Мая Манолова – вечно оцеляващата, неизменно скандалната

Когато през 2005 година дебютира в националната политика като депутат от БСП в Народното събрание едва ли някой някога е предполагал, че само 13 години по-късно Мая Манолова ще е една от най-популярните публични личности в страната, а името й ще се спряга за всичко възможно - от потенциален лидер на левицата до човек с амбиции да седне в президентското кресло и да остави своя траен отпечатък в историята. Тя попадна в 40-ото Народно събрание от Кюстендил и бързо успя да стане разпознаваема, да нахлуе в медиите като антициклон и да се утвърди като парламентарист, макар и със слава на скандалджийка, която е в състояние да се разхожда здраво по нервите на политическите противници.

Политическият път на Манолова показва много нейни качества и очевидни недостатъци. Илюзия е да очакваме от един човек абсолютно съвършенство, както и неспиращо злодейство. В реалния политически процес повечето хора вечно се намират на границата между бялото и черното и заради това, ако се задълбочим само в хубавото или се топнем единствено в лошото моментално ще направим класическа грешка. Само за няколко години настоящата омбудсманка успя да се превърне в един от най-разпознаваемите политици у нас. И нещо повече дори - в един от най-разпознаваемите опозиционни политици, защото реално звездата на Манолова разцъфтя в 41-ото Народно събрание, по време на първия мандат на Бойко Борисов, когато левицата мина в тежка опозиция, едва с 40 депутата. Мая Манолова и Корнелия Нинова бяха двете основни остриета на БСП в онзи момент, а те бяха увековечени и от култова реплика на премиера тогава. В едно от появяванията си на парламентарен контрол Борисов се обърна към лидера на левицата Сергей Станишев тогава и го призова да му пуска Манолова и Нинова "една по една". Тази шега всъщност добре описва ситуацията в 41-ия парламент - две амбициозни парламентаристки бяха обсадили Борисов и не изпускаха нито една възможност да го атакуват, когато се появи. Може би именно тогава между тях се е повило съперничеството за което масово се говори в медиите днес. Защото е очевидно, че Манолова и Нинова не са точно в конфликт, но помежду им със сигурност има напрежение и политически искри. Те си проличаха и през 2016 година, когато БСП все още търсеше кандидат за президент и не беше открила ген. Румен Радев. Една от възможните хипотези, която се въртеше беше именно за Мая Манолова, идея, която Нинова отхвърляше всеки път с достатъчно количество гняв. Двете се познават добре, знаят слабите и силни места и вероятно това е причината за хладните им отношения. Дали между тях ще се появи съперничество за лидерското място в БСП ще покаже само времето, защото едва ли някой може да го прогнозира със стопроцентова сигурност. Моето мнение е, че Манолова не се интересува от партийна кариера и би се впуснала към креслото на Нинова само, за да е сигурна, че ще си подсигури президентска номинация. Постът, който заема днес и даде възможност за първи път в нейната кариера да излезе от партийните ограничения и лимити и не мисля, че тя доброволно би надянала отново тази усмирителна риза.

Но да се върнем отново на опозиционната кариера на Манолова - само за кратко тя успя да се превърне в един от основните дразнители на ГЕРБ и то до степен до която битките й срещу управляващите изглеждаха като някакъв реванш. Това продължи и по време на 42-ия парламент, когато БСП и ДПС направиха коалиция, за да оставят ГЕРБ в опозиция. Звездата на Манолова вече заблестя напълно. Тя се превърна в парламентарен епицентър на повечето законодателни драми и прояви. Именно тогава бе приет и изборният кодекс "Манолова", който се прочу с неотчитането на факта, че може да се появи феномен като "15/15", изстрелял в Европарламента непознатият никому Момчил Неков и разклатил сериозно вътрешната стабилност на БСП. Манолова тогава беше неизтощима в дебатите, а прояви и железни нерви да се изправя срещу протестърите, които всекидневно обикаляха край парламента. От 2013 година е любимият ми епизод - Манолова съвсем необезпокоявано си върви по улица "Съборна" в София, когато я надушват протестиращите и я заобикалят. Вместо да се уплаши обаче тя влиза в диалог с тях. Труден, мъчен, но очевиден диалог. И се налага да се появи една от политкомисарките на протеста, която да истеризира обстановката, за да се стигне отново до конфронтация. Това го има на клипче и всеки може да го намери. В тази ситуация всъщност си проличава друга черта от нейния характер - железни нерви, а очевидно и воля. Много малко други политици биха издържали в такава ситуация, но Манолова не се пречупи. И дори успя да намери общ с език с хора, които се бяха обявили за нейни категорични противници. Тогава не знаехме, но именно това нейно качество щеше да й позволи разперване на крилата в по-голям мащаб.

