Зла круша

В политиката рано или късно се стига до състояние, в което актуални стават всички народни мъдрости. В случая няма как да не припомним на госпожа Искра Фидосова бруталната в своето послание поговорка: "На зла круша - зъл прът". В тази мъдрост е разкрита една класическа истина - не можеш да се държиш като фюрер в пола, без да изпиташ насреща си ответен удар. Искра Фидосова очевидно повярва в своята недосегаемост. И си позволи да сърфира пред очите на цялото общество върху цяла поредица от лъжи и недомлъвки. А сега вече срещу нея започват няколко преписки. Може и да я оправдаят. Но фактът си е факт. Злата круша видя злия прът. И все повече ще го вижда...
Случаят с Фидосова е само върхът на герберското лицемерие. Много е тъпо да идваш на власт зареден с моралистичен патос, а да се държиш във властта палаво като евангелистки пастор в публичен дом. Да си говорил едни неща преди изборите, а сега да си апологет на точно обратното. Да си обещавал на полицаите повече пари, а да се правиш на глух сега, когато те искат да стачкуват. Сянката на обещанията рано или късно ще се стовари като политическа гилотина над ГЕРБ. И тогава нито обвиненията на Фидосова, нито политическата глухота на премиера, нито напъните на герберите ще им помогнат. Чудно ли е тогава, че вчера Симеон Дянков тръгна да издирва паметника на Маркс в УНСС? Либералите обаче винаги се сещат твърде късно за истината.

Сърцето е двоен агент!

Проблемът с любовта е, че тя не си отива по едно и също време от всяка част на тялото. Тръгва си не като стихийна буря, а като отстъпваща армия, която воюва за всеки сантиметър земя, за всяка къща и ограда. Най-напред от нея се отказва разума. Той първи я изтласква до околностите на града с авиация и артилерия. Пуска противопехотни мини, праща диверсанти да атакуват тила на врага. Има отряди с командоси, които чертаят стратегия за заблуда на противника с цел неговата окончателна елиминация. Разполага дори с ядрени арсенали, които редовно взривява в себе си, за да могат атомните гъби да държат отсрещните сили надалече, много надалече. Но любовта е коварна. О, коварството е второто й име, така че в мига в който изглежда спотаена, разгромена и почти пред капитулация, тя всъщност се прегрупира, за да атакува отново предградията и оттам директно да се завърне в центъра на населеното място...

Дори когато разумът атакува любовта обаче, сърцето не се отказва от нея. Не, не, не. За проклетото сърце логическите доводи не минават. То се ужасява от хладната логика и твърдоглаво не приема прагматични аргументи. Сърцето настоява на своето и къта любовта в себе си все едно не пази любов, ами целият федерален резерв на САЩ. Сърцето е двойният агент в тялото на човек. В мига в който трябва да се възвисиш над себе си, да надделееш над чувствата, двойният агент се обажда с някакъв странен зов и тогава цялата битка отива по дяволите. Войската, която е жънела победи в гонитбата на любовта, започва да се държи все едно е препила, а самото бойно поле (тоест засегнатият от емоциите човек) пак нахлува в поредица от странни състояния все едно залита в коридор без светлини и си припява тъжни песни. Класика просто! Сърцето е неясна територия пълна с мъгли. Маркес бе споделил, че сърцето има повече стаи от публичен дом и любовта винаги намира начин да се укрие в някоя от тях, а после като задушлив дим да запълзи отново по коридорите и да упои с аромата си всичко наоколо.

Другите части от тялото също отказват да повярват, че любовта си е тръгнала. Ръцете например. Те все се протягат напред, все очакват да гушнат някой, но не, не би трябвало да се държат така. Дори проклетите ръце не искат да слушат разума и логиката и вечно се държат нелогично. Тогава човек не знае какво да прави и с тях. Ръцете се разкъсват от различните заповеди. Сърцето ги зове да бъдат протегнати, съзнанието им казва да спрат да се държат налудничаво. Ами какво да кажем за самото тяло в неговата цялост? То също трудно забравя любовта. И тук нека да оставим най-очевидният аспект от тази любов настрани, него дори и разумът не може да го забрави. Тялото си спомня любовта като несъзнателна нужда да се притиска в друго тяло. Поне нощем. Поне за малко. Колкото студеният мрак да стане топъл. Или нещо подобно. Вероятно думите не са точни, но несъзнателните копнежи се описват трудно.

Проблемът с любовта е, че когато тя дойде е хубаво. А когато си отиде не е ясно какво остава. Казах ви – тя е коварна. Променя те набързо, а после си взима шапката. Всъщност човек се бори не със самата любов, а със сянката на нейните призраци. Защото коварството й стига до там, че когато си тръгне, тя всъщност не си тръгва докрай. Винаги оставя малка армия, която да те атакува отново и отново и да се опитва да те прави нещастен. Вонегът навремето май правилно казваше, не всъщност призоваваше: „По-малко любов и повече уважение”. Уважението е лесно изчислимо и предвидимо, с него няма защо да водиш битка, а битката с коварната любов винаги напомня на пиеса от Шекспир. В смисъл не, че е толкова драматично, а че в един момент ти се струва, че трябва да проговориш с рими и често да се обръщаш към предметите във вселената с „о” – о, хладни ветре и, о ти, дъжд случаен...Хайде, не се правете, че с вас не се е случвало! Сега никой не гледа, можете да си позволите одобрително кимване на мъдрото ми наблюдение.

