Monday, December 29, 2008

Моята фетва срещу фризьорските салони!!!


(как мъжете стават навлеци в женския свят) 


Има ситуации за които нищо в късносоциалистическото ми, средностатистическо, предпостмодерно възпитание не ме е подготвило по никакъв начин. Един пример за това: преди няколко години на студентския празник 8-ми декември видях една моя позната, която не бях мяркал с години. Интересно защо обаче тя започна разговора с нещото с което се гордееше най-много – с това, че си е сложила силиконови имплантанти (в нейния израз този факт звучеше: “аз си оправих циците”). Кажете ми – кое в моето възпитание може да ме подготви за такава ситуация? И изобщо как се реагира на такава новина? Казваш “Честито”?Вглеждаш се в тях продължително? Или пък просто мълчиш? А може ми модерният етикет изисква фраза от типа: “А може ли да ги пипна, за да видя как са?”. Ето за такива празноти във възпитанието си говоря. Колкото повече навлизаме в епохата, която всички наричаме “глобализация”, толкова повече осъзнавам тези пропасти в социалното си поведение. Нядявам се, че на крехката си млада възраст не приличам на нелепа останка от миналото, но ето че наскоро отново се натресох в подобна ситуация, но от друг тип.

Случката започна съвсем невинно и бе свързана с моята нелепа суета да не се будя рошав сутрин. Така точно два дни след Коледа this year (сняг, побелели тепета и много роднини, това ще е моят спомен) реших да отида да се подстрижа набързо. В квартала в който живея в Пловдив (един мой съсед навремето го наричаше “белите дробове на най-красивия град”) фризьорски салони колкото искаш. Изникнали са буквално под всеки блок. Изглеждат лъскави, твърде женски и носят имена като “Фантазия”, “Мелани”, “Царството на косата”, “Драматургия” (не се бъзикам за това име), “Клеопатра”. Изобщо как мъж може да избере в кое от тях да влезе, независимо, че надписите казват, че това са салони за мъжко и дамско подстригване. Та в крайна сметка аз си избрах един от тях който изглеждаше най-малко лъскав и женски и по обед влязох в него.

Къде се отзовах? От тази картина става филм, сериозно ви казвам. Влязох и седем чифта дамски очи се втренчиха в мен. Напомни ми на ситуация от уестърн – влиза непознатия в кръчмата и всички местни го оглеждат отгоре до долу. Очите принадлежаха на седем очевидно омъжени дами на моята възраст, които наистина ме гледаха като извънземно. Откровено се сепнах. Дори обърнах поглед към витрината, за да видя дали пък от всички възможности не съм се намърдал изцяло в дамски салон, но нищо подобно – пишеше си “ и мъжко подстригване”, дори, за да подчертае този факт бе изрисувано мъжко бомбе от средата на 19-ти век. Двете фризьорки упорито се трудеха върху други две дами горе-долу на моята възраст. Уви, за мой ужас и двете спряха работата си, за да видят странният субект навлизащ в територията им. Добре, че годините в репортерския занаят донякъде са калили срамежливата ми нервна система, защото само преди около 10 години вероятно бих си излязъл веднага от такъв салон. Сега обаче призовах всички богове на мачовците да ми помагат и грижливо изтърпях въпроса на една от фризьорките:
- Вие за какво сте тук?
Смутолевих, че искам само да се подстрижа, а дамата небрежно ми посочи едно столче до масата на което да седна. Естествено седемте чифта очи съвсем не спряха критичният си оглед по тялото ми. Усетих, че не се побирам в критериите им за холивудска красота, опитах се поне малко да си глътна шекмбето, за да се намърдам в тях, но естествено опитът ми бе отчаян, примъкнах се до столчето и, за да се отърва от проклетото чувство за неудобство с интерес загледах шарките по пода. Погледите на дамите обаче упорито бяха фиксирани върху мен. Леко почнах да се паникьосвам. Загледах да не би нещо в дрехите ми да привлича толкова внимание, но не отрих фрапиращи отклонения от нормата. Тогава присегнах към списанията по масата, надявайки се, че четенето ще отклони вниманието от мен. Естествено по волята на всички закони на Мърфи, списанията по масата носеха заглавия като “Коса и стил”, само “Коса”, “Модерна прическа” и “Грим и тоалет”. Придърпах едно и се задълбочих в него, така както не съм чел навремето дори и Шекспир...
Интересът към моето аномално присъствие не изчезна, но все пак дамите отклониха поглед от мен и продължиха прекъснатият си по средата разговор. Докато погледът ми пробагваше по последните тенденции в прическите в Милано и по интервю с коафьорът на годината, с ужас установих, че дамите не са клиентки, а просто седят в салона като удобно място за разговор. На третата минута от този разговор сетивата ми вече се гърчеха. Защото за тези три минути успях да науча, че Анастасия (или както и там да й беше името) от третия етаж си има ново гадже, с 25 години по-голям от нея. Доколкото успях да схвана недоумение предизвикваше не възрастовата разлика, а това, че щастливият чичка дори не е голям паралия в резултат на което една от моите наборки изказа категоричното становище, че “Анастасия се е смахнала отново”. Научих също така, че онази от петия етаж си е купила нова кола, ама едва ли мъжът й е дал парите за нея, ами “онзи другия”. Тъкмо очаквах да навлезем в детайли за тази мистериозна фигура когато разговорът рязко зави към тв-събитията по Коледа и се споделиха оценки за предавания, които техните автори едва ли някога биха искали да чуят очи в очи. Имаше и други истории, за още жени от квартала, които природната ми срамежливост просто отказва да пренесе на белия лист, въпреки, че четивността на този текст ще скочи до небесата. След половин часов гърч едната от фризьорките свърши с боядисването на косата на своята клиентка и с любезен жест посочи към мен, че може да ме подстриже.

Станах от стола и ето, че дойде втора част от сериала с втренчените погледи. Жените проследиха всяка моя стъпка до стола, както и сядането ми в него. Неясно защо. Точно тогава фризьорката ми сложи оная мушама, която пази от косми във врата, но отиде да търси нещо в другата стая. И така си стояхме – аз на стола пред огромно огледало и жените, които гледаха почти презрително навлека в техния хармоничен свят. Твърдя, че няма мъж по тази земя, който да е имунизиран срещу вълнение в подобна ситуация. Добре, че дойде фризьорката, та разговорът продължи. Споделиха се съмнения в морала на фолкпевицата Ивана и бяха изказани определени становища за морала на другите й колежки, но пък имаше положителни мнения за някои от техните песни...

А през това време подстригването ми започна. Ама какво подстригване беше това! Първо стоях срещу огромно и поразително женско огледало. Второ масичката срещу мен бе пълна със странни флакони, които приличаха на декор за научно-фантастичен филм. Точно срещу мен се мъдреше нещо наречено “ексфолиант за средночупливи корени на косата”. Невидимата поезия на тази фраза не ми даваше покой. Всички останали лакове, фиксатори, бои, пяни, джиджи биджи, всичко показваше, че който и да е мъж е просто пришелец в този изцяло женски свят. Леко се вкиснах. Усетих защо върху мен са били отправени тези женски погледи изпълнени с недоволство. Дори се сетих за една серия от култовия сериал “Женени с деца”. В нея главния герой Ал Бънди отчаяно се опитваше да намери из цяло Чикаго истински бръснар, а не фризьор. Едва сега разбрах идеята на тези серия. И аз се размечтах за старите бръснарски салони, идеалът за хетеросексуалните български мъже – от онези старите в които бръснарите коментираха политиката, а единствените им приспособления бяха ножици, машинка от руските, както и два гребена нехайно топнати в кутия с вода. Къде изчезна този мъжки свят?! В коя галактика бе зафучен?! Кой ни отне миговете на кротко подстригване?

Фризьорските салони в техния нов вид са идеалният начин жените да отмъстят на мъжете за годините на тормоз и неравенство. Постепенно ни вкарват в схемата на лаковете, пяните за коса, “ексфолиантите за средночупливи корени на косата” , фиксаторите, карат ни да се чувстваме като извънземни и това е ежемесечна гавра, която се повтаря с упоритостта на китайска екзекуция. В един момент си дадох сметка, че постепенно класическите бръснари и бръснарници изчезват, заменени от тази женски кътчета за подстригване и осъзнах трагичната истина, че не само природата, но и обществото в дъното на своята памет вече се готви за отмирането на мъжете. Призля ми. Опитах се да мисля за изцяло мъжки и мъжкарски неща – Памела Андерсън, Дженифър Лопес в прилепнала рокля, стриптизьорки на пилон, бира и футбол, но терорът на интериора бе по-силен от мен. Рухнах психически и морално. Изчакаха да ме подстрижат и победен и изтощен се измъкнах от салона, следван от седем чифта дамски очи...

Това е моят опит за фетва срещу тези салони. Другари и вие другарки, пазете старите бръснари, помагайте им, не давайте на вихъра на глобалазацията (гробализацията по-скоро) да ги отнесе и да ни отнеме тази последна придобивка, която да ни напомня за миговете на мъжко величие през вековете. Иначе съвсем скоро ще стоим пред телевизорите, ще гледаме “Дневникът на Бриджит Джоунс” (признавам си, не стреляйте, аз самият загледах малко от този филм), ще хлипаме в носните си кърпички за еднократна употреба, а после ще звъним на лъчезарните си фризьорки, за да ги питаме дали са свободни за след три дни, за да ни приемат за една фрикция с “ексфолиант за средночупливи корени на косата”. Тогава вече ще е много късно. В името на Аллах, Буда, Йехова, Саваот, в името на ангелите от седмия астрал и на ангелите от осмия – не давайте мъченията да продължават. 

Борете се!  
Алелуя!



Tuesday, December 23, 2008

10 признака за това, че настроението ми започва да е коледно



1. Не спирам да си пея "Джингъл белс"


2. Навсякъде ми се привиждат елени с човешки имена.


3. Почвам да се смея не хахаха, а хохохохо


4. Изведнъж изпитвам желание да ми подаряват подаръци.


5. Започвам да разсъждавам по темата: "А защо и Снежанките не влизат през комините?"


6. Струва ми се, че света е весел, а дори и Бойко Борисов поносимо смешен


7. Припива ми се бира, но в Лапландия


8. Чудя се дали джуджетата, който виждам под път и над път са в състояние да ми измайсторят ай под


9. Почва да ми се струва, че всеки момент ще завали сняг


10. Пак не спирам да пея "Джингъл белс"

Monday, December 22, 2008

Как да тълкуваме първите 12 книги в "Голямото четене"?




