Математическа формула за вътрешния свят на Б.Б

Отдавна се чудим дали има математически  формули, които да направят разбираем потокът на мисълта на премиера Бойко Борисов. Вчера съдбата ни се усмихна и ни даде възможност експериментално да установим формулата по която може да се надникне в премиерските откровения.

По темата за АЕЦ "Белене" Борисов каза, че централата няма да се строи, защото двама министри били пратени специално да кажат това на руснаците. Да наречем това - твърдение X.  Това твърдение обаче влиза в странно противоречие със следващото (да го наречем твърдение Y), че Борисов все още чакал анализ за рентабилността на АЕЦ, въпреки, че той бил убеден, че не е рентабилен проектът. Твърдение Z вече смазва логиката, защото ни запраща направо в друго измерение, защото Борисов уведомява руснаците, но в същото време го занимава мисълта за диверсифициране на проекта. Значи, след като нещо ще се прави с този проект, той все пак ще се прави. Освен това, щом ще се търсят и други партньори, което означава "диверсифицира", то първите партньори в някакъв смисъл ще си стоят, макар и в друг обем. Да, ама Борисов пратил двама министри да им съобщи, че няма да си стоят, защото няма да има такъв обект.

Все пак, ще се строи ли "Белене"? Връщаме се в изходна точка. Какво се оказа - X, Y, Z всъщност са едно и също нещо, след като от X стигаме пак до X. 

Бойко Борисов е като алгебрист от друга вселена, самозатворен мисловен свят, абсолютна монада, ако се позовем на друг математик - Лайбниц. Мисълта се ражда и умира в един и същи миг, а математиката се гърчи от ужас като манекенка на диета.

"Най-добре е да каже народът", излиза от математическа клопка Борисов и казва, че ще иска референдум. Да, ама такъв конкретен въпрос не може да има референдум.

Чак сега ни светва защо чуждите инвестиции бягат от България като министър от парламентарен контрол. 

Специалисти казват, че освен ниски данъци и ниски заплати, чуждите инвеститори се интересуват най-вече от политическа и законодателна стабилност. За мисловна стабилност на премиера специалистите нищо не казват, защото може би в световната практика такива случаи са единици. Мисловна стабилност може да има само там, където все пак тече мисъл.

Черни дупки се получават там, където Господ е делил нещо на нула, проницателно се шегуваше навремето комикът Стивън Райт.

Политически хаос се получава там, където Бойко Борисов е изравнявал всичките си политически мнения едновременно.

Разбрахте ли формулата?

Абе, да си признаем - и ние нищо не разбрахме от нашата формула.

Не четете този текст.

По-добре решавайте судоку.

(коментарът е написан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

Политическият комплекс от яйца

Всички правоверни жители на медийната демокрация България подозират и знаят, че премиерът е изпълнен с блага мъдрост, неподозирани таланти и невероятни управленски способности. Но дори и в това си великолепие, той пак успява да ни изуми понякога с новооткритите си ценни качества. Така от стенограмата на правителственото заседание научихме, че Бойко Борисов и Симеон Дянков тръгват по магазините, за да следят, проучват и разследват високите им цени. Технологията на похода е такава - двамата щели да обикалят из софийските улици, да си избират случайни магазини, да нахлуват неочаквано като отряд в барети там и да арестуват на мига всяко нередно скъпо яйце.

Как ли обаче само по вида на един такъв продукт, Борисов ще е в състояние да разбере защо цената му е висока. Ами, защото най-вероятно трябва да прибавим към божествените му атрибути и способностите на Шерлок Холмс. Нали си спомняте - героят на Артър Конън Дойл щом види някой човек веднага може да каже какво е закусвал сутрин, с какъв гребен се е сресал сутринта, пред коя витрина на магазин е стоял, колко години е бил ерген и разни други биографично-социални подробности.

Може би премиерът само по вида, формата на яйцата и по начина на бученето на климатиците в магазина, веднага ще успее да разкрие драматичната конспирация, която прави българските яйца най-скъпите в Европа. А може и да разчита на естественият страх закодиран във всяка биология и да се надавя цените да се разбягат и свият от ужас щом видят политическата му осанка на входа на магазина и тревожния му управленски поглед.

Бойко Борисов обаче има дълга история с яйцата. По-поетичните души биха я определили като сага, така че обиколката по магазините е само епизод от тази сага, чиито политически измерения са дълги като реч на депутат от опозицията. През 2008 година Бойко Борисов бе атакуван от една старица с яйце, което много живописно се размаза по сакото му в столичния район "Красно село".  Тогава Генерала бе в пика на своята обществена популярност и яйцето му се стовари като внезапен божий гняв. Хората недоволстваха, че иска да им застрои градинката. А той им отговори с ядосани съскания - "Ще ви скъсам комунистите, ще ви скъсам". Ех, какви времена бяха тогава - яйцата по 15 стотинки, гнусната Тройна коалиция садистично вдигаше пенсиите през шест месеца, хората стенеха с незамразени доходи. Борисов сигурно е решил, че един ден трябва да поправи тази неправда.

Така че именно от тази драматична случка можем да датираме неговите комплекси с яйцата. У премиера яйцето вече символизира несъзнателния страх, че някоя баба-правозащитничка, която иска градинката да й остане, може да пак да се появи от нищото като талибан от Тора-Бора и да сложи край на бляскавия му премиерски имидж.

Не бива да се поддаваме на теориите на конспирацията, но нека да не изключваме и подмолна цел на обиколките на Борисов и Дянков из магазините - може би искат да са убедят, че цените на яйцата ще останат непосилни за всички бунтовници, които само ги чакат да се появят някъде като удобна мишена.

Защото яйцата, оказа се, могат да бъдат много силно оръжие.

Особено в ръцетe на народа. 

Един незаменим приятел – Кърт Вонегът

Първата книга на Вонегът, която прочетох беше по-малко известният му в България роман „Синята брада”. Стана съвсем случайно. Бях ученик, който започваше да открива прелестта на романите в които не се говори за индианци и обикалях безцелно една събота из Пловдив. Тогава видях сергия за книги и непознатото за мене име.

И до днес не знам какво ме накара да си купя точно този роман. Нямах представа кой е Вонегът, как пише и дали изобщо ще ми хареса. Оттогава съм развил една своя теория (и си мисля, че самият Вонегът би я харесал) – книгите по мистичен начин намират път към хората, които биха ги оценили най-добре. Никакво друго обяснение не може да логично да изясни как точно реших да си взема „Синята брада” и два дни след това да не мога да се разделя с този роман. Изчетох го на един дъх без да вярвам на очите си, че някой може да пише с такава лекота, хумор и свежест, а най-накрая да живееш с усещането, че си научил нещо много важно и истинско за света.

„Синята брада” е роман за измисленият от Вонегът художник Рабо Карабекян, представител на единствената автентична американска школа в изобразителното изкуство – абстрактният експресионизъм. Без да проверявам точния цитат Вонегът чрез неговия герой казваше, че тези творци са ценни, защото са се отказали да бъдат съдник на историята. Те просто разливат боите си платното, правят странните си рисунки, търпят подигравките, но действат като истински творци, отдадени на цветовете, идеите си и вкопчени в живота. Всъщност идеята на романа не е да бъде книга за изкуството, а книга за живота. Заради това ведро ни говори и за най-тъжните неща.