Тези дни от нямане какво да правя, а и от това, че съм в политическа депресия и се чудя само как да не мисля за политика се опитвах наум да съчиня идеални първи изречения за роман. Съчиних няколко, но запомних едно – „Гледаше тъжно като герой на Достоевски, който е осъзнал, че няма пари за водка, нито перспективи да попадне в рая дори по незаконен начин"... Сега като се замислих, открих силна философия в посланието си. На нас хората не ни е дадено приживе да надникнем в рая и да разберем дали съществува или не. Но са ни дали невероятен намек за него. Направо истински жокер. Да, именно тази проклета любов, която толкова трудно си тръгва от тялото. Любовта е нашият незаконен начин да скочим до небесата и да надникнем за момент зад портите на свети Петър. При това без да подлежиш на митническа проверка и да те питат имаш ли нещо за обмитяване. Нека да си представим красивата любов като китен безмитен магазин в ничията територия между земното и небесното. Красиво, а?

Та проблемът с тази любов е, че тя не напуска тялото по еднакъв начин. Битката продължава дълго, прилича на излекуване, но може би не е точно това. Тя е от всичко по малко. Реших се да да напиша това, защото ми е ясно, че нито едно списание като „Космополитън” няма да нарече нещата с истинските им имена. Мисля си, че вероятно в подобни списания дори не използват думата любов. Заместват я с лигавото „връзка”. Дори истеричните журналистки от тези списания се страхуват от военната сила на тази дума, а това трябва да ни изпълва с неволно уважение към любовта. А пък този извод означава, че вероятно трябва да се научим да слушаме двойния си агент. Спотаеният нас двоен агент с много стаи, в някоя от които стои любовта и само чака удобен повод да заяви присъствието си отново в света. О, сърце, о ти, коварен двоен агент...:)))))

Да се готви ООН

Прави впечатление скоростта, с която партия ГЕРБ минава през цяла гама от емоционални състояния. Те винаги са в някаква екстремална крайност и е добре да си ги припомним. Последният пример е особено показателен. В петък Европейската комисия обяви, че ще съди България заради софийския боклук. Още същия ден Бойко Борисов стартира мантрата си: Сергей Станишев е виновен и подлата тройна коалиция. Само два дни по-късно обаче в ГЕРБ настъпи емоционално преориентиране. Изведнъж екоминистърката Нона Караджова се разсърди на Европейската комисия. Чиновниците там не дооценили документацията на страната за изход от проблема. Ето че ГЕРБ си имат нов враг, който им пречи - самата Европейска комисия. Тя си позволява да ги критикува, моля ви се. Паника, хаос, пожълтели от ужас секретарки в Брюксел сигурно събират с треперещи ръце хартия и се чудят как да се скрият от гнева на българите.
Защото нека да припомним. Това не е първият път, когато разни странни европейци кипват гербаджийската кръв. Всички си спомняме, че чешкият президент Вацлав Клаус бе на крачка от пребиването. Бойко Борисов през зъби бе споделил, че е крайно време чехът да престане да разиграва Европа. Тогава не знаехме каква е съдбата на хората, които ядосват премиера. Сега знаем. Справка - гаджето на доведената му дъщеря. Когато една партия мине изцяло в сърдито състояние, очаквайте от нея всякакви дивотии. Да се готви ООН.

Кючекът като истинско богословие

(Танцьорките, вселената, Шик-Шак-Шок, и всички останали небесни озарения)

Светът край нас ни дава хиляди намеци за присъствието на ангели в живота ни. Натровени от телевизионни реклами и женски списания, индоктринирани от политици-идиоти, зашеметени от либерални идеолози и постмодерни пазарни капиталисти, ошашавени от откровени идиоти и господари на хаоса обаче, ние обикновено сме слепи за присъствието на чудесата в нашия живот. Което е много жалко, защото, ако животът си струва, то е именно заради уникалния шанс да станеш свидетел на чудо, което завинаги да промени живота ти, съдбата ти и лъчезарната ти карма.

Така беше и вашият скромен репортер съвсем доскоро. Човек може дълго да прекара в сияещо незнание живота си и да се чуди защо откровенията не го спхождат, а Аллах не го притеснява с наставления или разни други идеи за разговори. И тогава отнякъде дочух вълшебните думи, които отключиха магията. Вълшебните думи са много прости и, ако се разсее невнимателният търсач на чудеса дори може да ги пропусне. Думичките са: „Шик-Шак-Шок”. В тях е закодирана магия, която е древна като света и радостна като цялата ни планета. Шик-Шак-Шок – това е мантрата на чудото, което с възторг ще опиша пред вас и то със страстта на уличен проповедник.

