Wednesday, January 16, 2019

Катастрофата с F-16


Има катастрофи за които човек се досеща инстинктивно в мига в който види в далечината проблясъка на неизбежния инцидент. Нервната ти система замира, ледени тръпки полазват по гърба ти, а мозъкът се вцепенява, защото от един момент нататък не можеш да направиш нищо, за да спреш трагедията. Вероятно така се чувствали зрителите на полета на совалката "Чаленджър" през 1986 година, когато са гледали как тя се взривява във въздуха като нелеп фойерверк на ужаса.
Абсолютно същата беше ситуацията в Народното събрание, когато депутатите от новото мнозинство - ГЕРБ, патриотите и ДПС се изгавриха напълно с българския парламентаризъм, отмениха предишно решение и дадоха мандат на правителството да преговаря със САЩ за изтребителите F-16 и то в модификация, която съществува само на хартия и не е правена реално никъде по света. Под ножа на цинизма падна всичко - финансовата рамка, условията, взетите вече решения. Абосолютно всичко.
Същото мнозинство, което закрепи цената в размер на 1,8 милиарда, сега я отмени и подписа на кабинета празен чек. Това е ситуация, която повече прилича на телефонно мошеничество, отколкото на реална политика, мисъл и стратегия. Също мнозинство, което твърдеше, че е загрижено за българските национални интереси, сега съвсем официално се поддаде на външния натиск, развърза кесията и показа на своите избиратели, че тях законът е врата в полето, дребна и незначителна подробност, която може да бъде пренебрегната абсолютно. не знам какви мисли и планове вълнуват американците, но с такива партньори те просто нямат нужда от врагове в България. Американските изтребители бяха наложени с упорито парламентарно насилие върху правилата и най-циничното е, че това стана под аплодисмените на онази част от обществото, която все сънува някакъв различен капитализъм, с правна рамка и стройна дисциплина. Същата онази част от обществото, която вечно разтревожено трепери за това, че държавата неразумно дава пари за АЕЦ "Белене" сега започна да похотливо да слюноотделя за една по същество пирамидална схема за неконтролируеми разходи. Това е черният виц в който се е превърнала България днес.
И цялата тази лицемерна бурлеска се разигра под мелодията на абсолютно пренебрегване на фактите, предложенията и на самата действителност. От парламентарната трибуна чухме сладострастни уверения, че цената ще бъде намалена, но никой не ни каза с колко, как и кога. Което и сигурен знак, че нищо от обещанията няма да се случи. България прие с охота ролята на страна, която няма право да формулира собствен национален интерес и напълно го аутсорсна в ръцете на друга държава. С новото решение ние станахме напълно зависими от американската воля, от техния стратегически интерес, от тяхната политика и визия. И всичко това маскирано с фразата "по-пълна интеграция в НАТО". Това разбира се е капан. Светът се променя с бързи темпове и неочаквани завои. Ами ако утре САЩ решат да напуснат НАТО, защото техните интереси ги отдалечават все по-повече от всякакви колективни договори, тогава какво правим? Тогава трубадурите на евроатлантизма ще извършат ли ритуално сепуко на централния площад в София като знак за това, че осъзнават своята грешка и провал?
С новата рамка България съвсем официално се отказва от голяма част от условията, които тя сама постави за сделката. Сега вече всички трябва да знаем, че нов изтребител ще имаме чак след 5-6 години, а най-вероятно чак в края на следващото десетилетие. Ако мнозинството бе толкова загрижено наистина за състоянието на българската авиация и сигурност, то задължително трябваше да отчете този факт. Вместо това - ние буквално хвърлихме едни пари от балкона с неясната надежда, че политиката ще е наша страна и ще изпълни всичките ни очаквания към нея. България е част от пакетна сделка за самолети. Преди нас на опашката са наредени Бахрейн и Словения и следователно ние ще получим самолети едва след като първите две страни получат своите. Ако това ви е интеграцията в НАТО - трябва добре да проверите политическите си познания, те определено са двойкаджийски.