Парадоксът в книгата е, че най-известната картина на художника Карабекян, едно монументално платно всъщност се е саморазрушило понеже е било нарисувано с некачествени бои. И това, ако не е поредната черна шега на американският писател – страхотен образ на един живот, влагаш усилия, занимаваш се, отдаваш енергия, а след теб нищо не остава. И въпреки всичко – нищо от описаното не е повод за депресия, ужас или страдание. Повод е само за кратка равносметка пълна с черен хумор.  

Точно така правят истинските приятели – не те оставят да се отчаеш напълно.

Карабекян беше като литературно продължение на Вонегът. Самият той никога не си позволи да бъде съдник. Имаше мнение (ето, говоря така сякаш наистина съм го познавал) по много въпроси, никога не го криеше, но не го поднасяше арогантно като единствената рецепта за бъдеще на света.

Много ми харесва това, че Вонегът винаги, във всеки свой роман пише за себе си, за семейството си, за съмненията си. Така всяка негова книга всъщност е прозорец към самия писател, към неговия свят и тревоги. Така литературата става лична до невъзможност. Смятам, че Вонегът го прави нарочно.

В едно общество в което индивидуализмът е поставен на пиедестал, писателят не иска да бъде индивидуалист, той иска да е част от голямо семейство, което има светли пориви за бъдещето, а не е впримчено в затворения кръг на разрушителните си страсти.

В този смисъл Вонегът е много тъжен човек.

Той вярваше в  идеалите за по-добра Америка, когато  Втората световна война приключи, а след това доживя времето в което видя страната си да се превръща в световен полицай, в империя, която самозабравено се опитва да контролира целия свят.

И от книга на книга неговият хумор ставаше съвсем леко по-тъжен. А последната си книга с размисли кръсти „Безотечественик”, просто не можеше да разпознава в САЩ държавата в която иска да живее. Дори с чувство на черна ирония се заканваше да съди производителите на цигарите „Пал Мал”, защото от всяка кутия му обещавали да го убият, а са го оставили да живее до осемдесет и няколко години, достатъчно, за да види как алчността изведена в политически принцип и арогантността на епохата напълно заместват всеки един от идеалите в които е вярвал.

За да преодолее студенината на епохата, Вонегът създаде свое литературно алтер-его, което умело прехвърляше от роман в роман, за да може по-добре да покаже своето изтерзано от размисли битие – писателят на фантастика, винаги издаван в малки тиражи и от странни издателства, Килгор Траут. Траут е клоунът, който винаги разказва странни истории на които се чудиш дали да се смееш или да плачеш. Това е самият писател, превърнат в литературен герой. Наблюдателят на абсурда, който може да бъде изразен единствено чрез абсурд. Може би заради това последните книги на Вонегът могат да бъдат наречени романи, но само приблизително. Реалността разруши романовата форма у американеца. Последната му книга, която може да се нарече роман е „Времетръс” от 1997 година, въпреки, че там романът се прекъсва от цяла серия от лични размишления, сякаш всичко у литературния клоун е отишло на кино. В тази последна книга Килгор Траут се появява като основен герой, вероятно за първи път, защото в другите книги винаги е епизодичен и странен. А чрез него със смях се разказва за почти окончателния край на времето, което разлюляно скача от момент на момент. Книгата е много интересна – Вонегът и неговият литературен близнак за първи път се срещат така в една книга, а след нея той просто не написа друг роман. Времето вече беше промено и Вонегът искаше да пише за света по друг начин. Защото искаше по-добър свят и тъгата на неговата литература, която повярвайте ми е много красиво смешна, идва от това, че той не видя света по-добър.

Аз харесвам всички книги на Вонегът. Във всяка една от тях през годините съм намирал смисъл и нещо близко до самия ден. Заради това винаги съм го чувствал не като писател, а като приятел. Убеден съм, че ако можехме да се видим с него щяхме да пием по бира и да говорим така все едно винаги сме се познавали. Поне аз винаги съм го познавал.

Най-често обаче съм препрочитал романа му „Механично пиано”, въпреки, че той не е най-силното произведение, което е писал, но му е първото – писано е през 1952 година. То представлява много шантава антиутопия, която съдържа всички белези на онова, което щеше да направи по-късно Вонегът велик.

В книгата е осъществено бъдещето, но по начинът по който си го е представял леко странният американски икономист от норвежки произход Торстен Веблен. Няколко думи за самия Веблен, защото той е фигура, която е непозната в България. Веблен (1857-1929) е създател на течение в икономиката, което се нарича „институционализъм” и като всяко определение не означава абсолютно нищо. Икономистът е еднакво критичен към крайните капиталисти и към марксистите, защото смята, че са въздухари, обременени от своите исторически фантазии. Той е толкова разочарован от предприемачите, толкова яростен критик е на непроизводствения капитализъм, че стига до своя лична утопия – почва да смята, че инженерите са единствената прослойка, която носи здрав дух на промяна в света. За него инженерите и само инженерите, а следователно и технологиите могат да променят света, защото го изчистват от хедонизма и от ненужните страсти.

Тази странна философия сякаш е била създадена като обект за пародия на самия Вонегът, който, независимо от разочарованията си до своя край неизменно вярваше в човешкото начало. Той описва този бъдещ стерилен и странен свят в който обикновените хора вече нямат място, за да покаже своята надежде, че именно човешкото е единствено в състояние да бъде морален компас в света и нищо друго.

Като пиша това мисля, че знам защо толкова пъти съм препрочитал „Механично пиано”, защото тя е светла книга и ми показва нещо, което Жак Атали казваше за смисълът на философията на Маркс – „човек заслужава доверие”. Като истински ироник обаче Вонегът не пропуска и да се надсмее над себе си в тази книга. Той описва революция в този свят – двама инженери, които не искат да бъдат като останалите си колеги я правят и разрушават машините в един град. Най-накрая обаче, малко преди да ги арестуват, виждат как хората са се събрали на един площад и с обожание гледат последната останала работеща машина..

Вонегът обича да намигва.

В романа „Котешка люлка” пък американецът въведе няколко нови термина. Един от тях е „карас” – това е група от хора, които може да нямат нищо общо помежду си, чиито пътища обаче се преплитат. В този смисъл имам чувството, че Вонегът от моя карас. Защото клоунадата ми харесва. Защото само смехът може да ти даде смисъл в пребиваването под небето, докато си зает с това да бъдеш свестен и последователен.

А смехът на един човек му осигурява безсмъртие и незаменимост. Всеки се смее по уникален начин и това е по-сигурно дори от неповторимата ти ДНК.

Смехът на Вонегът можеше да направи света по смислен.

Нали така правят приятелите?

Политическите пукнатинки в Меглена Кунева

Суперзвездата на НДСВ, бившата еврокомисарка, бившата кандидат-президентка, настоящата партийна строителка Меглена Кунева официално напусна НДСВ вчера. Това действие сигурно изглежда много правилно на събраният около нея екип от политически пиявици, които отдавна си търсят ракета носител, която да ги изстреля в парламента. Но от друга страна действията на Кунева слагат край на идеята, че тя може да бъде мотор на някаква промяна към по-добро.

