Sunday, October 31, 2010

Новата дясна утопия, която ни готвят


(пътешествие из токсичното сметище на политическите идеи)


Десните мислители са политически феномен. Изумителна е способността им да нагъват реалността в своето съзнание, да я разбъркват като някакъв силноалкохолен коктейл, да прибавят солидна доза синтетични мисловни дроги и като продукт да вадят токсични идеи на конвейр.

Повечето от тези идеи не само радикално прецакаха света, те ни запратиха в пропаст от която ще излизаме с години. Това, разбира се, не попречи на световната дясна мисъл да обяви, че всичките й експериментални дивотии са били качествени, но дори поиска (а да бъдем честни и получи) нов шанс да продължи с произвоството на генно-модифицирана политика.

Тук няма да се занимаваме с българските представители на т.нар. „дясна мисъл”. Те в голямата си част са продукт на тоталитарната образователна система, имат повече ченгесарски обвързаности от герой на соцреалистичен роман, мотивирани са силно от западни пари, но пък безсилието им винаги финишира в 15 клишета и 10 неясни обвинения към което й да е правителство, че харчи много и то за ненужни неща като детски градини, болници и социални програми, вместо да даде парите на богаташите, които невинно биха ги върнали като невиждан просперитет на обществото.


В България няма дясна мисъл, а само шаманистки техники и следователно нашата страна отпада от размисъла за мисловните боклуци, които ни продават отново в глобален мащаб.

Тези дни обаче предприех една почти християнска мъченическа мисия – реших да изследвам последните проблясъци на западната дясна схоластика, защото изпитвам нездраво увлечение към прокълнати учения и еретични възгледи.

Не мога да споделя, че съм ги изследвал задълбочено, защото попаднах на текстове писани на език, разбираем единствено за закалени сектанти и зомбирани сухари, тренирани в специални лингвистични техники и секретен език.

За целта най-напред прелетях над сайта на Института за радикален капитализъм (WTF!) „Атлас” – очевидно конспирологична организация, сътворена по подобие на таен и вманиачен култ.


Самото име на института – „Атлас” вече тягостен символ. Понеже като нормални хора не сте длъжни да знаете политическата карма на заглавието, ще се опитам да ви я обясня с няколко думи.

„Атлас” препраща към творчеството на строгата господарка на капитализма, попзвездата на свободния пазар, американската авторка от руски произход Айн Ранд.

За да ви стане по-ясно – това е баба Ягата на съвременният фанатичен капитализъм, основната митологема на консерваторите, вещица от класа и съвсем очевидно – закалена злобарка и тесногръда фанатичка. Умишлено съм краен, защото култът към Ранд, който в България се прокарва от 25 души, е симптом за зловеща болест.

В романът си „Атлас изправи рамене” (хванахте ли идеята за заглавието на инистута?) апологетката на капитализма се опитва да сътвори една адски досадна и дидактична антиутопия за едно общество, което рухва след като в него се въвежда планова икономика, а живителния и чудотворен предприемачески дух бива смазан. На власт, разбира се, идват социалисти, които омазват цялото положение, а пък главните герои не могат да се справят с това социално бедствие.

Признавам си откровено – не изчетох докрай книгата на Ранд. Казах си, че животът е твърде кратък, за да си причинявам душевно страдание сравнимо с изслушването на дискографията на Сашка Васева плюс разглеждането на албум с нейни еротични фотоси.


Обожествяването на Ранд и създаването на ореол на непогрешимост около истеричния й фанатизъм, само по себе си трябва да ни подскаже, че десните мислители пребивават в състояние на перманентна шизофрения. Защо?

Откакто се помня слушам как драматични гласове ни обясняват, че основното зло на социализма е, че той е утопичен, а утопията е като чума, която тръгва по земята, защото е невъзможа, неизпълнима и следователно зловещо репресивна срещу свободния дух.

Ако успеем да преодолеем скуката на Ранд и солидният бетон на нейните думи, ще видим, че в самия си зародиш дясната мисъл не само е утопична, тя всъщност е свръхутопична.

В нито един момент десният мислител не допуска, че може да греши. Те обикновено се изживяват като носители на тайното знание за постигането на благосъстояние и на големите пари.

На всичкото отгоре дясната мисъл има перфектно обяснение за целия свят, за абсолютно всичко – от климатичните промени до банковата криза. Климатични промени – няма, а банковата криза бе предизвикана, защото десните правителства всъщност прилагали леви мерки. Култово.

Карл Попър, често цитиран автор, не напразно твърдеше, че един от сигурните белези, че имаме насреща си псевдонаука, е това, че тя е в състояние да обясни целия свят.

Но да речем, че можем да подминем този проблем и да се направим, че не забелязваме зловещите ветрове, които веят от това откритие.


Дясната свръхутопия е претърпяла драматично развитие от дните на Ранд досега.

В сайта на радикалните капиталисти налетях на статия със заглавието – „Демокрацията: Развенчаният идол” от Ханс-Херман Хоппе. Не го бях чувал. Кратка справка в интернет показва много интересни неща за този образ. Той е определен за „анархо-капиталист” (сърцето ми кърви при такава зловеща употреба на красивата дума „анархо”). Попаднах и на негова чудата мисъл: „Демокрацията няма нищо общо със свободата. Демокрацията е мек вариант на комунизма и съвсем рядко в историята на идеите, тя е била възприемана за нещо друго”.

Всъщност цитираната мисъл прекрасно обобщава статията му.

По-нататък задълбочения изследовател в това ядрено бунище на идеите, може да открие почти изцяло изплагиатстван вариант на тези мисли в едно кратко антрефиле на Калин Манолов, който обаче все още не е взел напълно интелектуалния завой, в резултат на което текстът му заприличва на дъвка върху нагорещен асфалт – разтегля се немощно навсякъде, но упорито си прилича на пихтия. Тезата за модерната несъвместимост на пазара и демокрацията се повтаря като вирус из целия сайт.

Реших да потърся из западни сайтове на радикални капиталисти и налетях навсякъде на подобно разбиране.


Трябваше ми време да помисля върху новото развитие на нещата. Значи модерната дясна мисъл смята, че е крайно време капитализмът да се освободи от демокрацията.

Идеята е, че сам по себе си капитализмът ще регулира обществото по перфектен начин и няма нужда от нищо друго, което да подрива спокойния десен ред.

Мисълта е странна, защото вече запраща на друго ниво на мислене. Дълго време смятахме, че капитализмът и демокрацията са неразривно свързани. Нещо като кола и бензин – едното не може без другото.

Западните десни сектанти обаче са направили една крачка напред. Капитализмът не се нуждае от демокрацията, защото тя е вид омекотен комунизъм. Интересно.


