Нацията на атанаските

От няколко седмици насам, след като се сблъсках с видеотворчеството на станалата вече легендарна Атанаска от Павликени, нейните изяви просто не ми дават мира. Първата ми реакция беше примитивна, и съответно абсолютно неправилна. Като видях нейните пиянски изцепки и цялата й защитна реторика за Азис, придружена от пози, които обикновено се правят в аматьорското си порно, си казах, че това е краят, абсолютното дъно. Че по-надолу няма накъде да се ходи, въпреки, че според изключителното определение на един приятел - дъното е просто философска и хипотетична категория. Това е песимистичен афоризъм. Ако дъното е наистина само въоброжаемо, това означава, че целият живот може да е едно безкрайно падение, което може да се види единствено в перспектива, но не и от тези, които пропадат.

Та след като видях видеоизстъпленията на Атанаска за първи път се замислих дали да не емигрирам или поне се изкуших да обмисля тази идея. В крайна сметка в една държава, където е възможно това не е ясно дали трябва изобщо да говорим за някаква форма на бъдеще или да приемем, че безкрайният ужас ще продължава докато свят светува. Защото след като 15-минутната слава на Атанаска премине, ще се появи нещо ново на хоризонта и то ще е още по-скандално, неприемливо и тъпо и тогава вече не е ясно дали нервната система на народа няма да е толкова притъпена, че всички да махнат с ръка и да се примирят.

После обаче реших да се замисля сериозно. Много е лесно да изкараш себе си от уравнението на перманентната тъпотия и да посочиш с обвинителен пръст някой рус представител на същата, стоварвайки върху него цялата вина, страдание и присмех. Всъщност ми стана тъжно. Атанаска не носи никаква вина. Тя е странична жертва на един сбъркан живот. При това тя е толкова голяма жертва, че дори не може да осъзнае, че е пленник. Тя е затворник на живот от който никога не може да избяга. Това е като да вървиш към екзекуцията и дори да не ти хрумне, че има начин да се спасиш. Смешното девойче от Павликени, което е арестувано завинаги от идеята, че известността се постига със скандалност, че е достатъчно да кряскаш, за да успееш, че едно видео може да ти осигури живот във висините. Атанаска е жертва, защото вече е обречена по трудният начин да разбере, че публичността в България е разрушителна, защото не само няма да сбъдне нито една нейна мечта, а че завинаги ще я деградира, защото я вкарва в роля от която никой никога няма да й позволи да излезе. Тя разбива живота си, защото си мисли, че това е начинът да се отърва от бремето на подтискащото сиво ежедневие на обикновените, но всъщност Атанаска съществува като част от вампирска система, която използва хората докато са нещо нова, а след това не дава пет пари какво точно се случва с тях. Пак ще ви повторя - "атанаските" са продукт на изключително сбъркан живот, на нация, която колективно се е самонадрусала с хаос, на държава, която само си въобразява, че върви към смислено бъдеще.

Нали казват, че едно общество е силно, колкото най-слабата част от него. Същото трябва да важи и за интелекта. Едно общество е умно, колкото неговата най-тъпа част. Заради това е време да си го кажем - ние сме нация на атанаските, защото дори и да искаме няма как да избягаме от тези жертви на епохата, обезобразени духовно веднъж завинаги, оставени без някакви морални ориентири, парализирани в безсмислието на един безперспективен живот.

Самата България е една европейска Атанаска, която си мисли, че със шантави маневри, които отричат нейната история ще докаже на света, че е нещо различно, известно и популярно. Не са ли атанаски тези, които се опитват да ни натикат в световните конфликти, за да могат да бъдат погледнати одобрително или забелязани поне веднъж на световната карта? Не е ли ала Атанаска да сервилничиш прилежно в името на някакви клиширани цели, които дори не си в състояние да формулираш без да използваш абсолютната скука на своя страна?

Заради това вече не съм склонен да обвинявам Атанаска за нищо. Тя може да навреди само на себе си, а ми е мъчно, че едно младо девойче е в състояние да се самоунищожи вместо да може да прогледне за истината за живота си. Страшни са другите атанаски на които на пръв поглед не им личи, че са такива, но всичките им действия показват как един разрушен и изсмукан живот не може да бъде възстановен от позьори и лакеи. Демоните на една нация обичат да се връщат постоянно, а нашите атанаски са решили да не ги забелязват. И после се чудят защо светът злокобно мълчи. Просто в света на политическите видеокифли винаги царува зловеща тишина.

Новият социалист Радан Кънев

В желанието си да се подиграват на Николай Бареков медиите му прикачиха прозвището "новия политик". Това е готина ирония, въпреки, че младите поколения не я хващат много. "Новият политик" е култов английски комедиен сериал, който се излъчваше в България в началото на 90-те години. Отишлият си без време в началото на лятото на тази година гениален комик Рик Майол играеше безскрупулен английски депутат-консерватор, който не се свенеше да се забърква във всякакви мръсотии и интриги, за да изплува до върховете на политиката. Сериалът беше толкова злостна карикатура на английската политика в ерата "Тачър" и малко след нея, но за съжаление в България малко хора разбираха този емоционален заряд. Както й да е - хубаво е, че споменът за този сериал бе съживен в шегичка за Николай Бареков.

Но, ако медиите искат да бъдат честни сега трябва да почнат да наричат Радан Кънев - "новият социалист". Или поне "новият левичар". Все пак всичко сме очаквали от българските десни - да хвърлят истерични плюнки по паметници, да крещят, че те са лицето на "умните и красивите", да крият, че са деца на старата висша номенклатура, да изпитват неудобство в мига в който не стъпват по жълти павета или се отдалечат на повече от 150 метра от мол, да обясняват как сутрин и вечер отправят молитви към древните богове да поразят Кремъл със светкавици, да имат влогове в КТБ и да считат, че като хвърлят две кофи с боя по нещо това е политическа агитация - но да чуем от десен лидер, че се чувства ляв, това изобщо не сме го подозирали. Но ето че чудото стана. На беседа с неправителствена организация, при това носеща демоничното име Инистут за радикален капитализъм "Атлас" (тоест всички хора, които си мислят, че са си запазили с кинти ВИП-сепарета в рая, но са обречени да се пържат в адските котели за една вечност и малко отгоре) лидерът на ДСБ Радан Кънев е заявил: "В българските условия съм май по-скоро вляво отцентъра по убежденията си". Ихаааа!

Разбира се, десните фанатици във виртуалното пространство веднага започнаха да привиждат в тези думи някакъв висш компромат. Защото представете си само - лидерът на ДСБ да каже, че се чувства левичар е все едно лидерът на Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади да се появи с тениска на Барак Обама. Заради това психодесните още дълго ще преживят тези думи, защото просто не знаят как да се справят с тях. А автентичността на записа бе потвърдена. Тоест - новият левичар наистина е направил самопризнания и вероятно трябва да го поздравим за това. Вярно, избрал е да го направи в егати кофти компанията, но пък големите истините на спазват график.

Гафът изобщо не е в това, че Кънев се самообяви за социалист. Гафът е, че той се опита да го отрече. И се позова на най-баналното - не помнел, срещал се с много НПО-та, щял да коментира като се запознае.

А истината е, че в изявлението, което стана публично за първи път в своята кариера на политик Радан Кънев казва нещо, което отдавна е известно: "България е отместена примерно спрямо Европа доста вдясно". От три или четири години насам много хора постоянно се опитват да обяснят това, но понеже десницата у нас почива на екстремистки основания и има психология на есхатологична секта, никога не го е признавала. С думите си новият социалист на практика дава истинската диагноза - България е в трагично състояние, защото е отместена толкова вдясно, че няма измислени хапчета за тази лудост.

Ако иска да е последователен и да остане в историята Радан Кънев трябва да защити точно тази теза при избора си на лидер на Реформаторския блок. Защото в крайна сметка иначе ще се получи върховна подлост. Значи смяташ, че България е отишла твърде надясно от Европа, но пак ще й предписваш от същото лекарство до окончателна смърт ли?

Възприемам изплувалото на бял свят признание на Радан Кънев за неговата левичарщина като вид катарзис. Така де - дори на талибаните от време на време им е позволено да проглеждат за истината.