Защото бившата еврокомисарка не е жертва, а галеник на съдбата. Тя щеше да бъде госпожа Никоя, ако не съществуваше НДСВ, което да я направи популярна и да й придаде бляскав медиен имидж. Кунева получи всичко от своята партия, но сега, когато времената са други, тя предпочете да се спаси по терлици.

Идеята да си голям политик обаче не се състои в постоянната повратливост и вечните маневри, а в способностите на един човек да се бори за каузи, които може и да изглеждат загубени. Кунева предпочете утъпканите пътеки, баналният обществен конформизъм, лесният изход. С други думи самичка пое към своя окончателен залез, дори и днес всичко да й изглежда като триумфална победа.

Нека да припомним още нещо. След първия тур на президентските избори миналата година, след като пред очите на хората се извърши радикална подмяна на техния вот с манипулации, фалшификации и полицейщина, Кунева отказа да вземе страна. Предпочете да говори за съновидението си, че ГЕРБ и БСП са едно и също нещо. Образът на загрижената за гражданите се пропука още тогава.

А сега просто пукнатините се увеличават. 

Пук-пук. 

 

Пурковци на XXI век

Пурко. Така се казваше главният герой от филма на Николай Волев "Господин за един ден". В кулуминацията на сюжета бирниците взимат абсолютно всичко от бедният музикант Пурко и го оставят само по бельо.

Филмът е от 1983 година, но сякаш съдържа знание за финансово-икономическият терор над съвременните българи. Просто в България историята обича да бъде удивително една и съща. А ужасът от бирниците е трайно закодиран в генетичната памет на хората. Героят на Елин Пелин дядо Матейко приема да влезе в рая (въпреки липсата на кръчми) едва, когато разбира, че всички бирници се пържат в ада.

Съвремените законови правила за това какво могат и какво не могат да вземат частните съдебни изпълнители от хората направо сияят от социална загриженост. Оказа се, че българската държава чрез закон е гарантирала правото на всеки да спаси от бирниците два чифта бельо и всички употребявани обувки.

Два чифта бельо! Човек веднага усеща социална сигурност като си го представи. Че да се скиташ и без тези два чифта из студения свят е съвсем опасно в тези времена на пропаднали нрави и неочаквани изненади. Очевидно логиката е, че грижата на държавата стига единствено до бельото - оттам-нататък всеки да се оправя сам с въпроса за личната си неприкосновеност.

Картината е епична - в сблъсъкът си с институциите, човек може да бъде ошушкан до долните си дрехи. Абе, социална държава, че чак дрънка. В битката с бирника можеш да останеш без нищо, но пък обществено осигурен с долни гащи и шапка.

Като истински Пурко.

Добре, че Рая, казват библейските източници, е топло. Там и бирници няма. Значи поне един ден социалната държава ще ни е осигурена.

Геополитически размисли на един неполитически човек

Фейсбук създава едно чувство за окончателност. Въпреки, че си в потока на световното време, в окото на емоционалната буря на човечеството, в центъра на виртуалното торнадо, понеже в крайна сметка в реалността си сам пред компютъра, това те хлъзва в лъжливото усещане, че твоето мнение може да тежи повече от всички останали в света. Това наблюдение важи единствено и само за българските реалности. Българите и света са като два отделни острова без редовен транспорт помежду си. А собствената ти изолация от всичко останало е в състояние да роди демоничната представа, че цялата вселена произлиза от теб. Заради това в България е пълно с толкова хейтърски дух из форумите – българите са божества с леко черен оттенък, защото изпитват чувството за изначално невписване в световната реалност. Това е особено чувство, което те кара с думи да презреш всичко, което може да намеква за независим от тебе живот. И така се появяват виртуалните наблюдатели, които злоупотребяват с удивителните, чиято патетика може да среже дори парче стомана и, които в крайна сметка могат да произвеждат единствено неспирна ярост, която хвърля искри във виртуалния мрак на галактиката.

Заради това на всеки българин му е трудно да разсъждава за света, защото в душата на всеки българин се крие огромното подозрение, че светът е просто една халюцинация в края на хоризонта. Как можеш да си политик като стоиш вън от политиката? Как можеш да твърдиш, че мислиш като обитаваш единствено яростта и никога иронията?

Заради това започнах да се отнасям с подозрение и към своите собствени мисли. В крайна сметка пиша мненията си с екзекуторска окончателност, а това пак е страничен дефект на някаква вътрешна талибанщина. Заради това реших, че това са геополитически размисли, които обаче няма да натоварвам с геополитика. Амос Оз твърдеше, че има безотказен начин да разпознаеш фанатика – той просто няма чувство за хумор.

Абе винаги съм знаел, че смехът ще ни спаси.

Рано или късно.

Всички религии по земята с бохемска находчивост, отново и отново, раждат идеята за задгробен живот. Това е лесно обяснимо - животът е навик от който душата човешка не иска да се откаже. От всички възможни варианти на небесно битие, аз съм категоричен привърженик на скандинавската идея за Валхала. Викингите са си представяли небето като безкрайна кръчма, където поразголени валкирии постоянно им сервират бира и така до края на вечността. Велико нали? Само едно се питам, мама му стара, когато един ден вечността свърши, какъв ли бакшиш човек ще трябва да остави на сервитьорките...При това разтеглено работно време - бакшишът определено ще трябва да е доста солен :)))

-------------------------------------------------------------------

Измислих едно езиково нововъдение - остарялото и комунистическо "о, пиле шарено" трябва да бъде заменено с проевропейското и глобално - "ох, ти, кокошчице щастлива" :))))

---------------------------------------------------------------------

При нито един обществен скандал няма да се уморя да повтарям, че политическите галимации трябва да бъдат открити от лиричната поезия. Номерата с луната, вечерта, ветреца, вече не вървят. Спасението на лириката е в политическата драматургия. Ето как музата на обществените финанси ме пярна с крило и старият поет роди зашеметяващ лирически опус:

Като бонус ще те взема

и в сметка няма да те върна.

Това е управленска схема -

в герберче ще се превърна

Ще вляза във партиен тонус,

в премиерски висш регистър

и върху бонуса ще взема бонус

като ояден зам.-министър.

И ще бъда аз милиардер

с твоя бонус в мойта каса,

доволен като палав пионер,

или като Фидосова пред шведска маса :))))

--------------------------------------------------------------------------------

Невероятно заглавие: "Порно на десет века върху старините на Преслав". Оказа се, че лютите прабългари между всички битки и сечене на ромейски глави като истинските носители на демократичен еротичен дух са се отдавали и на палави забавления. Все пак, оказва се, първата регистрирана шведска тройка в света, пак била нарисувана във Велики Преслав. Което показва колко грубо се е подиграла историята с нас - открехнали сме света за основна културна идея в порното, а пък шведите най-нагло са се окичили с лаврите. Абе, да ви кажа - тези прабългари ми се издигнаха в очите. Свежарки се оказаха :)

---------------------------------------------------------------------------

Направи ми впечатление, че тази вечер звездите над Подуяне са направо огромни. Не знам какво е станало, но небето над блока ми прилича на плакат на филм за нашествие на извънземни - пълно е със светлинки, които обаче не се държат враждебно, а всяват някаква мекота в сърцето. Ееех, викам си аз, Господ е велик рекламист, знае как да рекламира на нас, обикновените пролетарии в Подуяне, идването на пролетта и поетичния ефект на малко крушова ракия в подходящото време на деня :)))

-----------------------------------------------------------------------

Премиерът - Боко. Ченгето - Цвъцко. Финансисът - Симо. Пенисът - Кънчо. Топ-депутатка (бях написал "депутка", но вероятно от вълнение) - Цецка. Това държава ли е или анимационен филм? :))))

-------------------------------------------------------------------------

Никога няма да ми омръзне да чета американски статии за Путин. Винаги е готино да гледаш как имперските анализатори на една западаща империя пишат с абсолютно неразбиране и вътрешен гняв за една въздигаща се империя. Но най-много от всички ме кефи следната идея - автори от страна с абсолютно зациклила политическа система (и това ще си проличи за пореден път на изборите през ноември) многооо обичат да дават акъл за либерализация и реформи, особено, когато това не се отнася за тяхната страна. Светът щеше да е много по-добро място, ако всеки си гледаше работата...