Това са 12-те книги, които остават да се състезават за любима книга на българина, която ще бъде определена през 2009 г:

Властелинът на пръстените - Дж. Р. Р. Толкин

Време разделно - Антон Дончев

Граф Монте Кристо - Александър Дюма

Железният светилник - Димитър Талев

Майстора и Маргарита - Михаил Булгаков

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

На изток от Рая - Джон Стайнбек

Осъдени души - Димитър Димов

Под игото - Иван Вазов

Пътеводител на галактическия стопаджия - Дъглас Адамс

Сто години самота - Габриел Гарсия Маркес

Тютюн - Димитър Димов



В тази класация има попадения, но има и явни недомислия. Като едно от най-големите недомислия в нея аз определям - "Време разделно" - скучен, поръчков, манипулативен роман, написан от човек без грам морални достойноства, но за сметка на това още приживе увековечен с титлата "академик". Антон Дончев е символ на всичко онова, което плаши в българския писател от по-старото поколение - вечен храненик на държавата, манипулатор и интригант, медиен любимец на вестниците, които лесно се хлъзват по звучното "академик". Да не говорим за друго - "Време разделно" е манипулативен текст, под който дори Тодор Живков би се подписал. Когато навремето прочетох тази книга, без изобщо да знам автор, история на написването й и други, усетих, че в цялата постройка на романа има нещо дълбоко нередно....

Другият роман е "Под игото". Аз нямам нищо против романа, но понеже все пак е класация за любим роман много се съмнявам в България да има повече от 16 души, които да считат точно тази книга за любима. "Под игото" е книга-институция, нещо като сакрализиран монумент, точно поради тази причина се съмнявам в нейната "любимост" на много хора, а да не говорим и, че чисто литературно тя отстъпва с пъти на шедьовара на Вазов - "Чичовци". "Под игото" е писана с ясното съзнание, че ще се увековечи и ще кристализира. Първият български роман. Хубаво е да знаеш за него и да си го чел, ама чак пък любим...

"Железният светилник" по-може да е любима книга на някой, защото като литература тя е с пъти над "Под игото", въпреки, че аз никога не съм намирал нищо привлекателно в образа на Султана. Дори напротив бих накарал учениците да пишат по тема "Властната майка като фактор в провала на България", ама майната му. Един прекрасен факт, който вероятно повечето от тези, които са се излъгали да прочетат този текст не знаят. В романа един от героите е търговец на афион. Афионът е съвсем легална стока в онези дни. дълго време съм подминавал този факт с лека ръка, но после случайно разбрах какво е афион - това е добрият стар опиум. Да сме живи и здрави...

Много се кефя, че в тази класация присъства книгата на Булгаков, но също ще изразя определени опасения за гласуването за тази книга. Почти не познавам човек, който да не твърди, че този роман е един от любимите му. Дразни ме това обаче, че вън от тази книга повечето от тях не могат да ми кажат или да са прочели друго произведение от Булгаков, а смея да ви уверя, че това е един велик писател и другите му неща особено "Кучешко сърце", "Фаталните яйца", "Бяла гвардия", "Театрален роман", "Записки по маншетите" са уникални книги. Да не говорим за това, че в повечето случаи когато съм се опитал да говоря с някой за "Майстора и Маргарита" срещам уникално неразбиране на книгата или пък по-лошото - ултраклишираното й възприемане.

Аналогична е ситуацията с Джон Стайнбек. Понеже, ако ме попитат направо бих го наредил сред любимите си писатели, пак ми е много тъпо, че всички като папагали повтарят "На изток от рая", "На изток от Рая". Книгата му е уникална, но например аз бих си избрал друга - например "Тортила Флет","Гроздовете на гнева" (на български тя е преведена с още по-готиното заглавие "Гневът на мравките") или пък особено разтърсващата "За мишките и хората". А, защо не и много хубавата "Зимата на нашето недоволство".

"Малкият принц" няма да го коментирам. С годините се научих, донякъде и насила да не харесвам тази книга, защото тя обрасна с твърде много романтично-глуповати тълкувания, които един екстремен пилот като Екзюпери със сигурност не би одобрил, въпреки емоционалната си нагласа. Това е книга за изгубеното дете в нас, но я превърнаха в библия на лиготията, макар, че убеден съм - авторът й би се потресъл. Аз се насълзих навремето докато четях книгата. После обаче реших, че романтичният й дух ми идва в повече. Харесва ми да си спомням за рисунката на боата погълнала слон, но останалите неща ми идват нанагорно. И понеже в нашия свят очевидно кино и литература вече трайно са се преплели в неумолима хватка (доста от книгите попаднали в първите 100 са там, благодарение на киноверсиите си) нека да отбележа, че "Малкият принц" има велика екранизация от далечната 1974 г. на режисьора Стенли Доунън. Филмът е мюзикъл, но е уникален. Най-много ме радва Змията, която във филма се играе от гениалният хореограф Боб Фоси. Там той пее една много зарибяваща песен, която носи заглавието "Sssssssnake in the grasssssssss"...


"Граф Монте Кристо" е хубава книга, но смятам, че повечето хора, които са гласували за нея не са я чели в скоро време. Тя бележи красивата традиция на френската литература да създава книги с такава дебелина, че ако ги метнеш по някой да го убиеш. Мотивът за отмъщението, който е пронизал целия сюжет е много добър, но наскоро лично за себе си установих, че стилът на Дюма вече уникално ме дразни, защото е твърде подробен. Да не забравяме, че тогава са плащали на писателите на дума. Аз винаги избирам книгите пред филма, но в случая с "Монте Кристо" вече бих избрал да гледам на екран сюжета. Между другото - това е една от малкото книги в чиято популярност никога не съм се съмнявал, както и в това, че е четена от българи от най-различни слоеве. Причината за липсата на съмнение се крие в една новина, която прочетох преди година и половина. Български контрабандист, който се бе опитал да влезе нелегално в Италия на митницата бе представил паспорт с името Едмон Дантес. Уви, нашенецът очевидно бе случил на митничар-ерудит, който след няколко минути смях над красивото име просто заповядал да го арестуват...


"Сто години самота" е гениален роман. Смятам го за едно от най-добрите произведения на Маркес. При мен той стана първият ми сблъсък с магическия реализъм и неговият високо опоетизиран език. В този свят хората като че ли са зашеметени от своите чувства, те ги водят в неясна посока, любовта винаги е съдбовна, а дъждовете не спират за поне 4 години, че и отгоре. Много харесвам книгата на Маркес, въпреки, че ме натъжава. Тя заслужава да стане любим роман на българите. аз много харесвам и друга книга на Маркес - "Хроника на една предизвестена смърт". Тя е кратка, ясна и от нея си личи, че Маркес е гениален журналист. Мисля си, че бих я предпочел дори и пред "Сто години самота", защото атмосферата на обреченост я има и в двете книги, но "Хроника на една предизвестена смърт" тя е по-синтезирана и съответно доста по-ужасяваща...


Ако аз трябва да си избирам книга от тази класация бих гласувал или за "Осъдени души" или за "Тютюн". Ще го направя воден от разбирането, че български автор трябва да оглави тази класация, въпреки, че първият порив на душата ми ще е да гласувам или за Дъглас Адамс или за Толкин. Пък и нека да бъдем честни - в България още не се е родил друг такъв романист от класата на Димов - заслужава си да го почетем.
"Осъдени души" е култово произведение, особено като имаме предвид, че малцина са българските писатели, които са опитвали силите си с чуждоземен сюжет. А Димов прави роман от европейска величина, който показва едно друго възможно лице на нашата литература, което не е фиксирано в селските къщи, земеделското стопанство и драмата на разпадащия се патриархален род...
"Тютюн". За този роман може да се говори много. Аз ще се спра само на един аспект - ние сме в особената културна ситуация да прочетем този текст в постмодерен асепкт. Властовата литературна санкция върху романа внася в него нов герой - Лила, а сега смятам, че никой не бива да чете романа без Лила. Лила е нещо като реактив, който осветява по брутален начин целию сюжет. Понеже тя е статична и непроменяема, въпреки краткото й пътешествие от левосектанството до обикновения комунизъм Лила се оказва невероятна постмодерна находка. Тя е като декор, който не може да бъде заобиколен и заради това трябва да бъде ценен. Както и да е. "Тютюн" е класика и е книга заради която си струва да гласуваш.


Адамс и Толкин изобщо нямам намерение да ги коментирам по начина по който източноправославния християнин не коментира иконите в църквата. Двамата са непостижими и страхотни. Който и да гласува за техните книги няма да съжалява по никакъв начин. "Властелинът на пръстените" е епос, който понякога дори съм сънувал и то още преди да има филм. Между другото още едно наблюдение върху книгата. Навремето в света на социалистическото детство единствената врата към красивия свят на комиксите ни осигуряваше списание "Дъга". Комиксът по другата книга на Толкин "Билбо Бегинс или дотам и обратно" беше уникален. Смятам, че хобитът бе нарисуван много добре от българския художник - беше едно сладко и забавно човече. Това за малко щеше да ме спъне с "Властелинът на пръстените", защото е мащабен и мрачен епос, а не комедийна фантазия като "Билбо Бегинс", а аз през цялото време си представях сладкото човеченце от "Дъга".
Адамс пък е мъдрец от висша класа. Човек влюбен в компютрите, науката, който не се срамуваше да казва, че е атеист. Светът е по-скучен без Дъглас Адамс и очарователното му цинично светоусещане. Аз виждам надежда в неговата книга. Тя ти дава знание, че един ден можеш да се опиташ да размахаш хавлиена кърпа от балкона си и не бива да се учудваш, ако случайно вземе, че край теб спре някой звездолет. Такава е природата на безумно смешната вселена.


Има още много какво да се каже по тази класация, особено за книгите извън първите 12, но текстът набъбна с невероятна скорост. Съвсем скоро обаче пак ще пиша по темата, защото видях някои доста смущаващи тенденции в гласуването на хората. И защо, мамка му, Орхан Памук не влезе поне в първите сто?

Sunday, December 21, 2008

Територия на мъглата

В събота сутринта се събудих в облак. Момент, не бързайте да обвинявате производителите на алкохол и тайните им добавки към спирта за моето състояние, въпреки, че определено е пикантно като идея. Все пак наистина се събудих в облак. Или хайде да го кажем така - събудих се в утро, което все едно беше в облак, защото навън имаше гъста мъгла. Ама толкова гъста, че като излязох на тясното балконче не можех да видя дори земята долу.
Прекрасна гледка. Намирах се в една станция до Кремиковския манастир, бях спал едва три часа, но оцених до край великото усещане да се събудиш все едно в облак. Облякох се набързо и излязох да се поразходя. Мъглата беше гъста, но не неприятна. Не знам защо разходката ми хареса, въпреки, че почти разбрах какво изпитват слепите хора. В мъгла се диша трудно, но усещането е упояващо...
След това се замислих защо в нашия свят и особено в нашата култура свързваме мъглите все с нещо зловещо. Ей така на първо четене веднага ми идват няколко много диви примера свързани с усащенето на заплаха в идващата мъгла.

