Чета едни думи на госпожа Цвета Караянчева и медитирам
върху тях. Председателката на парламента в своя шеметен и неподправен стил днес
е обявила буквално следното: "БСП започва да се връща към един минал
период... Мисля си дали няма да поискат и диктатура на пролетариата...".
Опасявам се, че това твърдение не съдържа политическа критика, а изразява страх
и лек ужас. Защото, ако госпожа Караянчева бе внимавала в часовете си по
политическа подготовка (със сигурност ги е хванала) щеше да знае, че "диктатурата
на пролетариата" не е затвори, вериги и оковани в тъмницата фенове на
Бойко Борисов и слушатели на песните на Веселин Маринов, а просто преходен етап
между два обществени строя или да го кажем така - между две икономически
реалности. Диктатурата на пролетариата не е комунизъм, а просто опит да се
премине от частна към колективна собственост. Между другото днес по цял свят,
където има организирани работнически движения, които се осъзнават като
политическа сила и незаобиколима реалност, постоянно се искат колективни форми
на собственост върху предприятията, защото те са по-ефективни, а и по-социални.
Какво трябва да направим с тях според госпожа Караянчева? Да ги заклеймим като
останка от миналото? Да ги екзекутираме морално с ярко пазарно превъзходство и
самочувствие?
Да, ако следваме теорията на Маркс и Енгелс в България се
случи диктатура на антипролетариата. Тоест имаше държавна, а не колективна
собственост и я дадохме в частни ръце. Нека да вдигне ръка този, който смята,
че процесът предизвиква удоволствие и буржоазен оргазъм. И днес уви няма
партия, която да поиска "диктатура на пролетариата", което не е
завръщане към миналото, а поглед към едно по-различно бъдеще. Нека всеки сам за
себе си да преценява добро ли е то или лошо, но това не е завръщане на историята,
а опит за поглед към бъдещето. А смятам, че констатацията на Караянчева носи
страх, защото не е ясно колко хора биха е разпознали в тази идеята. Заради
българската диктатура на антипролетариата много хора бяха премазани и върнати в
социалния си статус до нивата от марксово време. Забитият на дъното човек много
често е гневен и безцелно яростен, защото няма кой и как да му посочи как са го
ограбили, как са поставили в тази унизителна ситуация и какво точно се случва с
него. И заради това дайте да треперим да не би някой да заговори за
"диктатура на пролетариата", защото ще вземе да даде мечти на
бедняците, а има ли нещо по-страшно за управляващата класа от това?
Маркс и Енгелс в "Манифест на комунистическата
партия" имат едно гениално прозрение, което е валидно и до днес: "Но
буржоазията не само изкова оръжието, което й носи смърт; тя създаде и хората,
които ще насочат срещу нея това оръжие — съвременните работници,
пролетариите...".
Госпожа Караянчева е в дълбока заблуда, ако си мисли, че
пролетариите днес са някакъв екзотичен вид за който няма научни доказателства.
Колкото и да внушаваш на пролетария, че е "свободен и безкласов
титан", както казваше Джон Ленън, няма как да го отстраниш от
политическата сцена и да въздъхнеш спокойно, че си отстранил възможността за
класово недоволство. Можеш да се бъзикаш с пролетариа, да го експлоатираш
безсъвестно, да се закачаш с половата му идентичност и да го оковаваш с
ипотеки, дългове и сметки, но никога не можеш да сведеш вероятността от
революция до нула. В този смисъл госпожа Караянчева има за какво да се тревожи.
Не знам защо, но когато тя се тревожи, аз лично си позволявам да изпитам нещо
като оптимизъм за този свят и за тази държава
No comments:
Post a Comment