------------------------------------------------------------------------

Чета днес, че семейството Дони и Нети (доскоро си мислех, че семейството се казва Дони и Момчил, но очевидно хората променят рязко настроенията си) направило подписка до Външно да си имаме консул в Непал. Хахаха. Ето как си прецакваме външната политика - не знаем кои трябва да са истинските приоритети на държавата. От името на Бохемската левица аз пък почвам подписка за това България да си има консул в имението на Хю Хефнър. И мисля, че прогресивната общественост отсега е наясно, че едва ли има по-подходяща кандидатура от моята, която да отстои българските стратегически интереси при тежките преговори с мис "Май" примерно:))))

-----------------------------------------------------------------------

Цитат от проучването на "Алфа Рисърч": "Въпреки че общественото мнение е силно критично както към приемането на ACTA, така и към проучванията за шистов газ, поемането на отговорност от страна на министър Трайков е изиграло положителна роля и протестите не са довели до спад в неговия индекс на доверие". Хахахахахахахахаха, това е все едно да кажеш - въпреки, че общественото мнение е критично към педофилията, това че Трайков е поел отговорност за организираната от него оргия в детска градина е изиграло положителна роля и обществото му е простило. Това наистина вече не е социология. СоциолЪгия е :)))))

---------------------------------------------------------------------------

Когато преди около 2 години формулирах идеята за еротичния характер на бъдещата демокрация и се обявих за обществен консенсус около плеймейтките и битката за окончателното освобождение на света от сутиените, изобщо не предполагах, че Бохемската левица ще стане толкова мощен медиен фактор, а идеите ни ще се разпространят като вълна от бонуси в ГЕРБ. Днес обаче вече чета, че двете Златки (русата и черната, а не е ли време да се появи и червенокосата) щели да водят политическо предаване. Никой никога досега не е изследвал великият въпрос пречи или помага промискуитета на политическата кариера? Двете Златки със сигурност ще му отговорят, а не бих се учудил, ако след 10 години някоя от тях стане министър на културата :))) Сега е време и ръководството на БСП в София да не спи, а да се замисли за отдавнашното ми предложение левицата да издигне за кандидат-кмет в София Николета Лозанова - тя е интересна, коалиционно привлекателна кандидатура и е в състояние да възбуди...интересът на младите. :)))) Бохемската левица - левицата, която вижда как нейните идеи се сбъдват :)

-----------------------------------------------------------------------

Пътешествие във влака: както винаги най-приказливият дядка в купето долови нещо от мистичната ми репортерска работа и още не бяхме напуснали Пловдив, когато той вече развиваше теория на прехода, разглеждан от него като гигантска конспирация за колективно изчукване на народа :)))) Съгласих се с него. После обсъдихме състоянието на БДЖ и стигнахме до извод, че тази власт е за затвора заради това, което прави с влаковете. Аз лично настоявах за доживот за Борисов, старецът беше убеден, че специално заради него трябва да върнем бесилките. После обсъдихме и изборите в Русия - старецът се разкъсваше душевно - от една страна се оказа фен на Путин, от друга обаче Зюганов се самонарича комунист и старецът лоялно каза няколко хубави думи за него. Той възхвали руснаците, аз оплюх американците и малко преди София вече бяхме стигнали до идеята, че нещата в света не могат да останат така...Долу приватизацията на БДЖ! Никой няма право да отнема толкова хубави и революционни мигове от народа! :)

--------------------------------------------------------------

Всеки път, когато ми се прииска да напиша нещо иронично за 3 март, смутено осъзнавам, че само едно или две поколения ни делят от онези хора, които са видели с очите си как животът им се променя :))))) Моите прапрадядовци вероятно са носили спомен за този миг. В крайна сметка ние никога не празнуваме нищо друго освен човешката памет за историята. Но само колко е хубаво да я имаш - така човек осъзнава своето място в света :))

-----------------------------------------------------------------

Навръх празника старият репортер потегля към Пловдив. По радиото чух прогнозата за времето - синоптикът с почти поетичен възторг разказа как днес дори северният вятър щял да бъде топъл и като освободителна армия щял да изчисти света от проклетия сняг. Пролетта идва като кротка революция и как човек да не е радостен - да попаднеш в Пловдив в началото на пролетта, че това си е като синоптичен бонус, който за разлика от министерските бонуси, не раздува само банкова сметка, а уголемява от радост душата на човека :)))

------------------------------------------------------------

Изгледах филма за Маргарет Тачър. Мерил Стрийп със сигурност заслужава Оскар заради превъплъщаването си в нея. Само едно не разбрах - защо английската, а и американската десница реагира толкова болезнено на този филм? В крайна сметка Стрийп никъде, дори и за миг, не пресилва или пародира образа на Желязната лейди - разкрива ни една политическа фанатичка, една обсебена от властта жена, една маниачка на тема контрол, която е способна да разруши всичко, дори собствения си кабинет в мига в който светът се променя и тя става една странна и страшна останка от миналото. Нищо в този образ не е пресилено, дори естествената мекота на Мерил Стрийп сякаш малко смекчава образа на старата британска кукувица, чието име и до днес е псувня в собствената й страна. Невероятен филм. Той показва властта като тъмна сила, която може да унищожи не само индустрията в една страна, ами може да мине и през един човек като природно бедствие и да го превърне в робот. Това е Маргарет Тачър. Sad but true :)

---------------------------------------------------------------

Кратък полет над моята социална и политическа библия "Космо" ми разкри неподозирани досега неща за света. След като видях заглавие "Пълен комплект оргазъм" трепетно се запитах нима това означава, че има и непълен оргазъм, а това от своя страна ми навя сиви мисли за бъдещето в което дори оргазмът е разделен на комплекти и сигурно само богатите се уреждат с пълния пакет...:)))) После се сблъсках със заглавие "Блаженството на малките неща" и изчислих, че малките неща според моята Библия излизат на смешната цена по около 1000 кинта на ден (какво му плащаш за малки удоволствия). А най-накрая видях изпратен от млада мениджърка въпрос до списанието, който гласеше: "Възможно ли е той да мастурбира твърде много". Слава богу всичките ми интернет-сетива запищяха като аларма в АЕЦ и не отворих нито въпроса, нито отговора...:))))) Какво нещо е "Космо", а? Като чистилище е. Излизам от него с категоричното убеждение, че аз всъщност съм невинен като ангел :))

