Friday, December 09, 2016

Как Андерсен се оказа "патологичен танатофил"?




Журналистът Драгомир Симеонов тези дни  написал умопомрачителен текст срещу приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Той не подлежи на смислен преразказ и вероятно единствената цел с която е създаден е някакво нарцистично самозадоволяване или налудничавата амбициозност да се направиш на супер оригинален и да забиеш някоя мацка от "умните и красивите", която си пада по бунтари с дебели портфейли.
От текста на Симеонов разбрах следното - Андерсен е патологичен танатофил, "неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност", който причинява на децата "болезнена пенетрация на страдание", автор на "извратени фантазии", непознат чичко. Всички, които четат тези приказки пък са "класически перверзници".

Не съм в състояние да коментирам обективно подобна претенциозна снобщина, поднесена ни като загриженост за младите поколения и бдение над душата на подрастващите. Но в текста на Симеонов има едно обвинение, което е направо демонично и говори за автора по-добре от всичко останало.
Авторът е бесен на приказката "Малката кибритопродавачка". Аргументацията срещу нея парализира: "Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те (децата) имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена...".
По гърба ми полазиха ледени тръпки, защото очевидно подобно нещо е написано от човек без сърце, а опасявам се, и без мозък.
Малкото момиченце в приказката е жертва не на измръзването, а на бедността. На разяждата бедност в безмилостния свят, която я води до смърт в студа. И това послание е очевидно в текста. Още в началото, описвайки ситуацията, Андерсен казва, че момиченцето е бедно, че "през целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара". Момиченцето е гладно, у тях също е студено и изобщо никъде не се вижда спасение.
Смъртта в този разказ дори изглежда милостива, защото все пак е изход от капана на бедността и пълното отчаяние. Това е гениалната литература. Защото в мига на най-големия студ, душата на малкото момиченце отлита и получава своето спасение от ледения свят. Андерсен не е безмилостен писател, който причинява "пенетрация на страдание". Той е писател на съчувствието, защото дори в миговете на най-голяма трагедия той дава спасение на героите си.
Да, това не е лекокрил урок, не е розово видение, но Андерсен не е лесен автор. Не става да го преживяш с пуканки или да го съпреживяваш като риалити. Приказките му възпитават социална чувствителност. Именно това усещане е най-важната част от порастването.

"Малката кибритопродавачка" е опитът на Андерсен да разкаже на децата за несправедливия свят в който живеем. И, когато пораснат да се опитат да го променят. Да видиш в приказката само "смърт от измръзване" е все едно да прочетеш "Престъпление и наказание" като криминален роман.
Само че драгомирсимеоновщината вижда в сюжета единствено "измръзването". И кресливо тръгва да брани децата от пенетрацията на истина в техния свят. И сигурно този претенциозен текст нямаше да ми направи впечатление, ако не бях прочел точно в същия ден историята за старицата в Куклен, която починала, а след нея починали и двете й психично болни деца. Тримата живеели при ужасяващи условия.
Контрастът между самовлюбения фукльо и българската реалност беше разкъртващ.
В България май е пълно с копия на Симеонов, защото никой не реагира, когато прочете новина за възрастни хора умрели от студ, за мизерията на толкова забравени от държавата хора, че те съществуват като призраци, без никой да дава пет пари за тях, за майка, която не е хранила малката си дъщеричка и тя умира от недохранване...
Но какви ги говорим - това са гадни и тежки новини и софийската снобария има право да се прави, че не знае за тях. Колко по-добре да се правим, че тези хора ги няма. Че не съществуват наистина.
На някои не им пука за злото в света. За бедността. За неравенството. За болката на ударените хора
Важното е господата да не четат за него, за да не развалят благородните си стомаси и да си прецакват храносмилането...


Thursday, December 08, 2016

Какво ли иска да ни каже Доган?




Като прочетох писмото на Доган (което вече предизвиква писъци из психодясното пространство, а досадно предсказуемо и банално Иво Инджев го обяви за поклон пред руските господари) се сетих за една мисъл на Достоевски от "Бесове". Тя е твърде легендарна и банализирана от постоянно използване, но все пак продължава да е проникновена - "Човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив". Прочетете Джонатан Франзен, хванете произволен американски роман и ще видите, че там такава мисъл не може да се роди. Американският ум би родил по-скоро опозиционна формулировка - човек изпитва щастие понякога, защото не знае, че е нещастен.
Но нека да се върнем към Достоевски. Ако се опитаме да трансформираме неговата мисъл на политически език, тя ще звучи така - едно общество може да живее дълго в лъжа, защото не се намира никой, който да каже истината. Въпросът за щастието също е важен за политиката, но смятам, че проблемът за истината е по-важен. И, ако сте съгласни с мен, тогава по-долните разсъждения може би ще могат да бъдат разбрани и поставени в контекст.
За втора поредна Коледа Доган поднася философски дар на фейсбук-обществото, което още не е успяло да смели Теорията за Морфичния Резонанс и вече трябва да си блъска главата в идеята за Русия като Алтернатива. А между двете послания има неразривна нишка.
В края на 2015 година пред актива на ДПС Доган обяви: "Утвърждаването на Русия е необратим процес, който искам да наблюдавате. Русия ще направи всичко възможно тази линия да продължи и, ако е необходимо, дори силово...". В този контекст той постави въпроса НАТО адекватна система за отбрана ли е и посъветва хората си да не се държат като "блуждаещи политически клишета".
Речта му предизвика всякакви реакции. Присмех, озадачение, ирония, пародия. И май единствен тогава Лютви Местан е схванал истинското й значение, защото злите езици говореха, че се е хващал няколко пъти за сърцето и е пресушил три литра вода. После изтърча да се крие в турското посолство, а най-накрая се изяви като партиен строител и създаде ГМО-то ДОСТ.
Прочетох старата реч на Доган в новия световен контекст - Брекзит, Тръмп, все събития, които в края на 2015 година изглеждаха невъзможни, абсурдни и шантави.