Дясното в България е свръхексплоатирано и съответно доведено до абсурд. Всяка нововъзникваща партия бърза да се позиционира вдясно, което освен до пренаселване на това пространство доведе до неговата окончателна профанизация, защото да делиш терен с Илияна Раева или други от нейния калибър може да бъде объркващо дори за човек, който е прекалил с Едмънд Бърк или Айн Ранд. Лявото също е застинало в своето безвремие и опити за имитация на дясна политика и резултатът днес е една дясна, суперизтормозена България, където десните дават мило и драго да напишат някоя псувна на паметник, но не и с какво бедните хора ще се платят тока. С други думи - Кънев да заповяда в лявото пространство. Ние сме демократи с широки души и дори може да го черпим с бира от време на време. Важното е обаче да се знае, че оттук-нататък не може да продължава така. Не съм подозирал, че по време на предизборна кампания ще се получат такива откровения, но чакаме другаря Кънев на следващите протести срещу добина на шистов газ и срещу високите цени на тока. А, да, и кажете къде да му пратя една фанелка с Троцки. Нека на следващата си среща с Института за радикален капитализъм да я облече. 

Ще е кеф да знам, че буржоата ще получат киселини само от нейната гледка. 

Русофилите срещу лакеите

За пореден път и тази година русофили от цяла България се събират край "Копринка". Това не е обикновено събитие. То е уникално, защото в един свят разделян от допотопна омраза в нашата страна се събират хора, които не искат да мразят и, които не се срамуват да кажат, че се чувстват свързани с друг народ.

Русия винаги е била единствената държава в този студен и безмилостен свят, която ни се е притичвала на помощ. Не го направиха други, а тя Русия. Заради това тези, които искат да помнят, са се нарекли русофили. Това не е желание да целуваш ботуша на друга държава, а да помниш откъде са тръгнали твоите собствени корени. Да си русофил означава да си даваш сметка, че Русия не е просто поредната държава на картата, а страна, към която мнозинството българи винаги ще изпитват чувство на благодарност. Това убива вестителите на омразата. Защото тук не говорим за някакво преходно чувство, което се разтваря като пролетна мъглица, говорим за трайно усещане в българския дух, което е в състояние да счупи и унищожи пълните измислици на политическата коректност, която ни предлагат днес. Това усещане оцелява, независимо от геополитическите бури и страшни виелици.

Представете си колко е силно това чувство след като 25 години срещу него се води яростна война, добре платени интелектуални мерзавци се опитваха отново и отново да го пречупят в душата на българите, но се провалиха грандиозно. Защото русофилството не е нещо външно, платено и стимулирано. То е част от българският светоглед, дори от българският патриотизъм.

Но днес в събирането има и нещо повече. Днес вече е ясно, че русофилите трябва да си кажат думата по опитите България да бъде вкарана в конфликт с Русия. Кандидатите за лакеи биха дали мило и друго паметта на хората да бъде унищожена, но точно заради това русофилите са последната преграда. 

Те помнят, знаят и имат сила да се противопоставят. 

Александър Симов: „Не!” на диктатурата на бъбривите нищожества…

Автор :Розалина Евдокимова

Когато правих интервюто с Александър Симов, си помислих да използвам заглавие на негова статия. Преди време беше публикувал „Кой се страхува от Достена Лаверн”, колежката, с която мериха сили в една листа за евродепутати. Но...

Но за мен, която го познавам отдавна, като че ли по-точното е да приема, че Сашо е свободен блогър, уличен проповедник и интелектуален екстремист, който се интересува от политика, блондинки и други магически явления, както беше се самоописал той. Работи в „Дума”, но за материалите му с готовност са отворили страниците си и много други издания у нас.

- Мечтаеш за „пролет над българската журналистика”. Според теб в кой сезон се намира тя днес?


- Парадоксално е, но точно, когато трябваше наистина да дойде пролет в българската журналистика, а интернет-пространството да освободи окончателно духът на хората и техния порив към истина, журналистиката се върна обратно в първобитността на своята люта зима. Днес това, което минава за журналистика в България много повече прилича на някакъв архаичен шаманизъм, на нещо извадено от допотопната чернота на миналото. Малко е изследвана ролята на медиите върху развитието на едно общество, но ако днес България има усещането за безпътица, за някаква отчайваща безалтернативност, за това, че обществото като цяло се намира в някакъв грешен крачол на времето, както казваше Тери Пратчет, то основна вина за това носят медиите. Те се самокастрираха. Отказват да обсъждат идеи, истински алтернативи и да поставят под съмнение основите на политическото статукво. Всеки, който се опита да го направи почва да бъде разглеждан като някакъв самотен градски луд, който си говори с кварталните облаци.
Всичко това е една върховна подмяна. Точно както в „Игра на тронове” трябва да кажем: „Идва зима!”. И тя ще е отвратително люта. Не е необходимо да си медиен метеоролог, за да разбереш това.  Оказа се, че многообразието от гласове е само привидност. Всъщност вместо истинска свобода, интернет донесе един повторен триумф на радикалната пропаганда. Сега всяко събитие обрасва набързо с толкова много гледни точки и умишлени дезинформации, че каквото й хигиена на четене да спазваш, каквото и тълкуване на звездите да правиш, си обречен да тънеш в незнание. Гадното е, че в България почти не останаха медии, които да се опитват да противодействат на това. Зимата е дошла.


- Известно е, че наред с всичко друго, България има проблем и с медиите. Какъв е той и защо точно България?

- Няма да говоря за проблемите със собствеността. Има безкрайна плеяда от „умни и красиви”, които все натам тикат разговора за медиите, което обаче е вид капан. Разбира се, че е важно да знаем кой зад коя медия стои. Нали това беше въпроса: кой? кой? кой?. Но тук е важно да видим и самият журналистически проблем. В българската журналистика интригата е подменила информацията, скандалът е заменил анализа, а най-много се цени сензационността, а не достоверността. Като млад журналист навремето имах уникалната възможност да интервюирам Ришард Капушчински, когато беше в България, а за съжаление малко по-късно той почина. Но, когато го попитах за това кой е най-големият проблем на журналистиката днес, той ми каза, че журналистиката е заприличала на сладкарница. Всички ценят единствено и само колко е вкусна информацията, а не колко е истинска и дали засяга жизнено важен проблем.
В България със закъснение този проблем ни настигна като зимна вихрушка. Отворете произволен сайт и най-вероятно ще попаднете на заглавие: „Вижте Преслава без сутиен (снимки, 18+)”, или в най-добрия случай: „Вижте как Криско псува на майка гаджето си”. Но, ако приемем, че навсякъде съществува жълта журналистика, то обществото май-вече като цяло се е примирило с това, че всяка журналистика трябва да бъде жълта. Дори вестниците, които си са сложили маската на сериозни си позволяват изключително тенденциозно да изкривяват информации или да работят като щаб-квартири на улични протести. И това е проблем, който само разкриването на собствениците няма да реши.

- Кое те кара да твърдиш, че вече е неудобно да кажеш, че си журналист? Не си ли харесваш професията?


- Напротив. Много харесвам професията си. Вече не мога да си представя, че някога е било възможно да работя друго. Станах журналист наистина случайно. Приеха ме журналистика в СУ без предварително да съм заявявал желание пред някой, че искам да се занимавам с това, но после течението ме грабна  и ето доста години по-късно твърдя, че през журналистиката аз намерих начин да изразя себе си, да говоря за идеите, които ме вълнуват и да търся съмишленици за нещата, които смятам за важни.
Опасявам се обаче, че образът на журналиста в общественото съзнание се срива все повече. Ясно е, че народ като българския, който се отличава с едно анархистично усещане за перманентен скептицизъм (намирам това за позитивно) трудно може да бъде накаран да вярва масово в нещо. Но в журналистиката почнаха да се появяват много случайни хора, хора, които я използват за трупането на лична слава, а някои дори и с отвратително комерсиални цели. Връх взеха крякащите, а не мислещите журналисти. Почна да се цени конфликтът, а не изясняването на някой проблем. И това вечно крякане убива донякъде удоволствието на репортерството. И хората с основание започват да се отнасят подозрително към журналистите. Защото започнаха да ги подозират, че те не са на тяхна страна. И хората са прави. Журналистиката в повечето случаи отказва да заеме страната на хората и заради това понякога ми е неудобно да се нарека журналист. Давам ви пример – един работник от предприятие, които стачкуваше преди няколко години ми се оплака, че когато идвали журналисти при него го карали да си отваря хладилника, за да снимат как в него няма нищо. Той през цялото време им казвал – абе, хора, ще го видят по телевизията, ще ми дадат аванс, ще напълня за малко хладилника, после ще си отидете и отново четири месеца няма да получа стотинка – дайте да говорим как да се реши кардинално проблема на предприятието. Когато обаче се опитал да говори за неговото виждане как работното му място да си реши проблемите, журналистите изключили камерата. Тях ги е интересувала евтината сантименталност, а не истинският проблем.
Още един пример. Покрай евроизборите по Нова телевизия показаха репортаж за това как в Бобов дол карат миньорите да гласуват за БСП. Дясната журналистика изпадна в предоргазмично състояние. Ама се писаха едни патетични статии в стил Емил Зола, едно политическо фалцетно хълцане. Не ме разбирайте погрешно – аз бях респектиран от това, че журналисти за които никога не съм подозирал, че имат сърца, мелодраматично възклицават за полуфеодалното общество в Бобов дол. А къде са сега хълцащите? Колко от тях поставят днес темата? Къде им е загрижеността? Къде им е съчувствието, когато вече избори няма? Тишина. Как да ти е удобно да кажеш, че си журналист?


