Sunday, October 15, 2017

Краят на Мумията и медийното блато




Само преди около две седмици Антон Тодоров се изправи на парламентарната трибуна и се обяви за Мумията - не спи, не яде, не е от този свят и винаги се завръща за ужас на гадните комуняги. Депутатът от ГЕРБ имаше нужда от това напомпване на самочувствието, защото само няколко дни по-рано бе станало ясно, че детската му мечта да оглави Комисията по досиетата рухва в прахта с кървав нос. Но пък нищо не предвещаваше, че това е началото на края, защото Тодоров за краткия си престой в парламента се превърна в основен говорител на ГЕРБ, макар че не е член на партията. И заради това в мига в който той направи самопризнанието, че е извънземно, някой бе предположил, че само след седем дни ще има оставка, напускане на парламента и запращане в обществено изгнание, сигурно щяха да го приемат за по-малкия и ненормален брат на Мумията. Но това е България - тук от върха до окончателния крах те дели само едно участие в сутрешен блок. Всичко се промени след като Антон Тодоров направи злополучно участие в сутрешния блок на Нова телевизия и заплаши водещия Виктор Николаев, че ще си изяде хляба. Веднага след него вицепремиерът Валери Симеонов мина през същата процедура по заплахи и стържене със зъби. Комбинацията от тези участия отекна като взрив в обществото. Социалните мрежи бяха залети с възмутени коментари, много журналисти и медийни лица реагираха като ужилени. Отдавна не се беше вдигал такъв шум около телевизионна изява. Тодоров побърза да се извини, да обяви, че не е имал предвид нищо лошо, но снежната топка се бе задвижила и го помете по своя път. Три дни след изявата Тодоров написа оставка, но не до парламента, а до Бойко Борисов (в партията очевидно си имат приоритети, хейтъри такива). И сега на нас ни остава да се опитаме да разберем този скандал, да го проумеем наистина, а не повърхностно и да видим дали той ще ни помогне за укрепване на медийната среда у нас или ще бъде поредната буря в чаша вода.
След разгорялата си драма, освен писъците на професионалните оплаквачки и изпечените късачи на коси, че чуха и други по-дълбоки и по-болезнени мнения, които всъщност споделям. 

Днес много хора се възмущават от Антон Тодоров, много медии също, дори от Канал 3 му свалиха моментално предаването. Но нима именно медиите не отгледаха Тодоров. Той и хора от неговата порода от години насам получават безпроблемно трибуна, канят ги по повод и без повод. Сутрешните блокове станаха тяхната хранителна среда. Коментарните предавания се превърнаха в техни ловни полета. Журналистическите микрофони пред устата им беше ежедневие. В един момент създадените чудовища просто се откъснаха от контрол, заживяха собствен живот, скъсаха веригите и ГЕРБ припозна моментално част от тях като остриета, независимо от биографиите им на дисиденти на Бойко Борисов. Защото българската телевизионна среда се опиянява единствено от скандалите. Те са основният смисъл на съществуването на предаванията. Заради това е невъзможно и да се чуе аналитичен глас. Всичко е подчинено на идеята студиото да заприлича на битка на питбули, където хвърчи кръв и откъснати уши. Заради това Мумиите бяха добре приети, защото те живеят в интригата, дишат с компромати и обожават да хвърлят кал. В този смисъл Тодоров вероятно е прав да чувства обида, защото не е направил нищо, което не и извършил досега. Преди го канеха, защото е Антон Тодоров. Изведнъж се оказа виновен пак, защото е Антон Тодоров. Убеден съм, че е изтървал нишката на скандала и логиката на своето отлюспване. Но в България е така - днес сочиш ехидно празния стол, утре с ужас виждаш, че и ти трябва да освободиш своя, защото само за няколко дни се превърнал от политическо острие в политическа пречка.