Тук е времето да мислим внимателно. Демокрацията беше най-красивият отговор тоталитаризма. През желязната завеса демокрацията изглеждаше непостижим блян, невъзможен за постигане идеал. После обаче комунизмът рухна, а демокрацията се оказа пречка и новият враг на големите пари.


Защо е така?


Отговорът е много прост. Демокрацията опира до процедурата по свободни избори. А свободните избори красиво изравняват социалното уравнение – богаташът: 1 глас, беднякът: 1 глас.

И понеже капитализмът лежи изцяло върху идеята за неравенството е съвсем ясно, че като цяло богатите, трябва да пръскат милиони, за да повлияят на свободния вот. Защото те винаги са в малцинство.

Идеята, че богатите и бедните могат да бъдат равни пред урните отдавна трови съзнанието на капиталистическата аристокрация. Демокрацията е виновна заради това, че регулира политическия процес по начини, които вдигат нивото на стомашните киселини на съвременния капиталист и нарушават съня му с идеята, че трябва да плаща данъци и да хрантути бедните паразити.


И така се появява новата школа – „демокрацията пречи на просперитета”. Демокрацията е окова на свободния дух. Демокрацията може да призове на власт правителство, което да се опита да отнеме привилегиите на елита, а това вече в тяхното мислене е като ритуал по възкресяването на комунизма. Всяка форма на установяване на справедливост със силата на държавата се разглежда като сатанинско дело.

Добре дошли в поредната доза от свръхутопията!


Идеята за капитализъм без демокрация ще направи дори нацистка Германия да изглежда като апотеоз на нормалната държава. Сам по себе си капитализмът е взел жертви сравними с тези, дадени в ГУЛАГ. И това е факт върху който може да се изпише цяла книга. Нали се сещате какво ще представлява една държава в която собствениците на фирми ще имат последната дума върху това какви заплати да дават? Или дали да има социални осигуровки? Или пък платена отпуска?

Демокрацията ти дава шанса да се надяваш на промяна. Капитализмът без демокрацията рязко посича тази надежда. Това ще е свят изграден изцяло върху неравенството, върху неравенството възприето дори като основополагаща ценност.

Много лоша новина за всички хора в неравностойно положение или пък за бедните, които искат лечение, образование и други екстри, запазени само за елитните класи.


Капитализмът твърди, че обича естествената свобода на човешкия дух. Интересно защо тогава цялата му история е история на нейното потъпкване?

Защото капитализмът без демокрация ще осигури абсолютна и неограничена свобода за 5 процента от целия свят , а всички останали просто няма да имат значение. Те няма да съществуват, защото естествената свобода ясно подсказва, че щом си слаб имаш един изход за спасение - да умреш бързо. Ако някога десните утописти установят своя вариант за свят, бъдете сигурни – това ще е окончателният крах на всеки хуманизъм или социална свобода. Това ще най-зловещият вариант на кастово общество на абсолютната несправедливост.


В една от декларациите на които можете да попаднете в този сайт се твърди, че в новия свят, светът на победилата дясна утопия индивидът трябва да бъде освободен от натиска на безполезната държава, я в този свят „пазарът, а не държавната бюрокрация определя ценностите”.

Краткият ни опит като държава в торнадото на капитализма съвсем ясно ни показа, че пазарът не създава ценности, освен една – печалба и пак печалба.

В това няма нищо лошо, защото предприемаческият дух трябва да бъде стимулиран, за да върви икономиката, но дори и кроткият анализ на хроничните кризи, които пазарните икономики преживяват показват, че стремежът към неконтролирана печалба винаги унищожава капитализма.

Капитализмът е като ядрен реактор – създава енергия и работи, но само докато в контролната зала има инженери, които контролират параметрите му. Ако тези инженери ги няма, или пък се запият някъде – стигаме до Чернобил и ядрен взрив.

Толкова е простичко, но очевидно енергията на десните мислители е така запленена от новата утопия, че те никога няма да са в състояние да видят проблема.


Идеята на десните производители на радиоактивен отпадък обаче е вдъхновителна. Защото тя подсказва къде трябва да търсим истинския отговор на 21 век.

И този отговор е много простичък – капитализмът не може да съществува без демокрацията, но демокрацията не се нуждае от капитализъм.

В нея има живителни сили, които могат да преодолеят диктата на пазара и диктатурата на сектантските клишета. Демокрацията не търпи аристокрацията, в идеалния си вид тя е антиелитарна и егалитаристка. И ми става мила като виждам колко много я мразят богатите. Капитализмът е просто инструмент, демокрацията е ценност.

И е добър отговор за един полудял век.

Държавата - това е Той


"Държавата - това съм аз", каза навремето Луи XIV. Това негово изречение ненапразно е останало в историята. То бележи тоталното самозабравяне на един крал, оттеглянето му в империята на крайния нарцисизъм, монархическо светоусещане за непогрешимост и божественост, и издава поне начален стадий на психологическо заболяване.
По онова време обаче възгласът на френския крал се е разглеждал като нормална част от политическия процес или по-скоро от липсата на такъв. В едно затворено общество всичко почва и свършва с краля, а това може да предизвика цяла серия от неподходящи изводи у неправилния човек. И Луи се е записал с този бисер на грандоманията.

Какво ли разбират французите?

Българският премиер Бойко Борисов мащабно доказа, че Луи XIV е просто един аматьор в красивата игра на самозабравянето. "Тази Южна дъга (на Софийския околовръстен път) без мен нямаше да я има или щеше да я има след 20-30 години", сподели пред медиите вчера експожарникарят.
Разбира се, че е прав! Цялата логика на съществуването на ГЕРБ сочеше, че министър-председателят ще сътвори подобно изявление. Нима нещо във вселената съществува без знанието на Борисов? Цветан Цветанов информиран ли е за това? Кой се осмелява да твърди, че светът не съществува единствено като красиво творение на премиера? Кой?
Не само Южната дъга е продукт на Борисов. Ами Слънцето? То всяка сутрин ви огрява, неблагодарници такива, и това е една от заслугите на това управление. Бързо забравихте времето на тройната коалиция, когато слънце изобщо нямаше, нямаше пътища, абе нищо не съществуваше...
Ако приемем, че Луи XIV е просто продукт на своята епоха, времето, когато демокрацията още не е открита като ценност, то с това си изказване Борисов се проявява като някакъв уникален анахроничен обект. Монархически непогрешимия във времената на демокрацията. Едноличният създател на шосета и дъги (били те пътни или небесни) в епохата на глобализацията. Не политик, а направо културен феномен.

