Tuesday, May 27, 2008

Осама Бин Ладен по въпросите на брака


Осама Бин Ладен - човекът, който стои в основата на терористичния акт срещу Световния търговски център, наричан още "ужаса на Буш", най-голямата вероятно арабска телевизионна звезда (tv celebrity, както биха се изразили янките), вдъхновен месия на разрушението, освен по въпросите за Аллах и живота на мюсюлманина, съобразно Корана се е изказвал и по въпросите на брака. Ето един цитат от Бин Ладен, който показва специфичният му интерес в темата:

"Един брак е като ходенето пеш - стабилно, но бавно. Два брака са като карането на велосипед - бързо, но нестабилно. Три брака са като триколка - стабилно, но пак бавно. Четири - това е съвършенството. Така можеш да стигнеш навсякъде".

В арабският свят определено имат мащабен поглед върху матримоналните церемонии. Донякъде им завиждам. Не заради това, че имат четири жени, а защото могат да се оправят (и тук имам предвид чисто емоционално) с четири представителки на нежния пол.
Аз живея в България. Тук е трудно да се оправиш дори с една жена, а какво остава за четири....

А може би това е част от процесите, които трябва да приемем с разбиране и вселенска кротост. Мъжете трябва постепенно да схванат своето място в новия ред. Днес четох, че правителството ще стимулира мъжете да взимат платените си отпуски, за да отменят майките в гледането на бебета. Не знам къде е останал духът на балканските ми прадеди (сигурно се е изгубил и изпарил някъде из вените ми), но си мисля, че един ден, ако ми отправят такава оферта - ще съм готов да гледам всичките бебета на България. В крайна сметка в нашето кътче на Европа е време да заменим епохално остарелите си представи за света и да се настаним удобно в 21 век. За някои от мъжете това означава да гледат бебета, за други сигурно означава да се разделят с илюзиите, които 20 век мяташе със щедра ръка.

На нито един мъж в този свят не му е лесно. Дори, колкото и изненадващо да е това, на Осама Бин Ладен. По някое време в средата на 80-те години на миналия век пича успява да изпълни своята утопия за бракове и се заобикаля с четири жени. Две от тях май го напускат. Така е, афганистанските нощи може би са романтични за пушачите на опиум и за хората, които търсят Аллах, но на жените полупустините и планините, вероятно не им понасят чак толкова.

Пиша това донякъде и за собствено успокоение, с оглед на разбиранията до които достигнах днес. Дори човека на който не му мигна окото да прати камикадзета да разрушат Световния търговски център не е намерил начин да се оправи в модернизиращия се свят и в отношенията между мъжете и жените. Така че, шанс и за останалите вероятно има. Сега е времето да се действа и да се преоцени постигнатото дотук. Нали така правеха мъжете в миналото - хвърляха тежък, литературен поглед назад и мрачно казваха, че ще се променят. Промяната му е майката.

Абе, някой да има телефона на Памела Андерсън....

Tuesday, May 13, 2008

5 мои детски спомена

В един блог наскоро видях тема за детството през 80-те години и идеята ми допадна. Всъщност казано по сериозен начин - темата за детството е темата за паметта. Знам, че звучи прекалено сложно изразено така, но пък наскоро отново прочетох един невероятен роман, който навремето ме беше запалил да си спомня - късче по късче, моментите от своето детство - става въпрос за автобиографичния роман на Набоков "Други брегове".
Човек като Набоков започва да гради собствената си утопия за детството в емиграция. Детството му протича в една държава в която той до края на живота си не може да се върне и заради това романът му наистина придобива елегично звучене примесено с блянове и сънища.
Така по същата рецепта аз ще се опитам да се върна в моето детство, но ще разкажа само за 5 спомена, които имам.


1. Стара Загора

Не съм човек, който може много често да изпитва носталгия. Всъщност моето правило винаги е било, че подарявам носталгията на другите. Носталгията всъщност е един непрестанен хленч по миналото. А мен винаги ме е интересувало бъдещето.
Обаче все пак в мен има останало малко пространство за носталгия. Тъпото е, че изпитвам носталгия по един град в който наистина вече не мога да се върна, о, простете набоковската нотка. Става въпрос за Стара Загора от моето детство. Струваше ми се, че Стара Загора е най-големият град на света. Толкова голям и обемен, че не спирах да тормозя майка ми с въпроса "А на какъв език говорят в София?". Стара Загора беше толкова огромен град за мен, че ми се струваше невъзможно в София да се говори на езика на който се говори в града на липите, на правите улици, в града на Гео Милев и на всички останали поети.
Стара Загора и тогава, а и сега, е град в който трябва да се върви пеш. Този град не бива да се възприема докато си седнал. В него има математическа логика, но и очарованието, което излъчва един уютен дом. Има, тук май по-скоро е имаше - паркове и фонтани, които бяха невероятно красиви. В градската градина растяха теменужки във всякакви цветове. Оттогава като видя теменужки се сещам за Стара Загора.
Днес Стара Загора е различен град. Не ме разбирайте погрешно, той продължава да е хубав и уютен. Просто вече не е градът в който съм роден и израснах. Сега когато съм там, в някоя останала както преди сграда, или по някаква странна игра на въображението за миг виждам онзи, другият град, който толкова ми липсва. Обаче после всичко си е по новому. Ето откъде идва съвсем мъничкото парченце носталгия в мен. То не ме определя (надявам се), но го има.