При разиграването на парламентарния карнавал се случи и друго забележително нещо. Премиерът Бойко Борисов блестеше със своето отсъствие. Това отдавна е политическа практика при него - при най-важните решения за страната, той избира нелегалността. Министър-председателят не се появи, за да поеме политическа отговорност за мошеничеството, не намери сили и доблест да се изправи и да заложи авторитета си за сделката. Вероятно, защото добре осъзнава, че пътят по който страната поема е трънлив и много лъжлив. На всичкото отгоре сценката, разиграна така, е поредният пирон в парламентаризма. Борисов е усвоил перфектно изкуството да прави депутатите си на маймуни, да се гаври с тях като с марионетки и да оставя бушоните си да обират политически негативи. Защото от един момент нататък разговорът вече не е за модела изтребител, който България ще купи, а за това дали страната ни е реална демокрация, където решенията се взимат информирано и с нормални процедури. Не, България показа, че е полудържава. А начело на тази смешка стои администрация, която с охота е склонна да се бори за чужд интерес, а не за интереса на своите граждани.
А може би е нормално да е така. Една страна, която съществува само на хартия да си купи самолет, който е само на хартия. Държава, чийто медии вместо да изровят реалните факти и да ги забият в лицето на властта, съучастват хибридно на чуждите агенти на влияние и ръкопляскат на една прогнила отвътре схема, която напълно ще се самоторпилира в процеса на преговорите.
Гласуването в парламента може да има и очистващ ефект. Под напора на външния натиск съвсем реално се видяха контурите на истинската управляваща коалиция, на хората, които държат държавата в усмирителна риза и я насочват към поредната финансова катастрофа. Ако всичко беше изрядно щеше ли решението да бъде взето по този начин - се недомлъвки, пируети и много лъжи? Направена по този начин сделката е уязвима не само политически, но и съдебно. Опасявам се обаче, че с тази заложена мина ще трябва да се справя съвсем друго управление, наследило токсичната политика на ГЕРБ и техните съучастници в далаверата. Но това е въпрос за бъдещето. Днес реалността е такава - една пълна политическа и парламентарна катастрофа, останките от която ще пламтят радиоактивно още много време, давайки ни реален знак какво се случва с една държава без суверинитет и страхлив премиер, който предпочете да потъне зад кулисите, за да избяга от отговорност.
Не за мен.
За България е обидно.