Фразата, че без него Южната дъга е нямало да съществува, трябва да ни помогне да разчетем и друга част от политическите послания на премиера от вчера. "Моята антикризисна мярка е да оставя държавата с естакади и магистрали", заяви още Борисов, вече в Пловдив.
Това послание се нуждае от съвестен анализ. Премиерът не се интересува от друго - той иска асфалт, магистрали, шосета. Представя си България нещо като асфалтовия рай на Европа.
А след като вече официално си е признал, че разглежда пътищата като свой собствен продукт, то значи Борисов иска просто един ден да каже - "Магистралите - това съм аз!", без да се притеснява от тревожния звън на линейките, които идват неизбежно като махмурлук след препиване.

Wednesday, October 27, 2010

Държавата, която я няма


Освен политически феномен, България е и филологическо чудо. В сложния 21 век, когато светът става все по-странен и труден за разбиране, все по-забързан, шумен, хаотичен, брутален и шеметен, нашата страна все още може да бъде описана с една дума. Една-единствена дума.


Тази дума е "няма".


В България няма пари, няма работа, няма бъдеще, няма некорумпирани политици, няма закони, няма полиция, няма държавници, няма здравеопазване, няма икономика, няма производство, няма футбол, няма култура, няма музика, няма хубави романи, няма кино, няма фолкпевици без силикон в бюста, няма качествени министри, няма опозиция, няма институции, няма справедливост, няма качествена пиячка, изобщо нищичко няма.


България е страната в която "няма".


През 14 век в Западния свят се оформя една ексцентрична богословска школа - тя започва да твърди, че Бог е непознаваем чрез човешкия разум. И така се появява апофатичното богословие - описание на божествената сила чрез това, което тя не е.

България е умонепостижима за нормалния разум, защото, очевидно е, ние вече сме като продукт на апофатично мислене. Държавата, която описва себе си чрез това, което няма.


България няма история, защото никога не си е направила нито един качествен извод от нея.
България няма настояще, защото е твърде запленена от идеята, че трябва да си направи добри изводи от историята.
България няма бъдеще, защото на никой не му пука за него.


България няма политика, защото политиката се разпада до серия от скандали и обвинения на сексуална основа.
България няма икономика, защото халюцинациите не раждат реални доходи.
България няма пари, защото парите отиват в определени джобове.
България няма качествена пиячка, защото винаги си заплашен да бъдеш покосен от менте.



България няма литература, защото няма писатели, които да стават.
България няма фолкпевици без силикон в бюста, защото, ако не е силикона ще трябва да ги слушаме как пеят.
България няма култура, защото тя на никой не е необходима.
България няма футбол, защото всички за специалисти в тази сфера.



Трябва да сложим транспарант на софийското летище: "Защо кацате? Тук няма нищо".



"Няма" не бива да ви хвърля в песимизъм. Това не е повод за отчаяние. Дори е повод за гордост. У нас няма нищо, а пък все пак сме тук - значи сме нещо като постмодерно явление. Уж ни няма, но, ако ни няма, тогава кой точно се оплаква от това, че няма нищо?
Виждате ли - нещата са сложни.


В страната в която няма нищо, всичко се поставя под философско съмнение. Има ли мозък в главата на премиера? Нямааааа! Това освен медицинско чудо си е съвсем закономерно. В страната в която няма нищо, трудно ще намерим нещо, което го има, дори и това да е мозък.
Нещата всъщност са много сложни.


Даниил Хармс, велик руски писател, фактическия създател на абсурдизма, имаше едно кратко разказче за един човек, който си няма нищо. Нито гръбнак, нито очи, нито коса, нито тяло. "Нищо си нямал! Така че изобщо не е ясно за кого става дума. И най-добре ще е повече да не говорим за него", приключва разказа си за този човек Хармс.
Това напомня за разговорите за България. Хората стоят по масите и тъжно въздишат, когато заговорят за нея.
И винаги се стига до вълшебната думичка "няма".



Има ли смисъл да си говорим? Няма, разбира се.


Пак един руснак навремето твърдеше, че в Русия може да само да се вярва. Това е упражнение, което не бива да се прилага за България. Няма (разбира се, че "няма") полза от това. Вярата в нищото не е продуктивна. Човек не може да вярва в празнотата, защото рано или късно ще попадне в тапицирана килия, ако си е избрал подобно божество.


Религия в която няма бог.
Наука без знание.
Книга без сюжет.
Филм без актьори.
Пиеса без театър.
Сън без сънуващ.


Това е България.



Всъщност - това не е вярно и умишлено го написах твърде драматично. Към България няма как да имаш сериозно отношение. Няма към какво...


Дайте да говорим за нещо друго.


Нека да обобщим. В България няма нищо. България я няма. Защото всичко ни липсва. Тотална криза на идентичност.
Едно-единствено нещо не се вписва в тази теория.
За държава, която я няма, България е създала твърде красиви жени. Достатъчно е да те погледнат за малко и да престане да ти пука дали има смисъл или не.
Значи все пак има нещо.

Има купон.

Андрешковци


Литературният призрак на Андрешко винаги смущава съня на новия български политик. Цялата политика на прехода може да бъде описана с постоянното възмущение на определени хора от "андрешковщината" на народа.
"Това е недопустимо и това е комунистическо. Взимаш от този, който има, и даваш на Андрешко, който не се е осигурил, който е избягал", вписа се вчера в хора на литературните заклеймители Иван Костов. По-късно премиерът Борисов повтори думите му: "Ами тези "андрешковци" откъде да получат пенсии?". В интерес на истината той поне се опита да иронизира Костов. Неуспешно обаче.
В погледа на българския политик целият народ се състои от нагли хитреци, които гледат само как да откраднат нещо. Някаква банда от "андрешковци", които искат да живеят охолно на гърба на другите. Половината народ е от такива търтеи, но коя ли е другата половина? Вероятно тази, към която принадлежи шефът на СОС Андрей Иванов - за три години да си купи имоти за 10 млн. лв.
Границата в това "държавническо" мислене е ясно очертана - народът се състои от андрешковци и можещи. А можещите очевидно не си знаят парите и адски мразят да плащат за някой друг.

Андрешко е един от най-положителните образи в творчеството на Елин Пелин. Авторът не само обича този свой герой, той го натоварва с важно послание. Важно е хората да са солидарни срещу безчовечната власт, която става все по-богати на гърба на хората. Заради това Андрешко зарязва бирника в блатото.
Сега обаче времената са станали много по-перверзни. На власт отново са дошли бирниците и започна сатанизация на "андрешковците". Можещите/богатите са се озлобили докрай.
Вероятно споменът за блатото, в което са били изоставени, винаги ще им държи влажно...

Monday, October 25, 2010

Есените на Изтока


(полумузикална фантазия)


Западният свят си е изградил непоклатим култ към лятото.

Целият емоционален живот на западняка се върти около очакването на лятното слънце, бялата пяна на морските вълни, когато в тях нахлуят курортистите, искрящият пясък и небето, пълно с игриви облаци.

