Записки по българските протести

Директорите на болници заплашиха с протест заради драстично намаленото финансиране на болници. Полицаите отново заплашиха, че ще излязат на улицата заради двойните стандарти на кабинета. Ветеринарите във Варна също заплашиха с протестни действия заради това, че не се сключва договор с тях. На този фон в морската столица и търговците на риба се настроиха бунтовно заради липсата на рибна борса в града и обвиниха областния управител за проблемите...
Тази съвсем кратка хроника на бунтовните настроения е твърде плашеща. Само за 6 месеца ГЕРБ оправдаха и най-лошите очаквания от тяхното управление. Метафорично казано - с неадекватна политика, свадлив и социално нечувствителен финансов министър и премиер с наострени уши, но само за чужди езици, кабинетът успя да вбеси българите. Цели социални групи установиха на практика, че управлението на ГЕРБ е като руска рулетка - слагат патрона в барабана, въртят го и после стрелят. Не срещу своето слепоочие - срещу нашето. Ако има жертви, се извиняват, ако пистолетът не гръмне, се обявяват за спасители.

С други думи, никак не е чудно, че българите вече не искат да търпят. При това са минали едва шест месеца от новата власт. Помислете какво ще стане наесен... На фона на новото недоволство трябва да си припомним старата мъдрост - внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне. ГЕРБ е като сбъднатото чудо, за което вече всички започват да съжаляват.

Фюрерът на уискито в самолета

Дали някой някога се е съмнявал, че Волен Сидеров пак ще се издъни. Аз бях сигурен в това. Природата на лудостта е такава, че тя се нуждае от проявление. Иначе нямаше да строим психиатрии и да тапицираме стените дебело. Признавам си обаче този пич за пореден път ме изненада. Очаквах някой по-кротък гаф, нещо по-миниатюрно, например някое интервю, озаглавено: „Волен Сидеров: Олигархията иска да чука жена ми!”. А може би буйна парламентарна сцена в която фюрерчето се нахвърля да пребие някой депутат, който иска да го напусне. Когато пък съм в добро настроение и целият свят ми е весел и радостен си представях, че може някой папарак да снима Воленчо облечен като младо пионерче, а Калинка Крумова да го налага с камшик, докато е облечена като дружинна ръководителка. Добре де, приемам, че съм извратеняк, но все пак криза е, сега му е времето да сме откровени...

Та истината е, че Волен Сидеров ме изненада с мащаб този път. Така де – не всеки може да се държи арогантно в самолет. Иска се кураж на духа и много водка. Май си трябва много водка, но пък и кой ли ти гледа – купонът е важен. Повечето от нас, ненадарените с лудост, са уплашени като начинаещи птици в небесата. Само терористите и Волен Сидеров обаче знаят как да си правят купона там. Това очевидно не е за изпускане. Дори безпристрастните немски полицаи вероятно са занемели пред силата на българския дух и страстта на един фашист да вилнее сред облаците. Адски ме изкефи полицейското описание на инцидента. То почва с едно изречение, което все едно е извадено от роман на Чарлс Буковски: „Видимо алкохолизиран 53-годишен българин стана повод за полицейска акция в сряда следобед...”. По морето сме виждали немци. Тези пичове знаят как да пият. За да напише немец фразата „видимо алкохолизиран” значи нашичкия психар трябва да е обърнал поне един литър водка. Или пък уиски. Драматичната ми памет за инцидента на магистрала „Тракия” (да, днес всички знаем, че това е била ултраконспиративна манипулация на Румен Петков, който е открил 80-годишен старец (най-вероятно надъхано камикадзе-болшевик) и неговия внук, за да направи покушение срещу гласът на българщината, патриотизма, високите идеали и чистите души) ми подсказва, че тогава фюрера през цялото време бе навдигал бутилката с уиски. Аз само не мога да разбера консерватизма на тези тесногръди немци. Та човек като си пийне едно хубаво в самолета се нуждае от една солидна закуска, защото червата на патриота не бива да стоят празни, понеже очевидно между национализма и алкохолния глад има удивителна прилика в екзистенциалните търсения. Та точно тогава самолетният екипаж ще го кара да напуска кухнята на борда! Какви са тия германци, бе! Как така ще посягат на българската икона Волен Сидеров и на желанието му да хапне, за да потуши киселините в стомаха си! Тук имаме културно неразбирателство в епохални размери. А после същият екипаж бил недоволствал, че фюрерът хвърлял храната по пода. Чистокръвният български патриот няма да търпи някакви чужденци да му дават храна като милостиня, я! Нищо не гарантира, че стюардесата, която Сидеров е обиждал на расистка основа всъщност не е била високоплатен агент на Доган и Станишев, който да прецака финият стомах на атакиста...

Вън от шегичките трябва да признаем, че тази история е доказателство за нещо, което няма да се уморя да повтарям. Национализмът е буйстваща форма на лудост. Национализмът, разбиран единствено като омраза, псувни, алкохол и купон в самолети. А може би идеята на Волен е била различна. Пичът може да е искал да хапне преди да поеме управлението на самолета и да го разбие в централата на „Позитано 20”. Тогава постъпката му би се родял с Осама бин Ладен, както и с неговите апокалиптични визии за света. Общото между терориста и фашиста е, че техните ментални дейности са изцяло в плен на психологическите им проблеми и нарушената обмяна на веществата. Може и да не съм прав, но пък така по-лесно си обяснявам доброто и злото в света.

Когато в една история е намесен фашист логиката никога не играе. Когато този фашист е и потаен алкохолик – нещата вече намирисват на сюрреализъм. От друга страна, как да не ти стане жал за западните журналисти. Техните политици пият и си подават оставките. А за нас големият купон тепърва предстои. Сега тепърва ще има да слушаме теории за ексцентричното поведение на Сидеров. Ще бъдат намесени чужди централи, ДПС, масоните и холандските проститутки, почти съм убеден в това. Капка ще даде сърцераздирателно интервю, че мафията иска да унищожи „Атака”, а Димитър Стоянов, известен като Лудото, ще пита Европейския парламент дали всъщност немските полицаи не са задържали великият Волен Сидеров, защото са искали да си организират хомооргия с него.... Поне за две от моите предположения ще съм прав. Готов съм да се хвана на бас за една бутилка уиски. Но не и с Волен. Всички видяхме какво прави Волен с уискито...

