България
винаги е било кошмарно трудно да те припознаят като спасител. В една отчаяна и
бедна страна това е непосилна отговорност и радикална задача. Всеки политик,
натоварен или натоварил се с тази мистична дейност, рано или късно е
катастрофирал, защото острата надежда много бързо се превръща в радикален гняв.
Симеон Сакскобургготски през 2001 година офертира хората, че за 800 дни ще
оправи положението, но когато 800-те дни минаха, а промяна нямаше, той се превърна
в политически покойник. Партията му продължи да води живот още известно време,
но след 800-тния ден беше ясно, че тя ще завърши на гробищата. Спасителите,
които се провалят, винаги стигат до там.
Откакто ген. Румен Радев обяви състава на служебното правителство
България отново заживя в любимото си състояние - на перманентен политически
скандал. Страстите се нажежиха, напрежението запулсира, фейсбук блъвна
коментари като лава, която помита всичко по пътя си. Отново се оформиха два лагера.
Едните яростно атакуваха предложенията и апокалиптично обявиха, че всичко си
остава същото, а другите също яростно защитиха правото на Радев да предложи
собствена визия за държавата. В такъв кипеж има и добра новина - държавата вече
се е събудила и не иска да заспива отново. Но гласът на гневните просто трябва
да бъде чут, защото те пренаредиха политическия пейзаж на България и ще
продължат да го правят.
За да си
отговорим на въпроса защо закипяха такива страсти покрай служебния кабинет и
откъде дойде гневът, объркването и недоволството, трябва да си отговорим на
един много ключов въпрос - защо ген. Румен Радев победи на изборите и се
превърна в политическата сензация на 2016 година. Вече мина достатъчно време от
вота, за да се изчистим от дежурните анализи, ситуационните интриги и
умишлените лъжи, за да сме в състояние да видим истинските причини, а не
халюцинациите. ГЕРБ бяха обречени да загубят. Тяхното второ управление зацикли
в безвремието и катастрофира в липсата на надежда. Бойко Борисов така и не успя
да изработи някаква стратегическа цел, която да оправдае проблемите, да бъде
утешение в миговете на жестока криза. Вместо сплотяваща идея, той се опита като
стар илюзионист да предложи идеята за "стабилността". Стабилността
обаче няма как да е политически стимул. Особено, ако е стабилност на мизерията.
Хората се натровиха от безвремие. Именно безвремието върна призрака на
престъпността от 90-те години на миналия век, а това допълнително удави
управлението на ГЕРБ и Реформаторския блок. Първият мандат на Борисов поне за
три години имаше стратегическа цел - той дойде като отмъстител за Тройната
коалиция, въплащаваше отмъщението на електората, който мечтаеше за красив и
хубав живот, а така и не го получи. Вторият кабинет нямаше такова гориво. И
заради това президентските избори се превърнаха в Голготата на ГЕРБ. Сега вече
е ясно, че всеки техен кандидат щеше да бъде наказан, защото хората потърсиха
нова надежда в смяната на властта. Те поискаха различно управление и този
процес съвпадна с всички геополитически бури и изненади, които разтърсиха
света. Хората навсякъде са гневни и искат да получат нова визия. Точно тук на
сцената се появи ген. Радев. Той беше новото лице, неопетненото, този, който
идва извън политиката, за да бъде начало на различен процес, на надежда за друг
живот. Това е най-мощният политически стимул познат във вселената и именно така
можем да обясним смразяващата разлика между ген. Радев и Цецка Цачева, разлика,
която остави социолозите ошашавени, а партийните щабове безмълвни. Когато хората
обаче гласуват с надежда, те не могат да се примират с нейното отлагане в
далечното бъдеще. Доналд Тръмп в САЩ разбра това. Мразен или обичан, харесван
или не, той още в първите седмици на своя мандат почна да подписва укази с
всичко онова, което беше обещавал по време на кампанията. Тук няма да
коментираме добри ли са идеите му или не, но поне никой не може да каже, че той
не е говорил за тях. Просто статуквото много искаше той да е поредният
популист, който говори предизборно, а не прави нищо. Но световното време е
различно. Празните приказки предизвикват бунтове. Времената изискват действия,
защото бездействието може да подпали всяко едно общество.
И тук вече
идваме до българския проблем. За първи път, ама наистина за първи път, служебно
правителство бе чакано с такова нетърпение. То трябваше да стане символ на
промяната, да бъде онзи инструмент, който да покаже на гласувалите, че нещата
вече никога няма да бъдат същите.
