Новият сезон на политическите чудотворци

След като прекарахме едни дълги, странни, психеделични и депресивни 30 години в нещо, което подло беше наречено преход, единственото за което можем да се похвалим, че вече сме в състояние да уловим някои закономерности, които системно ни подлудяват и служат като сюрреалистична подробност в разкапания политически пейзаж. Едната от тях е, че на 10 години идва сезонът на чудотворците. Очевидно нормалните политически процеси успяват да загният стабилно за цяло десетилетие и в поетичния край на тази агония край тъч-линията редовно се появяват кандидатите за спасители, които шумно обещават или нов морал, или отмъщение за всичко, или, както е сега, тотална подмяна на статуквото.

Точно това беше модела по който през 2001 година от политическата мъгла на историята изплува фигурата на Симеон Сакскобургготски, който подобно на вълшебник от приказка за малоумни обеща, че му трябват само 800 дни, за да оправи всичко. България беше в юношеството на своята свобода и тръгна след обещанието, подмамена от вечната надежда, че чудесата са възможни и ще осъществят в нейно име. След това в края на десетилетието на хоризонта се появи фигурата на политическият супергерой-отмъстител. Точно в това се състоеше потайната харизма на Бойко Борисов. Политическо ГМО, буквално създадено от Сакскобургготски, той се напомпа с медиен допинг и се изстреля към висините на властта. Едно не може да се отрече на Борисов - той и хората край него бързо схванаха защо НДСВ буквално изчезна от политическата сцена. Те бяха партия, която посегна към централната власт и лакомо я усвои, но не стъпиха в общините, не влязоха в местното управление и това ги детонира от пейзажа. ГЕРБ подобно на тумор с много разсейки пусна метастазите си и там и така си осигури десетгодишно управление, пълно с медийна любов, телевизионно слагачество, кресливи политически шамани. Обаче и тук проклятието на десетте години вече влиза в пълна сила. Последните четири години на управлението буквално могат да бъдат разказани като един безкраен скандал в който страната влезе като в алтернативно измерение. И въпреки, че Борисов все още оцелява, то слабостта на неговата позиция се усеща от ден на ден все по-съдбовно. Така България отново се оказа във времената на чудотворците, които загряват край тъч линията с гръмки заявки за радикална промяна.

Нека да започнем със специфично новия момент. След като в началото на годината властта погна хазартния бос Васил Божков и национализира лотарията му, Черепа се оказа в непривично за него състояние - не храненик на властта, а изгнаник в чужбина, почти като политически дисидент от съветските времена. От далечен Дубай той започна да троли доста сериозно властта и нека да бъдем честни - в това начинание се справи доста добре. Комикси, статуси, документи накараха близкия кръг на Борисов сериозно да се поизпоти, а неговата персонална пиарша Севделина Арнаудова завинаги се сдоби с прякора Шехерезада, който сама си лепна в опитите си да избяга от реално обяснение как така е ходила всеки четвъртък в офиса на Божков, за да отказва на неговите домогвания. Проблемът дойде в момента в който задграничния олигарх се размечта да прави партия, поетично наречена "Българско лято" и пусна програма с гръмки, но абсолютно безполезни мерки, която сериозно да конкурира политически напъни даже на Слави Трифонов. Всъщност точно в това се състои парадоксът на Божков - на партийния терен той не успя да предложи нещо, което фундаментално да промени системата и да срути олигархичните паяжини и черни палати. Вместо това се ограничи до патетични уверения, които вече знаем, че не работят. Точно със същите бяха пълни реформаторите, психодясното и всякакви други форми на градска фауна, които сме изучали. Резултатът от тях беше пълна политическа катастрофа. Призивите за морал и нови отношения в политиката стигнаха до откровената кама-сутра поза "Исторически компромис", която напъха в една парламентарна спалня Бойко Борисов, Радан Кънев и Делян Пеевски, така че всички, които сме живели по време на прехода вече имаме алергия към поетични алегории и уверения. На всичкото отгоре Божков тръгна да се състезава по една и съща писта със Слави Трифонов и тепърва ще видим докъде ще доведе това епично състезание. Проблемът обаче е съвсем друг. Много е трудно участник в една порочна система да бъде човека, който ще я промени. А Божков така или иначе е бил винтче от мрачния механизъм, който е прецаквал България. Дали лятото, което ни обещава няма да се окажа просто една дълга и непрогледна зима?

