Sunday, December 10, 2017

Който не харесва фолкзвездата Плевнелиев, е агент на Путин




На друг континент, в друга държава и в друг свят, вероятно всеки, който си е причинил гледането на любовното интервю на Гала с Росен Плевнелиев и Деси Банова щеше да получи безплатен престой в санаториум и право на студени бани доживот, за да е сигурно правителството, че процентът на самоубийствата няма драстично да скочи. Съжалявам всички случайни жертви на този телевизионен терор. Животът е свръхценност, а задръстването му с романтичните приключения на Росен Плевнелиев трябва да бъде записано като престъпление срещу човечеството. Но уви от няколко седмици насам точно това се случва. Плевнелиев упорито отказва да си повярва, че вече е пенсионер и историята му е предвидила единствено да напише едни мемоари, които да прашасват по обществените библиотеки и толкова. Съжалявам за жестокостта, но нито президенстването му, нито любовните му афери могат да му осигурят място в историята. Струва ми се дори, че ако трябва да избера кой Плевнелиев предпочитам - този, който плямпа, че руснаците се страхуват от него и, че те тренирали първо върху България преди да насочат електронните си тролове срещу Западния свят или този, който е потънал в розова нега и обяснява колко е влюбен в красива телевизионна синоптичка, то си мисля, че ще избера първия. Първият Росен е клоун, но поне не се опитва да принизи до възможното обществено дъно президентската институция, която очевидно е обитавал по случайност. Вторият вече просто мина всички граници. Плевнелиев от сутрин до вечер. Някъде дори споделих с ужас и тревога, а не с гняв, че очаквам следващата поява на влюбените гълъбчета да е в предаването на Наталия Кобилкина, където преливащи от евроатлантизъм и достойнство да опишат с подробности как осъществяват позата "младият гербер укротява палавата синоптичка" и да обяснят, че всеки, който не я изперфекционизира ще бъде считан за агент на Путин и диверсант от хибридната война. Интервюто на Плевнелиев и Банова при Гала обаче трябва да влезе в историята. Сложих си главата в торбата, мислено се простих със света, ако с мен стане нещо и реших да изгледам поне една част от него. Едва ли някога ще възстановя загубените мозъчни клетки. Влюбените влязоха и веднага обявиха, че не искат медийно внимание. Ами що щете при Гала тогава бе, мамини сладки? Искали да разобличат спекулациите, а и вече не издържали - върховното желание на Плевнелиев било да се разхожда из моловете с Деси Банова, която е хванал за ръка. Мястото е ключово. Няма да тръгнат из плебейските паркове или по кварталните кафенета. Моловете ги влекат. И понеже не искали да има клюки, напълниха ефира с такива палави подробности за връзката си, отношенията си и така нататък, че сценарист с добра памет може да изсмуче материал поне за половин сезон на "София - Ден и Нощ". След това сапунката придоби космически измерения и геополитически морфичен резонанс. В хода на разговора се оказа, че Гала е едва ли не в центъра на любовта на светската двойка. Синоптичката се обадила на експрезидента да го поздравява след участие в "На кафе" - изобщо любовта изглежда като следствие на съучастие във върховната телевизионна лиготия. Романсът получи и световни измерения - влюбените птички пили кафе в Гърция, далече от погледите на местните злобари и чувствата разцъфтели като погледа на Гала, когато й предложат да направи ново предаване за уринотерапия. Също така много световни лидери вече познавали Деси. Идилия.
Няма как обаче да избягаме и от факта, че красивата синоптичка през цялото време наричаше любимия си "този човек", с което не искаме да намекваме за нищо, но все пак подобен израз на лексикални средства е доста странен и звучи като участие в български модерен филм. Двойката се раздаде. Тя го нарече позитивен, той каза, че е добра, тя го обяви за интелигентен, той допълни, че тя е отдадена, тя съобщи, че избраникът й е отдаден на каузи, той промълви, че двамата обичат България, тя изхлипа, че той е страхотен, той въздъхна, че иска да правят добри дела...
