ГЕРБерска лирика

Името на Тодор Йосифов - Маниака нашумя тези дни като прясно попълнение в българския парламент. Аз изумено чух някои от неговите песни и силата на този литературен гений просто затъмни моето съзнание. Прекарах няколко часа в прослушването на творчеството на този саморасъл бургаски Омир и с удоволствие ви представям в рими това уникално съчетание на рими и философия в което Маниака е вложил кървящото си сърце, за да възпее ГЕРБерската философия и световъзприемане. Насладете се и не се сърдете, ако някъде в това творчество се намеся с кратки коментари, за да подчертаем необятната вселена на един гербаджия



От името на всички български рапъри

Не се ебавай с българския рап (4)

Аз съм Маниака
и скачам мадъ фака
не се ебавай с нас,
ще играе патлака.
Имам лейбъл, ще ти пратя куршум
за този стил иска се ум.

Якият бас и гангстерския глас,
това искаш ти, това ти давам аз.
Пеем за коли и какво от това,
за трева, за жени и за голяма пара.

(Ето тук -се крие величието на тази политическа сила. Това е философията на ГЕРБ с няколко думи. Красива, изтънчена, елегантна.)

Рапът в България не е просто фитил,
той е закон, мания, стил.
Другите ни мразят, не ни обичат нали,
нека се пазят, че кат'удрям боли.

Приготви си въжето, сложи си въжето,
бегай оттука, че ми падна пердето,
в моето гето, тук във квартала
слуша се рап, а не Валдес - педала.
Майната на "Пайнер", майната на Глория
майната на Азис.... история
теория за българския рап -
тук или си рапър или си глупак.

Не се ебавай с българския рап (4)

Тъпа путка, с рапа се ебава
който не разбира, разбирач го раздава
не става, ха недей да ни критикуваш
първо направи преди да ни псуваш.
Пазарът се напълни с доста аматьори -
глупави балъци, преводачи и позьори.
Римата обаче обединява ни всички
без значение за патлаци или за пички.
Всички сме едно когато ни нападат,
други стилове в краката ни попадат.

Има ли пари и войни ще има,
българските рапъри обаче сме комбина.

(Още един път ГЕРБерът ни показва величието на тяхната партия. Тази фраза и рима - "има-комбина" се родее с фразата на хан Кубрат за копията и единството. В такива мигове човек трябва да онемее от политическо възхищение)


Псуваш Скай FM, псуваш r'n'b
псуваш HTM и всички рапъри нали?
Кажи ми ти - хейтър си нали,
защо само псуваш - нещо направи.

Не се ебавай с българския рап (17)



Гетото в квартала


-К`во става тука бе?
-Аве май някой се ебава с някой от квартала ве...
-Да му видим сметката тогава!

Припев:

Където и да си щом лапнеш ти кинжала,
трябва да се сетиш за гетото в квартала!
Където и да си щом лапнеш ти кинжала,
трябва да се сетиш за гетото в квартала!

Маниака:

Всеки път когато навлизаш във квартала,
виждаш ти табела - на входа, на портала,
на нея с кръв пише - човече ти внимавай,
със никой от квартала ти не се ебавай!
Маниака се наричам и територията владея,
от бизнеса с коли аз крадени живея,
мафията в мене винаги се врича,
много ме обича и кръстник ме нарича!
Водката която държиш във ръката,
аз я правя вкъщи - долу, във мазата,
марковите дрешки от ДОЛЧЕ и ГАБАНА -
шиеме ги тук, ама на тавана !
ЦРУ и ФБР тука не играят,
куките от МВР компания ни правят,
пекан дипломат и тарикат събран в едно,
рекетирам магазини и от т`ва к`во к`во ???
Всеки враг аз заривам под земята ,
два метра кал и среден пръст в устата,
Капоне и Корлеоне във краката ни лежат -
правилата на квартала навсякъде важат!


(Този социален критицизъм пресъздава бурята в една млада ГЕРБерска душа, която възхитена от политическия си гуру и лидер описва бъдещето в розови краски. Пичът рекетира, МВР му прави компания, Капоне и Корлеоне възхитено мълчат, а България просперира. Душата ми се вълнува описвайки това.)


Припев: (x2)

Д-р Флекс:
Като Доктор Флекс всички ме познават,
из нашия комплекс мен ме уважават,
залите за фитнес аз всички притежавам,
със моя пистолет правосъдие раздавам.
"Зеленчук Драйв" - бизнес с зеленчуци,
с него се гордея и пред мойте внуци,
ей хлапак - няма ала бала ,
дръж портокала, аз съм боса във квартала!
Бум бум бау - ти си вече на земята,
Бум бум бау - като смачкана домата,
моят стил нарича се бухалка -
чупка бе левак, инак в катафалка!
С бандата тайфата обикаляме гетата,
аз съм този, който създава правилата,
от мачове на вързано аз правя далавера,
гот е да живея във тази атмосфера!
Джуган карах аз, със тракторски теглич,
купих си Ферари и съм вече просто пич,
и на Хавайте да ида ,и пачка да направя,
аз за махалата няма да забравя !

Припев: (x2)

Маниака:
Ако някъде тук стане престрелка,
или провали ли се някоя сделка,
купи си МАКАРОВ - пищов чисто нов,
за да не лежиш ти във Пиргов !
Искаш ли ти момче порция бой,
прави се на нинджа или каубой,
кеч ще ядеш като Трите Хикса Скалата,
последно причастие върху земята !
Око за Око или зъб за зъб,
закон е тук, разбираш ли бе ръб,
на черната борса аз калашник пласирам,
след туй в нек`ви банки инвестирам.
Ако някога видиш ,че някой се вайка,
помогни му ве ей, не го псувай на майка
и на Бахамите да съм с ръка на сърцето,
аз винаги ще кажа ,че обичам мойто гето!



Прелестта на тази поезия е в неният просторен свят и чувство за невиждан подем. Вашият скромен репортер така се вдъхнови от тези гениални рими, че сърцето му не издържа и той се превърна в рапър и реши да продължи със свои думи творчеството на Маниака:


Що ми се пулиш бе, мазен лешпер -
Бойко. Б. ще ти е премиер.
Цецо Красивия - кука номер едно
кво ме запяш, кво, бе кво...
Кво бе - не се ли кефиш на премиера
той може да опъне дори Кристина Агилера
и то прав на таксиджийска стоянка
или пред всички - на площада във Банкя
Бойко Б. - това е пича
даже ФБР яко го обича....


Айде стига ви толкова, че още една рима за Бойко и ще трябва да ме държат в усмирителна риза. Хеви метъл!

Татяна Дончева – новата любов на БСП

(Как Господарката на Тишината се превърна в Политически Терминатор)

Един политолог – проф. Георги Карасимеонов – преди два дни направи едно странно изявление. Според него БСП след унизителното поражение, което претърпя на изборите се нуждае от нов лидер. Като такъв обаче той вижда Татяна Дончева, която с доста ненаучен език определи като женски аналог на Бойко Борисов. „Пряма”, „открита”, „такъв лидер заслужава БСП в момента” – това са част от изявленията на професора обобщени накратко и лишени от убийствената доза скучни увъртания.

Изявлението на проф. Карасимеонов ме накара да му обърна внимание. Защото точно този политолог е известен с това, че панически бяга от заемането на каквато й да е категорична позиция по всички обтекаеми въпроси на обществения живот. Карасимеонов е универсален досадник с повтаряем речник и фактът, че се ангажира с позиция сам по себе си е събитие от научна величина.

Татяна Дончева по много интересен начин винаги е била обект на медийно внимание и ухажване, а след шокиращият резултат сигурно градусът на нейното обожание в журналистическите среди ще се нагорещи на червено. Дори хулиганските лафове на новия премиер няма да са в състояние да изместят интереса от нея.

Дончева е един от малкото свестни медийни продукти, които БСП произведе в последните 15 години. Нека да направя едно уточнение – медиен продукт може да бъде както голяма похвала, така и доста солидно обвинение. Всичко зависи от гледната точка.

Да си медиен политик е преди всичко въпрос на позиция, а не на идеи. От политикът-продукт се изисква бърза и рефлексивна мисъл, желание да допусне медийното око и до личния си живот, както и убедителен език. В този смисъл Татяна Дончева сама по себе си е изключително убедително представление, защото нейният политически език изпълнява най-ефикасното си свойство – заличава двусмислията в поведението. Гафовете на Дончева никак не са малко – от поправката Ванко 1 до внезапното й преминаване от позицията на дисидент в лагера на Румен Овчаров и съгласието й да участва в неговата игра за София. Но подобно на един друг медиен политик – Тони Блеър нищо не полепва по Дончева. Тя е като политически терминатор. Горят я с огън, тя изтърсва пламъците от раменете си и пак се втурва в политиката. За Тони Блеър твърдяха, че е от тефлон, понеже нищо не можело да се задържи като петно по него. За Татяна Дончева можем да кажем същото.

Виктор Пелевин в своя фундаментален роман „Generation П” много точно формулира част от параметрите в които попада съвременният потребител, включително и на политика, а нека да си стиснем ръцете, че политиката се превърна в продукт подобен на праха за пране и други такива битови стоки. Най-важното в новите параметри е телевизията. А телевизията, за да бъде гледана търси различното, ексцентричното, налудничавото, което въпреки че радикално изкривява политическите реалности, всъщност формира трайни представи и нагласи. И така на сцената на БСП се появи Таня Дончева, която има естествен нюх към медийното позициониране и почти симфонично съвършено ухо за това какво искат да чуят медиите. Не ме разбирайте погрешно. Точно тук – това заключение е похвала, независимо как ви звучи. В съвременният свят не минеш ли през медийното сито, не бъдеш ли сведен до поредица от прости изречения, кратки и запомнящи се фрази и ефектно заглавие – може да се каже, че все едно не съществуваш като политик.

