Wednesday, January 18, 2017

"Кучите синове" на "Америка за България" и новата им визия




В мол "Парадайз", очевидно новата обетована консуматорска земя на колективното българско грантаджийско общество, тези дни се проведе култово събитие. Фондация "Америка за България" реши да надуе помпозно фанфари и да даде знак, че геополитическите турбуленции не са я заличили от българските земи.
Интересното е съвпадението на мизансцена. Именно на същото място, където преди десетина дни се учреди партия "Да, България", фондацията избра да излезе от прашното задкулисие и да демонстрира политическа мощ. Така чисто метафорично се създава усещането, че "Да, България" е нещо като политическо крило на "Америка за България". Това сега може да звучи скандално, но един ден ще се повтаря като най-банална истина.
Съдейки по информациите събитието е било помпозно. "Америка за България" е събрала в софийския мол над 600 свои партньори от над 75 градове, за да представи своята "нова визия". Тази фраза е като удар в главата. Тъкмо си представях, че нова визия означава плакати на Илиян Василев и Емил Джасим по боксерки, либерално горди, че оцеляват в епохата на путиниста Тръмп, но после видях, че имали предвид друго. "Вече няма да сме толкова тихи. Време е да говорим високо и гордо", изкрякала президентката на "Америка за България" Нанси Шилър.

Името на редовния медиен всезнайко и хибриден лапач Илиян Василев се появи в ума ми неслучайно. Наскоро редовният разобличител на конспирациите на Кремъл и на цената на водката написа мелодраматичен текст в който се ожали буквално, че "битката срещу "лошите западни фондации" е схема на Москва". Разбираемо е, че стипендиант на "Америка за България" си пази хляба, но в статията му имаше нещо потресаващо, а именно жалостивия тон. Написан от позицията на някаква върховна жертва на несправедливите исторически обстоятелства и неправилния свят, Василев се късаше косите как тази битка била привнесена отвън и тя била срещу инакомислието, което иначе нямало да има кой да го финансира. Вярно е, че в съзнанието на подобен тип анализатор всичко е схема на Москва - обвинението срещу Трайчо (схема на Москва), победата на Радев (схема на Москма), мис "Януари" на "Плейбой" с малък бюст (схема на Москва), но все пак подобни грантови стонове са интересни за наблюдаване.
Грантовата позиция на жертвата обаче веднага може да бъде разобличена и то с данните, дадени от самата шефка на "Америка за България" - Шилър посочи, че от 2009 година досега нейната организация е инвестирала над 186 милиона у нас за "развитие на българския потенциал". Някой ден ще се занимаем подробно и с голяма част от културните проекти на "Америка за България", защото там си струва да бъде ровено, но засега ще ги оставим встрани и ще отдадем желанието за инвестиции в тази сфера на един хуманизъм по-голям от четките на Росен Плевнелиев към Барак Обама. Но дори да приемем, че само половината от тази сума е била дадена не за култура, а за "развитие на гражданското общество" веднага можем да си представим какъв финансов разврат и мощ осигурява една такава свръхголяма фондация на определени хора у нас. Защото повечето им проекти в тази сфера не могат да бъдат определени като нещо, което оставя трайна следа, с изключение на това, че те нацвъкаха из обществото хора, които се самоназначиха като носители на експертиза по всичко, без да имат реални знания и като основни господари на морала, докато се държат като джебчии в трамвай номер 22.

Неправителствените организации сами по себе си не са заплаха, особено като са посветени на мисията си. Но присъствието на свръхфинансово подплатено чудовище като "Америка за България" напълно изкривява това, което би трябвало да наричаме "публична среда", но вече е леко неприлично понеже Антоанета Цонева се е самоназначила за неин пазител и култиватор. Наливането на толкова много пари, с неясна цел и смисъл, изкривява и медийният пазар, както и политическата система, защото се оказва, че една фондация, която носи гордо името "Америка" в името си по заобиколен път налива пари и в политически партии и цели идеологически идеи.
Веднага даваме пример.
"Икономедия", перлата в короната на империята на Прокопиев, медийната му анаконда, пусната да разчиства терена пред невероятния му апетит, например, издател "Работническо дело" и "Вяра в комунизма", ох, пардон, на "Дневник" и "Капитал" има спечелен грант от "Америка за България" на стойност 3 милиона лева за период от три години. Това изобщо не са малко пари. Но коварството е в заглавието - фондацията официално ги дава по перо "Дигиталните технологии в подкрепа на качествената журналистика". И, разбира се, след това много широко си затваря очите, че тази "качествена журналистика" не се задоволява по никакъв начин само да отразява обществените процеси, а съвсем откровено се бърка в тях и дори служи като политически икубатор за поредните десни ГМО-партии. Достатъчно е несвикналият с грантовите токсини читател да отвори произволен текст на "Дневник" или на "Медиапул" (друг носител на тлъст грант на "Америка за България") на тема "създаването на "Да, България", за да види, че там "качествената журналистика" е изнасилена, кастрирана, разпорена и канибализирана. От времената на тоталитарната преса в българската медийна среда не се бе раждало такова мистично опиянение от сбирката на една шепа фондационни храненици, която си мисли, че е в състояние за още един тур да излъжи десните зомбита и да ги изпържи в котела на своите измами и интриги.
По същество медии, които са захранени с американски пари пряко влияят върху политическите процеси у нас. И това докато анализаторите, финансирани с парите на същата тази фондация, ден и нощ хвърлят къчове, че всъщност Москва коли и беси по нашите географски ширини. Ако смятате, че това е нормално, тогава сте готов да кандидаствате за грант, почти е сигурно, че ще ви одобрят.

Помислете и за друго - как става така, че "Америка за България", фондация, която твърди, че е политически необвързана, хвърля основно пари на психодясното и на десницата по принцип. Съвсем очевидно е, че нещо в поставените цели и реалните резултати зловещо се разминава. И аргументът "ама те дават парите прозрачно" изобщо не е адекватен. Защото очертанията на паразитната прослойка, която грантовете са създали вече личат със своя нечистоплътен блясък и този "грантов елит" се превръща в политическо оръжие във времена на криза, каквото очевидно е сега. Това е опит за имплантиране на вредни идеи и лифтингирани схеми в изтощената плът на българското общество, което този път трябва да повярва, че протестърите, които върнаха Борисов на власт през 2014 година сега вече искрено ще се борят с него, въпреки, че му целуваха коленете за съветнически заплати. 
Четейки за събието обаче аз се замислих  каква ли е причината, ни в клин, ни в ръкав, няколко дни пред смяната по върховете в САЩ, демоничната организация да събере всичките си стипендианти, за да им помпи оптимизъм и позитивно мислене, плюс капка порочно самочувствие. И отговорът е много прост.
Очевидно всички храненици в последните няколко месеца са преживели сериозен стрес, че ще трябва да си търсят истинска работа и е било време за фанатичен кризисен пиар. Вече си създадоха партия, сега е време да уверят и гражданите си, че няма да ги пуснат на трудовата борса, а ще продължи да капе за тях в трудните времена и няма никой да ги унижава с обикновена работа.
 Сега вече съм спокоен и за новото лого на фондацията - " "Американският оптимизъм среща българския потенциал". 
Преведено ще рече - тия за нищо не стават, но нали са наши кучи синове...


Sunday, January 15, 2017

Порнодиректорът – огледален образ на Кунева




Една шокираща и скандална новина тези дни разкри в дълбочина колко прогнили са основите на обществото в което живеем. Директорът на 51 СОУ "Елисавета Багряна" в София Асен Алексанров пусна свои голи снимки в сайта на училището си, вероятно неволно. Фотосите стояха в мрежата не повече от 20 минути, но все пак бяха видени от достатъчно ученици, родители и случайни посетители. История като тази не може да остане в тайна и вестниците вече гръмнаха с нея. И само за уточнение - това не е жълта новина. Много хора обичат да крият виновната си и мрачна съвест с такива обвинения. Това е новина-диагноза, рентгенов поглед върху дълбочини до които журналистиката рядко стига. Голият директор и неговата фотосесия е мрачен образ на моралната покруса до която е стигнала България, една страна останала без стойности, без авторитети, без ценности и заради това е израз на извратена нормалност един директор да се развява по порнофотоси и да им дава макар и случайна публичност. Заради това нека да бръкнем по-надълбоко в тази история, в нея има повече от пикантност, можем надникнем отвъд сензационното и да открием метафоричния смисъл на състоянието на българската нация.