Съвсем наскоро чух едно твърдение на шефката на "Алфа Рисърч" Боряна Димитрова с което съм абсолютно съгласен. Много проницателно тя коментира, че всички партии, които загряват край тъч линията са двойници на някоя от сега съществуващите формации. Тоест политическата сергия страда от остър дефицит на нещо различно и автентично и към момента предлага единствено безподобни имитации, които изглеждат по-шарени и нови, но нямат патината на опита, мъдростта и времето.

Точно в този капан влиза и Мая Манолова. Ще бъда честен - независимо от всичко аз се възхищавам от нейната енергия, сравнима с тази на перпетуум мобиле, но е факт, че бившата омбудсманка просто не може да си намери място в политическото поле. Тя е твърде всеядна, за да може да бъде масово одобрявана. Лявото поле й се видя като усмирителна риза, а в дясното така или иначе я мразят по принцип. Заради това Манолова се позиционира в митичния и магически център, но е буквално обречена да повтаря част от посланията на БСП, защото в противен случай опозиционният й патос ще се разсее. Край нея гравитират някакви десни електрони, но като цяло "Изправи се БГ" е проект в развитие, който може да литне към облаците или изобщо да не отлепи от от летището. Защото въпросът за политическата физиономия е ключов, когато тръгваме да търсим спасители на отечеството. И независимо от отчаянието и депресията много хора си задават този въпрос. И това е капанът пред всички партии, които си избират поетични имена без в тях да е избродирано реално политическо съдържание.

Точно в този капан се намира и Слави Трифонов. След като удариха на камък с "Няма такава държава" удариха десетката с "Има такъв народ". Но, помислете си, само - за какво ви говори това име. За това, че искате да няма партийна субсидия и това е структуроопределяща идея? Пред нас имаме партии, които още нямат лице и в това е техния чар, но и големият им проблем. Защото е добре да размахваш телевизионни юмруци и да зовеш за бунтове, но какво предлагате вие за бъдещето? Кои са хората, които ще ни озарят със светлината на новата партия? Откъде ще вземем онези млади, неподкупни хора, които ще ни показват пътя към светлите хоризонти? Всъщност Слави Трифонов наистина може да изсмуче патриотите, защото неговата стилистика буквално може да ги занули и източи. Но не виждам потенциал в неговата партия да бъде нещо наистина различимо и ярко, нещо различно и истинско. И това е другият голям пожар в който сме се горили много пъти. Когато партия с неясно лице попадне в парламента тя веднага бива омотана в безкрайна паяжина от схеми, компромиси, коалиционни взаимодействия и завършват като надгробен камък в някое обрасло с трева политическо гробище.

И най-накрая нека да не забравяме и партията, която тръгва да имитира ГЕРБ - неясният, но анонсиран проект на Цветан Цветанов. Аз не бих подценявал неговата способност да разтърси партията на Бойко Борисов. Цветанов си има спящи клетки в ГЕРБ, които ще активира една по една, за да е по-болезнено. Желанието му за политически реванш, съчетено с патетична евроатлантическа реторика според мен като едното нищо ще го превърна в лидер на градското дясно. Тези дни видях, че дори Иво Инджев вече почти му се е обяснил в любов и точи сладострастна лига по неговата партия. Не знам как трябва да я кръстим. "Лигата на апартаментите" може би? Има ли нещо по евроатлантическо от това да си вземеш мезонет в квартал "Изток"? Опитът за създаване на двойник на ГЕРБ може и да проработи, но едва ли може да бъде отговор на реалните проблеми на страната. И точно тук идва най-тъжната истина. Когато сезонът на чудотворците приключи (винаги приключва тъжно и психарски) ще трябва пак да се обърнем към баналните партии, за да ни решават проблемите. Толкова е простичко.