Лятото събужда западният свят и го запраща в състояние на щастие. Западняците живеят от лято до лято, защото то прогонва тъгата в тъмните ъгли на живота, там, където не я виждаш и си склонен да я забравиш.


На Изток обаче хората повече ценят есента.

Когато закапят листата от дърветата и дъждовете дойдат с непозната упоритост, тогава сякаш настава истинският сезон на земята.

Облаците изсивяват като поглед пред плач, небето заприличва на мъгла, която не иска да си тръгва, моретата стават черни и бездънни, а шумът им заплашителен - тогава Изтокът се събужда за своя живот.


Животът прилича на сън много по-често, отколкото сме склонни да признаем.

Единият сън е пълен със слънце, а другият с дъждове.

В единият сън светлината е като прожектор, в другия като пламък от морски фар.

В единият сън бреговете са пълни с много хора, а в другия брегът е пуст, освен един-единствен човек, който гледа с неопределена меланхолия хоризонта.


Хората трябва да знаят как да живеят в щастие.

Хората трябва да знаят как се живее в тъга.


Есента на изтока е сезон пълен с неочакваност.

Душата на източния човек се чувства жива само, когато в нея вали дъжд. Това е поглед пълен с тъжно знание за неочаквана скръб или за наслоена с векове меланхолия.

Наскоро се потопих в една велика турска песен – „Истанбулска есен”:


Когато задухат сезонните ветрове
тогава се сещам; детските ми сънища
дяволските ми хвърчила…
Целува ме по бузите майка
в хубав сън са любимите ми, като че ли
все още когато са живи…


Когато в София нахлуе есента – всички захвърлят маските. Дърветата яростно оголяват, сивотата се промъква в цветния град, ветровете атакуват като армия прозорците, а дъждът се промъква като нинджа в живота ни.

Животът наистина заприличва на сън.

Или поне за малко...



Привечер ако намали дъждът
Къз куле и островите
Ах, да си тука, още е хубава
в Истанбул есента…


Аз също понякога си мечтая за есента в Истанбул. Знам, че там есента е хубава. Чел съм Орхан Памук. Столицата на меланхолията. Империята на тъгата. И какво от това?

Душата потопена в есенен дъжд си търси нова родина. И я открива – новата родина е навсякъде.


А песента продължава и вече пее за есенни чувства:


Не винаги е лесно без да обичаш да се любиш
да опознаеш едно тяло, полека да го научиш
да свикваш и да загубиш….
Истанбул днес е изморен, тъжен и остарял
Малко качил килограми
Отново плакал, спиралата му изтекла...


Западът си мисли, че се е открил. Изтокът знае, че никога няма да се намери.

Западът вижда Луната и иска да я покори. Изтокът вижда в луната кротката зеница на неразгадаемо божество, което гледа право в сърцето му.

Западът живее с усещането за младост. Изтокът иска да се наслаждава на тихото спокойствие на мъдростта, която идва с остаряването.

Западът иска бъдеще. Изтокът живее в митологично настояще.


Някъде мразят есента, другаде се отнасят с подозрение към лятото.


Все пак е хубаво да си жив. Особено на изток. Когато дишаш в кроткия есенен дъжд и с уникалното усещане за вечен живот. В градовете пълни със спомени и сънища.

В градовете, които до един приличат на морски бряг, а морето са всички звезди, блещукащи мистериозно над нас и светлината им играе нощем по прозорците.


А когато звездите започнат да капят е твърде хубаво, за да мислиш изобщо.

Тогава кротко гледаме в небето. Гледаме в морето, което приижда. С вълните, с дъждовете, със сезонните ветрове. И ни изпълва с величествен живот...


Да, прекалявам с музиката знам.

Ама, много ви моля, оставете ме поне един път

да изживея поне един ден

поне една вечер

поне един час

като меланхолична

поезия

Friday, October 22, 2010

Не е виновен Дянков


Българската държава прилича на кола без спирачки, която се е засилила по нанадолнището и не може да спре. В нея всичко се разпада, но най-дразнещото е, че шофьорът безкрайно се опитва да ни убеди, че това не е път към пропастта, а по мистичен икономически начин, вместо да се срине, държавата ни ще полети като ангел и ще се озове в средноевропейските висини.
България трайно попадна в състояние на сюрреализъм в последната година и три месеца. Никога досега не е имало по-лошо и некомпетентно управление, а хаосът и обедняването на българите са пряко следствие от некадърността на кабинета.

Сега новината - не е виновен Дянков.

Той е обикновен чиновник на Световната банка, който се опитва да мине за велик икономист в миговете на медийно просветление. Той е като шивач - трябва да му бъдат зададени мерки, за да ушие костюм. Правенето на бюджет е политика, а политиката се задава от премиера. Въоръжен с политика и приоритети, един финансов министър вече ясно може да разпредели парите - във важните сфери повече, в другите - по-малко. Така се прави по цял свят.
Независимо от уверенията на финансовия министър обаче, че с бюджет 2011 ГЕРБ се опитвали да докажат, че са дясна партия, всъщност те доказват, че изобщо не са партия. Това е разпилян, объркан, хаотичен и силов бюджет.
Не е виновен Дянков, защото той през ден получава нови указания за това как да насочва парите. В ситуация, в която няма политика, а финансите са малко, той няма друг избор, освен да дава на всички и то съвсем недостатъчно.

Не е виновен Дянков. Цялата вина за ужасяващото положение в България се носи от един човек - премиерът Бойко Борисов. Той е като шофьор на кола, но без книжка. Той е фабриката за хаос.
Дянков е грешният човек на грешното място. Дори да беше нобелов лауреат по икономика пак нямаше да може да сътвори добър бюджет, когато е заклещен в толкова посредствено правителство.
Наскоро премиерът Бойко Борисов се похвали, че вече е станал добър финансист. Лошото е, че вероятно наистина си вярва. Спадът на инвестициите, опоскването на фискалния резерв, стачките по улиците не го убеждават в обратното. Той си мечтае да залее България с асфалт, а за целта може да унищожи всяка болница в страната.

Не е виновен Дянков. Борисов носи цялата отговорност. Независимо че нарича Дянков "слънчице", премиерът е този, който трябва да се черви пред хората.
Чиновникът на Световната банка ще си отиде опозорен от България, но не той е проблемът днес. Проблемът е Бойко Борисов. Премиерът не е в състояние да предложи и защити каквато и да е политика. А от това страда цялата икономика и съответно цялата държава.
Ироничното в цялата ситуация е, че ако не беше това прословуто "наследство" от тройната коалиция, ГЕРБ отдавна щяха да са катастрофирали в пропастта. Благодарение на резервите, политиките и решенията на предишния кабинет, това правителство година и три месеца си игра на правилна политика. Сега вече маските падат. Дянков е просто счетоводител с нервен стомах, а премиерът ни е основен организатор на икономическото престъпление, което предстои.