Днес обаче имаме свят в който новоизбраният президент на САЩ изпитва съмнения към НАТО, а пък Русия не само не затъна в сирийските пясъци, но и успешно помага на правителството да изстиска "умерения" джихадизъм от Алепо. Тоест Доган доказа качества на аналитик. Пак Достоевски казваше, че животът е разбираем само ретроспективно. Тоест прочетете старият текст на Доган - много от нещата получават нов смисъл и това не някаква самохипноза.
После прочетох отново писмото му до шефа на Руския културно-информационен център. То може да бъде разгледането като апотеоз на пиара, политическия маркетинг и самовъзвеличаването. Почетният председател на ДПС говори за Русия с речника, който вероятно би използвал Вазов. Русия, казва Доган, винаги е била в друго измерение. От прахта на историята се ревитализира и друга културна митологема - за Широката Руска Душа, необятна и безгранична. Тук освен културен пласт има и философски.

Николай Бердяев има интересни размисли за руската душа. В увода на книгата си "Извори и смисъл на руския комунизъм", която горещо ви препоръчвам, той разсъждава много за руската душа. Бердяев я вижда като устойчиво религиозна и твърди, че това изгражда у нея много устойчиви качества - "догматизъм, аскетизъм, способност за понасяне на страдания и жертви в името на своята вяра, каквато и да е тя; порив към трансцедентното, което се отнася ту към вечността, към отвъден свят, ту към бъдното, към този свят". Тези качества правят така, убеден е Бердяев, че русите винаги са ортодокси или еретици, апокалиптици или нихилисти. Русите са "ортодокси и апокалиптици", дори и когато стават революционери, нихилисти, комунисти, казва още философът. Това по естествен начин прелива в другото послание - че Русия вече не е някаква регионална сила, а алтернатива за мир и сигурност.
Има ли друг политик у нас, който има смелостта да каже това, което много българи виждат - че еднополюсния свят вече се е разпаднал? И тук няма никакво значение виденията на местната митодиандреевщина, която е заключена в ужаса на дребното си битие, тук значение има това една истина да бъде казана на глас.
Има още един аспект, който не трябва да се пропуска. Пред сайта "Епицентър" Доган допълва политическите си тези с доста ефектна критика на либерализма: "Свидетели сме на срив на либералното статукво, на провал на неолибарализма, либералните послания вече не вършат работа".
Казано от Доган това звучи звънко. Все пак говорим за почетния председател на ДПС, човекът, който роди идеята ДПС да е в либералното пространство, с всички условности на това понятие у нас. Дали можем да приемем изявлението като знак за трансформацията на ДПС? Дали ДПС ще търси някакъв нов вид политика? Уви, не мога да дам конкретен отговор. Но съм сигурен, че това е началото на процес, който ще изненада всички, които обичат да са като блуждаещи клишета.

И понеже това е текст за Доган съм длъжен да кажа и самоизвинителните думи. Политикът Доган е противоречива фигура, но аналитикът в него продължава да е на ниво. Това, че се опитвам да разтълкувам неговите думи днес и, че те ми харесват съвсем не означава, че съм готов за дам индулгенция за грешките и прошка за недомислията. Но големият урок, който трябва да научим от ветровете на промяната е, че ценен е онзи човек, който може да каже истината, когато я види, а не предпочита да живее в комфорта на измисления свят.
Заради това не карам никой да споделя моето мнение. И смятам, че е необходимо позицията на Доган да бъде чута. Нека всеки да даде своята оценка. якои може да я приемат с аплодисменти, други с ужас, но големият урок, който руската литература даде на света и продължава да дава е, че човек не може да живее в лъжа, ако иска да се въздигне. Това е основата на нейната екзистенциалната темпоралност. 
Доган това със сигурност го е научил.