Sunday, January 13, 2019

Електронната партия ГЕРБ ни връща в епохата на Фред Флинтстоун



В началото на миналата година "технократското" лице на ГЕРБ, скучният до припадък вицепремиер Томислав Дончев реши да блесне от парламентарната трибуна. Повод за това му даде поисканият от опозицията дебат за това докъде е стигнала работата по електронното управление, за което слушаме от 20 години, обещават ни го през ден, а то все се оказва далече зад хоризонта, невъзможно за постигане като поетичен блян. "Няма как да правим електронно управление с аналогови политици", обяви това вицепремиера. Медиите любовно започнаха да споделят "откровението" му. Хехе, тъпата опозиция си го получи. Най-накрая им го казаха - ГЕРБ ще са вестителите на новия електронен ред у нас, месиите на бъдещето. В това абсолютно беше убеден и Дончев, който в заключение реши да нокаутира хейтърите и обяви: "Нека да ползваме хартията само за изобразително изкуство".
Разказваме тази история, защото година по-късно тя звучи като бурлеска. Като някакъв черен виц, изваден директно от скоростна пиеса на абсурда. Защото 2018 година доказа с безпощадна сигурност и трагична неизбежност, че ГЕРБ са най-аналоговата партия на земята. Всичко електронно до което те се допрат изпушва безжалостно и се срива. Точно на това станахме свидетели през лятото, когато Търговският регистър се срина, а и досега не знаем с абсолютна точно какво точно се обърка. Факт е обаче, че хората не се забравили тази история, защото когато в студеното начало на 2019 година се оказа, че има проблем с електронните винетки всички се сетиха за Търговския регистър. Това са безмилостните аналогови следи на партията на Бойко Борисов, която така иска да въвежда електронно управление, че сме заплашени тя директно да ни запрати обратно при Фред Флинтстоун в каменната ера.
В големия провал с винетките действията на държавата са особено показателни. Въпреки убедителните репортажи с гневни шофьори, които твърдят, че не са намерили нито една бензиностанция, където да си купят винетки, институциите твърдяха, че проблем няма. Имало няколко неработещи апарата и толкова. Останалото било продукт на фантазията. Необходимо беше гневът да стане шумен и очевиден, за да може Агенция "Пътна инфраструктура" с половин уста да признае, че нещо се случва, но проблемът може би се дължи на външна или хакерска намеса. Това даде добри поводи на фейсбук-зевзеците да твърдят, че очевидно след като се е уморил от намеса в американските избори въздесъщият Владимир Путин е решил да си почине като прецака електронните винетки на ГЕРБ.
Всъщност провалът в този случай е много по-голям отколкото изглежда на пръв поглед. Още от края на лятото стана ясно, че започва тестовия период на електронната система. Властта имаше четири месеца да провери всичко и да изглади процеса. Само че нищо такова не стана. Системата гръмна, провалът стана грандиозен, а на публиката започнаха да пробутват обяснения за първокласници - това било най-сложната информационна система у нас и не можело да се очаква тя да заработи за миг. Намекна се дори, че нямало достатъчно подготвени технически кадри. Изобщо както винаги - България е с богата с обяснения за всяка една катастрофа. Разбира се половината от тези обяснения звучат просто налудничаво. Страната с толкова много подготвени компютърни специалисти да не може да се осъществи плавен преход към електронни винетки? Това звучи ли ви нормално? Това всъщност е доказателство за друго - за вероятния размер на кражбата от тези системи. В суматохата на голямото негодувание премиерът Бойко Борисов уволни трима души от АПИ, за да потуши пожара, но като всяко негово действие напоследък и това беше твърде закъсняло, защото то просто хвърли допълнителна светлина върху размера на институционалната паника. Както всички знаехме още от средата на миналата година - ГЕРБ се намират в ситуация в която дори най-малкия проблем се превръща в политическа криза. А тук имаме истински взрив - не само апаратите за винетки не проработиха, оказа се, че има проблем с мобилното приложение, не стана ясно кой кога и как ще проверя шофьорите за нови винетки - изобщо на публиката бе сервиран високоалкохолен постпразничен махмурлук, който бързо да им напомни в коя държава живеят и как няма измъкване от аналоговата примка, която ГЕРБ са стегнали около гърлата им.
Всъщност всички очакваха годината да започне с криза, но никой не подозираше, че тя отново ще оттекне по такъв начин. Управлението на Бойко Борисов е достигнало до годините на своя брежневски застой, където всичко се разкапва и разпада и усилията за имитация на стабилност стават все по-смешни от ден на ден. На полуделите от притеснение шофьори няма как да им е забавна цялата ситуация, на хората, които не са сигурни дали утре и токът им няма да спре, защото държавата напълно се е разпаднала също. 10 години слушахме бодряшки лозунги за вървене напред, а днес просто идва мрачното осъзнаване, че сме били затворени в някакъв политически вакуум, в някакъв управленски балон, където нищо не е помръднало. Дори има нещо много метафорично в провала на ГЕРБ в електронната сфера - те са партия от мрачното минало, която функционира като клан, нещо като бронтозавърска кост оцеляла до наши дни и съм убеден, че електронните им провали предстоят тепърва. Защото няма как да наречеш кражбите растеж, корупцията развитие, а феодалните паяжини - успехи. С години ни захранваха с медийни лъжи, но ето че там, където лъганите все пак трябваше да се сблъскат с реалността, получиха само средни пръсти и кукиши. Това е електронната партия ГЕРБ - източник на кризи, фабрика за скандали и имам тежкото усещане, че тепърва ни предстои да се наслаждаваме на най-големите специалитети на това производство. Винетки може и да няма, но скандалите са сигурни като инфаркт. 

