Земите на карнавалните богове

(размишления за още едно поклонение из пернишките села)

1. Боговете на карнавала

Нашата памет е много по-древна, отколкото смятаме. Някъде из биологическият коктейл от клетки в телата ни има спомени за много древни времена, различни божества, далечна епоха, а защо не направо и за различна вселена.

Когато човек види как хората из Пернишките села празнуват своя празник Сурва в студената нощ (е, не винаги е така) на 13 януари с кукерски танци, звън на тежки звънци, огньове, факли, викове и стряскащо количество алкохол, ще разбере веднага, че някъде в древните нощи, под студените звезди, хората по земите определено са почитали купонджийски богове, които са настоявали за постоянно веселие.

Пернишко има лош имиджов образ в останалата част от страната. Хората там са грубовати, първични и наистина налитат на бой за едното нищо, ама ако се абстрахираме от този факт, в цялата кукерска дандания има невероятна поезия. От дрънченето на звънци докато трае празника, човек упорито се лишава от способността да мисли, но пък кръвта му започва да пулсира в ритъм, който не подлежи на обяснение. Кукерството е карнавал, който не е спирал от древността.

Той е оцелял, въпреки гаврите на историята.

Останал е сред нас, независимо от нареждането на съзвездията и пророчествата за край на света.

Хората го празнуват, без да им пука, че епохите идват и си отиват една след друга.

Паметта на хората е като бездна. Дори календарите не могат да променят знанието за предишните времена. Ето – институциите наложиха новия календар, изместиха празнуването на Нова година, ама хората (особено в Пернишко) продължават да празнуват новата година в нощта на 13 срещу 14 януари. Това е друга част от пернишкия дух – той стои в опозиция на всичко. Заради това карнавалните богове обичат този край.

2. Нон-стоп купон

Тази година навръх Сурва в китното и живописно селце Елов дол си дадох сметка, че кукерските ритуали, особено днес, са висша форма на пародия на живота. Не всички карнавали по света са такива.

Карнавалът в Рио например (ах, тези медии, толкова много обичат точно този карнавал) е прослава на бохемският начин на живот и на танците като начин за постигането на постоянен екстаз.

Пернишкото кукерство е като черен виц за вселената. Опит за поглеждане на света от различен ъгъл с циничното знание, че пародията е единственият автентичен начин за постигането на откровение. Пфуу, казах го сложно, а всъщност не е.

Когато човек минава през пернишките села – боже мой, дори и само имената им звучат като шамански заклинания – Мурено, Гигинци, Габров дол, Ярджиловци, Палилула, Дивля – вижда, че има няколко задължителни фигури, които неизменно присъстват в карнавалното забавление.

Винаги има полицай. Като анархистични духове перничани постигат съвършенство в пародирането на институционалната мощ на тази фигура. Представителят на закона обикновено е с начернено лице, зачервен нос и уши и най-нагло изнудва всички, които минават по пътя да си плащат такса. Полицият в китният Елов дол бе накичен с древна милиционерска палка и със свирка, която обаче елитно имаше форма на мъжки полов орган.

Винаги край кукерите има поп, който също не е пощаден от черната ирония на празнуващите. Попът залита, пръска с вода всички, псува наляво и надясно, а функцията му в карнавала е особено важна, защото той трябва да венчае младоженците.

Ах, да, не трябва да пропускаме най-важните фигури – целият кукерски фест по селата функционира като голяма пародия на сватба. Защото имаме младоженец – издокаран обикновено с кожух, а от джобовете на кожуха винаги стърчи по някоя и друга полупразна бутилка и имаме „булка”. Булката задължително трябва да я пишем с кавички, защото тя също е мъж, но облечен в булчинска рокля.

Шествието от кукерите тръгва още в ранния следобед, за да отиде да иска „булката”. Булката междувременно може и да е на литър ракия, ама ритуалът строго се спазва. Попът опява младата двойка и им пожелава бурни страсти и други неща, които не са за детска аудитория.