43-ото Народно събрание беше белязано от промяна в БСП. Председател на партията стана Михаил Миков. По време на конгреса на който беше избран обаче той Манолова също беше един от кандидатите и успя да се представи доста добре. Вероятно поради тази причина отношенията между нея и Миков в нито един момент не потръгнаха и това си личеше. В крайна сметка лидерът реши да я махне от погледа си, но Манолова вече имаше достатъчно политически мускули и самочувствие, за да не може просто да бъде отстранена в изгнание. И така се стигна до идеята Мая Манолова да стане омбудсман. Още по-интересното е, че ГЕРБ вместо да се съпротивляват на тази идея и да ритат жестоко срещу един от най-големите си душмани, всъщност я подкрепиха и така започна нов етап в кариерата на устатата и немирна депутатка.

Днес Манолова е един от най-активните общественици в страната и няма място със социално напрежение, което да не е посетила или кауза, която да не е поставила в дневния си ред. Това много често й ражда не само обожатели, но и душмани, защото обвиненията в популизъм и подозренията в тайни амбиции се сипят като дъжд. Протестът на майките на деца с увреждания, който разтърси държавата също припозна Манолова като свой патрон, а това събуди доста тежки реакции от най-различни среди.

Оттук-нататък за амбициите на Манолова можем да говорим само в хипотетичен тон, защото дори и самата тя вероятно не е наясно накъде ще е задухат ветровете. Но е факт, че теренът пред Манолова съвсем не е толкова бляскав и безпроблемен колкото изглежда отстрани. Кандидат-президентските й амбциии, които личат отдалече, се сблъскват с другия фаворит на обществено мнение - ген. Румен Радев, който най-вероятно ще иска да повтори мандата си през 2021 година, а БСП трябва да е партия-камикадзе, за да не застане зад кандидата си. Това стеснява доста вариантите пред Манолова и именно този мрачен хоризонт може да я тласне към участие във вътрешнопартийни драми в в левицата. Ще сбърка всеки обаче, който смята, че тя лично ще влезе в тази битка. Потенциалните кандидат-президенти трябва да запазят надпартийната пудра и блясък. По-скоро Манолова ще си намери кандидат, който да тика напред, а познавайки пейзажа в левицата претенденти за това винаги ще се намерят. Има и един екзотичен вариант, който е по-скоро игра на ума, нещо като политическа хипотеза, която няма как да докажем, но ще я изложим, защото след като един път някой се е сетил за нея, значи и на друг ще му дойде на ума. През 2021 година ГЕРБ ще се намират в неприятна позиция покрай президентските избори. Мнозина смятат, че това е амбицията на самия Борисов, но дотогава има да изтече твърде много вода. Освен Борисов обаче ГЕРБ нямат друга възможност за кандидат. Минаха времената, когато тази партия можеше да избере дори и Плевнелиев за държавен глава. И само се замислете за варианта - Мая Манолова се явява на изборите като независим кандидат, а ГЕРБ я подкрепят. Това ще е силен удар и срещу БСП, а и ще е неочакван ход, който да постави в шах всички останали. И нека пак да повторя - това е само интелектуална игра, която не почива на факти, нито дори на някаква реална основа. Но пък кой можеше да предположи, че през 2016 година от всички възможни кандидати ГЕРБ ще се спрат точно на Цецка Цачева, а? Предполагай непредполагаемото е рецептата с която можем да уловим невидимия пласт на българското политическо задкулисие.