- Известен си с критичността си към занаята ни. Кои са качествата, които трябва да има журналистиката, за да е особеното изкуство? Само да се интересуваш от света, но без да се поставяш в центъра му, или има и още нещо? 

- Според мен журналистиката е продукт на безкрайно любопитство към света. Аз винаги съм бил любопитен, светът винаги ми е бил интересен и това ме направи журналист. Но аз лично ценя за себе си онази журналистика, която успява да остане при здравия разум, дори, когато целият свят се тресе от лудост.  Журналистика, която може да бъде социално чувствителна, а не нарцистично патетична. Може би заради това у мен се появи лек оптимизъм за бъдещето на журналистиката, защото през 2013 година, когато масова мода беше всички да повтарят като папагали клишетата на зализаната олигархия, за първи път се появиха хора, които си опитаха да останат при здравия разум и поне за малко да спрат опиянението а „умните и красивите”, които видяхме колко бързо на власт се превръщат в „наглите и самодоволните”. Журналистиката е изкуството на самоиронията, а не на самовъзхищението.



- За теб какво е събеседникът, който седи срещу теб? Как си „намираш думата” с него?

- Признавам си честно – интервюто не е най-любимият ми жанр. Имам предвид, че всяко интервю за мен е изпитание, а в повечето случаи не съм доволен от резултата. На други колеги им се получава страхотно – успяват да измъкнат от хората невероятни откровения. На мен това ми се е случвало по-рядко. Аз не обичам много злободневните интервюта, въпреки, че съзнавам, че без тях не може и те са много четивни. Обичам събеседници, които ме предизвикват да науча нещо, дори и мнението им да се различава от моето. Харесвам разговорите, които не се състоят от въпрос – отговор, а от „теза срещу теза”. В България рядко се пускат интервюта в които журналистът си казва мнението, а не пита и чака събеседникът му да се съгласи или да не се съгласи с него.


- На Бузлуджа получи наградата "Георги Кирков-Майстора" за журналистика. Знак за какво е тя за теб? Кое най-ценно качество на Майстора беше причина да има награда на негово име за журналистика? Явно не е станал демоде…

- Майстора демоде? Това е пълен абсурд. Още като първокурсник във ФЖМК успях да намеря в едно кашонче за книги сборник с негови статии и след това почти не съм открил автор, който да може да го мине по размах, интелект и по сърце. В книгата си „Първоапостолите на идеала” доц. Димитър Генчев цитира една друга мисъл на Георги Кирков: „ За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята...”. Точно това го прави толкова велик и днес – той никога не прие диктатурата на бъбривите нищожества.
Именно заради всичко описано по-горе никога не съм искал друга награда за журналистика, освен тази, която носи неговото име. Никога не съм крил, че аз съм ляв журналист, опитвам се да следвам традицията на Кирков и да намирам истината там, където другите бърчат гнусливо носове или пък се правят на аристократи, които прелитат с балон над земята. Когато ми връчиха наградата казах, че мисията на левия журналист е много важна в съвременния свят, защото трябва да водиш битка срещу тези, които искат да подменят историята. Бъбривите нищожества се оказаха упорит биологичен вид и винаги трябва да сме нащрек за това, че те пак могат да се опитат да минат за великани.

 - Много от колегите поеха по пътя на политиката? Сред тях си и ти. Кое те накара да се захванеш с това обезценено донемайкъде занимание? Как се виждаш в политиката и с тези, които я въртят у нас?

- Самият Георги Кирков навремето също е бил политик.  В идеалният свят от журналистите би трябвало да става най-добрите политици, но уви, всички знаем, че нашият свят е толкова далеч от съвършенството, колкото Бойко Борисов от книга на Хегел.

Аз реших да участвам в политиката, защото мислех, а и все още мисля, че мога да обогатя левицата с нови идеи и подход към нещата. Не съм врял и кипял в апаратните битки и това, че българските партии станаха апаратни, а не идейни,  е един от най-острите проблеми на политическата система. Имам чувството, че политическите формации понякога обитават алтернативна спрямо нашето общество реалност и водят фентъзи-битки за измислени теми вместо да се потопят в истинската проблематика на хората. Но не съжалявам за избора си да участвам в политиката, макар и от по-задни позиции. Така опознах на живо много хора до които иначе нямаше да стигна. Именно тези хора продължават да ме амбицират и днес да продължавам това усилие. И се моля на висшите сили, ако ги има, или поне на слепият хаос на еволюцията, никога да не загубя чувствителността си към техните думи, защото, ако това стане аз ще бъда безполезен първо като журналист, а след това и като всичко останало.

Иначе лично аз никога не съм приемал идеята за сатанизация на политиката. Все пак именно политиката притежава инструментите за качествена промяна в живота на хората. У нас политиката се упражнява технократски и и глупаво и резултатът от това е очевиден – провален преход, отчаяни хора и политици, които често приличат на създания долетели преди миг с летяща чиния. Все още съм оптимист, че това може да бъде променено.

- Да не излезе, че апетитът на журналисти към политическа кариера е на баир лозе и как би се почувствал, ако късметът те прати в парламента не в най-добрия момент?

- Доцент Стайко Трифонов, страхотен историк и добър приятел на баща ми,  малко преди да почине в един разговор каза нещо, което съм запомнил. Въпросът към него беше – защо не е станал депутат или нещо подобно, защото той беше получавал такива предложения. И той каза: „Защо ми е да ставам депутат? И без това трудно бих издържал повечето хора там, а и най-вероятно по цял ден щях да вися в библиотеката, за да чета архивите”. С други думи – човек не се ражда, за да стане депутат, въпреки, че някои в политиката има такива съмнения, тоест ако попадна в парламента и се чувствам безполезен, няма да имам скрупули да го напусна. В крайна сметка – това да съм журналист за мен винаги ще бъде по-важно от всичко друго.

- Като имам предвид журналистическата ти чувствителност, бързото и запомнящо се реагиране на събитията у нас, не е изключено след време да ги осмислиш и в книга. Как би я озаглавил най-точно през твоя поглед?

- По едно време имах идея  да събера малко статии в книга и дори бях измислил страхотно заглавие – „Взривна зона”. По-късно с известно огорчение научих, че има стихосбирка на Андрей Германов с такова заглавие. С известна доза яд я намерих, но пък поезията в нея бе така екпресивна, интересна и вълнуваща, че нямаше как да оспоря правото на Германов върху това заглавие. Това е мъката да си почитател на поезията и журналист – човек винаги е склонен да даде предимство на поетите.

Имам една любима картина на Макс Ернст – „Европа след дъжда”. В нея той се опитва по експресионистичен начин да пресъздаде Старият континент след Втората световна война. Така, че ако наистина издам книга един ден, вероятно ще я кръстя: „България след дъжда”. Книга надежда за това, че надеждата за бъдещето все пак може да е светло, в една опустошена от политическите, управленски и природни порои изтормозена страна.