Tuesday, December 06, 2016

Гербаджийската истерия за Румен Радев




От няколко дни всички десни интелектуалци задъхано са пуснати на бойния фронт да си късат косите в публичен хленч. Дежурните по любов медии треперят яростно и раждат екзистенциални есета, а цялата дясна политология бе пусната от зоопарка да ръмжи възмутено из сутрешните блокове и да драска до изтощение статуси във фейсбук. И всички един въпрос: "Къде е Румен Радев? Къде? Къде? Къдееееееееееее?".
Цялата ситуация идеално би паснала за сюжет на Йеронимус Бош. Като художник той много си пада по истеричната причудливост, по фарсовата глупост, която прераства в удивително морално падение.
Достатъчно е да чуете задъханото стакато на мненията и истеричното кресчендо на обвиненията. Нека да не бъдем голословни. Прочетох разтърсващ текст в ПИК, където се казва следното: "Държавата е в политическа криза, но той смята, че отговорностите му започват след 22 януари. Така е формално, а морално?".
Това изречение звучи така все едно някой се опитва да забие кирка в долните ти кътници. От 2013 година знам, че когато някой заговори за "морал в политиката" значи се готвят страхотни гадории. Но тук истерията е засилена драматично съвсем умишлено. Това е фокусничество.
Идеята е отговорността за цялото безвремие и хаос, предизвикани от лицето Бойко Методиев Борисов и неадекватното му поведение, да бъдат записани на сметката на бъдещия президент. Опитът за хаос е политическа спецоперация. ГЕРБ се опитват да разтърсят цялата страна като земетресение от 7-ма степен по Рихтер, за да си отмъстят на всички, които гласуваха срещу тях и ги наритаха, осигурявайки им първата, при това изключително болезнена, загуба. Заради това сега на тях им е необходим основен виновник, някой на който да завещаят отвратителното си наследство. Ето защо им необходим новия президент, при това преди той изобщо да е встъпил в длъжност. Това е фантастичен опит да гуляеш и пиеш екстремно като застаряващ плейбой, а най-накрая да се опиташ да прехвърлиш махмурлука на друг.

Вчера в редиците на истерията се записа и депутатката Менда Стоянова. Тя заблъска с токче по пода и почти си представям как е издивяла: " "Настояваме президентът Румен Радев да отговори на поканата на Росен Плевнелиев и да направят заедно служебно правителство".
Ох, да, много искате да има и други отпечатъци по местопрестъплението, знам. ГЕРБ истерясват, защото планът им да размият своята отговорност дотук не може да сработи. В това мнение си личи алчната сласт - те много искат да забъркат Радев в някоя схема, да го тикнат в някой капан, да го приклещят в ъгъла, да го направят параван за някоя задкулисна сделка или потайна схема. И страшно ги боли, че най-популярният политик в България в момента отказва да захапе стръвта и отклонява офертите. Той отказа да се появи и на заседанието на КСНС, защото усети, че ще се опитат да го използват като прикритие за чужди сделки и елементарни измами. И заради това паниката в редиците на ГЕРБ е разбираема. Да, има очевидци, момчета. Те помнят, че вие докарахте страната дотук. Вие сте кризисни фактор и елементатът на нестабилност. Това си личи по всичките действия на паникьосаната власт в оставка.
Премиерът излезе в опозиция на самия себе си, ГЕРБ се държат така все едно са се основали вчера, а дясната мисъл трепери като пияница заключен в сладкарница, където има само боза.
Същинските отговорности на Румен Радев започват на 22 януари. Той има мандат да управлява от тази дата. Бъдете убедени, ако избраният президент още отсега се бе опитал да влезе в ролята, които всички гербаджийски откачалки искат от него, да тръгне да дава акъл, съвети и мнения, то тогава дясната политология щеше да си къса боксерките от ужас, как червения генерал се меси без да има това право. Радев показва невероятно хладнокръвие и институционално уважение. И само заради това, че се появи един човек, който спазва правилата и държи дистанция, хвърли опорите на статуквото в ужас. Вероятно чуват тътена на цунамито, което ще ги помете.
И, да, за тези, които искат да се покрият в сенките и олигархичните си обкръжения това е твърде много време. Те са като вампири осветени от слънцето, създания на мрака изтеглени под светлината на прожекторите. Неприятно им е. Неудобно.
Тоест политическа криза няма.
Има тремор на хора, които ги е страх, че ако се задържат още малко на сцената вместо в оставка ще трябва да ходят в затвора...


Sunday, December 04, 2016

Руската рулетка с митичния трети мандат




От 13 ноември, когато Бойко Борисов с удивление разбра, че идеята да залага оставката на правителството на президентски избори никак не е добра идея, политическата рулетка така се завъртя, че и най-подготвените получиха световъртеж. Страната се оказа в състояние на интересен конституционен парадокс (Плевнелиев може да състави служебен кабинет, но не може да разпусне парламента), а премиерът в оставка реши да следва заветите на Радан Кънев и да изпита екстремното удоволствие на това да бъде управляващ и опозиция едновременно. Така разноцветното мнозинство се оказа в състояние на полуразпад, все още невярващо, че 43-ото Народно събрание може да отплува позорно в историята. Политическото безвремие обаче получи и друг интересен оттенък. Мистерия от ранга на Дан Браун се оказа и това дали в рамките на този парламент някой изобщо ще поиска повече да получи мандат за съставяне на правителство. Двете най-големи политически сили ГЕРБ и БСП категорично заявиха, че ще върнат тази оферта, но въпреки това из медийното пространство се завъртяха достатъчно на брой премиерски мераци, за да изпитва случайният зрител известна несигурност какво ли още може да измислят тези бунаци. Очевидно е, че в този случай раздаването на мандати този път носи фатализма на участието в руска рулетка и всеки гледа да си направи добре сметката преди да посегне към заветната хартийка. Ние не сме в врачки и гадатели, не притежавеме трето око и пета аура, заради това е трудно да се прогнозира какво ще е развитието на ситуацията, особено щом в нея са намесени толкова нарцистични и кариеристични фактори. Това, което можем да направим обаче е да опишем конкретната ситуация и проблеми пред които е изправена всяка една от големите партии, както и да разнищим появилите се кандидатури за потенциални премиери, част от които предизвикват тракането на зъби. Наскоро чух, че Радан Кънев е обявил, че един ден ще стане премиер. Много искам да видя от кое мрачно фентъзи е изплувало това видение и не трябва ли да се сложи червена точка, когато човек говори такива мръсотии?

