Психодясното като "Жюстин" на Дьо Сад

 

Наслаждавайки се на мелодраматичните вопли на психодясното от вчера, на цялото дране на ризи, самобичуване, стонове и хлипове, отчаяно се опитвах да си спомня на какво ми приличат тези хора. И тогава изведнъж се сетих…

Има един култов роман на маркиз дьо Сад, който не препоръчвам за хора с крехка душевност. 

Той се казва „Жюстин или неволите на добродетелта“.

Това е върховната гавра на маркиза с лицемерния християнски морал. Жлъчната му сатира е въплатена в образа на Жюстин – млада девойка, която е високоморална, пълна с добродетели, смирена, почтена, примерна, но най-накрая, неясно как, винаги се оказва жертва на похотливи монаси, мъже с камшици, перверзни типове, които я употребяват злорадостно.

Днес можете да четете дьо Сад като върховен сатирик на българското дясно.

Те винаги са невинни. 

Никога за нищо не са сбъркали. Но неясно как след тях остава хаос, корупция, икономически руини и политически безпредел.

Те са модернизатори. 

Носители на светлите идеали на бъдещето. И неясно как като носят тези върховни ценности народът ги ненавижда все повече и повече.

Психодясното е истинска Жюстин. 

Блести от светлина, а винаги е в някоя коалиционна спалня, където с нея правят каквото си поискат, а тя търпи и само простенва.

Всичките им протестчета, високоморални каузи и граждански активизъм са такова лицемерие, защото както протестираха срещу корупцията, сега са готови да я прегърнат и да й се отдадат.

И след някой друг месец пак ще се жалват, пак ще са озлочестени, пак ще хлипат и пак ще стенат, че цивилизационния път на България е застрашен.

Едно и също.

До повръщане.