Татяна Дончева е политикът със заглавие. Тя просто има свръхусет за драматичните моменти, а нека да признаем и, че е политически много подготвена. Знае кога да говори от принципни позиции и кога да си признае, че мненията й са личностно мотивирани. Говорим за медиен шаман от такава класа, че лично тя успя де превърне станалата култова реплика „Тишината в спалнята ражда чудовища” в свой плюс като пусна журналистите да снимат романтичните й възглавнички по тази прословута и митологизирана спалня.

„Гледането на телевизия е опит за колективно небитие”, твърди още гениалният Пелевин. Именно това колективно небитие произвежда понякога политическите кошмари, защото гледащият телевизията човек попива не мисли, а емоции. Заради това политиката често губи пред сапунената опера. Защото предлагането на рационални идеи впечатлява един все по-оредяващ кръг от хора. Останалите от обществото искат да разпознават не идеи, а емоции и страсти. Тук се крие другият талант на Дончева и единствено по тази част тя прилича на Борисов. Знае как да превърне дефектите си в ефект. Не я сложиха в евролистите и тя се обиди. Но си тръгна когато можеше да го направи от принципни позиции. И всички говориха за Дончева, а не за листите на левицата (не че точно за тези листи си е струвало да се говори, както показаха резултатите от изборите).

Медийната закваска на Дончева и нейният поп-образ никога не биха й позволили тя да стои като втора цигулка в който й да е оркестър. Сборът от нейните качества и особено вихърът на популярността й ясно дадоха да се разбере, че тя има лидерски амбиции. Лъжичката катран в този розов медиен мед е нейният заядлив и леко злобен характер, който й ражда врагове със същата скорост с която й ражда политически обожатели. Пишещият тези редове един път се убеди в нейната тъмна страна. Отидох да взимам интервю от депутат от левицата (няма да споменавам имена, защото в случая те са без значение) и той си запали цигара в стаята на БСП в парламента, въпреки няколкократното напомняне, че „Онази” не обича да се пуши там. Честно казано по никакъв начин не обърнах внимание на думата „онази”, докато в стаята не влетя Татяна Дончева, която бе прекосила половината парламент, мистично усетила, че някой нарушава железните й разпоредби. Виковете й можеха да бъдат сравнени с йерихонската тръба срутила стените на древния еврейски град със същото име. Фалцетът на Дончева надминаваше този на Монсерат Кабайе, въпреки, че испанската прима определено бие българката по мащаб на телесността. Депутатът, който интервюирах, не издържа на вокалната репресия и излязохме във фоайето да довършим интервюто, а после същият реши да почерпи и по една бира с думите, че „не се е родил човек, който може да издържи тази...”

Между другото – тази история също може да послужи като плюс в политическия живот на Дончева. Защото съвсем малко са жените, които могат да притискат и репресират мъжете на тяхна територия. Тя има лидерски качества, но няма лидерски характер. И въпреки всичко – продължават да я харесват. Това вече е неуловимата магия на харизмата. Дончева е изключителен харизматик. Но по много по-различен начин от Бойко Борисов – тя не се старае да се хареса на всички, а им предлага една яростна оферта – харесай ме въпреки злобният ми характер.

Когато заяви, че си тръгва от политиката беше драматично. Защото всички подозираха, че тя не си тръгва наистина, а това е само стратегическо отстъпление преди атака, но пък с харизматиците никога не си сигурен дали това, което ти говорят не е и самата истина. Именно романтиката на нейното тръгване от политиката й придава този политологичен блясък днес като възможно решение на проблемите на БСП. Не е моя работа днес да казвам дали това решение ще проработи или не, защото истината е, че никой не знае. БСП в момента е въпрос, а Татяна Дончева е възможен отговор. Който я подцени е обречен да загуби. Защото тя изрече редица тежки, истински и справедливи критики. Тя заговори за клики в БСП, отвори дума за промяна и беше първата, която го направи. Тя каза нещата, които и Станишев трябваше да каже в изборната нощ, но не го направи. Дончева измести мълчанието на Станишев. Защото, тишината в една спалня може да бъде подмината, но тишината в политиката винаги ражда истинските безумия...

За финал се сетих за едно четиристишие на Васил Сотиров:

Във тази нощ, о нощ желана,

когато много ни се пие,

повикай ни със чашата Татяна

и като духове ще дойдем ние.

Помислете малко върху него и открийте политическата логика на поета. Стихотворението не е писано за Татяна Дончева. Но пък като че ли носи част от нейната магия. Малко по-нагоре сравних Дончева с терминатор. Нека си припомним култовата реплика на Шварценегер: „I’ll be back”...

Започна се

Започна се! Победителите в изборите действат като кокаин на някои медии. Хвърлят ги в еуфория, в пристъпи на почти налудничава обич и неудържимо желание да се отъркат в краката на триумфиращите. И днес по вестниците вече четем заглавия: "Новата власт започна с арестите". Тя, новата власт, наистина наближава, но все още е просто един неизказан проект в главата на Бойко Борисов. Това очевидно не е пречка за медиите да започнат отдалече с обожествяването на новия премиер. Той още не е на власт, но вече арестува. Името на новия вътрешен министър не се знае, но пък властта погва лошите хора. Правителство на ГЕРБ няма, но очевидно това е пренебрежим факт в медийната реалност. Това е процес - необясним и странен, и само заслепен от обич към новите управляващи журналист може да го обясни. Живеем във века на любовта. В желанието си да демонстрират обич някои медии надхвърлиха всички естетически критерии. Не са само статиите за новата власт, която арестува. Снимките на Бойко Борисов са по две, а понякога и три на страница. След изборите името му сигурно е било по-споменавано от това на Майкъл Джексън. Какви времена на любов ни чакат. Наистина се започна.

Еротиката на Генерала

Една скорострелна и зашеметяваща победа. Едни близо 40 процента, които със своя блясък заслепиха социолози, политолози, журналисти, анализатори и други подобни видове. Всъщност толкова му трябваше на Бойко Борисов, за да превърне огромната част от интелектуалните конформисти в свои възторжени фенове и уникални подръжници.

На 6 юли сутринта се събудих недоспал след изкараната мъчителна нощ в НДК, където накуп се събраха няколко бедствия - адската жега, победата на ГЕРБ, младите кариеристи край Бойко Борисов, както и пърхащи репортерки. След такава нощ духът человечески жадува за тиха музика, силно кафе, летен бриз и говорене шепнешком. Вместо това по Нова телевизия се насладих на безумното бърборене на тв-вещицата Люба Кулезич, която за една нощ бе преоткрила вътрешният си гербаджия и с невиждана сласт говороше за генерала. Той бил човек с интегритет. Личало си по европейското му поведение. Не си позволил за злорадства. Тя разбирала веселите усмивки на хората от ГЕРБ. Тв-вещицата изпадаше в сладостен политически екстаз, независимо, че няколко седмици преди това тя все още се анонсираше като твърда фенка на Синята коалиция. А всеки знае, че седесарят у нас е човек в състояние на размахан пръст. Всичко останало са подробности.

Малко след това отварям вестник „Дневник” и виждам една брилятно написана статия на Любослава Русева, позьорски наречена „Оптимистична теория за нашия(жи)вот”. Тц, как само ги къдрят тия заглавия интелектуалките! В тази статия с няколко думи е предадено цялото безумие на дясната конформистка визия. Гласуването за Бойко Борисов бил с ум, а не търсене на спасител. Българите се били обявили срещу кабинета на Станишев и опитите му да превърне следващото управление в пародия. А тя се кефела като гледала как мига на парцали самия Станишев. Ехидната злобичка на авторката е разбираема. След десет години прекарани в състояние на политически ступор десницата отдавна се нуждае от поле, където да използва своята злоба, която е черта изначално присъща на природата им.

Тези два случая са показателни за модерния процес на десния разпад. Можем да ги обобщи под порноимето „Интелектуалките и Генерала”. Тези две женици, както и техните интелектуални клонинги от години жадуват да бъдат аура на нечие внимание и заради това така с думите си (защото не могат да извадят друга оферта) се предлагат ценно на Борисов и посипват с рози неговите стъпки.

Жените може би наистина предпочитат лошите момчета, както ще прочетем във всяко женско списание по света. Интелектуалките също не остават по-далеч от тази мода. Те изведнъж разкриха в душите си обич нераздадена и за запратиха в лицето на Борисов. Така десният електорат окончателно и завинаги припозна в ексмутрата своя политически изразител.

Между другото без да искат те му правят най-лошата услуга на света. Предлагайки му щедро интелектуален възторг и политилогически орални радости, десните мислители на практика се опитват да обсебят Борисов и да присвоят неговата победоносна аура, която роди и зашеметяващата му победа. Десните интелектуалци, които така сластно се нахвърлиха да целуват политическата органика на Генерала всъщност са нещо като социални вампири, неспособни на самостоятелен живот, без да бъдат насочвани от някаква мащабна фигура.

Бойко Борисов обаче, и това е моят безплатен съвет към вечно недоволното и истерично дясно блог-пространство, е най-големият въпрос заставал пред българската политика в последно време. Генерала, Бодигарда, Мутрата, Кмета – това се превъплащенията и обществените маски на тези редовни 40 процента от българското общество, които трайно избират Чудото, по-скоро надеждата за Чудо, отколкото рационалните действия и реалистичните политики. В този смисъл – Кулезич, Любослава Русева, шаманът Евгени Дайнов, Огнян Минчев и другата видима част от дясната мисъл най-накрая разкри своята истинска природа. Тя (тази скрита природа) има женствен характер и прилича на куртизанка в харем. Чака под сенките Господарят да дойде, за да го угости с грозде и хладен шербет в летните жеги...