ГЕРБ отчаяно се опитват да се спасят от клопката, която сами си поставиха. В нощта на голямото поражение Бойко Борисов обяви, че в парламента имало ново мнозинство и това го задължавало да се оттегли. Няма да спорим по моралния му императив, но в политическия му нещо куца, защото мнозинството не само не е разпаднато, но сега дори стене, че е на път да се лиши от парламентарните банки. Предводителят на патриотите Валери Симеонов дори се опита да предложи спасителна формула, за да продължи да взема депутатска заплата - ГЕРБ да направят кабинет, но с нов премиер. Това освен нова възможност обаче е и нож с две остриета. Премиер, различен от Бойко Борисов, означава втори център на власт в ГЕРБ. Това е неизбежно и не е конспиративна теория, просто няма как да се случи по друг начин. ГЕРБ минаха през доста изпитания - вряха в опозиционен сос, пържиха се в проклятието цялата власт да е тяхна и общо-взето издържаха. Но никога досега не са изпитвали какво е да имаш няколко центъра на власт в партийното тяло. Това може да се превърне в огромен проблем, който да разбие напълно имунната система на формацията. Заради това ще разглеждаме този вариант като халюцинация, причинена от мъка.
Другият вариант обаче - Бойко Борисов взима мандата и сформира кабинет е осъществим практически, но е морално харакири. Премиерът в оставка обяви, че няма да го приеме. Разбира се, често сме виждали да си мени мнението, но все пак в рамките само на няколко месеца ще трябва да се подложи отново на журналистическо бичуване и на въпросите на Сашо Диков. Не мисля, че Борисов ще иска да си причини това. Партията претърпя първото си изборно поражение, а наранената харизма е отмъстителна. Борисов се опита да представи своето оттегляне като всенародна трагедия, но ако той вземе мандата ще се окаже, че всички пръснати заплахи, проклятия и прокоби са били изстрел в празното пространство.

Тук има възможност и за още едно действие - ГЕРБ връщат мандата, БСП също, най-накрая той отива в партия, която предлага Борисов отново да стане премиер. По медиите този вариант минава като любовна въздишка и романтичен стон. Отвсякъде се появяват трубадури, които се опитват да обявят, че това е изход от ситуацията. Лошото е, че подобен ход е като лепенка върху рана, която се нуждае от хирургическа намеса. Той може да бъде само временен, а и не е ясно дали, ако Борисов приеме няма допълнително да си доразнищи рейтинга. Протестната вълна на президентските избори бе толкова ярко отчетлива, че опитът тя да бъде заобиколена може да я превърне в цунами.
БСП също няма никаква политическа полза да взима мандата. Там плюсовете и минусите са най-очевидно. Левицата има само 38 депутата в този парламент, които не стигат за стабилна основа. Дори и да предположим, че Корнелия Нинова иска да се държи като бънджи-скачач, който се хвърля в пропастта опасан единствено с конец, то политическите сметки пак не излизат. Приемаме, че формулата за "ново мнозинство" е автентична, но дори и да съберем депутатите БСП, ПФ, ДПС, АБВ и "Атака", гласовете им са 107. Приемаме, че петимата или шестимата от ДСБ искат да бъдат разкъсани от своите избиратели и влизат в този съюз, то пак мистичната бройка от 121 не излиза. Тоест БСП няма абсолютно никаква възможност да състави кабинет, а няма как да развие политическо желание за това. Въпреки, че не е решила голяма част от своите проблеми, левицата има интерес от предсрочни избори, защото при всички положения ще подобри своите резултати след катастрофата от 2014 година. БСП успя да изземе политическата инициатива от Борисов и ще иска максимално бързо да влезе в предизборна битка.
ДПС също имат интересна позиция по казуса. Мустафа Карадайъ се обяви срещу това Плевнелиев да прави нов служебен кабинет и призова да се изчака до 22 януари, когато ген. Радев встъпва в длъжност. Мнозина видяха в това известно противоречие с друга теза на движението - че парламентът е изчерпал политическата си легитимност и не бива да съществува повече. А всъщност противоречие няма, ако погледнем логически с лека логическа финтифлюшка. Всъщност ДПС призовават за събиране на всички партии и провеждането на диалог за определянето на това как да протече преходния период. Всъщност това е опит за задаване на политическа рамка в която ДПС отново да е модератор, балансьор или както и там да го наричат. Това е любимата поза на партията. В подобни рамки ДПС ще получи шанса за политическа легитимация из цялото обществено пространство и ще излезе на сухо като партията на разума. Или заедността, както обичаше да казва Доган. За тях е ясно, че предсрочните избори наближават като комета, но тук идеята е тяхната политическа тежест отново да стане основна.