И така... Пътешествието ми в света на магията и усещането за ангели започна когато по случайност станах свидетел на великолепните умения на една танцьорка на ориенталски танци. По нашите земи оказа се, наричаме този танц твърде банално „кючек”, а всъщност това си е истинско изкуство и магия от много висш порядък. Именно тази танцьорка ме открехна на формулата „Шик-Шак-Шок”. Това са думи от известна песен. Ударните в тази песен са толкова бързи все едно бие сърцето на свръхдопингиран маратонец. За да си танцьорка на подобна мелодия трябва или да си специален пратеник на божествените сили с цел премахване на хаоса или просто тялото ти да е сътворено по поръчка, за да може да отговори на неистовият ритъм. „Шик” и ръцете на танцьорката с нежно прибрани пръсти се насочват надясно, за да въздадат почит на духовете на всемира. „Шак” и същите пръсти се насочват наляво, за да покажат на нечистите сили, че никога няма да имат шанс да тържествуват в света. И „Шок”, когато погледът на танцьорката се впива в теб, а сърцето ти иска да пробие гърдите ти, да излезе на белия свят и да се потопи изцяло в магията на мелодията и в диктатурата на ритъма.

Кючекът е танц с божествена геометрия. Всяка вълничка по тялото на танцьорката е резултат от тренировка надминаваща ума и физическите усещания. Тази танцьорка трябва да се превърне в част от музиката, да стане неразривна част от песента, да се научи да диша с диафрагмата си, ако иска да се потопи в необятната река на танца и никога да не излезе от него. Трябва да знаеш как да превърнеш тялото си в мелодия. В ритъм. В енергия. Трябва да си част от ангелските пратеници на земята, за да можеш да изобразиш тези нереални фигури, тази ритмика, която намеква, че чудото предстои, че красотата може да те залее във всеки миг.

Когато видиш танцьорка на кючек трябва да й се поклониш доземи и да си готов да я посрещнеш с възхищение. Защото тя може и е в състояние да те накара да проумееш истинската сила за възникване на вселената. Кючекът всъщност е нашият начин да се домогнем до божествата, но посредством емоциите, а не с разума. Да стигнем до облаците с очи и ритъм, а не с богословие. Да гледаш танцьорка на кючек е все едно да четеш Библията или Корана, защото когато душата ти тържествува, ти вече си поел по небесната магистрала и то не като автостопаджия. Дори се замислих дали мистиците от всички векове преди нас всъщност не са прецакали цялото ни знание за небето, чудесата и божествените енергии. Те винаги са ги търсили на грешното място. А отговорът е бил пред очите ни. „Шик-Шак-Шок”. Езикът не е в състояние да опише тази магия и тази невероятна концентрация на витална енергия и прелест. Тя трябва да бъде видяна. Както казваха божествените класици: „думите с които изразяваме сърцата си, винаги са недостатъчни”. Сърцето е нашият орган за богопознание и органът с който усещаме кючека. Тоест чрез танците ние се докосваме до ангелите, съзерцаваме ги, прекланеме се пред тях и озарени откриваме отново и отново щастието и само щастието като основен смисъл на живота си.

„Не мога да разбера дали е цвят на вода цветът на въртящия се небосвод.” С тези думи навремето Мухаммад бин Сюлейман Фузули се опита да опише очарованието си от факта, че може да открие божествено присъствие дори в ромонът на водата. Но това важи и за танците. Когато прави кръшните си чупки танцьорката на кючек потвърждава света като творение на висша сила. Тя те води през съмненията на мрака към емоционалната вихрушка на светлината. Дава ти шанс да се спасиш. Ако имаш очи. Ако имаш сърце. Ако имаш крака и кураж с които да я последваш по пътя към висините и озаренията.

Ориенталските танци се танцуват на пръсти. С това се постига двоен ефект. От една страна по този начин танцьорките по-добре изпълняват чупките и въртенето на своите низпослани задни части, които предизвикват революция в сърцето и дават искри в очите на мъжете. А от друга страна това е ултимативният намек, че този танц е на една крачка от левитацията, сякаш ангелът пратен да ни потанцува, в мига на своето съвършенство може да отлети към звездите, за да въздаде танца си на ветровете от изток, пълни с дъх на теменужки и мента.

