Аз и още 55 души в България случайно се излъгахме да
гледаме в събота рано сутринта предаването "Библиотеката" - цитадела
на първичната скука, разнообразявана от моменти на неподправено оттегчение.
Хареса ми темата: "Може ли литературата да промени историята?". Ще
пропусна другите участници, но една от тях проф. Албена Хранова (пробвал съм да
чета нейна книга и се убедих, че това не е текст, а ръководство за изтънчени
интелектуални мъчения в деветия кръг на ада) направо ми скри шайбата. Проф.
Хранова, очевидно ужасена от литературния успех на Антон Дончев и неговото
"Време разделно" обяви: "Понякога литературата е толкова мощна,
че историографията трябва да й се противопостави". Тоест имаме литератор,
който понеже се дразни от "неправилната" литература иска тя да бъде
научно екзекутирана, гръбнакът й да бъде изтръгнат, а тялото проснато
бездиханно на площада, за да могат всички да видят трупа. След това следваха
цяла серия от мрънкания, че българското общество не било достатъчно модерно
(това е любимият хленч на психодесните по принцип), за да можело да носи
съвместни образи в главата си. Думите й бяха потвърдени от някакъв писател ли,
историк ли, Йордан Велчев, който продължи мрънкането с тезата, че митът за
българската изключителност правел лоша услуга на страната, че България по
подобен начин отказвала да се впише в света. Якооо! Все едно американците не се
изживяват като изключителни, все едно англичаните не преживяват себе си като
най-великата част от света, все едно французите не живеят с усещането, че са
най-великото произведение на еволюцията, все едно гърците не смятат себе си за
богоизбрани.
И целият този сутрешен плач завърши с бюрократична нотка
- носителите на истината нямали комфорта да я казват. Ако искали да я кажат
обществото им се нахвърляло. Мамини сладки! Не стига, че са окупирали
университетите и ги задръстват с интелектуална помия, но искат и обществен
комфорт да им бъде осигурен. Ако някой се изживява като дисидент, той трябва да
има куража и да посрещне репресията. Бунтът не е кабинетно занимание. Ако си
мислиш, че си прав - тръгваш като уличен проповедник и търсиш последователи. А
те, бедните, са изолирани като бактерии под микроскоп и изживяват стъклените си
панички като целия свят. Искат да рушат митове и да бъдат обичани. Това няма как
да се случи. Мисията е невъзможна. Ако искаш да дисидентваш, това е избор,
който носи проблеми, но и надеждата, че един ден историята ще е на твоя страна.
Но тези нямат такава надежда. И заради това мрънканията надминават здравия
разум. Както и да - аз и още 55 зрители се посмяхме здраво без екрана. Ако това
е нивото на литературната наука, не е чудно, че чалгата триумфира лесно, бързо
и безпощадно...
No comments:
Post a Comment