-----------------------------------------------------------------

"Oбещаха ни, че ще живеем по-добре, но това не даде никакъв ефект. Вече нищо не може да ни уплаши". Нинус Несторович :))))))))

--------------------------------------------------------------

Мисля, че открих своята нова държава. Досега в "Монд дипломатик" четох една статия за митичната държава Непал. Само чуйте елементите от утопията - на власт са комунистите-маоисти. Тяхна политическа опозиция са комунистите-марксисти и някаква полуевропеидни социалдемократеещи се левичари :))) Схващате ли колко е утопично?! Всички са съгласни по въпроса за революцията. Спорят единствено за това какво пиене точно върви с нея :)))))))))

-----------------------------------------------------------

Интервю на банковия вампир Левон Хампарцумян: "Технически кризата свърши". Зацвилих от радост като го прочетох. Не знаех, че вече има степени на излизането от кризата. Банкерите излизат от кризата технически и сега тяхната основна задача ще е да се убедят, че никой друг няма да напусне кризата жив :)))))

------------------------------------------------------------

Постъпих толерантно - реших да дам още един шанс на Мишел Уелбек да ме убеди, че става за писател и зачетох последната му книга "Карта и територия". Честно казано тя върви по-леко от останалите, малко по-ведра е, въпреки, че пак е фиксирана около някаква неясна меланхолия и непоносима тежест на живота. Не мога да си обясня нещо - модерното поколение френски медийни писатели (Уелбек, Бегбеде и още шепа други) сякаш упорито са убедени, че французите от средната класа, които имат пари, но не знаят какво да правят в живота си, са универсален измерител на тъгата в света. И заради това въпреки тъгата в книгите им, аз ги чета като хумористи и като хумористични романи, защото никога не успях да схвана какво е толкова разтърсващо на драмата на някакъв богат французин, който чука наляво и надясно, защото не знае как да живее :)))) Добре де - в последната книга на Уелбек главният герой не чука, а рисува, ама пак си е същото...:))) Какво се случи с онази френска литература, която те хващаше за гърлото и те караше да си мечтаеш да си французин? Каквооо? :)))

----------------------------------------------------------------------

Тормози ме един философски проблем: защо хората броят овце в желанието си да заспят? Броенето на овце вероятно гарантира заспиване, но пък и доста кофти сънища. Аз опитвам да броя голи жени. Вярно е - трудно се заспива докато броиш голи жени, но пък какъв оптимизъм за живота те обхваща.... Не е за разправяне! :))))

--------------------------------------------------------------------

"Президентът Росен Плевнелиев е посочил, че България добре разбира през какъв етап преминава Афганистан и е изразил готовност страната ни да помогне с опита си, натрупан в процеса на прехода". Хахахахаха. Афганистан издържа на талибаните, издържа на янките, но съм убеден, че ще рухне напълно като страна, ако приложи българският опит в преходите. Ако тръгнат да взимат акъл от нас скоро полетата с опиум ще бъдат върнати в реални граници, те ще запустеят задълго, защото няма да има кой да ги обработва. Частници ще вземат на концесия пещерата "Тора-Бора" и ще направят вътре спа-хотел, но само за милиардери. Талибаните ще се разцепят на два синода и ще водят битки за това кой да има правата за продажба на повече корани. Всички чайни в Кабул ще бъдат шитнати на безценица в ръцете на определени бизнесмени. Президентът Карзай ще обяви, че е бил индийка в предишния си живот, а кметът на Кабул ще се накани да прави правителство...Тоталната българизация на преходите е едно от най-опасните явления във вселената, ей. :))))

--------------------------------------------------------------------

Бойко Борисов упорито заприличва на злоупотребяваща с кокаин манекенка - абсолютно не може да си контролира реакциите. В прилив на медиен гняв той обяви, че ще кара партийните чиновници да си върнат бонусите, иначе щял да уволнява. Интереснооо. Според мен - тя белята вече отдавна е станала. И второ - проблемът просто не са самите бонуси. Проблемът е, че тази власт ги обяви за нещо, което само Тройната коалиция прави и ги сатанизира мащабно. Чудно ми е защо Борисов не заплашваше с уволнения през 2010 година, когато пак са си раздавали бонуси? Поведението му днес прилича на поведението на порнозвезда, която след 500 филма внезапно се е сетила, че нейното призвание не е да става секс-звезда, а монахиня...:))))

----------------------------------------------------------------------

29 февруари - вселената никак не е щедра като министър от ГЕРБ към човек без диплома, но с партиен билет. Бонусът, който дава е един ден на четири години. Толкова. Скръндзава работа...:)))) Бог определено не е гербаджия...:)

Блажен бонус по време на пости

(Кога и как премиерът би се спаружил като новия любимец на България - Кънчо)

След като вече близо три години кабинетът на ГЕРБ се държи като нафиркан шофьор, който кара без спирачки, с пълна скорост, а на всичкото отгоре с бутилка уиски в ръката, към бездънната пропаст, хората като че ли най-накрая започнаха да разбират в каква катастрофична холивудска ситуация са били поставени.

Икономическите показатели на България вече трябваше да са така перфектни, че финансовия министър да няма друга работа освен да се перчи в Брюксел с цъфтящата икономика и да намига закачливо на секретарките на западните си колеги, а може би, при удобен случай, да ги кани в хотелската си стая, за да им чете части от своя докторат по икономическа теория.

Нищо подобно обаче не се случи.

„Неблагодарните” българи започнаха да усещат, че управленската магия на ГЕРБ нещо не сработва качествено, а фалцетните нотки на Дянков и неспирното желание на Бойко Борисов да наложи в Европа българският модел на абсолютно недохранване, не само не привличат бързо пари и инвеститори в България, а действат по-скоро повик за гадене на всеки човек, който може да се досети какво ще се стане в страната му.

Рецептата, която ГЕРБ се опитаха да внедрят у нас не е уникална. Тя се крепи върху идеята, че ако човек е останал в стая без въздух единственият начин да се спаси е да се задуши до посиняване, защото така ще диша по-малко и въздухът ще му стигне за повече време.

Прословутата постна пица на Дянков беше израз точно на толкова витална философия на живота – замразяване на заплати и пенсии, орязване на жизненоважни социални програми и ехидни намеци, че е време българите да оценят положените усилия. Вероятно, за да получи философско оправдание за икономическата си гилотина от 2009 година насам финансовият министър около 15 пъти оптимистично каза, че страната излиза от кризата буквално другия месец, но очевидно в календара на управляващата партия има сериозен бъг, защото, ако се водим по него, то значи времето изобщо не помръдва, а кризата си стои наоколо като чудовище от фентъзи-роман.

Цялата икономическа идеология на ГЕРБ се оказа сбъркана и фалира още на първата година. Ппрословутият кабинет на Бойко Борисов дори не може да си събере приходната част на бюджета. Те работят толкова неефективно, че не са в състояние да покрият даже и най-елементарните изисквания за това държавата поне да стои на крака.

Обвинението не е пресилено. След като изсмукаха фискалният резерв и го оставиха на законовия минимум, ГЕРБ изведнъж схванаха, че нямат полезни ходове, а хората обедняват с всяка измината минута. Това е класическа ситуация в която става ясно, че икономиката не е и никога няма да бъде стерилна наука – тя е толкова тясно преплетена с политиката, че фобиите на всеки министър или пък вицовете на всеки премиер я поразяват като бубонна чума.