Някъде тук прекратих гледането, защото реших, че животът е твърде кратък, за да го губя гледайки как един президент-пенсионер си гради имидж на застаряващ плейбой, с благородно сърце, лирични пориви на душата и отдаденост в размери на розово романче, което е забравено в купе на влак. "Душите ни се намериха", беше последната реплика на Деси Банова, която чух и тя ме убеди, че не само спасявам своята собствена душа, но и май пощадявам живота си като отказвам да гледам този телевизионен буламач с елементи на хълцане.
Проблемът е, че цялата тази жълтения има и обратна страна, а цената, която плащаме за нея винаги е висока. Българският народ често с радост е подлаган на подобни медийни мъчения и свръхексплоатации, за да може той да обърне поглед от важните теми и да не ги забележи. Ето ви полата на Деси Банова и влюбения поглед на Росен Плевнелиев, пък вие се правете, че не забелязвате как държавата за една бройка щеше да подари всички имоти на Симеон Сакскобургготски за едно посещение в Саудитска Арабия. Добре, че звездния прах не успя да замаже погледа на хората, които заръмжаха недоволно из социалните мрежи, та Цецка Цачева и Николай Нанков да свикват спешен брифинг, за да уверяват, че няма да има споразумение с бившия цар. Само че докато Деси Банова ви се усмихва по телевизора и папараци я следят вдъхновено из София, парламентът по късни доби, когато само пирати и разбойници разпределят плячка, гласува бюджета на България. Интересно. Толкова месеци слушахме как образованието ще е приоритет, ама мнозинството реши, че най-подходящото време за дебат по тази тема е между 1 и 2.30 през нощта, когато будуват само неразбраните поети и хората, оставени без антидепресанти. И на всичкото отгоре мнозинството реши да мълчи, че нали образованието им е такъв приоритет, че дума не могат да обелят за него. Дебатите на тема култура станаха между 2.30 и 3.30 през нощта, когато дори и хората без хапчета вече придремват, а неразбраните поети решават да си горят написаните творби. И пак мълчание. Но пък за сметка но това народът знае къде Деси и Росен са пили кафе и какви величави каузи ще защитават в битието си. Дали някой изобщо разбра, че в бюджета пак е заложена възможност за отдаването на концесия на летище "София", прикрита зад счетоводен език и юридическа еквалибристика? Въпросът е дали някой вече изобщо се интересува. Друго си е да си пуснеш мозъкомелачката на Гала, където ще те наблъскат с розови романчета до повръщане и щастливи президентски романси.
Напоследък гледам да отказвам своето виновно удоволствие да чета блога на Иво Инджев, защото той почна да се повтаря и да заприличва по графомания на Йоло Денев, но приятел ми прати негов текст в който той брани Плевнелиев от всички хейтъри, които дори и насън нямало да докоснат мацка като Деси Банова. Опасявам се, че трубадурът на евроатлантизма не е схванал основното - едва ли някой пет пари дава за това кое е увлечението на Плевнелиев. Проблемът изобщо не е в любовната история. Проблемът е, че тези любовни истории винаги са хвърляни като стръв за наивници, защото тогава дори и позабравените истерици на синята идея се хващат и почват да подскачат според сценария. А междувременно важните неща остават някъде назад, незабелязани, неусетени, скрити и механизмите на похитената държава работят с пълна пара.
Разбира се, има и възможност за смислен коментар дори и по романтичната страна на историята на Плевнелиев. Той се постави в разко различие от всички останали президенти. Независимо какво мислите за тях, нито един, ама наистина нито един не си позволи да се държи като светска звезда в дните на своето оттегляне от политиката и да пърха като фолкпевица от екран на екран. Те бяха и са хора, които имат усещане за пазене на достойнството на институцията. Плевнелиев обаче е абсолютна емоционална аномалия. Той или не разбра каква е новата му роля или някой се опитва да го преопакова за различна роля в близките години. Изпълнението обаче е абсурдно и преминава границите на абсолютната пошлост. Какъвто й да е планът той е съшит с бели конци. Защото, когато един път влезеш при Гала, ти си обречен винаги да си стоиш при Гала, да кръжиш край нейните теми докато не ти опада косата от ужас и не разбереш каква ужасна грешка си направил. Това е край достоен за роман от Стивън Кинг. 
И Плевнелиев сам си го избра.