Огромният розов балон "Кристалина Георгиева"

На ГЕРБ, чийто номера перфектно се продават на българския политически пазар, никак не им върви в строго ритуализирания свят на европейската политика. Там, където всяка дума, запетайка или интонация е от значение, кадрите на Бойко Борисов са като носорози в магазин за стъклария и тежкарското перчене, както и нарцистичните изхвърляния изглеждат неуместно като Митьо Пищова на вегетарианска сбирка и йога семинар. Нека да припомним, че през 2010 година ГЕРБ за първи път преживяха огромен еврошамар, който обаче се писа на сметката на България. Тогава, въпреки, че получаваха предупреждение от всички страни те силово наложиха кандидат за еврокомисарр на България да бъде позабравената Румяна Желева и резултатът беше пълно парламентарно фиаско. На препитването в Европейския парламент Желева се разпадна грандиозно като политик. Острите въпроси на представителите от всички европейски страни разкриха, че тя не само не е подготвена за ресора, който й се даваше "хуманитарна помощ и реакция при кризи", но и като политик нивото й е изключително ниско, защото и до днес като легенда из кулоарите в Брюксел се носи как Желева разви като основа на своето експозе, че всяка държава трябва да дава отчет с колко палатки разполага, а никой и до сега не се е престрашил да преброи колко пъти забравената гербаджийка произнесе думата "проактивно" все едно от това й зависи заплатата. Когата стана ясно, че провалът е драматичен, Бойко Борисов побърза да заличи следите от местопрестъплението. Желева бе натирена от кабинета, пратена в заточение в Бургас, а кризисният пиар роди идеята спасител на цялата ситуация да стане служителката на Световната банка Кристалина Георгиева, която да вади потъналата в блатото каруца на партия ГЕРБ. И Кристалина си свърши работата. От 2010 година името й трайно се настани в българския политически живот. Социологическите агенции почнаха да й мерят рекордни рейтинги, от време на време някой снобеещ се анализатор вадеше името й като универсално лепило за всяка политически кризисна ситуация, а пък ГЕРБ направиха й невъзможното да се опитат да паразитират върху нейната медийна популярност, прикривайки скелетът на европейските си провали в гардероба. Много социолози се затъвали в обяснения на какво може да се дължи популярността на българската еврокомисарка. Защото нека да бъдем честни - България не натрупа особен политически дивидент от нейното присъствие в Брюксел, да не говорим за това, че почти никой в тази страна не е наясно с това какви идеи изповядва Георгиева и дали изобщо е в състояние да ги защити. В случая обаче действа старата магия на оптическата илюзия - тя е далече, не се замесва в киселинните скандали на българска почва и колкото по-малко се набиваш в очите на електората, толкова повече те харесва той. Заради подобно отношение много хора си въобразиха, че Кристалина Георгиева е някаква суперзвезда на българската политика и ще може да изгрее по невъобразим начин във висшите сфери на европейското управление.

От два месеца насам ГЕРБ и присъдружните им протестърски организации започнаха много масирана кампания, която придоби чудовищни размери, за това, че Кристалина е някакво политическо чудо, което е напълно достойно да стане върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика. Един страничен детайл. Върховният представител е нещо като външен министър на целия Евросъюз, и на практика е нещо като трета по сила фигура в целия ЕС. Тоест постът наистина е много важен, особено във времена, когато светът се тресе от отдавна невиждана геополитическа криза покрай ситуацията в Украйна. Проблемът е, че в европейската политика нещата не се случват с рекламни кампании или политическа грандоманщина, а е продукт на сериозни преговори между най-големите партии в ЕП. След като ЕНП победиха на изборите, за да получат подкрепата на ПЕС за техния кандидат за шеф на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер, те обещаха, че върховният представител по външната политика ще бъде за представител на социалистите. А кандидатурата на ПЕС беше ясна от самото начало - италианската външна министърка Федерика Могерини. Италианската левица се представи най-добре на европейските избори и съответно имаше самочувствието да предложи свой представител. Срещу Могерини започна сериозна кампания, защото тя веднага бе заподозряна в топли чувства към Русия и Владимир Путин, а очевидно в новия европейски ред това е все едно да имаш снимка със Сатаната. Десницата се опита да лансира името на полякът Радослав Шикорски, но кандидатурата му пропадна след като в пресата излязоха негови записи в които бе записано как той се оплаква от американците и твърди, че страната му ги обслужва орално, но не получава нищо в замяна. Когато Шикорски гръмна като фойерверк и стана ясно, че е изгубил всякакви шансове, на европейско ниво се появи идеята Кристалина Георгиева да поеме този пост като компромисна фигура, която не дразни много нито една от големите партии.

И точно тук започна серията от български политически провали, в основата на които стоят ГЕРБ, контролираното от ГЕРБ служебно правителство и президентът Росен Плевнелиев. Техните грешни ходове само за един месец бяха толкова много, че страничен наблюдател би решил, че с такива приятели на Кристалина Георгиева просто не й трябват никакви врагове.

Още на 5 август, когато анонсира състава на служебното правителство Росен Плевнелиев номинира Кристалина Георгиева за еврокомисар. С това прибързано действие държавният глава наруши една от основните договорки, постигнати на консултациите при него, а именно да се постигне консенсус по името на българския представител в Еврокомисията. Нещо повече - още на следващия ден, на първото заседание на служебния кабинет, първото решение на правителството беше, че номинира Георгиева за върховен представител по външната политика на ЕС. Нека да оставим настрани факта, че вместо да мисли начини да помогне на бедстващата Мизия, кабинетът реши да се занимава с конюнктурен проблем, самият опит за импровизация на политическо поле, където всичко е въпрос на договорка е изключителен гаф сам по себи, защото издава аматьорщина в непоносими нива. Веднага след заседанието служебният премиер Георги Близнашки сътвори нов гаф - той обяви, че ще напише открито писмо до лидера на ПЕС Сергей Станишев с което да го помоли да подкрепи Кристалина Георгиева. Това може да се окачестви само като върховна глупост. Преговорите за подобна подкрепа просто не могат да се водят епистоларно и пост-фактум. Писмото всъщност беше опит за политически рекет във вътрешнополитически план. Някаква елементарна стратегия за извиването на ръцете на Станишев и желание толкова важна фигура на ЕС да бъде одобрена само по национален признак. Междувременно анализаторите у нас започнаха да ни описват някаква халюцинаторна картина на положението в ЕС. Едни твърдяха, че Кристалина била толкова популярна, че нямало начин да не получи поста. Други допълваха, че опозицията срещу Могерини била толкова голяма и така яростна, че италианката няма никакви шансове, за разлика от наперената българка, която покривала идеалния профил за международник номер 1 на ЕС. Опитите да бъдат чути трезвите гласове у нас просто удариха на камък. Но така или иначе тяхната аргументация бе много по-смислена. На първо място и до днес никой не е регистрирал нито едно интервю на Кристалина в което тя да е развила дори елементарна идея за това какви цели смята да преследва като представител по международната политика. Могерини натрупа опозиция срещу себе си, защото обяви идеи. Георгиева потъна в мълчание и разчиташе единствено на това, че е източноевропейка и жена да работи в нейна полза. И тази тактика на практика я унищожи като потенциален кандидат, защото в момента ЕС яростно се нуждае от нова визия и подходи, а кандидатката на България просто не показа нищо различно. Нещо повече - опитът да бъде лансирана именно от служебен кабинет и като някакъв безпартиен евробюрократ, който се вписва идеално във всяко политическо поле се оказа пътят на камикадзето, което просто няма бъдеще. Заради това отговорът на Станишев до Близнашки беше безкомпромисен и категоричен. Той отказа да даде автоматична подкрепа на Кристалина Георгиева и посочи нейните три основни дефекта - сенчестият начин на номинирането й, липсата на някакви идеи и това, че дори самата тя не знае към кое политическо пространство принадлежи. Беше много тъпо и огроме фал от страна на управляващия президент, на неговата партия ГЕРБ и на тяхното служебно правителство да се опитат да подложат точно такава динена кора на Станишев, който е врял и кипял в европейската политика и насила го принудиха да им преподаде изящен урок за това как се наказват господарите на безкрайния гаф.

Резултатът в крайна сметка беше безпощаден. Съветът на ЕС одобри Могерини за върховен представител по външната политика и така за пореден път показа, че у нас самозваните анализатори на европейската политика служат по-скоро за вдигането на димна завеса, отколкото за изясняване на това какво наистина се случва в Брюксел. След заседанието медиите съобщиха, че Борисов бил бесен на Станишев и обявил, че Георгива била фаворит в Европа, но в България не била. Ти да видиш! Първото решение на служебния кабинет бе за Кристалина, но тя бедната, значи, не била фаворит. Именно тази драматична серия от лъжи и самозаблуди доведе до този резултат. Сега да се връщаме ли да четем помпозните анализи, които твърдяха, че Могерини нямала никакъв шанс да бъде избрана, а? Интересното е, че тези, които твърдят, че са представители на проевропейската линия май най-много вредят изобщо на европейския имидж на България.

