Съвсем
наскоро попаднах на един разказ на руския сатирик (заради меланхолията и сатирата на
обществени теми понякога го наричат „руския Марк Твен”) Аркадий Аверченко. Този текст е от
книгата му „Дванадесет ножа в гърба на революцията”, която Аверченко вече пише
в емиграция, в Истанбул.
В нея
сатирата отстъпва на тъгата, на меланхолията, на огромната мъка по загубената в
миналото страна, която вече никога няма да бъде негова. Заради това на мен
разказите от нея не са ми смешни, въпреки, че Аверченко ги пише на места със
саморазтърсваща ирония. Това е болезнена книга на един човек, който е останал
почти без надежда. В един от разказите група от мъже стоят в един празен
апартамент, неяли от седмица и си спомнят какво са обядвали в предишните
времена. Любопитен факт е, че Аверченко е направо обсебен от образите на
Троцки, особено на Троцки и на Ленин. Той пише за тях с много ирония, злоба и
размах. В интерес на истината трябва да отбележим, че очевидно текстовете му
стигат до Ленин, защото в една своя статия той нарича Аверченко „озлобен до
умопомрачение белогвардеец”, но дори и той не може да каже нищо срещу таланта
на писателя и нарича книгата му „много талантлива”.
Та именно в
тази „много талантлива” книга Аверченко има един разказ, наречен „Във фокуса на
великото кино”. В началото той разказва как е гледал филм в който всичко се е
случвало отзад напред и приема този похват да разкаже на бързи оборота живота
си – емиграцията, след това за малко живота в следреволюционна Русия, после
самата Революция, живота преди нея, абдикацията на царя, цялата младост на
надеждите....
Разказан
отзад-напред един живот е история на вечното разочарование, на тъгата на
несбъднатите мечти, на меланхолията на несъстоялите се идеи. Заради това
Аверченко най-накрая пита въображаемите си събеседници: „Защо толкова странно ви треперят раменете: смеете ли се, или
плачете?”.
Не мога да
си изкарам вече близо месец този разказ от ума. Магията на киното е велика,
магията на литературата пък е още по-голяма.
И реших, че
това е начинът да се справим с всички политически демони на тази епоха, които
познаваме – да ги разкажем отзад-напред и да се надяваме, че тази обърната
кинохроника ще успее да прогони мъката, да прочисти чакрите, да избистри света,
да пусне малко свеж въздух в спарената атмосфера, да даде нов цвят на живота и
нова надежда за различно бъдеще.
Защото,
сами знаете, човек е упорито същество. Опитват се да го накарах да бъде
депресиран и сдухан, а той отново и отново почва да търси вариант на идеално
бъдеще, където светът може и става различен.
И аз като
коварният разказвач в разказа на Аверченко ще ви помоля да си сипете нещо в
чашите, да седнете удобно на местата си, да се взрете в белия 3D
екран на въображението
и да си представите как историята лети назад.
„Буда”,
будалите и тъмните папки остават назад. Назад остават „Дюнигейт”, тъмните
далавери, стрелбите по Доган и Баретата. Назад остава „Хизбула” и атентатът в
Сарафово. Подминаваме референдума и ето, че летим обратно към историята, там,
където никога го е нямало.
Прелитаме
над „Как така ще ме обижда като ми предлага лук?”, стачките във ВМЗ, дебатите
за това дали трябва да строим АЕЦ „Белене”, лъжите на кабинета за ядрената
енергетика. Минаваме над малоумните изцепки на Дянков и по чудната магия на
връщането назад в едно виждаме всичко – постната пица, данъкът върху лихвите,
замразяването на доходите, бонусите във Финансовото министерство, истеричното
гласче, което се появява в телевизионните студия, за да дава акъл.
Зад нас
остават опитите да се застроят планините, гражданските протести по улиците,
цялата полицейщина, „дайте на кучето малко пържолки”, министърките намирани по
завоите на пътищата на родината, телевизионните полицейски акции, медийната
истерия.
Само,
защото това е 3D кино на въображението можем да си представим как захвърляме
с лека ръка безкрайната хвалба за магистралите, ужасяващата бедност, „Меркел ми
говори, аз я слушам”, „Октопода” и „Наглите”, „На колене – ти си абсолютен
престъпник!”, фалшифицираните президентски избори, депутатите от ГЕРБ с чувала
с бюлетини в изборната нощ, скандалите между предишния президент и властта,
записът на срещата с Дянков...
Магията на
киното е велика и може да върне живота назад и да ни изправи отново, колкото да
помахаме, пред всички приети лобистки закони, пред скандалната поправка в
закон, която не бе гласувана в пленарна зала, пред истериите на Фидосова в
парламентарната зала, пред Яне Янев – настоящ ухажьор и предишен опозиционер на
властта, пред Волен Сидеров – верен партньор на ГЕРБ преди и критик с пяна на
устата днес, пред изхарчения фискален резерв, пропилените възможности и пари,
пред колениченето на килимчето в САЩ, пред споровете имало ли е дефицит в
бюджета или не, пред безкрайното обвинение към Тройната коалиция, пред
протестите срещу ГМО, подслушването в Интернет, срещу АКТА и отпорът срещу
шистовия газ.
Летим назад
в историята и заради това е толкова лесно да видим как всички тези събития
отминават с лека ръка, сякаш никога не ги е имало, сякаш последните 4 години са
един кошмарен сън, който не е почвал изобщо, сякаш никога не сме имали вътрешен
министър, който не е в състояние да каже правилно изречение на български език,
или министър на културата, който публично да обяви, че „малко се е насосал”,
киното на въображението е велик инструмент и ни позволява да изтрием всички
тези години на абсолютни дивотии и тотална безпътица...
И така се
оказваме в началото на юли 2009 година, когато поне един репортер в София слънчево
вярваше, че следващите четири години могат да бъдат много по-различни и си
мислеше, че живее в държава в която вече няма много какво да го изненада. Този
репортер в началото на слънчевия юли 2009 година дори не подозира как пръстите
му ще окапят от писане в следващите години и как в онзи миг в който се е
надявал и вярвал в различно бъдеще ще е един от най-щастливите мигове в живота
му.
Точно тук
киното прекъсва и историята отново държи да продължава напред, а да не бъде
насилствено връщана назад. Стоим в тъмния салон, където сме гледали всичко и не
промълвяваме нито дума. Стоим и мълчим. Както мълчи човек, който не може да
повярва, че е оцелял в ада на една психиатрия, която е вдигнала бунт и се е
самообявила за вечен храм на полицейския будизъм.
Стоим и
мълчим. Това е ефекта от голямото кино.
„Защо толкова странно ви треперят
раменете: смеете ли се, или плачете?”.
No comments:
Post a Comment