И познайте какво още? Опиянен от божествено знание, с очи пълни за чудото в света, с душа усетила полъха на ангелите, аз се заех да изучавам знаците на небесната мантра „Шик-Шак-Шок”. В текста на тази песен са изведени няколко невероятни формули: „Nassik ya habibi il rap w il rock” (Любими, ще те накарам да забравиш рапа и рока!). Виждате ли – пеещата тези думи е наясно с посланието си към човечеството. А това е послание простичко – музика, която не те запраща към небето и не те кара да тропаш на звездните порти, просто не може да се нарече музика. Тя е подмяна на чувството, заместител на сърцето, тя не е истина и заради това не може да бъде ценност по никакъв начин. Музиката трябва да озарява зениците ти, а танцьорката да кара душата ти да се върти като невероятна планета. И когато тя застане на палци, облечена в ефирни дантелки, разкриваща корем, който след малко ще се разлюлее като вълнички в Адриатическо море подгонени от вятър, вълнички, които ще стигнат и до двата острова на танцьорката и ще ги прекосят с петорно вълнение, тогава е времето да се откажеш от илюзиите за друг възможен живот, време е да прогледнеш, да осъзнаеш истината и да напуснеш пещерите на съмнението вовеки. Защото един път ти се дава шанс за спасение и е безумно тъпо да го пропуснеш, защото си избрал спокойствието на слепотата пред развълнуваното величие на блясъка.

Светът всъщност е прелестно място. В своето величие божествените сили са го създали пленителен, весел и омаен. И най-важното – дали са ни относително простичък начин за спасение. Да последваш танца, да се потопиш в „Шик-Шак-Шок” все едно утре никога няма да има. Има днес. Има сърца, туптящи в едно с ритъма на вселената, има небесни погледи и кръшни чупки, има крака, които освен, че разкриват прелестта си, ни показват, че в този свят всичко е от небесна материя, има дъжд от радост и мигове на опиянение, има прелестни очи, които се взират в теб за няколко секунди, а всъщност цяла вечност, че и малко отгоре. Това е истинското богословие. То се учи сред хората, а не точно сред книгите...

И най-накрая. Когато кючекът се развихри танцьорката вече не е самата себе си. Тя е от всичко по малко. Тя е светът. Вселената възниква между нейните пръсти, които успокояват енергиите и пускат доброто сред нас. Цялото мироздание е отражение на този танц. Представете си добрата танцьорка на кючек като създател на светове. И се молете погледът й поне за кратко да мине през вас. Като светлина през вакуум. В този миг въздигането е сигурно. В този миг всички са добри. В този миг всичко си идва на мястото. Пъзелът се нарежда, защото една танцьорка само с тяло ни показва тайното знание. То е неизбродимо за един живот, но можеш да го изучиш за миг. Просто бъди там. Кючекът ще спаси света.

Обреченият град

Само след две или три години всички масово ще определят периода, през който ГЕРБ управлява София като "налудничаво безвремие". Оценката днес звучи крайно, но тогава със сигурност ще е масово споделена. Причините са много.
Поредното безумие, което ГЕРБ ще сътворят, ще избухне като атомна бомба в началото на идната година. До януари ще бъде обмислян проект хората да плащат за паркиране в цяла София. Днешната "синя зона" става "червена" (т.е. цените скачат), а иначе всеки жител на София, който има нещастието да притежава кола, ще бърка в джоба си всеки път, когато паркира, и ще дава с мъка изкараните пари на герберските бюрократи в общината.
Логиката на управляващата партия е като бетонно клише. Според ГЕРБ, ако хората си плащат за паркиране навсякъде, те щели да държат колите в гаражи, а трафикът в града изведнъж ще се облекчи. Както всички знаят, в столицата са малко сградите с построени гаражи, а обществени такива почти липсват. Само че Общинският съвет не обсъжда терени и места за строеж на такива. Т.е. политическата акция прилича на операция, при която хирургът реже корема на пациент, без да е помислил за кръвопреливане и поддържане на жизнените функции.
Когато притиснеш хората да вадят парите си от джоба, а не си им осигурил алтернатива, това се нарича политически рекет. ГЕРБ управляват столицата като мафия. Притискат софиянци до стената и като градски хулигани прибират алчно всяка заделена пара. Това е стилът, това е партията. Този начин на управление прозира отвсякъде, но що се отнася до плащането за паркинг - направо блести. София тъне в проблеми и трафикът е един от тях. Но типично за комплексарската дясна мисъл у нас е, че когато не може да се справи с някой проблем, търси начини да бърка в джоба на хората и да се опитва да ги възпре с финансови репресии. Право на всеки град е да търси средства за своята поддръжка. Но да ти взимат парите срещу нищо е рекет. Нека запомним тази дума. Тя е правилната. Десницата от 20 години е превърнала София в партийна касичка, но очевидно не им е достатъчно.
Така се раждат великите идеи. Ама има още терен. Защо хората да дишат безплатно? Да обложат и дишането. Братя Стругацки имат един роман, наречен "Обреченият град" - тъжен, апокалиптичен разказ за един кошмарен град. Дали не са имали София предвид?

Долу опозицията!