В крайна сметка след месец колебания и маневри, Кристали Георгиева стана заместник-председател на ЕК, който отговаря за бюджета и човешките ресурси. И съм убеден, че въпреки грандиозните изхвърляния на служебния премиер и ухилените послания на президента, те и двамата знаят, че всъщност българката можеше да получи много по-централен пост, ако не бяха техните нелепи плонжове в пространството. Защото, ако можем да наречем постът й успех, то той е неин, а не на кабинета или на управляващата подмолно партия. Те бяха на път да торпилират единствената си европейска звезда, а все още не е ясно дали не го направиха, защото свръхупотребата на едно комисарство с вътрешнополитическа цел, може да разклати сериозно имиджа на новата заместник-председателка.

Удивителното в цялата ситуация обаче е мълчаливото поведение на Кристалина Георгиева. Тя нито един път не се намеси, за да пресече мръсните игрички в нейна полза, или поне да разсее някои от съмненията, че и представя си няма какво да прави. И това все повече навежда на мисълта, че тя е просто един раздут до безкрайност от медийната пропаганда розов балон, който лети безсмислено над европейските полета и в хаотичните му движения няма никакъв смисъл. Което показва само едно, че Гражданите за европейско развитие на България всъщност са най-голямата опасност за нашето място в ЕС, защото техният политически тероризъм може да се продава в България, но в Европа изглежда съвсем безпомощен, нелеп, трагичен и провален. Политиката по създаване на розови балони върви към своя окончателен край. Май пак европейците първи ще започнат да пукат това, което ние трябваше да сме спукали отдавна.

Истинската информационна война

Ако искате да научите истината за това какви мисли, чувства и настроения споделя една психиатрична общност от хора ще направите голяма грешка, ако тръгнете да я търсите сред интелектуалците в компанията. Интелектуалците ще ви удавят мелодраматично в океан от противна лексика, патетични лъжи и екзистенциални хълцания. Заради това - винаги търсете идиотът в приятелския кръг. Именно в неговите думи лежи истината, цялата истина и той ще ви я сподели с позата на мъдрец, без да осъзнава, че ръси идиотщини, обагрени от издайническата светлина на истината. И както отдавна сами знаете - кварталният идиот на българската десница се нарича Манол Глишев. Едно създание, което не само е пленник на демоните в главата си, но е и затворник на клишираната си мисъл. Глишев е един хартиен тигър, който знае прекрасно да ръмжи, когато пише и да призовава за строшени полицейски глави, хвърлени павета и пролята кръв, а същевременно знае да писка като председател на "Джемини", когато органите на реда го потърсят за справка. Това са ми любимият тип хора - балдахинените революционери, нежните полутерористи, екстремистките интелектуалци, които не са в състояние да се лишат дори и от едно ядене, а когато това се случи твърдят, че световната олигархия е в заговор срещу тях. Но така са поетите - нежни души, а критиците са гадове, които искат поне един от кряскащите женчовци да бъде на висотата на своите думи.

С други думи искам да кажа - спокойно можете да се лишите от поезията на Манол Глишев, защото кой ли човек доброволно си докарва зъбобол, но от статиите на кварталният идиот на десницата трябва да бъдат четени. Някои от тях са много комедийно четиво, защото Глишев е доказателство за основната гилотина на десния ум - когато фактите не пасват на текста, фактите отиват на боклука. Именно през автентичната честност на недоразбралия идиот можем да схванем истинското положение на нещата, а не да робуваме на красивите лъжи, които ни мятат останалите. В процеса на изясняване на истината помагат и медиите, особено както са направили Офнюз, слагайки на последната му статия заглавие "Трябва да се свикнем с мисълта, че Русия не е приятелска страна", което звучи много по-добре от авторското заглавие, което тъне в интелектуална мъглица "България насред нищото".

Несвикналите с нивото на тихата истерия в подобни статии почти нищо няма да разберат от този текст, най-вече от смисълът от неговото написване, но всъщност, ако издържите до края ще видите ясно какво е водила изнежената ръка на войнстващия интелектуалец. В текста му най-добре е разкрито истинското отношение към Русия на една групичка от разглезени индивиди. Патетичното - ние обичаме руската култура, но ненавиждаме Путин тук е доведено до абсурд, защото отсъства напълно. Пред нас е един отвратително ксенофобски, направо расистки текст, който отрича руснаците заради това, че са руснаци. Именно това е истината. Всички интелектуализми, които останалите ръсят са само грим, който трябва да замаскира примитивната истина. Русия пречи, защото е Русия. Ни повече, ни по-малко. Добре, че кварталният идиот, както винаги не е схванал докрай нещата, не е усвоил политкоректният изговор и е представил пред нас картината на една драматична и неподлежаща на обяснение лудост. Русия, казва драматично неуспелия окупатор, не е приятелска страна. Няма нужда от обяснения. Той сам си е доказателство. И заради това - никакви руски туристи, зове поетът. Това, че българският бизнес там ще рухне за него е странична работа. Важно било морето да си остане прозападно. Което издава някаква велика мизерия на духа. Когато тръгнеш да пишеш за политика, ограничен от интелектуалната бедност на собствения си живот, става точно така. Защото само човек, който не е виждал "западните" туристи по Черноморието може да ги предпочете пред руснаците. И тук дори не вкарвам някаква геополитическа идеология. Просто никога няма да съм в състояние да забравя на какво беше способна групичка пияни англичани в Слънчев бряг в рамките на един час. С което не искам да всясявам съмнение в европейските ценности, а просто да ви покажа на какво е способна расистката десница в името на задоволяването на примитивните страсти на ума си.

И защо още Русия е неприятелска страна? Ами, защото заради газът, който тя ни осигурява ние можем да си позволим лукса да не дупчим земята си за шистов газ. Това вбесява кварталния идиот. Как така България няма да клекне пред чуждите икономически интереси? Как така някакви си там еколози, определени от автора като инфантили ще викат срещу това? Смазващото в текста е това, че там, където ехидните лъжци успяват да имитират независимост на духа, при кварталният идиот шества идеологията на абсолютното примирение. Искат ни пари за оръжие - даваме ги. Искат ни шистов газ - даваме ги. Искат да ни прекарат по няколко пъти - моля, заповядайте, кога точно да се съблечем?

Заради това трябва да сме благодарни на Аллах, че е позволил на идиотите да съществуват и им е дал ръце за писане. Именно чрез тях сияе истината е добро често да я четем, за да знаем какво имаме срещу себе си. Там не съществува разум, смисъл или логика. Има единствено алчност и лакомия. И само някой да не си помисли, че това е текст срещу Глишев. Опазил ме бог. Аз си колекционирам идиоти, а този ми е особено ценен екземпляр в колекцията. В името на собственото си его той преживя нещо на което друг десен не се е подлагал - публично телевизионно унижение при организацията на втората окупация на СУ миналата година. Тогава именно неговите хора го предадоха и то мощно. Нямам представа дали Глишев го е разбрал. Не вярвам да е разбрал. Но да живеят идиотите, защото иначе щяхме да живеем в абсолютна лъжа.

И най-накрая само да поставя една интересна закономерност на вашето внимание. Тя си струва да бъде описана. Забелязали ли сте пряката зависимост между водопада от загрижени текстове на тема руска агресия и ситуацията по бойните полета на възникващата мъчително, но сигурно Новорусия. Сега, когато украинската армия бе натикана в миша дупка от опълчението, а властта в Киев усеща целия си крах и побърза да сключи примирие, изведнъж в българските електронни сайтове се появи поредният мощен бъркоч от текстове, писани все от либералните съвести на нацията. Ето това е информационна война. Ама ожесточена.

Антисоциалната революция

От ден номер 3 на протестите от миналото лято схванах какъв е основния дефект на протестите. Хубаво е да искаме друг тип управление, страхотно е да искаме правила и смисъл, но съскащите гласове на протестърите всеки път, когато някой се опитваше да постави социални теми в центъра на тяхното внимание, трябваше ясно да ни подскаже какво точно става. Никакъв антиолигархичен бунт не беше това. Това беше писък на едната част от олигархията на която й се стори, че големите пари я отминават. Днес, когато антисоциалната революция дойде на власт се налага да живеем в променена версия на света.

По телевизията шестват представителите на управлението и ни обясняват как цената на тока трябва да скочи. Забележете - няма никаква разлика в речника на властта и в речника на частните дружества, които искат скъп ток. Олигархия и власт говорят в един глас. И в този наратив напълно отсъстват обикновените хора. Потребителите изобщо не са фактор при взимането на решения. За властта е важното нейните хора да получат така желаното увеличение, а нова политика по доходите - това е отложено за слез 2050 година, когато не е ясно дали на тази територия изобщо ще има хора.