Когато в един близък ден ще трябва да търсим отговорност от Министерския съвет, помнете най-важното - не е виновен Дянков.
Първо - премиера!

Thursday, October 21, 2010

Любимата дъвка на ГЕРБ


Има парламентарни решения, които могат да смажат всяко нормално съзнание с популизма си. Очевидно добре звучащите решения са последната защита на това управление, техният опит да омилостивят народния гняв, който от ден на ден кипва все повече.
И ето до какви висини на политическата мисъл ни доведе подобно защитно поведение. Депутатите вчера забраниха на политическите партии да купуват държавни имоти. И, разбира се, вероятно първата реакция на всеки, който я чуе, ще е: "Точно така трябва, айде сега пак ще се гушат!"

Проблемът обаче е много по-дълбок. Май всеки популизъм би се разпаднал, ако хората успяваха добре да премислят нещата.
Това решение на парламента е пореден опит на държавата да стъпи на врата на политическите партии. Защото с невъзможността да си купят имотите те веднага попадат в ръцете на областните управители. А областните управители са платени чиновници на правителството и никога не проявяват независимо мислене.

Казано просто - властта си остави вратичка, за да тормози политическите си противници чрез административен терор.

Една партия със своя собствена централа веднага се изплъзва точно от този контрол на правителството. ГЕРБ не позволиха дори и такава независимост.
Проблемът е още по-дълбок. С подобна законова хватка мнозинството не приближава партиите към прозрачността, а напротив - умишлено ги тика към сенките. А нали по време на всички години на прехода основната свещенна крава на промяната беше бленуваната прозрачност.

Мнозинството на ГЕРБ не за първи път се заиграва популистки с темата за партиите. В разгара на кризата и в хаоса на взетите и невзетите решения кабинетът реши да отреже с 15 процента държавните субсидии за политическите субекти. Идеята бе представена като бонбон в луксозна опаковка - "Криза е, всички солидарно трябва да понесат отговорност".
Само че една партия се нуждае от финанси за своето съществуване. Когато държавата й ги предоставя, това е прозрачен процес с ясна отчетност. Когато държавата реши да заиграе популисткото хорце, партията пак ще намери парите си, но тогава ще се осъществи толкова мрачният процес по изпадането в зависимост не от публични, а от частни интереси.

Играта на популизъм е любима дъвка на ГЕРБ в кризисната 2010 г.
Когато тя спира само до приказките на премиера, че сърцето му се свива за хората, популизмът, макар и дразнещ, може да бъде изтърпян. Когато обаче той стане водещ принцип в законодателството, това означава не повече справедливост, а само хаос, объркване и безумни последствия. В епохата на ГЕРБ логиката не означава абсолютно нищо, но нека поне мисленето да не закърнява.

Tuesday, October 19, 2010

Обикновен / банален фашизъм в действие


(Пътешествие в объркани до лудост виртуални светове)



Преди около месец написах една статия срещу психарската идея да се прави шествие срещу „циганския терор”. Опитах се кротко и ясно да обясня, че проблемът с ромите не е етнически, а социален, а проблемите на бедността не се решават с викове, плюнки, лозунги, вой, крясъци, псувни, ненавист, омраза, скърцане на зъби, закани, вайкане и откровен расизъм, а с много разбиране и целенасочена политика.

Опитах се да споделя, че езикът на омразата, който се използва за организирането на подобно престъпление (не мога да го определя по друг начин) е като добре наточен бумеранг, който има силата да отсече главите на всички ни. Защото там, където има толкова крякаща нетърпимост в едно общество, рано или късно се лее кръв. Думите са най-страшното оръжие в тази безсмислена битка, но расистите, които разпалват войната не осъзнават, че тя ще помете и тях. И то без да се замисля.


Пуснах статията в блога си, а после електронната ми поща направо изпуши. Сега вълната се кротна, но в най-силния период получавах по около 40 писма на ден със заплахи за скромната си личност. Част от заплахите бяха толкова преувеличени и така злобни, че вместо да ме стреснат ме хвърлиха в див смях, понеже, убеден съм, много от описаните неща са физически и биологически невъзможни. Но пък говорят добре за психиката на пишещите. В половината от писмата се твърдеше, че единствено циганин може да защитава циганите и следователно аз съм ром, незнайно как получил образование, за да вредителства сред мозъците на вдъхновените патриоти.

В друга част от тях бях наричан „комунист-предател”, „мазен изрод” и любимото ми: „гнусен плъх, изпълзял от канавките в някое гето”.


Ще си призная откровено. Вълната от омраза ме завари неподготвен и добре, че беше Фейсбук, където все пак имаше хора, които одобриха и оцениха свършеното от мен. Очаквах несъгласни хора, но попаднах на подивели психопати. Разчитах да има дискусия, а се натъкнах да искащи кръв същества.

Тази омраза, особено нейните извори, разпали моето любопитство. Да бъдем честни – повечето от нас са склонни да подценяват фашагите. Те толкова се разминават с нормите на поведение и мислене, че сме склонни да ги отпишем като някакви безобидни маргинали, които обитават краищата на общественото пространство. Виждаме ги рядко, чуваме ги рядко, но трябва да сме наясно, че те винаги са там като плъхове и при подходящото стечение на политически, идеологически и управленски обстоятелства, техните идеи могат да започнат пак да нахлуват сред хората. Те ще бъдат прикрити, тайни, но всъщност ще продават отново добрият стар нацизъм...


Тук вече ще ми позволите едно лично заяждане. В първата статия описах фигурата на девойка, която се появяваше в клипа, рекламиращ проявата. Тази девойка се оказа член на БСП, работеща в парламента експертка.

Не схванах какво точно е станало с нея и партийната й кариера, но май се е махнала от БСП или пък не (това подлежи на доизясняване), но същата тази девойка е създател на едно гражданско сдружение, което си има група във Фейсбук. То носи високопарното име – „Гражданска инициатива за равни права и отговорности”, които за удобство оттук-нататък ще наричаме ГИРП, а както всяка измишльотина и тази изобщо не отговаря на името си. Тази група има 1384 членове, към момента на писането на тези думи и лансира себе си като някаква инициатива на свободни граждани за равноправие пред закона.

Първоначално в описанието на групата бяха написани само закани срещу ромите, но след известен граждански натиск, авторката на тази група (екссоциалистката) описа цяла серия от идеи, които трябваше да придадат хуманно лице на солидната банда от битови расисти, които са се събрали в ГИРП.