Точно заради това пък патриотите искат да получат мандата. Тяхната игра е обратната на ДПС, защото в българската политика това са скачени съдове. Ако Патриотичния фронт вземе мандат и състави правителство, това ще вдигне цената им до небето. Тук не говорим за някаква банална корупционна цена, а за политическата. Тази, която ще ги короняса веднъж завинаги като незаобиколим фактор в политиката с който трябва да се съобразяват. Това е оферта към ГЕРБ в настоящия момент, но по същия начин може да бъде четена и като намигване на БСП. Задачата на ПФ е да диша във врата на ДПС и до този момент те се справят със задачата. Самият факт, че медиите вече една седмица пишат за техния хипотетичен опит за кабинет, вече е стратегически успех, защото ги освобождава от бремето на присъдружна партия и им придава собствен политически блясък. Подобни мотиви имат и гласовете от Реформаторския блок или поне онази част от него, която трайно вижда себе си като пътник в лодката на ГЕРБ.
Всички описани варианти тук може би са възможни, но всъщност политиката не трябва да бъде възприемана като рулетка, защото в геополитическата буря, която наближава само хазарт ни липсва. Самият факт, че политическият ни модел стигна до такъв парламентарен пъзел подсказва, че голямата промяна предстои, защото хората я чакат. Сигурно вече на нито един политик в България няма да му бъде лесно, когато мисли за бъдещето. Но знае ли човек - може би пък избирателите искат точно това. 
Искат да ги видят изпотени. 
Да си заслужат заплатите. 


Телефонният началник от Европа




Една интригуваща политическа мистерия тези дни получи твърде прозаичен завършек и обяснение. На всички им направи впечатление как Бойко Борисов обяви, че би подкрепил кабинет на Патриотичния фронт, а на следващия ден излезе Цветан Цветанов и отмени това решение. Мнозина изтълкуваха това като някакъв мини-бунт в ГЕРБ, като линия на вътрешно разделение в партията, която може да се прояви като реално и радикално разцепление.
След това надеждите бяха попарени от болезнена баналност. Всъщност ГЕРБ не са били поразени от внезапна съвест или политическо озарение, а председателят на Европейската народна партия Жозеф Дол е вдигнал телефона, за да им набие канчетата и да им поправи политиката. Това е българската участ - винаги да има някой, който звъни на пожар, за да раздава команди на туземците и да вкарва цивилизация в локалната диващина. Разбира се, този процес щеше да бъде невъзможен и без превиващите гръбнак от другия край на линията, които биха скъсали по три чифта обувки, за да угодят на началника.

Нека да припомним - Жозеф Дол е този, който преди около година и нещо бе снимам как е положил палаво ръка на коляното на Йорданка Фандъкова, а тя дори не смееше да му направи забележка. Тоест - нека не си правим илюзии, че полученият съвет е бил приятелски. Това е било заповед.
В случая насоката на ЕНП е била права. Европейската народна партия на практика спасява ГЕРБ от голямо блато в което можеха да попаднат и да се удавят. В случая телефонният тероризъм е бил оправдан. От друга страна обаче е леко обидно нашите местни елити да са така зависими от външния натиск. Огъването по всеки параграф пред стоящия на телефона означава, че България никога не може да защити реален национален интерес или поне да се опита да извоюва едно късче независимост.
Всичко винаги ще изчезва след крясък по телефона и доволен партиен началник от Европа. 
Питайте коляното на Фандъкова - то стана една от първите жертви на този процес. 


Thursday, December 01, 2016

Методи Андреев – последният комунист на земята




В книгата си от 1991 година "Адамов комплекс" великолепният български философ Владислав Тодоров (прочул се по-късно като автор на романа "Дзифт") си бе поставил задача да се саморазправи с комунизма, да го изстиска като цирей от българската душевност и да остави бездиханното му тяло край канавката на историята. Опитът му за убийство не успя, но и до днес е интересно да се види замисленият подход. Тодоров не атакува комунизма политически, а културологически. Той се опитва да го умъртви като стигне до естетическите корени на неговото съществуване, за да може да е сигурен, че призракът му никога повече няма да броди из Европа. Няма да се занимаваме с цялата книга, но нейното начало е много важно, защото то като в изкривено огледало може да ни разкрие няколко истини за днешния ден, както и за парламентарните страсти на Методи Андреев, наричан Митодиту, желязната захапка на психодясното, кресливият трибун на софийските реститутки, вдъхновен идеолог на теории на конспирацията и ходещо доказателство, че нещо с българската здравна система наистина не е наред. Да, коварно е да използваме десен мислител, за да разкриваме нелепостите на дясното поведение у нас, но контрастът е твърде ефектен и епичен.
Тодоров твърди, че комунизмът създава ефективни естетически и дефективни икономически структури. Тоест комунизмът е силен в произвеждането на символи, но се проваля в решаването на реални икономически проблеми. Битката на комунизма, казва Тодоров, е да се владеят не машините, а метафорите, с други думи - да се владее производството на значения и смисли, а не на стоки. Българският философ смята, че това е било и рецептата за катастрофа, защото, дори и да опиташ да живееш в света на символите, то рано или късно празният стомах ще те изведе от тази политическа нирвана и ще те сблъска с реалността като самолет в небостъргач.