Оказа се, че икономическите мании на ГЕРБ ни доведоха до една безкрайна икономика на абсолютни монополи, които са си паралелна власт в страната и те не разглеждат клиентите си като хора, а като някакви микроорганизми върху, които се прилага експеримент колко точно могат да издържат преди окончателно да спрат да мърдат и да застинат вовеки.

Точно заради това абсолютно пренебрежение към обикновените хора, сагата с бонусите, която расте като митологична лавина, не бива да учудва някой.

Тази власт има връзка единствено със собствените си банкови сметки, а връзката с реалността съществува единствено, когато им се обадят, че е време за традиционното участие в сутрешен блок. Защото епохалната лакомия за пари на върхушката на ГЕРБ е израз освен на тъпашко самодоволство и злоупотреба, но и на липсата на сетива за реално оценяване на обстановката. Не може властта, която казваше, че всички трябва да затягаме коланите, тайно да е нагъвала луканка, докато другите като най-голям лукс са си позволявали супа от коприва. Не може тези, които казваха, че ще възстановят доверието в управлението, още на първата година да са започнали да пращят по шевовете от пачките на данъкоплатците. Не е нормално партията, която се обяви за силата на новата справедливост да се окаже единствено партията на прибрания бонус.

Именно тази драма срина и последното морално оправдание, което това правителство можеше да има за своето съществуване.

Медиите са в особен капан и често не проявяват никаква памет за нещата станали буквално вчера. Но трябва да възстановим усещането за политическа и времева последователност, ако искаме един ден наистина да се отървем от тази маниакална власт. Защото най-скандалното в драмата с бонусите дори не е тяхното взимане, а безкрайните лъжи, които чухме. Толкова много лъжи не се произнасят дори и на предизборен митинг.

Нека да припомним най-култовите от тях, защото иначе няма да е честно пред историята на българските дивотии.

На 29 февруари финансовият шаман, пардон министър, Симеон Дянков заяви, че общата сума на бонусите е около 100 хиляди лева. Точно така каза – 100 хиляди лева.  В действителност те се оказаха 6 пъти повече – 603 575 лева. При това само по официалната статистика на кабинета, която е силно лъжлива и манипулирана, но това е тема за отделна политическа фетва. Кой финансов министър може да си позволи да направи толкова огромна грешка? Добре, сменям въпроса – кой финансов министър може да си позволи да излъже 6 пъти повече? А Дянков, сигурно сте се убедили сами, не спира да лъже нито за миг. Той така се е оплел в лъжи, че сигурно вече не може да каже собственото си име правилно.

След това, на същият този митичен 29 февруари, започна цяла серия от красиви лъжи. Моята любима лъжа бе изречена от Вежди Рашидов. С плачлив глас той сподели пред медиите: „Бонуси не са раздавани в моето министерство. Освен по точковата система да са давани, но от порядъка примерно може да са между 100 и 200 лв. Това е най-бедното министерство". Като я прочетох ме хвана за сърцето и дори поисках мокра кърпичка, че не е прието порасналите мъже да плачат като домакини пред сериала „Листопад”.

Само, че безмилостната гилотина на цифрите, и то пак ще повторя на офицалните цифри на върнатите пари, разкрива доста некултурна атмосфера във ведомството на Рашидов. Тримата му заместници са получили съответно 3190 лв., 6983 лв. и 2813 лева, а апетитен бонус е получила и началничката на политическия му кабинет - 5888 лева.

Оставаме в прословутия 29 февруари. Министърът на транспорта Ивайло Московски, унищожителят на железниците, с категоричен тон каза пред медиите, че неговото министерство е непорочно откъм бонуси – такива изобщо не били давани. Сега отново в реалността – цифрите разкриват лъжа по-опашата дори от случайна комета в Слънчевата система – един от неговите заместници е взел 53 994 хиляди лева, а другият 18 480 лв. Да не говорим, че парламентарният секретар на министерството със сигурност е имал една хубава и доволна Коледа с взетите 10 276 лв.

Дали изобщо думите струват нещо в епохата на ГЕРБ?

Но нека за пореден път да се върнем към 29 февруари, тази дата е толкова поетична. "Не съм взел нито една стотинка бонуси, нито някой от моя кабинет, а и няма система, по която да вземаме" , тропна с крак пред медиите земеделският министър Мирослав Найденов. Така ли, пиле шарено?

Не, по скоро – така ли, кокошчице щастлива?

Интересно как тогава изведнъж се оказа, че и тримата му заместници са прибрали от кинтите на народа - съответно от по 15 144 лв., 2477 и 680 лв? Боговете на щастливите прасета ли им ги пратиха?

Лъжа след лъжа.

Не само щипват народни кинти, но и лъжат.

Е, това си е жива психопатология.

Не може да се отрече – премиерът направи последен опит да рестартира своята харизма и държа продължителна реч като надрусан телевизионен евангелист. Но, ето че след три години постоянна експлоатация на своя медиен образ, той вече е напълно изчерпан откъм оправдания. Заради това чухме най-баналното от тях – пак препратки към тази въздесъща Тройна коалиция, която мира не дава на Бойко Борисов.

Понякога си мисля, че премиерът съществува единствено и само заради това постоянно да се сравнява с предишното управление. Ако стане така, че изведнъж това е невъзможно, то и министър-председателят ще се спаружи като новия любимец на България – пенисът Кънчо, когато не му сложат подходяща шапчица.

Тази постоянна препратка към миналото управление вероятно е израз на някакъв болезнен комплекс, но вече започва да дразни, защото какъв политик може да е този, който има една-единствена мотивация – да се перчи пред предишните колко е готин. И точно по темата с бонусите този номер няма да мине. Защото наистина при всичките си грехове, които има, Тройната коалиция имаше финансови резултати, за които Бойко Борисов може само да си мечтае и да преглъща като тийнейджър пред плакат на фолкпевица. Защото предишният кабинет не може да е виновен за моралното падение на този.

Но това е тема голяма като министерския апетит за бонуси.

В крайна сметка описаната картина не е радостна. Икономиката цикли. Върхушката на ГЕРБ си раздава бонуси. България е попаднала в някакъв крачол на времето от който сякаш няма измъкване.

Заради това задължително трябва да завършим с черен хумор. Навремето при едно от природните бедствия, които се случиха по време на предишното правителство, Борисов бе казал, че ето на – когато управляват комунистите се случват природни бедствия.

Ами очевидно е, защо пък, когато управлява ГЕРБ сковаха такива сибирски студове.

Дори и времето е искало да смрази душите на тази върхушка, че поне да не може да си похарчи бонусите с кеф.

Няма таван

Оказа се, че никой не може да окове в правила и тавани министерските пориви да раздават пари на герберската върхушка. В крепостта на скръндзавоста, в пицарията на постните финанси, в сърцето на мрака на този кабинет, само през 2011 година Симеон Дянков е раздал 55 085 865 като допълнително материално стимулиране.

Момент.

Нали трябваше да затягаме коланите? Нали кризата беше толкова страшна, че няма пари за увеличение на пенсиите, дори и на вдовишките пенсии? Нали всички колективно щяхме да поемем дъх, но да изплуваме след 4 години на бряг със здрава икономика, високи заплати и щастливи герберчета, които бягат по новите магистрали.