Една необходима забележка. Съвсем естествено като повечето продукти на фейсбук-лудостта и този не би привлякъл дори и 15 души на улиците. На протестът срещу ромите все пак обаче се събраха около 300 души. Масовката дойде, разбира се, от хардядрото на Българския национален съюз (БНС), организация, която смени наскоро своя скандален лидер Боян Расате и го замени с друг, но не по-малко вманиачен. За ролята на БНС в повечето екстремистки нападения в София тепърва трябва да се пише и да се работи върху тях, защото полицията не си мърда пръстта, за да разследва престъпленията от омраза и расистките изстъпления на тази организация. Но за това – малко по-късно.


Тези дни реших отново да навестя виртуалното поле на ГИРП, за да видя дали не са измислили някоя нова дивотия (старият репортер забавя, но не забравя). Идеи нямаше, но промяна все пак имаше.

Честно казано, не ми е занимание номер едно в живота да контролирам емоционалния живот на полуфашистките групи във ФБ, защото има толкова по-приятни неща за правене.

И все пак някой трябва да върши понякога и мръсната работа и като гайгер-мюлеров брояч да мери нивото на политическите простотии на расистите.


От пръв поглед ми се наби в очите, че озлоблението в тази група е нараснало с няколко градуса. Расистът в едно общество, което е приело толерантността като водеща формула, винаги е маргинална фигура, дори и идеите му да се радват на тих споделен консенсус. Маргиналът винаги е злобен, защото живее с усещането, че светът е в конспирация срещу него.

Това лесно може да бъде проверено. Всяко събитие, което се случва средностатистическият расист започва да разглежда като действие срещу неговите идеи. Групата „ГИРП” е потвърждение на правилото.

За да не бъда голословен направих няколко произволни скрийншота, за да може да имаме и визуален материал в краткото пътешествие през психиката на българския нацист, което ни предстои.


Първият постинг на стената на групата е възмущението на някаква истерична дама, която е видяла брошурка срещу расизма. Тя веднага тълкува това като посегателство срещу нейната свобода на мнение. Дамата, разбира се, е просто една кокошка (и не съжалявам за това сравнение). Расизмът / фашизмът / нацизмът не са мнения, а престъпления.

Свободата на словото свършва и не важи, ако мнението ти е, че трябва да вкараш един милион твои сънародници в лагер или затвор.

Мнението на втория изказал се под този постинг не може да бъде предадено сред възпитана аудитория, защото е задръстено с псувни. Авторката на брошурката е наречена „курва”, а пишещият (красив феномен на интернет – пишеш на латиница и пак правиш правописни грешки) обяснява, че ако тя дойде лично да му обясни своите идеи не я чака добро бъдеще.

Един съвсем кратък коментар. Основната ценност на модерните общества – приемането на другия, тук е заличена от псувните. Дори да приемем насила, че членовете на ГИРП имат някаква морална правота, то псувните заличават всичко.

С маргинали не може да се води дискусия.





Постингите по-нататък са удивително еднообразни, но нека да се занимаем с тях за повече прегледност.

Единият от расистите бойно пише: „Транспорт за циганските деца до училище, плащаме го ние”. Отдолу има много коментари и всички, които разглеждат тази идея почти като пряка кражба от джобовете си.

Тук вече кристално ясно можем да видим дилемата на фашиста, който отказва да си признае, че е фашист. От една страна този виртуален тип човек твърди, че е за равни права на всички, недоволства, че циганите не са интегрирани, а се възмущава от едно съвсем просто и реално действие по тяхната действителна интеграция – получаването на образование. Значи циганите не му пречат, защото са неинтегрирани, те му пречат просто, защото са цигани. А това е чист и престъпен расизъм. Точка.

Всички мнения отдолу са потвърждение на това. Циганите са представени като екстремен биологичен вид, целящ единствено да взима патриотичните пари от джобовете им.

В демократичните общества има само един път за интеграция – образование и пак образование. Ако едно поколение се образова качествено, ромският социален проблем ще изчезне. Циганите ще станат равноправни граждани на това общество.

Но пак ще повторя – те пречат на тези хора с това, че са цигани, не с нещо друго. И утре, ако някой от ромите се измъкне от гетото със собствените си усилия, положи труд, за да избяга от смразяваща си среда – тези същите пак ще го мразят, ще го гледат като второ качество човек, няма да му позволят да забрави, че е ром, ще му бъде натяквано, съскано, дори в мълчанието също може да има безкрайно много цинизъм.





Третият скрийншот пускам заради употребената в коментарите фраза „циганска сган”. Тя най-вероятно идва от човек, който преди години също така публично се е възмущавал от слуховете, че министър от ДПС е наричал подчинените си българи „гяури”. И докато това си остана просто слух, то думата „сган” употребена за ромите не слиза от речника на автобусния патриот.

Това също е белег за средновековен расизъм. Целият етнос е разположен под един общ знак. Такъв човек никога няма да е в състояние да различи нещо добро, нещо смислено, нещо истинско от представител на заклеймения етнос. Те са „сган” и вряскащият патриот си ляга с чувството за изпълнен национален дълг. Той мрази и презира.

Най-ужасното е, че същите тези екземпляри безразборно привличат фигури като Ботев и Левски, за да ги използват като знаме на психарските си каузи. Ботев и Левски обаче са хора изпреварили времето си със столетия. Нито един от тях двамата дори за миг не си е позволил да мрази колективно. Те знаят, че пътят към свободата не минава през разделеното общество. Левски би заплюл в лицето всеки расист, а Ботев дори нямаше да си говори с тях.

Думата „сган” окончателно демаскира расизма. Момент – нали групата се казваше – „За равни права и отговорности”. На сганта обаче, съвсем очевидно е, права не са й признати. Тя има отговорност единствено за това да освободи терена на чистокръвните българи, които считат за висша проява на патриотизъм, ако знаят как се пише „курва”...






Последният постинг с който смятам да се занимавам също отваря любим мит на неонационалиста – децата в домовете. Изведнъж се оказва, че само циганите зарязват децата си. Никой друг. Само ромите.

Далеч съм от мисълта да оправдавам несериозното отношение към родителството. Това не е нещо, което трябва да се толерира или поощрява, защото за едно дете няма нищо по-хубаво от това да си има собствен дом.

Тук пак ще си говорим за радикалната подмяна на тезата. Това не е възмущение срещу родителите, които изоставят деца. Това е възмущение от циганите, които изоставят деца. Вероятно поради тази причина един домораслите демографски експерти в коментара си свръхкомпетентно тръби: „Всеки мангал, захвърлил чаавето си да бъде наказван с каторжен труд, зада го издържа!” (оставям правописа непроменен). Трябва да сме слепи, за да не видим, че това изречение демократично разрешава на българите да захвърлят децата си колкото си искат, за тях каторга не е предвидена...


Дамата написала постинга пък иска „КАРДИНАЛНО” решение на въпроса с изоставените деца.