Навремето си мислехме, че след Филип Димитров нищо в политиката не може да ни изненада. Голяма грешка! Не предвидихме появата на Бойко Борисов и на неговото естествено продължение Искра Фидосова като парламентарен началник и политологически гений. Но ето, че вчера дамата от ГЕРБ смая народа със своето управленско и философско откритие. Не управляващите, опозицията смачква демокрацията, възклина Фидосова от парламентарната трибуна в ораторски апломб.
В миговете на големи открития трябва да се мълчи. Или поне да се проронва по някоя сълза. Защото откровението на Фидосова издава много строен възглед за света. В идеалната и непотъпкана демокрация не трябва да има опозиция. Поне това ни внушава новооткритият политически идеолог в герберската депутатка. Представете си само как гадните опозиционери тъпчат българските свободи, контролират медиите, не излизат от екраните на телевизията, правят постни пици и танцуват във "ВИП-денс". Това не се търпи вече! Права е Фидосова да протестира. Не ги ли е срам?! Опозицията пречи на демокрацията да се развива. А ние се чудим защо нищо в България не върви? Ако нямаше опозиция - направо кеф. Тогава герберските депутати щяха да си дебелеят на воля с кюфтета, да развиват демократичните устои на държавата, а Фидосова - знае ли Бойко - може и направо президент да стане. Има бъдеще жената.

Хвала!

В потока на големите новини понякога се изтърват истински хитови информации. Така разсеяният читател като нищо би пропуснал един истински бисер във вчерашните агенции. Официално излезе информация, че Общинският съвет в Бургас е похарчил едва 30 на сто от предвидените си разходи за т.г. 30 на сто! А сме вече ноември. Впрегнати в спестовността си, общинарите преместили заседанията в зала, за която да не плащат наем, почнали да пестят хартия (близо 60 пакета месечно) и направили куп други окастряния на разходи. В информационните агенции бе цитирана дори крилата фраза на шефката на бургаския Общински съвет Снежина Маджарова, която определя институцията си като "много спестовен орган". "Не мисля, че това е добро и трябва да се поощрява, тъй като ние не сме ходили на семинари, обучения и в командировки. Тези пера не сме ги ползвали и аз не съм разрешавала такива разходи", парадоксално добавя още Маджарова. Защо, след като не одобрява тази спестовност, шефката на общинарите не им отпуска пари, тя така и не обяснява в лъчезарното си изявление.
Какво да му коментираш на това? Хвала! Хвала на такива спестовници, на такива верни последователи на Дянков. Бургаските началници на Общинския съвет могат да бъдат кръстени направо "Талибаните на Дянков". Хвала отново! Но след като са доказали веднъж, че не им се харчат пари, може да се отиде още крачка напред. Например - нека да работят без заплати. Заплатата е пример за социалистическо мислене и левичарска заплаха. Истинският спестовник ще работи без пари. Криза е. Трябва да не се харчи. По въпроса за пестенето има още по-радикални идеи, които не бива да подценяваме единствено и само заради тяхната налудничавост. Защо изобщо общинарите трябва да ходят на работа? Или като ходят на работа защо да се възползват от прахоснически неща като отопление и осветление? Вадете бушоните! Истинският спестовник знае, че такива неща като столове и бюра също са разсипия, особено когато върлува такава икономическа криза. Нищо не пречи на общинарите да стоят накрак, а ако толкова искат да се топлят - да скачат на място. Така и сърцето укрепва, и организмът се съживява, а и пари се пестят...
Вън от шегата - провежданата в Бургас политика е явно доказателство за дефектите на мисленето у нас. Никой не говори за инвестиции, за развитие, цялото ни кризисно мислене все опира до рязане на разходи. До спестяване. Икономията е майка на мизерията, гласи древна като капитализма мъдрост. България винаги тръгва с крачки бързи именно към мизерията. После трябва ли да се чудим, че всичките ни бюджети, пардон пици, все постни излизат.

Бунтар без кауза, империя без идеи

Съвсем наскоро някъде си бяха направили труда да проследят политическия път на Иван Костов след 2001 г., както и различните му психологически състояния. Минава се през разсърдения бивш премиер, после през сприхавия отцепник от СДС, през събиращия сили партиен строител, за да се стигне до сегашното му виртуално неопределено политическо състояние. Хем е в управлението, хем не е. Хем е мини-коалиционен партньор на ГЕРБ, хем не е. Подобна неопределеност е присъща на квантовата физика, но в политиката от даден момент нататък тази характеристика започва да прецаква всичко.
И така се стигна до мига, в който, излизайки от стаичката за гласуване, вчера Костов сподели, че е дал гласа си за промяна на досегашния политически модел в Столична община. И тъкмо когато човек може да си помисли, че бившият премиер е преоткрил някакви радикални леви ценности в себе си, Костов сам споделя, че бил дал гласа си за Йорданка Фандъкова с чиста съвест. При Костов обикновено винаги има някакви полумистични изказвания, докато гласува. През 2003 г., когато подкрепи тотално проваленото управление на Стефан Софиянски, пак той сподели, че гласувал с отвращение. Сега подкрепил Фандъкова, но всъщност бил срещу модела. Как да не се радваш на такъв политик?!
Защото да гласуваш за Йорданка Фандъкова, неразривна част от модела на Столична община досега, и да твърдиш, че си нещо като реформатор, е необходима твърде много енергия. Това е все едно някой да твърди, че е дисидент, а да подкрепя с всички сили режима. Ситуациите са аналогични, речникът - също. Може би именно подобни действия предизвикаха за пореден път гнева на Бойко Борисов, който сподели (и то с основание), че ако Костов е искал смяна на модела, е трябвало да си издигне кандидат. Лидерът на ДСБ се озова в своя собствен капан. Слугата няма право да държи тон на господаря си, а всеки опит за това се санкционира. Когато си превърнал партията си в палаво пуделче, което се търка в краката на ГЕРБ, нямаш право дори на лексикално ниво да заявяваш различие. Нещата са толкова елементарни, че от един момент нататък опитите за сериозност на Костов заприличват на комедия.
Всяка политическа империя, а всички бяхме свидетели, че Костов отчаяно се опитваше да си гради такава, рано или късно рухва. Особено когато идеите станат с пъти по-сложни от околния свят. Ако трябва да интерпретираме всяко изявление на експремиера като негов опит да се нагласи удобно в състоянието на вечна неопределеност към ГЕРБ, сме обречени никога да не разберем какво иска да ни каже. Бунтарите без кауза и революционерите без революция са тъжни. Трябва да ги съжаляваме. Но само понякога. Защото обикновено те сами са си виновни.