Sunday, December 03, 2017

Неудържимият възход на партийния талибан Цвета Караянчева




"От началото на това Народно събрание има много напрежение, прекалено много лични нападки и хамалски език...Поведението ни в парламента е пример за поведение в обществото. Там сме изпратени от българските избиратели и трябва да покажем достойно поведение. Трябва да предложим политики, които да работят в полза на гражданите".  
Това са думи на Цвета Караянчева, произнесени само ден след като тя бе избрана за председател на Народното събрание. Едва ли и в най-цветните си сънища устата депутатка, прочула се с пиперливия си език и острите си атаки е подозирала, че някога ще се окаже точно на този пост, но историята обича да проявява черно чувство за хумор. Възходът на Караянчева се случи буквално за три дни след като нейният предшественик Димитър Главчев отне думата на соцлидерката Корнелия Нинова в Народното събрание, принуди опозицията да напусне парламентарната зала и беше на път да предизвика сериозна парламентарна криза, което изправи на нокти Бойко Борисов. В пика на тази драма изгря звездата на Караянчева. Всички свидетели на ситуацията могат да потвърдят, че в деня на нейното избиране тя влезе с насълзени очи в пленарната зала. Така и не стана ясно какво е предизвикало буреносните емоции - дали това, че Главчев бе принуден да си тръгне или осъзнаването на факта, че пред нея изникват нови отговорности, трудни за преодоляване, особено за дама с експлозивен характер. Всъщност точно заради това цитатът в началото е парадоксален. От Караянчева като политик досега никой не очаквал блага словесност, умереност или съблюдаване на политически етикет. Точно обратното - от първите дни в политиката тя си извоюва име на партиен талибан, верен войн на Цветан Цветанов и на ГЕРБ, лошото ченге на парламентарната група, жената, пращана в сутрешни блокове, за да надвика опозицията и винаги да е с един тон по-високо от противниците, когато трябва да описва успехите на управлението, политическата стабилност или постиженията на кабинета. 

Ако четем сухата статистика Караянчева е в активната политика вече 10 години. През 2007 година директорката на "Формпласт- Кърджали" се среща с Цветан Цветанов и политическата искра пламва. Дамата става общински съветник в града, а само две години по-късно можем да я открием като номер 2 в листата на ГЕРБ. Тогава Вежди Рашидов прави пробив, но става министър на културата и това отваря пътя на Караянчева в националната политика. На местно ниво тя вече е усвоила важен урок за българските политически нрави - трябва да си безпардонен, настъпателен и винаги да правиш така, че да си в атакуваща позиция, с цената на всичко, дори и с употребата на език, който не се вписва в обществената етикеция. Местната политическа обстановка в Кърджали й дава възможност да упражни стратегията си. След управлението на Тройната коалиция БСП в града се намира в плачевно политическо състояние, дължащо се не толкова на местни грешки, колкото на националната политика и Караянчева влиза челно на левицата. При нея се получава една особена комбинация - управляваща на национално ниво, но винаги изживяваща се като опозиция на местно. Това е ефектна формула, защото позволява да използваш реторичен бяс, без да си длъжен да се обясняваш много-много. Подобна позиция осигурява гъвкавост, защото, когато ти търсят отговорност за действия на национално ниво, винаги можеш да насочиш картечния огън към ДПС на местно ниво, а и към БСП и в пушилката от тази битка да излезеш като боен ветеран и да трупаш имидж. Караянчева бързо разбра, че тази технология може да сработи и на парламентарно ниво. Идеята в нейното политическо действие е да не дадеш на противника никаква инициатива, да го притискаш в ъгъла, винаги да си по-гръмогласен и по-язвителен. Това може да не осигурява качествен политически дебат, но пък стои страшно ефектно като заглавие във вестници и сайтове. Заради това Караянчева получи доста голямо медийно внимание. Пресцентърът на ГЕРБ дълго време я ползваше като телевизионно острие. И мишената нямаше значение - дали БСП, дали десните коалиционни партньори, или пък някой друг доказан враг на управлението на Борисов. Но нека да не се заблуждаваме - националното политическо опиянение нито за миг не накара Караянчева да изпусне контрола върху Кърджали, където отдавна й казват "пчелата-майка", но не и пред нея, разбира се. Държавните институции в града са изцяло под неин контрол, както и цялата партия на местно ниво. Дори новоназначеният областен управител Никола Чанев може да бъде видян единствено как припка след Караянчева и тререпи, за да не би случайно да я разгневи. В отплата, казват местните, тя щяла да го направи кандидат за кмет на ГЕРБ на местните избори през 2019 година.  