Медийната среда в България винаги е била изкривена и то до неузнаваемост. Медиите не са реално отражение на обществения живот, а се опитват да съучастват в политическото инженерство и това си личи отдалече. Давам ви пример - и до днес много телевизии се опитват да ни занимават постоянно с проблема за "традиционното дясно" и неговото обединение, което се превърна в индийски сериал и вече изключих кой с кого изневери в тази сага. На последните избори партиите от това пространство не успяха да докретат до парламента, нещо, което е съвсем естествено след всички лупинги и пози от Кама сутра, които се опитаха да направят пред очите на избирателите. И въпреки това получават медийно време все едно са някакъв фактор. Не е моя работа да се меся на дневния ред на медиите, но по логиката по която се дава време на традиционната десница, време трябва да получават и всички останали извънпарламентарни формации. Очевидно не е така. И това е само един от примерите за изкривеното огледало. Друг е създаването на чудовища като Антон Тодоров, а и като Валери Симеонов, който също получи достатъчно време да се изживява като медиен сатрап. 

Вероятно това е обяснението на друг феномен, който си струва да погледнем в дълбочина. Защо медиите мълчаха близо четири часа преди да отразят скандала? И под медии тук имаме предвид основно Нова телевизия. В автентична среда веднага след сутрешния блок в който Тодоров заплаши журналиста трябваше да има позиция, недоволство, бунт. Само че ръководството на медията не реагира. Не реагира толкова дълго, че други журналисти дори написаха текстове за това мълчание. И едва след четири-пет часа позиция на Нова се появи. Откъде дойде това закъснение? Била е необходима консултация с някого ли? С кого? Защо? Самият водещ потъна в мълчание и изяви позиция чак три дни след скандала - в понеделник рано сутринта. Ако човек иска да води битка за свободата на словото едва ли ще се оглежда за знаци и ще си чете хороскопа, за да види трябва да влиза в нея. И всъщност това мълчание оголва истинските зависимости на медиите, тези, които стават все по-очевидни от ден на ден. Липсата на моментална реакция ги издава и осветява.
Точно поради тази причина на мен ми е трудно да приема тезата на един смислен журналист като Светослав Иванов, който твърди следното: "Как се докарахме дотук? Не толкова заради зависимости, колкото заради липсата на характер, ценностен упадък и ниско самочувствие. Тотална загуба на нишката с потребностите на публиката си". Липсата на характер, ниското самочувствие - всичко това е последствие именно от зависимостите на медиите. От премълчаваните задкулисни влияния и протоколи, които наистина могат да отстранят един журналист от неговото място. Кой ще влезе в ролята на камикадзето и да обезкостява властта, когато е наясно, че няма да получи гръб в битката, а ще бъде прострелян моментално. Битката за свободното слово е опасна, там стрелят на живо месо и заради това тя не може да бъде водена от единаци, а трябва да е общо усилие на цялата общност, която възприема себе си като демократична и извисена. И тук вече стигаме до другия голям проблем. Такава общност у нас не съществува. Всички, които виждате да се изявяват по медиите като интелектуални гастрольори, всички автори на разтърсващи моралистични статуси, всички стенания за цензура - това са имитации, полуфабрикати за масова употреба, нищо смислено, нищо истинско. Защото се оказа, че можем да страдаме и да леем сълзи за Виктор Николаев и за придворната телевизия на ГЕРБ, каквото всъщност е Нова, ама, когато други журналисти са в същата позиция нямаше стонове, нямаше хлипове, цареше злобно мълчание, озаряване тук-таме от злорадо стържене със зъби. Защото в ситуацията на Николаев само преди няколко месеца се оказа международничката Къдринка Къдринова. В ролята на медиен фюрер тогава се изяви членката на СЕМ Бетина Жотева. Репликата й: "Ако си отворите устата още веднъж за мен, ще видиш какво става" трябва да бъде обезсмъртена със своята злоба. Класически случай не само на опит за цензура, но и на властови натиск върху медиите. Все едно виждаме Валери Симеонов в пола. Тогава обаче най-гласовите днес си мълчаха. Дори не сметнаха за необходимо да се обадят, защото видите ли Бетина е от нашите и по-добре да не се занимаваме с това. Мнозина дори одобрително кимаха на Жотева, защото наритва левичарка, а пък с гадните комунисти само това трябва да се прави. Ето защо лично аз не вярвам на три-четвърти от внезапните защитници на свободното слово. Тази битка не е избирателна и от нея ваканция не можеш да си вземеш, нито да се пишеш в болнични. Премълчал ли си Бетина, то нямаш никакво право да критикуваш Антон Тодоров, защото по същество ставаш негов съучастник. Бетина Жотева така и не напусна СЕМ, скриха я в сенките, за да може тя като робот да си вдигне ръката и да гласува за най-удобната кандидатура за шеф на БНТ.