22 години по-късно



Умишлено изчаках до 11 януари, за да разкажа тази история. В един снежен 11 януари преди 22 години (да, знам, стар съм, сега го осъзнах) налетях на свой доста досаден познат. Годината беше 1997-ма. Предният ден тълпата от отдадени демократи, светли хуманисти, месии на европейската мисъл и носителите на ценностите на бъдещето бяха нахлули в парламента и го бяха изпотрошили. Моят познат беше в еуфория. За разлика от много други той имаше безпогрешни кариеристични инстинкти и дърдореше като новопосветен пророк от църквата на Иван Костов. Днес сектата се е свела до фейсбук-екзотика от стари талибани, но тогава култът беше в началото си. Човекът ми обясни, че СДС ще спечели изборите и ще управлява поне пет мандата един след друг, а комунистите са оттекли в канавката на историята и политическото сметище ще стане техен вечен дом. Той беше убеден, че сините са обречени на управленска вечност, ще обесят Жан Виденов публично на площад в София и България завинаги ще стане блажен пазарен рай. В онзи ден преди 22 години не знаех какво да му отговоря. Бях препълнен с политически възклицания, но нямах дори и грам житейски и обществен опит. Приличаше ми на човек, който е дишал райски газ. След това открих колко съм бъркал. Моят познат се оказа човек с безпогрешни инстинкти - направи кариера, след това започна да гравитира край НДСВ, а последно като го засякох из софийските дебри беше отдаден фен на Бойко Борисов.
Това е мазният махмурлук на 10 януари днес. Тази дата съществува в паметта единствено през маразматичните спомени на няколко участници в събитията, които отказват да признаят, че тя беше пълен провал. Колкото и да кадят тамян на Иван Костов и компания - историята се оказа безмилостна. Днес СДС е партия от миналото, а всички разклонения на градската деснница в наши дни пребивават в своята собствена непогрешима психиатрия. Малката сектичка на винаги правите. Тези хора така и не събраха сили поне веднъж да си признаят, че са сбъркали. Да излязах и да кажат: "извинявайте, прецакахме ви, излъгахме ви, каква я мислихме, а каква стана...". Развиха абсолютен стокхолмски синдром към виновното минало. Не се опитвам да пиша апология за управлението на Виденов. То направи своите грешки, омаза много неща и беше наказано безмилостно. Но тези, които дойдоха не бяха по-добрата алтернатива. Те бяха политическите хищници, които дадоха на безценица собственост на олигархията. Павираха пътя на безконтролната корупция. И заради това бяха наказани с цялата злост на историята. Сетих се за този свой познат, защото той най-добре демонстрира политическите кривулици на участниците в онези събития. Те не знаеха какво искат и овластиха откровени некадърници. Такива хора дори една революция не могат да направят както трябва, защото връзката между тях и невидимите граждани на България е напълно скъсана и морално прецакана. Такива размисли ме занимаваха днес. 
И това са светли мисли, така ги чувствам...:)))