Никой не е наясно с истинският емоционален и еротичен живот на Бойко Борисов и слава богу, защото едва ли някой има нужда да го знае. Но всички вече ясно виждаме, че общественият живот на Генарала си става живо порно. От толкова медийни близвания егото му сигурно се е раздуло до размерите на средноголям небостъргач. И ще си остане такова, докато десните интелектуалки имат грижата да подсигуравят политическата твърдина и охота на своя нов любимец. С небостъргачите има само един проблем. Трябва да се пазят от самолети... Самолетите обичат да се забиват в тях. Между другото това също може да е форма на обич. Казва ли ти някой в този объркан свят...

И Цецо също е красив...

		Снимкa Благовеста Цветкова "Цецо, ама наистина си красив..."
Нервни социолози, тичащи фотографи, бляскащи светкавици, репортери, сновящи по етажите, много охрана и малко политици. Такава бе картината около зала 3 на НДК малко след 20 часа в изборната нощ. Резултатите, макар и не окончателни, вече категорично бяха преобърнали настроенията както в предизборните щабове, така и у всевъзможните политически анализатори, шамани, наблюдатели и обикновени критици. На голям екран пред залата за пресконференция се излъчваше първото интервю на бъдещия премиер Бойко Борисов за БТВ. Николай Бареков му бе отишъл на крака в Банкя с голям букет гербери, за да му честити победата. Зрителите на шоуто цъкаха с език и коментираха повече поведението на интервюиращия, отколкото на интервюирания. Представителите на ГЕРБ в Националния дворец на културата не демонстрираха свръхемоции, личеше си, че и те не са очаквали толкова категоричен резултат. За сметка на това край щаба им небрежно се разхождаха отдавна познати десни социолози и се опитваха да вземат завоя от Костов към Борисов. Дори "синият шаман" Евгени Дайнов правеше неистови усилия да симпатизира на бъдещия премиер, а по-късно на пресконференцията на ГЕРБ бе заел място, добре видимо от подиума на победителите. Явно добре ориентиран в новата ситуация вдясно той даде и няколко интервюта във възхвала на спечелилите. Доста енергично и нервно по етажите и терасите на НДК сновеше Любен Дилов-син. Спираше тук-там, за да размени по няколко думи с репортери или неуспели кандидат-депутати. Личеше си, че не е много словоохотлив, а още по-малко доволен от факта, че ГЕРБ идват на власт. Малко преди 21 часа от щаба на сините излязоха един след друг коалиционните лидери Иван Костов и Мартин Димитров. Настроението им бе вяло, нищо общо с широките им усмивки след евроизборите. Агитка фоторепортери се втурнаха към тях, но охраната на десницата грубо ги отблъсна. Последва и гневна реакция от самия Костов, който почти наруга фотограф, напомняйки му, че светкавиците вредят на очите му. Настроението на Костов прогресивно се влошаваше, докато процентът на Синята коалиция падаше и падаше, за да се закотви на малко над 6 на сто. Правеше впечатление пълното отсъствие на царските хора. Единствен Владимир Каролев, но в ролята си на репортер, следеше всяка от пресконференциите. И дори зададе щекотливи въпроси от името на Нова тв към Борисов и Станишев. През тези години на съвместна работа с господин Борисов до 2001 се обръщах към него с "господин главен секретар", до днес - с "господин кмете", надявам се от утре с "господин премиер". С тези думи Цветан Цветанов откри пресконференцията на ГЕРБ и даде думата на Бойко Борисов. Вождът на герберите не даде категоричен отговор на въпроса той ли ще оглави новия кабинет, но пък добре разигра театрален сюжет заедно с Цветанов, подарявайки му часовника си публично. Обяснението бе, че Борисов загубил бас, защото не вярвал, че победата им ще е толкова категорична. Сценката бе посрещната със смях от повечето присъстващи в зала 3 и с бурни овации от предните редици от столове, изпълнени с ентусиазирани младежи от кметската партия. Искам да уверя и тези, които не са гласували за нас, че ние ще се стараем да водим такава политика, която да е за всеки български гражданин, бяха първите думи на Борисов. Още в началото на изказването си той се обърна специално към българските мюсюлмани. Ще обвиня лично всеки, който повдигне въпроса за етническата карта, че работи за нея, каза той, като подчерта, че не желае повече този въпрос да бъде повдиган. Към БСП Борисов се обърна с думите - "една година да помълчат, докато им оправим бакиите". Бъдещият премиер не пропусна да се оплаче, че Тройната коалиция му е оставила тежко наследство и че ще му е много трудно да управлява след БСП и ДПС. Ние тръгваме на сляпо, коментира още лидерът на ГЕРБ. По думите му не се знае с колко е ощетена държавата, не се знае какво е състоянието на бюджета. По-късно Сергей Станишев задочно отговори на тези обвинения, като ги нарече "безотговорни и неотговарящи на истината". Бойко Борисов емоционално припомни, че дядо му е бил "убит като куче" през 1944 г. Днес, когато ги детронирам, го посвещавам на него, заяви лидерът на ГЕРБ. После разкритикува и анализите, че победата на партията му се дължи единствено на личната му харизма. "Бил много хубав, бил много харизматичен. И да съм бил, 10 години съм омръзнал. Няма логика ГЕРБ да вдига на всеки един избор все повече и повече години наред. Ами аз нося пасивите и като главен секретар, и като кмет, както всички други управляващи и въпреки всичко вдигаме резултати. Ето, колко пъти подред в София бием. Дайте да гледаме фактите и резултатите, стига ги омаловажава. А и Цецо е красив..." След края на пресконференцията на ГЕРБ Борисов и хората му вкупом си тръгнаха от НДК, без да изчакат изказванията на останалите партии. "Защо ми е да слушам Доган", отговори Борисов на журналистически въпрос защо не остане. Тягостна атмосфера цареше в щаба на социалистите почти през цялата нощ. Набиваше се на очи отсъствието на знакови лица от Изпълнителното бюро, дори Сергей Станишев пристигна последен от партийните лидери в НДК, малко преди началото на пресконференциите. В същото време около ДПС, както винаги, настроението бе приповдигнато. Ахмед Доган, отново енигматичен и крайно любезен с медиите, позираше и отговаряше на въпроси без капка излишна емоция. Пред микрофоните лидерът на партията отново похвали своите хора и заяви, че ДПС е единствената партия, която е постигнала ръст на доверие след 8 г. на власт. Доган обаче не демонстрира оптимизъм към бъдещото правителство. Ще ми бъде интересно да видя Бойко премиер, да управлява успешно, да има антикризисна програма, коментира Ахмед Доган и предупреди, че това не става с "команден принцип". Той добави, че не е сигурен, че новият кабинет ще бъде устойчив във времето. И добави: едно мнозинство още не е гаранция, че ще има ефективно управление. Едно е да искаш, друго е да го направиш, трето да ти го признаят, а съвсем друго да си доволен от направеното, добави още Доган. След светската и политическа суматоха към 3 часа през нощта НДК се поопразни и така новоизлюпеният парламентарен лидер Яне Янев даде пресконференцията си пред едва 40 души, дремещи в залата. В четири сутринта София се подготвяше за новия ден. На ул. "Позитано" почти не минаваха коли. Ранен куриер бе доставил вестниците пред входа на червената централа. Заглавието на най-горния от тях беше "Бойко Борисов ще е новият премиер". Още никой не ги беше прибрал. (репортажът е писан съвместно с моята колежка Ралица Табакова)

На лов за харизматични минотаври

(Как един французин видя Бойко Борисов и защо го запрати в древногръцката митология?)

Съвсем наскоро открих за себе си един невероятен журналист – Беноа Опкен. Във вестник „Монд” преди няколко дни той написа един невероятен материал за България, концентриран основно върху фигурата на столичния кмет Бойко Борисов. Под заглавието „Бойко Борисов, шокиращият българин” журналистът дава един много неочакван(дали да не кажа шокиращ? J) поглед върху българската политика и върху фокусът на нейните нови очаквания – бившият главен секретар на МВР, още по-бившият пожарникар, лицето Бойко Борисов. Статията не е злобна, а детайлна и започва като началото на мафиотски черен филм, с лек поп-привкус.

Опкен не дава оценки, но добре описва странният интериор сред който попада. Пред къщата на Борисов има паркирани редица черни лимузини. Вътре в двора мафиотският филм продължава – шестима късо подстригани телохранители. В пристройка в двора забележителни колекции – бутилки от уиски, саби, препариран вълк и снимка на Марлон Брандо, да точно така от „Кръстникът”. Сюжетът на Опкен и филмовата реалност се напасват идеално. Насред този мизансцен главният герой – Бойко Борисов се вписва идеално. „С телосложение на хамалин”, отбелязва френският журналист и дори използва думата „мутра”. Не като обида, като описание.

Репортерът не пропуска да отбележи и друго. Борисов е вдъхновен само, когато говори за кучетата си, а за всичко останало проявава оттегчение. Дори започва да чете статия за Анджелина Джоли пред него. И понеже очевидно разговорът между журналиста и главният му герой не се е получил на особено ниво, французинът започва да разсъждава около фигурата на Борисов и статията му всъщност става изненадваща точно в този момент. Репортерът си припомня думите на един откровен дипломат за нашият човек: „В Брюксел той ще произведе сензация” и после продължава със свои думи: „Все пак този първичен недодялан човек завладя голяма част от българския електорат. След двайсет години на мъчителен посткомунистически преход, на мафиотизация и на афиширана корупция, на масова бедност, населението търси спасител, който да въведе ред. То мисли, че го е намерило в този харизматичен минотавър”.