Именно обаче с острия си език, агресивно поведение и безпрекословна вярност на заместник-председателя на партията, Караянчева успя да стане едно от националните лица на ГЕРБ. По време на последната предизборна кампания Цветанов три пъти беше на посещение в Кърджали, за да дава рамо на своята любимка. Виж - Бойко Борисов не се появи никакъв. Дори се появиха спекулации да не би пък партийният лидер да не долюбва устатата представителка от Кърджали. После в един сутрешен блок по време на кампанията, когато трябваше да се обяснява ще има или няма да има дебат с Корнелия Нинова настоящия премиер изтърси следното: "Казах й (на Нинова) от моя страна ще участват Томислав Дончев, Влади Горанов, Екатерина Захариева и Лили Павлова, сиреч никакви нито ще са скандалджии, нито ще са някои от типа Цвета Караянчева...". Дали има търкане между нея и премиера обаче не е от голямо значение - кариерата на депутатката върви уверено нагоре и ще е интересно да видим дали ще издържи в ролята на обединител, роля, която никога досега не е опитвала да играе.
Острият език на Караянчева обаче е нож с две остриета, защото понякога той се обръща срещу нея. Не напразно из кулоарите на Народното събрание и до сега се носи шегата, че тя е единствената жена, която е успяла да промени сериозно целия свят - защото прати Пекин във Виетнам. В интерес на истината тук нейната прямота й помогна да преодолее последиците от грешката, защото за разлика от много свои колеги, които се оплитат в обяснения, извинения и подробности. Добре е обаче да си припомним целия контекст на дебата, защото той разкрива много от буреносния харектер на новата парламентарната шефка. В залата течеше дискусия за усвояването на евросредства и Караянчева подпали фитила: "Недоумявам за тази загриженост на БСП за похарчените евросредства. Единствената лента, която преряза Пламен Орешарски, е на ресторант в Пекин". Тук Цецка Цачева се опита да я ориентира правилно и й припомни, че Орешарски е открил ресторант във Виетнам и тогава Караянчева изстреля репликата, която ще я увековечи със сигурност в историята на българските медии. Именно това е опасността на нейния стил. Конфликтността печели точки, острият език се харесва, но от един момент нататък човек трудно може да прецени къде е границата, която не трябва да премине. С други думи ставайки шеф на парламента Караянчева получава шанс да изкупи политическото минало и да се прероди като държавник, но на много хора им е трудно да си представят, че такава трансформация е възможна.  