Sunday, January 06, 2019

2019 - година на геополитически бури и институционални войни



В края на всяка година отделната електорална единица дори и да иска не може да избяга от равносметките за изминалото време. Всичко те насочва в тази посока - новини, анализи, интервюта, забавни програми, дори и концертите на Веселин Маринов, които се повтарят с настойчивостта на хронично вирусно заболяване. Но равносметката е лесна. Човек лесно може да събере на едно място успехи, грешки, възходи, падения и да изгради наново сапунената опера на битието. Трудното е да се опиташ не да тънеш в спомени, а да се опиташ да си направиш сметката какво ни чака занапред. България обича да живее в миналото, но ако искаме да имаме бъдеще трябва да се научим на обратното - да мислим отвъд хоризонта на следващите няколко дни. Заради това тук ще се опитаме да синтезираме какво ли ни очаква през следващите 365 дни и в кои дни от годината ще трябва да носим противогаз, защото ароматът от жълти сензации и тежки гръмотевици ще става невъобразим.
Най-голямата мистерия и въпросителна за 2019 година, разбира се, е колко пъти ще се наложи на електората да ходи пред урните. Два пъти сега не му мърдат, каквото и да прави. През май-европейските избори, които се очертават като първите наистина интересни в историята, а в късната есен предстои лютата битка за местната власт. Обичам местните избори - там се разкрива цялата мизерия на българския политически живот, лъсват корпоративните схеми, бизнес-паяжините, политическите обвързаности, избиратели, които третират като крепостни селяни. Точно това гласуване показва, че в България и най-възторжените политически идеи могат да бъдат сведени до икономическа сделка в името на последното голямо разпределение на европари. На миналите местни избори картата на България стана отровносиня, защото ГЕРБ като раков тумор превзеха най-големите градове, но днес на практика виждаме, че това преяждане с власт им причини политически колики, които стават все по-очевидни. Не напразно една от най-големите си кризи ГЕРБ преживява в своя супер-бастион София, където поредицата от некадърни ремонти, кражби, корупция успя да вбеси столичани от всички цветове, чийто редовен спорт стана пърженето на Йорданка Фандъкова в социалните мрежи.
Въпросът, който обаче всички си задават от средата на 2018 година е дали ще има предсрочни парламентарни избори. След поредица от политически кризи, обществен гняв, социално недоволство, коалиционни драми и корупционни скандали управлението изглежда като удавник, който се държи на сламка. ГЕРБ нямат довършен мандат в своята политическа биография, нещо, което е в рязък контраст с претенцията им да бъдат партия на стабилността и това няма как да не ги яде отвътре и да не разваля вкуса на властта, колкото и любовно да са настроени медиите и жълтите сайтове. Заради това въпросът за предсрочни парламентарни избори ще бъде тежката сянка, която ще следва Бойко Борисов навсякъде. Тълпи от медийни шамани, телевизионни журналисти с мутренска нагласа, новопосветени консерватори и друга фауна ще се късат да повтарят, че алтернатива няма, че ГЕРБ са обречени да управляват до 2040 година, но всички знаят, че това е безподобна, лицемерна и тлъста лъжа. България се дави в безвремие, а липсата на перспектива е повсеместният повод за отчаяние. Това си личи най-много по празниците. България