Тръгнахме от нещо банално - арогантен политик, но според мен вече се доближаваме до истинския проблем - подлизурството на самата медийна среда. Мумията успя с действията си да освети и това. Тоест след всичко има и за какво да сме му благодарни. Неговата медийна гилотина показва, че той не успява да се завърне всеки път, но пък ни разкри истинското състояние на медиите. Нима ни беше необходимо извънземно, за да го разберем?

Eдна неочаквана хипотеза за войната Радев - Борисов





"Премиерът се разпореди да не споменаваме президента, а да говорим за нещата, които действително могат  да водят до издигане на авторитета на институциите и до намаляване на това противопоставяне, което е вредно, както и за институционалната същност на България и българските институции, но така също и за бъдещето на страната". Мисля, че по многото запетайки, разпадаща се лексика, логическа оплетеност и кухота, мнозина са разпознали, че първото изречение е буквален цитат от Цветан Цветанов. Да, знам, за тези, които цитират буквално Цветанов е запазено отделно сепаре в ада, но си струваше да рискувам бъдещето на душата си, за да се насладите на цветния речник и самопризнания. Много ми харесва формулировката "премиерът разпореди". От него намирисва на примитивен феодализъм и издава някаква много изкривена атмосфера в партия ГЕРБ. Но това си е техен и отделен проблем. Самият факт, че в разгара на почивните дни Цветанов бе принуден да даде пресконференция с подобно признание, вероятно означава, че опитите за сблъсък с ген. Румен Радев са дали своят болезнен ефект в управляващата партия. Иначе Бойко Борисов едва ли щеше да разпорежда напълно да се спрат споменаванията на държавния глава. 

Всъщност напрежението между институциите няма как да изтлее напълно, особено, ако не сме наясно с окончателната мотивация на Борисов - иска ли той да се кандидатира за президент или не иска. Но дотук и Борисов, и Радев постъпват мъдро като заобикалят бурите и кандидатите за камикадзета в тази битка с вниманието, което човек отделя, когато пресича минно поле. Въпросът обаче има ли война между институциите и персонална битка между Радев и Борисов ще остане отворен. Ние също няма да му даваме окончателен отговор, а ще разгледаме една от възможните хипотези.
ГЕРБ са партия, която трудно съществува с президент, който не е от тяхната политическа разцветка. Нека да се върнем само 7 години назад и да си спомним какви искри прехвърчаха между ГЕРБ и Георги Първанов. Тогава между другото остриетата на конфронтацията пак не бяха външни на партията хора. Например Симеон Дянков, който даде цяла поредица от ехидни изявления за милионите на Първанов. Прехвърчаха куршуми, заговори се за импийчмънт, за да се стигне до кулминацията в която Борисов обяви, че само и единствено той вече ще говори с президента. Тогава напрежението се уталожи, а Борисов и Първанов станаха такива приятели, че четири години по-късно вече бяха коалиционни партньори.
Историята се повтаря като фарс и днес ГЕРБ изпаднаха в абсолютно същата ситуация, но вече с лек трагикомичен елемент. Защото в последните 6 месеца цялата дейност на партията беше подчинена на подготовката на удари срещу Румен Радев. От изявите му в парламента се разбра защо е бил привлечен и за депутатска работа авторът на бестселъра "Шайка" Антон Тодоров, самонарекъл се Мумията. Неговата задача е да говори това, което ГЕРБ не може да си позволи, да пуска интригите, слуховете, манипулациите, а партията отзад да гледа кое ще й се размине и кое не. Създаването на парламентарна комисия за бойния самолет за авиацията, публичните оплаквания на Цветанов, че не го били пуснали на среща между Радев и кмета на Свищов, телевизионните скандали на Антон Тодоров за "Грипените" - всичко това беше знак, че ГЕРБ искат да воюват до кръв. Единственият елемент на мистерия беше дали Бойко Борисов участва в тази акция и я дирижира, или партията започва да му се изплъзва и да води собствен живот.