Разходката из Гугъл за Асен Александров е като пътешествие до бонбонения и розов рай. За него са натрупани редица прилагателни - "един от най-обичаните директори", "медийно отворен", "директорът на училището в което дори първолаците влизат трудно заради големия наплив". Именно тази журналистическа популярност и "отвореност" прави Александров съветник на министъра на образованието Меглена Кунева. Сделката е изгодна - вицепремиерката трупа медийни точки, а Александров доразвива кариеристичните си амбиции, които знае ли човек е можело един ден да го доведат до идеята самия той да стане министър.
Репортажите за него, услужливо пуснати на електронната страница на училището, се отличават с такъв развихрен патос, че човек започва да губи ориентири за това кое е реално и кое не. Репортаж в "Стандарт" от 2007 година твърди, че самият факт, че Александров се е родил точно срещу училището в Годеч е някакъв знак от съдбата. Журналистът, който е писал одата описва директора като някаква удивителна смесица от технократ и бохем. Първата компонента служи, за да бъде изографисан като удивителен мениджър, а втория, за да се вкара малко арт-светлина в потискащата картина на кариеризъм, макар и описана с възторжени прилагателни.
В сайта на училището има един много любопитен раздел "Медиите за нас", където, разбира се, са показани основно телевизионни изяви на Директора, технократ и бохем, по всеки въпрос от вселената. Дори има интересно видео от 2014 година в което Александров говори за "опасностите във виртуалното пространство". Кой да подозира, че само три години по-късно самият директор ще се превърне в една от тези опасности със своето аматьорско порновдъхновение. Този клип в неговия канал в ю тюб обаче е гледан само 28 пъти, ясен знак, че учениците много-много не се интересуват от медийните похождения на директора си. Очевидно е обаче, че Александров е влюбен в своя образ, защото той обилно присъства на сайта. Така че еротичните фотографии май са били една неизбежна следваща стъпка в тази егоцентрирана кариера.
И още малко факти около личността на личния съветник на Кунева - някаква нещастна ученичка е била принудена да взима интервю от кандидата за порнослава и в него Александров откровено си признава, че от най-ранни години го е влечала кариерата на артист или певец, но после е трябвало да се задоволи с баналната математика. В светлината на новото амплоа с което е блеснал директора трябва да направим извода, че артистичните страсти очевидно никога не са го напускали докрай и са получили своята изява в подходящия момент.
Спускането в бездната на Гугъл показва, че Александров ефектно се е въртял не само около полата на Кунева. Още при Сергей Игнатов като министър на образованието кандидатът за порнослава е ръководил проект, наречен помпозно УСПЕХ, а зад абревиатурата се крие локумената фраза " Училище за Себеутвърждаване и Подготовка към Европейски Хоризонти" (убеден съм, че мозъкът на някой чиновник се е изпържил докато измисли всичко това). Още от времето на Игнатов Александров се върти като съветник из коридорите на властта и нищо в тази възходяща кариера не предполага, че нейният носител е таен кандидат за еротична слава и че занули имиджа си така ефектно само с няколко скандални фотоса. Форумите под новината за УСПЕХ (това звучи като абревиатура на потайна шпионска организация от първите филми за Джеймс Бонд) обаче са пълни с добре мотивирани съмнения, че целият този проект е просто една доячница на пари, опит да се изстържат едни допълнителни 100 милиона лева, които да се разпределят от лоялни на властта приближени. Ако приемем, че това е вярно, то е ясно защо Александров се е натиснал да става съветник и на Кунева - който един път е вкусил сладостта на европейското финансиране след това се превръща в аналог на пристрастения към хероин, винаги жадува и бленува за него.

Тази ефектна кариера нямаше да бъде толкова метафорична, ако не беше разположена в България, страна, която образователните статистики поставят все повече в дъното на класациите си. Тестовете на PISA от декември 2016 година разкриха нещо ужасяващо - 30 на сто от българските деветокласници са функционално неграмотни по предметите  - тоест изобщо не разбират какво им се преподава. 41,5 пък са функционално неграмотни в друг смисъл - те могат да четат, но не са в състояние да осмислят прочетеното или да го разберат. PISA разкри и друга ужасяваща реалност на българското образование - то не осигурява социална мобилност. Тоест ученици от бедни семейства не могат да се измъкнат от влиянието на средата си. Лошата семейна среда в България обрича на трайна бедност и вечни мъки. Образованието, един от малкото реални инструменти за измъкване от тази кал, у нас не функционира така. Което означава, че образователната система пет пари не дава за тези ученици, както и, че не е в състояние да мотивира учителите да се загрижат. Именно това разкрива, че училището е нас е инструмент за неравенство, а не за даване на шанс. Образованието оставя бедните деца без никакъв шанс за успех и това е бомба, която тепърва ще нанася щети върху обществото. Неравенството е най-очевидно в образователната система, но държавата систематично отказва да признае този проблем или го адресира с общи, мегленокуневски фрази, които карат случайния зрител да иска да се обеси.

И заради това новината за директора и порноснимките е като реактив, който ни разкрива двата свята пред очите ни. От една страна са лъскавите технократи, които бичат нефункционални европроекти и се мазнят на силните на деня, а от друга кошмарът на ежедневното образование, скъсал нервите на не едно и две семейства. От една страна са костюмарите, които си поръчват изящни медийни свирки, а от друга обикновените учители, които се чудят как да изкарат месеца и са залъгвани от време на време от някакви 10 процентови увеличения на заплатата, все едно те ще решат проблемите на системата. Ние имаме образование в което технократите-порноактьори се вписват идеално, защото знаят къде да навеждат гръбнаците си и къде да гледат влюбено като така си осигуряват блестящи кариери без реално покритие. И за този извод не ни бяха необходими един комплект от порноснимки, но те прекрасно разкриват лакираното лицемерие, скритите пластове, които обикновено не ни се показват. От една такава история и нейното дълбочинно проследяване разбираме, че именно кандидатите за порнослава за тези, които се опияняват от идеята за "реформи" и не спират да дрънкат за тях, защото зад фасадата на тези общи приказки могат най-ефектно да скрият собствените си морални дефицити. 90 процента от българският народ вече щом чуе за "реформи" започва да псува сърдито, защото по кожата на гърба си разбра, че с това му казват, че ще стоварят нов тон павета върху него, а когато започне да протестира ще го обвиняват, че не разбира големия смисъл на политиката. Заради това Асен Александров трябва да бъде изучаван - той е метафора за политическото и моралното падение. Защото трябваше да дочакаме една грешка, за да видим какво се крие зад надутите клишета и кухата словесност.
Да си учител е върховна отговорност и висш морален дълг. Това е професия за призвани. За хора с мисия и цел, за хора, които искат да видят и формират бъдещето тук и сега. Стотиците великолепни учители не заслужават да бъдат свеждани до един потенциален порноактьор. Но пък е време да почнем да си говорим за някои процеси с разяждащия език на истината, а не със тихата злост на премълчаването. Нима човек като Александров вече има място в образователната система? Нима трябва да се примиряваме с хора като него? Именно от подобни образи тръгна нашата трагедия, защото по време на прехода те изплуваха на повърхността и повярваха, че историята винаги ще бъде на тяхна страна.
Време е да им покажем, че това не е вярно.


Как се раждат партиите-зомбита




Неделните телевизионни зрители обикновено са абсолютно беззащитни срещу медийните чудовища, които са решили да ги атакуват в почивните дни от малкия екран. Този интелектуален терор остава практически ненаказан и един ден неговите автори със сигурност ще се пържат в най-нагорещените казани на ада. Но до мига на разплатата е добре да проследим какво ни каза един от най-честите наемни убийци на мозъчки клетки Петър Москов в своето последно телевизионно турне като министър на здравеопазването в оставка.
С блеснал от химически светлини поглед отлъченият от ДСБ Москов се ожали, че имало политически гадове, които поставяли въпроса дали сътрудничеството между десницата и ГЕРБ е било полезно. Съмняващите се всъщност не схващат, че този въпрос е като удар с дървен кол в сърцето на Москов, защото хвърлят бомба върху неговото министерстване. Ако резултатът от сътрудничеството между РБ и ГЕРБ е катастрофален, то и неговото присъствие във властта трябва да бъде оценено така. Всъщност как по друг начин да оцениш министър, който моментално стана клиент на прокуратурата? Въпреки това обаче в лицето на Москов не се видя дори елементарно разкаяние. Напротив - той разви обстойно идеята, че десноцентристката коалиция трябва да продължи. С други думи - здравният министър в оставка вече се вижда в трайна връзка с ГЕРБ, коалиционен паразит, който трябва да бъде мъкнат на гръб до края на времената, че и отвъд тях. Което издава радикалната идеологическа мизерия на десницата. Тя знае да съществува в две състояние - или като политическа кръпка на чуждо управление или в екстаза на абсолютната невинност, тоест, когато след голямото омазване, всички плъхове напускат кораба и си правят нов сал с който да оцелеят в бурните води.
Това, което имаме като остатъчен Реформаторски блок обаче май вече е напълно лишен от възможност за самодостоятелно съществуване и заради това екзалтацията на Москов, Кунева и сие оттук-нататък ще се върти единствено около ГЕРБ и проваленото им управление. Ето как са раждат партиите-зомби в българския политически модел. Когато една партия остане без идеи, цел и смисъл, но продължи да съществува, за да участва във властта, тя прилича на някаква жертва на вуду-ритуал. И заради това в неделя си е истинско божие наказание да виждаш медийните гърчове на зомбитата. Могат да ни ги спестят. 
На никого не са интересни вече.