Тия са готови да вложат милиарди в ново въоръжение, но никой никога няма да помисли как пенсионерите ще си платят новите сметки. Новговорът на протеста, който се е просмукал като зараза в речника на новото управление е пълен диктат на баналното клише. В него няма грам социална загриженост. Усвоителите на грантове никога не са имали проблеми с това да си купят хляб или да си платят тока и заради това за тях никога, ама никога няма да съществуват обикновените българи. За тях е важно да продават антируската си риторика, да се занимават с темите си за имагинерната лустрация, за хиляди простотии, но никога, ама никога няма да проявят загриженост за това как трябва да живеят останалите хора. Очаквах поне премиерът - опасен комунист, нали така беше? - поне за малко да възроди трепетите на левичарското си сърце и поне за миг, поне ей така заради едното име красно, да се опита да постави темата и за потребителите, но не. В прекрасният нов свят съществуват единствено интересите на бизнеса. Единствено тяхното искане за скъп ток. Нищо друго. Това е свят в който контрареволюцията се е осъществила успешно и всеки опит за социален вопъл ще бъде посрещан със стържене на зъби. Което издава един наднационален опит за тържествуване. Трябва ли да ви припомням, че лицето на киевската хунта - премиерът Арсений Яценюк нарече "subhumans" (подхора, направо по-долен еволюционен вид) тези, които настояват за социална политика. Такива са и нашите екземпляри. В мига в който не са гладни те според тях е нахранен и целия народ.

Някой много, ама много се изплаши от зимните протести през 2013 година. Тогава за първи път българите ясно и открито заявиха социален интерес. Беше неизбежно да се случи. Никога няма да забравя как през януари миналата година видях една пенсионерка да плаче след като си плати сметката за тока. Пенсията й беше 140 лева, а сметката 110. Нека някой от заместник-министрите да се опита да изкара един месец с 30 лева, нека премиерът да се опита да преживее с толкова пари, а след това да ми обяснява как поскъпването е неизбежно. Но контрареволюционерите не съществуват, за да са загрижени. Смисълът от тяхното пришествие беше веднъж завинаги да се подсигури невъзможността бедните и отчаяните да излизат пак по улиците и да настояват за нещо социално. Олигархията не търпи лозунгите за национализация. Олигархията получава нервен срив, когато й кажат, че трябва да вдига заплати. Защото, ако летните протести бяха наистина истински, водени от желанието за нови правила и нова държава, то тогава трябваше с пълен глас всички лидери на неолибералната мисъл да викат "Национализация!", защото само тя може да изравни уравнението. Ако преходът е наистина сбъркан, то можем да почнем отначало само, ако възстановим собствеността на държавата. Всичко останало е театър. Всичко останало е антисоциален карнавал, пародия на протест.

А сега вече виждаме истинското лице. Както написа една журналистка - те предпочитат да се занимават с някакъв руски дисидент, но не и с антисоциалната политика на кабинета. За какво им е? Тяхната задача бе свършена успешно. Идеята за социални искания е сатанизирана. Синдикатите мълчат нелепо. Партиите са в своите собствени предизборни пространства. Така е в светът в който антисоциалната революция победи. Свят в който победителите излъчва тежка воня на високомерие. Свят в който Бойко Борисов се опитва да се отърве и от последните си остатъци от съвест и да твърди, че протестът, който го катурна от власт е бил платен. Говорим за свят, където няма място за обикновените хора, защото те пречат на клишетата на властта да бъдат истински. Свят в който човекът е необходим, за да плаща сметки и да си затваря устата.

И точно това високомерие и властово лицемерие ще изиграе лоша шега на всеки говорител на антисоциалната революция. В най-бедната и изстрадала държава от ЕС дясната политика води до колизии, които са непредвидими. Тъпите и грозните си научиха урока и видяха, че могат да свалят ефективно правителства. Всеки, който си е позволил да го забрави, ще страда. Ама наистина ще страда.

Американските лакеи у нас

Приписват на легендарният венецуелски президент Уго Чавес един крилат лаф за това, че единствената държава в която не може да стане преврат или революция е САЩ, защото там няма американско посолство. Дали наистина го е казал или не, това е трудно да се провери, но всеки човек с повече от две мозъчни клетки, които не са замъглени от опиумната мъгла на новото геополитическо статукво е наясно, че те съдържат изключително изящна правота. Американците имат мощни механизми за налагането на техните интереси, и това вероятно е тяхно право, но пък веднага възниква въпроса защо толкова много държави нямат никакъв държавен имунитет и приемат чуждите интереси като своя собствена религиозна мисия. В България в последните няколко месеца станахме свидетели на това как на два пъти представителите на САЩ с железен юмрук налагат своите интереси. Първият път беше при посещението на тримата американски сенатори Крис Мърфи Рон Джонсън и Джон Маккейн след среща с които тогавашният премиер Пламен Орешарски обяви, че България замразява проекта "Южен поток". И до днес официалните разговори тънат в тайна, никой не е наясно какво точно е казано, какви аргументи са приведени, но е ясен резултатът - България се отказа от стратегически проект под натиска на световното статукво, което означава, че тя прие, че не може да има собствени национални интереси, а че някой друг трябва да й ги диктува.

Вторият случай е дори още по-скандален, не само, защото е по-пресен, ами бе извършен по-толкова задкулисен и неконтролиран начин, че не е пресилено да говорим дори за посегателство срещу интересите на всички европейски граждани. Миналата седмица, след среща с американскатата посланичка, Марси Рийс, външният министър Даниел Митов обяви, че България подкрепя Трансатлантическото споразумение. Митов отиде дори една крачка по-напред като заяви като достолепен лакей: "То е важно не само заради увеличаването на работните места и растежа, но и от геостратегическа гледна точка". Нека да преведем, защото оплетеният новговор на дипломатическия език може да обърква - Митов буквално казва, че същината на споразумението не е в неговите икономически параметри, а че то просто трайно привързва Европейският съюз към САЩ, което всъщност е крайната цел на този договор.

Малко по-надолу ще разкажем малко подробности около това Трансатлантическо споразумение, но точно тук е мястото да направим анализ на поведението на Митов. Повече от скандално е един временен министър да ангажира страната с такъв голям въпрос, особено след като не подлежи дори и на парламентарен контрол. Новият външен министър произлиза от протестърските среди на Реформаторския блок, които превърнаха мантрата за прозрачна политика в поредното клише на собствените си бравурни изяви, но точно неговите действия издават страховито задкулисие и абсолютна липса на нормална прозрачност. 

Никой никога не е оторизирал външният министър на България да заема такава позиция, без да е воден дебат по нея, без да е била дискутирана не само сред политическия елит, но и сред обществото. Това споразумение, което от няколко години се разглежда в пълна секретност, предизвиква политически колизии в целия ЕС, но Митов побърза да заеме позиция, която надхвърля с много всичко, което има като право на действие. При това няма как да не припомним, че точно този министър е работил само в неправителствени организации, финансирани с американски пари, а няколко години е изкарал и в чисто американско НПО - Националният демократически институт. Нима не е конфликт на интереси това, че именно такъв кадър, назначен във временно правителство, се опита да ангажира България в изключително трайно споразумение за което почти нищо не е ясно. Това е доверие в аванс, подписване на празен чек, деклариране на безусловна вярност пред господарите на света и точно това никога не е позволявало на България досега да има независими национални цели. Само още един детайл за това. Митов кляка на САЩ за подкрепа на Трансатлантическото споразумение, но дори не си прави труда да повдигне въпроса с отпадането на визите за българи, който е от първостепенно значение. Следователно срещата с Марси Рийс е била единствено и само театър, имитация на политика, с цел горчивото хапче с подкрепата на скандалното споразумение да мине по-лесно пред публиката и да се загуби в хаоса от управленски гафове, които служебното правителство сътвори за краткото си съществуване. Но това всъщност не може да бъде определено като гаф - това е умишлен саботаж на демократичните процедури по взимане на решение, заобикаляне на демокрацията и пълен труимф на задкулисните механизми по които се осъществява геополитическото статукво. Да не говорим и за друго явление, което е време да кажем с истинските му имена, а не с фразите на политическата коректност. Хората у нас, който паразитират върху това, че са носители на европейските ценности и интереси, всъщност са единствено и само агенти на американското икономическо и политическо влияние. Във всеки случай, когато изборът е САЩ или ЕС, те винаги избират САЩ. Европейските ценности са само удобното клише с което те прикриват своите истински цели. В случая Митов постъпи в разрез с всички европейски ценности и с подкрепата за скандалното споразумение извърши един от върховните антиевропейски актове в българската политика в последните години. Просто американците винаги са действали по доктрината "Fuck EU" (Да му го начукама на ЕС), която бе изразена от Виктория Нюланд покрай кризата в Украйна. Митов се прояви като един от тези, които нямат проблем с това да извършат подобно действие спрямо ЕС. 