Филмът "Мъглата" на Джон Карпентър. Зловещ сюжет. Един град край морето е заплашен от проклятие идващо от миналото. Когато градът се покрие с мъгла идват призраците на моряци издавени в залива, за да отмъщават за своята смърт. Карпентър е гений. Никога няма да забравя как бавно мъглата покриваше градчето... Именно в този филм блесва таланта на актрисата Джейми Лий Къртис, която заради убедителното си пищене пред неизвестността на страха в следващите години игра в няколко велики класики на хорър-жанра и получи титлата "Кралицата на ужаса".

Разказът "Мъглата" на Стивън Кинг, по който също бе сниман филм, но далеч под нивото на Карпентър. Сюжетът също е подобен. Пада мъгла и някакви хора се оказват затворени в голям хипермаркет. Който обаче излезе навън в мъглата - не се завръща. Там, нещо дебне. Няма да развалям удоволствието на тези, които още не са чели този велик разказ като им разказвам края. Ще споделя друго - много ми хареса корицата на българското издание, въпреки леката й аматьорщина. Тя беше изцяло сива, само от тази сивота се подаваше една грозна ръка с дълги и извити нокти. Картината добре е схванала синтезирания ужас на мъглата при Кинг.

А, да, докато пиша най-после се сетих за разказ пак посветен на мъглата, който не е зловещ. Казва се "Любовта е сляпа" и е на Борис Виан. На български бе преведен в сборника му с разказа "Човекът-вълк". Този разказ една ефирна еротична фантазия. Защото над града описван в него пада мъгла. Никой не вижда нищо. Хората се срещат и са готови веднага да правят секс. Мъглата ги зарежда с еротично чувство. Разказът е странен и свободен. Но си струва да бъде четен, защото Виан и тук е верен на себе си - руши схеми и тръгва в посоки, които само той знае.


И най-накрая един пример с български автор. В гениалното си произведение "Септември" (това според мен е перлата на българската поезия) Гео Милев говори за мъгла. И то по ужасен начин. Защото когато за първи път прочетох поемата най-много се впечатлих от едно символистично сравнение за мъглата, което обаче на мен ми звучеше ужасяващо, но с онзи страх, който те пристрастява. "Бесилки разпериха черни ръце (привидиения в мъртва мъгла)". Ето това с мъртвата мъгла бе разстреля.


Между другото тези разкази нямат нищо общо с моето усещане за това да се събудя в облак. Защото изведнъж ми стана толкова леко и лъчезарно, че дори се уплаших. Хората трудно понасят лекотата на битието. А в мъглата аз открих такава лекота. Иразено с думи звучи ужасно сложно, но такова чувства е безкрайно опиващо да бъде изпитвано. Обикалях из парка на тази станция и може и да съм се разминавал с хора, но аз поне не ги виждах. Беше страхотно. Чувствах се като единственият човек на планетата. Вероятно чувството беше страхотно, защото знаех, че мъглата рано или късно ще се вдигне, но кроткото спокойствие, което изпитах е несравнимо. Това е все едно изведнъж да разгадаеш загадката на света и просто да видгнеш рамене.

Територията на мъглата ми помогна да осъзная и нещо друго, което мисля, че знам отпреди това, но в случая просто разбрах, че е правилно. Никак не е необходимо много, за да се почувстваш щастлив по упойващ начин. На мен ми трябваше малко мъгла и знанието, че след кратката разходка ще си отспя за цялата седмица. Това е мимолетно щастие, защото бързо отминава, но трябва да бъде ценено.
В един момент дори си представих една красива картина. Че стигам до края на тази мъгла, където й да свършва тя и щом изляза от нейната сива територия ще попадна в друг свят. Може би по-хубав, може би по-странен. В това е прелестта и на гледането на облаци. Виждаш ги, сътворяваш техните форми с очите си и се чудиш откъде ли са минали по своя път. Беше удивително да се събудя в облак и да обикалям териториите на мъглата. Не се подигравайте с баналните ми прозрения, въпреки, че звучат инфантилно. На мен те си ми харесват и няма да ги забравя лесно. Както не бих забравил онази мъгла и липсата на привидения в нея...

Friday, December 19, 2008

Моята астрологична прогноза за всичко


Петък е странен ден. Особено когато няма какво да се прави. Тъпея пред компютъра и се чудя как да се забавлявам. И тогава видях една новина, която преобърна позната ми вселена и ме накара да се взра в собствените си дълбини, както и във вакуума на космоса, където планетите се въртят в мистични орбити. Попаднах на интервю на председателят на Българската астрологична асоциация Кирил Стойчев. Той говореше за политиката в страната и за своите прогнози за нея. Изводите му за зашеметяващи със своето висше познание: "ГЕРБ и БСП с най-големи шансове да са победители на изборите", твърди Стойчев. Невероятно! Толкова висша, дръзка и неочаквана прогноза! Все едно падна звезда, за да озари небесната тъмнина на българската политика! Прекалих с удивителните, защото именно след това интервю открих астролога в себе си.



Прехвърлих набързо литературата по въпроса и се усъвършенствах в няколко висши изкуства. Сега съм спец по: древна вавилонска магия, автентично восъколеене от Атландида, кармична астрална магия, биоенерготерапевтика, карти Таро и философска енергийна магия, енергийна защита, славянска бяла магия, нумерология, алтернативна хиромантия, параастрална психология, енергетично асирийска психотравматология, ангелска анатомия, невропатологична шумерска хирургия и редица други. Та с тези новопридобити умения сега ще ви направя един анализ за бъдещето развитие на страната, за развитието на света, прогноза за бъдещето на България в дългосрочна перспектива, както и за развитието на пропорциите на Дженифър Лопес в средносрочна такава.


Плутон навлезе окончателно в Козирог на 28 ноември тази година. Понеже полетът през космоса на тази планета е дълъг, финансовите инвеститори по цял свят се умориха да гледат през телескопите и да следят тази траектория, решиха да играят на борсите. Те обаче не се съобразиха с навлизането на Венера в Дома на Луната и с оглед на това акциите рязко паднаха, а защото в същия момент в съзвездието Рак избухна свръхнова звезда, която разко промени баланса на кармата, един трилион долара изчезнаха от пазара и демоните пируваха.
Понеже слънчевите знаци са на поизчерпване, а водните зодии са в енергийната сянка на Стрелеца, който излиза от 9-ти дом, изборите в България ще са като бойно поле. Дава ми се да знам, че някаква партия ГЕРБ ще иска властта, по поради соматично-квантовото влияние на Меркурий върху разплождането на мериносовите овце в Нова Зеландия все още не се види ясно дали ще спечелят изборите или не.
В същото време южният възел е влязъл в Овена, а северния стои в коварното излъчване на Рака, това съчетано с лъчението от Козирога, който навлиза в дома на тайната карма, показва, че БСП също име претенции на изборите. Ретроградният Марс символизира това, че битката ще е тежка. Под влиянието на Юпитер и слънчевите знаци ще се разменят тежки думи. Един политик ще обиди друг, това също ми се дава да видя.
Понеже сме в епохата Калиюга, а пръстите на Шива за сключени в ядец над знака на Уран и полутъмното съзвездие Риби, съчетани с унищожителния блясък на Скорпиона, то значи, че през 2009 г. май освен парламентарни ще има и други избори, вероятно за евродепутати, но повече яснота ще добием, когато Агни отвори своя ирис над петия дом на Сатурн и се взре в блясъка на Телеца.
Под влиянието на демоничните Везни Дженифър Лопес за пореден път няма да разбере за съществуването на вашия скромен астролог, което в средносрочна перспектива (Навлизането на Юпитер в 12-ти дом, трансцедентално орнаментирано с кармична буря в трети долен сефирот) показва, че тя ще си остане в неведение за истинската културна сила в този свят.
Енергетичните полета на 35 градус в посока Голямата Мечка, които рязко намалиха популацията на копърка в Черно море, ще окажат кармично еуфорично влияние върху астралните полета на България, където биохимични влияния от адската сяра няма да успеят радикално да преебат изначалната даденост на неимоверно щастие. Ако последното изречение ви се струва неясно, то това означава, че върху вас е упражнено вампирско черно влияние, което вашият скромен слуга е в съсотяние да развали с древна шумерска техника, която наследих лично от духа на Ванга и Джуна....


Мисля, че всичко ви стана ясно. Бъдете живи и здрави, и моля ви - не си прецаквайте кармите. То наистина има магове като мен, ама не ми разваляйте уикенда, за да идвам да ви лекувам. Все пак Венера е навлязла в Пети дом, а Луната стои в трети. Сами се сетете какво означава това. Всъщност аз нямам идея, но усещам, че ще е нещо хубаво.

Политика или валс "ин витро"

Вече започвам да си мисля, че може би Сергей Станишев е ревизирал своето разбиране за Симеон Сакскобургготски като учител. Или поне се надявам да го е направил. Защото жълтата партия отново напомни за себе си в своя неподражаем скандален стил. По време на гласуването на бюджета НДСВ в строен ход се изнесе от залата и развали графикът за приемането на финансите на държавата. Причина за прехвърчалите като снежинки искри стана всъщност едно наглед странично предложение за създаването на фонд за оплождания "ин витро". Изведнъж НДСВ се оказа партия, която от години ратувала за преодоляването на демографския взрив и заради това съвестите на ендесевейците не издържали. По-паметливите обаче си спомниха една позабравена шегичка от началото на 2005 г. на тогавашния депутат Даниел Вълчев, който иронично обвини БСП, че с тези приказки за срив в населението като нищо следващият им ход щял да бъде да забранят презервативите...

Памет ни трябва

В България обаче никой не обича да помни заради това нека пак да се върнем на голямата тема за бюджета. В крайна сметка той беше приет, но пукнатината, която се появи още известно време ще бъде на дневен ред, а дори и ще продължи да се разширява да изборите. Големите коалиции все още са ново животно в политическия пейзаж на страната и ние като граждани обикновено не сме наясно как да тълкуваме дадените знаци и изявления. В случая с фонда за зачеванията "ин витро" обаче можем да разчетем няколко важни факта. Първо - става все по-ясно, че изборите наближават и всяка партия търси собствените си начини да се разграничи. НДСВ се оказаха първенец в това отношение, защото техният изчезващ рейтинг вече може да бъде сравнен със снежния човек Йети - твърди се, че го има, но учените не са го потвърдили. Жълтите имат спешна нужда от политическо напомпване на самочувствието, както и от послания с които да се опитат отново да играят старата игра. В този дух министърът на държавната администрация Николай Василев преди няколко дни обяви, че НДСВ е основен опонент на БСП. Римейкът на историята обаче е труден и невъзможен. Навремето през 2005 г. посланието се хареса, обаче през 2009 г. ще е трудно за разбиране, особено когато помежду им лежи едно доволно дълго управление.