не може да си представи нищо в хоризонт дори от 3 години. Политиката се е свела до водевил. Психодясното води битки с една елха в центъра на София и най-смешното е, че елхата спечели. Шефката на парламента Цвета Караянчева лее крокодилски сълзи по телевизията заради това, че пенсионерите щели да вземат само по 40 лева надбавки за Коледа, а Бойко Борисов потъна някъде в празничната мъгла, без да даде даже знак за себе си. Сюжетът прилича на роман от Кафка - всичко се повтаря отново и отново и шансовете за хепиенд са стеснени до минимум. Единствено изборите могат да дадат някакъв нов шанс за развитие, или поне нова надежда за нещо различно. Не ме разбирайте погрешно - политиката отдавна е спряла да бъде фабрика за добро в България, но едно различно управление има шанс да натрупа легитимност поне като за първи път в историята на прехода разрови всички мътни и гнусни афери на предишните управления. След като нямат шанс за бърз хепиенд, то хората поне в началото ще се задоволят и с пълното изкарване на истината наяве. Много от тях си представят бъдещето точно така.
И през 2019 година битката на мнозинството срещу президента Румен Радев ще продължи. Красивото е, че те имат същия шанс да успеят колкото градското дясно в битката си с московската елха. В края на 2018 година видяхме как гербаджии от всички разцветки и качества се опитаха да се изкарат жертви на политическа агресия. Те били постоянна мишена на президента. Румен Радев развалял идиличния климат на българската стабилност. Президентът обаче постигна най-важното - обнадежди много хора, че безвремието получава отпор. Оказа се, че в България не е трудно да постигнеш траен успех и рейтинг - за целта просто се иска да си безусловно честен, последователен и да не те е страх да казваш точно това, което виждаш. Всъщност огромната нервност, която мнозинството излъчва напоследък и постоянните медийни истерии се дължат точно на факта, че Радев нито един път не се огъна, а продължи да бъде безкомпромисен.
Още отсега е ясно, че Бойко Борисов ще направи и максималното да не се задържа в България. На него образът на дипломат му хареса, защото го отвлича от досадното занимание да решава местните проблеми. Но още от самото начало той ще бъде изправен пред кризата със самолетите. В края на миналата година, точно в последния ден преди парламентарната ваканция експертна група реши да препоръча България да купи самолети F-16, които обаче съществуват все още само на хартия, защото от предлаганата ни модификация не е направен все още нито един. Драмата оттекна в социалните мрежи, предизвика шум и ще първия повод за парламентарни скандали. Изобщо в България човек винаги може да разчита, че скандалите ще го следват като папарак фолк-певица.
2019 година дава още един шанс на досегашния политически модел да произведе реална формула за различна управление, което да даде надежда на повечето хора. Ако не е в състояние да предложи това, то спокойно можем да кажем, че всеки следващ вот ще се превръща в руска рулетка за партиите от статуквото. Добрата новина от 2018 година е, че телевизионният месия Слави Трифонов се самоуби ритуално в ефир, така че да се надяваме, че през 2019 година ще чуваме по-малко мрънкане от него и ще заложи на вицовете, а на моралистичните тиради. Човек трябва да има някаква надежда, нали? 
Пък била и тя телевизионно невъзможна.

