Eдна от
дежурните по любов медии тези дни триумфално възвести, че Бойко Борисов се бил
завърнал в голямата игра. Тази медийна халюцинация е продукт на две събития,
които заслужават по-детайлен анализ. Първото от тях е мегаунизителното
посещение на нашия премиер при Ердоган в Истанбул. И, не, унижението не се крие
в липсата на родния трикольор, а в това, че Борисов прие безропотно и без
всякаква дипломатическа съпротива да бъде единствено писар (той лично си
призна, че чинно е записвал) на исканията на Турция към Европа. Нека да не
бъркаме автентичното ибрикчийство с дипломатическото посредничество.
Борисов се
оказа специалист само по първото.
Веднага след
като бе поставен на колене в Истанбул нашият премиер по свой стар навик изтърча
при Ангела Меркел в Берлин. Този маньовър бе обобщен от столична медия със заглавието
"След срещата в Берлин: Каквото поиска Борисов, го обещаха". Не съм
наясно дали това заглавие е продукт на любов или на ирония, но пък то ми
припомни, че основния ресурс с който Германия захранва България са именно
обещанията. Това е трайна политика на Меркел - тя обещава, а след това
сладострастно потъва в амнезия. Вероятно това я доведе до катострофални нива на
популярност, както показва последното проучване, според което вече над 50 на
сто от германците не я искат за канцлер. Меркел продължава да бъде политическа
фантазия за Борисов, но не и за собствения си народ.
Можем да си
припомним и друго. При подобна криза в края на 2014 година, когато Русия се
отказа от проекта "Южен поток", Борисов пак като разплакано дете се
опита да се скрие в полата на канцлерката. Тогава тя обеща буквално следното:
"да изпрати експерти за помощ на България, които ще ни съветват за
съдебната реформа, енергийните проекти и усвояването на европейските
фондове", да постави на дневен ред любимата тема за газовото хъбче и пак
да даде рамо за влизане в Шенген. Всичко това си останаха обещания. Така че,
когато Меркел обещае нещо на Борисов това трябва моментално да влиза в графата
"политическо фентъзи".
Вероятно именно
тази мистичност на обещанията накара нашия премиер да търси и божията подкрепа
за своята политика. Точно това направи той вчера - призова Бог на помощ.
Очевидно е, че обещанията на Меркел вече не топлят и Борисов извади последното
си оръжие - опитите да омилостиви началника. Ама той и Началника не обича да
помага, когато някой не си е свършил работата. А България прилича на разграден
двор. Ограда по границата няма, дори не знаем какво точно мисли да прави
правителството. Чуваме за някакви 2 милиона души, които са готови да залеят
страната, но ако стратегията ни е да разчитаме Бог да ги спре, както вчера му
се молеше премиера, тогава май трябва да мислим дали и ние да не се включим в
бежанската вълна.
Номерата на
Борисов минаваха, когато светът беше кротък и тих. Днес, в окото на бурята, все
повече става ясно, че нашият премиер не прави политика, нито се връща в
голямата игра. Той затъва в плаващи пясъци. Тъжното е, че повлича България
заедно с него.
No comments:
Post a Comment