Багерите в Рила като вик за събуждане

Към края на своя трети мандат властта вече показва чудовищни признаци на интелектуална импотентност и хронична криза на въображение. България живее в терора на постоянния политически скандал и тоталното си превръщане в олигархичен хаганат, а Бойко Борисов и компания отговарят на това напрежение с безкрайното създаване на риалити-шоу. Обикновено то е под формата на обиколки с джипа и раздаването на пари през прозореца. Не един и два случайни зрителски мозъка са били поразени от пластмасовата естетика на този видеоекстаз. Премиерът кара джипа, а край него групичка от министри и някой и друг кмет за цвят вдъхновено и верноподанически декламират за успехи, инвестиционни намерения, проекти, европрограми и заслужени признания. Когато скандалът е особено голям и оттеква много повече отколкото на премиера му се иска, тогава се прибягва до превръщането на заседанията на Министерския съвет в отделно телевизионно шоу. Точно така се случи с огромния скандал с багерите на Рила. Нека да припомним - преди десетина дни бдителни туристи снимаха тежка копачна техника буквално край Седемте рилски езера, което е абсолютно забранено заради статута на Националния парк. След като два дни властта се спотайваше като мишка, Бойко Борисов изнесе oneman show преди заседание на МС и дори специално прати екоминистърът Емил Димитров да се качи до езерата и на място да види какво се случва. Реално обяснение на скандала така и не получихме. Наложило се техниката да бъде качена, за да помогне в един малък участък по реализирането на европейски проект за чакълена пътека. Не знам дали някой повярва на това изсмукано от пръстите оправдание. И понеже градусът на напрежението не спадна, а снимките на багерите край езерата продължават да са едни от най-споделяните, Ревизоро обяви, че ще глобява фирмата, а дори и прокуратурата се намеси в случая. Можем само да предположим какво точно предотвратиха бдителните фотографи, които веднага дадоха публичност на случая. Просто не ми се мисли за какво ли наистина е била качена цялата тази техника там. Неочаквано свидетелство за това получихме от едно изявление на Симеон Сакскобургготски, който публично се възмути от състоянието на пътеките, които изглеждали така все едно са били мишена на бомбардировка и то в долната част на планината. Всъщност от думите му можем да открием цялата нелогичност на проекта, а и на обясненията - сипват чакъл на пътеките край самите езера, но пътеките, които водят нагоре са в безобразно състояние. Какво ли наистина се опитват да скрият?

Точно тук властта попадна в капана на собствените си екопрестъпления, които през годините вече станаха твърде много. Драмата с "подпорната стена" на Алепу още не заглъхнала и протестите срещу застрояването на това прекрасно късче продължават. Оплитането на властта в лъжи, обяснения и полуистина допълнително изнерви обстановката. Багерите в Рила може и да са продукт на недоглеждане, грешка и пропуск, но точно тази власт вече няма никакъв кредит на доверие, защото с действията си е показала, че действа в интерес на едрия бизнес, а той не почита, а бетонира природата. Подозирам, че екоскандалите трайно са се отпечатали като заплаха в душата на Бойко Борисов. Навремето вълната от недоволство, която ескалира в зимните протести през 2013 година започнаха с една голяма афера в която дюните в Несебър щяха да бъдат напълно застроени. Екологията е една от каузите, която обединява цялото общество, защото след 30 години на преход изведнъж всички се събудихме от кошмара. Но беше твърде късно - цялото Черноморие вече беше похитено от мутри, бетон, безкрайна върволица от кичозни строежи. И така туризмът ни стана заложник не на устойчивото развитие, а на алкохолните туристи и почитателите на евтина плът. Скоро след това стана ясно, че пипалата на бизнеса тръгват на поход и към планините, но точно тук обществото се оказа неочаквано устойчиво. То се събуди от политическата кома и постави някои прегради, които дори самозабравената власт на Бойко Борисов не може да премине. И това е снежна топка, която се търкаля надолу и вече не може да бъде спряна. Софиянци с години търпяха например това, че Витоша беше станала буквално разменна монета в бизнес-игрите на определени бизнесмени, но повярвайте ми до няколко години и това ще се промени. Защото това е най-важната обществена битка - някои пространства трябва да останат недосегаеми. Трябва да бъдат спасени. Трябва да бъдат запазени. В противен случай всички ежедневни скандали, скъсани нерви, политически тиради и спорове ще се окажат ненужни като вчерашен вестник.

Отношението към природата е много повече отколкото отношение към политическите процеси на днешния ден. Природата е единственото останало у нас обществено пространство, което ни кара да се замислим за бъдещото, за съдбата на поколенията след нас, за това какво ще им оставим като свое наследство. И точно там се вижда най-варварският характер на феодалният капитализъм на ГЕРБ, който е стегнал в своята усмирителна риза цялата страна. Вероятно точно заради това като стихиен процес все повече хора прегръщат екокаузите, защото това е един от възможните бунтове срещу пазарното общество, срещу грозната инвазия на безпределната алчност, срещу бизнесинтересите, които са похитили държавата и ръководят от нейно име, срещу олигархията, която самозабравено вече обслужва единствено своят ненаситен копнеж за по-големи печалби.