Значи докато някои са се лишавали от поне по едно ядене на ден, други са се чудили в кой ресторант да си пръснат бонусите?

То и самата дума бонус тук е подвеждаща. Част от тези средства не са бонуси, а за пари, раздадени в нарушение на закона. Криминални пари, защото по закон от 2009 година насам министрите и заместник-министрите нямат право да получават възнаграждение за участието си бордове.

Това обаче нито за миг не е спирало престъплението. Едните са затягали колана до посиняване, а другите са взимали пари на гърба на затягащите. Защото няма таван за апетита за "бонуси".

Но оказа се - таван за парите за лечение на болни деца има. Таван за пенсиите има. Заплатите са замразени. България е държавата на постоянните тавани за обикновените хора. Но виж таван за онези другите, дето се пъчат на върха, няма.

А пука ли им за всякакви други тавани?

Направо ни удариха в пода.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

СоциолЪгия

Социологията в България е наука за масово поразяване на съзнанието. Нейната цел не е да информира, обясни или анализира, а да замъгли, излъже и шаманизира напълно обществото. Изводът е краен, но има върху какво да се опре. Социологията е станала последен отчаян опит на сегашната власт да си самовнуши, че нейното съществуване е легитимно и обичано.

Но дори и в стената от монументални лъжи понякога цифрите говорят сами за себе си. Нито един министър от този кабинет вече не е смятан за безусловно успешен, сочат данни от проучване на "Алфа Рисърч". Дори и социолозите не могат да избягат от неумолимата тежест на истинските настроения на хората. Но техните интерпретации са достойни за някой литературен конкурс.

Ето например какво гласи обяснението за Трайчо Трайков: " Въпреки че общественото мнение е силно критично както към приемането на ACTA, така и към проучванията за шистов газ, поемането на отговорност от страна на министър Трайков е изиграло положителна роля и протестите не са довели до спад в неговия индекс на доверие".

Този полет на поетичното безумие заслужава да бъде адмириран. По същата логика може да обясни, че ако един убиец поеме отговорност за своето деяние, то обществото веднага ще започне да го гледа мило и нежно. Изобщо трогателните усилия на колективното социологическо тяло да брани властта сами по себе си са достойни за цяла ода.

Само, че всичко това е капан. Капан за социолозите, капан и за кабинета. Когато анализите за измислените цифри започнат да звучат като поезия, а светът си остава все така непоетичен и озъбен, то никой не може да очаква доверие, авторитет или уважение. Ще има само ръмжене.

Защото, както казваше един писател, това вече не е социология.

СоциолЪгия е.

Голяма безпътица в Империята зад океана

(Помагало за ориентиране в джунглата на американската политика)

Дори и в своите омрази и колективни фобии, България е много по-близо до Русия, отколкото до която й да е друга страна в този свят. Пример за това са протеклите избори за президент там – всички у нас се интересуваха от резултата и най-вече хората, които стават и лягат с гръмки лозунги, че Путин е диктатор, а Русия някаква постмодерна земя на абсолютното зло. Очевидно българското бъдеще трайно се е изместило, дори и в очите на мразещите, а и бъдещето на целия свят, защото дори и омразата може да бъде форма на геополитическо откровение.

В същото време българските медии, обсебени от идеята да покажат, че руските избори са едва ли не някаква безкрайна форма на нарушение (никога няма да спре да ми бъде интересно защо повечето от тях не бяха така гневни и разкриващи, когато ГЕРБ на практика свиха толкова много гласове и извършиха повече нарушения по време на вота от футболист с махмурлук по време на дерби), пропускат един друг много важен факт – на 6 ноември предстоят нови избори в САЩ или го отразяват само с кратки репортажи, които издават единствено непознаване на реалната политическа обстановка в Голямата Империя.

Процесите, които се развиват в Америка обаче са много интересни и заслужават да им се отдели малко внимание. Защото светът се променя, но както винаги икономиката и политиката последни искат да разберат това. Ето защо е интересно да се наблюдава отблизо изборния процес в Щатите – той разкрива картината на една радикално зациклила политическа система, която прави и невъзможното, за да не се промени, а да си остане една гигантска фабрика за статукво.

Особенният двупартиен модел на САЩ става все по-непредставителен за обществото и това си пролича още през 2008 година. Година по-рано изгря звездата на Барак Обама, който даде нов заряд на Демократическата партия и вдъхнови тълпите, че е промяната е възможна, че полуделите финансови елити на САЩ могат да бъдат укротени, че корпоративният нов ред може да бъде разрушен и заменен с истинска демокрация на участието. Именно заради надеждата и наелектрезирането, че е възможна друга Америка, Обама успя да съкруши безспорната фаворитка на демократите Хилъри Клинтън. Срещу него тогава републиканците извадиха общо-взето най-доброто, което имаха след тотално проваленото управление на Джордж Буш – младши – старият ветеран Джон Маккейн, който минава за „maverick” (интересна дума с която американците определят политици, които се движат по собствен път и не се съобразяват с партийни повели и програми) и губернаторката на Аляска Сара Пейлин, жена, която със своята посредственост и импровизации на тема политика, даде безкрайно поле за изява на неуморните американски комици, които са безпощадни.

Републиканската машина обаче е неуморно в произвеждането на картонени образи. Мозъкът на медийната машина за промиване на мозъци на Републиканската партия се нарича Карл Роув и той се втурна да търси начини да обвини Обама, че е социалист. От недрата на обикновените янки набързо извадиха един кадър, който кръстиха Джо Водопроводчика и той тръгна да обяснява, че не иска да види САЩ социалистическа държава, а Обама (този маоистки Сатана!) само чака да се докопа до властта, за да докара на власт комунистите и да накара всички американци да работят за по три долара на петилетка.

В крайна сметка Обама размаза Маккейн, но целият свят трагично усети, че новият президент на САЩ е пленник на токсичното политическо статукво във Вашингтон и не успя да осъществи повечето от своите идеи. В книгата си „Свободно падане” Джоузеф Стиглиц много добре е описал всички шансове, които администрацията на Обама имаше да промени икономиката, но, които така и не приложи. В крайна сметка политическата система на САЩ не успя да се промени по никакъв начин и това отвори фронта за две граждански движения в Америка, които промениха пейзажа всяко по своя начин.

Първо се появи прословутото „Чаено парти” – крайнодесни, почти анархистки настроени американци, които издигнаха лозунги срещу преразпределящата роля на държавата и обявиха за пореден път верността към шантавите идеи на Айн Ранд. Появата на това движение тласна Републиканската партия толкова надясно, че в един момент за нея стана невъзможно да си избере нов кандидат за президент, който да успее да олицетвори ясно всички разнопосочни виждания на десницата.

После на дневен ред излезе „Окупирай Уолстрийт”, движение за промяна и направо за отмяна на капитализма, което веднага бе възневидяно от републиканските анализатори и от „Фокс нюз”. „Окупирай Уолстрийт” обаче се оказа явление от съвършено нов тип, защото бързо доби глобалност, но и, защото отказа да се припознае като част от партийната система на САЩ или пък да подкрепи някоя формация.