Дотук с европейските ценности просто и с техните кресливи защитници в България.

Няколко думи заслужава и самото споразумение, което е известно като Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), но за краткост е станало ясно като Трансатлантическото споразумение. Преди няколко месеца на български излезе книгата "Дракула срещу народите" на френския евродепутат-комунист Патрик льо Ярик, която е посветена изцяло на този скандален договор. Льо Ярик разкрива, че преговорите по него се водят от няколко години, при това в пълна секретност от европейските граждани, а от февруари 2013 година въпросът за неговото подписване се поставя с такава настойчивост, че е неизбежно да не се раззвънят всички аларми на нормалното политическо мислене. Едно от най-скандалните неща, които авторът на книгата открива е това, че голяма част от клаузите в ТТИП са подготвени изцяло в полза на големите мултинационални компании, които вече са толкова големи, че се дразнят от държавния контрол върху тях. Заради това споразумението предвижда възможност големите компании да могат да съдят правителствата, ако  се извърши рязка смяна в политиката. Например, ако американска компания инвестира във Видин и, ако правителството междувременно вземе решение да вдигне минималната работна заплата, то инвеститорът ще може да го съди. Седалището на този нов съд ще е не другаде, а във Вашингтон. Льо Ярик подозира, че това е началото на един нов титаничен корпоративен капитализъм, който на практика изземва напълно националните суверинитети. Целта е Европа да стане адин огромен пазар за американски стоки, но пазар, освободен от досадните регулации, които да спират алчността за огромни печалби.

Приемането на правилата, предлагани от САЩ ще отвори европейските пазари за ГМО-продуктите, за обработваните с хлор пилета, за свинското, тъпкано с незаконни химикали. Намаляването на митническите тарифи пък е в състояние да унищожи напълно цялото европейско земеделие и да превърне Стария континент в лесна плячка на повечето селскостопански продукти от САЩ. Чрез ТТИП на практика се съживяват и то в много по-строга форма правилата на АКТА, договорът, който събуди цяла Европа да протестира срещу него. Дори в гербаджийска България в студената зима на 2012 година над 5 хиляди души излязоха по софийските улици, за да обявят, че няма да приемат тази информационна диктатура, която се опитват да им наложат.

Льо Ярик е притеснен, че в договора се говори единствено и само за пазари. Не за човешко благополучие и просперитет, не за развитие на обществата, а само за развитие на пазарите. Целта е очевидна - американците се нуждаят отчаяно от нов голям пазар, който да ги спаси от икономическите проблеми, които те имат. След като техният обичаен заден двор Латинска Америка започна да се държи бунтовно и да не признава правото им да се разпореждат с тяхната политика, сега на мушката попада ЕС, който от края на 2008 година се гърчи в примката на неолибералните догми, които не му позволяват не само да се развива, но дори и да излезе от кризата. Проблемът е, че и на европейско ниво американците действат по обичайния си начин - чрез агенти на влияние. 

Авторът на "Дракула срещу народите" идентифицира своеобразна група от хора, които налагат американския интерес в Европейския парламент и плашещото е, че тя се състои от депутати от повечето групи, които са представени там. Значи говорим за дейност, която размива политическите разграничения в името на това напълно да наложи новите правила, които да са изгодни единствено и само за САЩ. В разгара на украинската криза преди няколко месеца, когато се предполагаше, че единствено и само кризата в Киев е във вниманието на Вашингтон, Барак Обама отиде в Брюксел, но първата тема с която започна не беше световното напрежение, а подписването на Трансатлантическото споразумение. Очевидно е, че американците се нуждаят от този договор максимално бързо, защото са наясно, че в момента в който европейските общества научат за неговите скандални подробности, техните бунтовни инстинкти ще се събудят и няма да оставят нещата така.

Изобщо темата с това Споразумение отново отваря големия въпрос за това дали интересите на САЩ и ЕС са едно и също нещо, както се опитват да ни го представят ГМО-политиците като Даниел Митов, създадени от стерилните инкубатори на статуквото. Разбира се, че не е така. Все по-очевидно става, че САЩ и Европа това са два различни вектора, а така нареченият "евроантлантизъм" е идеята на миналото, която се опитва да имитира настоящ живот. Европа рано или късно трябва да се събуди от розовия кошмар на статуквото и да види своят реален интерес. За да направи това обаче тя веднъж завинаги трябва да разпознае политиците като Митов като реален враг, като вирус, като змията, която е скрита в нейната пазва, за да защитават чужди, неевропейски интереси и всеки миг и час да предават европейските граждани. Това може и трябва да са промени. 

След време вече ще е късно.

„Визия 2020” – идеология на слугата

Политическият оргазъм на добра платенето хейтърство срещу Русия този път продължи така кратко и завърши така скоростно, че съм убеден, че русофобските истерици сега продължават да слюноотделят като кучета на Павлов с идеята да удължат по изкуствен начин халюцинираното си щастие.

Документът (нещо като нищо друго на света), наречен помпозно "Визия 2020", пуснат подмолно, за да проучи почвата като терористична ядка, възмути всеки мислещ човек с откритото посочване на Русия като враг на България. Днешните трубадури на крайната омраза сега шестват като цветарки из нета, за да твърдят, че това не било така, че България всъщност се опитвала да формулира не Русия, а кризата в Украйна като проблем, но този поток от думи всъщност цели да прикрие един страх. Защото колективната реакция на обикновените хора беше на крайно възмущение. 15 души на жълтите павета се опитаха да подменят автентичното усещане на обществото, да го подлъжат, че едва ли не изпълняват някаква натовска директива, а всъщност да се опитат прокарат текст, който пряко вреди на външната политика и по същество завинаги да унищожи едно от сравнителните предимства на България - това, че ние сме страна, която може да разбира руснаците и следователно винаги можем да станем територия на диалог, а не фабрика за конфронтанция.

Някой обаче много искаше да тества докъде стигат съпротивителните сили на хората и дали прокарването на толкова изопачен, неверен, откровено манипулативен и по същество вреден текст ще мине между другото във всеобщия хаос от събития по нашите ширини.

Само забележете какво е коварството. В пуснатия набързо текст на "Визия 2020", който после скоростно бе свален, за да се заличат следите от местопрестъплението, се говореше, че Русия водила информационна война срещу страната ни. Интересно обаче как наричате пробутването на подобни текстове в официална стратегия? Да не би това да е някакъв информационен мир? Това е по-скоро информационен тероризъм, опит за официализирането на една лъжа и то представена като някаква върховна загриженост за страната.

Опитах се да прочета малко текстове по темата от представителите на истеричната русофобия. Няма да ви преразказвам драматургията на Иво Инджев, който се изживява като натовски опълченец, който пише задъхани сводки от своята луксозна землянка, докато в далечината му се привиждат руските сили, които искат да го хранят с хайвер и водка, за да задушат натовското му сърце и удавят американските му ценности. Дори и да приемем, че формулирането на текст по подобен начин е опит да се повторят натовски фрази с българска пудра, веднага възниква плашещият въпрос - ние в НАТО съюзник ли сме или слуга. Разликата е в това, че съюзникът би трябвало да има своето право на отделно мнение, на различно мислене, да участва в спорове при формирането на политика. Това, което при нас обаче минава за натовска мисъл всъщност е лакейско по подразбиране. За тях има смисъл, когато НАТО ни хвърли кокалче, а ние трепетно мигаме с очички, за да можем напълно да задовил господарят отгоре. Независимо колко пъти ще използваш думата "дискурс" идеологията на лакея си личи от всеки текст и тя е най-отвратителното в тази ситуация. Нас ни набутват да ставаме ястреби в един свят, който е все по-нестабилен и никой не мисли за интересите на българския народ, икономика или развитие, основното нещо е да махаме радостно с опашка.

В крайна сметка "Визия 2020" не бе приета в нейния първоначален вариант. Шаламанов и сие се стреснаха от реакциите и разбраха, че ще им е трудно поне в този случай да бъдат проводник на външен интерес.

Много по-страшно е друго. Отказът на Българя да признае зверските действия на украинската армия в районите, където има опълчение - това е истинският удар по нашите ценности и национална сигурност. Защото разписването на индулгенция за постоянната атака срещу цивилно население, жилищни сгради, училища и дори болници, няма нищо общо с ценностите към които твърдим, че сме се присъединили. В света на русофобските истерици действията на украинската армия дори не съществуват като проблем, което подсказва, че те всъщност нищо не анализират, а само обличат в свои думи чужди мисли.