Мая Манолова е политик, която не е чужда на интригите и скандалността, но това често се оказва по-скоро плюс отколкото минус. Политик на идеите трудно щеше да оцелее в разядената политическа среда на страната. Оказа се, че Манолова с нейните инстинкти, повратливост и маневреност много по-добре се вписва в пейзажа и заради това всеки, който си мисли, че може да я отпише от политическото бъдеще на страната ще сбърка. Тя знае как да оцелява, а тази порода е практически безценна.

За добро или за лошо.

Еволюцията на депутатското кюфте

С години евтиното депутатско кюфте беше една от мрачните градски легенди на прехода. Още от самото начало на промените, когато стана ясно, че нищо от обещаното няма да се случи, че с думата "преход" се опитват да маскират един почти безкраен социален срив и безбожни кражби, кюфтето стана символ на това как една група от хора живеят като паразити на гърба на всички останали. Във времената, когато социализмът беше заклеймяван като върховното зло на света, в Народното събрание цените на кюфтетата си останаха твърде социалистически. Защото пропуснаха да ни обяснят, че социализмът съвсем не е толкова лош, просто той вече стана привилегия на малцина, на един елит от отбрани, а останалите трябваше да духат супата, както се изрази един футболен треньор навремето. Заради това гневът и яростта към "кюфтето" останаха. Те продължават да бъдат последната искра на съпротива, която е останала от българите, знак за клокочеща социална ярост, която във времена на абсурди и високи сметки за тока може да залее улиците като черна вълна, която иска възмездие. В този смисъл разговорът за привилегиите на малцината, за кюфтетата на отбраните е основен. Политиката започва след това. Депутатското кюфте стана мрачният символ на несправедливостта, която задуши нашето общество.

Тези дни обаче видяхме нов епизод от този безкраен сериал. Вместо кюфтетата обаче основен герой беше една торта. Тя се появи на рожденния ден на малкоизвестния депутат от ГЕРБ Георги Станков, избран от Хасковска област. Из нета със скоростта на зараза се разпространиха снимки на кулинарното произведениея, които бяха автентичен политически, а и естетически шок. Пищната торта със златиста глазура бе украсена със снимка на депутата на парламентарната трибуна, с точно захарно копие на депутатската му карта, а около нея бяха натрупани пачки от по 500 евро, вероятно направени от сладкарски материали. На фотото се вижда още как депутатът духа свещичките от тортата безгрижно и весело и нищо от символите по нея очевидно не го смущават. Символът на тази снимка е очевиден - пред нас имаме представител на управляващата класа, за който е съвсем нормално депутатската дейност да е свързана с натрупването на пачки. Те си ходят ръка за ръка като Бойко Борисов и Цветан Цветанов. Картината е потресаваща. Ако човек не знае за политическия контекст като едното нищо би си помислил, че е кадър от филм на Кустурица. Кадрите действат като шамар по лицето на хората, като ритник в слабините им. А всичко започна с едни кюфтета. Днес арогантността на елита отдавна е минала границите на здравия разум и се материализирала в такива кичозни партита, където новобогаташите правят своите пирове по време на чума. Те честват успеха си самовлюбено и нарцистично, а вече дори и не крият финансовите си страсти.

У нас много често се коментира ниския рейтинг на парламента и анализатори често го обясняват с ниската ефективност на законодателството, с маловажните теми, които стават обект на дебати. Но не, не е това. Всъщност причината са именно хора като Станков, който демонстрират финансово благополучие и морален мрак през такова честване на рожденни дни. Тази снимка материализира моментално всички подозрения на хората, целият им гняв, цялато им разбиране, че животът им бе окраден, че бяха лишени от смисъл и бъдеще, за да могат такива сноби да триумфират.