Бюджети и кризи

Бюджетът за 2000 година придобива особена важност като тема, заради световната финансова криза. Ефектът от нея за съжаление е като домино. Първи паднаха банките, после големите инвестиционни фирми, след това големите производители, но най-накрая големите жертви ще се окажат всички обикновени хора. В мигове като тези държавата става спасителния пояс, защото е единствената възможност за закрепване във времената на бури. Бюджетът вече е израз на политика и визия, която иска не иска и следващият кабинет ще трябва да спазва, защото поне половин година ще управлява с финансите, които се гласуват днес. И тук ходът на НДСВ съвсем очевидно лъсва като предизборен. Може би ще трябва да се подготвим за още доста театрални спектакли.
НДСВ със своите действия стана символ на един отдавнашен проблем. Просто в България думата принципи се използва само преди избори, а през другото време политически лидери я търсят в речника и се чудят какво точно означаваше. Очевидно се случва и нещо друго. Българските партии, с много малки изключения, не знаят как да се променят и да отстояват идеи. Така целият обществен живот в един момент се измества единствено в говоренето. НДСВ се опита и опитва да играе точно по тази линия. Делото на давещите се е дело на самите давещи се, мъдро бе отбелязал героят на Илф и Петров Остап Бендер, но в жълтите редици ставащото прилича повече на хаос и последен опит за реализация, отколкото дори и на спасение. И големият въпрос е - солова акция ли е това или е нещо дирижирано от лидера на НДСВ.

Сървайвър

Може би това е урокът на Симеон Сакскобургготски за който Станишев нищо не каза. Уроците по оцеляване. По политически маневри дори и в най-пресечена местност. НДСВ обаче не си дават една сметка като партия. Техния лидер е доказал способността си да си намира пътища, за тях обаче това съвсем не е правило. Така, че да превърнаш битката за бюджета в битката за оцеляване не е най-доброто решение на земята. Защото изборите идват. Отсега с мрачно чувство можем да прогнозираме резултата на НДСВ. В жълтите редици няма да има много поводи за радост. И няма да се сещат за каузата "ин витро", въпреки че тя е добра. Политиката е коварно изкуство.

Tuesday, December 16, 2008

Оптимизъм до дъно

Един безсмъртен виц определяше разликата между оптимисти и песимисти в следното - песимистът казвал: "по-лошо не може да стане", докато оптимистът твърдял: "може, може". Според друга легендарна мисъл оптимистът е човек, който може да се наслаждава на звездите, докато палубата на кораба на който пътува гори. Можем да натрупаме още малко литература по тази мащабна тема.
Според някои известни афоризми оптимистът е:

- Собственик на лека кола, който спира с включен мотор, когато жена му влезе в супермаркета.

- Привърженик на доктрината, че черното е бяло.

- Човек, който не е научил нищо през живота си.

- Човек, който с последните си пари купува портмоне.


Няма какво да се лъжем иронията ни към оптимизма е нещо уникално. По цял свят е така.
Анекдотичното начало е нужно, за да си обясним някои социологически цифри, които бяха обявени вчера. Изследване на НЦИОМ показва, че въпреки кризата някъде около половината от българите не смятат, че тя ще влоши положението им. Половината българи по този показател излизат оптимисти. Всички знаем, че България и оптимизъм са самоизключващи се думи. Откъде тогава изведнъж този мащабен прилив на бодряшки чувства. Да не би пък извъднъж българите да са се научили да оценяват красотата на звездите и тихите нощни мигове когато тези звезди приличат на произведение на Ван Гог? Естествено, че не е така. Нещата са по-тежки и както обикновено става доста по-абсурдни.
Това май не е взиране в звездите, а тъжна констатация на факта, че няма накъде по-долу да отидеш. И какво се получи - станахме оптимисти едва когато ударихме дъното. В тази позиция, без пари в джоба и без много надежди, вече можеш да твърдиш, че не ти пука от кризи, капитализъм или фалити. Тоест оптимизмът в български условия се превръща в реалистичното осъзнаване на факта, че вече няма какво да губиш. Ако не се лъжа една революционна теория почваше точно по този начин...

Monday, December 15, 2008

ЗАВРЪЩАНЕ В СТУДЕНТСКИ ГРАД

Преди няколко дни се опитах да си припомня усещането от първите си мигове в Студентски град и резултатите от меланхолията ми можете да откриете - ТУК.

Бяха красиви дни, които от дистанцията на времето ми изглеждат още по-утопични. Винаги е хубаво да се завръщаш в спомените си. Точно този текст обаче ще е разказ за това как времето, гадовете, корумпираните общинари, алчните и злобни мутри, както и неописуемото желание за извличане на печалба от всичко са в състояние да разбият територията на спомените и да лишат един човек от място на което може да се завърне...

1. Защо пък да не можеш да се върнеш?

Има няколко варианта по които може да се почне този текст. Ще нахвърлям набързо няколко от тях, за да ви споделя безкрайните възможности:

Вариант 1

Едно време живеех в същия блок в който живееше архангел Михаил. Аз бях на първия, а той на 11-ия етаж. Изпитваше някаква необяснима симпатия към мен, въпреки че не спирах да го дразня....

Вариант 2

Девойката с червените чорапи все едно купени от някой секс-шоп танцуваше по начин, който беше твърде предизвикателен. Всички гледаха само нея, а тя по странен и професионален начин успяваше да гледа всички и същевременно никой. Този професионализъм в погледа не намаляваше танцьорските й умения. С тялото си тя правеше такива извивки, чийто параметри дори Айнщайн не би могъл да изчисли....

Вариант 3

Когато извънземните са кацнали в Студентски град това е станало незабелязано. Просто младежите са имали твърде много друга работа. Така стоят нещата. И пред мен да беше кацнала летяща чиния в онези години и аз щях да го отдам на твърде романтичното си въображение. Така беше тогава....

Това с вариантите го слагам за пикантерия. Иначе разказът е тъжен.

2. Къде попаднах?

Точно преди два дни попаднах отново в Студентски град привечер. Не ми е първото завръщане в този квартал, но за първи път имах възможност да го огледам отново. Все едно разрушиха света ми. Докато се разхождах по уличите точно като във филм си спомнях как беше преди и отчаяно виждах какво е сега. Спомени срещу реалност – дано никога да не се отзовавате в моята ситуация.
Таксито спря пред бившето култово заведение наречено дискотека “Цецо Спасов”. Тогава в утопичните дни на миналото това беше интересно място в което умело съжителстваха продуктите на чалгата и рок-музиката. Диджеиете проявяваха чудеса от храброст в желанието си да наложат и двата жанра. А народът обикновено не обръщаше внимание какво точно се пуска. Нали имаше достатъчно мясо за подскачане и танцуване.
Днес вече заведението носи помпозното име “Плаза”. И отвън бляска в неон с четири цвята. Станало е два пъти по-голямо, а музиката четири пъти по-силна. Отвън хитро стояха едри момчета и гледаха подозрително всички. Интересна гледка.
Там, където преди имаше само 2 дискотеки обаче днес има поне 8. А какви имена – клуб “Тантра”, “Ориент 33”, “Авеню”, “Джим бийм”. В миналото уличката на която са тези заведения бе кална и самотна, а сега прилича на главната улица в Лас Вегас, която наричат “Стрип”. Накуп заведенията вдигат толкова шум, че студентите в съседните блокове едва ли успяват някога да заспят.
А преди... Ех преди това, което днес наричат клуб “Ориент 33” бе известен само като “33”. Отгоре над него имаше студентски стол, но беше елитен. Срещу купона плюс някой лев отгоре можеше да ядеш на ресторантски начала и докато го правиш да помечтаеш за бъдещето. Когато ходех в този стол обичах да сядам на масата до огромните прозорци – виждах Студентски град в перспектива. Днес вече можеш да видиш единствено само други заведения, които сякаш са поникнали от никъде.
Точно там срещу блокът в който живях две години се намират гадната дискотека “Амнезия” до която на пети декември едни младежи убиха друг. На мястото на убийството има букети с цветя. “Амнезия” е име като диагноза за всичко, което се е случило със Студентски град. Поколенията там се менят бързо, не остават и никой не помни как беше. Това е тъжно.

3. Завръщане в миналото

За вас лъжа, за мене истина, едно време наистина живеех в един блок с архангел Михаил. Той живееше на 11-ия етаж и беше нещо като гуру на един от съквартирантите ми. Цивилното му име май беше Георги Петров. Бивш казанлъшки алкохолик, студент по химия преминал 30-те си години. Твърдеше че до един миг е бил Георги Петров после нещо станало (светлина от небето? глас от облаците? горящи храсти? ангели покрай прозорците? – така и не се разбра) и той изведнъж не бил същия. Станал архангел Михаил. Твърдеше, че разбира кабалата, знаеше сефиротите, беше убеден, че може да говори с астралните същества и четеше Петър Дънов. Моят съквартирант му вярваше напълно. От време на време се отзовавах в тяхната компания. Архангел Михаил питаеше необяснима симпатия към мен, въпреки, че жестоко го дразнех. Например докато обясняваше природата на кармата и на отвъдния свят, аз често го прекъсвах със странните си болшевишко-окултни въпроси. Питах го например кои са повече – душите на грешниците или на праведниците. Отговорът естествено беше, че душите на грешниците са повече, а оттук следваше и логичното ми питане – а не могат ли грешниците да си вдигнат една революция и да откажат да киснат в кармичните бунища, където според архангел Михаил било тяхното място... Вбесявах го с такиви въпроси, просто много искаше да ме убеди, че е прав, но никога не успя. По някое време изгубих следите на архангела. Някои твърдяха, че е зарязал химията и се е върнал в Казанлък, за да си допие, което означава, че по някое време архангел Михаил най-вероятно си е тръгнал, а Георги Петров триумфално е взел връх.
Самата природа на Студентски град обаче беше такава, че правеше такива случки естествена част от живота. Поляните пред блока бяха празни. Качвахме се на покрива на високия блок, пиехме бира с приятели и сигурно сме се надявали да видам някоя събличаща се девойка в блока отсреща.
Днес духът на невинност си е тръгнал. Там, където имаше поляни сега са дискотеки, прикрити публични домове, кръчми, жилищни блокове. Няма пространство дори да дишаш. А вече дори не можеш и да се нахраниш като хората. Навремето влизахме в ресторантите в 2 или 3 през нощта, за да хапнем. Днес кухните приключват в 23.30 часа и ти остава само да пиеш. Отдавям го на обуржоазяването на квартала. Нощем можеш да хапнеш само дюнери. Студентски град е Дюнер сити. Миризмата на арабските подправки се носи по улиците. Такситата се надпреварват за клиенти и почти бутат пешеходците. Утайките на София се събират, за да гуляят нощем. Къде остана този стар Студентски град?

