Възможна ли е промяната на ПЕС?

Конгресът на Партията на европейските социалисти в Будапеща в българските медии премина основно под интригата на това, че този път президентът на ПЕС Сергей Станишев имаше съперник за поста в лицето на испанеца Енрике Барон Креспо. Оттеглянето на конкуренцията в последния възможен момент съвсем не сваля качеството на битката, независимо от опитите на българските журналисти и деснеещи шамани да се правят на всезнаещи.

Един десен политолог, известен предимно с това, че статиите му могат да приспят всеки, определи избора на Станишев като "липса на въображение". Това издава не дълбочина на анализа, а просто войнстващ провинциализъм, който дори не е в състояние да мисли с европейски категории. Именно по отношение на битката Станишев - Креспо най-именитите български анализатори показаха, че мисленето в категории по-големи от жълтите павета просто не им се отдава. Парадоксално е, но тези, които най-често употребяват прилагателното "европейски" се оказаха най-дълбоко заклещени в типично българските клишета и обсебени от вечния демон на завистта.

Победата на Станишев

Битката на Енрике Барон Креспо за лидерският пост на ПЕС съвсем не беше поход на някаква нова идея или пък различно разбиране на управление. Всъщност неговата кандидатура се появи на бял свят с помощта на французите, които бяха основната сила, която играеше срещу Станишев. Залогът в това политическо разиграване беше по-голям отколкото могат да осмисли домораслата ни интелигенция.

Една от успешните битки на Станишев като лидер на ПЕС беше нововъведението левицата да има единен кандидат за бъдещ шеф на Европейската комисия и то още преди изборите за Европарламент. Така гражданите на ЕС получиха възможност с вота си да одобрят и кандидат за шеф на ЕК, който допреди това се избираше на заседание на Европейския съвет и избирателите нямаха никаква дума за неговата фигура. След като експериментът не само успя, но и се наложи като трайна мода, французите бяха решили, че ако подкрепят ДсвойФ кандидат за ПЕС, той ще им гарантира, че ще номинира французин начело на Еврокомисията. Политическият гамбит в Европа е многоходов, усложнен и човек трябва да е кален с тежки трилъри, за да схване неуловимите нишки и ритници по кокалчетата, които управляват този свят. Точно, защото срещу него не беше само Креспо, а испанските и френските социалисти, победата на Станишев е значима и изкарана с пот на челото. Нейното подценяване не само не е в рамките на добрия тон, то просто е откровена лъжа. Екслидерът на БСП демонстрира, че вече е наясно с всички тънкости на европейската политика и е наясно как се печели политическо предимство на толкова сложен терен. България не може да се похвали с много политици на световно ниво, но Станишев (бил той обичан или необичан) вече е един от тях. Това е реалност, а не оценка.

Криза на образа

Българският успех в ПЕС обаче не бива да пуска розова мъглица пред очите ни и да не видим, че тази наднационална партия всъщност минава през изключително труден, проблемен и драматичен период. ПЕС е сложен организъм от много партии и балансът там е толкова крехък и тънък, че всеки миг може да рухне под тежестта на противоречията. Резултатът от това е леко странен - много емоционални речи, изречени в горно "до" все едно европейската левица е триумфирала на предишните избори и доста по-малко политически смисъл. Само че, че когато една формация може да извлича полза от конкретно статукво за нея вече е много трудно да се разсъждава в категорията "лява". И това е проблем пред европейската социалдемокрация, който ще се разраства като лавина. Именно възприемането на традиционната левица като част от статуквото в Европа, което доведе ЕС до някаква есхатологична политическа безизходица ражда антисистемните радикални партии, които не се явление-еднодневка. Те се появяват, за да запушат политическия дефицит и да върнат на политическите идеи техният автентичен вид. В случая с крайнолевите партии това е връщането на социалната реторика, на яростната борба с бедността, на лозунгите срещу неравенството, срещу десните икономически догми. "Сириза" е само началото на този процес. Но в Гърция ясно се видя, че когато се появи радикалната левица традиционната се спихва като балон и изчезва от сцената.

Време е да го признаем окончателно - социалдемократическата левица е в идеологическа криза. По време на конгреса в Будапеща се проведе дискусионен панел за състоянието на демокрацията в Европа. Двата централни проблема, които бяха очертани са: управлението на Виктор Орбан в Унгария и правото на еднополови бракове.