Харизматичен минотавър. Тази фраза адски ме кефи. Всеки, който познава ехидният начин на светоописание на френската журналистика е нясно, че тя гради иронията си върху подтекста и игровата закачка и смятам, че тук журналистът си позволява такава. Защо минотавър?

Нека да припомня, че в древногръцката митология минотавърът е чудовище. Той е получовек-полубик, който обитава мистичен лабиринт. В този лабиринт по своя собствена воля влиза Тезей, но подсигурен от магическата нишка на Ариадна и убива чудовището. Както всеки древногръцки мит и този е оплетен от страсти, измами, отмъщения, любов и мистика, но Минотавърът си остава централен образ в него, заедно със своя убиец – Тезей.

Фразата „харизматичен минотавър” обаче отива отвъд мита и задава различна посока на мислене. Да превърнеш чудовището в обект на поклонение или обратното харизмата на чудовището да заплени цяло едно общество. Древните гърци са имали достатъчно почтеност да изобрязат Минотавара като чудовище, но съвременните минотаври приеха човешка форма и дори предявиха политически претенции. Това е част от митологичната трансформация на българското общество, която направи възможен в 21 век човек като Борисов и му зададе управленска перспектива.

Или хайде – да не бъдем крайни. Борисов е просто един синтез на чалгата, която в края на краищата преля и в обществения живот, нямаше как да се случи. Наскоро във Фейсбук се отзовах насред развихрен спор за това кой е по-добър политик – Сергей Станишев или Бойко Борисов. Цялата патетика около фигурата на столичният кмет, въплатена в демонично-тъпанарски фрази като „бате Бойко ще им покаже” или „Борисов е върха”, издава чалга-естетиката, която е овладяла мащабно една част от населението в България. Чалгата – изкуството за харизматични минотаври! Чалгата не признава логиката, защото разгръща потенциала си по други начини. Тя всъщност е диктатура на простите образи. Гласуването за Борисов всъщност е едно чалга-гласуване, което се родее с пеенито на маса и играенето на кючек. Но пък вероятно щом българите желаят точно този вариант на реалността, те си го заслужават.

Още един много впечатляващ момент от статията на Опкен: „Малкият народ е съблазнен. Включително част от интелигенцията. Подхранвана от марксистки възгледи, тя се надява, че идва краят на бързото натрупване на капитала, на убийствата и корупцията. Привлечена е от човека, който обещава да се разправи с "корумпираното правителство" и да "възстанови добрия образ на България в Европа". Така редом с вече компрометирани политици млади висшисти се присъединиха към неговата формация. Какво значение има неговото минало, щом като човекът иска да промени нещата!”

Не знам дали забелязвате колко шокиращ е неговия възглед тук. Може би не, защото нашето общество се деидеологизира до такава степен, че никой не е в състояние да забелязва идеологическите тези, дори и те да са с размера на древният айсберг потопил „Титаник”.

Според Опкен народът и интелигенцията са съблазнени от Борисов, но водени от марксистки възгледи. Нека да наблегнем на думата „марксистки”, защото точно насред най-развихрените представители на интелигенцията тя е нещо като обида и дори проклятие. Във форумите в които тази статия предизвиква ожесточени политически битки също никой не обръща внимание точно на този израз на журналиста.

Французинът е прав и не е прав едновременно. Никога не съм си мислил, че някога ще напиша изречение като предишното, но ето че ми се наложи. В западната мисловна школа този социален радикализъм, емблема на който е станал Борисов, минава изцяло под знака на марксизма. Защото той е егалитарен, предлага социален проект максимално близък до всички и общо-взето традиционната десница бе сбърчила гнусливо нос при неговия вид, именно заради силният му популистки оттенък.

В България обаче е нередно да наречем това марксизъм. Това всъщност е един тотален обществен конформизъм, или пък нека да го кръстим умора от свободата. В крайна сметка обществото си търси минотавър, защото е склонно да заплати със свободата си за своето спокойствие. Конформизмът сам по себе си не е политическа идея, но става такава в миговете в които чалга-културата се трансформира в обществен възглед и си намери изразител. Чудно ми е обаче как за краткото си пребиваване у нас Опкен е схванал това, защото тази фраза не е изпусната случайно, нито е сложена там, за да украси изящният стил на французина.

В България се получи нещо уникално – десницата се трансформира в нов конформизъм и това тотално прецаква обществото (повече по този въпрос можете да прочетете в уникалната статия на Иво Христов „Защо десницата мрази „Под игото”, откъдето всъщност ми дойде и идеята как да си обясним политическите сравнения на Опкен). Всъщност именно с този конформизъм можем да си обясним повечето политически маневри на Борисов, който предиобед може драматично да опише пред репресирани как комунистите са убили дядо му и, за да е по-голяма гаврата били написали в смъртния му акт, че не е умрял от мъчения, а от червен вятър, а следобед да даде интервю в което да тресне по масата и да заяви, че лично гарантира за сътрудникът на ДС Божидар Димитров (който си е избирал за своята дейност имена като Тервел, Кардам и Телериг, хаха).

Позицията на Опкен обаче можем да тълкуваме и като едно солидно обвинение срещу българската левица, която не е в състояние да предложи нов проект за обществото (в интерес на истината цялата европейска левица страда от тази болест) и оставя лесно свои избиратели да припознават радикалните промени в лицето на Борисов. Иначе ще е пикантно да поразсъждаваме в няколко иронични минути за Бойко Борисов като марксист, но освен солиден пристъп на мигрена, това едва ли ще ни доведе до нещо друго. И то не, защото не можем да си представим Бойко като марксист. Не можем да си представим Бойко като изразител на каквато й да е политически сложна идея...

Портретът на Борисов през френските очи приключва с няколко драматични случки, които ще ви оставя сами да си прочетете. В тях има само един аспект, който ме кара да се замисля допълнително. Дори пред френският журналист Борисов не спира да изтъква своите политически приятелства със западни държавници. Познавал се със Саркози, с Меркел, с много други. Журналистът се отнася иронично към този похват на столичния кмет. Защото той издава един страх. Най-интересното е, че не пред български, а пред западен журналист Борисов е разкрил вероятно драмата на своя политически живот – именно страхът от липсата на достатъчно легитимност. Позоваването на авторитетите идва да покаже, че авторът на заявленията не е кой да е, а може да бъде открит в европейската координатна политическа система. Самият Борисов обаче очевидно на някакво несъзнателно ниво схваща, че това е проблем за него. Защото в крайна сметка, въпреки ускорението, което е получил от няколко поредни добри резултата на избори, той не е сигурен, че ще задържи на политическият небосклон и се страхува, че подобно на Икар (между другото този герой е пряко свързан с мита за Минотавъра, но е дълго за обяснение) е литнал твърде високо към слънцето и восъкът от крилата му всеки момент ще се разтопи...

Искам да привърша тези размишления като се завърна към образа на Минотавъра, защото той се оказа ключов, но тук и аз като французина ще с опитам да оплета своя финал с едно литературно сравнение. Борхес има един уникален разказ, наречен „Домът на Астерий”, който е негова странна интерпретация на мита за Минотавъра. В него действието се води именно от гледна точка на чудовището, което обикаля в своя лабиринт. И то иска да се отърве от ужасяващата самота и да намери своя избавител по някакъв начин. Най-накрая другия герой влиза и го убива. Разказът свършва с едно изречение на Тезей към Ариадна:

- Ще повярваш ли – казва той – Минотавърът почти не се защити

Съдбата на минотаврите, никак не е лека. В повечето случаи тях ги унищожават. Или пък се унищожават сами. Кой ли от двата варианта ще избере Борисов, този едър български харизматичен минотавър?

Уязвимостта на българската телесност

Градският транспорт в София като осъзнаване на българската вселена. Качвам се по обед. Навън е брутална жега. Почти субтропическа, задушна и тежка. В тролейбуса температурата е поне с пет градуса по-висока от тази навън. Класика. Няма климатици. Прозорците не се отварят. Задух.

За мигове като тези групата Deftones бе написала песента си "Моето лято" (My Own Summer), където се появява постапокалиптичното двустишие:

I think god is moving its tongue

There's no crowds in the streets.

Аз си представям тази песен като апокалипсис от жега. Защото е протяжна и бавна, а когато китарните рифове станат силни, човек има чувството, че светът наистина свършва. Песента ми напомня за жегите у нас. Празни улици и неистови лъчи.

Хората стоят в тролейбуса и се потят. На всички им личи. Лицата им са оросени, всеки забърсва чело. Ризата ми направо залепва за гърба. Телата могат да се държат много странно, изложени на жегата. Стават уязвими и слаби. Телесността се предава пред напора на слънцето. Това е като философски извод за цяла България. Тук организацията на живот е такава, че всекидневно се изправен пред въпроса за безсилието на тялото. Тротоарите за високи за инвалидите, в автобусите всички се потят, а хората припадат, в административните сгради стълбите са строени за алпинисти. България е държава, която всекидневно те изправя пред лимитите, които имаш като тяло. И те сблъсква челно с твоята уязвимост.

Хората стоят в автобуса и се потят, а самият тролейбус напомня на камера от Аушвиц. В него не може да се стои дълго, защото ти призлява. Призлява и на най-калените в битката със слънцето. Всичко тук е направено така, че да изкара най-лошото от тялото. Не преиначавам много. Телесността тук е очевидна и натрапваща се като леещата се от всички пот. Някъде бях чел едно есе на Дубравка Угрешич, която казва, че голяма част от американските парфюми са правени не за ароматизиране, а за запушване на порите. Целта е да не се потиш. Защото не си длъжен да натрапваш своята телесност на другите. На Балканите обаче всичко е обратно. Автобусът те превръща в мокър парцал, защото общината дори не си е направила труда да обмисли идеята да инвестира в климатици. Бабите вадят кърпички и минута по минута бършат лицата си. Потта тече на едри капки. Дори не може да се чете. Толкова е задушно и така противно, че капките от челото ми падат по страниците на книгата. Телата се потят колективно.