Хората отдавна показват отношение към това, което се случва в държавата. Тези, които имат финансови възможности от години ходят в Гърция и не припарват до българското море. Тези, които не могат да си го позволят пък дори и не изпитват желание да се вкарват в лабиринта на прелестите на българския туризъм. Но планините останаха последната непревзета крепост, обществено пространство, което е наше, което продължава да ни зарежда с прелест, възхищение и възторг. И пускането на багери в Рила всъщност беше като политическа аларма. Че някой иска да си приватизира и това, което е на всички. Че поредните политическ и бизнесапетите са на път да ни отнемат онова, което принадлежи на бъдещето. И това е капан от който Борисов трудно може да излезе, защото недоволството по екотемите не утихва с имиджови пиратки и телевизионни експлозии. Обществото е настръхнало, а каузата за природа обединява леви, десни, центристи и всички останали, които се борят за късче здрав разум в политическия пейзаж на България. Ситуацията е депресивна, но същевременно е заредена с надежда. Багерите в Рила са вик за събуждане. Нашата последна възможност да осъзнаем хищната природа на тази власт и завинаги да остраним тези приватизатори на природа от управлението. Защото в противен случай две трети от българския народ рано или късно ще се превърне в колективен зелен радикал.

Което май не е чак толкова лошо.

Може ли да се обедини БСП?

В България, страната на задграничните олигарси, чекмеджетата пълни с пачки, ежеседмичните записи на премиера и родината на перманентния политически скандал, дори и медийната оптика към събитията е изопачена, манипулирана и дори перверзна. От година насам придворните средства за масово убийство на мозъчни клетки са се фиксирали в БСП и всеки ден я разнищват с тлъсти заглавия, гръмогласни интриги и подли лъжи. Ако се доверявахме единствено на медиите левицата отдавна трябваше да е напълно унищожена, политически занулена, размазана в калта и завинаги отплувала в историята. Всеки ден в телевизионните студиа дефилират знайни и незнайни шамани, които ни уверяват, че алтернатива няма, че ГЕРБ са символ на стабилността, а Бойко Борисов е направо политически гений, който ще управлява поне още седем мандата. Картината се допълва и от бодряшки социологически проучвания, които всеки месец по три пъти уверяват властта, че народът я обича, ентусиазирано одобрява всичките й мерки и буквално се къпе в любов и слънчеви чувства към премиера. Тази розово-еротична утопия може и да топли сърцето и да сгрява душата на партийните активисти на ГЕРБ, но ако човек се вгледа в детайлите ще види, че картината е съвършено различна. И тук не говорим за кипящата ненавист към управлението, която един ден в най-неочаквания миг ще избухне като взрив от ново поколение, а за баналната истина, която се оказва най-трудно откриваемото нещо в една страна, буквално разядена от лъжи и интриги. Защото в БСП, както винаги междувпрочем, наистина има спорове, скандали и противопоставяния, но тези драми не водят до разцепление както се опитват да ни убедят. Напротив - в левицата се води класически идеен сблъсък за бъдещето на политиката и партията, който в крайна сметка може да се окаже съвсем неочаквано здравословен. А ако има партия, която буквално се пука по шевовете и се цепи като тесни дънки върху понапълняла манекенка това е ГЕРБ. Достатъчно е човек да види последните телевизионни изяви на Цветан Цветанов и да ги свърже с напускащите членове на ГЕРБ във Видин, Плевен, Велико Търново и къде ли още не, за да си даде сметка за процеса. 10 години власт са еквивалента на чистата сярна киселина, която буквално разяде здравите административно-бюрократични фундаменти на ГЕРБ. Днес формацията на Бойко Борисов се е оплела в паяжини от корпоративни зависимости, феодален натиски, олигархични схеми и коалиционен разврат. Всичко това е като динамит, който всеки момент може да избухне и да разкъса на части монолитните телеса на ГЕРБ. Варварското преразпределяне на икономически територии пък ожесточава битката във вътрешностите на партията и този процес, който доскоро можеше да бъде прикрит в похитената медийна среда на страната, вече става неконтролируем.

