Целувката на Първанов е като целувка на вампир за ген. Радев

Без много голяма изненада, със солидна доза театрално преиграване, АБВ и БСП стигнаха до съвместна кандидатура за президент. Двете партии се спряха на въздушния ас, който стана политическа сензация, преди дори да се е опитал да говори по политически теми - ген. Румен Радев. Ако в политиката се раздаваха "Златни малинки" (кинонаградата за най-лошо актьорско изпълнение), то призьор тази година със сигурност щеше да стане Георги Първанов. Пред медиите той обяви, че партия АБВ направила компромис. Не исторически, но едва ли не екзистенциален. АБВ се отказвали от кандидатурите на самия Първанов и на Ивайло Калфин в името на широката лява коалиция. Ако реалността приличаше поне малко на филмите вероятно в този миг трябваше да оттекне светкавица и да изпепели експрезидента заради некачествена игра и пробутване на врели-некипели, които трябва да минават за голяма политика.

Всъщност курсът към съюз вляво е нещо като спасителна операция за АБВ. През 2014 година тази формация влезе на ръба в Народното събрание с малко над 4 процента. Още тогава се появиха и първите подозрения, че това парламентарно представителство се дължи изцяло на договорка между Борисов и Първанов, както и на това, че изборната машина ГЕРБ преля гласове на малката партия, за да държи шах Реформаторския блок, а и всички останали партии. По-късно АБВ щедро се отплати за тази услуга като гласуваше всяка дивотия на управлението - почвайки с безбожния заем от 16 милиарда и приключвайки с увеличаването на пенсионната възраст.

Кандидатурата на ген. Радев предизвика турбуленция в левицата. В БСП отдавна е навик партията преди избори да се тресе като човек с паркинсон и да се отдава на мазохистични игри с наслаждение непознато в друга част на вселената. Този път обаче нещата бяха на път да излязат от контрол. Стигна се до страховитата ситуация заместник-председателят на партията Стефан Данаилов да дава разтърсващо интервю за това как трима или четирима от членовете на Изпълнителното бюро играят срещу Корнелия Нинова и правят заговор срещу нея. Двама от обвинените, Юрий Асланов и Костадин Паскалев моментално хвърлиха оставки, които не бяха приети, но пък ясно показаха, че БСП има някакъв проблем, който се е възпалил като гнойна рана и никой не е наясно как да го реши. И този проблем със сигурност не се крие в личността на кандидатите за президент. Нито Мая Манолова, нито ген. Радев сами по себе си са в състояние да разтърсят левицата като земетресение от 6-та степен по Рихтер. Просто в конфликтът, който се очерта, в разкопаните разделителни линии, в разменените яростни обвинения и хвърлени оставки си личи един много по-голям проблем, който е чисто политически и докосва онези недра на партийната сърцевина, които са в състояние да пулсират дълго време от болка, страст и гняв.

Проблемът дори не е отношението към АБВ, въпреки, че поставен така той изглежда много по-ясен и смислен. Всъщност става дума за това дали БСП е в състояние да запази своите политически идеи, недокоснати от корпоративния мрак, от зависимостите, които са станали тумора на политиката, и от шокиращата безпринципност, която ако се развие като тежка болест може един ден да се прояви като коалиция между БСП и ГЕРБ, което очевидно е новият мокър политически блян на Бойко Борисов. Левицата един път беше почнала същия разговор за себе си, но тогава лидерът Михаил Миков подцени няколко неща. Първо - идеологическата дискусия в партията няма как да се води при притихнала парламентарна опозиционност. БСП се опита да се прероди като автентична лява формация, само, че в медийната демокрация е много важно да не създаваш усещане за самоизолиране от света, реактивността на събитията е свръхценност, а левицата подцени всичко това. И второ - радикалната лява политика изисква радикална решителност. Защото България в нейния днешен вид е изцяло десен проект, отровата на десните аксиоми е проникнала и в доста леви хора, а да се опълчиш срещу статуквото се изисква огромната смелост да довършваш нещата докрай. БСП се препъна в тези две точки и резултатът беше драматичен - на местните избори левицата не успя да победи в нито един областен град.

Парадоксално е, но след конгресът през май, когато Корнелия Нинова изненадващо стана лидер, хора, които гравитираха край нея, започнаха да твърдят, че разговорът за левия курс спира веднъж завинаги и партията няма да се занимава с разни идеологически досади, които са път за никъде. Самата Нинова беше доста по-предпазлива в своите изявления. Тя също поиска идеологическият разговор да спре, но не, защото той е вреден за партията, а защото според нейния анализ БСП вече е станала автентична социалистическа партия и дискусията е излишна.