Да се потиш не е срамно. Животът у нас обаче постоянно те сблъсква с твоята телесна слабост. Потиш се в жегите. Задъхваш се по стръмните стълби. Пропадаш в дупките. Във влаковете през зимата няма парно, но за сметка на това го пускат през лятото. Градската среда във всичките й форми е направена гениално гнусно. Ти трябва да се приспособяваш към нея, а не тя към теб. В другите страни е обратното.

И свободата, защото нея я има, е само за полетът на душата ти. Телата ни, тези потящи се и уязвими тела, са заклещени в българската реалност, обречени на потене в жегите и на всичко останало, защото уви, още не са измислили начини да полетиш в към облаците и да се изстудиш в някой облак.

Слизам от тролея и си припявам Deftones. Какво друго да направя? Ризата ми лепне на гърба. Все пак обичам България.

Далавера

Митологията за българската толерантност може да се окаже и истина. Нека и най-големите скептици да си затворят устата и да онемеят пред истината. Вчера официално присъда получи кметът от ДПС Мурад Ибрям, който купувал гласове за "Атака" (стр. 2). Събитието е фундаментално по много причини. То показва, че е възможна една различна България, където политическите различия отпадат, когато далаверата се зададе на хоризонта. Какво от това, че "Атака" постоянно вика истерично срещу ДПС? Щом хората си плащат, кметът смело тръгва да воюва (търгува) за техните гласове.
Философията на целия преход е била сбъркана. Бленуваното българско обединение се получава единствено когато на хоризонта замирише на пари. Тогава разликите между ДПС и "Атака" отпадат набързо, за да властват търговията и далаверата. Това знание може да промени България, стига да се прилага правилно. Толерантността започва там, където парите запушат партийната съвест. Истината е, че този осъден кмет е леко симпатичен, защото ни показва, че партизанщината може да бъде преодоляна. Стига пари да има.

Романтичните луди от българската политическа история

(Тъга по ранните форми на българския психеделик)


Като гледам каква политическа борба се развихря на финалната права преди изборите, неусетно се връщам назад във времето. В рамките на месец два клуба на БСП бяха изпотрошени - единият с огън, другият с павета, а тяхна предизборна шатра бе подпалена. Щабът на Синята коалиция в Габрово също бе осъмнал със строшени стъкла. Крясъците по медиите, обвиненията, интригите, истерията - всичко това действа като универсална машина на времето, която ни връща в началото на 90-те години, когато политиката се възприемаше като политика единствено в състояние на ексцес. Странни времена бяха.

Времена на насочените пръсти. Двете страни на барикадата се сочеха взаимно, а двата свята се отричаха напълно. Тогова още нямаше истинска демокрация. Демокрацията, ако използваме понятията от квантовата физика, всъщност се крие в одухотвореното разбиране, че едно общество може да има много различни посоки на развитие, без непременно едната от тях да заличава всички останали.
На Балканите обаче това разбиране за политиката никога не се е тачило прекалено много. Тук в гените е изкопирано разбирането, че политиката става истинска единствено със сопа в ръката, а винаги се намират достатъчно на брой хора, които искат да правят политика единствено в истерична среда, защото не могат да си представят по никакъв друг начин своето идване на власт. Всъщност политическата агресия е част от енциклопедията на гадните български черти. Тя е като свръхбуря, която се появява неочаквано и помита след себе си всяко усещане за нормалност, което сме успели да си изградим в близките години.
Темата определено е депресираща. Но днес като си мислех за онова начало на прехода, което бе белязано с утопични истерии, невероятни скандали, ченгесарски инати и демократични спазми, се сетих, че времето може би е било ненормално, но пък беше забавно. Забавно както може да ти е забавен някой луд в трамвая докато си говори с въображаеми събеседници. Тогава се роди този класически български психеделик, който днес от време на време отново навдига глава. И понеже ми е тъпо да говоря за агресията, а още Ришард Капушчински много мъдро е забелязал, че пред лицето на безсмисленото насилие всеки е ужасяващо самотен и света изведнъж се изпразва, днес ще се опитам да си спомня някои от светлите и абсурдни черти на онова време и героите на времената на психеделик от началото на 90-те.

1. Несбъднатото германско чудо!

Психеделикът в неговата иронична форма може да бъде определен като едно наивно желание на отделния индивид да повярва, че масовите политически чудеса все пак могат да се случат, дори и обещанията за тях да идват от индивиди с рехави косици, безумни погледи и устни, които пръскат със слюнки всички наоколо.
Дълго време - докато мнозина наивно вярваха, че психеделикът не може да получи реализация - се считаше, че такива хора могат да бъдат единствено пикантният момент в предизборните обръщения. Кратките минути на комедия сред нажежени страсти. Екзотиката да видиш подивяващ чичка със странни очила, който на табло зад гърба си е нарисувал странна сюрреалистична схема за "оправянето на България с германска програма". Този пич определено ме кефеше. Шоуто му траеше пет минути, но беше класно. Като шаман от Африка той твърдеше, че неговата програма е тайно чудо, спосбоно да постави в ред цяла България. Не си спомням ясно политическите му послания. Спомням си увереността на този кадър, че ако се следват предписанията му едно по едно, страната ще цъфне и върже, а безвремието на абсолютно щастие ще дойде.
Смешно ли ви изглежда? Хаха. Няколко години по-късно, в безумната 2001 г. един пич от Мадрид с рефрешнато послание в този дух стана премиер на България. Психеделикът тържествуваше...

2. Проповедникът с изкъртените зъби

В лъчезарното начало на 90-те години телевизията беше скучна (не че днес не е...) и единствените мигове на разнообразие бяха политическите обръщение. В духа на демократично разширение на публичните пространства и много преди осъзнаванео на факта, че телевизията е бизнес и пари, думата се даваше на всеки луд, който поискаше да изрази позиция. И до днес с отчаяно удоволствие си спомням злобният глас и чудовищно излъчване на Петър Гогов. Този забравен днес комичен антикомунист, имащ нещо общо с динозаврите по неумението си да се научи да живее в съвременната епоха, беше уникален медиен гуру. Той вещерски разперваше пръсти и с глас на траш-метъл вокалист почти стоманено виеше своята управленска мантра: "500 хиляди гласа, само толкова ми трябват, за да накараме нещата да се променят". Уви, 500- те хиляди гласа останаха мит за разгневения оратор и той залезе от екрана с хорор-усмивката си, за която твърдеше, че е била моделирана в тоталитарните лагери.

3. Истинският създател на либерализма

Ами как да забравим барда на либералната идея, който дори я прикачи като титла в името си - Кире Либерало (лека му пръст, защото той все пак беше от автентичните хора на времето). Може би и до днес някое по-политизирано съзнание помни безсмъртните призиви на пернишкия трибун: "Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гуасуват със зеуената бюуетина, а посуе ще седнем на трапезата!!!".
За съжаление тогавашната реална политика по груб начин се опита да покаже на Кире къде му е мястото. В преплетеният живот на страната пернишкият либерал имаше един единствен коз - едноцветната си зелена бюлетина, на която завидяха нововъзникващи формации с цели да покорят парламента. Техни представители на бърза ръка платиха на мутри, за да осквернят либералната фигура и да му вземат бюлетината. Трибунът от Перник не издържа - взеха му я. От него остана един кратък спомен и малка тъга за това какво време беше. Наскоро прочетох книгата с негови спомени. Уникална простотия. Тази книга, която очевидно никога не минавала през каквото й да е редакторско око, е уникален документ за пернишкото усещане за света. В тази книга се пие повече дори от роман на Чарлз Буковски. Изреченията на Кире започват с думите. "И тогава решихме да пийнем...", "седнах да ударя една малка за нашата способност да предвидим събитията...". Хахаха, днес ми е смешно, защото този автентичен идиот (във възможно най-добрия смисъл на тази дума) би трябвало да е истинският предшественик на НДСВ.

4. Българските орли или всемирните магове

Ами как да забравим популяризираната от предаването "Ку-ку" партия "Български орел". Лидерката на партията Маргарита Кавлакова, една странно изглеждаща дебелана, имаше повече вид на врачка, на тези, които се кичат с титлата "всемирен спасител", отколкото на политик с реална програма и визия. Никой не си спомня посланията на "Български орел" (Иван Богоров би получил удар, ако види как името на първия български вестник е употребявано в политическия психеделик), но пък всички помнят поне и откъслечно моменти от битието на тази партия, чийто връх естествено бе връчването на наградата "Ку-ку политик" или нещо такова. Железни времена. Тогава все още се считаше, че думите трябва да означават нещо и заради това "Български орел" бе странно и неясно като име. Хаха. Пак малко смях - днес никой не гледа заложено съдържание в думите. ГЕРБ означава Граждани за европейско развитие на България все едно някога може да има партия Граждани за неевропейско развитие на България. Шаш и паника.

5. Пророкът на Тангра

Наскоро ми се наложи да мина покрай панаира на книгата и там с върховно удивление видях, че е жив още един от забравените и осквернени динозаври на прехода - Йоло Денев. Политическата кариера на този образ мина през толкова превъплащения, че е трудно да се проследи. Денев е един от малкото политици след началото на прехода, които са лежали в затвора. Той бе натикан там по временото на Филип Димитров. Май беше за неплатени заеми. После съдебното дирене срещу него продължи. През 2002 година пак влезе за една година в затвора. По пътя си от 1990 до 2009 година Денев се обяви за спасител на България, преоткри Тангра, обяви се за жрец на този забравен бог, издава стихосбирки като робот и пише романи и житейски повели. В интернет днес той си има сайт, но стихотворенията му просто не стават за четене. Все пак открих едно, което е типично за него и ще ви даде пример за това политическо съзнание, живеещо с усещането, че е революционер:


ГАВРА С НАРОДА

Какъв човек съм аз?
Какъв позор!
Безсъвестна Престъпна власт
с Жесток Терор
по заповед
на Запад
България Превърна в тор.
Какво че цветовете се сменяват
върху гърба на Гладния Народ.
Безмилостно народа си Унищожават.