Перлата на България

София май наистина е перлата на България. Елдорадото на Балканите. Лас Вегас и Монте Карло в едно. Повод за тези леко иронични размисли ни дава един официално обявен вчера факт. Оказа се, че столицата се е превърнала в притегателен център за бездомници от цялата страна. Заради предоставяните в София услуги като настаняване в социален дом хора без покрив от провинцията се насочвали към столицата, за да изкарат тежката зима на топло. Вън от факта, че това е един много трагичен факт, който за пореден път демонстрира липсата на ярко изявена грижа за тези хора в цялата страна, трябва да отбележим, че идеята да се идва в София е похвална. Може би поне новодошлите ще изкарат няколко месеца във възторг от града, преди да схванат, че нищо от мистичния образ на столицата не е вярно.
София е град, който отдавна не става за живот. Задръстванията са ужасни. Управлението е некадърно. Няма зелени площи. Замърсяването е лошо. Презастрояването убива всяка естетика. Хората са изнервени. Градският транспорт е като излязъл от роман на ужасите. Чиновниците са корумпирани, а такова нещо като социална политика общината провежда от дъжд на вятър. Това вече го знаят всички. София я спасява единствено това, че непрекъснато идват нови хора, пък били и те бездомни. Те единствено могат да се радват на града... преди да схванат ужасната истина за него.
И да си тръгнат. Представете си само заглавията: "Дори и бездомниците не искат в София". Тогава вече ще имаме новина

Тайното знание

През 2007 година ГЕРБ спечелиха местните избори в Стара Загора като партия - носител на свещеното знание, че са абсолютно наясно кой замърсява града. В десетки интервюта това знание бе рекламирано повече от силиконов бюст на млада блондинка. Съответно основният им аргумент срещу предишния кмет на града беше, че той не е направил нищо, за да спре замърсяването...
Сега познайте какво - изненада! Три години след като свещеното знание за замърсяването на Стара Загора спечели изборите, се оказа, че те изобщо не са наясно кой точно замърсява града. Няма как по друг начин да си обясним помпозните изявления на премиера от вчера, че започват наново издирването на коварния замърсител. Дори отпуснали 14 хиляди лева за това. В новата тактика на ГЕРБ в издирването на замърсителя можем да открием дори влиянието на Шерлок Холмс, защото сега щели да бъдат изследвани "въздух, води, птици и бръмбари".
Не е нормална обаче тази гавра с паметта на хората. Гражданите в България все пак могат да върнат лентата три години назад и да си спомнят чудодейните заклинания на старозагорските гербери. И ако оставим настрана темата за почтеността, то поне от уважение към историята и политиката трябва да има последователност на думи, действия и мислене. В ГЕРБ обаче всичко има продължителност 72 часа. После започват отново. Все едно никога не са говорили, все едно никога не са управлявали...

Алхимия на любовта: Овчаров и Станишев

(Едно алхимическо пътешествие в дебрите и околностите на БСП)

Откакто имах неблагоразумието си да кръстя моя блог „Алхимичната лаборатория на Александър Симов” поне четири пъти съм получавал много странни писма по електронната поща с въпроса дали наистина съм алхимик и възможно ли е авторите на текстовете да попият мъдрост за това изкуство от мен. Очевидно в древната шарлатания на алхимията и до днес се крие някакво очарование щом има хора, които се хващат и за графоманската сламка на правещ се на оригинален репортер. Покрай тези ексцентрични писма си направих труда да проверя какво точно значи алхимия. Бях изумен. Всъщност най-дълбокият корен на тази „наука” идва от древногръцките „хееин” и „хумея”, които съответно означават изливам и смесвам, сплавям. В дълбочината на тези думи можем да открием древното като света желание да свържем и невъзможните неща в едно, да трансформираме един предмет в друг без те да имат нещо общо, тоест да покажем, че в основата на света лежи някаква магия, която сама по себе си ще свърши всяка работа, ако сме достатъчно упорити и произведем достатъчно огън и миризлив дим...

Сетих се точно за алхимията и нейната способност да възпалява мозъците и да обърква съзнанията, когато четях едни много остри, силни, почти симфонични думи. „Образът на корумпираната партия е директно свързан с образа на Станишев” и още: „Подменихме промяната само с приказки за промяна. Мръсотията в партията е станала толкова много, че заличи всякакъв шанс да се открият чистите личности”. Нека да не спираме дотук, нека да поставим още един акорд: „Ако наистина искаме да бъдем партия, тя трябва да решава проблемите на хиляди хора, а не на десетина човека около Сергей Станишев”.

Автор на тези гръмки изявления е лидерът на БСП-София Румен Овчаров, който официално оттегли оставката си, която бе имал неблагоразумието да подаде след частичните местни избори в София през ноември 2009 г. Всъщност дали някой някога е вярвал, че Овчаров ще си отиде? Аз съм наивен и дълбоко в сърцето си вярвам, че вероятно някъде из Родопите бродят еднорози, както и, че в един летен ден Анджелина Джоли ще се събуди и ще произнесе моето име, което й е нашепнато от небесните ангели, но никога не си позволих да повярвам дори и за миг, че Овчаров е сериозен в своето намерение. Всъщност тук неговото обяснение бе изключително хитро и умилително показателно – той сподели, че е подал оставка като опит да започне промяна в БСП, но това не се е осъществило и заради този провал той я оттегля отново. Социалистическата партия е станала дотолкова постмодерно явление с абсурдистки привкус, че нейните първи хора дори вече не комуникират, а си говорят със знаци като някаква секта от фанатизирани семиотици и самотни почитатели на Умберто Еко. Единият дава знак, а другите трябва да го разчетат. БСП се е изгубила някъде в комуникационните канали на продавачите на знаци и даващите сигнали към обществото. Ето тук се намесват парадоксите на алхимията и нейната коварност. БСП съществува в състояние на някаква сплав, необяснима с думи, до която днес дори не можеш да се докоснеш, защото ако социалистическата партия има основен грях пред себе си – това е грехът на мълчанието. Неизказаните думи тежат по-тежко планински връх, а липсата на дискусия и реална политика ни доведе до постмодерната шашма да се чудим как да тълкуваме това, че Сергей Станишев си е наместил очилата със средния пръст и дали поредната изява на Корнелия Нинова по някоя телевизия е знак, че нещата в партията се нормализират.