Нямаше как да не се сетя за този философски опит на Тодоров, когато гледах парламентарните циркаджилъци на Методи Андреев в опита му да защити поредния законопроект за забрана на комунистическата символика. Андреев не е единствен в тази юридическа бесноватост - компания му правят обичайните заподозрени Мартин Димитров, Петър Славов и един Вили Лилков като черешка на тортата. Само че Андреев не позволи на никой друг да блесне, той иззе шоуто като млада фолк-певица, която с лакти се опитва да избута конкуренцията за сърцето на шефа на "Пайнер". Според приетите на първо четене правила "държавни и местни управници и физически лица трябва да премахнат от територията, на която са собственици, всички надписи, паметници, символи и лозунги, създадени през комунистическия режим в негова възхвала". Ако някой се опита да се съпротивлява - глобата е 200 лева, а за юридически лица - 2000 хиляди.
Това е класическото дясно у нас. Само, питам се, защо то се държи точно като описаният от Владислав Тодоров комунизъм? Защото законът на Андреев и сие всъщност не решава нито един проблем на България, която тъне в етническо напрежение, бедност, несигурност и ниво на престъпност, стигащо до пика от 90-те години. Това е закон изцяло подчинен на произвеждането на някакви символически значения, борба с въображаемите скелети от гардероба, опит на провалени политици да си бият венозно политическа виагра, с надеждата, че ще излъжат още и някой друг избирател. Това е закон, който сякаш е роден в алтернативна реалност, но българските медиите много често се ловят на подобна примитивна подмяна. Опитът за налагането на фалшив дневен ред на обществото ни доведе до там, че вече 26 години България продължава да бъде най-бедната страна в ЕС. Тук в парламента е имало много по-често битки за миналото, отколкото реален дебат на тема "защо сме бедни". И именно хора като Методи Андреев са моторът на произвеждането на такива фалшиви дискусии.

Психодясното съществува в състояние на бесуваща шизофрения. То е притиснато до стената от един вечен проблем - защо не успяхте във вашите реформи? Това е въпросът, който трябва да бъде задаван на всеки десен политик, който тръгне да ражда медийни бисери от антикомунистическо напъване. Приемаме, че гадните комуняги са оплели цялата държава в своята паяжина, но през 1991 година СДС дойде на власт "с малко, но завинаги", а след това през 1997 година Иван Костов получи огромно парламентарно мнозинство и можеше да постигне каквото си каже. Резултатът от тези две управления бе катастрофален. И тук на помощ отново дойде битката с комунизма, редовното бъркане в гардероба на миналото, за да може десницата да се задържи на политическата сцена, а да не оттича в канализацията. Ето как днес психодясното има алтернативна версия за историята - според нея паметниците, петолъчките, старите надписи, всичко това колективно е пречило на икономическата модернизация на България. Само така трябва да тълкуваме парламентарните мускули, които бяха демонстрирани, за да се пробута новия закон. Битката с комунизма заплашва да стане безкрайна, защото тя се превръща в прекрасно обяснение на провалите в реалността. Методи Андреев трябва да е последният комунист просто. Владислав Тодоров би потвърдил това, особено като види как той е неспособен на реално политическо действие, вън от символическите си битки с нещо, което отдавна го няма.
Последният "комунист" Андреев обаче достигна до нови висини в опита си да разтълкува своите юридически фобии. Защото съвсем нормално и правилно го попитаха - какво да правим с петолъчките по различни емблени, а дори и по етикитете на някои световни марки бира. Те какво? Нима ще дразнят зениците на надъханите антикомунисти и пак ще им пречат да управляват нормално България?

И така журналисти от спортен сайт издебнаха Митодиту да го питат какво да прави ЦСКА с петолъчката в емблемата си. Не е ясно в какво състояние е бил депутатът, в нощен бар ли са го издебнали, но отговорът му трябва да бъде записан с блестящи букви в енциклопедията на българската психиатрия. Андреев вилнее и убива мозъчни клетки: "Аз не виждам никаква връзка между звездата на ЦСКА и комунистическата петолъчка. Ще ви обясня и защо. Когато се създава комунистическата държава в Русия, властта иска да я облече в някакъв символ. Колебаят се между два - петолъчката и свастиката. И двете са много древни символи. Надделява обаче петолъчката на Лев Троцки по желание на Ротшилд, който финансира комунистическата революция. Тя символизира петимата синове на Ротшилд. Това няма как да има нещо общо със звездата на ЦСКА. Тези неща са достъпни в интернет, нека младите ги четат."
Ротшилд, евреи, комунисти, руската революция...Мама му стара, как става така, че всеки фашист рано или късно стига до антисемитски изцепки, когато разсъждава за света. Именно това конспиративно обяснение сродява Андреев с мрачната епоха преди Втората световна война. Защото, когато на един човек му се позволи свободно да изстрелва своите политически фобии във вид на реч на омразата срещу комунистите, той рано или късно ще стигне до евреите. От думите на Методи Андреев мирише на концлагер и на пещи за горене на хора. Заплитането на този антисемитки сюжет вече наистина е добра отправна точка законопроектът "Митоди" да бъде разглеждан в една плоскост с печалния Закон за защита на държавата преди 1944 година, който развързва ръцете на властите за повсеместни репресии.
Представителите на десницата, които иначе скачат с викове срещу всяко нещо във вселената обаче, остават глухи за фашисткият шепот в това мнение. Което беше съвсем логично да се очаква, защото в страната в която половината закони произвеждат само символически значения, Методи Андреев ще се чувства завинаги недосегаем. Политика, правена на основата на фобии и истерии, винаги ще приключва като чудовищен фарс.