Обичам поетите, които умират да си пишат с главни букви. Денев обаче също сдаде своята сцена. Днес се изживява предимно като литератор. В НДК го видях как убеждава младеж и девойка, че книгата, която им предлагаше ще промени живота им.

Нещо като завършек

Това са героите за които се сещам в този миг. Но какво да кажем и за още други партии - Ера 3, Естествена монархическа партия, Партия на обединените европейски щати, Българска мобилна партия, Нова народна християн-демократическа партия, ехххх, времена.

Защо точно днес се сетих за тях? Защото те бяха луди, бяха странни, бяха смешни, но никога не са били опасни за страната. Човек трябва да се разделя със своето минало със смях. Но как да се смееш, когато виждаш как през времето оцеляват само тези, които знаят да превръщат политиката в постоянна война срещу всички. България мина през комедията, мина през скандалите, но никога не мина през войната. Днес трябва да се опитаме отново да си припомним смеха и да се наслаждаваме на живота, за да не оставим агентите на омразата, огъня и паветата да ни извадят от това състояние. Лудостта е забавна, когато не вреди на никой. Но най-голямата диагноза на едно общество е фактът, че можеш да тъжиш за лудите от миналото, защото тези от настоящето твърдят, че са нормални, а и не са никак смешни с разкривените си от злоба лица на хора, които са си повярвали твърде много...

Истеризация на десницата

(опит за репортаж от един митинг и възхвала на ягодовия сладолед)

1

Историята е коварен процес. Според красивото определение за нея дадено от Маркс – тя може да се повтаря, но единствено като фарс. Маркс е бил прав не само за природата на капитализма и за това, че в него е заложена алчност, която рано или късно ще го погуби – бил е прав и за историята. Тя неизменно се повтаря като смешен фарс пълен с отровна ирония и черен хумор.

2

В събота синята коалиция направи своеобразен хепънинг пред „Александър Невски”. С годините дясната слава на този площад определено помръкна. Навремето там се правеха страхотни изпълнения, мощната десницата надуваше гърло пред старата църква, кълнеше комунистите, експроприираше си времето и палеше свещи. Тогава твърдяха, че са партия на младите, че гражданската енергия кипи в тях, изживяваха се като радикални модернизатори на България и предлагаха една-единствена рецепта: „дайте да разрушим всичко, пък после ще му мислим”.

Синята коалиция трябваше да се замисли преди да направи митинга си в събота. Защото разрушиха и последните частички от митологията за себе си. На площада в най-добрия случай имаше 5 хиляди души и то събрани с усилие от цялата страна. Групички от по пет-шест (вече не е ясно как да ги наричаме – десни? костовисти? мартиновисти? седесари?) сини държаха табелки, за да подчертаят от кой град са. Вееха сини знамена и от време на време викаха „уууууу”, но колкото да не им се кара водещият на митинга, че не са достатъчно шумни.

Средната възраст на хората - около 50-60 години. Ако някога в десницата е имало младост, тя безвъзвратно си е отишла. Десните старци изглеждаха подозрителни, злобни, но и оттегчени. Те гласуват автоматично, защото да не гласуват за СДС или за някой от другите десни клонинги вероятно за тях означава да отрекат в миг последните 15 години. Обаче искри не са останали. Няма нищо от онова, което наричаха „синя идея”. Имаше сини балони, сини знамена, сини табели, сини тениски, сини цветя дори, сини автобуси, но синята идея (а имало ли я е някога изобщо?) тотално отсъстваше.

3

Хубаво е човек да навестява сините митинги. Аз минах оттам случайно и добре, че го направих, защото никога нямаше да си дам сметка за идеологическата революция, която тази Синя коалиция е претърпяла. Тя е пренаредила своята демонология и то доста радикално. Навремето големият враг беше БСП, а червеният цвят предизвикваше яростни тръпки у хардфеновете им и ги караше да бълват тиради подобни на днешните монолози на тв-гурото и стар медиен динозавър Юлиян Вучков.

Сега врагът е друг – ДПС. Докато минавах покрай сините групички от откъслечните разговори чувах предимно името на тази партия. Доган се е превърнал в нещо като политическият образ на Шейтана за тези хора. Мисля, че почти всяка драма в десницата се обясняваше с неговото име и пъклени планове.

Лидерите на дясната коалииця също потвърдиха това мое подозрение за идеологическата трансформация. Когато излезе Екатерина Михайлова тя първо заклейми ДПС, а едва някъде след това се сети, че и БСП остава актуален враг. Комунистите обаче са деперсонализиран образ. Те са просто някаква си там неясна заплаха, очевидно Станишев не става за плашило, докато Доган заприличва на древен демон в синята лексика. Името му се чува толкова много пъти, че в един момент можеш да объркаш случващото се с кабалистичен ритуал по разгонване на проклятие.

„Доган го е страх от нас!!!”, закрещя от сцената Мартин Димитров в опита си да наподоби евангелистки проповедник. Личи си, че Иван Костов го пуска на предни позиции, а той ехидно се подхилва на втори план.

Множеството на площада се опитва да проумее какво искат от него. Вика „УУУУУУУ” много пъти. После се появява викът „Победа”, но честно казано ууууу-то им се получава по-добре. Българската десница е най-добра като вика „ууууу”, защото самата тя не е наясно за какво може да иска победа. Това е кратката диагноза на техният проблем.

4

В духа на общото оттегчение от политиката, десните лидери гледат бързо да се ометат от сцената, за да оставят хората на площада да слушат музика. Именно музикантите правят случващото се да изглежда още повече като фарс. Защото това са неизменните певци на десницата, които още се изживяват като някаква вокална съвест на страната. Богдана Карадочева. Ако някога видите митинг на десните без нея значи сте попаднали в друг свят. Самата тя обаче със сигурност вече не е наясно защо им пее. Заради миналото вероятно. Васко Кръпката. Също неизменно присъствие. Все едни и същи песни, едни и същи лозунги. Нека сега да постъпим ехидно и да цитираме в текст за десницата една от техните днешни икони Георги Марокв. В „Задочните репортажи от България” той разказва една почти халюцинаторна случка как в рамките на две години на една и съща дата вижда една и съща повтаряща се история. После прави извода, че това е метафора за времето – нищо не се променя. Ами същото е и при десницата. Нищо не се е променило. Тук са същите мумии от миналото. Същите динозаври допълзяват до сцената и с кресливите си гласове вече не знаят кого и как да прокълнат, важното е шум да се вдига. Народът пред сцената толкова е свикнал с повтарящата се монотонност на песните, че дори не си прави труда да ги слуша. Понякое време на сцената излезе да пее едно от новите присъствия – Белослава. Красива е определено. Но пък и тя едва ли е наясно каква точно кауза подкрепя. Ама в тези времена на криза кой ли ти дава такава публика.

5

Вицът на митинга съвсем естествено беше изказването на Димо Гяуров. Синята коалиция щяла да вземе 19 процента. Да, на Марс, може да вземе и толкова. На Земята – и хората на площада добре го осъзнаваха – на този съюз му е съдено да прибере около 6 процента.

Другият виц. Надежда Михайлова. Тя сама по себе си винаги е била като комиксов герой, но изявленията й граничеха с абсурда. Тройната коалиция нямала интерес от членството в Европа. Мисля, че хората край, които бях изобщо не обърнаха внимание на думите й. Интересно защо тогава при тази тройна коалиция ни приеха в ЕС. Както ви казах десницата днес живее в обърнат свят, защото всичките й послания като бумеранг се връщат при нея. На мен ми беше смешно през цялото време. Хората ме гледаха подозрително. В други времена щеше да ми пука и дори да ме е страх да не си изям боя, но сега съм наясно, че освен викове и лека доза истерия, десните в този си вид не могат да произведат нищо друго.

6

Наскоро слушах една друга телевизионна шаманка Люба Кулезич, която е решила всекидневно да пълни ушите на тв-зрителите с десни откровения и размисли за изначалната българска простотия и тъпанарщина, защото тези гадни българи не искат да подкрепят десницата. Та именно тази жена сподели в пристъп на медийна екзалтация, че основната дясна ценност била свободата. Нищо друго – свободата. Хаха.

Хората събрани пред „Александър Невски” пет пари не даваха за свободата, убеден съм в това. Сектантското мислене не може да допусне нито за миг да бъде свободно, защото е постоянно парализирано от ужаса на действителността. Ако за миг се отпусне – то ще трябва да свърши една непосилна задача – да проумее, че животът все пак не е толкова лош, колкото десните наставници твърдят. Че свободата не означава да мразиш, а да бъдеш отговорен. Че свободата не е в сините балони, а в идеята поне един път да дойдеш на власт без истерия, сълзи, сополи и обвинения към всички българи, че не гласуват за теб...

Митингът на Синята коалиция бе върховна пародия на идеята за свобода. От сгърчените лица на лидерите до апатията по лицата на слушащите ясно се видя, че с тази десница е свършено. Тя може и да умира дълго, но със сигурност е пътник...Дали ще почетат края си с един концерт? Би било добре. Богдана Карадочева и Васко Кръпката са сигурни участници, но и други могат да се навият...

7.