Истинската ирония обаче е, че проблемът „Овчаров” е изцяло проблем на Сергей Станишев. Защото днес вдъхновените фенове на това ръководство, а дори и тези от тях, които показват медийно вдъхновение в лично качество са скептични, меланхолични и отчаяни, се опитват да натоварят Овчаров с всички отговорности и вини в БСП. Всички знаем, че лидерът на БСП – София не е ангел. И сигурно няма да се класира в първото купе във влака за рая, но големият въпрос е – а къде е бил Сергей Станишев през това време? Сергей Станишев е лидер на БСП от 2001 година и имаше цялото време на земята, за да се отърве и прочисти партията от хората, които смята, че пречат. При това можеше да го осъществи елегантно и фино, без да бъде обвинен в нищо. Вместо на действия обаче Станишев заложи активно на вдъхновяващи речи, реши като американски пастор да наблегне на думите за вдъхновението на левицата и за състояние на съвременната социалдемокрация, а днес вече хората му отново са изненадани от изявленията на Овчаров. Ало, минаха 9 години, може би е време да започнете да забелязвате нещата, а? Може би е време да си признаете, че се провалихте и то с гръм и трясък?

Можем да си говорим днес каквото искаме за Румен Овчаров, но е факт, че той първи постави и заговори за нещата с истинските им имена. Ясно е, че той също няма моралното право да заема тази позиция, ясно е, че Овчаров не е и няма да бъде идеалът за ляв лидер, но е факт и друго – това, което говори Овчаров днес е изцяло лексиката на Станишев. Просто лидерът на столичните социалисти метна всичките изговорени клишета от Станишев срещу самия Станишев. Защото – помислете – нима Овчаров и Станишев са толкова различни един от друг? Аз вече не мога да открия разликата между тях. Единият не иска да си тръгне и другият не иска да си тръгне. Единият казва, че е дал знак с оставката си, другият казва, че е показал принципи с оставането си. Единият обвинява десетината души около Станишев, другият също обича да говори за някакви неясни сили, които подривали лявата му партия. Единият тръгна да спасява БСП, другият също. Какво да си говорим? Ангелите са в БСП и искат да помагат...А може и да наречем това любов. Алхимична любов. Те толкова много си приличат, че неусетно се намразват жестоко. Двамата са като политически близнаци, които не искат да признаят, че са станали вкупом непотребни. Те са като сплав, която вече не иска да стои на едно място. Иронично е.

Истината е, че БСП изобщо не се нужда днес от дискусията Овчаров или Станишев. Тази дискусия е измамна и неистинска, защото няма между какво да избираш. БСП днес е пълна обаче с всякакви опити и магьосничества, които искат да подменят реалната дискусия. Заради това на всяка крачка можеш да се натъкнеш на бетонни клишета и въпроси, които искат да смажат в зародиш опитите за разговор. „Ох, ама кой ще смени Станишев? Няма човек, който да е в състояние” е най-често срещания аргумент. Казват го и доста мислещи хора и дори го повтарят няколко пъти с отчаяние. Този въпрос обаче е поредната клопка на полуистините с които БСП се опитва да се крепи в реалността. Защото отговорът е ясен – винаги има кой да смени Станишев. Ето вече чухме единият отговор – Овчаров. Той имаше почти куражът да го каже. Но именно отговорът на Овчаров показва колко фалшив и неистински е въпросът. Защото БСП се нуждае от разговора за това как ще се промени, за това какво ще промени, за това каква трябва да бъде. Станишев досега не е дал отговор на нито един от тези въпроси. Не ми е ясно дали около него има 10 или 20 души, може и да няма никой, но не мога (признавам си го откровено и патетично) да гледам БСП в това състояние. Дори вече не мога да напиша един свестен анализ за моята партия, защото изобщо не съм в състояние да се оправя във вихъра от клишета, абсурди и шантави идеи, които трябва днес да минат за автентична лява политика. Когато една партия остане в това състояние – в състоянието на алхимична каша, неразбираема дори и за собствените си създатели, очевидно е време за толкова голяма промяна, че да не можеш да си поемеш дъх от нея. Полулечението е равно на смърт. Липсата на лечение ще е равна на изчезване. Овчаров или Станишев е дилема – лъжа. Да сложим край на политиката с даването на знаци и да започнем да правим политика на ясните послания. Толкова е простичко, че звучи като най-голямото клише на земята.

Иска ми се да вярвам, че БСП няма да загине. Но вече съм наясно и с друго – крайно време е ерата на слепотата да свърши. Лявото пространство тръгва да се развива под напора на фашистката политика на ГЕРБ и дясно-налудничавата им стихийност. Това ляво пространство е самоорганизиращо се понякога, инстинктивно надушва несправедливостта, а вече е на път да разбере, че няма нужда от БСП, за да поставя на дневен ред своите обществени интереси. Защото въпросът на левицата днес не е дали да изберем Станишев и да се борим срещу гада Овчаров или да катурнем скапаняка Станишев, за да направим Овчаров ляв император. Левицата е загубила усещането си за хората, за автентичните им проблеми, а блясъкът на идеите се е разтопил между два семинара и три „десанта”, извършвани със скъпите коли. БСП се самозапуши и изолира в налудничави дискусии, както и в утопичната надежда, че може да я кара по старому, но в нови условия. Е, боговете на политиката, страшно обичат да се гаврят с подобни слабоумни номера. Те никога не минават.

И най-накрая, за да приключим това алхимично пътешествие в дебрите на БСП, нека да припомним една стара мисъл. Тя е родена от комбинативния мозък на суперзвездата на средновековната алхимия, човекът наречен Теофраст Филип Ауреол Бомбаст фон Хохенхайм, но станал известен като Парацелз. Същият кадър в пристъп на драматургично просветление е громял своите врагове с репликата: „Само невежите твърдят,че Природата не е създала лек за всяка болест”. Та само политическите невежите днес или пък само онези, които имат интереси от липсата на промяна, могат да твърдят, че левицата може да застине в това състояние. Левицата ще се промени. По един или друг начин. И това ще стане без Станишев и Овчаров, защото и за двамата няма място в тази промяна. Те са изхабени и непотребни. Вярвам обаче и заради това в душата ми е леко и весело, че БСП ще намери мястото си в тази промяна. Не подценявайте оптимизма – истинските алхимици май основно са вярвали в него!