Тази парвенющина, тази узаконена алчност, това разбиране за политиката като основен източник на доходи е всичко онова, което вбесява хорат. Именно с такова отношение политическият процес у нас бе разграден до интелектуалното ниво на ГЕРБ, които знаят да управляват единствено чрез създаването на паяжини от корупционни интереси и вампирско смучене на ресурси. В този смисъл можем да заподозрем сладкаря, който е направил тортата в автентично дисидентство, защато само с един продукт ни показа това тържество на кича, на душевната мизерия на управляващия елит, разобличи неговата алчност и абсолютна липса на естетитечски и морални сетива за околната действителност. Още по-грубо и грозно става от това, че Станков е народен представител от Хасково, а само преди половин година цялата страната ставаше и лягаше с грандиозните разкрития на Елена Йончева за модела "Кумгейт", който е изграден в цялата област. Тази снимка е естетическо доказателство за всички изречени обвинения. Ето имаме един абсолютно анонимен депутат, който се наслаждава на финансовия си просперитет, изобразен на една кичозна торта. Една снимка струва повече от милион думи и заради това фотото бе споделяно така френетично из социалните мрежи. В него няма нищо наказуемо. Но то предствлява реална присъда на всичко, което се случи в България. И всякакви извинения тук няма как да минат. Разделението в България вече не е само социално, не е само морално, но и естетитическо. Безкултурните и самодоволните напълно узурпираха върховете, а на останалите им остана единствено гнева като естествено състояние на живота.

Това е еволоцията на депутатското кюфте. Почна от едно парче месо на социалистически цени, за да стигне до новобогаташка торта, която символизира цял лайфстайл и жизнена философия. Отдавна не са само кюфтета, цяла България стана жертва на тази ненаситна алчност, на тази орда от костюмари, които се изгавриха с всичко, напълниха си гушите, а не осигуриха дори милиметър развитие. Магистралите им се разпадат, но тортите им остават след тях. И остават не само като културен факт на политическа наглост. 

Остават като присъда.

Патриотичният „Кумгейт“ на Султанка Петрова

Аферата "Султанка" кипи с пълна сила и колкото повече обяснения се натрупват толкова повече смърди на гнило. Не знам точно какво се е случило, но картината, която се разкрива е доста съмнителна. Патриотичен "Кумгейт".

Имам чувството, че където й да бръкне случаен човек в далеверите на властта винаги ще се появи някакъв кошмарен кръг от корпоративни свързаности, интереси и дейности. Всъщност това е истинският "октопод", който изсмуква и задушава държавата. Вижте колко интересно се получава - фирмата "Дефант консулт" има договор като подизпълнител за охраната на строежа на новата зала на парламента. В ръководството на тази фирма дълго време е била заместник-социалната министърка Султанка Петрова. Когато тя тръгва да се занимава с обществена дейност и да брани народните интереси, нейното място се заема от съпруга й. Управителят на тази фирма Филип Чипев го видяхме по телевизията тези дни. Там той обяви интересен факт за себе си - че е "баща на внуците" на Султанка Петрова, каквото й да означава това. Не е наша работа да се бъркаме в личния живот на хората, но понеже охранител на фирмата загина мистериозно на работното си място е работа на всички ангажирани с бъдещето на България да питат поне за това как така фирма, близка до Петрова е получила такъв апетитен договор. По какви критерии? Защо точно тя? Как така от всички възможни фирми до апетитната хапка се добира именно тя? Тук има и допълнителен въпрос - защо НСО не охранява строежа на парламентарната зала? Чухме много версии, но повечето от тях издишат напълно.

Обясненията на Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО и вицепремиер, са правоверни. Няма как да е по друг начин - Султанка Петрове е заместник-председател на партията му. Той казва така: "2016 година е сключен договор между строителната фирма и Народното събрание. 2017 година, датата е точно 21 април, строителната фирма е сключила договори с подизпълнителите и една от тях е фирмата за охрана. В този момент въпросната госпожа нито е депутат, нито е заместник-министър, нито дори е избрана за такъв. Къде виждате конфликт на интереси?"
На 21 април 2017 година Султанка Петрова наистина не е народен представител, но е била такъв в 43-ото Народно събрание. Нещо повече - ако разровите новините от това време ще видите, че в период в който е сключен договора, името й вече усилено се върти като потенциален заместник-социален министър, тъй като Патриотичния фронт вече сериозно е клекнал на ГЕРБ. С което не твърдя, че в посочването на подизпълнител има нещо корупционно, но със сигурност ситуацията съвсем не е толкова невинна, чиста и непорочна колкото я изкарва Каракачанов.
Има и нещо друго, което е притеснително. Петрова е заместник-министър и на теория не би трябвало да има нищо общо с фирмата. Тя е представител на властта, а това по принцип би трябвало да означава друг тип поведение. Въпреки това, когато се разбира за инцидента Султанка звъни на роднините, за да "предложи подкрепа". Защо? Защо го прави? Нима тя все още се чувства ангажирана с фирмата? Като неин представител в управлението ли се изживява? Не е ли нормално съпругът й или "бащата на внуците й" да направи това обаждане. Но не - обажда се самата Петрова. За мен това е много озадачаващо. И ми звучи като нелеп опит за кризисен пиар. Като начин да предложи съчувствие, за да накара хората да не говорят. Обаждането не е незаконно, но е съмнително. В ситуация на криза Султанка бърза да звъни от името на фирмата, а това е достатъчен повод да излети моментално от министерството. Ето тук е конфликтът на интереси, дори и в момента на сключването на договора да не е имало такъв. А ако наистина е предложила пари, тогава става още по-мътно и кърваво.