И заради това няма да коментираме качеството
на министрите (голяма част от тях са свестни), но семантиката на заявките удари
греда. Много хора доста правилно се възмутиха от думата
"надграждане", която прозвуча от много от новите министри. Тези,
които са гласували за Радев получават обриви от нея, убеден съм. Те гласуваха
за пълно разграждане на държавата на ГЕРБ, за тотална ревизия на управлението,
за нов подход към политиката, достойнството и държавничеството изобщо. Защото
иначе над какво надграждаш? Над бизнес-кръговете? Над клиентелистките кръжоци?
Над административните капани? Над епидемията от калинки? Над феодализираните
министерства?
Надграждането
много бързо може да бъде припознато като съглашателство. Лесно може да се
изроди в подозрение за поредната сделка, която ще устройва елитите, но ще е
като камшик върху гърба на електората. Този филм е бил игран десетки пъти пред
очите на постоянно лъгани и сетивата им са изострени докрай. Ген. Радев дойде
на вълната на надеждата за нова държава, а тя няма как да има нещо общо със
старата. Надграждането ще е катастрофа. Хората искат първо да видят
разрушаване. То има символичен смисъл. Време е елитите да разберат, че трябва
да признаят грешките. Да изоставят лексиката за стратегическите посоки и да
признаят, че основните вътрешни задачи са провал и, че, ако е необходимо ще
започнем държавата от основите наново. Нищо друго не би задоволило тези, които
наказаха досегашните и ще наказват и бъдещите, ако продължат по същия начин.
Надграждането е рецепта за провал.
Не трябва
да се заблуждаваме и за друго. Всички тези въпроси със силата на удар с юмрук
по главата ще бъдат стоварени върху българската левица и най-вече върху БСП.
Точно заради това връзката служебно правителство - БСП ще бъде оглеждана,
преглеждана, ревизирана стотици пъти до съдбовния ден на изборите. Десницата
винаги намира начини да мимикрира в нещо ново, като щраус да се опита да забие
главата в пясъка, въпреки, че всички прекрасно вече познават задните й части,
но върху левицата е стоварена надеждата за промяна. И това е интересният
парадокс на ситуацията. Избирателите у нас умират да наказват БСП на избори, но
когато нещата станат тежки, станат наистина трудни, те се обръщат към нея и
чакат проект за бъдещето. Именно тук БСП трябва да бъде на висотата на
ситуацията. Левицата отдавна отлага битката със своите вътрешни демони, опитва
да се самозаблуди, че може да мине без изясняване на политическите и
икономическите си противоречия, но това е опасна илюзия. Защото всички знаят,
че в БСП има една прослойка, която отсега потрива ръце от идеята за коалиция с
ГЕРБ. Оправдание за нея винаи ще бъде намерено - отговорност пред България,
грижа за европейското председателство, осигуряването на "стабилност"
в размирните времена, но това ще има ефектът на ядрена бомба. Не само
разрушенията ще са големи, но и радиацията дълго време ще убива всичко живо.
Хората искат да видят в политиката на служебния кабинет очакваният знак, че
такава коалиция няма да има, че традицията на уговорките вече е разрушена и
България съществува в нов политически климат. Отговорността за това е на БСП,
защото отникъде другаде взорът не може да види надежда. Но левицата няма да
може да мине между капките този път. От нея се иска ярко разграничаване не само
от грешките и заблудите, а късане и на живо месо, ако трябва в името на
промяната. Бизнестатуквото у нас може и да влюбено в идеята за приемственост,
но каква приемственост може да има, когато хора умират от студ, а други се
страхуват, че всеки момент в домовете им могат да нахлуят я колекторски фирми,
я съдии-изпълнители. Бизнесстатуквото обаче има своите пипала в БСП и заради
това е адски банално, но суперсложно левицата да изчисти самата себе си, ако
иска да продължава да бъде фактор на политическата сцена. Днес БСП получава още
един шанс от историята и точно това предизвиква земетресението на политическата
сцена. По всички сценарии левицата отдавна трябваше да се е оттеглила в мъглата
на историята и да престане да съществува, но това не се случва и не се случва.
Вероятно, защото всички останали временни явления се провалиха и все
"надграждаха", а резултатът е този кафкиански кошмар в който живеем.
Ето защо, смятам, БСП не бива да се страхува от този гняв, очакване, от вълната
от изискване, от тревога, от гневни думи и яростни речи. Тя трябва да се научи
да посреща гласът на хората и да показва, че го е чула. Ето защо трябва да
извади милионите и милионерите от ушите си и да чуе защо хората избраха Радев,
защо отново обръщат поглед към нея. Всичко останало е прах по вятъра. Този път
битката наистина е идейна.
Не е ли прекрасно?
No comments:
Post a Comment