Националпопулизъм ли е да си срещу Истанбулската конвенция?

 

От всички обвинения, които се посипаха срещу БСП след позицията за неприемане на Истанбулската конвенция,  най-яко ме кефи следното: “социалистическата партия става националпопулистка“. Това е термин, който може да бъде изкован единствено в творческа лаборатория съчетала в едно мрачните обертонове на Калин Янакиев, гнусливото съскане на Иво Инджев, колективните вътрешни вопли на „Икономедия“, джендър-идеолозите на „Америка за България“, патетичните хълцания на Александър Кьосев и драматургичните обсесии на редовния кръг „университетски преподаватели“, които обикновено подписват под строй всеки текст, който им бъде спуснат от подходящите партийни и неправителствени централи.

БСП извърши един непростим грях. Тя си позволи да чуе какво точно мислят хората по тази тема и да застане на тяхна страна. Веднага последваха мелодраматичните възклицания. Тя, политиката, имала и възпитателни функции. Смисълът на лидерството било да задава посоки, а не да се води по гласа на изостаналите селяндури, назадничавите маниаци и потайните путинисти, които очевидно съставляват 95 на сто от българския народ. Трябва да признаем – проф. Калин Янакиев прояви известна милост в това отношение. Според него народът просто бил интелектуално девствен и заради това му пробутали неверен образ на думата „джендър“. Джендър означавало „жанр“. Полът е просто жанр, тоест разказ. Това обяснение for dummies, разбира се, крие много литературни опасности, защото ако го задълбочим ще открием, че джендър може да означава трилър, криминален роман или направо разказ на ужасите. Но какво да им обясняваш на тези интелектуално девствени маниаци? Много по-добре е, когато един път си открил термина „националпопулизъм“ да се отдадеш на конспиративни размисли, че в отхвърлянето на Истанбулската конвенция е замесен лично Владимир Путин, тоест, че този народ е заразен с интелектуален вирус от Кремъл. Чисто и просто като есе в „Дневник“.

Тоест, когато хората са гневни, ядосани, настръхнали и подозрителни е непростимо престъпление да се опиташ да ги разбереш. Истинското лидерство изисква да вървиш изцяло срещу техния интерес и да си щракаш с пръсти.  Да направиш приватизация в ущърб на обществото- Да вземеш 16 милиарда заем без да ти пука. И други такива приятни лидерски неща. Всъщност днес в Европа има един плашещ процес – елитите са си въобразили, че хората не знаят какво искат, а те са призвани да им задават посоката. Резултатът е печален и го виждаме навсякъде, дори и в Германия.  Което съвсем не означава, че политиката трябва да пада до най-ниските и развихрени страсти. Но желанието да не чуеш хората е самоубийствено. Защото ти можеш да си заровиш главата в пясъка, но тогава недоволните рано или късно ще родят свое представителство, а то ще е много по-кошмарно отколкото си въобразяват пишман-активистите.

Направих си труда да проверя нещо. Потърсих да видя колко от новосъбудените фенове на Истанбулската конвенция са си направили труда преди нея да поставят публично въпроса с насилието над жените. Нула. Поне университетските преподаватели, които са подписали списъка за подкрепа, не са го правили. Тази тема по никакъв начин не е вълнува интелектуалните им души и съзнания. С което не искам да подценя качествата на нито един от тях. Но за разлика от тях „националпопулистката“ БСП от години е поставила в дневния си ред тази тема. По нея са организирани десетки кръгли маси и акции. И, да, в БСП има и е имало гласове за ратификацията на Истанбулската конвенция, защото така функционира нещото, което се нарича „вътрешнопартийна демокрация“, феномен непознат на нито една друга партия, била тя парламентарна или извънпарламентарна. Тоест левицата може да бъде обвинена във всички грехове на земята, за всички престъпления във вселената, но не и за това, че темата „спирането на насилието над жените“ и е чужда. Ето защо БСП е единствената, ама единствената партия, която има моралното и политическото право да прави задълбочен анализ на Истанбулската конвенция и съответно да има съмнения за някои от членовете в нея. Това е обратното на националпопулизма, това е политическа последователност.

Обвиненията към БСП се посипаха и поради друга причина. От години самоназначеният интелектуален елит, стипендиантите на чужди фондации и фейсбук-философите се опитват да имитират ролята на модернизационен елит, който държи документите за монопол върху истината. Днес тази тяхна роля е сериозно заплашена. И красивото е, че те сами са виновни за този провал. От 20 години насам този „елит“ тръгва като стадо от овце след всеки десен разказ, абе направо „жанр“ за бъдещето на обществото и след всяко грандиозно фиаско, те се все са невинни, чисти и непорочни. Хората, които днес се опитват да ни продадат Истанбулската конвенция сляпо докараха Иван Костов на власт, след това узакониха авторитаризма на ГЕРБ, върнаха Бойко Борисов на власт през 2014 година, влязоха в коалиция с него, но сега пак ги виждаме с поредните претенции за господари на вярната посока. И понеже жанрът им е в сериозна криза, от торбата с налудничави инструменти те извадиха последния възможен и тотално изтъркан – митичния образ на Европа. БСП била антиевропейска, гадните комуняги само чакали десния елит да седне на масата на пийне по една водка и  да обърне страната към Евразия. Всъщност самият факт, че противниците на Конвенцията съвсем не са само привърженици на БСП, дори и не само на патриотите, показва, че в елементарните обяснения е закодирана единствено и само огромна лъжа. Елитаристкият нарцисизъм е лош съветник, а проявата му през гневни термини е само симптом на безсилие. А и всички са наясно с друго – битката срещу прословутия документ е всъщност битка срещу поредният опит разни НПО-та да се изживяват като политически комисари из училищата, институциите и в цялото общество. В този смисъл позицията на БСП е мъчна и трудна. Левицата се изправя срещу своето европейско семейство и трябва да им обясни, че трябва да има правото да изразява собствена политическа линия, да защитава национални интереси, дори и когато те са в разрез с европейския мейнстрийм. Това е ниво до което десницата никога няма да достигне, защото е замислена само като рупор, а не като реален политически субект.

Смразяващото недоверие към интелектуалните елити си проличава именно в мигове на дебат по важни теми. Колкото повече те се напъват да представят Конвенцията като задължителна, нормативна и необходима, толкова повече народът се изпълва с практическо недоверие. И това не е мачистки спазъм, дори не е консервативна експлозия, това е естествен процес на разлом между тези, които си въобразиха, че държат бъдещето за слабините и тези, които станаха жертва на всички политически експерименти в тъмните години на прехода. Народът бе доведен до просешка тояга, но когато се усъмни, че искат да посегнат на децата му през една чужда идеология, той въстана. Засега интелектуално. Това не е консерватизъм, това е отчаяние. А всеки, който си въобрази, че гласът на отчаяните може да бъде пренебрегнат върви смело към канализацията на историята.