По някое време толкова ми доскуча, че си тръгнах. Писна ми да си правя социологически експерименти и да наблюдавам това мероприятие. Стигнах до спирката на тролеите на Софийският университет и си купих ягодов сладолед във фунийка. Само две лъжички от него изличиха повечето лоши спомени от митинга на Синята коалиция. Светът трябва да бъде възприеман след яденето на ягодов сладолед, това е моят извод от цялата политическа драма. Всичко изглежда хубаво, животът прилича на чудо, а дори и още дочуващите се викове от митинга не ме смущаваха много. Нека си викат хората, казах демократимно аз. Имах ягодов сладолед в ръката – защо трябваше да ми пука за СДС...

Проблемът Доган

"Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата..." С тези думи в стил "кралят-слънце", изречени в Сатовча, Ахмед Доган предизвика вълна от моралистично възмущение вчера, която прерасна в поредната политическа говорилня - този път силно оцветена от приближаващите избори. Думите на Доган наистина са скандални и е трудно да останеш безпристрастен, но именно заради това коментарите, изпълнени с гневен патос, не вършат работа.

В България се наблюдава странен феномен. В проблем се превръща не самата истина, а нейното изричане. Защото нещата, които Доган говори, не могат да бъдат определени като политическа новост. Но в момента, в който лидерът на ДПС си позволи да бъде брутално честен, изведнъж част от политическите формации изпадат в заслепение от яд и най-вероятно от известно лицемерие. Защото Доган може да си позволи най-красивия и желан лукс в политиката - да бъде откровен. Защото между репликите за обръчите и "властта е в мен" няма разлика. Дори ако приемем думите му за огледало на обществения живот, то съвсем очевидно, ако искаме да познаваме механизмите на политиката, трябва да слушаме Сокола, а не Костов примерно. Защото и двамата най-вероятно правят едни и същи неща, но Доган си позволява да говори за тях.

Почти убеден съм, че Доган не изпуска тази реплика пред избирателите си случайно, подведен от потока на философската словесност. На фона на общия хаос той е единственият политик, който знае как да сложи партията си в ред и това му дава сила. Въпреки че моделът "Доган" може да бъде разгледан като усъвършествано и модифицирано продължение на модела "Галеви". В крайна сметка партиите трябва да са инструмент на демокрацията, а не агент на мащабната концентрация на власт.

Когато изговарянето на истината се превръща в проблем, трябва внимателно да следим кои партии най-много изпадат в ярост. Дясната вълна от възмущение е досадно цинична, защото най-вероятно тези партии функционират не по-различно от ДПС. Думите на Доган трябва да бъдат огледани и от друг ъгъл - дали хората, които ръкопляскат в салона, докато той говори, осъзнават колко ужасно звучи това, което Доган им казва. Според мен - не. Хората в салона са чули тези думи като откровение, защото Сокола им предлага на практика разбираем за тях модел - "аз съм ваш гарант, защото всяка власт произтича от мен".

Но през днешния образ на Доган (човека с властта или как да го наречем?) можем да видим остатъчното и раздробено състояние на всичко друго, което се предлага на метафоричния политически пазар. И в един момент - страх ме е, че точно така ще се окаже - всички ще съжаляваме за Доган, особено ако ЛИДЕР и РЗС влязат в парламента и потърсят ролята на балансьор. Защото и това е трагичната истина за политиката - познатото зло винаги е за предпочитане.

Защо все изпускам самолета за Кюрасао?!!

(текст озарен от прозрението, че е адски глупаво да имаш цяла планета на разположение, а да познаваш едва една малка част от нея)

Понякога, не много често, но все пак, се изпълвам с възмущение. Обхваща ме лека форма на ужас само като си представя на колко много места по света не съм бил. Вижда ми се несправедливо. Тази планета, дали по милостта на невидимата Еволюция или като дар от добротата на Бог, е дадена на всички ни, изпъстрена е с ефирни кътчета в които има лазурни морета, златисти плажове, романтично шумящи палми, народ и веселие, а ние сме направили така, че едва малцина да имат възможност да попаднат там. Определено е несправедливо. И дори навява леко революционни мисли.

Понякога като форма на своя лична терапия отварям карти и снимки от света и мога да ги наблюдавам с часове. Обичам да чета за държави, чиито имена звучат така все едно не са истински – Барбадос! Бахамски острови! Сейнт Китс и Невис! (да, това си е отделна държава в състава на Британската общност, а населението им колко неоригинално и колко европоцентрично се нарича „сенткитци-невисци”, хаха честито на първия, който успее да го произнесе без да се наплюе), Аруба! Сейшелски острови! Тринидат и Тобаго! Светът е пълен с прекрасни места, а на вашият скромен репортер му е съдено единствено да чете за тях и да си мечтае ей така от скука и от тренировки за фантазията, какво ли е да живееш в малка къща на брега на океана, близо до палмите, където пясъкът е невъзможно бял, както вероятно са невъзможно големи и комарите...., но кой ти гледа комари и други гадинки докато е отдаден на мечтания.

Реших се да споделя тази меланхолия само, защото се сетих, че навремето – говорим за утопичните години в които не се притеснявах, нито пък имах угризения, да притеснявам вселената със стихове - аз успях да сътворя едно стихотворение в което да изразя протеста си срещу лошия свят, който е направил места като Аруба или Кюрасао далече от мен. Защото съгласете се – тъжно е да си мечтаеш за целия свят, а да получаваш едва една малка частичка от него... (и съвсем естествено, който има търпението да прочете този текст до края, да се надяваме, че няма да е много дълъг, но никой не знае със сигурност, ще бъде възнаграден с продуктите на ранната ми поетична идиотщина и, ако не друго ще има прелестната възможност да се посмее на мой гръб).

Пак навремето успях да срещна и у други хора такава болка от невъзможността да се пътува – била тя екзистенциална или пък социално-икономическа, въпреки че винаги ми е правили впечатление и то леко досадно, че най-вече се жалват тези, които обикновено нямат пречки от финансов характер да пътуват където й да е. Но това е политическо отклонение в меланхоличен текст, така че го оставяме настрани.

Така открих едно стихотворение на Борис Христов, което си препрочитам от време на време и с удоволствие установявам, че то не губи силата си. Смятам, че това е едно много дълбоко стихотворение в което водещо е ужасяващото усещане, че ще останеш заклещен винаги на едно и също място. То се казва „Самолетът закъснява”

Събрани на летището, върху което сипе пламък

и ни събаря слънцето и в пот ни дави -

отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем...

Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

И понеже самолетът не идва (страхотен образ между другото, както и един литературен проблем - защо все самолетите се явяват като образи на свободата, въпреки тяхното упорито желание от време на време да падат загадъчно и ужасяващо над океани?!), по някое време във вечността на това стихотворение се появява нов куплет:

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот - и повече не чухме.

И си представяме сега, политнали към рая,

как нашите души се спускат с бели парашути

Понеже идеята е този текст да е само за пътуванията и мечтите за полет към екзотични държави (О, красиви Гренада! Маргарита!Тортуга! Ямайка!) нека да се направим на слепи за политическият момент в стихчето, за да видим как Борис Христов разширява монументално идеята за пътуването като вкарва рая като туристическа дестинация, въпреки, че почти съм убеден, че туроператорите по цял свят биха протестирали срещу неговото литературно решение, понеже говори за места, които не са отбелязани на подробните им карти, а и злите езици говорят, че от райската администрация са странно мълчаливи по въпроса за местата в тяхното кътче, както и за цените, които трябва да се плащат, а и никой не споделя дали в Рая всичко е ол-инклузив или всяка духовна екстра се плаща отделно...

Пак да кажем, както и да е. Най-накрая стихотворението завършва с нещо като светъл образ на отчаяние и на една особена форма на спасение от вечното чакане на летището:

Навярно ще пристигне той (става дума за самолета)и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени...
Но мене няма да ме има - моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

Я, прочетете и цялото стихотворение ето – Тук!

Спрях се толкова подробно върху това стихотворение само, за да убедя и самия себе си, че не съм самотен в меланхоличните си настроения и полубуржоазни мечтания за плажове, палми, далечни страни и идеята, че е хубаво да прекараш поне част от живота си в път. Трябва да се пътува.

Очевидно съм знаел тази истина доста отдавна след като съм написал в далечното си минало следното:

Кюрасао – къде е Кюрасао

липсват ми костенурките в Аруба

и техните яйца с черупки от магичен кокаин

надрусани пирати с джетове

порят мълните

а мафиотите гърмят в Аруба

пият хладно вино и гърмят

насред свръхбелия ден

къде къде е Кюрасао

възприемаш смисъла само за миг

като океан който те блъсва в главата

после летим покрай тропици и малки антили

тежко е да дишаш от вълнение

опиянение от пяна и слънце

голи бедра на загорели мулатки

и палми сред които куршумите изглеждат нереално

толкова неистинско е всичко

в това смълчано Кюрасао

че ето даже мога да литна

в небе пълно със смущаващи облаци

латино музика и дрога

пури дим после малко мълчание

самотен залез край морето на света...

а Кюрасао е звезда която бляска

миг преди да се стопи в океана

Съвсем сериозно. Представа си нямам какво съм искал да кажа с това стихотворение. Най-вероятно не съм искал да кажа нищо. Просто името Кюрасао само по себе си звучи като поезия и не можеш да го подминеш лесно. Или пък в стила на Борис Христов съм искал да се оплача от това, че досега все съм изпускал самолета за Кюрасао...Може и да съм го гонил по пистата, но винаги съм го изпускал.

Да се върнем обаче към началото. Несправедливо е да имаш цяла планета, а да не я познаваш както трябва. Особено местата, които са създадени все едно за пощенски картички, но от епохата отпред Фотошопа. Фотошопа изравни всички по красота, а това е леко досадно...