2. Сладоледът

Днес си направих труда да вляза в една "Била" и изброих около 25 вида сладолед. При това убеден съм, че съм пропуснал много. Вече мога да гледам сладолед безстрастно и да го подминавам без да го забелязвам.
В детството ми съвсем не беше така. Първо, че не си спомням случаи през зимата да е имало сладолед, който да се продава по улиците, така че цяла зима изкарвах в жадуване по лятото и възможността да си купуваш сладолед. Имаше и около 4 вида сладолед - бял, жълт, виолетка и шоколадов. Продаваха го улични продавачи облечени в бели работни облекла, а пазеха сладоледът в съдове, които кой знае защо съм запомнил, че наричаха гюмове. Имаха специални лопатки с които натъпкваха сладоледа във фунийката. Можех с часове да гледам как сладоледаджията оформя фунийката и това не ми омръзваше. В ония години като ме попитаха какъв искам да стана, винаги отговарях нещо от типа: "милиционер", "космонавт". Сега си мисля, че още тогава съм лъжел добре, защото истинският отговор, онзи неподправеният и пълен с детско възхищение и страст беше, че искам да стана сладоледаджия. Джани Родари имаше едно стихотворение "Продавач на надежда" в което най-хубавият куплет естествено е:

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво? -
Надежда! Надежда за всички.

Всеки път като го чуя си представям един сладоледаджия като онези в миналото с количките на които имаше два гюма и само два вида сладолед. Не мога да се отърва от усещането, че то това е продаването на надежда - да правиш хората щастливи. А мен лично нищо не ме правеше по-щастлив от фунийка сладолед. След нея ми се струваше, че лятото никога няма да свърши и, че светът е вълшебно място щом можеш да си купиш сладолед. Днес понякога ме е яд, че не съхраних това чувство в себе си.


3. Безвремието

Сега след толкова години вече мога да си дам сметка, че детството ми мина в безвремие. Има универсално време, име време историческо, един ден сигурно ще изчисляват всичко в квантово време, но моето детство протече в свят в който наистина време отсъстваше от пейзажа. Сега, а това вероятно е проблем на собствената ми памет, като се замисля за дните на детството виждам, че те не са белязани от никаква значима промяна, чак докато не навърших дванайсет години и не ни сполетя десети ноември.
Иначе в онзи другия период, където времето не играеше, аз помня едни и същи паркове, едни и същи фонтани, едни и същи улици по които само от време на време минаваше кола, а иначе по улиците се търкаляха кестени и липов цвят. Точно заради безвремието, днес не мога да си спомня дати, а само някакви образи. Например роботизирания дядо Мраз в универсалния магазин в Стара Загора. По негово изваждене знаех, че е настъпила някаква промяна във това, което наричаме време. Иначе всичко беше спокойно и нереално. Заради това смятам, че детството ми беше хубаво. Обаче заради безвремието аз просто не успях да порасна. Това не е толкова лошо. Просто не можете да разчитате на мен да ви обяснявам корпоративни теории и да участвам в разговори за пари и интриги. Винаги ще предпочета да говоря за улиците на Стара Загора и за безвремието на детството.


4. Торбалан

Не знам колко хора са чували за Торбалан. Това е митично и лошо същество. Торбалан беше въведен в моя свят като възпитателен елемент на баба ми. Тя казваше така: "Ако не си послушен ще дойде Торбалан и ще те вземе". В началото наистина се връзвах. Има нещо зловещо в думата торба. Съсед на баба ми беше един доста сбръчкан старец, който винаги гледаше лошо. Аз си представях Торбалан точно така - зловещ старец с голяма торба в която вкарва децата и те изчезват някъде в тази ужасяваща реалност. Интересна подробност - баба ми казваше, че Торбалан живее в гардероба.
По-късно установих, че идеята за Торбалан е универсална в много култури и не е продукт единствено на въображението на баба ми (а тя е бивша учителка и наистина има въображение) и нейните предци. В англосаксонската култура има нещо наречено "boogeyman". Странно същество, което живее в килерите на техните къщи и също е заплаха за децата. От една статия в Уикепедията с ужас видях, че този мит се прехвърля от култура в култура съвсем безпролемно и се инкорпорира толкова добре във вярванията и мистичните светове на десетки народи.
След като съм бил заплашван с Торбалан, значи принадлежа към древната традиция на децата, които с ужас са гледали гардероба в някоя по-мрачна вечер и им се е струвало, че вратите зловещо помръдват и то по твърде демоничен начин. Още тогава не знам защо бях си въобразил, че, ако подгъна одеалото добре под себе си каквото й да се крие в мрака, никога няма да успее да се докопа до мен. Забелязвам, че и до днес този навик ми е останал. Значи все още някаква частичка от мен се опитва да се предпази от Торбалан, Бугимен или както и там да му е името. Спомените са коварно нещо - връщат ни и към миговете на такива митологични битки, не само към приятните неща.