Friday, January 13, 2017

Десницата на коафьорите с либерална нагласа




Ако тези дни човек отвори произволно издание на "Америка за България", някои от излъсканите кресливолиберални сайтове у нас, ще разбере, че култовият дух на "Работническо дело" от 1955 година никъде не си е тръгвал. Той е още тук, той е сред нас и десетките брутално сладникави репортажи от учредяването на партия "Да, България" го доказват. Между другото народът както винаги е на висота. Още преди формацията да бъде официално създадена името на партията бе трансформирано в "Дай, България", а пък понеже бе учредена в столичен мол, хората веднага започнаха да я наричат партия "МОЛец". Пропагандата ала "Работническо дело" мина през десетки възхвали на св. Христо Иванов и почти свидетелски показания, че едно ръкостискане с него лекува лумбаго, червен вятър и остеопороза. Тя се изяви под формата на пряко предаване на учредителното събрание и напоително пресътворяване на думите, които са казани там. Разбира се, има известни разлики между 1955 и 2017 година - в миналото основен герой на пропагандата беше работникът, а сега се набляга с любовно възхищение на ай-ти специалистите, предприемачите, мениджърите, тенистките-филантропки и коафьорите с либерална нагласа. Хиляди спящи клетки, които доскоро минаваха за активни, но необвързани граждани, сега бяха разконспирирани, защото очевидно им бе спусната директива колективно да стават членове на "Да, България" и да бичат фейсбук-статуси, пълни с любовен патос, колкото първите поетични опити на млада гимназистка по време на хормонална буря. Така от грантовото блато изпълзяха на припек и Антоанета Цонева, и Емил Джасим, и Виктор Стоянов, и страшно много други градски сноби, позабравени идеолози на летните протести и посетители на луксозните ресторанти. В самия ден на учредяването знак за живот даде и ексрепортерът Найо Тицин, който получава титлата "Писател на най-снобския статус за 2017 година", защото не вярвам някой друг да е в състояние да го бие. В него Тицин пишеше, че пие бразилско кафе в Париж, отворил е Макбука си, който бил създаден като идея в Калифорния, но бил сглобен в Китай, джиткал из фейсбука и гледал учредителното събрание на "Да, България", първата автентична антикорупционна партия от 13 години насам, която била създадена не в лабораториите на ДС. Е, да, друго е да се похвалиш колко си богат и да дадеш знак, че новата формация, въпреки стоновете за бедността в България, си остава свърталище на умните, красивите и доходоносните. По-късно Тицин се опита да си изтрие статуса, но в електронната епоха следите винаги остават. Заради това ще използваме неговите откровения, за да започнем анализа си на новото явление. Забележете - според ексжурналиста от 13 години насам не е имало друго такова явление. А какво е станало преди 13 години? Това е много важен въпрос, защото в неговия отговор ще можем да разбием върховната опорка на св. Христо Иванов, че няма ляво, няма дясно, важното е всички да сме срещу корупцията. И отговорът е очевиден - преди 13 години бе създадена партията Демократи за силна България, персоналната секта на Иван Костов, формацията на богатите реститутки и антикомунистическите зомбита. Две трети от присъстващите в залата на мола учредители на "Да, България" последователно са били гласоподаватели, а и членове на СДС, след това на ДСБ, на Реформаторския блок, а сега и на новата формация. Едни и същи хора като политически паразити правят проект след проект, изяждат сърцевината му, смучат кръв и надежди от избирателите, а след това като изнасилвачи изоставят черупката и тръгват да правят нещо ново. Това е цикълът на развитие на българската десница и той става все по-очевиден с всеки нов проект, който ни се рекламира на хоризонта като върховно оръжие на морала, като титаничен оргазъм на честност, почтенност и битка с неправдата.

Новото в "Да, България" е, че старата десница с ужас установи, че в най-бедната държава в ЕС не е гот да се прави на върховен богаташ, който никога не е знаел какво чудо е това да не можеш да си платиш сметката за тока или да се чудиш с какви пари да пратиш децата на училище. Заради това в патетичните откровения на Кристиан Таков по време на учредяването за първи път в историята на дясната мисъл от време на прехода у нас бе засегната бедността, но от сто километра си личи, че това е единствено упражнение по лиризъм и нищо повече. Събраните в залата на мола никога няма да могат да избягат от психиката на затвореното клубче, които съществува основно онлайн и мисли с хаштагове, а не с реални проблеми. Упражненията по социалната тема са опит да се поправят грешките от 2013 година, когато същите хора се оказаха в огромна изолация на жълтите павета и яко глътнаха вода, нещо, което се опитаха да представят като победа. Тогава въпреки всички опити в провинцията никой не излезе да протестира, защото хората по никакъв начин не се припознаха в кресльовците-сноби, които твърдяха, че е позорно да се протестира срещу високите цени на тока, защото е много по-яко да се скача за морал в политиката.

Върху доклада на св. Христо Иванов пък може да се разсъждава в отделна статия, но тук ще отбележим една друга върховна ирония, останала неразпозната от колективната найотициновщина. Иванов нарече появата на партията си "историческа необходимост". Яко. Това е върховна марксистко-ленинска постановка, което ознчава, че свободния полет на мисълта на новото дясно, което крие, че е дясно, стъпва върху класиците, макар и несъзнателно. Престанаха да преподават Маркс в университетите у нас, но ето "Да, България" го преоткри интуитивно, дори и това да причини суицидални пориви у Антоанета Цонева.
Проблематичното в "няма ляво, няма дясно" десницата е това, че вероятно за първи път в българската история една фондация си прави партия. Няма как да избягаме от усещането, че всички стипендианти на "Америка за България" и любими събеседници на порочния кръг "Капитал" бяха натикани в една зала, зорлем да създават политически проект, преди Доналд Тръмп окончателно да ореже държавното финансиране от страна на САЩ. В този смисъл в бързането може да видим нещо позитивно - пророците на грантовата демокрация се усетиха заплашени и заради това колективно се втурнаха да се спасяват, защото геополитическите промени в света вещаят много буреносни времена, особено за редовните посетители на коктейлите в американското посолство. Това е последен опит за инженерство, за имплантиране в тъканта на българското общество всички странни обяснения на света, за да може грантовата интелигенция да си осигури нов цикъл на паразитно съществуване.
Заради това в тази политическа драма изниква още един въпрос - каква ще е съдбата на ДСБ. Защото според Тицин и сие това е била другата антикорупционна партия в България. Ако приемем, че между двете има интелектуална приемственост, тогава трябва да предположим, че и "Да, България" ще се движи на нива между 2 и 4 процента и при първа възможност ще се коалира с ГЕРБ. Защото св. Христо Иванов доказа, че тази трансформация е възможна и закономерна. Точно една година бе минала от репликата му, че Бойко Борисов е мутра и той стана министър в кабинета на "мутрата". Обаче ДСБ все още не се е изпарило от дясното бунище и можем смело да твърдим, че традиционно стриганият с лъжи десен избирател ще бъде разтърсен от мощна шизофрения кое точно е нашето момче - Радан Кънев или Христо Иванов. Вероятно инженерите в сянка от "Америка за България" вече работят върху проекта за коалиция между двете партии, но това е нож с две остриета, защото ще разбие опорката на "Да, България", че няма ляво и дясно. Радан се самообяви за консерватор, а Христо Иванов почти преоткри марксизма, макар и в пристъп на антикорупционен патос. Как ще се развиват тези два вектора е една интелектуална мистерия, която обаче не е достатъчно интересна, че да й се посветим изцяло.

"Да, България" още отсега дразни доста, защото представлява метафора на дясното лицемерие. И понеже не е добре да говорим с общи приказки, ще дадем пример с конкретен човек - Антоанета Цонева. В патетичен статус във фейсбук тя обясни защо се записва за член на партията - "Каквото и да вещаят всички спин доктори – аз вчера попълних декларация да стана член на Да, България, и знам, че това е организацията, която ще хакне системата. Участвам!". Ще хакне системата? Хакне? Тук намирисва на пълзящ путинизъм. Иначе не мога да си обясня защо, когато Путин хаква системата това е много лошо и катастрофа, а като го прави Антоанета Цонева това трябва да ни изпълва с радостни предчувствия. Да припомним - госпожа Цонева последователно е вярвала, че СДС, ДСБ и Реформаторския блок също ще хакват наляво и надясно, а те единствено бъгнаха България. Позата на абсолютна невинност е отвратителна, когато идва от хора, които отново и отново са съучаствали в големите кражби на прехода, дори и само с гласа си. Опитът винаги да се правиш на политическа девственица може да е добър маркетингов трик за девойка от публичен дом, но в политиката това издава само върховна мерзост. Същите хора, които само преди три години ни убеждаваха във върховната си моралност след това се гушнаха с Бойко Борисов в името на държавните заплати и заместник-министерските кресла. Заради това е трудно да повярваш, че тази партия ще направи хак на системата. 
Виж за фак на България - убеден съм, че ще справят. 


Wednesday, January 11, 2017

Наркоманите на студената война




Едно изречение, което звучи като насилствена лоботомия без упойка, трябва завинаги да остане в историческите хроники на българската държава. "Путин не се стреми да направи Америка велика, а като съюзници ние правим точно това", са написали редица пенсионирани източноевропейски политици в открито писмо до Доналд Тръмп. Подпис под това налудничаво послание е поставил и Росен Плевнелиев, който на практика доказва, че никога не е късно да удариш политическото дъно и да продължиш да копаеш надолу.
Основната цел на епистоларното творение е сълзлив призив към новоизбрания президент на САЩ да не затопля отношенията с Русия. Именно в този ред на мисли е произведено и позорното изречение. И в него имаме новина. Оказва се, че досега България е имало президент, който е работил за това Америка да е велика. Ние го мислехме за ирландка пастирка, а той се оказа американец. Сега вече си обяснявам защо в първата си новогодишна реч като говореше за чудесата на българската природа пусна кадър от Скалистите планини. Вън от шегата обаче това самопризнание показва цялата президентска кариера на Плевнелиев в истинската й светлина. Всички русофобски истерики, всички хибридни опасения, всички ястребски думи - това е било с цел Америка да е велика. Заради това писмото на сълзливите източноевропейци има и мелодраматичен оттенък. Те стенат като изоставени съпруги и бият глави в стената в сляпата надежда светът да се подреди според техните фобии, а не според логиката на реалността.