Приятелство

Преди време се бяхме притеснили, че трябва да приютим и да интегрираме затворник от Гуантанамо. Нямаше как да не се разтревожим пред мисълта, че в родината ще пребивава терорист, враг на цивилизацията, фанатичен последовател на насилието и мракобесник.
От днес обаче сме спокойни. Министър Цветанов се погрижи за това . На България е даден шанс да избира. И ние ще изберем затворник с доказани семейни ценности, човек, който не е участвал в терористични актове; човек, на който не са повдигнати обвинения в престъпления. Нещо повече. Това ще е личност с високоморален дух, която не е създавала абсолютно никакви проблеми в затвора. За да не пречим на приятелството ни с великия американски народ, ние няма да питаме какво прави този човек в Гуантанамо. Няма да питаме, защото сме убедени, че САЩ понякога затварят порядъчни хора, които обичат семействата си, обичат света, имат високи ценности, на никого не създават проблеми и не се занимават с противозаконна дейност. Това са светли личности, които все пак трябва да стоят вързани, бити и мъчени, защото борбата с терора изисква това. Те не трябва да бъдат освобождавани, защото дори когато си невинен, затворите трябва да бъдат пълни. Борбата с терора го изисква. Все пак, великодушието на САЩ е велико. На тези невинни хора им се дава възможност да бъдат разквартировани. А на нас, приятелите на Империята, да избираме.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под името братя Ружеви)

Как се изплъзнах на депресията и общо-взето престана да ми пука?

Тези дни направих фатална грешка. Предоверих се на студеното време, на снега, който капеше като в коледна приказка, на студа, който въпреки че всички го псуват и проклинат ми навя топлото усащане, че светът все още не се е прецакал напълно (през януари трябва да е студено - факт) и, че ерата на глобалното затопляне сигурно ще дойде, но не точно днес, не точно сега...Когато човек се предовери на себе си, света и хороскопа си в сутрешния вестник, това винаги настройва вселената подозрително и тя прави всичко възможно да ти обясни и покаже нагледно, че прилича на холивудски филм с много обрати, точно от тези филми в които до края не можеш да схванеш кой точно е добрият и кой лошия. И така стигаме до ситуацията с моята фатална грешка, която в една неделя сутрин се събудих и изведнъж видях, че тихото спокойствие в което прекарвах дните си (тихо спокойствие разнообразявано от странна музикална комбинация между метъл песни, някакви екзотични сръбски шлагери и Muse, разбира се, Muse са велики!) си е отишло и в гърдите ми се бе наслоила някаква неясна тъга.

Когато се събудиш в тъжен свят има няколко възможни варианта за действия, един от един по-грешни. Първият грешен вариант е разбира се, когато се събудиш тъжен да станеш възможно най-бързо от леглото, да си поемаш дъх и се чудиш какво точно се скофтило в душата ти, че не ти дава покой. Запомнете – за щастливците като мен, които трайно пребивават в страната на безметежното щастие и радост, най-голямата грешка е да си задават въпроси за състоянието си на тъга. Има очевидни отговори, има и по-неочевидни, а има и такива, които терзаят единствено тунелите на подсъзнанието, без да могат да се доберат до дневната светлина. Идеята е с всички средства никога, никога, никога да не допускате въпросите да превземат живота ви. Животът ни е даден да бъде живян праволинейно и лъчезарно, а отклонението от това правило води до скоропостижна тъга.

Друг възможен грешен подход към ситуацията е да се облечете набързо и да излезете да се поразходите. Тъгата е ужасно нещо, защото се настанява като полтъргайст в душата, като блатен дух стои на дъното й, а жълтите й очи бляскат иронично в мрака и замърсяват световъзприемането. Именно това е мигът в който човек не може да си намери място, нито да си поеме дъх, нито пък да знае какво да прави със своите крайници – именно заради това обзетите от тъга хора или много ръкомахат, или ходят смешно като преяли пингвини. Важното е, че разходката не помага да се отърсиш от тъгата, а дори напротив – засилва я и смрачнява деня. Коварна съдба, няма изходи, не знаеш как да избягаш.

Разбира се, най-отвратителният от всички варианти е да решиш да си останеш в леглото. Тогава демоните на тъгата се развихрят и си правят купон с тебе. Защото нито можеш да заспиш отново, нито можеш да четеш, всеки шум те дразни. Човекът, който пълзи към депресията не се вписва в света. Той застава извън него и от реалността започва да го дели нещо като найлонова стена, непробиваема, но през нея се вижда. Можеш да протягаш напразно ръце обаче, никога няма да пробиеш и да стигнеш до истинския свят. Абе, мъка ви казвам.

Човек е удивително безпомощен, когато го връхлети тъгата. За нея няма лечение, тя не минава лесно, а ако си въздухар като мен си още по-беззащитен. И сега, моля ви в името на спасението на собствените си души, представете си моята ситуация – със свален гард за света бях навестен от мрачна меланхолия. Събудих се в грозна стая и в разкривен свят. Никога не се будя в такова състояние. Но ето, че и на мен се случи. Пак ще повторя, защото е важно – въпросите и самообвиненията не вършат работа, когато си имате работа с наближаваща като самолет към небостъргач депресия. Те със сигурност биха ви метнали в пропастта и ще с наслаждение ще гледат цирка. Аз постъпих, разбира се, по всички възможни грешни начини. В началото реших, че няма смисъл дори да навдигам шкембето си от леглото, но сън повторно не идваше и не идваше. Реших да почета. При това захвърлих позите и интелектуалщината и посегнах към една космическа сага, която си пазя от месеци именно за мигове в които мракът се опитва да превземе душата ми. Та корабите се разлетяха в галактиката още в първата глава, а във втората вече имаше мистериозна космическа цивилизация, която ни е завещала странни планети и проходи в космоса, но упокоят не идваше в мен. Станах рязко, напук на буржоазния ред и естетика не си оправих леглото, метнах си едно яке и излязох в най-дивия студ, за да се поразходя.