После цялото село тръгва след кукерите, които вдигат хеви-метъл джангър, за да се събере в центъра. Там е подготвена цяла клада от дърва, която се подпалва щом мракът нахлуе из пернишките села. Когато лумне огънят карнавалът достига връхната си точка. Кукерите обикалят кладата, искри хвърчат нагоре в красив опит да наподобят звезди, дърветата пукат, звънците издават неистов шум, шишета с ракия и вино се предават от ръка на ръка, част от селяните започват свади, които не спират по цяла вечност и купонът не пада дори и милиметър надолу от подобен емоционален градус.

В този празник няма нищо християнско. Това е освежаваща емоция. Събужда варварските спомени у всеки от нас. Пренася те във времената, когато хората са били самички и незнаещи в студената вселена и са се надявали единствено на своите инстинкти и ритуали да бъдат последната преграда между тях и абсолютният хаос. Това личи по кукерските маски. Из пернишките села ги правят като индиански тотеми от пера на птици. Това е култура, която удивително прилича на индианските ритуали, които щедро са ни рекламирани от Холивуд.

И точно в такъв миг, когато човек се подгрял от размишления за вселената и от малко ракия, започва да му се струва, че някъде отвъд езиците, съзнанието, нациите, модерните граници и всичко останало, някъде в бездната на душите ни, хората са удивително едни и същи, когато трябва да празнуват празници, които директно ги свързват със звездите.

Карнавалът винаги е в нас.

3. Pernik style

Когато преодолееш първоначалните си предразсъдъци относно дълбочината на пернишкото усещане за живот, започваш да откриваш истинската му прелест. Това е прелест само за истинските ценители. Защото е прелестта, която погледът би могъл да открие в пропаст, която е дълбока като деколте на тунингована порноактриса.

Първо – езикът. Да проговориш пернишки е интересно занимание. Трябва внимателно да следиш света и да слагаш по едно „о” накрая. По пътя към Перник видях надпис, който най-добре може да илюстрира лингвистичната ни екскурзия – „Да го духа, кмето!”. Това „о” е знак, че ветровете вече са различни, а заради особената им острота и хората стават по-люти.

Из Пернишко красотата на всичко е строго индивидуална. Хората са ирационални и заради това всеки от тях прилича на литературен герой. Пътешествието от състояние на радост до състояние на спонтанен въргал отнема точно секунда и половина. Не е необходимо да обясняваме как точно възниква боят – в един момент мъжете пият (първа, втора, трета, четвърта бутилка) – в следващият момент юмруците налагат правото и възгледите за живота. Боят тук е като ваканция за душата на човек. Има мигове в които – сами го знаете – човешките същества се изчерпват на думи, особено, ако съжителстват на една територия – и тогава боят замества всичко останало. Най-интересното е, че след боя, вече на другия ден, млатилите се като с винкел хора, пак могат да седнат на една маса, за да приключат подобаващо останалото пиене.

Да, пиенето е нещо, което трябва да се разказва с удивляващ се тон.

„Едно малко мастиче!” – друг пернишки лаф. В него има уловка. За един представител на този край „малко” има съвсем различни измерения. За някои малко е 300 грама, а за други малко е и два литра. Абее, що не го духа кмето! J)

В такава ситуация и при мъже, които имат не души, а ирационални пропасти, жените трябва моментално да развият железен характер, стоманен поглед, заплашителна интонация и метални нотки в гласовете си. И повечето от тях са го направили. Видях как няколко жени в Елов дол прибират пияните си мъже. Това е епохална картина. В този мачистки край пияният съпруг подсъзнателно е изпълнен с усещането за невероятна битова вина и заради това моментално напуска пиене, въргал или друга нелицеприятна дейност, ако неговота половинка го призове, както тя си знае. Жените трябва бързо да развият качества на свръхдипломати, ако искат успешно да се справят с любовните отношения между мъжете и ракията.