Днес все още е трудно да се отговори на въпроса, но можем да разчетем изявлението на Цветанов и като опит да се покаже, че между ГЕРБ и Борисов вече има политически сблъсък. Той (Цветанов) се подчинява на разпореждането, но сърцето го влече към битката - така можем да изтълкуваме неочакваните самопризнания и откровения на заместник-председателя. Може би има пукнатина там, където смятахме всичко за монолитно?
Можем да стигнем до този извод и по логичен път. В своето последно издание, наречено Борисов-3, управлението на ГЕРБ и най-вече на неговия лидер се е концентрирало в областта на външната политика, заради удивителното безсилие във вътрешната. Последното нещо от което се нуждае в този момент правителството е война между институциите, защото тя би разбила образа на геополитически стратег, които премиерът си гради през дежурните по любов медии. А този образ е важен за него, защото предстои Европейско председателство, а то е стратегически важно. Вече не знам дали е важно за ГЕРБ, но за Борисов със сигурност. Нещо повече - ако се развихри война с президента, то тя ще лиши министър-председателят от време и ресурси да прави совалки и да се самоназначава за посредник, а това едва ли влиза в неговите планове за действие. Вероятно заради това Борисов подряза крилцата на ГЕРБ. Това е леко кафкиански момент - в момента партията му е по-скоро в тежест, отколкото да му носи полза. Дори се получава леко парадоксално - ГЕРБ има нужда от войната с Радев, за да може малко да обедини редиците си, защото нищо не сплотява така като общия силен враг, а Борисов точно обратното - нуждае се от синхрон с "Дондуков" 2. В този ред на мисли можем да видим изявлението на Румен Радев, че ако ГЕРБ искат битка, ще я получат, не точно като призив за обявяване на война. Това е бил призив към Борисов да си озапти партията, да й сложи спирачки, за да не навлиза в минното поле на противоборството. Тоест може да се окаже, че Борисов и Радев в един момент са на една страна - и двамата срещу ГЕРБ. 

Monday, October 09, 2017

Категорично не приемам оставката на Антон Тодоров - Мумията




Категорично не приемам оставката на Антон Тодоров - Мумията, първият народен представител у нас, който даде самопризнания, че не е от този свят, тоест, че е извънземно. Това е удар по българската наука, която можеше да получи шанса да осъществи контакт с чужд разум. После да не се чудим защо летящите чинии ни заобикалят - очевидно гостоприемството не ни е на ниво...:)))
Вън от шегата обаче - натирването на Мумията е жесток удар по малката секта, която се беше нарекла "Радикално крило на ГЕРБ", състояща се от Тодоров и Спас Гърневски, поставени в листите, за да бъдат изпълнителни на мръсни поръчки, парламентарни интриганти, които с пръскане на слюнки да прикриват факта, че ГЕРБ блокират работата на парламента, не придвижват важни закони и циклят в своето собствено безвремие.
Пак ще повторя - Антон Тодоров е всичко онова, което ГЕРБ искат да бъдат, но ги е страх да си го признаят. Вероятно заради това, ако човек се поразходи из групата "Не пипайте Антон" (да, треперете, има и такава) ще се удиви на жалостивите хленчове и подсмърчания в стил "Не можахме да го защитим! Не го запазихме!". Как да им кажеш на тези, които леят сълзи, че не БСП е ударила смъртоносно Мумията, че не левицата му е взела скалпа. Самата им партия го наритва, защото той вече им е камък на шията и е в състояние да удави цялата коалиция.
Ако Тодоров наистина е Мумията, трябва да схване, че неговият основен враг е ГЕРБ, защото го използваха докрай, употребиха го, ласкаеха го, че е човек с невероятна аналитичност, че е цветен, пунктуален и какво ли още не, а най-накрая го пуснаха по пистата на суджуците и едва ли някога отново ще се сетят за него.
Предлагам му да почне отсега да пише "Шайка-2" - че поне да хване времената, когато всички ще се правят, че никога не са гласували за ГЕРБ, а забиването на стрелички по снимката на Бойко Борисов ще стане национален спорт...

