Министър-председател версия 1.0, звездна дата 2012

Описание на политическото настояще, звездна дата 2012:

„Бойко Борисов се срещна с кмета Петър Паунов в общината, като се показа от терасата на заседателната зала и помаха на хората, подвиквайки „Цецо“, към вицепремиера Цветан Цветанов, за да го види.”

Това е част от вестникарски репортаж за посещението на Бойко Борисов в Кюстендил. Стилистиката е развълнувана, детайлите са контрастни, направо киносцена.

Подобен тип закачка между премиера и вицепремиера е трудно да бъде забравена, защото издава съвсем леко инфантилно отношение към света изобщо. В мига на тотално режисиране на народна любов, Бойко Борисов се нуждае от свидетел, който да запомни този миг с него, да го съпреживеят заедно. 

Всеки психолог би ви казал, че подобна реплика, изобщо подобно поведение, може да бъде обяснено с доста силен комплекс, защото единствено неуверените се нуждаят от публика в такъв миг. Но това са досадни подробности. 

Картината  в която Бойко Борисов маха на народа от сградата на общината, веднага може да ни прехвърли и то много успешно назад във времето и банално да съпоставим двата образа с които очевидно сме обречени да се сблъскваме още много време, поради нашата отчаяна способност да не ги разбираме докрай.

Снимките говорят по-добре:

Тодор Живков някъде през 70-те години на миналия век:

И Бойко Борисов в Кюстендил, който наистина по ирония на историята, отдалече наистина прилича на Живков, но това е коварството на визуалните аналогии, нищо повече:

Сега нека да разбия коварството на образите. 

Аналогията Тодор Живков – Бойко Борисов е удивително грешна и е обречена да бъде само спецефект, който не обяснява абсолютно нищо. От журналистическа гледна точка обществено-политическата прилика между тях може да става за кратка гавра, но подобен тип съотнасяне веднага се проваля, ако се замислим детайлно върху нещата. Щях да приема сравнението, ако то беше изравнено, но то не е. В смисъл – ние казваме, че Бойко Борисов удивително прилича на Тодор Живков. Но, ако обърнем фразата и кажем, че Тодор Живков е някаква по-ранна версия на Бойко Борисов никой няма да схване историческото сравнение. Значи обясненията са по-трудни или поне по-различни.

Живков е апаратчик с невероятен нюх към кадровата интрига. Типичен продукт на система, която в един момент успешно като ракета-носител се отървава от идеите, за да заложи на командването, администрирането и обществената репресия. Въпреки описваните отрицателни черти в Живков обаче, трябва да отбележим нещо, което сигурно е характерно за всеки обсебен от властта, но при Живков си личи повече – той има стратегия и поглед върху всяка ситуация и рядко се оставя да го хванат неподготвен. Сякаш биологията е била на страната на диктатора – външният му вид е такъв, че е трудно да не го подцениш, да не сметнеш, че е лесно да надделееш над него, докато реалностите са съвсем други.  И всичко описано ни води до извода, че Тодор Живков все пак е политическа фигура, защото тя генерира някаква последователност на своите действия, която е лесно проследима и е оставила резултати.

Бойко Борисов е явление от съвсем друг тип, да не говорим за това колко друго е времето. С цялото си поведение настоящият министър-председател символизира разпада на политическият свят в България. В България, ако перефразираме Бодрияр, политиката стачкува, взе си ваканция и се оттегли на сянка. Именно липсата на политика прави управлението на Борисов необяснимо. То може да бъде разбрано единствено, ако се чете през логиката на сапунения сериал, но иначе не е политическо явление, а пък това от своя страна прави политическите атаки срещу него безполезни – все едно да атакуваш носорог със стръкче трева.

Бойко Борисов не може, а и няма как да бъде генератор на някакъв политически смисъл и заради това той може да действа единствено имитативно, позьорски и шантаво. Той е актьор, който замества липсата на знание с поза. Речта му е точно като на актьорите – наизустена, със силна склонност към самостоятелни импровизации. Премиерът не е в състояние да обясни идея, но пък за сметка на това няма равен да разкаже някой драматизъм. И заради това приликата с Тодор Живков никак не е нарочна, защото, за да бъде нарочна трябва да приемем, че Борисов действа като политик, а това ще е обида за една сапунена звезда като него. Той просто не е в състояние дори да проумее смисъла от това да бъдеш политическа фигура в европейски мащаб и като третостепенен актьор тръгва да имитира единствено най-познатия му местен модел - фигурата на бащицата. Всъщност той емблематизира патриархалния блян, който се е превърнал в основен канон на българското светоусещане. С други думи, опитвам се да кажа, Борисов е по-архаично явление от Борисов, което по иронията на съдбатата се е появило в бъдещето, а не в миналото. Той е версия 1.0, а Тодор Живков е направо от следващото поколение – 2.0.

Големият проблем обаче не са нито Живков, нито Борисов. Те са тревожен симптом, но болестта е в цялото общество. За да опишат пътешествието на премиера в Кюстендил доста медии избраха стилистиката на тоталитарния печат, при това без да видят нещо нередно в това завръщане в миналото. Борисов отключва бляна по миналото и на медийно ниво, като тук ще си позволя да оставя настрани зловещата репресия върху медиите от страна на кабинета. Нека да приемем, че има журналисти, които сами са се подчинили на тази ранна версия на политик-актьор и са се оставили да бъдат раздрусани от порив по миналите дни, когато светът е можел да бъде прост, защото, който го усложнява просто попада в лагер. Това медийно слагачество обаче парализира цялата идея за гражданска съпротива, защото гражданите се нуждаят от посредник при формулирането на своите искания. Но това е канал, който е възможен в общество в което има политика. Там, където политиката стачкува, имаме поезия, имаме сюрреализъм, но нямаме обществен диалог, защото той е подменен изцяло и се върти около абстрактни теми, а не около конкретни проблеми.

Един от френските антиглобалисти Ги Дебор бе написал книга със заглавие „Общество на спектакъла”, в нея като неомарксист, той с тревога бе забелязал, че съвременните държави винаги стигат до ситуация в която отчуждават хората от целия живот. Драматичното разграничение между човека и неговото битие е всичко, което се случи в България. Понеже никой не пое отговорност за провалите на прехода, най-накрая дойде не човек, а актьор, който отказа да поеме абсолютно всичко, но стана симпатичен с това. А, когато вече е антипатичен и противен просто няма кой да го смени, защото всички искат спектакъла да продължи, въпреки, че той е в самия си край, а след него просто общество няма да има...

А може и да не съм прав. А, може би, аз съм просто един стар мърморко. Може би всички точно това искат...

Не приемайте последния ми извод като песимистичен. Той стои отвъд черногледството, оптимизма и песизима. Написах всичко, за да обясня защо на третата година от управлението на ГЕРБ, звездна дата 2012, на площада в Кюстендил се бяха събрали хора, а част от тях в красивото начало на пролетта викаха: „Бойко! Бойко”.

Никой от тях пет пари не е давал за политиката.

Всички са били там заради шоуто.

Вероятно Премиерът версия 1.0 е усетил точно това в сградата на общината. И заради това е решил да помаха.
Чувствал е, че спектакълът го изисква от него.