Още 10 дни и Плевнелиев получава билет за бележка под линия в учебниците по история и това ще го спаси от съдбата, която наистина заслужава. Български президент, който е работил за това Америка да е велика, трябваше да бъде отстранен принудително от поста му, а защо не и разследван. Колкото и страстна да е евроатлантическата еротика, то такова разтърсващо признание си заслужава детайлно прокурорско проучване. В текста обаче има още по-разтърсващо продължение - "Бяхме с вас в Ирак и Афганистан. Заедно поемахме рискове, заедно жертвахме синове и дъщери". Какво излиза значи - че всички дадени жертви от страна на България са били в името на това Америка да бъде велика? Кръвта на убитите ли е цената на евроатлантизма или поне така си е представят разтроените източноевропейски политически пенсионери?
Между другото - подобно послание не се случва за първи път. През 2009 година с подобно сълзливо писмо бе удостоен и Обама. Латвиецът Вайра Вике-Фрайберга, който е подписал посланието тогава, днес също може да бъде открит сред авторите на новото писмо. Ситуацията е марксистка - историята се повтаря като фарс. Тогава също са хленчели заради затоплянето на отношенията с Русия.

Има опасност до 20 януари, когато Тръмп встъпва официално в длъжност, целият свят да изперка от опитите руско-американските отношения да бъдат минирани. Просто има хора, чийто мозъци могат да живеят само в състояние на студена война. Това е като опиянение, геополитическо наркоманство. Т просто и отказват да приемат, че пак духа вятърът на промяната, но този път не като бриз, а като ураган.
Нагнетяването на напрежение е любимата формула на тези, които бяха принудени да напуснат политическата сцена. И ще гледаме комични опити по леене на сълзи. Или пък откровено гротескни - като призивите на 19 национални спортни федерации Русия напълно да бъде изключена от спорта. Истеризацията в случая обаче е добър признак. Щом редовните оплаквачки и господарите на студената война изпитват ужас, значи може би вксе пак промените в света, които идват вещаят нещо хубаво. И в България 2017 година ще започне добре на 22 януари. 
Този, който иска да прави Америка велика вече няма да е президент...

Monday, January 09, 2017

Киберпънк фентъзито на американското разузнаване




Новият доклад на американците за руската намеса е гениално киберпънк фентъзи с елементи на лирична лудост и дигитален сюрреализъм. Няма как по друг начин да са квалифицира текст, който е напълно изчистен откъм доказателствата, но е брутално публицистичен там, където трябва да запълва логически бездни с много приказки и патос. Голямата ирония е в това, че ни обещаха неопровержими доказателства, а получаваме продукт, където повечето изречения започват с фразата: "Убедени сме, че...".
Убеждението работи най-добре на базата на факти. А фактите позорно отсъстват. В текста има много изящни литературни пируети, анализ на базата на убежденията, но няма нито един факт, който да ни обясни откъде идва тази убеденост и на какво се дължат изводите.
В крайна сметка има едно голяма разминаване, което световните медии трудно искат да обяснят. Като се говори за хакване на изборите, американските разузнавачи по никакъв начин не визират, че някой е повлиял на резултата от гласуването, а това, че руски хакери, тролове и други кремълски агенти били обърквали съзнанието на хората и целенасочено проникнали в сървърите на Демократическата партия, за да дискредитират Хилъри Клинтън. И това е територия на много тънък лед, защото в документа няма доказателство, че това е работа на руснаците. Нещо повече - една сериозна версия като тази, че човек от щаба е предал документите на "Уикилийкс" дори не се споменава като алтернатива.
Вероятно точно поради тази причина Доналд Тръмп не спря да иронизира данните в туитър. Изобщо не се връзвайте на това, което пишат психодесните блогъри и големите медии - новоизбраният президент изобщо не прие версията, което е съвсем нормално. Той е наясно, че този компилиран доклад, който само бегло прилича на разузнавателно творение, а много повече на дневникът на някой телевизионен зрител, всъщност е пуснат като оръжие срещу него, като опит ръцете му предварително да бъдат вързани. Този доклад е опит на шефовете на разузнаването да си подсигурят постовете, защото прекрасно осъзнават, че ще ги загубят, когато Тръмп встъпи в длъжност. Те се опитват да го оплетат в твърдения за които обаче не могат да представят доказателства.

Всъщност за доказателство за руската намеса трябва да мине изявлението на Владимир Жириновски, че руснаците ще пият шампанско, ако Тръмп спечели. Ето това е нивото на целия доклад. Който чака фактология ще изчете едни много скучни 25 страници, който си пада по абсурдизма ще се забавлява докрай. А пък феновете на САЩ трябва да слагат скафандри преди да четат. В този доклад се разкрива образа на някаква немощна, хилава, клета и нещастна държава, където думата на случаен руски политик, веднага хаква народа и те тръгват като зомбита да го слушат. Този доклад е позор не за Тръмп, а за Обама, защото той може да бъде четен като върховно обвинение срещу него. Понеже от текста излиза, че 5-6 руски журналисти, 20-30 трола и една телевизия могат да предрешат съдбата на американските избори. Тази хленчеща и нещастна Америка, представена вътре, е потресаваща и всеки американски патриот трябва да се хване за главата. Нивото е ниско, морала напълно отсъства.

Тепърва ще анализираме фентъзито по-ефективно, но ще отбележим един факт от частта за Russia today (всъщност това е доклад много повече за RT, отколкото за нещо друго), защото е гениален. Маргарита Симонян наистина трябва да отваря шампанско и да черпи. Един от изводите е следния - RT има най-бързвия растеж сред всички международни канали в САЩ и той е близо 40 процента, а данните са още от 2012 година. Аудиторията му в Ню Йорк и Вашингтон пък се е утроила и е скочила с над 60 на сто.
Аз ли не разбирам нещо или пред нас е описана картината на един невероятен журналистически успех. Нима американците, които я гледат до един са безмочни зомбита, които утре ще тръгнат по улиците по заповед на Путин?
Разбира се, че не.
На хората в САЩ очевидно им е писнало от лъскавата пропаганда на тъпотии, която им осигуряват големите им медии и заради това с търсят (очевидно колективно) друга гледна точка към нещата, нов поглед, различно мнение. Факт е, че RT e eдинствената телевизия, която дава гледната точка на доста анализатори-дисиденти, които никога няма да бъдат показани по CBS например. И е леко плашещо, че другата гледна точка вече се нарича "хибридна война". Това е напълно в духа на фашистката идеология на постистината, която иска да изтръгне всяка възможност за различна интерпретация на фактите, но вече се вижда - хората упорито не искат да вярват на мейнстрийм медиите, защото мейнстрийм медиите много вият срещу фалшивите новини, но самите те са лъгали достатъчно често, за да може на отделната електорална единица да му е дошло до гуша.
Още един готин момент. RT пускала демонични "опорни точки" - че според нейни анализатори двупартийната система на САЩ не била представителна за целия народ. О, какъв хибриден ураган. Само я прочетох и усетих желание да пея "Интернационала" на рожденния ден на Путин. Но, един момент, щом американците масово гледат RT, при това без някой да е насочил дуло към слепоочията им, то може би те се разпознават в този извод. Или поне им е интересно да го чуят.  Защото няма къде другаде да го направят.
RT много наблягала на "предполагаемата" алчност на Уолстрийт. Леле, какви гадове. Да мислят като 75 на сто от американците и да говорят за алчността на Уолстрийт като първопричина за кризата. В документа обаче това е посечено като обвинение. Руската демонична медия така подрива американската менталност. Хак на мозъка направо. Въоръжена с това коварство RT направила нещо още по-скандално - сравнила САЩ с Римската империя и предрекла, че Америка може да се разпадне.
Текстът прелива от налудничави идеи и представя RT като някаква глобална заплаха за американския вътрешен ред, но пък как да си обясним противоречието - уж хибридчици, а пък американските зрители постоянно се увеличават. Изобщо страшно е глупаво да се опитваш да обясниш вътрешните си проблеми с външна заплаха. Защото е очевидно, че американския доклад разкрива драматичен политически разрив между официалните институции и гласоподавателите. Американците стигнаха до своето развитие в етапа в който отказват да вярват на големите медии, защото не откриват своя живот, не намират своите проблеми, не виждат себе си. За това няма как да е виновна Маргарита Симонян, тази коварна кремълска агентка, която само с няколко иронични изречения разби всички опорни точки срещу нея.

На мястото на американските служби за сигурност наистина нямаше да хабя тонове тонер за пълни глупости, а щях да търся как да накарам Симонян да дойде и да ми обучи агентурата за това как се привлича автентично медийно внимание.
И най-накрая - един въпрос с местен адресат.  Ако приемем американската гледна точка, че да има на територията им медии, финансирани с чужди държавни пари, е заплаха, тогава какво правим с "Дневник" и "Медиапул", а? Всеки, който се възмущава от RT на американска територия, не трябва ли да стиска юмруци и срещу медиите на "Америка за България"?

Махмурлук и разрушения - тъжният призрак на 10 януари




На 10 януари 1997 година групичка озверели протестиращи (това бяха протопротестърите) нахлуха в българския парламент. Прозорците на историческата сграда бяха изпочупени, а лумпените нахлули вътре обръщаха бюра, чупеха столове и си фантазираха, че цялото им хулиганство е върховно проявление на демокрацията. Кадрите и снимките от онова време са запечатали атмосферата - върховно озлобление, дива истерия и фанатична омраза.
Имам личен спомен от тази фатална дата. Факултетът по журналистика се намира съвсем близо до парламента и със стар фотоапарат в ръка отидох да видя какво се случва. Не си спомням вдъхновени от демократично опиянение и европейски възторг лица. Точно обратното - още по обед на 10 януари ми беше ясно, че ще стане някакъв инцидент, че всичко е замислено така, че да се случи някакъв върховен сблъсък. Защото хората заобградили Народното събрание на първа линия приличаха на затворници, които само преди няколко дни са били пуснати на свобода. В тях нямаше нищо възвишено или смислено. Вечерта новините потвърдиха моите опасения - същият лумпенаж бе изнасил чудовищно идеята за демокрацията и бе преминал нормалните законови рамки. Това беше триумф на безчестието.