4. Тишината на блоковете

Едно нещо съм запомнил от 5 годишния си престой в Студентски град (някои иронично го наричаха Студентски глад, но това е отделна тема). От почти всеки блок се чуваше музика. Купоните бяха из стаите на студентите. Ако ти е самотно винаги имаше купон на който да се появиш, стига да познаваш поне един от присъстващите. Днес блоковете мълчат, а шумът идва от заведенията. В заведенията обаче са наполовина пълни със странни типове, които оглеждат студентките предизвикателно. В едно от заведенията “Джим Бийм” дори са пуснали допълнително танцьорки сред масите, за да еротизират допълнително атмосферата. Аз съм последният, който би се изказал срещу девойките в униформи на медицински сестри с напращели форми, но почти ми липсва невинноста на предишния Студентски град. А може и кварталът никога да не е бил невинен, а невинен да съм бил самият аз. Пълен с романтични разбирания от които и до днес не съм се отървал. Както и да е онова време ми липсва. А иначе за девойчето с червените чорапи и алени къси панталонки за които говорех в началото. Ех, как танцуваше тя! Ама и това е отделна тема.
Чудно ми е какво ли правят днес студентите когато попадат в толкова развален, застроен и уникално деградирал свят. Само един пример. Когато през далечната 1995 г. се отзовах в Студентски град като младичък студент по журналистика изкушенията и порокът съвсем не бяха така повсеместни. Сега ми звучи като измислица, ама на втората или третата седмица една моя колежка, която се изживяваше като поетеса, бе събрала три или четири свои другарки по дух и мечти и бе организирала литературно четене в своята стая. Събра почти всичките ми колеги от блока. Мъжката част се събра в стаята заради храната, която ни предложиха. Храната не беше лоша, но дори и тя не си струваше заради тормоза на който бяхме подложени. Спомням си с ужас едно редче от куплетите на моята колежка:

“Аз бях блудница във храма на Херон”

Обърнете внимание на миналото време. Моята колежка наистина би могла да бъде блудница, но само в предишен живот, защото в настоящия си – гарантирам ви – никога нямаше да успее да стане такава поради специфичната форма на носа си, който бе полегат, извит и дълъг като американски самолетоносач. Сравнението е злобничко, но го родих едва след като изслушах пет или шест нейни стихотворения. Шокът от тях ще ме преследва цял живот...

Сега като гледам никой не прави поетични партита. Може пък и да е за добро.

5. Довиждане, до другия сън!

Въпреки, че толкова много е инвестирано в дискотеки, клубове, ресторанти, магазини, блокове и офиси има една неизменна част от Студентски град – калта. Кално е навсякъде. В момента в който се отклониш за малко от някоя пътечка и нагазваш в калта. Няма отърване от нея...
Студентски град не е същия. Гадно ме лишиха от възможността да се завърна и да си спомня какъв съм бил. Трябва да разчитам единствено на изменчивите спомени. А съм доста убеден, че съм романтизирал и изменил голяма част от тях. В този смисъл завръщането и тук стана невъзможно, колкото й да е тъжно това. В едно нерадостно пътешествие аз открих именно това.
И, за да открием все пак малко оптимизъм нека да ви разкажа единственото странно и поетично нещо, което ми се случи в Студентски град, когато установих, че той не е същия и вече е унищожен. Някъде към 3 часа през нощта, докато аз и двама приятели се измъквахме от дискотеките, минахме точно покрай 18 блок и то под прозореца на моята стая, която беше на първия етаж. Стаята светеше, а в нея симпатична блондинка правеше нещо. Махнах й с ръка. Тя ми помаха в отговор. Това ме зареди с оптимизъм. Но може и да съм си го въобразил. Важното е, че сънят е хубав.


Friday, December 12, 2008

Красиви дни в Студентски град


Когато за първи път попаднах в първата си стая в Студентски град не можех да повярвам на очите си. Тя беше мръсна, разхвърляна, по стените имаше мухъл и драсканици, столовете бяха счупени, а масата се крепеше права по някакъв неведом начин.
Беше най-красивото нещо, което съм виждал!
И до сега смятам така.
Стаята беше 104-та, блок 18-ти, а София ми изглеждаше най-красивия град на света. Моята велика дупка беше на първия етаж, а клоните на едно дърво често се удряха в прозореца. Дървото беше накичено като гирлянда. Вместо листа по него имаше - найлонови торбички, пластмасови кутии, няколко шишета от бира, страници от вестници, дамски превръзки, презервативи, които сигурно са били употребявани многократно (беден живот, мама му стара!), остатъци от храна и какво ли още не. Спомням си, че дори птиците заобикаляха това дърво. Аз и него харесвах. Отстрани на 18-ти блок съвсем като картина от соцреалистичен роман имаше недовършен строеж. Този строеж бе замрял в красивото си безвремие и дори постепенно започваше да се разрушава. Дъждовете бяха направили нещо като блато в него, откъдето през лятото се чувяха любовните песни и танци на жабите. Това крякане ми липсва.

Леглото ми се намираше точно под прозорците в тази красива 104-та стая на 18 блок. Понеже нямаше пердета в началото, луната всяка вечер блестеше в очите ми. Тогава мразех всички луни, днес вече не е така. Днес обичам повечето от тях.

Нека да хвърлим един поглед на тази велика стая. На едната стена с големи букви, усърдно изписани и оцветени с черен химикал, някой гений във филологията бе изписал великият афоризъм: "To beer or not to beer. Shakesbeer." Естествено тази мисъл така и не ми е излязла от главата оттогава. Другото, което съм запомнил като налудничаво стихче е поетичният опит на някой от предишните обитатели на стаята. На гърба на един нещастен стол очевидно вдъхновеният поет бе избродирал следните думи с неопределим шрифт и цвят:

"Кокаин, кокаин - чуден плод,
колкото повече - толкова по-гот,
колкото по-гот - толкова по-добре,
вместо да ядеш, смръкни си беличкото емфие"


Смятам това стихотворение за висшо достижение на постмодерната българска словесност. То не е написано в състояние на тъпашка абстиненция. Написано е като апотеоз на радостта и кефа. Поетът (който и да е той) надмогва делничните грижи, надмогва битовото, за да изстреля погледа си към метефизичните дълбини, там където кокаинът е като чуден райски плод и илюзорно емфие.
На едната стена висеше театрален плакат. Мисля, че беше за постановка от 1993 г. Плакатът беше за пиесата "При закрити врати" от Жан-Пол Сартър. Не бях я чел. По-късно я прочетох. Този плакат ми отвори невероятен културен хоризонт, защото пиесата е велика. Никога не съм я гледал на сцена, но вече не съм сигурен дали бих го направил. Сюжетът в нея е гениално простичък. Един мъж и две жени се събуждат в хотелска стая. После изведнъж си разбират, че са мъртви и си спомнят как предишния ден са били застреляни. По-късно идва и осъзнаването, че те никога няма да напуснат тази стая в която няма нито едно огледало. Ако някоя от жените иска да се огледа може да направи това единствено в очита на мъжа. Именно в тази пиеса се появява прословутата мисъл, която толкова често се цитира като кредо на екзистенциализма: "Адът - това са другите!". Аз и до днес не споделям това разбиране, смятам, че и самият Сартър не го споделя, защото в крайна сметка от пиесата може да се разбере, че адът наистина е в другите, но в другите е и щастието...

Както и да е, да не се отвличам. Плакатът стоя на стената цели две години докато бях в тази щастлива и красива стая, а за по-късната му съдба, уви, нямам никакви сведения. Мога само да се надявам, че е вдъхновил някой по начина по който вдъхнови мен. В стаята ми имаше още един плакат. Той беше още по-стар, от 1991 г. Беше постер на СДС. На него се виждаше кадър от позабравените в наши дни бдения със свещи, а жълти букви яростно казваха "45 години стигат". Влязох в своята стая през 1995 г. Имам предвид, че бяха минали годинки от закачването на плаката, така че по него няколко ръце бяха оставили надписи, които нито един лидер на СДС не би искал да види. Част от дописаните с химикал лозунги искаха да извършат почти със сигурност физиологически невъзможни неща с голяма част от седесарите по земята. Аз също добавих своята гневна лепта към този плакат, но в името на невинността на бъдещето на децата ни, не бих цитирал посланието си към синята партия.

На стената, точно под прозорците, друга ръка на мой предшественик в стаята пък бе оставила завет към поколенията. Интересното е, че това не беше авторски текст, но понеже си личеше, че в изипсването на стиховете е вложено старание, очевидно за автора на надписа думите са означавали много. Това беше текста на старата ъндърграунд песен:

В конски вагон
подобен на салон
пътувах аз от София за Лом.

Прощавай, София!
Прощавай, София,
с Дианабад
и кино "Капитол"!

Объркан и сам
къде съм не знам,
защото на вагона няма джам.

Прощавай, София!
Прощавай, София,
с Дианабад
и кино "Капитол"!



Очевидно думите са означавали много за призрачния ми предшественик в стаята. В интерес на историческата истина трябва да отбележим, че авторът на тези думи (всъщност не точно автор, защото взима текста наготово и го осъвременяма), както и композитор на свръхизвестната песен е Матей Стоянов, човек с интересна съдба, но да не се отплесваме.
Малко след посоченият по-горе текст следваше друг. При това пак на ъндърграунд песен.

"Весело беше на мойто погребение,
врабчета пееха "чик-чирик, чик-чирик".
Приятелите ми всички бяха в настроение
само на мен ми беше малко тъжничко..."


Не си спомням дали имаше още куплети. Обаче така от няколко стени се нагълтах с ъндърграунд култура за десетилетия напред.

Най-великото ми "наследство" обаче бяха трите тома на "Капиталът" от Карл Маркс. Някакво издание от 70-те години на вече миналия век. С твърди и тъмножълти корици. Не успях да прочета целият фундаментален труд, но изчетох някои от главите. Не бяха лоши. Маркс има журналистическо перо и това си личи. Знае как да бъде злобен и хаплив, когато трябва. Знае и как да разчувства. Талант е. Така се открехнах и на марксизма. Да не говорим и друго. Колкото й гости да минаваха през стаята, първото, което виждаха винаги беше "Капиталът". Говорех така все едно познавам труда в детайли. Хората се респектираха.