Навън нямаше хора, а от минусовите температури очите ми веднага се насълзиха. Стоически стиснах зъби, представих си колко ли по-тежко му е било на Амундсен на Южния полюс, да не говорим за Скот, който оставя кокалите си там, и направих кратка обиколка на живописното Подуене в студа. Наистина не ме свърташе на едно място. Красивото на студа е, че човек не може да мисли в него и това спаси бедната ми душа от самообвинения и други странни проявления на пълзящата като същество от филм на ужасите към мен тъга и меланхолия.

После се прибрах. В стаята ми също беше студено. А мрачното ми настроение съвсем не бе излекувано. Реших, че само едно кафе ще ме избави от призрачните световидения. Направих го максимално силно и едвам изчаках проклетата кафеварка да си свърши работата. Пих жадно от кафето. Не помогна обаче. Ободри ме, но наистина не ме свърташе на едно място. Ще потретя в този текст, с риск да стана безумно досаден и невероятно скучен – голямата идея на това да се занимавате с нещо е да не мислите върху тъгата си и защо ви се случва. Размишленията върху тъгата имат два изхода – или гениални романи или безславни самоубийства. На мен поне трети вариант не ми е известен. Та бях прекалено наясно със себе си, за да знам, че гениален роман трудно ще напиша, а със самоубйството имам един очевиден проблем – живее ми се („Живее ми се, бе”, както казваше народният философ Маташки във филма „Оркестър без име”).

И точно тогава, когато вече бях на път да изперкам и да започна да редя странни рими от типа на „голяма тъга – някой вие в нощта – бла, бла...” се сетих, че киното е измислено от човешката цивилизация. В случая изпирастваните филми, които стоят негледани в хардиска на лаптопа ми от много време насам. Прерових директорията и открих филмът, който ми трябваше – „Доктор Стрейнджлав или как научих да не се притеснявам и заобичах бомбата”. Зад това заглавие се крие гениален филм на Стенли Кубрик от 1964 г. с Питър Селърс в главната роля, всъщност по-скоро роли. В този филм има гениална сцена, която мога да гледам отново и отново. Всъщност идеята на творбата на Кубрик е да се надсмее над клишетата на милитаризираните мозъци, да си направи гавра с цялата патетика и декори на Студената война и да направи разтърсващ филм за ядрения апокалипсис. Най-накрая когато Бомбата (да истинската бомба) пада, тя е яхната от един военен, който с вик се понася към земята, миг преди атомната гъба да се издигне в небето. Последните кадри на този филм са впечатляващи – по цялата Земя избухват атомни бомби, докато на фона на взривовете тече невероятната романтична песен на Вира Лин (същата певица за която Пинк Флойд пеят в албума „Стената”) „We’ll meet again” (Ще се срещнем отново). В тази песен Вира Лин, а песента е писана през 1942 година, в разгара на Втората световна война, тя пее, (вероятно от името на някой войник) че един ден отново ще се срещнем. Неясно кога, неясно къде, но срещата е неизбежна и тя ще в слънчев ден, когато няма да има студове, когато небето ще е леко като копринен шал, а облаците по него ще приличат на завъртулки от неземна азбука. Тия последните образи аз си ги сложих от себе си, в песента ги няма, но пък песента ги събужда в душата.

Тогава схванах, или по-скоро разбрах, а вероятно съм го знаел винаги, че единственият момент в който си струва да бъдеш в депресия е мигът в който видиш атомната гъба на хоризонта. В няколкото секунди преди взривът да стигне до теб са ти разрешени всякакви форми на депресия, самообвинения и терзания. Това са няколкото мига в които можеш да си позволиш да бъдеш мрачен и да наблюдаваш скептично света. Убеден съм, че нито Саваот, нито Аллах, нито Буда ще споменат нещо срещу подобна депресия в дните на Страшния съд. През останалото време обаче, когато сутрин не се задават бомби и никой не лети с тях към земята, е добре човек да изтръгва в зародиш тъгата от себе си. Естествено, никой не се е родил като емоционален хирург, за да знае как да изкоренява матестазите на тъгата от себе си, но пък концентрацията върху глобални теми като тази, че един ден краят на света може да дойде определено помага. Нито една дребна неделна тъга не може да издържи конкуренцията на предстоящата тъга при свършека на планетата. Така че тук сме изтеглили джакпота в сравнение с нашите потомци. Един ден на някое поколение сигурно ще им се наложи да напуснат тази прелестна планета и да се разселят из мрачните дълбини на галактиките наоколо и едва тогава ще има смисъл някой да бъде тъжен за нещо. Иначе всичко останало днес, много преди бъдещето, ще си тече нормално. Ще дойде вечер. Ще има луна. Ще духа вятър. Тополите ще шумят. После ще дойде денят. Има нещо успокояващо в автоматичността на живота наоколо. Тази автоматичност понякога е в състояние да те дари с усещането за безсмъртие. Подобно усещане е винаги лъжливо, но пък то добре показва, че всяка тъга по този свят се дължи на факта, че един ден ще умрем. Това се крие в дъното на всяко страдание. Вечните хора не биха се тревожили за нищо, защото щяха да имат безкрайност, за да оправят нещата. Ето как мисълта за вечността обаче помага на човек да отплува в блестящата неяснота на вселенските въпроси, а това съчетано с малко глуповати филми, лека музика и доста вредна храна за обяд са в състояние да прогонят призраците от душата човешка и да я накарат пак да се потопи в слънцето, назависимо, че отвън са студове, а термометрите с ужас се пукат, само и само да не премерят истинските стойности на времето.

В ранния следобед вече бях добре. Не ми пукаше от нищо. Престана да ми пука. Нямаше въпроси и сенки. Кафето вече имаше вкус. Навън се чуваше вятър. Рано или късно щеше да дойде пролет. Ще мине ниско над тополите. И ще пикира на моята тераса. Това знание стига, за да ти стане интересно. Пуснах оптимистичен статус във Фейсбук. Това, че хората го одобрявяха ме зарадва по неочакван начин...

Блестящите признания Борисови...