И тук стигаме до основния проблем.  Дълги години след това това брутално хулиганство ни бе разказвано като приказка за събудения народ. Изпочупените прозорци и обърнатите бюра ни бяха представени като символ на порива за свобода. Първото поколение грантаджии изхаби титанично количество енергия, за да пише патетични есета как 10 януари е белязал България с гражданска енергия, която зачертала старото и отворила пътя към Европа. Говореха ни как цивилизационния избор бил направен окончателно. Тогава изгря пак звездата на СДС и Иван Костов. Протестиращите на 10 януари ги удостоиха с цялата власт. И резултатът беше покъртителен - те получиха унищожителна приватизация, началото на удивителната мегакорупция у нас (да не забравяме, че именно протестът на 10 януари роди първото правителство, което имаше министър с прякор "Господин 10 процента"). Приватизацията направена по седесарски даде собственост на олигархията и я увековичи завинаги като политически фактор. Изобщо, ако тези, които хвърляха павета през 1997 година знаеха какво ще получат в замяна на техния протест, вероятно щяха да обърнат посоката на изстрелите.
Дясната патетика за снежния 10 януари обаче се опита да героизира насилието и да превърне в жертви хората с павета в ръката. Спомням си как настоящият конституционен съдия Филип Димитров се мотаеше с рана на главата из тълпата и твърдеше, че полицаите са го пребили. Идеята беше очевидна - насилниците искаха да си купят ореол на невинност, да изиграят ролята на мъченици на демокрацията. Заради това си мисля, че е много добре, че полицията онзи ден не разгони протеста, както имаше правото да направи. Така поне част от планът беше демаскиран и унищожен. И Филип Димитров си остана просто Ф.Д, един политически микроорганизъм, който вече е забравен от историята.

10 януари обаче стана метафорична дата. 
Получи се като в древната мъдрост, че който камък хвърля, от камък ще погине. Само 4 години след истеричната зима на 1997 година СДС започна да се свлича към канализацията на историята, за да не се появи никога повече във върховете на политиката. Мотъщото СДС, което трябваше да управлява 20 мандата подред, се стопи до микроскопична политическа частица. Духът на разрушението се обърна срещу тях, защото годините им на власт ще бъдат запомнени само с него - дадоха заявка за власт като потрошиха парламента, в управлението разрушиха индустрията, за да се закрепят на власт нефелно и мелодраматично разрушиха Мавзолея, а най-накрая разрушиха самите себе си. Което беше неизбежно.
Днес 10 януари е като някакъв далечен махмурлук. Дори тези, които направиха кариера като славословеха насилието и се възторгваха от "народният порив по Европа", вероятно днес ще се направят на разсеяни и ще отминат датата с позорно мълчание.
Само, че призракът на това насилие не е изчезнал от колективното несъзнавано на българското дясно. То бе разглезено и си въобрази, че нещата се случват именно по този комшарен начин. Ето защо през лятото на 2013 година имаше пореден опит 10 януари да бъде повторен. Пак се появиха налудничавите тълпи, които считат за върховенство на демокрацията това да откопават паветата и да целят автобуси с тях. И до днес можете да срещнете коментари на психодесни, които автоеротично се възторгват от Нощта на Белия автобус, защото тогава пак са мятали павета. Между другото и Нощта на белия автобус доказа, че хвърлящите камъни моментално биват наказвани от историята. Тези, които щяха цивилизаторски да дръпват България пак към европейските правила, в крайна сметка станаха държанки на Бойко Борисов, който ги обезкости по всички правила на политическия канибализъм.

И заради това сега виждаме ново проявление на този десен дух, който все търси как да се спаси от отговорност - създаването на партия "Да, България". Поредната дясна мимикрия. Поредното хамелеонство на тези, които всеки път като барнат власт водят България до катастрофа, което не им пречи да заемат позите на висши морални съвести, когато получат време в сутрешните блокове. Днес наследниците на 10 януари вече искат да "чупят системата", макар че единственото, което са чупили досега са мозъчните клетки на случайните избиратели.
Призракът на 10 януари продължава да витае в политиката. Този махмурлийски бяс на усещането за богоизбраност продължава да съществува, макар и със затихващи грантови функции. Тези дни новият певец на психодясното и политологическата мадам на десницата Даниел Смилов написа потресаващ текст, че всички, които не са в "Да, България" били всъщност НеБългария. Значи, ако не си като тях, не си българин. Ако не принадлежиш към техния клуб, те ще те оставят да се давиш. Има повече от един начин да се хвърлят павета. Както има е повече от един начин политическите насекоми да претендират, че изразяват интереса на българския народ. Но това с всяка година от 1997 година става все по-малко вярно. Хората започнаха да проглеждат. Тоест може би е се струвало да минем през счупените прозорци, за да видим как българската десница може да ражда единствено и само това. 
Махмурлук и разрушения. 

Sunday, January 08, 2017

Годишнината , която никой не поиска да отпразнува




От изборната катастрофа на ГЕРБ техните придворни журналисти, анализатори, фейсбук-шамани и орки отчаяно се опитват да ни убедят в небесните качества на Бойко Борисов. Той се бил раздавал в името на хората и народа. Ето, казват дежурните подмазвачи, не е имало място на инцидент, където премиерът в оставка да не е отлетял с трета космическа, за да се снима как се здрависва с хората и да тренира да гледа загрижено, а понякога дори и с умиление. Това е потресаващо допотопно разбиране за политика. Дори в древните времена задачата на един племенен вожд не е била да ходи при всяко семейство, където има инцидент, а се е състояла в това да направи така, че цялото племе да е в колективна безопасност. Премиерът не е натоварен с ролята на върховен психоаналитик на народа, а е длъжен в кризисни мигове да прави радикална преценка на действията на властта, за да разбере къде е била грешката, какво може да се подобри в работата на управлението. Всичко останало са фойерверки, спецефекти за объркване на съзнанието на хората, механизми за подлудяването на малкото останал здрав разум. Подобно варварско явление може би трябва да получи достойно име - "бойкоборисовщина".

Бойкоборисовщината много ясно си пролича и в зловещата зимна случка преди празниците. Магистрила "Тракия" се превърна в непроходима зимна пъртина, десетки хора заседнаха в снега при екстремни температури, а първата работа на Борисов беше да изтърчи натам, за да може дежурните по любов електронни сайтове веднага да пуснат снимката му с бомбастични заглавия. Оказа се, че за премиера това да вали сняг през зимата е изненада, както и за цялата държавна администрация, между впрочем. Вероятно позите на загриженост и малоумният фотопиар щяха да минат, ако не беше една малка подробност - всяка година един и същи участък от магистралата създава еднотипни проблеми. Което означава, че зимното блокиране от 2016 година е пряко последствие от това, че никой не си е взел поуки от 2015 година. Което е прекрасна метафора за управлението на Бойко Борисов - правителство, което бачка от ден за ден, което се труди за заглавие след заглавие, без изобщо да мисли в някаква стратегическа перспектива. Точно заради това бяха смешни воплите на журналистическите лакеи на премиера - да защитаваш некадърността на Борисов е като да напишеш статия в подкрепа на ИДИЛ, тоест трябва да си загубил напълно усещането за нормалност, смисъл и съпричастие. Всъщност Борисов представлява триумф на позата над реалното действие. Това е премиер за снимки, но не и за действие. Разгул на пиара, но не и на смислените решения. Проблемът е, че нито един от тези изводи не грее пленниците на снега, хората, чийто живот беше застрашен, защото държавата на Бойко Борисов е толкова голям потрес, че в нея нищо не се движи по логически правила. Това е държава на любовните журналистически стенания, които треперят, че гербаджийската фабрика ще ги остави без финансиране. Годинатата вече е 2017, европейска България. Човек се чуди дали това вече не е най-краткия виц във вселената.

Разказваме тази новогодишна история, която прилича на катастрофичен комикс, за да я разположим като фон на една годишнина за която много малко хора се сетиха, а тези, които си я спомниха, да бъдем честни, по-скоро са псували всички напразни надежди. На 1 януари 2017 година се навършиха 10 години откакто България е членка на Европейския съюз. Мнозина вероятно са забравили каква еуфория беше, когато тогавашния премиер Сергей Станишев с блеснал от надежди поглед, постави символично страната ни картата на Европа и каква заря се изви над София. Тези дни, ако някой издумка подобно количество фойерверки вероятно стресната публика ще си помисли по-скоро, че става някой терористичен атентат. Просто онези времена бяха невинни, а сегашните приличат на барутен погреб в който се разхождат пияни маниаци с факли в ръцете.
От първите дни на прехода, когато народът все още имаше някакви планове за бъдещето, Европа бе луксозната мечта, която ни продадоха като върховна цел на съществуването ни. Какви ги говоря, пфууу, това не беше само цел. Имаше хора, които нарекоха пътя ни към ЕС "цивилизационен избор". Други твърдяха, че това ще е нашето влизане в "клуба на богатите и красивите", а пък подобно действие трябаше да е върховният исторически оргазъм на българското съществуване на тази планета. Европейският съюз ни бе разказан като блян, като някаква постигната утопия по географските ширини на Стария континент, като овеществената Аркадия, където всички световни беди са отменени веднъж завинаги. Именно с този речник и патос на цялото общество бе внушено, че в ЕС животът ще стане по-добър, а България ще си живее живота. Важно е да се припомни. Аргументацията за този избор никога не бе логическа или икономическа. Много ни разказваха за "цивилизацията" и почти никой не си направи труда да ни информира, че това е съюз в който кипят жестоки интриги, в който икономическите битки не преставата нито за секунда и, че влизането ни там никога не е можело да бъде цел сама по себе си. Влязохме и какво последва? Абсолютно нищо. Тези, които очакваха, че моментално ще станат богати останаха с пръст в устата. Тези, които вярваха, че вече са постигнали историческия връх, разбраха, че са ги пуснали в някаква странично слугинско килерче и от тях се очаква само да мълчат и да се подчиняват.