Стая 104 беше като малко вселена за мен. Както във вселената неизменим принцип е ентропията, така аз и съквартирантите ми, колкото и да се стараехм никога не успяхме да въведем абсолютен ред в нея. Винаги отнякъде нахлуваше плесен и плъзваше по стените. Винаги отнякъде идваше прах. Никога не успя да ми припука за това. Харесвах тази своя стая, така както всеки харесва свободата си, когато я изпита за първи път. Далече от родителите за първи път дишах въздуха по нов начин. И грозната ми стая, която излъчваше неописуема красота стана символ на този мой свят.

Не че нямаше проблеми. О, управителката на 18-ти блок беше тежка руса фашистка. Тя се бе превърнала в злокобен диктатор, легендата за който се носеше по всичките етажи на високия блок. Когато човещк отиваше да си плати наема, русото чудовище втренчваше безцветен поглед в теб. В блока съжетелствахме заедно студенти по журналистика и химия. Управителката ненавиждаше най-вече нас - студентите по журналистика, защото няколко пъти се бе опарила с такива. Когата в миналото се била опитала да приложи няколко изнудвачески техники върху жителите на нейния блок, мои колеги директно я заплашили с попадане в медиите. Тя отмъщаваше обаче на нас - по-младото поколение. Запомнил съм и друго. Управителката имаше любимец. Един студент по химия с вид на праисторическо насекомо. С подмазвания и не знам какво още химикът си бе уредил най-добрата стая в блока, живееше в нея самичък и плащаше символичен наем. Но цената за това вероятно е била висока. Той си знае каква е. Не излизаше от стаята на управителката. Не искам да кажа, че й е бил любовник, а просто изповедник. Тя беше енергиен вампир, а той жертвата от която смучеха...

18 блок бе пълен с приятели. Можем да го сравним с една почти развихрена комуна. Много малко са другите места, където дистанция между хората да няма. Студентски град е такова място. Е, имаше си и отрицателни страни. Научих се да пия. Обвинявам обаче университета като цяло, а не Студентски град. Само за пример - на абитурентския си бал единственият алкохол, който изпих бяха 25 гр. водка, колкото да участвам в наздравиците. Тези дни обаче отплуваха в историята.
Алкохолът сигурно събуди поета в мен. Е, никога не станах особено талантлив поет, но пък важното е желание да има. Събирахме се аз и още няколко приятели в някоя стая, вадехме пишещата машина на един от нас (пишеща машина!!! Боже, колко време е минало!) и започвахме да сътворяваме стихчета в стил Трендафил Акациев (само да припомня, че той е продукт именно на студенти по журналистика), които звучаха по следния начин

Тя се казваше Роза
и беше от Трън,
а казах и само:
"Дрън-дрън"!



Или пък:

Най-после, скъпа,
и ти разбра,
че единственото поносимо в теб
са твоите бедра.


Абе, времената бяха хубави. Студентски град беше различен. После ни връхлетя и икономическата криза от 1997 г. Обаче сега като се сетя за онези години настроението ми неизменно се подобрява и съм в състояние да изкарам деня без да си скъсам нервите. Във времената на стреса и високия холестерол всеки трябва да си има едно такова островче от спомени.
Много ми е тъжно за днешните студенти, които трябва да живеят в един съвсем различен квартал, който напомня на овеществен кошмар. Когато един ден се обърнат назад те ще си спомнят и много хубави неща, но основното ще е страх и разочарование. Човек трябва да извлича удоволствие от своето минало, колкото й мизерно да е то. Аз си спомням един свят на купони и поезия. Не е толкова лошо... Както казваше един поет - разрешавам ви да ми завиждате!


Wednesday, December 10, 2008

Сапуненият актьор Бойко Борисов

Как да разбираме телевизионната роля на столичния кмет?

blog_1416.jpg

Бойко Борисов е герой от сапунен сериал. Това не е коментарно изречение, а е новинарски факт. Точно преди два дни българите можеха да се насладят на камео-ролята на столичния кмет Бойко Борисов в българската сапунка "Забранена любов". Той се появи като гост на един благотворителен бал и игра себе си. За да оценим по достойнство зашеметяващата роля, нека да опишем сцената в която участваше политикът. Но преди нея имаше културно въведение, което подсказваше голямата поява.
Даващата приема богаташка подканяше сина си да се облече прилично за благотворителни бал. "Поне пред кмета да изглеждаш добре", изсъска тя на разюзданото си отроче. "Ама и кметът ли ще идва?", попита богатият и млад бонвиван. Буржоазката (между другото ми направи впечатление, че актрисата Диана Любенова се справя доста добре с ролята) високомерно и ледено отговори: "Знаеш, че на моите балове винаги идват най-важните".
Веднъж иконизиран по този начин - най-важния сред важните, на екрана се появи и столичният кмет Бойко Борисов в смокинг. Камео-ролята му изискваше да се усмихне любезно на богатата домакиня и да я поздрави за каузата, която защитава. Богаташката кокетно отговори на поздрава, после приближи уста до ухото му и го попита: "Нали ще ми кажеш, ако решиш да се кандидатираш за премиер?" или нещо подобно. И тук вече авторите на сценария се бяха развихрили, защото актьорът Бойко Борисов отново пусна мачо усмивката си (дали някой предварително е изчислил, че тя ще е идеална за сапунен сериал) и каза на домакинята: "Когато реша, ти първа ще научиш".
Лъчезарната простота на тази сцена сигурно завинаги ще бележи живота ми. Но после обаче осъзнах, че по някакъв странен начин в тази сапунена роля на кмета има достоверност. Забележете - случката се развива на елитен бал. Кметът се паркира сред елита, там, където са богаташите. Бойко Борисов застава в смокинг сред тези, които се интересуват дали ще стане премиер. Тук е закодирана цялата истина за ГЕРБ като партия. Те имат своя цел - да бъдат сред богаташите. Ролята на кмета в сапунката го доказва. ГЕРБ се самоизживяват като елит, който вече надушва и предвкусва властта. Ролята е честна до болка. Първи за решението на кмета ще научат богатите му приятелчета. Аз така разбирам неговата реплика. Тези, които го финансират няма да останат в недостиг на информация.
Кметът отива на бал на елита. За него са важни блясъка, лукса, парите и френското шампанско. Актьорът от Банкя бързо се е пристрастил към черния хайвер и смокингите за по 5 хиляди евро. Ролята на Борисов много знаменателно го прикача към богатите и към техния свят. Какво повече да кажем след това мащабно кинооткровение?
Особено красива сапунената откровеност на кмета става след като си дадем сметка и за друг факт. Само преди по-малко от месец Борисов влезе в остра полемика с БСП и премиеръ Сергей Станишев заради прословутият клип с трамвая. Сега разбираме, че критиката му е била всъщност форма на актьорска завист, че е бил изпреварен.
Всъщност ГЕРБ не за първи път изпадат в такава ситуация. Те са нещо като постмодерен продукт - на ръба на кича и политиката. Съвсем естествено беше появата на неформалният им лидер да стане в сапунен сериал. Това е идеалната хранителна среда, която да подхрани митологичното градско съзнание. Заличаването на границата между политика, телевизия, кино и сюжет ни изстрелва в нова културна ситуация. Кой от двата образа на кмета е истинския - неформалният лидер или актьорът? Борисов като Освалдо Риос - блян за домакините в киноживота им, както и политическа фантазия на мъжете им. Това е някаква нова сплав, нов механизъм, който детонира политиката. Вместо политика ни пробутват реплики от сапунена опера. Вместо кмет ни дават начинаещ актьор. Вместо реална политика ни пробутват въображаемо благотворително парти. Тази подмяна на езика, посланията и емоцията е всичко, което ГЕРБ се опитват да направят с политиката. Те искат да сведат нивото на обществения живот до елементарният свят на сапунката - добри срещу лоши. Кметът и богатите му приятелчета срещу всички останали.
Между другото, ако се напрегнем, а изкуството позволява това, дори в този клиширан епизод можем да разчетем и лека опозиционност. Една от другите героини в сериала, която беше сервитьорка на тържеството и имаше задачата да бъде гласът на народа се приближи до своя приятелка младите богаташки и я попита: "Как изобщо ги издържаш тези?". Сред "тези" обаче беше и Бойко Борисов с чаша шампанско в ръка. Кметът наистина е от "онези". Те не разбират обикновените хора, въпреки, че се опитват да бъдат тяхно въплащение.
И тук отново ще се върна към разликата в двете телевизионни присъствия - това на Борисов и по-ранното на Станишев. В клпичето с трамвая на БСП се говори за идеи, които извират от сърцето. В сапунката Бойко приказваше само с богатите си пирятели. В единият свят премиерът си говореше с хората от трамвая, в другия Борисов казва единствено, че елитът първи ще научи дали ще се кандидатира за премиер. В клипът на БСП трамваят вървеше напред, а Борисов предпочете да остане на един луксозен бал. Там му е интересно. Там се чувства звезда. А после казват, че българите нямали реален избор. Имат, имат.

Friday, December 05, 2008

"Аз отдавна съм ангел навярно"


Преди много време, още като бодър ученик в руската гимназия в Пловдив попаднах на едно велико стихотворение. То беше от неизвестният тогава за мен поет Владимир Соколов. Харесваше ми неговото начало - "Я устал от от двадцатого века". Нещо в изразената умора в стихотворението по странен начин ме изпълваше с усещането за познато чувство. Не знаех нищо за Владимир Соколов. По-късно научих. Той е бил женен за българка, която умира трагично в началото на 60-те години на миналия век. Но любовта му към България остава. Соколов се превръща в най-добрия преводач на Дебелянов на руски. Превежда много българска поезия. Често идва и в България. Той е един от най-странните лирици в необятната руска литература. Един критик (това вече го четох в доста по-късни години) казва за него, че Соколов е "тихият поет на Русия". Има нещо вярно в това. Обикновено той пише в рима, но едно от най-странните му и вълнуващи стихотворения е в бял стих. Разказва се за това как в деня след смъртта си лирическият герой излиза да се поразходи из града и как всичко вече е станало различно, дори и неговата любима. С години съм чел това стихотворение от една книжка на Соколов, която по странен начин бе попаднала в къщи. Стихосбирката не беше преведена, но аз я четях отново и отново. Така съм чел само Маяковски. Както и да е.
През 1988 г. тихият лирик създава едно разтърсващо стихотворение, това за което говорих в началото. То бързо се разпростира като огън в перестроечна Русия. Стихотворението е гениално. Ето как звучи на руски (малко по-надолу ще дам и негов превод):

Я устал от двадцатого века,
От его окровавленных рек.
И не надо мне прав человека,
Я давно уже не человек.
Я давно уже ангел, наверно,
Потому что, печалью томим,
Не прошу, чтоб меня легковерно
От земли, что так выглядит скверно,
Шестикрылый унес серафим


Фразата "я давно уже не человек" понякога ме кара по особен начин да се замислям за света. Сигурно в това е големият и истински ключ към поезията. Думите й ни изстрелват и ни карат да виждаме нещата по друг начин.
Наскоро списание "Факел" обяви конкурс за превод на това велико стихотворение. Най-добрият превод обаче се получава като се комбинират два от тях, поне от редакцията на списанието така твърдят. Ето го преводът:

Уморих се накрая от тая
баня кървава - двайстия век.
Аз човешки права не желая,
аз отдавна не съм и човек.
Аз отдавна съм ангел небесен,
щом не моля сломен и унил,
от земята потънала в плесен,
в рая нейде да бъда отнесен,
от един серафим шестокрил.