Джеки, чудовищата дебнат в тинята и чакат тяхното време да дойде




В съавторство с Румен Петков



Винаги, когато светът се разтресе от поредното геополитическо земетресение и мощните финансови интереси доведат планетата до предвоенно състояние, това размества не само банкови сметки, но и интелектуални тектонични плочи. В такива времена от блатото на миналото започват да изплуват демоните и призраците на неща и идеи, които утопично и наивно сме вярвали, че са останали далеч назад и повече няма да се върнат.
Но, уви, чудовищата дебнат в тинята и чакат тяхното време да дойде!
Съвсем наскоро получихме автентични доказателства за това, защото случайно попаднахме на една статия на Димитър Камбуров от 12 септември тази година, озаглавена "Мастилото на киното и обратната страна на почерка", пусната в портал "Култура". Никой от нас нямаше представа кой е Камбуров и очевидно редакторите в сайта са знаели, че мнозина  ще се почешат по темето в недоумение и заради това са ни обяснили в почернен текст - Камбуров бил роден през 1962 година и бил доктор по история и теория на литературата. Понастоящем преподавал в Тринити Колидж в Дъблин.
Трудно е този текст да бъде вместен в рамките на нормалното, защото затъва в толкова отвратителни идеи от миналото, за които ще поговорим, но най-общо казано, това е опит за критика на документалния филм на американската режисьорка Андреа Саймън "Изкуството е оръжие", посветен на Анжел Вагенщайн. Идеята на автора е била да обругае филма, главния му герой, идеите на главния герой,  а след това самозвания публицист затъва и в жалостиво мрънкане, че светът не е поискал да чуе неговото мнение кой български писател да бъде уважаван
Първият проблем при сблъсъка с текста е неговият очевиден, очеизваждащ антисемитизъм. Отвратителното е, че Камбуров дори не го крие или поне не успява да го скрие качествено по време на своите мозъчни експлозии. Човек дори започва да се чуди кой ли редактор на портала "Култура" е пуснал текста в такъв вид, но този, който му е дал зелена светлина, вероятно се е водил от принципа, изразен бесновато от Спас Гърневски наскоро в Народното събрание - "по-добре фашист, отколкото комунист". И заради това на Камбуров му е позволено да разгърне цялата патетика на своя антисемитизъм, която рано или късно акостира на брега на нацизма, както ще стане ясно по-надолу.
Нека да не бъдем голословни. Още в началото на текста авторът си обяснява създаването на филма за Вагенщайн не през неговия живот, идеи, творчество и биография,  а защото "когато един ляв глас се надига срещу безалтернативността на пазара, без друго има някои предимства той да е еврейско-американски". Тоест - друго е да си евреин, все те пробутват на първа линия.
Не се опитвайте да търсите извинения на автора, той има предвид точно това и нищо друго. А от опит знаем, че  когато някой започне да търси такива връзки в историята, той рано или късно става адепт на "Моята борба".
Проблемът на Камбуров с евреите, започнал плахо, се задълбочава колкото повече текстът се движи като самосвал без шофьор към собственото си фиаско. Следващият удар по еврейска линия се крие в позициите на Вагенщайн за спасяването на българските евреи - той смята, че този акт се е случил не по приумиците на отделен политик, а заради натиска на широките маси. Тази идея вади пяна от устата на Камбуров. Защото Вагенщайн не отчел църквата, 43-амата парламентаристи, които подписали писмото до Филов по инициатива на Димитър Пешев и т.н. Изобщо как смее преследваният тогава евреин да не оценява заслугите на елита за собственото му спасяване!?
Тази елитаристка гледна точка е смешна, защото дори и Димитър Пешев едва ли щеше да направи нещо, ако не беше народният натиск, гневът на тези така мразени маси. Тук авторовата ярост вече откровено намирисва не само на антисемитизъм, но и на фашизъм, защото голямата идея зад тази интелектуална вакханалия е да се даде алиби на зверствата на Филов, да се изчисти името му, а и на цялата власт от един от най-очевидните признаци за фашизъм - антиеврейското законодателство.