5. Първата еротична снимка, която видях

Когато за първи път видях гола жена на снимка усетих, че присъствам на събитие с максимална важност за крехкото ми съзнание. Това беше картичка на която жена с поличка от палмови листа позираше еротично на някакъм плаж и сластно гледаше към камерата, тоест към мен - потребителят на нейната голота. Бяха други времена. Голотата не беше така достъпна, а по-скоро твърде сакрализирана. Заради това снимката, която видях запомних за дълго. После понякога сънувах тази жена, чието име вероятно няма да знам никога. Днес, ако видя такава снимка сигурно дори няма да й обърна внимание. Това, което преди ни беше забранено сега е лесно постижимо и вероятно вече няма да се родят български поколения, които да израстват със случайни еротични картички, които да посрещат като знамение свише.

Thursday, May 08, 2008

Защо "Интернационалът" е велика песен?



"Интернационалът" е песен, която е химн на всяка лява партия по земята, а нейните думи са изключително вълнуващи. Автор на текста е забележителният французин Южен Потие. Това, което масово не се знае обаче е, че той е един от най-изявените френски анархисти (автор на безсмъртно стихотворение, което завършва с фразата "изхвърлят костите на баща ми от земята, за да копаят писоар за буржоата"). Дълго време бях слушал единствено първия куплет на песента, но в мига в който видях целия текст, успях да разбера, че в него наистина е въплатен това, което прави левицата безсмъртна - стремежът към промяна и идеята, че справедливостта може да бъде настанена като норма дори в несъвършен свят като този.


Първите три куплета вероятно ги знаем всички:

На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Подтиснати и унизени,
ставайте срещу врага!

Нека без милост, без пощада,
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нас днес се надя,
напред в решителния бой!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим,
с Интернационала
света да обновим!



Понеже винаги намирам начин да вярвам в някакви утопии (противното означава просто да не съм аз), много ме кефи фразата "бой последен". Това е ултимативното усещане, че светът може да бъде обновен и то по начин, който няма да допусне отново несправедливост, жестокост, бедност и отчаяние.

Следващите редове на "Интернационалът" обаче са малко известни. Потие казва откъде произчита злото в света:


От нийде няма избавление,
от бог, ни цар, ни господар,
във нас е нашето спасение,
в борбата, водена със жар!

Крадецът плячката не връща,
ни властелинът свойта власт,
но ний сме армия могъща,
кой би се мерил днес със нас?


Ний сме армия голяма,
на трудовий, работен свят.
С Интернационала
ще се освободим!



Тук вече си проличава анархистът. Всяка власт е източник на зло - бог (властта небесна), цар (властта държавна), господар (властта на парите). Срещу това изначално зло, което е разкапало обществото, Потие изправя армията на хората, които искат промяна. Нека да не се лъжем - десницата винаги е бясна и истерична, защото знае, че хората, които искат радикална промяна никога няма да изчезнат.

Защо хората на промяната винаги ще ги има? Отговорът е в следващите редове:


Държавата ни угнетява -
законите са против нас,
богати днес управляват,
беднякът няма равен глас.

Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!

Но ако ли обезумели
войска изпратят срещу нас,
най-първо стари генерали
да чакат смъртния си час!

Бой последен е този,
дружно вси да вървим!
С Интернационала
света ще победим!



Текстът става велик точно в тази си част. Потие описва несправедливостта в света, но не се жалва. Той е активист. Той знае, че "във нас е нашето спасение". Текстът на "Интернационалът" ме кефи, защото е неподправено оптимистичен. Той носи енергия и вяра, от която по някакъв начин 21 век ни лиши. Днес сме свикнали да бъдем скептични, да се отнасяме с постмодерна ирония към патоса на действието, да бъдем някакви висши надувки и да преследваме илюзорните цели на това, което преди се казваше капитализъм, а днес наричат с ефирния термин "пазарна икономика".

Потие е достигнал и до епохалността на друго разбиране, което се усеща в заглавието - "Интернационал". Битката за промяна не може и няма как да бъде битка на една нация - тя е битка на всички, които са стъпкани и мачкани. И заради това тази песен оцеля през времето и до днес се пее в най-различни части на света. Нейните думи винаги ще бъдат начина по който хората да изразяват недоволство и надежда. Както и вяра в едно бъдеще, което ще бъде добро, само, когато всички хора заедно се изправят срещу нечовешката и подтисническа власт.

На Първи май, освен празникът на левия печат и БСП, на митинг излязоха и софийските анархисти. Особено ми хареса техният лозунг "122 години съпротива". Анархистите за пореден път се издигнаха в очите ми като отказаха да позволят на полуфашистите на Боян Расате да се присъединят към техния митинг. 

Съпротивата не трябва да спира. 
Всъщност май това е искал да каже Потие. 
Нека всяка лява партия (пък била тя в опозиция или на власт) докато на конгресите си пуска "Интернационалът" да си спомня за целия текст на песента!