Още един интересен въпрос - защо в крайна сметка близките на загиналия охранител известяват за неговата липса? Фирмата не е ли знаела за това, че него го няма? Сигналът е подаден от неговите роднини, а се предполага, че именно фирмата първа би трябвало да научи за инцидента. Как е възможно един човек да изчезне на работното си място, а работодателят му дори да не знае за това? Въпросите, които се натрупват стават много, а в отговор чуваме само политически дивотии. В защита на Петрова дори бяха впрегнати някакви казионни НПО-та, които да твърдят, че не искат тя да се оттегля от поста си. Добре бе, мама му стара, а не искате ли да знаете поне какво се е случило? Какво е станало на обекта? Как точно се е стигнало до смъртта на охранителя? Не искате ли да знаете как така фирма близка до Петрова получава поръчка, която дори не може да изпълни качествено? И как се случва така, че с държавни пари все се обогатяват хора, които гравитират около властта, дори и попаднали там случайно? Това постоянно обогатяване, което се случва пред очите на всички е най-сигурният белег за деградацията на държавността, за това, че България се е превърнала в полигон за безмерна алчност, скрита зад партийни котерии и вътрешнополитически преплетеностти. Когато хората днес се задъхват от чувството за безперспективност и безнадеждност у нас, именно този терор на султанките, калинките, гинките е знакът, че тях няма бъдеще, именно той кара младите да махват с ръка и да емигрират, защото тук за тях шансове не съществуват.

Султанки и гинки.

Не знам за вас, но аз така ще запомня "Борисов" 3.

Безвремието "Борисов" 3.

Дървото Кедъра, снобът Нойзи и гафовете на Петела

Световното първенство по футбол в Русия за кратко поднесе толкова много изненади, че вече може да конкурира по емоционалност дори и роман на Достоевски. От мондиала набързо бяха изритани всички фаворити, а мисля, че още дълго време много футболни фенове ще преглъщат смутено пред факта, че световният шампион Германия бе изхвърлен от надпреварата от Южна Корея. Обявеният за божи син Лионел Меси също си стегна куфарите след осминафиналите на които отбора му попадна с клизма, а малко след това е суперзвездата Кристиано Роналдо отиде да му прави компания в чакалните на летището. Когато и испанците отпаднаха от неслагания от никого в сметките отбор на Русия мнозина започнаха да гледат на световното първенство като на богоборческо събитие, което дава късче надежда, че нещата не са предрешени, че всички имат място под слънцето, че спортът все още представлява максимално демократично явление, където нещата рано или късно опират до дух, а не просто до скъпоплатени милионери, които аристократично чакат да им се подаде топка, за да вкарат гол. И, разбира се, в един разлюлян от политически вихрушки свят всички гледат на първенството и през политическа призма. Видяхме нечувани неща. Цяла Европа като че ли припадна от кеф, когато Германия не се класира, което показва със сигурност само едно - световния рейтинг на Ангела Меркел е сериозно раздрусан и това вещае бури, които тепърва ще виждаме. След като Русия победи Испания обаче по улиците на Берлин видяхме радостни шествия и развети руски знамена, което е сигурен знак, че нещо във външната политика на Германия не е много наред или най-малкото по никакъв начин не е съобразена с автентичните чувства на народонаселението.