Неочакваният възход на Караянчева започна да поставя в нова светлина част от нейните стари изявления. Така на бял свят изплува едно нейно интервю от юни пред "Ретро" в което можем да прочетем, че тя е чувствала по-особено отношение към себе си, защото родителите й били от работнически произход. Проблемът е, че тя се опитва да разположи това отношение не в сферата на индивидуалното, а в политическия фонт на епохата. Което вече подсказва, че и тя е прихванала модерната градска дясна болест да се изкарва човек, който е бил една крачка преди репресията. Доста сайтове разпространиха нейните думи точно в този смисъл и не изопачават казаното. И точно тук си струва да задълбаем в образа на Караянчева. Тя много държи да описва, обрисува и да се хвали с това, че е здраво стъпила на земята, не изпуска пулса на хората, изслушва проблемите им и търси решения, но политическият й статут все повече ще я издига в облаците, където ще става все по-изкусително да се представя за герой със задна дата, за майка Тереза с неизтекъл срок на годност. Това е нова версия на приказката за стълбата, която Смирненски ни остави като голямо предупреждения след себе си. И най-силното е, че от самата Караянчева зависи дали ще се качи по нея по правилния начин.

Фандъците безнадежно продължават да валят над София…




Преди няколко години, когато поредният сняг отново бе изненадал София, а натрупаната маса стегна в ледената си прегръдка целия град и направи трафика пълен ад, се появи един култов лаф. "Сняг се сипе на фандъци", заповтаряха си градските зевзеци, без да подозират, че тази шега ще бъде обезсмъртена, ще влезе в колективната психика на изтормозения софиянец, който отново и отново ще я повтаря всеки път щом снежинките започнат терористичните си атаки по разкриване на пълната безпомощност на столичната кметица да се справи с управлението. В онези дни обаче Фандъкова беше рекламният плакат на ГЕРБ, автоматичната любимка на медиите, гласуването за нея беше форма на социален престиж, куцо и сакато се избиваше да се снима с нея и да пише сърцераздирателни статуси за нейните управленски качества. Днес, 8 години по-късно истината започва да изплува на бял свят, а катастрофата в управлението става очевидна като отворена рана. Не напразно в последната половин година столицата постоянно се разтърсва от протестни настроения, които бележат корупционните драми една след друга. Градът не само не се развива, той става все по-лошо място за живеене - със замърсен въздух, безумно скъп градски транспорт, удивително неефективни ремонти, със странни проекти зад които прозират големи пари. София се гърчи в прегръдката на един октопод, който все повече не може да се справя с управлението и това ужасно му личи. В студените есенни дни на тази година дори бе организиран първия протест срещу Фандъкова, който вероятно ше стане част от цяла серия от протести. 