Вероятно заради това десетата годишнина от влизането ни в ЕС не успя да развълнува никого. Контрастът дори беше потресаващ. Из медиите плъзнаха дежурните анализатори, за да обясняват какво върховно постижение е членството на България в ЕС, но сред електората не се забеляза никакво оживление. В държавата на Бойко Борисов и неговите придворни медии е много трудно да изпаднеш във възторг, че си оказал пленник на един слугински елит и неговата политика на наведен гръбнак.
10 години по-късно социологическите проучвания май продължават да показват подкрепа за членството на България в ЕС, но тя е дежурна и безстрастна. Защото на хоризонта друга алтернатива няма. Това, което се пропуска обаче е, че хората, които с възмущение отхвърлят съюза всъщност се увеличават доста бързо. Защото в миговете на икономическа криза като тази от 2008 година и в миговете на геополитически сътресения в каквито съществуваме от поне три години насам стана ясно, че ЕС съвсем не е тази утопична общност, която навремето един американец като Джеръми Рифкин описа като "европейската мечта". Всъщност стана ясно, че трябва да се води битка за промяна на ЕС, защото демокрацията в него твърде често бе подменяна от интересите на банките и едрите капитали. Вероятно истинският удар по имиджа на ЕС у нас бе нанесен от шантавата, нерешителна и сюрреалистична политика, която съюзът води във времена на глобална несигурност. Вместо да оцени правилно рисковете за сигурността, Ангела Меркел покани всички бежанци да идват в Европа, а от това веднага пострадаха гранични страни като нашата, които никога не се имали куража да кажат "не". Европа десетки пъти стана жертва на терор, но продължи фанатично да твърди, че не ислямския радикализъм, а Русия била основна заплаха за Стария континент. И това накара мнозина граждани на ЕС да се почувстват предадени и захвърлени в пустотата.

В България това се чувства два пъти повече. Защото местната анализаторска клика в безсилието си да състави реален анализ за проблемите а ЕС, започна да бичува с гневни думи и яростен патос обикновените българи. Те, обикновените българи, се оказаха някаква мракобесни селяни, недорасли тъпаци, които не можели да схванат величието на либералната демокрация и на нейните спаружени лидери. И всички пропуснаха в своите анализи един малък факт. България, жертва на жестоки тъпотии в икономиката и социалната сфера, хиляди пъти бе бичувана в името на ЕС. Всяка налудничава реформа, всеки удар срещу нашата индустрия бе обясняван с великия път към Брюксел. А пък не един и двама нашенски министри си извоюваха колективния прякор "йесмени", защото кимаха радушно за всичко, което ЕС изстръгваше от снагата на страната. Само тук фразата "от Брюксел така казаха" се превърна в универсално оправдание за страданията и за унизителните пози на слугинаж. Един от местните анализатори дори с патос обяви, че малки страни като България не можели да си позволят да имат свои национални интереси или приоритети. За такива като нас, казваше той, било важно да си намерят общност и да припознаят нейните интереси за свои. Учудвате ли се след това, че на Нова година много хора пиха за здравето на семействата си, а не от радост, че са горди членове на ЕС.
Днес вече живеем в епохата на постопиянието. Тост във времената на върховния махмурлук. И именно болезнените тръпки от него предизвикват това, което нарекохме гърчове на политическия модел у нас. Защото ЕС има смисъл единствено, ако запази своето социално лице, ако наистина стане солидарна общност, в която решенията не се спускат от Германия докато всички останали приемат автоматично. ЕС се намира в жестока лидерска криза, а това криза на смисъла, защото общност, която не е в състояние да оцени адекватно реалността, трудно получава нови шансове за съществуване. Което със сигурност означава едно - не мисля, че някой в България сериозно поставя въпроса за излизане от ЕС и това е много добре. Но, ако попитате тези хора трябва ли Евросъюзът да се промени, ще видите фантастични стойности на резултата "да". И, ако европейската идея е в състояние да се възроди в България, то това минава през идването на политически елит, който да остоява българските интереси, а не във възпитавенето на ново поколение пуделчета на Меркел или бабанки, които смятат, че върховната същност на геополитиката е да слушаме това, което казват началниците. 

И понеже започнахме с Бойко Борисов - вотът на президентските избори беше персонално и срещу него. Това беше вот срещу международна политика, която се концентрира само върху това да гледа любовно германската канцлерка, защото това също е спецефект. Опит да се замаже липсата на гръбнак, опит да се отклони внимание от факта, че политическият ни елит нито един път, ама наистина нито веднъж в рамките на тези 10 години не се опита един път да скръцне със зъби. След това е цинично някой да иска България да празнува. България е като тези хора от Нова година - заседнала в снеговете, температурите падат, а помощ на хоризонта май изобщо не се очертава. Това не е песимистичен извод. Все пак дори и при най-търпеливите винаги идва момента в който разбират, че лопатите са в техни ръце. А те, лопатите, стават и за разчистване на снега и за сурвакане на елититите от йесмени и нагаждачи. 
Това е същината на европейското разбиране за света. 


Българската политика като "издислав"




2016 година приличаше на англоезичен клип на Фики - всички имат мнение за нея, но едно с едно не съвпадат, а 80 на сто от позициите съдържат такива нецензурни думи, че веднага губят младежката аудитория. Тоест положението е "издислав". Ама издислав на мозъка и още един издислав на логиката. Вероятно това е нормално. Кой можеше да предположи, че Великобритания ще вземе решение да напусне Европейския съюз, а гневните американци ще изберат Доналд Тръмп и ще хвърлят нашите местни грантаджии в тъжен размисъл за неясното бъдеще и опити в интернет да бъдат открити адресите на най-близките бюра по труда. 2016 година бе намразена колективно от големите медии и либералните анализатори, което е сигурен знак, че тя никак не е била толкова лоша, колкото се опитват да ни я опишат. Просто дежурната логика и опитите да ни бъде описан един въображаем свят катастрофираха напълно. В този въобржаем свят президент на САЩ щеше да е Хилъри Клинтън, Русия щеше да е затънала до ушите в сирийските пясъци, а държавният глава у нас щеше да носи името Цецка Цачева. Но красивото на реалността е, че тя винаги е по-изненадваща отколкото измислиците за нея. Заради това дайте да направим един бърз преглед на българската 2016, за да видим какво в нея порази мозъчните клетки на електората и как стана така, че очакванията в нейното начало нямат нищо общо по начина по който свърши тя. Разбира се, ретроспекцията е коварно изкуство. Нямаме нито време, нито място да се занимаваме с всички скандали, които разтърсиха като епилептичен пристъп отечеството, но ще се спрем за кратко на част от шумните лъжи и измами, които показаха на избирателите, че държавата им по никакъв начин не е спряла да се плацика в морето на лудостта. Няма как да посочим всички големи драми, но ще се спрем на част от най-шумните и метафоричните, тост тези, които ни говорят какво можем да очакваме и през буреносната 2017 година.

Още през януари 2016 година едно чудовищно намерение накара много хора да почнат да пишат гневни статуси във фейсбук и да карат Министерството на образованието да влезе в оправдатален режим. Тогава стана ясно, че ведомството на Меглена Кунева (слава богу, вече министър в оставка) маха от програмите за 6 клас изучаването на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Новината беше толкова тъпа и странна, че в началото прозвуча като сътворение на някой ироничен ум. По-късно обаче се оказа, че намерението е реално. Шестокласниците били невръстни и не подхождало за тяхното развитие да бъдат обременявани със знания за такова класическо прозведение. Вместо тях щели да се изучават "Робинзон Крузо" и книгата на Джерард Даръл "Моето семейство и другите животни". Потресът беше пълен. Веднага из мрежата като бълхи защъкаха и редовните либерални всичкознайковци, които съскаха злобно, че всеки, който се възмущава от това действие е долен националист, който не е в съзвучие с блясъка на евроатлантическите ценности. Разбира се, всички поставяха въпроса - как така поколения от българи наред са учили Паисий Хилендарски в 6 клас, а изведнъж това се оказа вредно. Министерството веднага се сви в окопа си - предложението било само идея, само начин за олекотяване на програмите и другите дежурни чиновнически тъпотии. Но гневът на хората ги стресна, а това си беше реална победа. Защото в продължение на години народът наблюдаваше как разни самозвани специалисти, как стипендианти на "Америка за България" бесуват в образованието и правят каквото си искат. Просто гневните този път дадоха знак, че няма да търпят повече експерименти по отродяване, че има някакви ценностни основи, които ще защитават до последно, защото са съществена част от непреходната национална идентичност. И една от тухлите там е именно "История славянобългарска", труд, написан в най-мрачните години, даващ и до днес сила и светлина, а и надежда, че винаги има възможност за памет и съпротива. Между другото само два месеца по-късно - на 3 март на Шипка се събраха над 100 хиляди души, при това без да бъдат организирани от партия или сдружение. Това беше тихият протест на тези, които не искат да забравят. Вероятно тази година броят им ще бъде същият. Подобна масовост е лъч светлина. Значи не всичко е загубено. Надежда все още има.

