Мисля, че
ще е много добре всеки читател да вземе да изгледа американският филм
"Идиокрация" като автентичен наръчник за бъдещето, което ни предстои.
В тази разтърсваща и черна сатира се описва вариант на недалечното бъдеще в
което обществото е дебилизирано докрай, радикално затъпено от налудничави
риалитита и тв-програми, в които крясъците, къчовете и виковете са взели връх
над всичко останало. И върховната метафора на този процес са новите кресла в
които зрителите гледат телевизия - те са нещо средно между стол и тоалетна, за
да може жертвите на безумието за нито миг да не се отделят от екрана, а да
поглъщаткато медийни зомбита цялата помия, която се налива в техните мозъци.
Не знам
защо, но всеки път, когато реша да изгледам няколко минути от "Шоуто на
Слави" се сещам именно за този гротесков филм. И за това как нивото на
шоуто все повече заприличва на обществена тоалетна, където хормонясали
тийнейджъри се опитват да напишат по стените най-мръсните думи, които им идват
в главата, опиянени от възможността да дадат воля на перверзните си страсти.
Циничните екзалтации на сценаристите на шоуто все повече заприличват на някакъв
сюрреалистичен продукт, който смесва пълната чалгарщина на душата и псувните,
които се раждат в опиянен ум. Опасявам се, че телевизионната оргия на Слави и
сие все повече заприличва на сценарий на човек, болен от синдрома на Турет,
който не може да спре да ръси цинизми и тъпотии.
За да не
бъдем голословни ще припомним, че миналата седмица сценаристите на Дългия
организираха идиократичен спектакъл, където те облечени в черни костюми се
опитаха да измислят най-долните псувни за парламента. Най-голямата политическа
звезда от тях Тошко, същия оня, където го снимаха да хърка в Правна комисия
докато течеше обсъждането на закона за мажоритарния избор нарече депутатите
"алчни, страхливи, некадърни, прости, позорни, жалки, лъжливи,
отвратителни, вонящи, продажни, корумпирани, крадливи, мръсни, гнусни, тъпи,
ненужни, вредни човечета". Ако човек обаче случайно бе изпуснал адресата
на тези прилагателни като едното нищо можеше да се обърка, че Тошко описва
колегите си сценаристи. Другите му колеги също се раздадоха - един нарече
народните представители "боклуци", а друг обяви патетично като в клип
на Азис, че "никой идиот не може да бъде чак толкова идиот, колкото
българският парламентарен идиот". И, да, наясно съм, че този език се
котира в България и има достатъчно хора, които са се кискали пред екрана докато
са гледали тази екзалтация на простотията, но подобен език сам по себе си е
инструмент за разграждане на държавата, а и на здравия разум.
Слави
Трифонов и компания са си въобразили, че са законодатели на политическия дневен
ред на страната и монополизирали тази позиция се държат като пияна чалга певица
на купон на олигарх, който си търси съпруга. Но колкото и да е нисък рейтинга
на парламента, колкото и да се смята, че депутатите са нисша форма на живот,
между народните избраници и сценаристите на Слави има една огромна разлика.
Депутатите са участвали в реална политическа битка, борили са се за доверието
на хората със своите собствени физиономии и биографии. А сценаристите на Дългия
са една банда от калинки, която никога не е имала смелостта дори да застане
пред урните. В единствения си опит да го направят те избраха да лансират
референдум с популистки идеи, просто, за да сондират дали да пращат шефа си да
основава партия или да си останат всяка вечер по телевизията, за да пълнят
главата на зрителите с глупости. Никой не им пречи да бъдат опозиция, но има
граници, които политическият разговор не бива да преминава. Защото това не е
кавга в чалготека между запотени и космати самци, а разговор за бъдещето на
страната. И той не може да се води на клозетно ниво, защото издава някаква
тревожна невъзможност за смислена дискусия.
Поведението
на Слави и сие обаче повдига някои много важни въпроси. Като например къде е
СЕМ? Не е ли време този регулатор да вземе отношение върху тази лексика.
Навремето ексшеха на СЕМ Георги Лозанов тревожно даваше рапъра Мишо Шамара на
прокуратурата за рими, които изглеждат като класическа поезия в сравнение с
тъпотиите на сценаристите. И изобщо кой, ама наистина КОЙ даде на Слави
Трифонов трибуна и му позволява системно под формата на уж развлекателно шоу да
пропагандира политически идеи, които самият той не разбира докрай. Това е ежедневен
терор върху зрителите, който продължава от поне две години насам. И всеки,
който се обади с половин буква, за да протестира срещу това своеволие веднага
получава класическите оруелиански петминутки на омразата, за да е ясно, че
сценаристите се изживяват като коменданти в концлагер и не търпят никакво
различно мнение. Те се държат като банда от медийни есесовци, като някакво
риалитиподобно Гестапо и обгазяват с отровните си токсини всеки зрител, който
ги гледа в името на това, че едно време макар и само понякога можеха да бъдат
интересни и смешни. Днес смехът си е отишъл, в шоуто властва тоталитаризмът на
цинизмите, диктатурата на простотията и обществото ни още не е в състояние да
роди реално дисиденство срещу този порок на мисълта.
Владимир
Войнович в култовия си роман "Монументална пропаганда" прави
интересна класификация на мозъците на хората. Именно там той казва, че всяка
мисъл има стойност, когато е родено в главата на конкретен човек, при конкретни
обстоятелства, на основата на собствен опит и в резултат на собствено
размишление. Всичко останало, казва Войнович, е продукт на мозък-стомах.
Мозъкът-стомах пък е особен механизъм - можеш да го напълниш и с
най-качествените мисли и идеи, но като всеки стомах той най-накрая превръща
всичко в лайна. Може и да звучи цинично, но в откровението на Войнович можем да
видим нашата конкретна българска ситуация. Имаме едно предаване, което действа
като мозък-стомах. Каквото и да им подадеш като мисъл и идея, крайният резултат
винаги е ясен. Заради това не знам дали трябва да сезираме не СЕМ, а ХЕИ, че
май единствено санитарните работници могат да се справят с това телевизионно
разстройство.
На мисълта бе, не на друго...
No comments:
Post a Comment