Медиите много често скрупульозно са наричани „четвъртата власт“ и това клише остана завинаги запечатано в колективното несъзнавано на човечеството. В епохата на социалните мрежи, дигитализиращият се свят и пълния разпад на политически стойности обаче, нека да не се заблуждаваме, медиите най-често са власт номер 1. Целият обществен живот се подчинява изцяло на дневния ред на средствата за масова информация. Това е някакъв вид медиен авторитаризъм, който е толкова очевиден, че често остава невидим като обясняваме процесите край нас. Медиите отдавна не са наблюдател, а активен участник в политиката. Толкова е простичко.
Войната в Украйна оголи този процес напълно.
Големите медии станаха част от партията на войната и безмилостно започнаха да атакуват постоянно съзнанията на своите зрители и читатели. Този процес има и своите български измерения, които можем да открием моментално, ако сменим гледната точка. Нека да оставим политиката малко встрани и да видим какво се случва в медийното пространство и как се промени то в последните две години.
Основната турбуленция, която раздира медийната ситуация у нас е кризата на големите телевизии. Нека да не се заблуждаваме, ако не са риалити-програмите, забавните шоута и всякакви други начини за задържане на аудитория, нито една от мейнстрийм телевизиите няма да успее да се задържи над водата. И кризата, която ги тормози като венерическо заболяване си личи най-вече в политическите предавания. Едни и същи лица, наречени незнайно защо „анализатори“, от сутрин до вечер раздуват едни и същи локуми, скандални със своята едностранчивост, скука и банализми.
Проблемът е, че големите телевизии вече имат доста силна конкуренция в лицето на подкастите, които се появиха като феномен. Там също е пълно с дежурни тъпотии, но тези, които трупат аудитория и коментари, определено се отличават. И точно тук можем да видим основната разлика.
Подкастите са на силно конкурентен пазар. Борбата за аудитория е безмилостна и всеки един от водещите се бори, за да привлече вниманието на зрителите. И това си личи в подбора на гости. Няма да видите гледан подкаст, който да е поканил Соломон Паси като анализатор. Или пък Елена Поптодорова, която да ни обяснява за дружбата между САЩ и България. Няма подкастър, който да покани Тодор Тагарев с неговите вечни прогнози, че Русия утре губи войната, а Украйна ще се разшири чак до Екатеринбург.
Когато се бориш за зрители каниш съвършено различни хора. И виждаме кои са истинските звезди на политическите подкастове – проф. Иво Христов, Валентин Вацев, проф. Нако Стефанов, Николай Марков, Пламен Пасков и други. Оставяме настрани какво мислите за тези хора и техните анализи, но е факт, че те са любимци на аудиторията и привличат много зрители, дори и в малка държава като България. Заради това битката за тях е люта.
Същевременно нито един от посочените няма да го видите като чест гост в големите телевизии. Там е запазената територия на „експерти“, които вероятно са писнали и на собствените си семейства. Защото любимците на подкастърите ги гледат дори и техните противници, които по никакъв начин не приемат идеите и тезите им.
И в крайна сметка това е целта на истинската журналистика. Тя трябва да ти даде материал за мислене, да те накара да постоянно да защитаваш пред себе си собствените си възгледи, да те възпита да наблюдаваш света критично и да виждаш онези невидими процеси без които нито едно обяснение няма да е адекватно и смислено.
В големите медии, истинското радикално крило на партията на войната, царува съвсем друг тип осмисляне на нещата. Не напразно там целенасочено всяка различна гледна точка към световните процеси беше напълно изтласкана и остракирана. И заради това по външнополитическите теми в големите медии реално дебати не съществуват. Само в България може да се случи следната екзотична и парадоксална ситуация – в едно телевизионно студио да има четирима души, които споделят абсолютно едно и също мнение и единствената битка между тях е кой ще го изрази по-радикално.
Това разминаване между големите медии и желанията на аудиторията не случаен процес. То е допълнителен симптом на политическото безвремие и криза в която се дави България отново и отново в последните три години. Защото публиката не получава това, което иска, а това, което големите медии сметнат, че е необходимо да получи. И нека да не се заблуждаваме. Това не е комерсиален интерес. Това си е чиста идеология. Идеологическо промиване на мозъка на населението.
Не напразно точно от големите медии започна апологията на „едната гледна точка“. Това е разбирането, че в един конфликт няма как да има две страни. А в случая с Украйна това означава, че всяка жертва от страна на Киев е със статут на ангел, а избиваните с години жители на Донбас са кръгла нула и не съществуват в историята.
Всъщност проблемът с големите медии става все по-остър, защото в последната година стана съвсем очевидно и по кои големи теми се мълчи. Например – миналата седмица Франция беше разтърсена от невиждани социални протести, бунт срещу пенсионната реформа, предложена от Еманюел Макрон. Най-големите телевизии буквално не отразиха тази тема. Това беше черна дупка, тъмно петно в информационното покритие.
Една истинска медия не би спестила тази новина. Може да не й даде подобаващо място, но в името на интегритета на журналистиката подобно събитие трябва да бъде осветлено. Но медиите отдавна вече не съществуват на територията на журналистиката. Те са политически инструмент и заради това губят зрители и доверие. Бумът на подкастовете ясно го демонстрира. На всичкото отгоре аудиторията на новата независима журналистика има страхотни сетива да отсее зърното от плявата и да пропусне покрай себе си всички онези измислени герои, които си направиха подкасти единствено и само да се кланят на геополитическото статукво. Защото зрителят в интернет е недоволен и търсещ и най-много мрази политическите плазмодии, които от години са склонни да му обясняват целия свят с комунистите, ДС и непълната ни интеграция с НАТО.
Предизборната кампания у нас допълнително даде видимост на целия този процес. И това си пролича по „големите“ дебати организирани от системните медии на статуквото. Единственият реален сблъсък в тях беше в отношението между войната и мира, но пък там генералната линия нямаше как да бъде нарушена. В момента в който телевизионна водеща сълзливо обяви, че имаме страна „жертва“, веднага става ясно, че целта е да бъдат ударени всички, които настояват за мир и твърдят, че България няма място в една чужда за нея война, която разсича болезнено националния дух и може като киселина да прогори крехкия мир, възцарил се у нас.
Всъщност разминаването в медийния свят е разминаването и в политическите процеси. Тези, които още са в състояние да гълтат телевизионни буламачи сигурно намират мотивация да гласуват. Но интернет-дисидентите стават все повече и тяхната протестна позиция надделява. Големите медии са в състояние да задържат аудитория само с шоу и риалитита, но рано или късно идва онзи черен и гневен народ, който ръмжи, че не вижда своите проблеми и не се разпознава в медийното огледало. Все повече хора започнаха да схващат, че системните медии не отразяват техния живот. А са дуло на пистолет, насочено в слепоочието им. Интересно е как ще свърши всичко това…
No comments:
Post a Comment