Любов и омраза на 42-ия паралел

Едва ли в България съществува нещо по-депресивно от неделните вестници. Обикновено те представляват някаква нелепа комбинация от лай-стайл истории за преуспели българи/ки и от криминални четива, които в детайли нищят някоя мрачна история. Между другото схемите по които се пишат тези истории са толкова еднообразни, така досадно повтаряеми, че понякога намирисва на постмодерна атака към неделноотпочиващите си бълггарски мозъци. Лайф-стайл историите се концентрират върху образа на някоя нашенска звезда, която очарована от кратката милост на медийните богове, започва да разказва цялата си семейна одисея, пътьом дава репецепти как България да се оправи по-бързо, недоволства, че българите са идиоти, а в заключение споделя, че се занимава с такива грандиозни проекти, че съвсем скоро целият свят ще се потресе.
Криминалните истории също се пишат по еднакъв начин. Репортерката или репортерът отиват по родните места на провинилия се и със страстта на ловци започват да гонят съседи, познати и роднини на престъпника, за да ги разпитват за това какъв човек е. А в масовия случай никак не е необходима голяма фантазия и въображение, за да се сетим, че най-често даваните отговори са: "абе, той е добър човек, не вярвам да го е направил" или "синковеца не е лош, ако го е извършил трябва нещо много сериозно да го е ядосало или стреснало". А понеже това е крайно недостатъчно за пикантна история, репортерът/ката решава да опише по брутален начин цялото престъпление, за да може да се впише във формулата на необългарската преса, която гласи така: "повече кръв, пот и сперма".

Но ето, че понякога дори и в подобно медийно блато, човек попада на истински бисери и тогава душата тържествува. Така в неделния "24 часа" от 15 ноември, аз попаднах на разтърсващата история на човека, който съвсем официално заплаши Бойко Борисов по телефона. Този кадър - Благой Бозов (и той е Б.Б - съдбата много си пада по такива странни иронии и съвпадения), бивш полицай и настоящ алкохолик, на 16 септември вечерта се обажда на тел. 112 и казва, че ще убие Бойко Борисов. На операторката на телефона Бозов не изтъква никакъв мотив защо иска да убива премиера, а загадъчно казва, че ще го направи "защото така съм научен". На другия ден ченгетата нахлуват в дома на 61 годишния пловдивски алкохолик и интересното е, че той, поне според неговите думи, едва тогава разбира, че се е обаждал със заплахи към премиера. В своя защита Б.Б. (алкохоликът, не министър-председателят) привежда факта, че е изпил четири патрончета от по 200 грама водка и две бутилки бира от по 2 литра.
В статията всъщност най-интересни са думите на Бозов по отношение на заплашения субект - Бойко Борисов. "Той ми е кумир, за него гласувах. Като гледам от него ще започнат промените", със страстта на политически адепт твърди алкохоликът пред "24 часа". После се впуска в семейни истории - как е зарязал полицията, отишъл в Коми, намерил си жена, имали три дъщери, той се върнал, жената останала, как чашката го влечала все повече и повече, как постоянно попадал в клещите на водката и как трябвало да се грижи за болната си майка. "Сега майка ми ме държи жив, колко пъти ми се искало да да свърша със себе си", казва още Благой Бозов пред репортерката.

Ами това е историята накратко. Тя никак не блести с оригиналност. Но пък е толкова показателна за особеностите на българския свят, че е красиво да помислим за малко върху нея. Българската любов не познава границите. Тя всъщност рядко стои в територията на нормалността, а винаги се люшка от крайност в крайност като кораб в разпенено от буря море. Българската политическа емоционалност е красиво заключена в ботевския архетип "силно да любя и мразя". И въпреки очевидната си парадоксалност тази формула работи на ниво душевност. Българската любов, особено когато говорим за политическото й измерение, е в състояние на краен пароксизъм. Тази болезнена страст в мига на своята кулминация може да избухне във всяка посока. Защото е като неуправляем ядрен взрив.