Уви, тезата на Камбуров може да бъде съборена само с едно дихание. Защото там, където нещата е трябвало да зависят от политическия елит, тоест в присъединените територии, евреите не са спасени, а натоварени на влаковете за концлагерите! Ето тук започваме вече да се ориентираме защо Вагенщайн е неудобен.
Той помни, той е паметта за онези времена, очевидец на времето.
Очевидците винаги са неудобни на пренаписвачите на историята.
След като е довел нещата до естествения им завършек - интелектуалният концлагер на Камбуров вече окончателно отваря врати и се размирисва на сяра и на нацистки ботуши. В текста се пита фалшиво и мазно кое е накарало една американка да види във Вагенщайн легендарен герой, какъвто той наистина е, а не както смята микроскопичният автор - "съучастник в убийства, мъчения и преследвания на хора".
И тук на Камбуров започва да му намирисва на еврейски заговор.
"Под интернационализма на лявото започва да прозира глобалната еврейска солидарност, чийто венец е и този филм", пише авторът.
Спрете за момент и осмислете изречението!
То сякаш е извадено от онази прокълната книга на Хенри Форд "Интернационалните евреи", където авторът се е удавил в своите фобии като плъх в океанска вода. Абсолютно същото имаме и при Камбуров - разкриват ни се основите на глобална еврейска мрежа, защото какво точно ще рече "глобална еврейска солидарност", която върви по света и разваля храносмилането на бесните десни грантови интелектуалци!? Следващата стъпка е да се съска за „световно правителство“, а след това чакаме единствено да се появи някой Розенберг и да развие расова теория от всичко това.
Малко по-надолу самият автор вече говори за "еврейска мрежа", а стига и до "ционистки културен супрематизъм". И тук веднага следва извода на класическия антисемит и фашист - как нито един българин нямало да може да пробие, дори и да е със същите качества, ако не принадлежи към "избрания народ".
Ние вече сме преживявали подобно обяснение на световните процеси. Тоест Камбуров не е новатор. Това се случи след 1933 година в Германия и прекрасно знаем как завърши всичко.
Заради това в позорния текст замирисва на концлагерни пещи, защото от хленча, че евреите си имат глобална мрежа за влияние, до газовите камери има не повече от две-три крачки, които Димитър Камбуров със сигурност вече е направил в ума си, а още не смее да си признае.
Беше важно да изясним този протонацизъм, за да имаме представа какъв човек се е захванал с анализ на творчеството на Вагенщайн. Това ще ни позволи да осмислим и другите му интелектуални позиции в тяхната автентична светлина, а не в постмодерните заигравки с речника и опитите да бъде вдигната димна завеса пред фашизма.
И сега можем да погледнем "културната" критика в текста.
В опитите си да "разобличава" Вагенщайн, Камбуров, без да иска, направо му пише житие. Например, той си признава, че познава авторката Андреа Саймън и допълва, че тя две години е учила български, за да може да разговаря с Вагенщайн.
Представете си само - каква отдаденост на авторката е това!? И то въпреки самопризнанията на Камбуров, че той се опитвал да я предупреждава, че "Вагенщайн е дотам противоречива в страната си фигура, че филм, който го героизира, може да се разбере превратно".
Това вече е смешно!
Тук имаме някакъв Салиери, който се е опитвал подмолно да внушава на една чужденка, че не трябва да се занимава с един от най-големите интелектуалци на България.
Това е толкова ниско и долно, че ситуацията придобива трагикомични нотки, особено след като Камбуров се опитва да представи своята подлост като акт на неконформистко мислене.
И тук си проличава някаква лична обсебеност от Вагенщайн, което прави сравненията със Салиери още по-стряскащи и автентични. Вагенщайн имал "маниакално его" и "безмерен нарцисизъм" - изобщо текстът толкова често се дави в катастрофична злоба, че от един момент нататък става практически нечетивен, защото е ясно, че не е написан от изследователски, а от чисто политически позиции. Това си личи в преразказа на филма, който прави Камбуров и този преразказ е безкрайно злобен към "познатата му" Андреа Саймън, защото той я обвинява, че е осмислила лявото мислене критично, но като го представяла все още като жизнена алтернатива на капитала. И още нещо - че не показала качествено част от историческите катаклизми, през които България мина в последните 70 години.