Thursday, January 03, 2019

Анимационните телевизионни шамани на НАТО



Едва сега (няколко дни по-късно) събрах емоционални сили да изгледам отново анимационното клипче на Атлантическия клуб в България, направено в прослава на НАТО и на нашето съюзническо единство. За първи път то мина пред погледа ми само минута преди новогодишната реч на президента и беше толкова абсурдно, че доста време не осъзнах какво точно гледам. След това бавно включих и всъщност налудничавата тъпотия, която ми беше изсипана на практика подсили с пъти всичко, което Румен Радев каза. След това видях, че и социалните мрежи постепенно се събуждат, започват да обсъждат видеото и реших, че трябва да го изгледм отново. Навлякох емоционален скафандър и се потопих в морето от лудост.
Естетиката на образите в клипчето е потресаваща - хан Кубрат прилича на нелеп манга опит върху древногръцката митология, синовете му са изографисани като създания от алтернативна реалност, пресилената патетика на сценката може да хвърли неподготвен човек в спазматичен гърч. Но тук няма да се фокусираме върху изпълнението на задачката. Идеологическите сондирания на клипа са далеч по-интересни и психиатрични. Виждаме как хан Кубрат още в древността е застанал върху емблемата на НАТО и върху нея експериментира своя завет с копията. Все едно НАТО съществува от зората на времето, а българският национален дух е просмукан със съюзнически отговорности от началото на своето национално съществуване. Да, навремето имаше учени, които се опитваха да твърдят, че още първата маймуна, когато е станала човек е проговорила на български. Сега виждаме естетическото продължание - хан Кубрат е първият натовец в историята на човечеството. Яко.
Подлото в целия клип е опитът великият български призив "Съединението прави силата" да бъде вписан в международен контекст. Авторите на великата фраза вероятно се въртят в своите гробове. Защото всеки българин знае, че смисълът на призива е точно обратен. Ние трябва да се сме единни, ние трябва да сме един отбор и тогава силата идва в нас. Ние, българите. Това не ксенофобска истерия или нациоалистическо опиянение, а ясно осъзнаване, че в безмилостен свят ние трябва да се осъзнаваме заедно като народ и да не забраваме това единство. Не мисля, че има място за външни сили, армии и стратегии в този призив. Между другото (точно тук е време русофобите да пият валериан или да ходят да се гръмнат) нещо подобно каза Владимир Путин в новогодишното си приветствие: "Никога не сме имали помощници и няма да имаме. Затова за нас най-важното е да сме сплотен, единен и силен отбор".
Едва след като осъзнаеш това идват международните коалиции, участията в различни съюзи и опиянението от геополитически вектори.
Само, че авторите на натовското умопомрачение правят точно обратното. Те се опитват да имплантират някаква чужда идентичност в най-съкровените ни национални усещания. И тук започва нечистоплътното заиграване с нашата история. Това е нещо, което оргазмиращите евроатлантици у нас отдавна се опитват да правят. Те търсят миналото с изнасилваческа цел. Почват да приписват днешните си лакейски фетиши на колосите в нашата история и този процес е сравним с морално престъпление. Навремето точно така Росен Плевнелиев се опита да изкара Паисий родоночалник на Европейския съюз като обяви, че той ни е завещал да бъдем "достойни европейци". Паисий, огненият дух на българското пробуждане, едва ли някога е осмислял идеята за Европа. За него е била важна България, бил е важен българския народ. И точно това ми липсва днес, когато гледам как софийската политическа зоология, изнежените евроатлантически кариеристи, истеричните тъпаци от жълтите павета, се опитват да превърнат своето раболепие, своето превиване на гръбнак в някаква църква.
Чеслав Милош има една велика книга "Поробеният разум" (въпреки, че наскоро прочетох доста интересна дискусия между Тони Джуд и Тимъти Снайдър върху нея и те се отнасят критично към основните й послания) в която се опитва да обобщи своето разбиране върху това как интелектуалците приемат тоталитаризма. Като гледам нашите евроатлантици те сякаш са извадени от кошмарните страници на тази книга. Защото се опитват да превърнат НАТО в някакъв параклис, в място, където се шепти и се подчинява, в организация, където трябва единствено да кимаш богоугодно с глава и да се отдаваш на пост и молитва, в нашия случай - да изсипеш безбожни пари за отбраната и да подпишеш празен чек за американски самолети. Сънят на разума ражда чудовища, а в нашия случай - анимационни кошмари, които се опитват да патетизират една международна организация, която не може да хвърли във възторг дори и своя началник, а вероятно и участниците в нея. Нека да не бъркаме административното удоволствие на бюрокрацията с автентичен политически дух.
Заради това анимационните опити за имитиран възторг са някакъв последен лабораторен експеримент за вдъхване на живот в мъртва кауза. НАТО може и трябва да бъде възприемано със строг реализъм и прагматизъм. Обратното е просто геополитически фетишизъм, който винаги е обречен да избухва в лицата на тези, които са му повярвали. Но анимационните шамани едва ли ще спрат толкова лесно. Всички знаем, че лудостта не прощава.
Според мен опитът за инжектиране на телевизионен адреналин в НАТО на българска почва, активизираната на тайните пациенти на софийските психиатрии да пишат бодряшки есета за Алианса и да се пенят, издава някакво усещане за политическа кризисност. Този тъп и глупав народ с години беше обработван безропотно да приема всичко, което му се спуска отгоре, но така и не усвои най-важното, това, което беше целта на упражнието - да обича безрезервно Големия брат и да слюноотделя всеки път, когато името му бъде споменато. Този народ по собствен ъндърграунд начин откри обратното - съединението прави силата. Дори и да е съединение на тишината на презрението срещу лакейската фауна, която с ужас усеща, че дните й са преброени.