Ние в България получихме един неискан лукс. Да гледаме първенството от естетически кеф без да ни трепери сърцето, защото нашите национали не се класираха. Заради това средностатистическия зрител и спортен фен получи философското удоволствие да наблюдава мондиала спокойно, но с емоция пречупен през погледа на футболните коментатори на БНТ, които внесоха необходимото драматургично оживление. Наскоро видях едно оплакване на Иван Гарелов, че сред спортните коментатори вече няма личности и заради това е трудно човек да ги запомни. С телевизионни легенди човек не може да спори, защото класата на Николай Колев - Мичмана наистина няма как да бъде повторена. Новото поколение от коментатори обаче имаше своите моменти, които ще се опитаме да обобщим тук.

Вероятно специално за Мондиал 2018 се появи и една нова порода от този телевизионен вид - коментатори-интелектуалци. Много зрители вероятно са се задавили с бира или са ритнали салатите си от изненада, когато са видели като футболен спец да се изявява Ивайло Цветков, известен с прякора Нойзи. Всеки виртуален пътешественик го познава в съвсем друга светлина - като най-големия десен сноб, който се е раждал някога в софийската градска джунгла. Политическите интервюта на Нойзи са изживяване от астрален мащаб - човек трябва да преминава през тях в скафандър, ако иска да се оправи в джунглата, където е бъкано от "дискурси", "мета-актове", "идиосинкразии" и много други паразитни чуждици, прикриваща мисъл, която на моменти е по-объркана дори от спонтанна реч на Цветан Цветанов. Нойзи е идеалният обект на пародия, защото този инфантилен интелектуализъм, който се опиянява от своята ерудиция без да е ясно накъде води, е идеалната форма на сатира сама по себе си. И точно заради това мнозина спортни аматьори като мен изхълцаха като го видяха като футболен коментатор. След това проверих - оказва се, че в мига в който не чете средновековно издание на Аристотел (подвързано с изящна кожа от времето на Луи 14 в стил "луксозен сецион" и открито в библиотеката на маркиз дьо Сад) Нойзи специализира футболна запалянковщина. И в част от коментарите се раздаде. Например - всеки път, когато мачовете се играеха в Калининград, той упорито напомняше, че това е старият Кьонинсберг, родният град на Кант и си пожелаваше футболистите да открият трансцеденталния реализъм на победата. Вън от това можем да кажем основно добри думи за неговия успех и да похвалим прецизния политически усет на тв-водещите в БНТ, които нито един път не го поканиха да коментира мач на Русия. Вероятно са подозирали, че Нойзи би се строполил на земята от моментален инсулт като млад философ, получил видение, което отрича напълно теориите му.

На интелектуалния фронт обаче се опита да блесне и обичайното дърво на БНТ - Камен Алипиев-Кедъра. Същият отдавна не крие политическите си пристрастия, фобии и мании. Само преди няколко години човекът колективно се размечта да прасне Бузлуджа с една неутронна бомба, но този път очевидно беше решил да се пази от мечтания за колективно убийство в ефир. Вместо това преди мача Испания и Русия (завършил с абсолютно изненадваща победа за руснаците за ужас на Александър Йорданов и всички букмейкъри по света) Алипиев реши да прави сравнителен анализ на литературите на двете държави. Испания срещу Русия било все едно да изправиш Лорка срещу Шолохов, каза Кедъра. И после обясни, че Шолохов пишел под диктовката на КГБ и по поръчка на вожда. Не знам какво общо имаше това с футболната игра и каква аналогия се опита да направи Алипиев, но очевидно литературните му мускули са оказаха съвсем хилави. Защото вероятно е пропуснал да научи, че през 1965 година Шолохов получава Нобелова награда за литература. Какво и нея ли са я давали по поръчка на вожда? И ако приемем, че КГБ е диктувало значи ли това, че цялото КГБ колективно е получило Нобел?

То заради това е опасно да изпадаш в интелектуален размисъл, когато става дума за спортни сблъсъци - това са коварни аналогии с много изходи. Ясно е, че никой не може да издържи цели 90 минути без да покаже начетеност и политически страсти, но това е все едно да си направиш сепуко.