Не знам за вас - мен лично това стихотворение винаги успява да ме разчувства. След него дълго изпадам в лирично настроение и по някакъв драматичен начин да опоетизирам градовете край себе си. Тъжна история, какво да ви кажа. Под тъжна история имам предвид себе си в състоянието на литературно опиянение.

И само още няколко думи за Соколов. Странно е как чуждите поети по различен начин откриват България. Не знам защо е така, но в техните думи моята родна страна винаги ми прилича на място излязло от приказките. Или поне на държава от някаква друга вселена. Соколов е автор на не едно и две стихотворения за България. Те не са монументални, нито за посветени на дружбата, политиката и мира. Тези стихове представлявят някакви негови лични наблюдения. България през погледа на Соколов става доста различна страна.
Ето един куплет за София:

Пак съм в София. Пак съм в парка,
по алеите на светлината.
И е есен... Като подарък
греят златни в дланта листата.

Защо кметът на София няма въображението на Соколов и да възстанови тази поезия в града. Стихотворението е писано през 1985 г. Сега можем да открием този град единствено в думите.
Още един куплет. София в приказната есен:

И танцуват листата мокри
на дърветата феерични
от Орлов мост та чак до "Оборище"
като в приказка фантастична.

Когато с думи успеят да ти отворят вратата към миналото, това означава единствено, че магията на поезията е сработила и то по успешен начин. Понякога чак ми се приревава от тези описания, защото изпитван нелека завист от това, че един чужденец по-добре от мен е успял да види красотата на моята държава.
Последният куплет вече ни запраща в красивото безвремие, там където София може да бъде само красива:

А по "Руски" птичите хорове
полудяват... Сняг неочакван.
Жълти-плочките... И повторно
е разцъфнал кестена в мрака.

Един руснак ми отвори очите за магията на София. Благодарен съм за това.

Thursday, December 04, 2008

Къде е Сатаната в политиката?

В книгата си "Една история на дявола" френският историк Робер Мюшамбле анализира историята на човешката представа за дявола и как тази фигура бива възприемана през вековете. Измамните превращения на "княза на мрака" говорят много за мисленето на хората през отделните епохи. През образа на Сатаната можем да разчетем и нашата собствена представа за злото, за тъмнината на човешката душа, за борбата с изкушението и в крайна сметка за вечния сблъсък на мрака и светлината.

От тази гледна точка нека да разсъждаваме за компроматите в политиката. Ако направим един анализ на политическото слово в България от 1990 година ще видим, че "компромат" е една от най-често употребяваните думи. Всеки провал, всеки скандал, всяка драма се изкарва продукт на някакъв злобен, компроматен мозък, който иска да срине стабилността и спокойствието. За 17 години това беше едно от неизменните неща в общественият живот.
Така компроматът стана символ на абсолютното зло в политиката по начина, по който дяволът символизира това в религията. Но както има хора винаги готови да се обърнат към Сатаната, така и в политиката винаги се намират отделни представители, които залагат основно на компроматите. Вероятно привлекателността на тази техника се крие в нейния почти сигурен ефект. Защото компроматът действа безотказно - щом слухът се пусне да циркулира, репутации се рушат, митове се въздигат, а обществото се скандализира. Прави впечатление, че скандалите винаги се настаняват във вакуума освободен от политиката. Тоест, когато политиката не достига, тя се замества с компромати. Това е причината медиите понякога да са пълни дори със смешни компромати като приписват политическа свръхсила на някои дребни фигури и ги натоварват с тайно знание за неподозирани реалности.В този смисъл компроматът понякога се родее с теорията на световната конспирация - обяснява всичко, обяснява го разбираемо, а изводите са налудничави. По подобен начин вероятно би действал и дяволът. Подмолно ще подскаже други обяснения и ще ни покаже, че всички са окаляни.
След казаното обаче няма моралистично да възклицавам колко е гадно това, че живеем в компроматна демокрация. Реалностите са просто такива и никой не може да избяга от тях. От времето на първоначалното възникване на политиката, компроматът е основно средство за дискредитиране на противник. Причината за нашето недоволство, отвращение и усещане за ужас е неумелият начин, по който у нас се развиват компроматните битки. Едната страна се запъва и казва, че няма нищо вярно в обвиненията, другата страна продължава да вади факти и така въртележката става кошмарна и гадна. В миналото хората са знаели как да реагират на компромати. В американската история има един класически случай за това. По време на управлението на Томас Джеферсън като президент на САЩ, негов заместник е прочутият и до днес полковник Аарон Бър. Бър е култова фигура, политик с размах, за който по-късно Гор Видал написа обемен и интересен роман. Та, Бър има отчаян противник в лицето на Александър Хамилтън, който често публикува статии срещу него, в които го бичува с характерния силен език за ранноамариканската преса. Тогава Бър кани Хамълтън на дуел и го убива...
Естествено, това по никакъв начин не е препоръка за действия, а просто служи да ни помогне да видим, че ние никога няма да избягаме от компроматите, каквото и да правим. Така не можем да избягаме и от образа на дявола в душите си и в тъмните стаи на нашето съзнание. Когато политиката е качествена обаче, компроматите намаляват, защото хората започват да се интересуват от управлението. И Сатаната, пардон компроматаджиите, нямат толкова шансове...


Скулптурата на свети архангел Михаил, който побеждава Сатаната на катедралата в Ковънтри. Това е и прекрасна политическа метафора

Wednesday, December 03, 2008

О, Дядо Коледа! Sweet Santa Claus!

Преди няколко дни стана ясно, че кметът на Габрово Томислав Дончев е решил по особен начин да се справя с управлението на поверения му град. Началникът на общината пусна писмо до Дядо Коледа с молба да получи финансиране по два големи проекта по оперативна програма "Регионално развитие" на стойност над 3,5 млн. лв. "Добре знаеш, че цяла година съм бил много послушен", гласи още посланието на Дончев.
Коледният дух очевидно е пристъпил яко в ГЕРБ. Само че легендата твърди, че Дядо Коледа знае всичко за искащите подаръци от него. Тоест кметът на Габрово не бива да е чак толкова сигурен в успеха си в добиването по магичен начин на тези пари. Защото за всяка малка далаверка мъдрият старец с бялата брада ще бъде безмилостен. Поне така се твърди. Но лично на мен ще ми бъде интересно дали начинанието на Дончев ще се увенчае с успех. Ако утре в някой вестник излезе заглавие "Дядо Коледа даде 3,5 милиона лева на Габрово", това ще даде цяла нова насока на повечето политически търсения.
Волен Сидеров ще въздиша в писмото си: "Дядо Коледа, накарай българите да разберат, че съм гениален политик. Знаеш, че редовно си облъчвах електората".
Иван Костов може да има различен подход: "Дядо Коледа, знаеш, че ние те спасихме от комунистите, трябва отново да ме върнеш на власт!"
А Бойко Борисов ще напише: "Ей, стареца с червените дрешки. Точно ти, братле! Нещо се бавиш да ме направиш премиер. Проблемация ли искаш? А?"
Представям си с ужас какво би си пожелал и новият лидер на СДС, който и да е той. Сигурно ще поиска нещо дребничко - десетина депутати, не повече, за да може партийката му да се закрепи върху вълните.
Политическите желания обаче са скучни. Това вече всички сме го осъществили. Според мен идеята за Дядо Коледа е човек да може да мечтае мащабно. Например, ако аз пиша писмо, ще поискам Памела Андерсън от далечния и слънчев Ел Ей изведнъж да разбере, че съществувам. И по възможност да ми пише. Коледният дух трябва да тържествува. Някои искат пари, други внимание. А останалите просто мир и любов. В този смисъл кметът на Габрово доста дразнещо си е поискал пари. Тъпо копеле. Нека да не опорочаваме идеята. Да беше поискал повече щастие за хората!

Политическите стопаджии в десницата

Сред многото политически шум около спрените европари, а и всички останали истерии, един факт като че ли остана встрани от общественото внимание. Преди два дни в парламента бяха отвхвърлени предложенията на дясната опозиция за намаляването на данък добавена стойност (ДДС) от 20 на 18%, както и въвеждането на диференцирана ставка между 5 и 7 на сто за лекарства, книги, вестници, за доставка на хранителни продукти. Не е нито времето, нито мястото да коментираме дали предложението е правилно и дали отхвърлянето му е за добро или лошо. Просто покрай този факт лъсна един феномен, за който обикновено не се говори, а той ясно показва обществената стабилност и адекватност на всяка една партия.
Една политическа формация трябва да има стабилно поведение. В случая стабилно означава, че не трябва да се получава шокиращо разминаване между нейните идеи в опозиция и тези, които предлага в управлението на страната. Смисълът на политиката целите да се отстояват последователно, защото в противен случай вместо партии ще имаме формации като вятърни мелници. Проблемът никак не е маловажен, защото очертава един от най-трайните дефекти на обществения живот. Когато партиите са нестабилни в посочения смисъл, това означава, че хората рано или късно ще усетят тази лековата изменчивост на поведението и ще откажат да се интересуват от политика.