Мама му стара, ужасно е да видиш как фашистите от различни епохи винаги стигат до едни и същи мисли. Убеден съм, че ако същата тази дама попадне на нахвърляните идеи на Адолф Айхман, веднага ще се влюби в тях. Нека да припомним – тази дама не е по-различна от нацистите от Германия, които искаха „окончателно” решение на въпроса с евреите.

Айхман е един от хората изработвал идеите за това „окончателно решение”, а години по-късно Хана Аренд написа великолепна книга-репортаж за съдебният процес в Йерусалим срещу него със заглавието „Баналността на злото”.

Аренд улавя, че екстремното политически зло е банално в такъв смисъл, че то просто се разтваря в ежедневието на хората. Както отровата се разтваря в чаша с вода. Хората не се замислят върху него и стават изпълнители на злото, които си мислят, че извършват някакъв дълг. А всъщност са злодеи и то мащабни.

„КАРДИНАЛНО” решение може да означава само едно. Да не говорим, че госпожата иска „КАРДИНАЛНО” решение и на въпроса за децата с малформациите. Тук вече нацизмът и присъщата му евгеника са оголени до максимален край. Биологическо правилното надделява дори и над етническо правилното...





Това беше кратък курс върху основите на баналния български расизъм и неговата голяма злина. Не бих се спирал толкова подробно, ако не забелязвах, че този вятър не вее вече само в маргиналните пространства, а езикът на омразата получава своята политическа легитимация. Тази болест започна да заразява и нормално мислещи хора, което все още (поне така се надявам) е обратим процес.


И пак ще повторя своето политическо мъмрене и който иска да ми се обижда. В тази група „ГИРП” от пръв поглед може да се забележи присъствие на хора, за които знам със сигурност, че са социалисти. Не смятам, че един социалист може да има място в група, която е толкова расистка, ксенофобска, озлобена и неистинска. Но видях сред хората там цял общински съветник от БСП в София. А би трябвало той първи да се усети и да се махне. Ако е социалист.


Рекламното послание на групата е умишлено лъжливо и подвеждащо. Това е поизтърканото и рефрешнато лице на нещо много старо и гнусно. Много гнусно и глупаво.

Страх ме е, че на предстоящите избори ще има политически партии, които ще се опитат да се заиграят с този битов расизъм, с това банално зло, с този обикновен нацизъм в нови фрази. Всяка партия, която дори на километър наближи с посланията си подобна група ще бъде обречена на позор, безчестие и забрава. В това съм сигурен. Но пък полицейското бездействие, пренебрежението към този език и отказът от преследване на такива хора говори, че някой вече си прави политически сметки за тях. Дано да не съм прав.


А, да, имам и една надежда. Че левицата може да бъде естествената имунна система на обществото да отхвърли този ксенофобски кошмар, за който толкова хора фантазират. Заклеймяването и напускането на такива групи е добро начало. Не мислите ли?

Sunday, October 17, 2010

„Конгрес 47” - една кинодрама с предизвестен край


(Магическият реализъм на БСП и други партийни демони)



„Хроника на една предизвестена смърт” е най-смразяващият роман на Маркес. Необичайно стегнат откъм словесни излишества, той е като една ледена висулка, която се впива в съзнанието ти. Това е книга за историята на едно престъпление. Всички знаят, че то ще се случи, всички са наясно, че е неизбежно, но никой не прави нищо да го предотврати. Дори извършителят на злосторното деяние сякаш прави всичко възможно по силите си да избяга от съдбата на престъпник, да отложи във времето неотменимото си убийство, но в крайна сметка става онова, което всички очакват и знаят, че ще стане.

Романът вдъхва леден ужас, защото показва заложеният в обществото инстинкт не към самосъхранение, а към ритуалите, направо към ритуалните престъпления. И никой не проявява благородството поне за миг, за да се опита да спре, отложи или прекрати започнатият цикъл на отмъщение, който завършва с пролята кръв.


Сюжетът на тази зловеща книга всички можехме да видим на живо на последното (поредното) заседание на 47-ия конгрес на БСП. Социалистическата партия е изпаднала в своя особена форма на магически реализъм и вече не се води от разбираеми знаци, а единственият пътеводител в обърканата логика на ръководството са няколко клишета, буен антправителствен патос, палави нападки срещу Бойко Борисов и мачистко перчене, че единството е свършило своята работа и БСП е съвсем наред.

Събралите се в залата хора с траурни физиономии, черни костюми стояха пред една сцена, аранжирана като погребален декор и всички знаеха, че участват в спектакъл. В провеждането на нещо, което до такава степен приличаше на театър, че никой не си направи дори труда да се ентусиазира. Всички знаят, че престъплението предстои, но никой не си мърда дори пръстта да го предоврати.


Пред делегатите излезе Сергей Станишев и им поднесе час и половина синтезирана скука. Още в самото начало лидерът, който остана и за който твърдят, че е безалтернативен, избяга в удобната за него територия – яко оплюване на ГЕРБ. В продължение на 15 или 20 страници Станишев ни описва един апокалиптичен свят – приближаващата полицейска диктатура, смазващо лошите резултати във финансовата политика и икономика, пиар-цирковете на премиера, смъртоносният колапс на здравеопазването. Станишев прилича на разказвач от филм на ужасите, на скелета, който разказва истории от тв-филма „Разкази от криптата”, онзи със зловещата усмивка, която винаги намеква: „а какво още има да чуете!”.

Защото сме социалисти.......


Всички в залата бяха наясно, че този конгрес е просто поредната стъпка към големия крах следващата година, когато вече и нищо може да не е останало. Това обаче не попречи на Станишев да заобиколи всички големи теми по които трябваше да говори.

Докато демонично ни описваше злодеянията на ГЕРБ, лидерът на БСП пропусна да ни обясни с каква политика ще се явим на следващите местни избори. Опиянен в сатанизацията на Бойко Борисов, Станишев остави съвсем встрани отговора на въпроса: „а защо доверието в БСП е замръзнало като усмивката на манекенка, която си е сложила ботокс”. Докато се занимаваше за пореден път дълго и скучно да обяснява за величественото наследство на тройната коалиция, съвсем не пожела да ни сподели как така изведнъж започна да променя критериите за левите кандидати. Изведнъж се оказа, че БСП трябва да търси и да лови в политическото блато кандидати, които на първо място са „избираеми”. Разбира се, никоя партия не може да си позволи да заложи на някакви екзотични камикадзета, но не ни изясни как така тези политически нововъведения са се появили на хоризонта.

Другарят Станишев пропусна да анализира и цялостното състояние на партията, неясно пробяга по темата „възможност за нов проект в левицата” като се опита да мотивира редиците с фразата, че „БСП не може да е електорален резервоар” и пак зацикли в собствения си реванш срещу вселената.

Защото сме социалисти?