Специално за това световно първенство в ефир се завърна и легендата Петър Василев-Петела, човекът, койт навремето не роди, но повтори легендарната реплика "Господ е българин". На фона на новото поколение той изглежда като Хегел пред Гери-Никол, както би казал Нойзи, но все пак да не забряваме, че гафовете са негов специалитет от първите мигове на екран. Още при първото си включване стана ясно, че Василев е изчислил, че цели 1826 дни не е коментирал мачове, което със сигурност показва, че заточението му се е отразило тежко. Броенето на дните впечатли доста зрители, а дори попадна и в "Господари на ефира", защото доста хора изкоментираха струпването на тази информация върху нещастните им мозъци. Иначе Петела се раздаде в коментирането на мача Хърватия - Аржентина. И сполучи да види гол преди още да има такъв. Имам предвид, че хвърли в паника доста зрители, но после се оказа, че топката не е паднала в мрежата, а се закачила отвън. Но това е разбираемо - след 1826 дни суша човек бърза да навакса с емоциите, че знае ли кога пак ще му се отвори възможност.

Сред по-неизвестните коментатори обаче също не беше суша. Коментаторът на мача Русия - Египет така търсеше емоцията и контакт с публиката, че сигурно 20 пъти повтори репликата "това изглежда опасно". Спортната публика реагира подобоващо на тази футболна литания. Един от зрителите обяви, че ако беше пил по една малка всеки път като чуе репликата сигурно е щял да се докара до положението на Елцин на предизборен митинг. Отделно от това човекът очевидно беше отдаден фен на звездата на Египет Мохамед Салах и всеки път, когато той пипнеше топката се разнасяха стенания, охкания и надежда, която уви не бе оправдана с нищо в реалността.

И разбира се не липсваха поетичните определения на всяка нация. Така човек може да обогати сериозно политическата си, географска и етнографска култура като разбере, че хърватите са шахматистите, португалците - мореплавателите, французите естествено петлите, сърбите неясно защо са "плавите", руснаците са обикновено "сборная", испанците - "ла фурия", изобщо това е такъв културен коктейл, че дори само глътка от него може да доведе човек до състояние на ступор. А тук дори няма да се спираме до патетичните фрази и обичайните повторения, защото всеки спортен фен ги знае наизуст. В крайна сметка обаче добри или лоши - това са ни коментаторите и трябва да се научим да ги приемаме с всичките им страсти и емоции. Да, в края на първенството половин България ще си мечтае да гледа мачовете с изключен звук, но нека да приемем и това като част от задължителния ритуал по възприемането на футболната емоция. Все пак кога друг път ще видим Нойзи да коментира философските традиции на Калининград. Като едното нищо може да е вдигнал образователното ниво на нацията и да е накарал случаен зрител да види в кой ли отбор някога е играел Кант...

Какво ще работи Лиляна Павлова след края на европредседателството?

О, ужас, европредседателството (тези дни пишман парламентариста Веселин Марешки биеше камбаната, че в страната била в състояние на образователна катастрофа, защото имало хора, които го пишели "европрецедателство", без да схване, че това е опит за дисидентска ирония) на България приключи. Стопи се във въздуха като медийна въздишка на прекалено романтична телевизионна репортерка. Още отсега виждаме плахи напъни, които ще стават все по-големи и буйни, тези шест месеца да бъдат обявени за "исторически", "легендарни", а защо не и "епични". Българската политика напоследък може да съществува само, ако е огряна от някакъв външен блясък и бъдете убедени - поне още половин година ще ни се разкарват по нервите с разкази за успеха, постиженията, срещите и разговорите на четири очи с Макрон и Меркел. Но нека тези фойрверки да не ни отклоняват от една от най-големите мистерии на това "европрецедателство". Какво ще стане с Лиляна Павлова след него? Нима ще махне с ръка за сбогом на управлението? Нима ще бъде принудена да си вземе ваканция и малко по-евтини чанти? Ето защо ще се опитаме да предположим нейното бъдеще като водим не от разположението на звездите, а от стриктното следване на вътрешните логики и емоционални експлозии в нейната партия.