Алкохоликът, който обича Бойко Борисов толкова, че е готов да го убие е най-добрият показател за състоянието на средностатистическия избирател у нас. Мисленето ни за политиката е до такава степен маргинализирано и фиксирано върху емоциите, че заплахите на един алкохолик към премиера най-добре описват състоянието на политическата система. Бойко Борисов всъщност се яви като фантазия именно на такива хора. Той ги изкара от ступора и с присъствието си ги прати да гласуват. Те не гласуваха за него с някакъв разум и тотално разрушиха мита, че българинът вече е станал прагматичен избирател. Те всъщност надградиха с очакванията си един бодигард, създадоха му аура на полубог, изстреляха го в управленските орбити и започнаха класическият цикъл от любов - омраза и пак към любов... Любовта към новия премиер тук е сравнима с любовта към някоя рок-звезда. В мига в който го поставиш като център на разрушения си свят, си обречен да се изпълниш с деструктивни чувства и към този твой неополитически и неоезически идол.

А после оказа се, че българската обич и доверие е като минно поле. В мига в който в отделния организъм на средностатистическия фен на Борисов се отзоват 800 грама водка и два литра бира, този фен не ляга да спи, ами започва да иска контакт със своето божество. Дори и ако контактът е под формата на заплаха за убийство.
В този смисъл българинът (гадно е да се обобщава така на едро, но случаят е твърде показателен) преживява политиката единствено и само като пиянска халюцинация. Като нещо до което може да се докосне единствено по радикален начин. Политиката за един човек е неотличима от неговата житейска трагедия и точно заради това е възможно когато един алкохолик влезе в запой заради изфантазирани проблеми с дъщеря му, той да се опита да заплаши премиера. Бойко Борисов се заигра с огъня, но огъня винаги се оказва по-силен. Защото да влезеш в халюцинациите на алкохолиците е лесно, трудното идва, когато разбереш, че не можеш да избягаш оттам. Премиерът тук става нещо като опит за терапия на неизлечимите социопати. Грандиозен опит, обречен на провал.

И все пак на трезвено, в мига в който бирата и водката престават да бъдат фактор, а и след намесата на полицията, отправящият заплахите в един момент отново преоткрива политическото обожание към своя кумир. Бойко Борисов може би успя да стане премиер, защото е лесно да се идентифицираш с него. Лесно е да го вкараш в собствената си схема и да разбереш света през очите му. Точно тук и точно това е механизмът, който превръща нашата политика в абсурдна форма на сапунен сериал. Хората не се нуждаят от идеи, а от премиер-кампаньнон на който можеш да звъннеш в тежките мигове.

България се намира между 41-ия и 44-ия паралел. Щастливо място пълно с любов и омраза. Тук всеки запой може да доведе до телефонен разговор със заплахи. Защото има хора, ама общество не е останало. Купонът тече с пълна сила, а политиката прилича на сериал с много завои и перипетии. Ало, тел. 112, абе кажете му на тоя премиер, че верицата му ще разкажа.... И като пращате полицаи вкъщи, поне им кажете да носят бутилки. Трезвеноста означава аполитичност. Пък аз искам да си побърборим за политика. Така де, то друго така и не остана...

В защита на българския сперматозоид

(как един ден Европа ще бъде тотално българизирана)

В коварното начало на 2009 година една новина прогори очите ми. Оказа се, че от няколко години насам в България повечето деца, които се раждат с изкуствено зачеване са продукт на чуждестранни сперматозоиди, най-вече произхождащи от Дания. Причина за този национален нихилизъм бил фактът, че към донорите вече има високи изисквания от страна на бъдещите майки, пък и липсата на средства карала повечето донори да се отказват от благородната мисия на дарителство и да не попълват нещо, което докторите наричат „спермална банка”.

Уау! Как човек да не изхълца от ужас и политическо възмущение при този чудовищен факт. Първата мисъл още при прочитането на новината преди няколко месеца бе, че парламентът трябва спешно да бъде свикан, за да приеме декларация в защита на българският сперматозоид и неговите производни бебета, защото иначе ще се получи неконтролируем произвол. Как и кой е преценил, че българският сперматозоид е по-нефелен от европейските му събратя? Кои са тези инстанции, разбираш ли, които са казали, че българският донор е некачествен? И кажете ми после как да имаш патриотично самочувствие и чувство за гордост, когато твоите сънароднички ехидно те подритват именно в идеологическите топки на националния генофонд? С такива въпроси се изпълни главата ми и затъжих за съдбата на българските бебета, обречени да бъдат създавани от датски сперматозоиди. Не знам доколко географско-обществените особености се отразяват на гените, но пък точно датчани ли значи... Тия северняци всички ги знаем, че не само, че са нефелни пиячи и, че бутилките ги влекат неудържимо, ами и, че от студ и други природни гадости те почти не обръщат внимание на датчанките. Да не говорим и за това, че самите датчанки не са най-привлекателната гледка на земята, което обяснява факта, че датчаните така масово стават дарители на сперма. Но стига толкова ругателства към далечни народи. Нека да се обърнем обратно към реалността.