Разбира се, това е закон, който няма да бъде спазван. В опита си да изсмуче още няколко години политически живот за себе си Методи Андреев всъщност превръща комунизма в нещо готино и преследвано, а това е рецептата за предизвикване на интерес. Може би един ден ще разсъждаваме за този процес като за голямата трагедия на психодясното, защото те така се зашматкаха из територията на символичната политика, че в един момент просто не успяха да излязат от там и се превърнаха в затворници на самозатворената си реалност.
Може би трябва да разглеждаме този закон като писък на едно съзнание, което осъзнава, че светът започва да се променя, че историята започва да се движи по други коловози и символичните построения на психодясното ще рухнат абсолютно напълно. България е единствената страна от Източна Европа, която си позволяваше като редовно екстремно удоволствие такава сатанинска разходка из миналото и то с водачи като Методи Андреев, но оттук-нататък е дошъл момента в който повечето българи са замислиха за бъдещето. И разбраха, че такива като тълкувателя на Ротшилд не могат да ги заведат никъде другаде освен до редовните прегледи на Четвърти километър. Но пък има една порода хора, които не се отказват. Така че чакам следващия закон - например да разрушим всички сгради, построени при социализма. Ако ви звучи нелепо, просто почакайте. Имайте вяра в методиандреевщината. Тя е като хлебарките. 
Оцелява. 
Въпреки, че скоро всички ще се гнусят от нея.

Wednesday, November 30, 2016

Тайфун с пожарникарско име




Кристалина Георгиева е политически феномен. Тя се оказа замесена не само в най-катастрофалния провал на българската дипломация, но и в мащабна европейска афера за пипане на финансовите правила на ЕС в полза на Световната банка. Да, точно така - същата организация в която нашият кадър се връща на работа от януари като ходещ фикус, тоест един от изпълнителните директори, който не знае какво точно да прави.
Георгиева отрече обвиненията, но край нея остава неприятният аромат на постоянен скандал. Всички медийни клетви и обяснения в любов към нейната експертност рухват на фона на наследството, което оставя тя. Защото, ако поне една част от аферата се оказа истина, то Кристалина още през април и започнала да се ориентира към ефективното търсене на нова работа. По този начин целият скандал около ООН у нас всъщност е бил за трудовото устройване на любимката на Бойко Борисов. Той натика държавата в блатото на срама в името на едно огромно его. 
И своето. И нейното.
Но провалът остава да тежи върху всички останали. След Кристалина остават мазните отпечатъци на вината. И нещо повече - поредният европейски провал на България. Но провалите не носят женски имена. Те отдавна си имат конкретно име - Бойко Борисов. 
Тайфун с пожарникарско наменование.


Monday, November 28, 2016

Нещо лепкаво и гадно в политическото блато




Нещо лепкаво и гадно се мъти в политическото блато на отиващата си власт. От няколко дни, подобно на вещарска отвара, бълбукат процеси, които се опитват да заличат шамара, който избирателите удариха на управляващото мнозинство.
В един и същи ден дежурните по любов медии към властта залпово изстреляха полуконспиративни и полуромантични статии в които чертаеха планове за оставането на Бойко Борисов на власт. Истерията достигна до невъзможни нива. Европа се люлеела от предстоящите промени и заради това у нас св. Борисов не можел да отстъпи креслото си. България се тресяла във вихъра на невиждани проблеми и щяло да бъде предателство министър-председателят да си тръгва. А какви любовни обяснения бяха към него - той бил мъжкар, пич, държавник и трябвало да стои на власт поне още 20 година, за да не избяга прословутата стабилност.

Управляващата паяжина май изобщо не е схванала какъв урок й преподадоха на изборите. Хората не искат повече да търпят обичайните машинации и баналните гадости, които се превърнаха в ежедневие. Какво - страната не може да мине без получилият две обвинения Николай Ненчев ли? Той ли е толкова незаменим или другия клиент на прокуратурата Петър Москов? Или има някой, който не може да си представи как така Меглена Кунева ще остане без пост? Или пък Лиляна Павлова?
Само в рамките на няколко седмици управляващите рязко смениха тона. Нали в пика на бурята Борисов хвърли оставка и каза, че имало нова политическа ситуация и ново парламентарно мнозинство? Днес вече с половин уста и той възприе тезата за "пазенето на стабилност" като основна опорка за подмяна на дадените думи. И пак се влезе в обичайните процеси - схеми, интриги..

