Времето след тези, които вече ги няма

Един по един хората на които цял живот си се учил да вярваш си отиват от този свят. Хората, които никога не си познавал лично, но все пак са били част от твоя живот, започнаха един по един да напускат сцената, да изгасят свещите, да се оттеглят в мрака и да оставят планетата в уголемено мълчание.

Тяхната смърт започна да пълни новините отново и отново. Изчезват знаците, че живееш в правилната вселена, няма ги хората, които можеха да разсмиват, които те караха да мислиш, чрез които можеше да живееш много различни животи, опиянен от техните думи. Отиват си един по един безмилостно и логично. Очаквано и тревожно.

Смъртта е ужасно гадно нещо, защото единствено и само тя променя светът необратимо.

Тръгват си един по един символите на предишното поколение, хората, които са направили този свят малко по-поносим, леко по-смислен, изпълнен с повече енергия. Виждам по телевизията техните погребения. На поклоненията им има големи опашки. Хората винаги зная кога губят нещо ценно. Заради това покриват с цветя местата на тъга - това е нашият начин да покажем на вселената, че сме си научили урока, че не искаме повече да ни причинява това, което ни причинява.

Гадното е, че когато Земята опустява откъм смислени хора, това натоварва отделния индивид с неприсъщи отговорности. Ако бях наясно, че по тази планета още бродят смислени индивиди със светли мисли, можех да се отдам на тропически мързел и на мечти за острови с палми. Ама те - хората със светли мисли, си отиват от нас, не остават тъдява и натоварват нас, обикновените, изнурените, изтощените, измъчените, обърканите да правим от този свят небесен рай. Завещали са ни своите думи и дела, а после тръгват в последната небесна командировка.

И, когато тях ги няма, отделния човек разбира, че не може да съществува сам в този свят. Че се нуждае от другите хора повече отколкото някога е предполагал. Защото те, другите хора, може и да са ада, както твърдеше Сартър, но са и единствената възможност за истинско щастие.

Когато започнат да си отиват тези в които си вярвал, изведнъж по странен начин разбираш, че е дошъл твоят ред. Не, не да си отиваш. А поне за миг да се опиташ да оставиш нещо смислено след себе си, някаква дребна, но все пак промяна, някакъв знак за бъдещето, че те е имало на тази земя, че си бил тук и ти е пукало. Нали казват, че това е естественият път на нещата - "род прехожда, и род дохожда..." Очевидно има някаква среда в този цикъл, някакво кратко време в което ти си между "прехожда" и "дохожда" и това е времето през което можеш да се опиташ да направиш света по-добро място. Или поне си длъжен да опиташ, защото иначе леката ти тъга по хората, които вече ги няма е просто напразна, а може би и безкрайно егоистична.

Както и да е. Тези в които си вярвал вече си отиват един по един. По безкрайно логичен и очакван начин. И твърдят, че човек трябвало да може да приема това. Ама е трудно, защото, когато се окажеш в един празен свят започваш да чувстваш нечовешката отговорност, че е твой ред да го пълниш със смисъл.

Защо си тръгвате?

Защо ни мъчите?...

Няма отговор.

Значи наистина е мой ред. Е, аз отивам да мисля за революцията.

Не мога да си позволя да си тръгна преди да съм я видял, нали? :)))))))