В крайна сметка тези две явления ни показват, че президентските избори през 2012 година в Америка ще се проведат при една напълно разделена нация, която все още не може да открие свой нов път в света на голямата криза.

В Демократическата партия няма предварителни избори, защото кандидатът е ясен. Барак Обама ще се бори за втори мандат и шансовете да го спечели никак не са малки, но не заради това, че той е особено силен президент, а защото срещу него застава една Републиканска партия (красива ирония – републиканците се наричат GOP (Grand old party  - голямата стара партия), въпреки, че от двете формации, точно те са по-младата), която не може да постигне никакво единение и стабилност.

След цяла серия от политически дебати и вътрешни битки на полето за кандидат за президент на републиканците останаха 4 души, които ще представя с по-няколко думи.

Соченият за фаворит сред тях е Мит Ромни, бивш губернатор на Масачузетс. Ромни е зализан милионер, мормон, човек, за когото очевидно идеите не означават почти абсолютно нищо. Точно това е едно от основните обвинения срещу него. Въпреки, че е най-популярната фигура на републиканците консервативните избиратели не могат да му простят това, че като губернатор на Масачузетс, той е прокарал реформа в здравеопазването, която удивително напомня на тази, която Обама прокара в национален мащаб. За републиканската партия в момента това е все едно да те обвинят в сатанизъм.

По време на своята настояща кампания милионерът Ромни бе записан как казва и, че не го е грижа за бедните в САЩ, а дори и в страната в която всеки се изживява като потенциален бъдещ милионер, това е радиоактивна реплика. Като минус за него е и принадлежността му към църквата на мормоните, защото ще бъде нова политическа екзотика за САЩ мормон да оглави страната. Всички тези фактори в комбинация, а още и много други, почти успяха да провалят кампанията на Ромни за предварителните избори. Той беше сочен за фаворит почти от самото начало и започна с няколко победи, но почти от нищото се появи един млад и много надъхан републиканец – Рик Санторум, който започна зловещо да му диша във врата. На този етап все още не е ясно кой от тях двамата ще надделее в битката за сърцата на голямата стара партия.

Рик Санторум се оказа голямата изненада, защото звездата му изгря съвсем неочаквано по време на предварителните избори. Нито една от големите американски медии не го слагаше сериозно в сметките си за кандидат-президент на републиканците, но изведнъж Санторум получи реактивно ускорение. Вероятно набраната скорост се дължи на факта, че в сравнение с останалите си конкуренти той изглежда много стабилен и последователен в своите идеи. Санторум е фанатичен евангелист и е, човек, който няколко пъти заяви, че според него разделението между църква и държава не е завинаги и не е правилно. Този религиозен фанатизъм предопределя и голяма част от останалите му консервативни възгледи – той е твърдо срещу абортите и правата на гейовете, а точно тези две теми са изключително чувствителни в цялото американско общество. Санторум притежава и рядкото качество да говори точно това, което мисли, което изглежда добре на хартия, но много често неговият краен религиозен фанатизъм плаши хората и ги кара да търсят по-умерен кандидат. В самата Републиканска партия също тече силна политическа битка, защото в нея в момента има поне два крила – едното крайно либертарианско и второто, което смята, че крайните либертариански възгледи са голяма утопия. Санторум е един от изразителите на второто мнение, което съответно го прави подозрителен в очите на цялото кресливо „Чаено парти”.

Това са двамата основни фаворита в битката за консервативния вот на Америка. Освен тях обаче на полето има още двама.

В надпреварата над водата все още се държи и старият ветеран Нют Гингрич, който от години също е сред топ-любимците на комиците. Гингрич е в политиката от незапомнени времена – през 1974 година той за първи път заема обществен пост. През това време кариерата му минава през всякакви спадове и пикове, а през 1994 година става Председател на Конгреса. Точно тогава започва да води епична битка с Бил Клинтън и неговата администрация, която в крайна сметка не успява да спечели задоволително. По време на тези предварителни избори обаче за него успяха да изплуват доста неприятни информации – например, че е искал от втората си жена да имат „отворен брак”, а след като тя не се е съгласила се е развел с нея, новина, която няма как да се отрази добре на политик, който твърди, че Америка трябва да преоткрие връзката си с Бога. Гингрич е политиците, които са на сцената толкова дълго, че това освен в негов плюс се превръща и в минус, защото затварянето на политиката в 200 семейства има много малко общо с демокрацията.

И последен в тази надпревара остана Рон Пол – вечният боец и абсолютен либертарианец. Пол също е симпатичен на обществото, защото е изключително последователен в своите идеи, въпреки, че често те са в огромно противоречие с интересите на неговата собствена партия. Той е последователен либертарианец и дори наскоро заяви, че се надява САЩ да станат нация от австрийци, визирайки един-единствен австриец Фридрих Хайек, икономистът, чиито идеи създадоха неолибералната световна икономика. Въпреки, че е последователен в защита на грешни пътища, Пол печели одобрение с категоричните си заявления, че САЩ веднага трябва да върнат у дома всички свои военни части и военният бюджет да бъде драматично отразян. Това го прави любимец на младите републиканци, които все още вярват, че идеите, а не големите пари определят политиката на тяхната държава. Ироничното в случая на Рон Пол е, че именно неолибералните идеи създадоха съвременните финансови олигархични империи, които в крайна сметка днес и не искат да чуят отново за някой фанатичен последовател на Хайек, който още не е разбрал, че демокрацията почва да пречи на големите корпорации.

Това е драматичното състояние на американската политика днес. С две думи – поне още четири години промяна на политическия модел няма да има, което предвещава мрачни времена за целия свят. Огромната криза този път не успя да подейства мобилизиращо на политическия елит в Америка и да го накара да изведе от себе си истински лидер, който да върне страната им категорично на върха. Днес историята наистина се повтаря като фарс. Малко преди края на Студената война цялото Политбюро на КПСС се състояше от старци в деменция, които не бяха много наясно на кой точно свят се намират. Русия обаче успя да поднови и технократизира своя елит, който днес е подготвен, има възможности и много идеи за бъдещето.

В САЩ обаче е точно обратното – застаряващ елит, потомствени политици, сенатори, които разсъждават за света в клишета и битка за идеи, които не водят до никаква промяна. Никой няма право да тържествува за тази парализа на американската политическа система, защото тя вече издава системен проблем на един свят, който не знае накъде трябва да отиде и как да открие ново бъдеще за себе си.

Заради това – следете внимателно САЩ. В човешкия живот рядко се случва да се види наживо падението на една империя и то, защото самата тя отказва да признае, че пропада.

Това е шоу, което дори от „Фокс нюз” не биха изпуснали.

И най-накрая – описаният в началото Джо Водопроводчика след 15-те си минути медийна слава, реши, че трябва да се изстреля до върховете на американската политическа система. Като медийно творение той няколко пъти се опита да се кандидатира срещу една от най-вдъхновените конгресменки – Марси Каптур, безкомпромисна левичарка, непоколебим критик на големите пари и финансовите машинации. Джо се опита да я предизвика три път и три пъти се отказва. Вероятно дори и в изкуствените създания в тази политическа джунгла все пак има някакво подсъзнателно знание за това, че срещу истинските идеи не можеш да издигнеш картонено чучело.

А докато има истински идеи – винаги има надежда.