Това е абсурдно. Защото, ако Камбуров бе поставил подобно изискване и пред себе си, неговият текст нямаше да се роди изобщо или щеше да се продъни под тежестта на собственото си политическо бунище.
Саймън не търси обективно разглеждане на историята, нея я интересува историята в погледа на Вагенщайн. Интересен е човекът, интересен е несъгласният, интересен е оригиналният, интересен е последователният интелектуалец, а не някаква стерилна и обективна картина на държавата.  И това е особено важно, защото изкуството не търси неутралитет на гледните точки, а става интересно, когато е пречупено през вижданията на един човек, който днес вероятно е най-известния български писател зад граница, най-смисления интелектуалец в държава, която се деинтелектуализира със страшни темпове.
Всъщност това е проблемът, който тревожи домораслия ни нацист - че Вагенщайн напуска границите на националното и влиза в мисленето на световното.
Между другото, този тревожен хленч на Камбуров е едно към едно взет от текста му. Той, като преподавател в Тринити Колидж, знаел какво означава единствената преведена от български книга да е "Физика на тъгата" на Георги Господинов, но дълбоко не държал "светът да почне, вместо с модната марка Bulgari и Стоичков, да асоциира българското първо с А. Вагенщайн".
Проблемът, разбира се, е, че светът не дава пет пари за мнението на Камбуров. И той не е интелектуален администратор и дебел бюрократ на българската култура, че да казва кого да открива светът и кого не. Само че злобата от това безсилие е пропила текста като екзотична отрова.
Още един пример - Камбуров демонстрира собствената си интелектуална недостатъчност като твърди, че опитите на Вагенщайн в полето на романа били неразпознати, а филмите му забравени.
Нищо не може да бъде по-далеч от истината за това.
"Петокнижие Исаково" вероятно е един от най-добрите романи у нас, които са писани по време на прехода, текст, който наистина осмисля трагедията на 20-ти век по световен начин и точно заради това е интересът към Вагенщайн. Не заради еврейските му гени, а за интелектуалния му дух и поглед.
Един фашист, разбира се, ще е сляп за това, но ми е ясен коренът на тази дясна злоба. И тя се крие в това, че именно ляв интелектуалец е признат като световен мислител. А нали от 27 години се опитват да ни смажат мозъците в пералнята на твърдението, че комунизмът не е родил нищо добро, нищо смислено, че всичко е било мрак и мъгла.
Излизането на Вагенщайн от националните граници е катастрофа за този тип разбиране на историята. Защото България не успя да роди качествен десен интелектуалец, някой, който да надмине собственото си его и да търси различен поглед към историята. Това, че грантовете унищожиха българската дясна интелигенция е обект на отделен текст, но днес виждаме през един злобен, мръснишки и глупав текст, че на подсъзнателно ниво Камбуров е стигнал до този извод. Но, вместо да го приеме, започва да рита срещу стените на битието в опит да принизи Вагенщайн до собственото си ниво, да го натика в калта на собствената си маломерност, но това е опит, обречен на провал и то още преди да е бил осъществен.
Разбира се, Вагенщайн не е ангел. И той вероятно има своите грешки, съмнения, провали, но същността му като интелектуалец не е интересна с това, а със способността му вече в толкова години и епохи да продължава да бъде смислен, да остава тревожен и в най-мрачните времена на идеите да не загуби огънчето на своята вяра. Ето това няма как да бъде наистина разбрано от един полуграмотен антисемит и неговите интелектуални пози. Които, между другото, стават още по-смешни в тяхната истерия.
В крайна сметка Камбуров и неговият интелектуален фашизъм изпадат в най-баналния и ужасяващ капан на българския десен "мислител", появил се като ГМО-продукт след нашето собствено мини-земетресение през 1989 година. Историята на интелектуалното дисиденство у нас по време на тоталитаризма може да бъде разказано основно през леви фигури. Хора, които са били част от БКП, но никога не са били на колене или с изплезен език да обслужват властта. Това е голямата трагедия на системните изнасилвачи на историята. Освен един Георги Марков (а за него може да се напише отделен текст, тъй като антикомунистическата бесовщина вече е напълно в състояние да подмени автентичния му блясък като писател), те нямат друг, когото да посочат. Всички останали са фигури като Вагенщайн, дали съпротива, защото са виждали как техният идеал се опорочава, а не са се борили за грантов и бесноват капитализъм и за натикването на България в ръцете на маниакална олигархия без цвят, която крепне като чудовище и изсмуква ресурси от всекиго.