Промените в правителството са по принуда, защото Желева не се представи добре. Това каза вчера премиерът Бойко Борисов в парламента. Нека да повторим, защото в първия момент може да ви се стори, че не сте го разбрали добре - министър-председателят предприел ремонта на правителството, защото топминистърката му изобщо не се е представила добре на изслушването си за еврокомисар... Не, не мога да приема тази теза. Само допреди два дни отвсякъде ни бе обяснявано, че разгромът на Желева в Европарламента е резултат на тъмен заговор на социалисти, либерали и зелени срещу нея, заговор, който лично БСП е ръководила като партия. "Не вярвах, че една кампания, инспирирана от либералите, осъществена от зелените, в полза на социалистите, ще стигне толкова далеч", орева света самата Желева, заставайки в позата на обидена светица. Как може този титан на политическата мъдрост, господарката на проактивната позиция, императрицата на аденския остров и повелителката на умерените талибани да се е представила зле в ЕП? Чува ли се какво говори Бойко Борисов? Да не би да е решил да срива официалните позиции на ГЕРБ? Нека да припомним друга величествена оценка за политическия триумф на Желева. "Представянето на Румяна Желева пред ЕП беше блестящо. Нямам съмнение, че тя ще бъде новият български еврокомисар". Това са думи на Цецка Цачева, произнесени два дни след тирадата на вече бившата ни външна министърка. На кого да вярваме - на Цачева или на Борисов? Самият премиер само преди седмица и нещо сподели с българския народ, че слабото представяне на Желева е нещо като илюзия, която се дължи на подривната дейност на БСП. Ето защо вчерашната му теза е доста неприемлива за всеки, който е следил политическото развитие на процесите у нас и вдигнатия около тях шум. Ако приемем обаче, че у министър-председателя се е появило някакво пламъче на трезва политическа преценка и той си е дал сметка, че Желева беше трагична, признанието за това съвсем не е достатъчно. Когато кажеш "а", трябва да кажеш и "б". Когато си решил да си сменяш диаметрално противоположно позицията, е необходимо да обясниш и чия е вината за този трагизъм, който държавата постигна на европейска сцена. Логично е след заключението "Желева не се представи добре", премиерът веднага да си хвърли оставката, защото основният виновник за нейния провал, драма и унищожена обществена кариера е самият той. Той я набута в устата на вълците, той й подхвърляше успокояващите конспиративни теории за грандиозния заговор на социалистите, той пускаше хората си да говорят колко умна и блестяща бе тя. Как ли е реагирала душевно Цецка Цачева, слушайки лупингите на лидера си? Как ли ще обяснява на внуците си какво точно е имала предвид? Ще рeвизира ли оценката си сега парламентарната шефка, или ще стои в интелектуална опозиция на Борисов? Дали Желева се е задавила, докато е гледала речта на премиера? Когато въпросите около една партия станат повече от отговорите - никога не е на добре.

На една крачка зад реалността

(„Джевдет бей и неговите синовe” – защо Памук стана велик автор)

„Джевдет бей и неговите синове” не е най-добрата книга на Орхан Памук. С това не искам да кажа, че романът е лош, дори напротив – неговият сюжет ще занимава дълго мислите ви и вие влудяващо ще се питате защо не можете да се отървете от героите му, както и от постоянното завръщане в този свят. Това е първата книга на Памук – писана е от 1974 до 1977 година. Самото осъзнаване на този факт ме накара да настръхвам. Младият Памук приключва книгата си в годината в която съм се родил. Естествено, това нищо не означава, но пък съвпадението ме кефи. Ето защо, въпреки, че ясно осъзнавам, че след тази книга писателят създаде къде къде по-зашеметяващи романи, ще се опитам да предложа една емоционална гледна точка към „Джевдет бей и неговите синове”.

Орхан Памук е имал дързостта на млад писател да ни представи една епична семейна история, която започва от 1905 година и свършва през 1970 г. Заради това на корицата отзад можем да прочетем, че книгата е една вълнуваща семейна сага. Изключително коварно и невярно обяснение. Нищо не е по-лъжовно от тази представа. Защото Памук е натрупал в романа си всички елементи на семейната сага – големият род, неговият родоначалник, синовете му, внуците и внучките му, но това е всичко друго, но не и класическа сага. Защото фокусът на романа съвсем не е в перипетиите на семейството, а търсенето на истинския смисъл на живота. Героите на Памук от тази книга сякаш живеят на една крачка зад реалността. Тя стига до тях под формата на разговори, четене на вестници, празнуване на Байрям, семейни свади, но като цяло нито един от главните образи не е наясно със себе си. Заради това те постоянно наблюдават и описват света наоколо, за да се убедят в собствената си истинност. За да се закрепят в реалността, сякаш това ще им даде необходимите отговори на важните въпроси. Защото всеки един от тях не е наясно със себе си. Сблъсква се с момента в който животът му се струва тягостен, еднообразен, муден и неистински. Цяло едно поколение – дядо – синове – внуци е захвърлено в света по странен начин и търси идентичността си.

Всичко започва с Джевдет бей, който има планове за живота си. Тези планове са много банални – женитба, търговия, просперитет, но като всеки балканец в един неумолим момент той се сблъсква с ужасяващата реалност – хората край него се вълнуват от политически каузи, мечтаят да променят Турция, привнасят мъдрост от Европа, а той стои отстранен от всичко това и не се чувства част от процесите. Знанието, че не е като другите, че не е наясно със себе си, че не може да се развълнува от живота си, че не може да го преживее като празник, карнавал и парад на идеите е неговата житейска болка. Това е драмата на всеки балканец от началото на 20-ти век – вкопчен между традицията и модернизацията, между началото на своята същност и европейските ветрове, между Ориента и Запада. Това е неразрешимо противоречие. То изсушава душите и изпразва погледите на хората. Балканската литература е пълна с романи от този тип – за двата пътя, които се пресичат в душите на хората. Памук обаче не пише традиционен роман. Защото той постъпва коварно и като висш литературен маг – не дава нито един, ама нито един отговор. Прави ни свидетели на цялата драма на разкъсаните между епохите и страстите си хора, но е достатъчно честен и гаден, за да ни покаже, че това е дилема без отговор. Че въпросът за идентичността не може да бъде разрешен по нито един начин. Че този проблем предопределя живота на хората, вкарва ги в някакви фатални спирали, но сам по себе си е нерешим и ужасяващ.