Като голям почитател на фантастиката, навремето прочетох един красив роман за хората в бъдещето, които щом затвореха очи можеха да се пренесат на всяка място по земята. Толкова просто и елементарно. Затваряш очи, концентрираш се и хоп! – вече си в Ню Йорк примерно или пък в Москва. А защо не в Аруба! И докато светът стене в икономическа криза, а само буржоазията си почива и експлоатира безжалостно красивите гледки и места по света без да иска да ги раздели и с по-бедните, може би е добра идея да не спирам да опитвам да затварям очи и да се надявам, че един ден магията ще проработи. Ще отворя очи и пред мен ще има бял пясък, сини вълни, бар с коктейли на плажа (не знам защо си представям, че вместо барман коктейлите там ги прави маймуна облечена с хавайска риза и тъмни очила?!) и отнякъде ще звучи карибска музика. Хахах, не се безпокойте, ако магията проработи ще ви пиша. Или поне ще пратя картичка...

Шекспир като гуру на българската политика

Не е необходимо да проявяваме неописуемо развихрено въображение, за да си представим политиката у нас като продължение на театъра, но с друг език и други форми. Всички антиполитически критики към природата на управлението така или иначе черпят от резервоара на театралната критика, защото неизменно приписват скрити мотиви, мрачни помисли, изтерзани желания, яростни страсти, бушуващи емоции и митологична алчност зад всяко едно партийно действие. Ако си представим политиката като един театър, това ще ни даде възможност и да се отърсим от скучноватите клишета на обединените социолози/политолози, които определено нищо не успяха да обяснят, сбъркаха повечето резултати на изборите, но пък с красиви обществени пируети напомнящи на фигуристи по лед, сега отново се изправят пред нас в позата на пророци, които тържествено обясняват: „Ето, че и този път познахме!”. Не, не са. Не познаха нищо. Вероятно, защото повечето от тях се опитват да анализират политика, а трябва да анализират театър...

България никога не се е оказвала в ситуация в която два вида избори да са толкова близко един до друг. От 7 юни до 5 юли има по-малко от месец, а като прибавим и започналата още от средата на 2008 г. предизборна кампания с много неизвестни, с политически нововъдения и Голям брат от страна на Брюксел, ще видим, че ситуацията драматично напомня по своята епична окраска на някоя от древните пиеси на Шекспир. За бардът от Стратфорд на Ейвън се твърди, че е успял да побере цяла уникална галерия от типажи в прелестната вселена на своите пиеси. И вероятно в това твърдение се намира поне зрънце истина, защото чрез един от героите на Шекспир можем да си обясним много политически процеси – от това защо резултатът на евровота бе такъв до мистериозната загадка защо неформалният лидер на победилата партия ГЕРБ Бойко Борисов бе така намръщен в нощта на изборите и с последователна ярост си го изкарваше на журналистите. Защото с критическа убеденост можем да сравним столичния кмет с великия литературен герой Хамлет.

Бойко Борисов в ролята на Хамлет

Хамлет е трагичен герой, защото е прозрял една универсална истина за живота – понякога ситуациите за такива, че нито едно от възможните решения не може да доведе до щастлив завършек. Героят на Шекспир е обзет от колебания, дали да отмъсти, дали не, дали да разкрие цялата истина на света или пък просто да продължи живота си. Бойко Борисов неволно попадна в същата роля и въпреки, че вероятно литературните съзнания биха се възпротивили срещу съотнасянето на Пожарникаря и Принца, всъщност приликите се набиват на очи. В изборната нощ Борисов бе изправен пред драматичната реалност на резултата, който ясно му показа, че вероятно дори след като спечели парламентарните избори, партията му ще има нужда от коалиционни партньори, за да състави кабинет. Отдалече е очевидно, че от всички варианти на политическата реалност, столичният кмет най-малко харесва този. Ето защо даде рязко назад и остави хората си по места да правят своите кампании (част от тях се справят доста добре със задачата, независимо, че са непознати), а самият той даде една серия от интервюта и спорадични заявления в които обяви, че няма да предаде столичани, че да бъде премиер не е цел на живота му, а и, че плановете на ГЕРБ за след изборите по никакъв начин не включвали въпросите за коалиционен партньор. Бойко Борисов, вероятно за лек ужас на своите противници, не се оказа толкова елементарен човек, защото (и тук вече идва хамлетовата трагичност на този обществен персонаж)ясно осъзна, че управление с повече от един партньор ще е като финал на неговата политическа пиеса, заради всички натрупани проблеми и особено на фона на големият пик на кризата, която съвсем не е достигнала с цялата си сила до нашите брегове. Вариантът на подобно управление ще е кошмарен, ако не за Бойко Борисов, то за партия ГЕРБ със сигурност, защото тя ще се окаже победител на вота, но пленник на мъничките партии, които отсега се канят да се качат на вълната на управлението. Заради това още отсега можем да прогнозираме, че Борисов подобно на Хамлет ще се опита всячески да се отърве от дара на съдбата, както и от собственото си предназначение. Другият вариант е да се впусне в предварително обреченото пътешествие, за да стигне до прословутият финал на пиесата, където, както вероятно знаем всички, влиза Фортинбрас и произнася знаменитата реплика: „Изнесете труповете”

Сергей Станишев като Макбет

„Макбет” е най-популярната пиеса на Шекспир днес. Може би, защото тя е концентрирана изцяло върху морални политически въпроси и чрез нея можем да видим, че общо-взето по време на цялото си съществуване човечеството се е питало едни и същи неща, но също така и никога, ама никога не е стигало до отговор. Героят Макбет взима властта чрез убийството на законния крал, но после не успява по никакъв начин да се отърве от угризенията си за това, докато тези угризения не го подлудяват напълно.

Нека да не приписваме на Сергей Станишев престъпни наклонности. Сравнението с Макбет обаче е удачно, защото драмата при соцлидера е сравнима с тази при Борисов. Въпреки очевидния си партиен успех – БСП изкара цял мандат в управлението за първи път след 1989 г. насам, именно в неговия край Станишев за първи път е подложен на сериозна заплаха за собствената му политическа кариера. Защото, а точно тук партията може да действа настоятелно като лейди Макбет, неговата задача е да остави БСП в управлението, а това в момента изглежда леко нереално, а дори и да се осъществи ще е с цената на толкова компромиси, че от един момент нататък не е ясно дали БСП наистина ще успее да реши големият проблем за своята идентичност. Някъде в разгара на своята драма Макбет произнася разтърсващите думи:„ Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“ пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни..”. Станишев е като герой в момента на който можем да припишем тази реплика и то във вътрешнопартиен план, той заложи на принципа „ще решим проблемите утре”, но след като от изборите остане само спомен, той ще трябва подобно на Макбет да решава драматични въпроси за собственото си битие като партиен лидер, за бъдещето на партията му и за нейното по-нататъшно участие или неучастие във властта. Драматично ще бъде. Определено.

Поука за публиката

Ако се разтърсим в творчеството на Шекспир и се вгледаме в колективните образи на българските политици ще открием за тях образи в неговата вселена, които обаче едва ли са толкова популярни. Което не отменя факта, че днес спокойно можем да припишев на Шекспир ролята на гуру в съвременната българска политика. Не е ли прекрасно?

Основният въпрос обаче е – забавлява ли се публиката към която спадаме всички ние с този драматичен шекспиров театър в който понякога съвсем безумно се превръща нашата политика.

Едва ли, ако съдим по спотаеното недоволоство, вечните псувни среще всичко и анархистичното усещане на мнозинството, че държавата е инструмент предназначен единствено да ги ограбва. Публиката прилича по-скоро на героите от пиесата на италианският радикал Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим”. И може би има право, въпреки, че коварството на политиката е в това, че ти предварително си платил цената. Дори и на най-големите безумия. Това обаче прави театъра по-драматичен и истински и те кара да се заглеждаш в сюжета. И за да поставим точка на това описание нека да си припомним, че Владимир Висоцки също е разсъждавал за Шекспир. Стихотворението си „Хамлет” той завършва с едно съвсем неочаквано прозрение: „Сплетните-отговори знаем днес, ала не знаем нужните въпроси”. Може би именно това ни е липсвало досега. Отговорите са пред нас. Хайде да се научим да задаваме и правилните въпроси.

Геополитически аятоласи

Вчера стана ясно, че Синята коалиция няма да спечели изборите. България е прекалено тясна за раз-вихрения геополитически мащаб на техните умозаключения и политически озарения. Стратегическият гений на Мартин Димитров и Иван Костов се изля вчера в декларация, в която БСП и ДПС бяха сравнени с аятоласите в Иран и с тази коварна прилика стратезите на новата геостратегия решиха да си обяснят липсата на реакция от страна на Външно министерство по отношение на събитията в шиитската държава. Съвсем естествено двамата по никакъв начин не се задоволиха само с това постно обяснение. Съвсем не. Новите сини геополитици откриха конспиративна връзка от най-висш порядък. Русия подкрепяла аятоласите, а това допълнително обяснявало мълчанието на БСП и ДПС. Каква ти българска политика? Вселената е тясна за тази разпиляна мисъл, която със страстта на влюбен в заговорите тийнейджър прави връзка между всичко в света, за да го превърне в разбираем единствено за харддесните у нас политически буламач.

Понеже стана дума за аятоласите, нека да припомним, че на аятолах Хомейни принадлежи една вълнуваща мисъл: “Когато човек се поправи, всичко ще се поправи.” Аятолах означава “знамение от Аллах”. Обаче в Синята коалиция знамения не са останали, а само глупости, превърнати във фанатизъм от техните почитатели. Всъщност може би това е драмата на Костов и неговите клонинги - че не го направиха аятолах, докато имаха възможност...