Както казах по-горе – пернишкият карнавал се върти около пародията на сватба и то на двама мъже, вярно – единият преоблечен като жена. В кръга на шегата можем да споделим, че очевидно из Пернишко първи са развили мащабна толерантност към браковете на еднополови двойки и са пуснали подривно всичко това из Европа. Да, това е само в кръга на шегата. Толерантността към това трае само на сурва. Ако някой изследовател от „Джемини” се завърти из този край, шансовете му да оцелее или да си тръгне без мащабна превъзпитателна операция с много бой са сравними с шансовете на две кебапчета да останат неизядени пред Искра Фидосова.

Още малко Перник стайл. В момента в който някой стъпи из пернишките села ще се удиви на природата и красотата там. Този край е красив по много див и удивителен начин. Веднага ти влиза в сърцето и започваш да се удивляваш как така чужденците още не са научили тази дива, непокътната, разкъртваща душата красота, този уникален и незасегнат пейзаж, който влиза в очите ти като приливна вълна. Хаха, в тази красота също има уловка.

Хората вероятно биха посрещнали добре чужденците. Ама не е сигурно, че те нямат да бъдат бити, ако се наложи. Всъщност, когато се наложи. Стилът е по-силен от желанието за инвестиции. Хората са люти, когато се наложи, а при особеностите на географията и силният градус на ракията – боят е естествено продължение на усещането за живот в тялото.

Не ме разбирайте погрешно. Мразя всякаква форма на насилие. Насилието е отвратително, погрешно и не доказва абсолютно нищо. Ама има хора, които не знаят по какъв друг начин да изразят своята виталност. И така се ражда карнавала. И така се ражда боят. И така се ражда стилът.

Welcome из Пернишко!

4. Аз и Пернишко

Моят приятел Пандолини (най-големият шоумен на земята, уникален човек, който никога няма да бъде забравен) един път се обърна с текст към към група младежи. Той им написа: „До кога ще бъдете храсти? Идва пролет и трябва да цъфнете”. Заради Пандо попаднах за първи път в Елов дол, а неговата харизма и стил превърнаха не един и двама журналисти в закалени фенове на Перник и пернишките села. Той имаше очи да види красотата на своя край. Нещо повече – той знаеше как да разкаже за тази красота, да те накара да я видиш и ти, да ти покаже, че не трябва да живееш живот като храстче, а трябва да намериш собствения си път, за да зацъфтиш и да оцениш всяка минута, дори всяка секунда от безценния дар на живота.

Навръх Сурва, която този път се случи топла като дъх на млада гимназистка, аз проумях, че в крайна сметка никога няма да съм в състояние да не харесвам карнавалът и кукерите на местните селяни. Че никога няма да успея да стоя равнодушно пред толкова много хора, които са се посветили на задачата да гонят злото с дрънченето на звънци и радостно да отправят послания към древните богове на веселието.

Защото именно из Перник, където (вече ставам банален, но ще се повторя) хората са люти, красотата на природата е дива, а зимата е неочаквано студена и направо вледенява костният ти мозък, аз осъзнах, че, ако запазиш пролетта в душата си – не трябва да ти пука за нищо друго по този лъчезарен свят. Носиш ли пролетта в тебе – не са важни тъпите милиционери, гадните СРС-та, проклетият и шибан премиер („Да го духа, премиеро!”), защото топлината на света може да извира и от една-единствена човешка душа, която радостно да е открила своето място под звездите.

Не знам дали съм се намерил. Ще е тъпо да съм се намерил толкова рано след като планирам да живея поне до 250 години, но след голямото гонене на зло със звънци, след огньовете, факлите, ми се стори, че долових пролетният вятър в душата си. Чувствах се добър, спокоен, цялостен и вечен.

Никога няма да се наситя на това усещане!