Джевдет бей сякаш заразява с това усещане един от синовете си – Рефик. Той продължава да носи драмата на баща си, но вече в друго време и друг контекст. Но въпросът винаги е същият – кой съм аз и това ли е живота ми? Това ли си мечтаех да направя с него? Този въпрос е в състояние да подпали духа и да накара хората да се държат налудничаво. Същото се случва в романа и с Рефик – той тръгва на някакъв път към себе си, занимава се с политически проекти за развитие на селото, после се опитва да чете много, за да разкрие пред себе си какъв е той и какво е това, което му се изплъзва. Защото героят без идентичност е герой с усещането за постоянна загуба. Между другото – тази тема Памук доведе до съвършенство в по-късните си романи. Но този не прави изключение. Изплъзналият се от разума живот взривява обикновеното битие. След задаването на фаталните въпроси Рефик не може да остане същия, но не поради някакви хамлетовски причини или някакво свръхстрадание, а защото баналността на собственото му съществуване го убива. Памук отива дори една крачка по-напред. Всяка лична драма е представена на почти епичен политически фон. И този сблъсък е очертан чудовищно ясно – изкуственият свят на политиката и изсушеният свят на душата. Сякаш между тях няма нищо общо. Сякаш това са антисветове, но еднакво отблъскващи и плашещи. Синовете на Джевдет бей се боят, че са единствено сенки пробягващи в тази реалност, защото дори състоянието им, дори увеличаващото им се богатство не може да ги накара да се почувстват свързани с живота. Това е като да описваш призраци, които само някои виждат. Ето защо Памук не пише семейна сага. Със същия успех романът може да бъде наречен призрачен.

Точката се поставя вече през седемдесетте години на 20-ти век. Турция се е променила, но внукът на Джевдет бей – Ахмед е по същия начин невписващ се в реалността човек. Това е невидимата нишка, която държи романът заедно – няколко поколения на несигурност, няколко поколения тотално незнание какво може да се прави с живота и как да бъде осмислен той. Всъщност кръвната връзка е почти обезмислена в този роман. Основната връзка е това неочаквано страдание, което се пренася от поколение в поколение, за да направи чувствата на един човек от времето на последния султан и чувствата на друг от 70-те години на миналия век почти едни и същи. Всъщност романът има леко подвеждащо заглавие. Джевдет бей е важен герой, но май по-важна се оказва жена му – с нейната смърт свършва сагата. Жените в тази книга са това, което споява неспокойния свят в едно. Те, докато ги има, съумяват да удържат изсушените души на мъжете си в покой. В крайна сметка – романът свършва с толкова много въпроси и нито един отговор. Заради това – убеден съм – всички ще мислите за него много дълго. Защото Памук е безпощадно честен във всеки свой образ. Никъде не пресилва, никъде не драматизира излишно, но съумява без да влага магическа атмосфера да пресъздаде чувството на обреченост, което изпълва един друг също така велик роман „Сто години самота”. Родът на Джевдет бей не намира нито един отговор и продължава своето пътешествие през времето и през Турция все така объркан и винаги на една крачка след случващата се реалност.

Казах ви, че това не е най-добрият роман на Памук, нали? Може и да не съм прав. Този роман притежава най-безценното качество, което литературата може има – да възпали твоята собствена душа със същите въпроси, със същите съмнения, със същите колебания. В колебаещият се човек има нещо много уютно, защото той не в състояние да извърши зло. Защото той не иска да навреди на никого, а да изтегли себе си от блатото на съмненията и да открие чистата истина. Или поне едно късче от нея. Мамка му, защо нямаме писател като Памук в България?

Уморените минотаври ги убиват, нали?

Писна ми да си говорим за Румяна Желева. Румяна Желева беше кратък възход на абсолютното нищо. Триумфът на нищото (както великолепно се изрази наскоро д-р Николай Михайлов по отношение на съвременните образи на успеха в нашия свят). Всички знаят, че трябва да си говорим за Бойко Борисов. Защото Румяна Желева беше кратък и апокалиптичен екшън, продуциран именно от Борисов и от безумната му страст да налага решенията си с юмрук по масата, с пура в ръка като повелител на политическите енергии и сили. Румяна Желева бе като филм планиран за блокбастър, който неочаквано за критици и продуценти се срива в боксофис печалбите и вместо „Оскар” печели „Златна малинка”. Животът на политика никога не е справедлив, но това е тежката цена, която плащаш за присъствието си близо до магическите сфери на взимане на решения.

Всички знаят, че провалът е провал на Бойко Борисов. Може би го е разбрал и самият той. Защото се провали изцяло политическият му проект да се държи в Брюксел, както се държи в дома си в Банкя. Брюксел и Банкя наистина започват с една и съща буква, но приликите свършват дотам. В Банкя Борисов е пълновластен господар на фантазиите и копнежите на своите съседи вероятно. В Брюксел е обикновено човече, което изглежда смешно в напъна си да покаже своите мускули. При това се видя, че Бойко Борисов дори не разбра в какъв капан влезе. С това разруши пък мита за тодорживковската си хитрина и интуиция, които му помагали да надушва посоките на балканските ветрове.

Всички знаят, че този провал дълго ще тежи и нанесе първата пукнатина в монолитните политически телеса на настоящия премиер. Румяна Желева бе просто една марионетка поставена на шахматната дъска от Бойко Борисов. Той я тикна до ръба на пропастта, а после я остави да падне. Остави я да падне като артист от средна класа, с няколко маньовъра, защото в края на филма все пак дори и Борисов осъзна, че срещу него стои сила пред която не минават неговите шмекерии, превърнати в култ от обожаващите го български медии. Министър-председателят сам си сътвори най-големият провал и най-голямата димка. В момента в който трябваше да триумфира и да бъде непоклатим, той се самозапрати в политическата преизподна, защото не разбра, че вече е в съвършено друг свят.

В Брюксел – Румяна Желева няма статут на недосагаем и успешен външен министър, а се видя, че тя е една куха кукла с конспиративни фантазии. Хулиганският език се срина пред демократичната парламентарна процедура на ЕП. Размаханият юмрук бе потрошен за секунди от ехидната логика на политическите въпроси. Пурата в ръката бе угасена набързо, защото в Брюксел отдавна ги играят тези игрички и за тях Бойко Борисов дори не е препятствие. Той е комедиант, нещо като екзотично растение, но нищо повече. Да се надяваме, че го е разбрал. Макар, че всички знает, че Борисов не е в състояние да разбира нещата. Иначе нямаше да си говорим за Желева.