Но да се върнем към мрачните събития. Пак през зимата окончателно бе спряно и предаването "Деконструкция". Скандалът беше оглушителен. За първи път около 500 души се събраха в най-лютия студ пред БНР, за да изразят своя протест. Ритникът срещу "Деконструкция" беше съвсем умишлен. Това беше истинска цензура над единственото предаване в българския ефир, което си позволяваше да дава и другата гледна точка, особено по геополитическите процеси. И като знаем какво стана в края на 2016 година - как сирийската армия с помощта на руснаците унищожи вируса на "умерените" главорези в Алепо, то значи именно анализите в "Деконструкция" са давали автентичната гледна точка към процесите. Точно заради това СЕМ и ръководството на БНР действаха като екип от наемни килъри. Истината трябваше да бъде задушена в зародиш, защото тя има неприятното свойство да стига до все повече и повече хора. Заради това гилотината бе бърза и ефикасна. Разбира се, в епохата на фейсбук да си въобразяваш, че можеш да спреш другата гледна точка е пълна илюзия, но пък спирането на цяло предаване добре показва състоянието на либералните съвести у нас. Когато някой не споделя тяхното мнение те се превръждат в развихрен нацистки отряд, който е готов да изгради даже и концлагер, за да се отърве от опозицията.

Именно по тази геополитическа линия бе една от наистина големите лъжи на 2016 година. Неин автор стана най-карикатурния министър на отбраната, който България е имала Николай Ненчев. Оказа се, че той и президентът Росен Плевнелиев зад гърба дори на премиера Бойко Борисов са договорили участие на страната в съвместна флотилия между Турция, Румъния и България, опит да се раздрънка оръжие под носа на Русия. Наложи се Борисов лично да разваля тази договорка, да свиква спешна пресконференция, за да отменя импровизацията. Тогава Ненчев, за защити перчема си, пардон, честта си, обяви, че никаква такава договорка не е имало. Два дни по-късно пред актива на БЗНС каза точно обратното. Ако носът на един човек наистина растеше при изричането на ненистина, носът на Ненчев сигурно щеше да стига чак до Вашингтон и неприятно да почуква в прозорците на отиващия си Обама.
Сред топскандалите на годината ще остане и шокиращото увеличение на цената на билетчето в София - стигнала до невероятните стойности от 1,60. При това с абсолютно фалшиви и измамни мотиви - как щели да обновяват транспортните средства на София и други дежурни оправдания. Нито едно от тях не се оказа истина, но е факт, че дълбокото бъркане в джоба на софиянци още предизвиква протестни писъци и люти закани по отношение на контрольорите. Просто за пореден път управлението в София доказа, че съществува в някаква паралелна реалност. Йорданка Фандъкова след това хитро избяга от номинацията за президент от името на ГЕРБ. Вероятно все пак я е било страх да се подложи толкова скоро на реален референдум за това солено издиране на кожата на обикновените хора.

Като говорим за големи измамници няма как да пропуснем най-легендарната фигура в това направление - Петър Менгеле, пардон, Москов. През годината поне два големи скандала и лъжи демаскираха напълно либералното лустро на неговата политическа физиономина - голямата драма около ваксините, заради, която той дори се сдоби с прокурорско обвинение и въведените пръстови отпечатъци в болниците, което всяка следваща власт вероятно ще отмени на мига и ще разследва в дълбочина. Москов доказа, че политик движен от маниакална жажда за власт и е готов на всякакви пируети, за да осъществи докрай далаверите си. Дори собствената му партия ДСБ, която колективно се нужда от антидепресанти, за да има каквото й да е политическо съществуване, най-накрая го изключи, но така май само му освободи пътя към ГЕРБ. Изобщо там, където се появеше Москов след него гърмяха политически мини и далавери, така че той трябва да е спокоен - поне прокурорите у нас ще започнят неговия престо във властта. Просто твърде много работа им създаде.
И най-накрая само с няколко думи ще споменем топдрамата на годината - самоубийствената грешка на кабинета да замени кандидатурата на Ирина Бокова с тази на Кристалина Георгиева. Това се оказа прострелване в слепоочието. Този ход сплоти левите избиратели и ги накара да забравят противоречията и даде нагледни доказателства, уви, че България се управлява отвън. В крайна сметка именно това беше една от причините кандидатът на ГЕРБ Цецка Цачева да загуби шумно президентските избори, а страната със свръхсветлинна скорост да тръгне към предсрочен вот.

В държава като България хората отдавна са привикнали съм скандалите. Те се случват постоянно и всички като че ли сме претръпнали към тях. Но 2017 година започва скоростно и интересно. Идват избори, ще трябва да се съставя правителство, висят големи въпроси, ЕС се намира в пълна безпътица. Пътят през тези изпитания минава през повече честност и яснота, през нормално знание за това какво се случва. Така че да си пожелаем една такава година. 2017 е обречена да бъде интересна. 
А това не е малко, нали?

Friday, January 06, 2017

Експедиция към електронната лудост II






Гледам заседанието на правната комисия и се чувствам като герой на Достоевски разкъсван от противоположни страсти. От една страна като гледам какви киселяци са тия от Протестна мрежа (дошли под някакво партизанско име в НС) като се говори за мажоритарна система направо ми идва да кресна това да се въведе незабавно...От друга - като слушам Тошко на Слави какъв менторски тон държи и как се прави на говорител на народа, тоест и на мой говорител, ми идва да му купя билет за концерт на Веселин Маринов и да го паркирам на първия ред, там, където струята ще е най-силна... Охх, светът е голям и хейтърството ми успява да огрее навсякъде.


------------------------------------


Изчетох напоследък няколко много драматични статии на тема "епохата на пост-истината в която живеем". В оксфордския речник този термин е определен с безстрастното и неутрално обяснение - "обстоятелства, при които обективните факти имат по-малко значение при оформянето на общественото мнение, отколкото емоциите и личните възгледи". Красиво, хладно и хиперналудничаво определение. Кога точно обективните факти са имали значение в политическия процес? Знам, че според мнозина избирателите са някакви калкулатори на смисъл и значения, но всъщност гласуващия човек изключително рядко се е водил от прагматизъм в своя избор. Днес, понеже елитите ги заболя, започнаха да говорят за пост-истина все едно е настъпил някакъв политически апокалипсис. Това не е теория, а оправдание. Тоест - масите са напълно излудяли, водят се от емоциите и не могат да оценят величието на обективните факти, които им поднасяме. А всъщност не живеем в никаква пост-истина. Просто политическите елити са делегитимирани до такава степен, че всичко, което произнасят автоматично се превръща в лъжа в ушите на гневните. Това вече не е само политическа делегитимация, която е поправима, това е исторически фалит. Той е окончателен. След него следва или голяма промяна или революция. Няма трети път. Те заради това фактите престанаха да имат значение. Кое точно е факт? Това, че в Източно Алепо има "бунтовници"? Това, че Хилъри Клинтън е "най-подготвена за президент"? Това, че Цецка Цачева има убит от комунистите дядо?
Приемаме, че кампанията на кандидата на пост-истината Доналд Тръмп е била изтъкана от лъжи? Но нима това, което Хилъри говореше беше истината? Нима Хилъри беше кандидатът на "обективните факти"? Всъщност натрапват ни теорията за "пост-истината", за да може господарите на катастрофата да си измислят поредно обяснение за това защо процесите не се вписват в техните брилянтни обяснения и схеми. Светът днес идеално се вписва в поетичното определение на Бодрияр за "стачката на събитията". Е, оказа се, че и на някои хора мозъците им също стачкуват. Даже и пост-истината не може да им ги рестартира :)))


-----------------------------



Ужас! Ама наистина ужас! Обикалям из стените на евроатлантическите съвести, обикалям из статусите на антихибридните воини, търся по дуварите на десните шамани, но никъде не виждам нито думичка за годишнината, която празнуваме днес. Сега убеден съм, путинисти такива, всички започвате да цъкате наум и да се чудите какво ли събитие сте изтървали? Пфуу. Днес се навършват точно три години от Майдана, величествената киевска революция на достойнството, онзи "проевропейски бунт", извършен от хората с бръснатите глави и татуираните свастики. Самият факт, че никой от нашите величествени свиркаджии не почете дори с ред тази годишнина говори ясно какво е останало от революцията и какво от достойнството. Революцията се сведе до един опиянчен олигарх, а пък достойнството днес е в хора, които тайно рецитират Адолф Хитлер. Три години след "проевропейската" си революция Украйна тъне в хаос и бедност. Страната е парцелирана между десетина тлъсти богаташа, а населението редовно е облъчвано с пропаганда, на която щеше да завиди дори Гьобелс. В самата Украйна дори някой трудно ще се сети за годишнината. Тя донесе след себе си тайни затвори, убийства на журналисти, тъпченето на опозицията, паднали доходи, антисоциолни тъпотии, налудничава възхвала на масовите убийци на евреи и поляци. Украйна сега е проблем, който всички се стараят да не забелязват, но рано или късно гнойните рани напомнят за себе си по много неприятен начин...


----------------------------------------


От сутринта медитирам върху политическият дзен-коан на Бай Борисов: "Не си пожелавай жената на ближния, защото може да стане твоя". Подозирам, че това е мисловен отпадък на банкянската екзистенциалистка школа, но на на мен ми е интересен контекста в който министър-председателят изрича това откровение - той прави аналогия между жената и властта. Eфектно, но тъпо. Все едно да сравниш Кама сутра и конституцията. Но пък това ярко подсказва как точно е управлявал - било е изнасилване, а не визионерско ръководство :)))



------------------------------------


Древногръцкият поет Алкей е написал един от най-силните стихове за свободата изобщо. В мига на Втората оставка ви черпя с него, защото смятам, че нито един анализ не може да се сравни с поезията:

Днес трябва всички
да се напием — дори насила, защото
тиранинът Мюрсил е мъртъв.