В книгата си „Защото сме социалисти” навремето Станишев дебело подчертаваше, че левицата е толерантната величина в политическото пространство. Дори с игрива ирония допълваше, че ако един ден кацнат извънземни е задължително на власт да бъдат социалистите, защото те са отворените към различния свят хора.

Атмосферата в зала 1 на НДК стряскащо се разминаваше с левичарския патос на литературните продукти на лидера. Защото в ролята на лошото ченге на конгреса влезе мастития бизнесмен Георги Гергов.

В петминутна реч той изцеди целия запас от думи в себе си, но успя да размаха юмрук на вътрешната опозиция. Тази гадна опозиция бе обвинена, че си прави пиар на гърба на партията, че година и половина е шумяла и разсейвала мисловните процеси в лявото пространство.

После Гергов (това си беше заявка за бъдещо лидерство, хей) сподели, че само можещите хора са в състояние да победят ГЕРБ, а кой друг е по-можещ от бизнесмените в България. Олигархът (той твърдеше, че не е) нахока и партийните структури по страната. И понеже тази работа трябваше все пак да я свърши лидера, това съвсем затвърди заявката, че зад гърба на Станишев вече надничат лидерски амбиции, които той не е в състояние да контролира или пък да насочва.

Самият Станишев също изсъска на критикарите, които отписвали БСП, но не можа да надмине ядовитите филипики на пловдивския областен лидер.

Ако предположим, че извънземни все пак бяха кацнали в НДК, мисля, че нямаше да има никакъв шанс да се спогодят точно с този вариант на БСП в състояние на магически реализъм.

Защото сме социалисти??


Тревожното дойде от това, че на конгреса думите вече нищо не означаваха. Дежурните хора излизаха да направят дежурните обръщения, един и същ словесен талашит, с малки проблясъци, които обаче правеха картината още по-депресивна.

БСП се нуждаеше от болезнен разговор за собствените си проблеми, а получи поредната порция журналистически анализи за зловещите сили извън зала 1.

Усещането за филм на ужасите беше толкова поразително, че сравнението се набиваше от само себе си. Сюжетът на филмите на ужасите обикновено може да бъде разказан като малка група от хора, която се намира на неприветливо и сумрачно място и е изправена пред неописуема мистична заплаха. „Който го е страх от Бойко да не ходи в гората”, каза Станишев в речта си и трансформира министър-председателят в някаква неконтролируема зла сила. Това беше израз на страх.

Пролича си.


На фона на езиковия терор на скуката беше съвсем естествено Станишев да преоткрие поезията в своя защита. Този път жертва се оказа великолепният Дамян Дамянов, чийто поетичен дух бе призован да брани остатъците от разбитото лидерство:


Когато си на дъното на пъкъла

Когато си най тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката

Си направи сам стълба и излез


Поезията е коварно изкуство, което ври в душата. И ако приемем рецептата на поета, която Станишев ни предписва, трябва да попитаме обаче – а как се оказахме в дъното на пъкъла? Кой ни запокити в адската бездна? Защо да вярваме, че този, който ни набута в геената огнена е искрено загрижен за нас?


Когато поезията му се видя недостатъчна, Станишев потегли към земята на притчите. И сега сериозно. Притчата е тотално отрицание на политиката. Тя е въплащение на парадоксалното мислене, на трансцеденталното възприемане на света, а проклетата политика изисква засилено чувство за реализъм и минимална асоциативност.

В мига в който тръгнеш към притчата, ти вече си отрекъл и себе си като лидер и се позиционираш в ролята на гуру.

От лидера се искат обяснения, гуруто дава заповеди. Лидерът трябва да е логичен, гуруто може да си позволи да прави каквото си иска. Лидерът се отчита пред всички, гуруто си говори с облаците. В този смисъл БСП на последното заседание на конгреса не е станала лидерска партия. Тя много повече заприлича на секта с гуру.

Защото сме социалисти??!


Не са виновни хората, разбира се. Бягайки от вината си ръководството на БСП взима всички със себе си към политическата психиатрия към която са се запътили. С неумението си да се промени партията отвори драматичен вакуум в левицата. А хищниците наоколо дебнат, те няма да пропуснат да се възползват от този шанс и да се настанят на оголеното поле.

И престъплението вече е извършено. На следващите избори – всички го знаем – БСП ще катастрофира отново. Мога да си поиграя с идеята отсега да ви напиша оправданията, но това е себенараняващо упражнение.

За финал на конгреса на скуката и мълчанието, всички подписахме литературната присъда на БСП. Ужасното е, че това няма да е бърза смърт, а промяната отново се отложи за бъдещето.


Не бих се учудил, ако на следващият конгрес вече се прибегне и до цитати от фолк-песни. Напрежението на ситуацията го изисква.


Куцото магаре, олеле

Куцото магаре, олеле

С четири краченца, олеле

И едно резервно – малеле...


В крайна сметка важното е да се рецитира поезия, за да не си говорим истината. Може би тогава Гергов ще стане лидер на партията, а Сергей Станишев пак ще се оправдава с антициклоните за поредната вълна от загуби.

Защото сме социалисти???


Този конгрес няма да бъде запомнен с абсолютно нищо. Може би един ден политическите психолози ще го анализират. Ще се чудят на литературният му привкус и полъхът на самоубийство, който се носеше във въздуха. Конгресът на мълчанието и театъра. А БСП не заслужава това.

Социалистите заслужават партия, която може да победи. Защото само левицата е в състояние да бъде алтернатива на полуделия капиталистически свят. Само левицата може да бъде реален фактор за подобряване на живота на хората и за укротяване на пазарните фундаменталисти. Само лявата политика може да осигури справедливост и нормализация на климата. И заради това Станишев трябва да си ходи. Той вече не може да бъде лице на такава политика. Той вече не може нищо.

БСП не му е лична собственост, въпреки, че още малко и ще поиска нотариален акт за нея. Ще си плати с пет-шест притчи. Майстор им е.


Истинските социалисти не би трябвало лесно да приемат голямата литературна подмяна, която им сервираха за пореден път. БСП е нашата партия и нека да не я подаряваме лесно на хора, които очевидно искат да правят само глупости.

Не мисля, че Дамян Дамянов би приел Станишев да цитира негови стихотворения. Дамян Дамянов остана истински социалист до края на живота си и не можа да приеме бруталността на новия вид на България. Лидерът, а и тези край него, може би трябваше да изчетат повече стихове от този невероятен поет. В неговите думи обикновено има изгаряща истина и огромно желание за яснота, любов, добрина и промяна.

Защото сме социалисти.

Ама истински....


И от милувни нокти прокървял,

и от целувки юдини изхапан,

вървя днес, оживял от смърт. Коя

по ред е, ги обърках. Нямат чет те.

От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.

По раните другарите броя,

по белези от устни - враговете.


(Дамян Дамянов, „Парадокс”)