Всичко това обаче прави още по-важен разговора за БСП. Защото, когато промяната дойде, а тя е неизбежна, чудотворците, които загравят край тъчлинията ще се окажат ненужни и нелепи и хората все пак ще потърсят стабилна партия, която да разчисти след ГЕРБ. Това е политическата орисия на левицата. БСП е единствената партия, която оцеля от началото на прехода и това й тежи като проклятие, защото всички простотии, които преживяхме се трупат на нейна сметка. От друга страна дори и до днес, когато държавата се разтресе от скандали, даже и хората, които ненавиждат БСП веднага питат: "а къде е позицията на социалистите?". Тоест БСП, дори и омаломощена от вътрешни битки, продължава да бъде фактор в политическия живот, за ужас на придворната социология и дежурните по любов към властта медии. Заради всичко това си струва да погледнем процесите в левицата от различен ъгъл. От 2016 година насам БСП наистина тръгна нагоре. Партията успя да спечели президентските избори, а на всеки следващ вот отбеляза трайно покачване на доверието. Знам, че всички очакваха чудо, очакваха БСП бързо да нарасне до проценти, които ще оставят ГЕРБ трайно в историята, но, уви, в политиката чудеса просто не стават. Което обаче не е повод за отчаяние. Не напразно в един от новоизплувалите записи на Бойко Борисов той говори с такова ожесточение за "Корнела" - премиерът прекрасно разбира, че БСП е единствената преграда пред големия план за тотално овладяване на България. И заради това от поне две години насам се прави всичко възможно БСП да бъде подчинена, омаломощена и буквално превзета отвътре. И можем да видим този план ежедневно от екраните на големите телевизии и кресливите електронни сайтове. Но и тук оптиката отново е сгрешена. Защото, ако се замислим реално ще видим, че в БСП кандидатите за предатели съвсем не са толкова много. Планът на ГЕРБ протича основно през един човек - Георги Гергов, който вече дори и не крие своите политически симпатии и стратегия. И е ясно, че с него вече разговори не могат да се водят напук на тържествените уверения, че той нямало да води окопна война с централното ръководство на партията.

Повечето от останалите обаче, наредени под общото клише "вътрешна опозиция" едва ли могат да бъдат наредени в една линия с Гергов. Просто общият истеричен фон на политическото съществуване в България се отпечата и в БСП и размаза истинската картина на нещата. В левицата обаче, все още съм убеден в това, онова, което свързва хората е повече от онова, което ги разделя. В общата суматоха, хаос и скандали е трудно да го видим веднага, но смятам, че в БСП възможността за диалог изобщо не е унищожена или отпаднала от дневния ред. Политическите страсти вдигат адреналина, кипват кръвта, но в крайна сметка емоциите от битката отминават, а идеите, които свързват всички остават все така актуални. И точно заради това съм убеден, че прекият избор за лидер е идеалната база за диалог на всеки истински социалист, който вярва, че БСП може да предложи различно бъдеще на страната. Този избор е идеалната възможност за спор между визии, идеи и програми, а след него БСП буквално влиза в предизборна кампания. И ако приемем, че днес е нормално емоциите да кипят и да се навдигат като цунами, то в предизборна ситуация ще си проличи всеки от коя страна на фронта е. Днес в редиците на вътрешната опозиция има хора, които със сигурност с кръвта си и с ДНК-то си принадлежат на левите идеи. И точно това е големият плюс на БСП, който ожесточените придворни шамани пропускат жестоко. БСП не е огледално отражение на ГЕРБ. Спорът в левицата винаги е начин за придвижване напред. Вътрешнопартийната демокрация пък може да бъде като ракетно гориво и в най-кризисните мигове, защото след като страстите изкипят остава онова, което свързва хората, а не онова, което ги разделя. Това е големият коз на левицата, който все още не е изигран. Да, проповедниците на коалицията с ГЕРБ съществуват, но когато социалистите си кажат думата, определят своя лидер и дадат знак за бъдещето, смятам, че БСП ще може да се разбере. Партията го е правила преди и технологията за това не е никак сложна. Всички трябва да поставят егото си настрана и да поговорят за бъдещето на държавата. Защото БСП като партия продължава да има най-острите държавнически инстинкти и го е демонстририла с цената на собствените си интереси в името на интересите на България. Хора и като Михаил Миков, и като Сергей Станишев са оставили своята диря в историята на левите идеи у нас и не смятам, че са готови да зачертаят цялото си наследство в името на елементарно политическо противопоставяне. Това е тайната сила на БСП. Тя знае кога може да си позволи да спори и знае кога трябва да бъде единна. Точно заради това, макар да осъзнавам очарованието на вътрешните битки, защото те са адреналин на макс, съм убеден, че в БСП диалогът винаги е на една ръка разстояние. Просто му трябва катализатор. А в една държава в която партията на властта се пука, а скандалите ни заливат с удивително постоянство, този катализатор ще се появи в най-неочакван миг. Тогава агентите на влияние на ГЕРБ сами ще изпаднат от политическото уравнение и ще останат само тези, които са свързани с левицата по най-емоционален начин. И това не напомпан опитимизъм. Това е реалистично познаване на процесите в БСП.