Да си поговорим за данъци

Когато днес говорим за диференцираната ставка на ДДС, трябва да си спомним един много важен факт. ОДС се радваше на управление с пълно мнозинство в периода 1997 - 2001 г. По време на тези сини дни не един път въпросът за ставките на този данък бе повдиган. Тогавашният премиер Иван Костов, настоящ буен радетел на каузата, отминаваше въпроса с мълчание, а дори не удостои темата и с парламентарни дебати. Между другото чисто политически, а и идеологически, поведението му може да бъде обяснено. Диференцирането на ставките на ДДС по никакъв начин не се вписва в дясното разбиране за света и особено за икономическа политика. Един десен икономист би разсъждавал така: диференцираните ставки дават допълнителна възможност да се краде от държавата, защото предприемачите бързо ще се научат да представят всичките си вкарани стоки за лекарства, книги и други, така че да си спестят доста пари, а това съответно би довело до рязко увеличаване на дела на сивата икономика.
Ето защо от действията на дясната опозиция веднага изниква един основен въпрос - защо по тяхно време не въведоха диференцираните ставки. Отговорите могат да са два. Единият е по някаква необяснима странност на вселената десните партии вкупом да са олевели, което е доста абсурдно. Истинският отговор е, че всъщност това е типично поведение на политически пеперуди - на власт правим едно, а в опозиция друго. Липсата на последователност лишава българите от нормална политика и така те стигат до разбирането, че всяко управление е нещо като огромна конспирация срещу тях.
Има още няколко много фрапиращи случаи за липсата на последователност в българската опозиция, което се превръща в проблем, защото превръща политиката в нещо като плаващи пясъци, които всеки момент могат да те затрупат. Да не говорим и за друго. Десните политици се държат като стопаджии по някой път и не ги интересува в каква кола ще се метнат.

По пътя на ДАНС

Нека да припомним другата голяма тема, по която дясната опозиция е в шокиращо противоречие със самата себе си. Става дума за Държавната агенция "Национална сигурност", която получи звучното име "българското ФБР". Истината е, че идеята съвсем не е нова. Навремето като премиер Иван Костов близо две години се опитва да отстоява създаването на подобна структура. Идеята му беше НСС да излезе от МВР и да се обособи като самостоятелна служба. Правителството на СДС дори пусна тогавашния главен секретар на МВР Божидар Попов да дава интервюта под път и над път, за да защити тази идея. На сините обаче не им достигна политическа енергия, за да защитят предложението си. А и след това чисто партийно СДС се разкъса от противоречия и идеята остана встрани, забравена и изоставена.
След подобна идейна биография обаче като минимум се очакваше настоящата партия на Иван Костов Демократи за силна България да подкрепи идеята на Сергей Станишев за създаването на ДАНС. Мотивите на министър-председателя бяха почти същите като мотивите преди - създаването на такава служба дава възможност за по-сериозно разследване на случаите на корупция по високите етажи на властта и повече оперативност. ДСБ обаче реагираха така сякаш за първи път чуват толкова скандална идея. Дори след това костовистите на няколко пъти призоваха ДАНС да бъде закрита, независимо от факта, че създаването на агенцията е един от малкото позитивни факти, които дори Европейската комисия оцени. И ако да кажем, че можем да приемем рязка смяна в икономическото разбиране за света, то политиките в сферата на сигурността са доста по-постоянни. Виждаме обаче, че десницата дори и тук проявава характерната за нея лековатост и изменчивост. Всъщност подобна смяна на идеите може и да носи временни успехи, на като цяло представлява опит за унищожаване на политиката. Защото политиката, въпреки негативните наслоявания върху понятието, все пак е отстояване на принципи и идеи. Десницата обаче умишлено се държи като намазан с вазелин пехливанин. Това най-ясно се вижда по прословутата тема с досиетата.

Досиетата - красивата болка

Съвсем наскоро един от разкритите като сътрудници на ДС десен журналист Иво Инджев смая публиката на своя блог с разтърсващо откритие за таен план на БСП. Бившото ченге сподели, че социалистите целенасочено са отворили досиетата, за да опетнят всички демократични души в страната. Изведнъж този свещен граал на прехода всъщност се оказа "неутронна бомба", ако се позовем на израза на Инджев. Цитариме този "журналист" тук, за да покажем всъщност най-голямата дясна драма и най-ясния лакмус за това, че дясната опозиция няма в себе си грам последователност. Когато през 1997 г. правителството на СДС дойде на власт почти веднага темата за досиетата стана "свръхгореща". Повечето симпатизанти на сините от години чакаха разсекретяването на тези документи, въпреки че дори още тогава беше ясно, че в тях е затворена толкова много бъдеща дясна болка, колкото никъде другаде. Кабинетът на Костов обаче изобщо не отвори досиетата. Бяха обявени някакви имена, но голямата част от сътрудниците на ДС бяха скрити. Между другото и до днес никой не е чул адекватно обяснение от страна на Костов за действията му в тази сфера. Но принципно подобен подход е запазена марка на българската десница.
По ирония на съдбата точно БСП стана партията, която на практика отвори наистина досиетата. Оттам изтече точно това, което левите винаги ще са казвали, че ще изтече - мрак, мръсотия и интриги. И не е ясно дали обществото ще може да се справи адекватно с понасянето на истината за голяма част от публичните фигури, особено сред журналистите. В случая обаче е важно друго. Дясната позиция отново бележи рекорди по политическа схоластика. Сега се оказа, че отварянето било целенасочен ход, за да се очернят демократите, сякаш някой е карал тези демократи в годините на преходи да заемат позите на съвести на народа.

Вместо заключение

Това бяха три фрапантни примера за политическата неадекватност на българската опозиция. Тяхното припомняне не е опит за реваншизъм или пък подритване на по-слабия противник. Примерите трябва да послужат като предупреждение за всяка партия. Хората очакват от политическите формации поне елементарна форма на единство на идеи, цели и провеждана политика. Не можеш 10 години да си порязал пенсиите на всички пенсионери, а днес от трибуната на парламента да се правиш на основен техен защитник. Защото това разваля атмосферата на политиката и ни захвърля в нещо като театрален спектакъл. Партиите не са и не могат да бъдат като прелетни птици, които рязко загърбват своето близко минало. От тях се очаква последователност и предвидимост. Иначе България ще заприлича на цирк. Не че днес в политиката наистина няма циркаджии (изразът е много уместен), идеята е да имаме сетивата да ги разпознаем и отхвърлим. Защото циркът е смешен, когато си в него, за два часа, по-дългото пребиваване в него на никой не се е е отразило добре.

Monday, December 01, 2008

Българското зомби


(защо трябва да бутнем НДК)



Отдавна имам идея за филм, но поради интересната културна ситуация нямам надежда, че някога ще я реализирам. Обаче сюжетът е добър, почти холивудски. Изящен и стилен филм на ужасите, наречен "Българското зомби". Сюжетът ще е ексцентричен:
Някъде дълбоко в подземията на НДК все още живее зомбито на Людмила Живкова. То е хищно и постоянно гладно. Има неумолимо желание да се засища с човешко месо. Обитава подземията и само нощем излиза да броди из етажите и празните зали на НДК. Представям си и ефектна първа сцена. Луминисцентните лампи по коридора в подземните етажи на НДК проблясват и мигат. Някаква окъсняла чистачка бърза да се прибере у тях и ситни по коридора. В един момент лампите примигват и настава мрак. Само след две секунди светлината пак блесва, но зад чистачката вече стои зомбито на Людмила Живкова. То има дълги зъби, изгнила кожа по лицето, гадни закривени нокти, очи от които блика гной. Зомбито посяга с дългата си ръка и хваща шията на жената...
Оттук-нататък вие си знаете какви сцени може да предложи един филм на ужасите, а този (ако Аллах даде сили да го реализирам) ще е пълен с тях. Но това са подробности. Идеята ми в този текст е друга. Първо - защо съм си избрал НДК и второ - защо Людмила Живкова?. Нека да отговорим.

НДК винаги ме е плашело като сграда. В него има нещо неописуемо ужасяващо, сякаш са го пронизали черни ветрове. Всеки път като вдигна поглед нагоре към небето над НДК не знам защо очаквам да видя над този мавзолей да летят черни гарвани, които грачат зловещо! Защото всъщност НДК е особена сграда. Това е храмът на една вещица. И този вещерски храм стои в центърът на София и от години привлича негативните енергии на вселената върху нас. Това е храмът на вещицата Людмила Живкова, чието име НДК първоначално и съвсем несимволично носи.

Влизането в този вещерски храм е като попадане в древен шумерски зикурат. Щом минеш стъклените врати попадаш на златната статуя на една едрогърда мадама, която хищно е разперила ръце настрани. Идеята на статуята май е да бъде нещо като символ на майка България, но всъщност е изваяние на самата вещица, само където циците са идеализирани до безкрайност, тъй като в истинския живот Живкова е била плоска като дъска. Това е и допълнителна част от идеята - вещерският храм олицетворява култът към тази смахната теософка и точно поради тази причина момументалният й вид е радикално естетизиран.

По-късно ще открием образа на вещицата в много други елементи в сатанинския храм. В картините в залите например. Единият стенопис е потресаващ. Там, ръката на художник е изографисила най-големите български поети и писатели - Яворов, Гео Милев, Смирненски, Дебелянов, Димитър Димов, Елин Пелин и много други. Сред тях в центъра на композицията се мъдри и лицето на самата вещица. Това е извратената идея за икони в този храм. Вещицата подмолно се намърдва в цялата култура и се опитват да я изкарат духовен факел на нацията.

Людмила Живкова е българското зомби. Храмът й стои в центъра на столицата, а ние се чудим защо нещата не вървят. Вън от мистичният бъзик тази жена разкапа цялата българска култура, която все още не можем да слепим от нейната демонична намеса. Забърквайки смъртоносния коктейл от теософия, мистицизъм и привилегии, вещицата скапа цяло едно поколение творци и ги отдалечи страховито от хората. Тя превърна в зомбита и тях, а те все още бродят в полето на нашето общество и кадят тамян на вещицата.

Ето защо не мога да се отърва на образа на Людмила Живкова, която като зомби лежи в подземията на НДК и се буди нощем, за да си търси прясна кръв. Вещицата е ненаситна, щом и след смъртта й нейните последователи все още ходят да разнасят черните легенди за нея.
В началото на демокрацията трябваше да запалим фитила на НДК. Това е символичен акт. Все едно да изстискаш цирей, за да може навън да изтече черната енергия. Взривяването на НДК щеше да е очистване във върховен смисъл и щяхме завинаги да запратим духът на вещицата на кармичното бунище. Обаче не ни достигна нито кураж, нито смелост. Ние оставихме зикуратът на вещицата непокътнат. Спретнахме му постмодерни предназначения, но това не променя факта, че в подземията му нощем сигурно се чува кикот...

Трябва да снимам филмът за който говорих в началото. Защото знам как ще свърши. С могъща експлозия, която помита храмът на вещицата, на зомбито или каквато и да е там господарката на черните енергии. Киното е велико изкуство. Случва невъзможните неща пред очите ни. Дава ни кратка ваканция в света на мечтите. И НДК ще рухне в прах. А под праха българското зомби окончателно ще ни остави на мира.