Подобен политически крах на европейска сцена можеше да бъде предвиден, ако се върнем съвсем малко назад. През юни тази година в „Монд” излезе невероятната статия на журналиста Беноа Опкен – „Бойко Борисов, шокиращият българин”. (Още тогава не се сдържах и писах по темата - тук). В нея той описва социалното ежедневие на тогава все още кмета, което по невероятен начин напомня на стилистиките на мафиотските филми. Най-култово, разбира се, остава определението на Опкен за Борисов - „харизматичен минотавър”. Тоест, нека да преведа – харизматичното чудовище, защото минотавърът всъщност е чудовище. В тази статия се появява първото истинско западно прозрение за Борисов и природата на неговата политическа биография. Като пренесем филма вече в снежното начало на 2010 година, ще видим, че констатациите на Опкен за железни. Всичко онова, което французинът не приема в поведението на Борисов, всъщност провали премиерът и неговата марионетка на европейска сцена.

Всички знаят, че Борисов е особен обществен знак за политическото корабокрушение на страната. И заради това нека оставим Румяна Желева да почива в мир (това се отнася до политическото й битие, за другото – пожелавам й здраве, живот и много бебета), разговорът трябва да е за Бойко Борисов. Като картоиграч от мафиотски филм той спечели раздаването за България, но се провали за голямата европейска миза. Всичко при Борисов се оказа схема. Схема за това откога докога да е министър Желева. Схема за това как да задоволи интересите на лобитата около себе си. Схема за това как да се сприятели и скара със Слави Трифонов. Бойко Борисов никога не е надраснал всъщност манталитета на дилър на валута от „Магурата”. Той е уникалният символ за моралният фалит на България, който той превърна в свое политическо кредо през ужасяващите клишета на хулиганския език. Между другото – всеки психолог ще ви каже, че няма по-лошо нещо от хулиган, който изведнъж е осъзнал, че в света има и по-силни от него. Всички знаят, че Бойко Борисов пак ще прояви своята дребна и древна природа.

Неговата трагедия е, че той вече няма как да излезе от ролята си. Той е хулиганът. Той е минотавърът. Харизматичният минотавър. Той трябва да е минотавърът, дори и когато пищи от ужас и е изморен до смърт. Дали изморените минотаври също ги убиват? Ще е интересно да се види.

Усещането за зимни морета...

През нощта морето звучи по особен начин. Едновременно успокоително и тревожно. Хипнотично и плашещо. Омагьосва те, но и те кара да се страхуваш от него. Интересното е, че можеш да го чуеш дори в просъницата. Този удивителен шум на вълни, които се плискат в пясъка се промъква през преградата на съзнанието и се разлива на спокойствие, докато си мислиш, че си забравил за морето. Нищо подобно. Моретата съществуват, за да не бъдат забравяни...

Сега е зима. Небето е сиво и безкрайно, вятърът ледено стърже по лицето, вълните имат поразително неописуем цвят. Красиво е. И няма никакви хора. Абсолютно никакви. Нищо не издава присъствието им в света. Зимните мигове край морето те карат да усещаш света по нереален начин. Защото има само вълни, само бучене и хоризонт, който е далече, но толкова далече, че спокойно можеш да повярваш, че го няма.

Прелитат птици. Само птиците издават, че по света има и други освен теб. Това май не са чайки. Чайките буржоазно се оттеглят на юг, когато дойдат ледените ветрове и морето опустее. Това са някакви други птици, които не искат да си тръгват от вълните, не искат да напускат точно това море, независимо от студа, напук на сивите облаци, напук на дъждовете, които идват неочаквано. Летят в студения въздух и от време на време надават тревожни викове.

В далечината понякога преминават корабчета. А може и да си въобразявам. Може би съзнанието отчаяно има нужда, когато види море да постави и корабче в него. Миниатюрно корабче в далечината, плуващо неизвестно накъде и неизвестно откога. Когато душата на един човек се взира в корабите, тя иска да отплува с вълните. Сякаш нелепото тяло вече не й е достатъчно, тя жадува за пространство, иска вълните, желае бялата пяна, наслаждава се на далечните хоризонти. Моретата ни вълнуват, защото събуждат душите ни. Поне така би трябвало да бъде. Иначе ще е странно и глупаво...

Когато си на морския бряг и наоколо няма никой, почти можеш да повярваш, че си открил нещо, което си търсил отдавна. В кроткото спокойствие, в миговете на изолация, в сивия ден и дълбокото море. Ако човек е тръгнал от вълните значи рано или късно трябва да се завърне при тях. Това е като пристигане у дома. Там, където трябва да бъдеш. Там, където можеш да бъдеш истински, ако искаш. Или, където можеш да бъдеш, който си пожелаеш, ако това решиш.

А после започва да вали дъжд. Може да вали дълго и да не спре. Моретата вероятно обичат дъжда. Казва ли ти някой? Литературата мълчи по тези проблеми. Вълните посивяват още повече, пясъкът става пронизително кафяв, а човек не иска и не иска да си тръгне от брега. Бреговете са създадени за самотни зяпачи. За хора, които искат да гледат хоризонтите и никога да не им се наситят. Какво тук значи някакъв си дъжд? Когато моретата и дъждовете се слеят в едно, човек губи усещането си за реалност. Той може би е тук, а може и да го няма. Но това вече не е от значение. Именно на дъждовния бряг, насред нереалната зима, заобграден от леден вятър и кучешки студ, осъзнаваш трагичната истина, че това море, този бряг, дъждовете, облаците, хоризонта и всичко останало ще продължи да съществува много след като теб няма да те има.

Пак ще валят дъждове. Пак ще има някой, който да се излъже да отиде на зимния бряг, пак ще се намери някой, който да търси смисъл в плискането на вълните и събуждането на душата. Няма да си ти обаче. Ти, може би, ще си една кротка сянка, някъде в края на реалността, някаква капка от падащите дъждове или нещо съвсем друго. И всъщност не е ясно по никакъв начин дали ще си даваш сметка, че преди много години си бил там, на брега и си се радвал като малко дете, като много малко дете, на новооткритата си душа...