И двата въпроса са яростно дискусионни или поне изглеждат такива в очите на един българин. Орбан вероятно е пълен с грешки като управник, но е факт, че той се превърна в име, което предизвиква интерес понеже започна активна политика по връщане на суверенитета на унгарската политика. Даването на 6 годишен отпуск по майчинство толкова антидемократично ли изглежда? Или стъпването на врата на банките? Или пък справянето с частните монополисти в енергетиката?

Битката на унгарските социалисти с Орбан е разбираема, но трябва и да е разбираемо неговото политическо влияние. Хората не гласуват за него, защото е диктатор, а защото виждат едно старомодно връщане към идеята политиката да не е карнавал на емоции, а конкретно решаване на проблеми. Това не е подписване на индулгенция на Орбан или негова апология, но хората от нашата част на Европа гледат на него не като на проблем, а дори като на надежда.

Правото на еднополови бракове пък е станало толкова всеобхватна тема, че предизвиква известно усещане за сюрреализъм. Слушах как представител на ирландските лейбъристи представя положителният резултат от референдум по темата в неговата страна е едва ли не пик на лявата политика за демокрация. Правото на еднополови бракове обаче е един емоционален въпрос. От него не може да се направи истинска политика. ПЕС се опитва да се измести към тези емоции, защото просто в момента не е в състояние да предложи някакъв социален проект. Това не е дефект на лидерството, а на общата безпътица в която изпадна европейската левица.

Понеже икономическите противоречия в ЕС се задълбочават, европейските партии могат да съществуват единствено на основата на емоционални ценности. В ПЕС това са отстояване на демокрацията, правата на човека, правата на малцинствата, не само етнически, но и всички останали. Това не е лоша битка, но не е достатъчна за една левица. Съществуването единствено на основа емоционални ценности е път към убийството на политическото мислене. Не можеш с патос да прикриеш липсата на идеология.

Европейската идентичност

Голяма част от говорещите на конгреса изказваха идеята, че е време да се изгради европейска идентичност. Трудно е да се предскаже как точно може това да се случи сега, когато ЕС е по-разделен от всякога и проблемите го разтърсват като електрошок. Нещо повече - заплахата ЕС да стане съюз на две, дори на три скорости придобива всекидневно политическа плът, а някои от десните анализатори дори почнаха да приемат това за съвсем нормално. Темата "ЕС на две скорости" обаче не бе дискутирана рационално на конгреса, вероятно, защото подобен тип разговор щеше да отприщи доста политически страсти. Като кървяща рана стои отворен и въпросът за нормална позиция на ПЕС по кризата в Украйна, която като минимум и както е редно за леви хора описва точно авторитарните черти на киевската власт и техният стоманен юмрук, който потъпква демокрацията и различното мислене. Сигурно е прекрасно за всичко да ти е виновна Русия, но в случая с Украйна това е самоубийствено за една левица, пък била тя и със силен европейски дух.

ПЕС подмина и не каза нито една дума за Трансатлантическото споразумение между Европа и САЩ. Единствено шефът на Европарламента Мартин Шулц го постави в своето изказване, но от думите му стана ясно, че ПЕС принципно е за ТТИП, просто ще гледа то да бъде преработено така, че да отговаря на някакви стандарти, а хората в Европа протестират избщо срещу споразумението. И това е така, защото всички виждат в него начин ЕС да бъде стегнат веднъж завинаги в усмирителната риза на САЩ и на безумният корпоративен капитализъм, който вече не иска да признава националните правителства.

 Тоест пред европейската идентичност, която трябва да стане водеща има огромни спънки. Разяждащата бедност, кошмарното неравенство - това са истинските проблеми, които са поставени пред европейската левица днес, а тя създава усещането, че не може да им отговори както трябва.

И това е голямото предизвикателство пред Сергей Станишев. Той е човек от Източна Европа и е наясно с дневния ред на по-бедните страни в ЕС. Време е да се отървем от комплексарското усещане, че от нас промяна не може да тръгне. Ако иска да има бъдеще пътят на ПЕС е към по-радикалната лява политика, защото всичко останало е само битка в името на статуквото.

При партии, които съществуват единствено на емоционална основа и имат проблем да формулират автентична обща политика, ЕС или това, което се нарича патетично "европейска идея" днес е изцяло в ръцете на всемогъщата бюрокрация. Еврочиновниците са станали най-трайния фактор в политиката, защото просто политика няма. 

Защо пък ПЕС да не я върне на европейците, защо?