Ето това е големият въпрос пред българската култура днес. Тя се самоунищожи, защото се опита да се впише в подменената, а не в автентичната история. Заради това не се роди дългочаканият роман, който да избистри прехода или да покаже миналато в неговия истински блясяк. Защото камбуровщината се опиянава от схеми, а когато те са фалшиви, тя залита към фашизма, стресната от безсилието си да прочете докрай своята собствена трагедия. 
В бележките под линия пък четем нещо, което трябва да бъде окончателен завършек на тоталната мизерия на този текст. При Вагенщайн, казва авторът, лявото е преди всичко функция на егото.
Можем да приемем, че има човек, който не харесва романите на Вагенщайн, може да приемем, че същият не одобрява неговите идеи или житейско поведение, защото все пак прелестта на света е в това, че сме различни.
Но тази злобна забележка вече издава поръчковост!
И тук не визирам единствено финансово мотивиране на автора. Когато си фашист, е съвсем поръчково да напишеш статия срещу евреина-социалист, тъй като именно той е твоят интелектуален и морален антипод. Защото всеки, който е комуникирал с Вагещайн, знае, че лявото е естественото състояние не на неговото его, а на неговия дух!
Той е човек, потопен в идеите!
Той е човек, който им е останал верен при всички исторически бури! Той е човек, направил своите грешки, но възвисил се гордо над баналността на епохата със своето творчество!
Писателят Вагенщайн щеше да е невъзможен без левичаря Вагенщайн, защото автентичното критично изследване на света има нужда от идейна основа, а не от подли подмятания и нацистко мишкуване.
Заради това точно тук ще нарушим правилата на писането на такъв текст и ще се обърнем директно към Анжел Вагенщайн, който на 17 октомври става на 95 години.
Джеки, приятелю, какъв е този твой късмет, просто не разбираме!?
На млади години беше трън в очите на фашистите, но дори и сега, когато вече успешно си станал човек-епоха, продължаваш да им пречиш и да им предизвикваш киселини в стомаха.
Това е знак само за едно - ти си останал млад, толкова млад, че дори и измекяри от новите поколения те разглеждат като опасност за собствения им нарцистичен комформизъм.
Казват, че с възрастта човек уляга, успокоява се, открива хладната мъдрост на здравия разум, но сега разбираме, че улягането е тиха смърт.
Защото човек трябва да е като тебе, Джеки!
Винаги с неспокоен ум!
Винаги трън в петата на статуквото!
Винаги неудобен, винаги интересен, винаги предизвикателно застанал срещу дежурните истини!
Ето, дори и новоизплюпилите се нацисти тънат в злоба срещу тебе, вероятно защото знаят и са чели, че ти си един от тези, които разбиха на пух и прах техните политически чудовищни предци!
Те заради това мразят и творчеството ти - това е все едно да пуснеш слънце в бърлога на вампири. И, да, знаем, че сме патетични, но покрай текста на този микроорганизъм схванахме, че твоята отдавнашна битка с несправедливостта по света не просто има автентичен заряд, тя е болезнено актуална днес.
Заради това, приятелю, ти желаем винаги да си останеш такъв!
Нека в духа ти винаги да има огън!
Нека идеите ти пребъдат!
Нека словото ти винаги да остане искряща комбинация от тъга, хумор мъдрост!
Днес си ни нужен, Джеки!
Повече от всякога!
Трябва да ни предадеш опита по наритване на фашаги и исторически недоразумения, защото тази битка, усещаме го с кожите си, ще се повтори и имаме нужда някой да ни припомни инстинкта за разпознаване на това вечно зло.
Та заради това се питахме какъв е този твой пусти късмет - цял живот в битка!?
Но може би това е рецептата за вечна младост!?
Бъди все такъв, Джеки!