Само, че новото ръководство почти моментално се сблъска с проблемите, които Мишо Миков трябваше и искаше да реши. И най-важният от тях е - къде е границата на компромиса, какво може и какво не може да си позволи една автентична лява партия в своя път към властта. Именно вариациите на този проблем днес се проявяват под формата на тежка кашлица в левицата.

Заради това широката коалиция с АБВ се превърна в първия боен рубеж. БСП трябваше да премисли много сериозно сближаването с Първанов. Експрезидентът тръгва към БСП не, защото е такъв фен на лявата коалиция, а защото заради собствените си маневри остана без нито един друг изход. Ако проследите политическите пируети на Първанов в последните няколко месеца ясно ще видите това. На конгреса на АБВ в средата на май например бившият държавен глава съвсем не очертаваше ляв съюз. Напротив - на него му се искаше максимално широко обединение. Той си го представяше като някакъв Франкщейн, скован от много части - центристки, ляво-център, дясно-център, с патриотичен акцент, с леви формаци...Не напразно тогава някой се пошегува, че това не е коалиция, а тюрлю-гювечът на Георги Първанов. Само, че приготвянето на тази екзотична кулинария се провали с гръм и трясък. ВМРО тръгнаха да правят собствено коалиционно обединение с останалите националисти, нито една десноцентристка формация, с изключение на микроскопичната "Гергьовден" не пожела да преговаря с Първанов, а пък самостоятелно явяване на изборите на АБВ ще е като да играеш на руска рулетка с лека картечница. Заради това Първанов имаше само един изход от своя лабиринт - да преглътне гордостта поне за пред медиите и да изиграе сценката какъв огромен компромис прави като се връща към партията на която заби нож в гърба в най-трудните мигове на 2014 година.

В деня в който стана ясно, че БСП и АБВ са стигнали до съгласие и обща кандидатура обаче Първанов отново направи нещо, което тепърва ще анализираме дали е било знак за съгласие или бомба с часовников механизъм. Експрезидентът сътвори нещо като ода за ген. Радев, целият се разтече от похвали, комплименти и политическа страст. Не пропусна да напомни, че и лично той е подписал указа за неговото генералско звание. Това е нож с две остриета. Похвалите от Първанов са като целувка на вампир. Те не само не помагат за утвърждаването на кандидата, но и изцеждат неговия все още крехък политически образ. Първанов го прави съвсем целенасочено. Той държи да остави знак, да каже макар и не право в очите, че ген. Радев е едва ли не негова кандидатура. И не е важно дали това е така или не, важното е, че с подобна подкрепа авиаторът не може да се гордее кой знае колко много, защото тя ще вдигне и вече вдига такова цунами в БСП, че партията още доста време ще кипи. Изобщо най-добрият вариант за действие щеше е да Георги Първанов и Румен Петков да се скрият до края на кампанията и изобщо да не се явяват, защото всяка тяхна поява по медиите ще предизвиква нови колизии в БСП.

И тук вече опираме до най-големия проблем. Първанов също сам по себе си нямаше да е чак такъв обект на спор, ако не беше разглеждан като човека, който може да се превърне в територияна която БСП и ГЕРБ да си стиснат ръцете. В този смисъл конфликтът в партията днес не е самоцелен или безплоден, а много важен за бъдещето. Левицата не може да си позволи колаборация с ГЕРБ, БСП ще бъде пресушена от политически ресурси, ако си позволи да заиграе танца с Бойко Борисов. И заради това кампанията на бъдещия кандидат за президент ще е от ключоно значение. Именно през нея може да се види дали наистина е имало нещо скрито в процеса на номинации и доколко левицата е в състояние да предложи ясна лява алтернатива на всички българи.

Скандалите отминават, интервютата се забравят, личните спорове утихват, но това, което остава след цялата мътилка и буря, че българите отчаяно искат някакъв различен живот, нещо, което да ги отърве от бремето на безвремието и вакуума. Това е голямата отговорност пред левицата. И заради това БСП трябва да внимава за всички вампирски целувки и юдински комплименти, които ще получава. БСП вече няма твърд електорат. Тя има хора, които искат да бъдат печелени с автентични идеи преди всички избори. Да не се окаже в един момент, че левицата е тръгнала да гони митичната периферия докато останалите избиратели са се разбягали отвратени от първановщина, усещане за сенчести игри и всякакви други дивотии.