Да се хванем ли на бас?

Кирил Добрев трябваше да се извини, а не да се прави на жертва

Досега БСП не беше влизала в новините единствено с побоища и скандали. Уви, дори и и това е на път да се промени. Миналата седмица всички станахме свидетели на запис от охранителна камера на който се вижда как заместник-председателят на партията Кирил Добрев, гневно кряска и посяга към сътрудник от орготдела на "Позитано". Всъщност видеото е без звук, но можем да се досетим от изражението на Добрев и от това, че поне двама души се намесват, за да разтървават скандала, че нещата са много напечени, свръхагресивни и буквално взривоопасни. Жертвата на атаката организаторът в БСП Евгений Белий се оплака, че с нищо не е предизвикал агресията. Оперативката на орготдела си е течала нормално, но спор за това ще дойдат ли социалисти от Русе или не на Бузлуджа нажежава обстановката до червено. Кирил Добрев близо ден не коментира ситуацията, а когато се появи на екрана на една телевизия обяви, че е жертва на постановка и компромати. Неговата версия беше, че Белий е агентура на Корнелия Нинова, която умишлено го е извадила от нерви в разгара на политическата битка в БСП.

Признавам си предварително - в конфликт на интереси съм при писането на този текст. Познавам Евгений Белий от много години насам и съм член на БСП в ръководената от него организация - в столичния район "Краясна поляна". И, по дяволите, наясно съм колко напрегната е политическата работа, абсолютно разбирам и нервното напрежение, което се е натрупало в БСП и съм убеден, че целият случай щеше да се разреши сравнително нормално, ако заместник-председателят на партията беше намерил моралната сила да се извини публично и да поднесе личното си съжаление на Евгений. Не видях обаче такъв жест. Точно обратното. Из фейсбук веднага плъзнаха и други подмятания - че Евгений бил скандалджия, че имал конфликтен характер, че командорел колегите си, че бил високомерен, нагъл и арогантен. Казвам ви честно - четях тези определения потресен. Наистина потресен. Нито едно от тях не отговаря на истината. Евгений е от най-рядко срещаната порода хора - човек напълно отдаден на идеите, жертвал целия си личен живот в името на партията и своите идеали, тотален идеалист и безсребърник. Той е член на БСП от 1992 година и дълги години участваше в кампанията на партията като доброволец, защото за него идеите стоят над всичко. Не напразно след години, когато стана кандидат за общински съветник аз и други хора, които го познават предложихме слогана за неговата кампания да бъде: "Идеалист в живота - идеалист в партията". Защото Евгений е точно такъв. Той никога не е работил за постове, не е превивал гръбнак пред силните на деня и винаги е вярвал, че автентичните леви идеи са истинския път на страната. И това не е просто рекламна постановка. Отдадеността му в работата си личи по всичко - БСП спечели в "Красна поляна" и президентските, и парламентарните, и европейските избори. Щеше да спечели и местния вот, но секциите във Факултето надделяха и само 200 гласа не стигнаха на червените да вземат още едно кметство в столицата. Така че съм чувствителен на тема Евгений. Просто знам за какъв честен човек говори. А най-лошото е, че заместник-председателят на БСП със сигурност знае, че не е прав. Но както и да е.