И проблемът е, че това е по същество е опит за авторитаризъм на незнанието, който лишава България от всеки опит да формулира наистина независима позиция по световни проблеми. Парадоксално е, но дори в САЩ е много по-лесно да си критичен към позицията на Вашингтон и да посочваш огромните пукнатини в нея, отколкото в България, страна, която успешно е продала суверинитета си. Давам ви пример. Тези дни Велизар Шаламанов обяви като безспорен факт това, че Русия е планирала отдавна своята инвазия и сега се е разраствала. Всеки журналист, който чуе нещо такова от министър трябва да го пита поне елементарното: "На какво почива това ваше мнение?". Наскоро във "Форин полиси" излезе статия от американския политолог Джон Миърсхаймър, който посочва, че подобно твърдение е абсолютна митологема. Без да бъде привърженик на Путин или на Русия изобщо, той описва действията на Москва в Украйна като защитни, защото посочва примери за това как в последните 10 години при всеки възможен случай Путин е посочвал къде за него минава червената линия, тоест западните сили няма как претендират за изненада, че Русия реагира. Но думата "инвазия" трябва да замести липсата на смисъл в опита България да бъде изтикана на предни позиции в този фронт. "Инвазия" красиво отменя всяка идея да се търси отговорност от украинците за обстрелването на цивилни и, ако това е даване на индулгенция на хунтата в Киев, значи България сериозно е настъпила мотиката този път заради безкрайното желание на нейния елит да бъде слуга, а не истински съюзник.

Заради това можем да наречем "Визия 2020" - идеология на слугата. Поне стана ясно кои са те и за какво се борят. Не се борят за доброто на България при всички положения.  

Десните опорни точки за левицата у нас

От много време насам слушам как разни виртуални десни въздишат патетично и кълнат протестно неслучилата се модерна левица в България. Вярно е, в мечтите няма цензура (както казваше един съвсем немодерен очевидно, но много истински човек и комунист), но все пак политиката е изкуство на възможното, а не хълцане по романтичния розов свят на клиширания и лишен напълно от възможности да види света в неговата цялост български десен човек. И само да уточня нещо. Напоследък почвам да разбирам, че в България има и смислени десни, които формулират разбиранията си за света без да са водени от разплюнчен реваншизъм и безидейна истерия, хора, които се опитват да бъдат алтернатива както на лудостта в техните редици, така и на метастазите на абсолютното нищо, които са си сложили маска на десни и, които позноваме в ежедневния живот като партия ГЕРБ. Така че вече няма как моята ирония да е насочена колективно към всички десни, а към онази снобска, превзета, псевдоелитарна и злобееша част от тях, които са окупирали обществените пространства като банда от орки и смятат, че като си размятат срамотиите във въздуха демонстрират някаква душевна свобода.

Понеже като последен мохикан се опитвам да вникна в стерилния свят на тази дясна омраза от време на време попадам там и на някое смислено мнение, което се опитва да се извиси над потока от бесовщина и да се опита да формулира различна критика и заради това си струва, в името на едното политическо усилие за по-добър свят, да се опитам да отговоря на част от по-смислените критики. Десницата в нейната истерична част няма почти никаква представа какво представлява българската левица, което обаче не й пречи често да се опитва да дава акъл какво трябва да бъдат социалистите у нас.

И така стигаме до опорна точка номер 1: "Проблемът на България е, че у нас няма антикомунистическа левица".

О, даа, проблемът на България е също така, че не съществува фея на зъбчетата, която да бута кинти на децата за падналите им зъби, защото току-виж така сме вързали платежния баланс в края на годината.

Това за антикомунистическата левица е пълна утопия по бълтарските земи. Все едно е да си мечтаеш за монахиня, която играе в порнофилми. С което не казвам, че не може да няма некомунистическа левица, а, че антикомунизмът тук бе превърнат в истерична пародия. С други думи припознаването ти като левичар и антикомунист е невъзможно, това в България ще е нещо като уникален хермафродитизъм.

Тоест такава левица, помнете ми думата, никога няма да има. няма да има такава левица. Не и по "антикомунистическия" начин. Защото левицата не съществува сама за себе си. В смисъл, че левицата срещу себе си няма нещо модерно и извисено, а има бригади за боядисване на паметници. Преоценката на комунистическото минало от страна на левицата изисква като минимум някаква форма на преоценка и от страна на десницата. С други думи - появята на модерна левица е свързана с конструирането на модерна десница. Десницата обаче е разградена до мрежа от десни НПО-ата, чиято цел не е да модернизират мисленето, а да поддържат статуквото в интелектуален смисъл. Заради това се хващам на бас, че няма да има левица, каквато ти си представяш. Много по-лесно ще възникне радикална комунистическа левица.

Опорна точка номер 2: "БСП не е достатъчно социалдемократизирана и трябва да стане модерна европейска социалдемократическа партия".

В България дясното е в толкова разграден вид, че вероятно заради това е възможна коалиция между остатъчни християндемократи, неопазарни талибани, черни религиозни фундаменталисти с апокалиптични блясъци в очите и градски либерали, чиято идея за модерност се свежда до повече молове на глава от населението като признак на озападняване, оставяйки настрани факта, че с голяма вероятност повечето стоки в тези музеи на капитализма са произведени я в Китай, я в Индонезия, я в Тайван.

Всъщност в Европа разлика между социалисти и социалдемократи може и да няма, но в нашата историческа традиция това са два отделни подхода. Сори, братчета, нямам нищо против социалдемокрацията, но тя почива на разбирането, че социалната промяна е възможна в рамките на зададената система, а всичките ми сетива на социалист знаят, че това изобщо не е така. Проблемът изобщо не опира до правилата на играта, а до самата игра. Тя трябва и може да бъде променена. Възможен е друг свят и социалистите трябва да го търсят постоянно. Иначе са само някаква имитация. Дори смятам, че проблемите на БСП се дължат на това, че тя се социалдемократизира твърде много, докато хората, които гласуват за нея са истински социалисти. Подобна връзка можеше да издържи известно време и двете страни да се самоубеждават, че не са това, което са, но в крайна сметка подобна политическа шизофрения нямаше как да продължи много дълго. Левите избиратели се ядосаха и изригнаха с мълчание и негласуване. Заради това днес се намираме в тази парадоксална ситуация - левият простор е необятен и се пълни с все повече хора, а пък БСП се свива и трудно разширява влияние. Заради това левицата не бива да слуша съветите на десните. Пък и хайде да си го кажем честно, те десните изобщо не са прокопсали. Те са в състояние да правят залози дали изобщо ще влязат в парламента. Да взимаш съвет за победа от лузъри - ето това го наричам наистина губеща стратегия.

Опорна точка 3: "БСП не знае каква партия е".

Тук ще признаем известна правота на критиката. Европейската левица е в криза и заради това БСП нямаше как да остане встрани от този процес. Отделно в момента в Европа, казвам го с кървящо сърце и с протест на всичките ми политически клетки, разделението не е по оста ляво и дясно, а по-скоро хора, които искат да делегират всички отговорности на потенциалната свръхдържава Европейски съюз и хора, които настояват за някаква форма на национална държава, която да има правото само да формулира своите интереси. И едните и другите лъжат като разпрани. Федералистите правят така, че ЕС да функционира единствено и само в полза на две държави в ЕС, а антифедералистите така се опияняват от националистическата реторика, че понякога говорят като лунатици. В крайна сметка обаче, когато тази лудост отмине, ЕС отново ще се нуждае от смислена левица, защото десницата винаги довежда нещата до хаос. Това е аксиома, която е защитена от толкова много социални революции.

В България, която се намира малко назад и доста встрани от световните процес, си има и отделно развитие на проблема. Липсата на бъдеще подсигурява у нас една безкрайна битка за историята, която не може да бъде спечелена, защото миналото се е случило, а войната на интрепретации по-скоро прилича на спор в лудницата, отколкото на стратегия за смислен живот. А проблемът на политиката е, че се случва днес, а не преди 60 години или след 15. С други думи спорът е важен, но в крайна сметка на избори се работи с реалности. В този смисъл проблемът на БСП не е, че не е дала оценка на миналото, нито пък, че няма план какво ще прави след 15 години, а че трудно се ориентира какво трябва да прави днес, какви идеи да защитава, кои хора да представлява. Това е проблем на всички останали партии. И заради това всеки да си гледа градинката и да си даваме акъл, когато дойде времето за това. Какво ще кажете, а?