Истината е, че третият мандат на Борисов по никакъв начин не е върха в политическата кариера на Лиляна Павлова. Още в самото начало стана ясно, че тя няма да е регионален министър, което моментално бе разчетено като жълт картон, а след това, за да изглежда наказанието твърде голямо и, за да не стана Павлова храна на опозиционните акули тя получи временно министерство - за българското европредседателство. Дните й там обаче започнаха буреносно. Моментално като светкавица я разтресе скандала около НДК и конфликтът й с шефа на двореца Мирослав Боршош. Там именно се очерта едно невидимо разделение в ГЕРБ - тандемът Боршош и Румяна Бъчварова за малко щеше да обърне каруцата на Павлова и показа, че цената на нейните политически акции е сериозно спаднала. Наложи се министърката на европредседателството буквално да играе ва банк със своя авторитет и само тя си знае какво й е струвало да убеди премиера в своята линия, ако изобщо е успяла да го стори. Веднага след това стана ясно, че именно от медийния изход от европейското председателство ще зависи бъдещето й във властта, както и дали ще бъде заточена на парламентарните банки, където да умира от скука и да се чуди не й ли е твърде рано да пише мемоари. Половин година минава като едно мигване с очи и днес вече цяла България си задава въпроса какво ли е изтеглила Павлова като късметче от кадровата баница и какво ще стане с нея след като сдаде всички отчети и раздаде дежурните интервюта за успеха. Европредседателството остави Борисов видимо доволен - то му даде шанса да се разходи из Европа като авторитет за известно време, така че можем да предвидим за министърката едно по-щастливо и приветливо бъдеще.

И точно тук се сблъскваме с една универсална истина за безвремието на ГЕРБ. Борисов управлява хората като пешки - размества ги и ги разбърква по свое собствено усмотрение, дори и без ясна логика. Каква е логиката например - юристката Екатерина Захариева, специализирала се като министър на правосъдието след това да бъде преместена на поста външен министър? Или неуспялата кандидатка за президент Цецка Цачева, изхвърлена от Народното събрание с преференция изведнъж да поеме правосъдието? Тоест - пред Павлова са възможни много варианти за бъдеще.

Възможно е да видим Павлова и като външен министър, ако Борисов реши да размести пешките отново. Ясно е, че регионалното министерство е затворено завинаги за нея, но пък може би тя вече е експерт по костюмари, които говорят на брюкселски жаргон и знае как да ги посреща и да ги гледа мило в очите. Вече е наясно с каква сила трябва да бъде стискана ръката на Ердоган, за да не го ядосаме много, изобщо идеален кандидат за поста. Не е ясно как ще успее да балансира между двете линии в ГЕРБ, но нали за това са кадрите дялани камъни. Но двете линии са очевидни - от едната страна Борисов бързаше да се снима как прегръща Путин, а от друга тези дни неговия заместник Цветанов като новопосветен адепт в политиката изохка, че Русия и Китай са заплаха за сигурността. Коя ли страна ще избере Павлова? Мистерия. Мрак.

Следвайки тъмната логика на ГЕРБ обаче може и да я видим министър на културата. Само преди няколко седмици в медиите изтече нейна снимка със Стинг - колко му е да хване и културните дела и да ги довече до успешна кончина, пардон, край.

Аз лично обаче си мисля, че има и екзотичен финал на тази одисея - министерството на европредседателството да остане за постоянно. Следващият ни опит за ръководене на ЕС ще е чак след 2030 година, но пък представете си каква храна за медиите ще е това. ГЕРБ опитаха вече от сладката отрова на нагнетяването на очаквания. През цялата 2017 година отвсякъде ни бомбардираха с европредседателството, а само си представете какви възможности отваря факта цяла декада, че и повече да подготвяш очакванията за следващото. Направо настръхвам.

И кой, ако не Лиляна Павлова е най-достойна да остане на този пост. Представете си - след 2030 година може би най-накрая НДК ще е придобил приличен вид, ежегодният ремонт на плочките пред Двореца вече може да се прави един път на две години - изобщо невиждани постижения, чудовищен просперитет. Как да закриеш толкова успешно министерство? Към 2030 година Западните Балкани може и вече да се получили първоначален вариант на пътна карта, така че направо ще направим един мост между първото ни и второто председателство. И Лиляна Павлова ще ни разказва от телевизионния екран, че ни чака огромен успех, уникални висини и международен авторитет.

Как да се откажеш от тази упойка?