Наздраве!


---------------------------------



Българската "аристокрация" от жълтите павета мирише на пържен лук, пръжки, остаряло олио, прашни завеси, немити чаши и мухъл в огромни количества. Аристократизмът е начин на отношение към света, а у нас имаме банда от потни мизерници, които настояват, че са елит само, защото адресът им е около "Витошка" и са си купили кичозните дрехи тъдява. Ето защо Първата дама е мегаяка - разрита това блато само със своята поява. А има още цели пет години да ги пържи на бавен огън


-----------------------------------



Ооо, божкее, чак сега загрях за огромна трагедия покрай оставката на кабинета - цялото СДС остава без работа! Няма край тази мъка, ей :))


-------------------------------


Много обичам, когато някой изгрее на екрана на телевизора и започне с гъгнив глас да ми обяснява как трябва да се свика Велико народно събрание. Йее, обожавам тоя биберон за наивници. Защото звучи мегаяко, супертежкарско. Уви, опасявам се, че има строги правила за свикването ВНС. Като например това, че е необходимо да бъде представен конституционен проект с идеи, за да можем ние, които не припадаме от възторг, да разберем има ли смисъл от избирането на 400 депутати и то с неограничен мандат.
Да кажеш, че си за свикването на ВНС без да обявиш какво искаш да променяш, е все едно мис "Вселена" да декларира, че е за световно щастие и мир, без да обяви механизми за тяхното постигане. Ето това много ме дразни в България - всеки път, когато някоя от десните партии са окаля във властта, остави след себе си пълен хаос, дезорганизира институциите и остави след себе си титанично количество боклук, редовното им обяснение след всичко това е - системата не работи, време е за ВНС. По същият начин на психодесните сега им е виновна конституцията. Те четат нейните текстове като масов убиец Библията и откриват там паяжината на световния комунизъм. И заради това - пак ВНС. Тази хорър-стори се повтаря толкова пъти вече, че ми идва да вия като създание от роман на Стивън Кинг. Как пък един път не измислиха нещо по-оригинално?



--------------------------------



Отвсякъде днес чета мнения как БСП не трябвало да се радва, не бивало да триумфира...Щях да подмина повечето от тях, ако не бях видял, че и господин "Не взех дори седем процента" Трайчо Трайков също е дал лъчезарно обобщение в този стил. Вотът бил срещу системата, а не за БСП. Не знам, вероятно с някои хора сме били на различни пресконференции. Снощи не чух нито един път триумф от представител на БСП или някаква непремерена и егоистична партийна радост. Дори Корнелия Нинова каза, че това е победа на целия български народ, а не постижение, което тя брои за нейно лично. И наистина - трябва да си същество от паралелна реалност, за да сметнеш, че този буреносен вот е изцяло ляв. Няма как да е. Това е вотът на протеста, на ядосаните, на омерзените, на онези, които толкова отдавна чакат държавата да стане нормална, а пък тази надежда все се изплъзва из-под краката им.
На БСП тепърва й предстоят много промени, които са жизнено важни, защото левицата няма право на повече политически грешки, необходимо е да открие новите си каузи и никога, ама никога, никога, да не прави компромис с тях.
Но пък президентския вот показа нещо, което обобщената персона ала Трайчо никога няма да признае. С номинирането на ген. Радев БСП показа, че може да се учи от своите грешки, че знае как да излиза от трудните мигове с достойнство и в моментите в които България се намира на ръба на чудовищна криза да се организира така, че да предложи своя вариант и проект за изход. През 2013-2014 година мнозина всичколози, които после пристанаха сладострастно на ГЕРБ, обясняваха как с БСП е свършено, как партията потъва завинаги в блатото на историята и е безкрайно радостно, че всички тези днес дишат на пресекулки и се чудят откъде им е дошло павето, което ги е праснало по черепа.
Ген. Радев взе резултат много по-голям от този на БСП - като президент принадлежи на всички българи и върху него няма партиен монопол.
Но пък позволете ми като социалист да кажа - все пак БСП беше партията, която го подкрепи и то дори в миговете в които колективната българска анализаторска общност сумтеше и обявяваше за победител неизвестният и непосочен кандидат на ГЕРБ.
Аз не се чувствам триумфиращ. Радвам се, много се радвам, но не триумфирам. Чувствам се задължен към гласовете на всички тези хора, които в мига на протест гласуваха за промяна. Знам, че повечето от тях не са традиционни гласоподаватели на БСП и заради това не мога да спекулирам с тяхната подкрепа. Но пък няма да приема и хора ала Трайчо, които на практика подкрепиха Цецка, застанаха в подкрепа на демоничното статукво и бяха готови да погалят за пореден път мускула на Бойко Борисов, да дават оценки на БСП. БСП можеше да се свие в своята партийна черупка за пореден път и да се прави, че околният свят не съществува, но избра другия подход - да се отвори към хората и да им каже, че е готова да се променя. А пък всички останали интерпретации да вървят по дяволите. Не ми се слуша как стене кохортата на Борисов.



---------------------------------



Огромна част от десните анализатори ала Даниел Смилов, тези, които през 2013-2014 година пишеха като почитатели на Карлос Кастанеда и надрусани с политическо пейоте раждаха есе след есе за промяната, новите правила и светлото бъдеще на ултракапитализма, днес приличат на праисторически птеродактили, които са в услуга на най-отвратителното статукво. Само като им видя киселите физиономии и треперещите долни устни усещам как България се е променила към по-добро.
Истината е, че от самото начало те играят според своите халюцинации, а не според реалността. Залогът на тези избори от ден номер 1 не беше геополитическата ориентация на страната, а политическата промяна и махането на Бойко Борисов от власт. ЕС, НАТО - това са просто странични теми в голямата битка за отвоюването на държавата от престъпния клан, който срасна институциите с партията и създаде почва за невероятна корупция и чудовищна нестабилност. Влади Въргала, Тончо Токмакчиев и сие и всички останали лакеи, които се хранят с огризки от трапезата може, ако искат до утре да подкрепят Цачева и нейните крокодилски сълзи, за огромна част от българския народ обаче този вот беше вот за промяна.
Заради това сега чета целия спектър от политолози - от Огнян Минчев до Антони Гълъбов като някакво мрачно фентъзи за алтернативна вселена. Българите за пореден път доказват на дясната политология, че тя е явление от различна реалност :))))



------------------------------


Гласувах така, че Бойко Борисов да си търси нова работа от понеделник, защото очевидно кариерата на премиер никак не му се удава...:)))))))


---------------------------------


Леле, изтървал съм. Радан Кънев е обявил, че той е свалил червения генерал Борисов. Точно така, братле, вие го свалихте. Ако не беше Радан България още щеше да стене под ботуша на тоя кървав комунист. Радан - освободител!
Само едно ми е чудно - кога точно схвана, че тоя е червен? Когато гласуваше пак да е премиер ли? Или когато му гласувахте заемите и тъпотиите? Или, когато му се мазнехте да ви дава министерски кресла? Или когато му опипвахте мускула? Ако разчитахме на реформаторите да ни освободят от Боко, тоя верно щеше да изкара още 40 години на власт


-----------------------------



Този дебат беше като сантиментален хорър. Цецка Цачева успя да стресира цялата нация с историята за убития от комунистите дядо. Плаченето в ефир не е израз на сила, а на опит за шашма. Партийната секретарка имала дядо-антикомунист. Това даже и Евгений Михайлов няма да го повярва, братче. Чудовищна наглост. Това беше инсценировка, опит за изстъргване на десни гласове, пътешествие в кошмара на българските лудости. Тези, който й шепнеха в слушалката подцениха зрителите. Тя доказа, че е дясна още в мига в който измисли как да спре Путин. Ами като го покани на СПА. Мислите ли, че той повече би се веснал в България?
Всичко след това беше театър. Нелепици. Постоянната й формулировка, че тя е обикновена българска жена, майка и не знам какво още, много ярко контрастира с високите цели на поста за който кандидатства. ГЕРБ се самоубиват. От партия, която ръсеше харизма и асфалт, сега се се превърнали във вампир, който иска да изтръгне самосъжаление. Пред очите си имаме политическият еквивалент на алкохолик, който проси пари за още една чашка. Вероятно заради това се появиха и сълзите. Политическите пияници обичат да се самосъжаляват. Опасявам се, че сега в ГЕРБ ще има епидемия на убите от комунистите дядовци. Те, електоратът им, не пасат трева, загряха, че това е модния тренд в момента. След тази телевизионна хистерия на Цецка, всеки десен, който гласува за нея, ще трябва да се мята от висок етаж. Дали пък Цецка не е коварен план на комунягите за окончателно унищожение на българската десница? Защото, ако беше поревала още малко в ефир не се знае дали утре нямаше да се събудим в държава без психодесни...



--------------------------------


Цецка се самоунищожава с личните си истории. Тая натопи майка си и баща си, за да истеряса като "Малката булка", а най-накрая и ревна....Тия президентите на ГЕРБ все реват бе, мама му стара.



--------------------------------

Тя била една българска майка!!!!! Българска майка, ама кръшка с Ердоган


-----------------------------




Сега освен Путин и Тръмп ли ще нахлува в България, ако ген. Радев спечели? :)))))