За да се защити Фандъкова прибягна до старите клишета на гербаджийската пропаганда - "в София се стори с невиждан мащаб и развитие", "правим видими неща". Подобни твърдения можем да разчетем като очевидна безпомощност. Защото строителството не е функция на доброто управление. Строи се с парите на софиянци, това не е персонална заслуга нито на Фандъкова, нито на Борисов, а и никога не е била. За качеството на управление се съди по сферите в които София отдавна е заприлича на предградие на ада - мръсният въздух и неспособността на управлението да се справи с този проблем, пълното коленичене пред частните интереси, които отдавна са надделели над обществения. Резултатът - в София проектите за небостъргачи никнат като гъби и то все на странни места, а това кара стотици столичани да протестират, защото виждат как корпоративните интереси тъпчат техния собствен живот. Презастрояването в елитните квартали има епидемични размери. За сметка на това крайните квартали са оставени да се оправят сами и тънат в мизерия. Некадърността и пълният провал в управлението на София си личи по абсолютно некачествените ремонти, които се вършат пред очте на всички. Само помислете колко пъти пренареждаха паветата на "Дондуков", колко пъти удължаваха срока за неговото отваряне, а когато го пуснаха се видя, че ремонтът е пълна скръб. Догодина сигурно ще го правят там. Милиони левове изтичат в тази неефикасни, безкрайно повтарящи се ремонти. Фандъкова се оказа усмихнатото лице на една огромна корупционно-корпоративна мрежа, най-голямото политическо творение на партия ГЕРБ. Вероятно заради това на амбразурата в защита на провалената кметица застана сам Бойко Борисов, който на конгреса на партията, където беше избран с пълно единодушие (плачи от яд и зеленей от завист, Ким Чен Ун), обяви, че Партията трябва да брани Фандъкова. Инстиктът за самосъхранение очевидно сработва, защото дори и с просто око се вижда, че протестният кипеж в София нараства лавинообразно. И той не е еднопартиен, а обединява хора, които имат разминаващи се политически идеи, но повече не могат да се самозалъгват, че София върви към светло бъдеще. 
Моделът "Фандъкова" превърна столицата в площадка на вечен ремонт, корупционни интереси, безумен трафик, разпадаща се инфраструктура, съчетана с пускането на медийни лиги от платените клики колко била красива и европейска София. В деня на протеста на хората вероятно съвсем "случайно" някакви ВИП-персони (в България понятието ВИП е проблематично и май отдавна звучи като ругатня, а не като похвала) се бяха поизпотили да пишат написани някъде другаде похвални статуси за Фандъкова. Все едно папагалските излияния на Асен Блатечки могат да прикрият очевидните проблеми на града или пък това, че в окопите на корпоративния октопод се хвърля Ирина Флорин. Точно тези "случайни" акции също са белег за паника, защото, ако моделът "Суджук" бъде разклатен в София, той ще рухне в цялата страна. Когато нямаш реални постижения или единственото, което можеш да покажеш като видимост е метрото, което се стои с европейски и държавни пари, тогава тръгваш да моли кликите си и хранениците си да те хвалят, та белким някой бъде излъган. Но е достатъчно човек от краен квартал да излезе на терасата си, за да види всички пропуски на Фандъкова и нейният огромен провал. Достатъчно е шофьор да мине по скоро ремонтирана улица, да се усети какво означава да те управляват корумпирани суджуци, достатъчно е да се разходите из скъпите квартали, за да видите, че и там няма поводи за отваряне на шампанско. Борисов и сие имат очи само за централните улици и за щъкащите из заведенията чужденци, а никой не обърна внимание на онези протестиращи хора, които от месеци насам се опитват да привлекат вниманието на общината към своите проблеми. Повечето от тях виждат, че получават единствено мълчание. Защото фандъците отдавна са замразили всичко и продължават безнадеждно да се сипят над града...

Sunday, November 26, 2017

Партията на единодушните




ГЕРБ преизбра "единодушно" Бойко Борисов за свой председател. Без никакви там "против" и "въздържали се". Единодушно! Медиите споменават за това само в по едно изречение, а би трябвало да обърнат повече внимание на този факт. Такава партия на единодушните не сме имали досега в българската история. Тодор Живков не го избираха с такова пълно мнозинство. Такава монолитност и единност. Някои мои познати се бяха заблудили, че е имало един "въздържал се" по този избор и дори се бяха притеснили за живота му и настояваха да звъним на 112, за да видим можем ли да го отървем. Но оказа се, тази заблудена душа, този политически дисидент, този полунесъгласен се е обадил не по темата за Лидера, а за декларацията с която ГЕРБ си забранявал да се коалира с БСП. Бедният нещастник, сега очевидно цялата Изпълнителна комисия на Партията, воглаве с новоизбраната Даниела Дариткова ще трябва да го праща в обучителен лагер, докато не схване идеологическите постановки на ръководството. Въпреки че, ако ме питате мене тази работа със забраната за съюз с БСП идва малко след дъжд качулка и то след като се видя, че левицата няма да се пречупи и да изпие отровата, която Борисов щедро предлага в неограничени дози. Виждаме от известно време насам разни ръководни представители на Партията да фучат гръмогласно из телевизионните студия, че никога не били мислили, или пък предлагали коалиция с ГЕРБ и се чудим - а като предлагаха на Корнелия Нинова да стане председател на НС, това какво беше? Кавалерски жест? Хуманен изблик? А като предлагаха официално Деница Златева да остане министър в кабинета на Бойко Борисов, това как да го разчитаме? Просто като жест на върховно благородство? А когато три години по-рано Борисов два часа кандардисва тогавашния лидер на БСП Михаил Миков да влезе във второто му правителство? Или това трябва да го забравим и да се правим, че не е било. Виждам, че партията на единодушните го е забравила. Да помниш в ГЕРБ е проклятие. Тогава не си единодушен, следователно не си пригоден. А на конгресчето на партията се бяха събрали най-пригодните, най-пламенните, най-позитивните. Тези, които като видеха микрофон уверяваха, че Партията е велика, Коалицията стабилна, Управлението могъщо, а Меркел дава мило и драго да дойде и да стане вицепремиер на Бойко Борисов, но не й се отваря парашута. Единодушните владеят жанра на скандиранията. Като ръкопляскаш направо можеш да забравиш за миризмата на суджук, която се носи отвсякъде. Като възхваляваш Лидера винаги може да имаш надеждата, че Той ще гледа някое повторение и ще запоми името ти. Заради това как да гласуваш "против"? Нещо повече - всички други решения били гласувани единодушно. Цяло национално събрание, а нито един глас против. 