Както вече споменах след като прочетох информацията бях потресен от това предателство спрямо българският сперматозоид, който с нищо не е заслужил такова политическо унижение. Исках дори да пиша писмо до президента с призив да се прекъсне тази подривна дейност спрямо националното производство на бебета. Заподозрях нечисти сили и конспиративни схеми. Изобщо реших, че ако има патриотична кауза по тази земя, която да си струва (защото всички останали патриотични каузи са пълни бози) е именно защита на българският сперматозоид.

След като премислях новината няколко месеца обаче ме осени съвсем различно тълкувание на нещата. Конспираторът в мен пое в съвсем обратна посока. Изведнъж си казах: „абе, мама му стара, дали пък това не е необичайно коварен и с коварността си гениален план за масовото побългаряване на Европа?”. Защо дори и бебето да се роди със сини очи и руса косица, то ще си остане българче. Очите ли ни правят като нация? Не, категорично не. Косите ли са национално определящ фактор? Хаха, моля ви, не ме разсмивайте! Да си българин е много по-дълбочинно занимание. Това е душевно състояние, което не се поддава на описание, но общо-взето е свързано с издаването на много шум, с вечното оплакване и с пеенето на пиянски песни. Така, че българщината (още един от бруталните термини на прехода) трябва да я търсим на съвсем други места, отколкото при някакви си там сини очи, руси коси и европейска физика.

Датският сперматозоид попаднал на български терен ще трябва да мине през тежката школа на шкембе-чорбата, таратора, пернишката ракия, салатката, фолка, Сашка Васева и нейните клонинги, на миш-маша, лютеницата и пържениците. Датските сперматозоиди ще трябва да се сблъскат с политическите истерии, танците на маса, потниците на дупки, белите чорапки и много други особености на българите като природен и национален вид. И така един ден - българчетата ще са синеоки и ще приличат на датчанчета, ама като се уригнат ще миришат на чесън и ще викат "Булгар! Булгар!". Преди в Европа лесно ни разпознаваха по прабългарските гени. Сега вече успешно ще залеем Брюксел със синеоки българчета, които приличат на скандинавчета, ама като им пуснеш Сашо Роман набързо ще превърнат европейските им педалски изгъзици като бистра и ресторанти, в мощни кръчми. И тогава Европа, тази коварна Европа, сама ще падне в ръцете ни под натиска на собствените си генетични особености придружени обаче от български национален характер. Та с други думи няма какво да толкова да защитаваме нашите сперматозоиди. Силата така или иначе е в нас!

Та идеята ми зад всичко това беше, че българското в нас е закодирано във въздуха наоколо и датският сперматозоид просто няма да получи шанс, ни най-малък, да наруши изконните ни традиции във видгането на шум по оригинални и забавни начин. Българският ген е важен, но българският ген всъщност е във всичко наоколо. И така един ден - шефът на еврокомисията ще е българин, със сини очи, приличащ на скандинавец, ама заради него в стола на комисията ще му правят шкембе и млади гърли ще му танцуват кючек. И така ЕС ще постигне тоталната си българизация. Велики дни ни чакат!

Икономически класик

Непрекъсното излизат удари по бюджета, изплака вчера с икономическо вдъхновение финансовият министър Симеон Дянков. И тъкмо когато човек вече е на път да си представи някаква машабна конспирация срещу финансите на държавата, се оказва, че "ударите" по бюджета всъщност са неща като заплати за БДЖ и вероятно за други ненужни според Дянков неща.
Нека да синтезираме накратко тази логика. Заплатата е удар по бюджета. Така каза Дянков. Интересно обаче защо точно парите на работниците са атака срещу него. По логиката на финансовия министър заплатата на премиера, заплатата на шефа на Народното събрание, дори заплатата на самия Дянков са два пъти по-тежки удари по бюджета. На калпав бюджетар - заплатите му пречат. В крайна сметка е доста интересно как финансовият министър си представя идеалния бюджет? Вероятно като стоманен трезор в който влизат пари и никога, ама никога не излизат. И тогава Дянков като един същински чичо Скрудж ще постигне своята монетарна нирвана...
"Политика се нарича изкуството да търсиш проблеми, да ги намираш навсякъде, да им поставяш грешна диагноза и да приложиш погрешни лекарства." Това е една велика мисъл на комика Граучо Маркс. Ако я приемем за валидна, нека да кажем, че според това правило Дянков е велик политик. Винаги на мястото си. С грешните идеи. С възможно най-лошата рецепта. И с грешните думи. Класик просто!