Тази история може да бъде коментирана много гневно и скандално, защото случката наистина е шокираща. Опасявам се обаче, че ако я свръхемоционализираме тогава ще превърнем тази статия в хулиганско есе, което освен, че е признак за лош тон, няма да ни помогне в автентичния анализ на ситуацията. Заради това правилният начин тук е да запазим хладнокръвие, да преглътнем обидните думи и да се опитаме да открием какво се крие зад това поведение на един заместник-председател на БСП, който само дни преди това излезе с доста силното послание, че иска да обединява партията. Ясно е, че една партия няма как да бъде обединена с псувни, юмруци и викове. И точно тук определено Кирил Добрев стъпи накриво в своя опит да се бори за креслото на Нинова на 12 септември. Което обаче означава едно. От поне година насам много медии се опитват да изкарат БСП затихващ политически фактор в обществената игра. Нещо повече - по време на извънредното положение бяхме залети с цунами от социологически проучвания, които ни представяха нещо като слънчева утопия - хората харесват ГЕРБ, обожават Бойко Борисов, аплодират ентусиазирано предложените полумерки, а БСП затъва в политическа кал, необичана и непотребна на никого. Опасявам се, че точно тук властта направи най-баналната политическа грешка - повярва в собствената си пропаганда. Защото за това, че БСП съвсем не е в такава криза в каквато ни я представят говори факта, че цената на битката за лидерския пост се покачва постоянно. Левицата досега не е преживявала процес по вътрешнопартийни избори, но от опит знам, че за обречени каузи няма много кандидати за председатели. В БСП е всичко друго, но не и пусто като погледнем колко души загряват на терена, за да учстват в състезанието. Да, вярно е, най-вероятно битката ще бъде основно между Корнелия Нинова и Кирил Добрев, но виждаме, че апетити проявяват и Красимир Янков и Валери Жаблянов или поне така ни разкрива тяхната ненаситна стръв към медийни участия и даване на акъл по всеки въпрос на вселената.

Очевидно и Добрев вече осъзнава важността на битката. Според мен до последния пленум, представен едва ли не като публична екзекуция над Нинова, а всъщност тя тактически надигра опозицията и гарантира провеждането на пряк избор, всички конкуренти за поста й не възприемаха тази битка с необходимата степен на внимание. Повечето от тях чакаха някоя политическа схема да проработи, някоя дребна афера да вземе връх и да се стигне до старото положение конгрес да избира председател. След пленума и заковаването на датата 12 септември изведнъж стана ясно, че път встрани няма. Че ножът опира до кокал, а вот подаден от всички социалисти ще даде много отговори и ще разкрие истинските лица на много хора. Именно там като през лупа ще се види коя визия за БСП одобряват социалистите, както и много претенции за разговор от името на цялата партия ще бъдат един път завинаги разрушени. Защото днес има твърде много говорители от името на всички социалисти, а през септември един път завинаги ще стане ясно кой на каква база на подкрепа може да говори. Подозирам, че точно този момент е подействал на нервите на Кирил Добрев. Това наистина е огромна отговорност и тежест. Проблемът е, че той не пожела да се върне в състезанието като джентълмен с извинение, а да влезеш отново в битката и да се оплакваш, че си жертва може и да работи донякъде, но като цяло днес социалистите наистина гледат за някой който не се жалва, а върви напред срещу най-големия проблем на България - партия ГЕРБ и паяжината от зависимости, която е изплетена около институциите.

Точно заради това решителния сблъсък е чакан толкова много, а убеден съм, че и в ГЕРБ доста се потят от дилемата кой точно ще бъде на лидер на БСП след 12 септември. Ако приемем, че последните телефонни записи са автентични виждаме кое име кара Бойко Борисов да говори насън и да се притеснява. Всъщност независимо, че много хора се опитват да представят битката за лидерството в БСП като персонален сблъсък, това всъщност е идеен спор. Не смятам, че Нинова някога е имала за цел да спира диалога в БСП или да разединява партията, както я обвиняват. Тя просто срещна тежка каменна стена срещу себе си в мига в който ясно заяви, че БСП няма да участва във властта на всяка цена и, че това е правилния път към победата на изборите. С какво може да се излезе срещу такова послание? С абстрактни призиви за обединение? С приказки, че в партията има настройване един срещу друг? Всъщност грешката на всички, които искат да сменят Нинова е, че започнаха състезанието твърде късно. Наистина твърде късно. И когато го осъзнаха започнаха да допускат грешки.

Предстои ни интересно начало на есента.