Такава мерзка картина на единодушие в България не е била демонстрирана абсолютно никога. Единодушието е смърт за демокрацията. Някога задавали ли сте си въпроса - как така една свръхединодушна партия ще може да води демократична политика? Лидерската партия е язва на демокрацията. Партия в която няма никой "против" не е в състояние дори да осмисли какво представлява свободата. Това е партия на ръкопляскащите вдъхновено. Някой може ли да си представи следната ситуация - излиза делегат да говори свободно (в конгресите на ГЕРБ няма такава опция, там всичко е дирижирано като в пърформанс) и казва: "Аз не съм съгласен с Бойко Борисов" или "Точно тук Бойко Борисов не беше прав". Че нали това ще докара колективен инсулт на единодушните... Точно обратното - в атмосферата на пълно единодушие най-много вървят мракобесните прегъвания на гръбнака на Спас Гърневски, който в името на Единодушието обяви своето кметуване за "време на застой". Ритуалният жест на лакея. Той е готов с език на оближе обувките на Лидера, за да покаже, че е Единодушен до дупка. И след като се е обявил за ексносител на застоя, той внезапно получава откровение да призове ГЕРБ - "трябва да строшим гръбнака на комунистическата партия". И единодушните ръкопляскат и никой не пита - какво е това? Ще ги бием по улиците ли? Как точно ще им строшаваме гръбнака? С прикладите на автомат? Спас Гърневски ще скача с ботуши по гърбовете им ли? Същият, който изсъска, че е по-добре да си фашист отколкото комунист, днес вече изцяло е изпълнил заканата си. Той е единодушен до блясък. Получил достъп до трибуната и до сърцето на Избраният единодушно.

И колко само други единодушни се появиха там. Триото патриоти. Костюмари. Гледащи преданно. Вдъхновени. Волен Сидеров обявява това за най-доброто управление. Единодушните пляскат с ръце. Вождът гледа размекнато. Цялото правителство и то се курдисало в залата. Че нали камерите трябва да снимат колко е бодро Управлението. И колко е единодушно.
Утре, когато се чудите защо България е толкова зле, се сетете за това позорно единодушие. За тази корпоративна партия в която няма дори един несъгласен. Утре, когато парите ви не стигат, за да си платите сметките и се чудите как да изкарате до края на месеца, спомнете си лигавия оптимизъм и розова мъглица, която пръскаха единодушните на своето заседание. Това единодушие е примката, която стяга България. Тези единодушните са най-големите кръвопийци. А Избраният единодушно е създателят на тази схема.
Тук трябва да свири траурен марш. В Италия май стратегически много правилно бяха сменили химна с траурна музика. Тия май са подозирали докъде водят страната свръхединодушните.