Плевнелиев днес свиква Консултативен съвет по национална сигурност. И на него уж трябва да се начартае нещо като пътна карта за това накъде тръгва държавата оттук-нататък. Но всъщност дали пък всички тоново медийна любов не бяха изсипани като алиби за това как някоя друга сила ще вземе последният трети мандат и отново ще овласти Борисов с премиерските лаври. В този парламент има всичко друго, но не и ново мнозинство. Две трети от партиите в него са слагачи на ГЕРБ и то по доста неприличен начин. Дали пък това не е причината ген. Румен Радев да откаже да отиде на това заседание. В обръщението му вчера има ключово изречение, което трябва внимателно да бъде анализирано. Той казва, че даденото на него и на Илияна Йотова доверие "не може да бъде употребявано като гаранция за чужди политически сделки". Дали пък сетивата не му подсказват, че някой ще се опита да имитира консенсус за запазване на кожата на Борисов?
В тази връзка не е случайна и епидемията от кандидат-премиери, излязли сякаш от творчеството на Ст. Л. Костов. Каракачанов обяви апетити към мястото, Валери Симеонов със сълзи на очи призова ГЕРБ да извадят друг министъ-председател, даже Радан Кънев се засънува като управленец, макар, че не е сигурно дали точно неговия сън не е кошмар. Това пак е част от опита за димна завеса върху това, че това мнозинство вече иска да управлява в името на самото управление. Няма идеи, няма визия, няма проект, има само влюбени медии и кандидат-премиерски мераци. Именно такива схемички накараха народа да изригне на президентските избори. 
И се питам - дали тези, които продължават по старому всъщност не се опитват да палят лулата на мира в барутен погреб?

Поетът-чекист Стефан Цанев



Като ученик харесвах поезията на Стефан Цанев. Нейният патос и декларативност са опиянителни. Харесваше ми безкомпромисността. Цанев като правоверен ленинист тръбеше с вдигнат юмрук: "Да говориш скучно за комунизма -значи да говориш против комунизма". Човек се изпълва с политическа енергия при тези закани. След това налиташ на стихотворението "На чекистите". Там образът на Дзерджински е изваян като божествено явление. Бащата на ЧК е описан като "познат и внезапен", който се е изправя като меч. Политическата енергия ври и кипи в края на стихотворението, където се описва невидимият фронт:

И вървят чекисти -
с остри профили
и внимателен анфас,
в Москва и София -
невидими фронтове
по улиците,
навсякъде,
в самите нас…

Нека да преведа поетичния език, защото смисълът може да остане скрит. Невидимият фронт е в нас, твърди поетът-чекист Цанев. Тоест ние трябва да бдим за неправилни мисли, да се саморазузнаваме срещу диверсионни идеи. Това е висша степен на политическа отдаденост и именно този декларативен патос е подсигурил поетичното и литературно бъдеще на Цанев.
Как да пипнеш с пръст надъханият ленинист и кандидат-чекист срещу собствената си душа?
Нима БКП ще тръгне срещу такъв талант?

А пък политическата оргия продължава. Много обичах стихотворението на Цанев - "Вторият ден на комунизма". То е разтърсващо. След празнуването на първия ден на комунизма, на втория, смята Цанев, всички дребни душици ще пукнат, всички еснафи, тъпанари и сноби ще се споминат. Вторият ден на комунизма, убеден е поетът, е нещо като морално чистилище, където ще хвърлят топа всички престорени душици и позьори. Връхна степен на тържеството на един поет, застанал срещу еснафството, материализма...От стихотворението ставаше ясно, че Цанев ще оцелее във втория ден на комунизма. Защото е кристално чист. Като чекист.

Заради това от поне 10 години съм смаян да наблюдам новия образ на Цанев. Кандидатът за чекист изобличава комунизма със същия патос с който го възхваляваше преди. Храненикът на тоталитаризма днес с аристократично презрение бърчи нос как комунистите били обречени да управляват, защото народът бил беден. Къде потъна този, който самоизследваше невидимия фронт в себе си? Сега пред нас стои някакъв медиен нарцис, някакъв претенциозен моралистичен фукльо, който напълно е изличил спомена за миналото и се самоизживява като истина от последна инстанция. От политическата енергия не е останало нищо. Гледах го тези дни по панорама. От вдъхновението няма и следа. Някакъв мърморещ кадър който днес се прави на борец срещу системата, без никога да е бил такъв.
Само някаква телевизионна скука с претенции.
Човек, който ще се спомине от ужас още в първия ден на комунизма...


Sunday, November 27, 2016

Защо треперят "монополистите" на съдебната реформа?




По време на дебата между двата тура на президентските избори (риалити, което ще се запомни с бутафорните сълзи на Цецка Цачева и разтърсващите й разкази за обесения от комунистите дядо) ген. Румен Радев постави в шах цялата десница с идеите си за съдебна реформа. Левият кандидат за държавен глава изключително изненадващо атакува Цачева защо е подкрепила само козметичните промени в конституцията за нея и обяви, че е готов да изследва и приложи румънският опит за борба с корупцията у нас, дори и той да включва покана на Моника Маковей да консултира промените у нас. Цачева не знаеше как да отговори. Темата я завари неподготвена, стовари й се като метеорит върху селска ливада и я накара да диша като риба на сухо. Ударът беше хирургически точен, защото съдебната реформа е открита фронтова линия в самата десница. Разпадът на управляващото мнозинство и шизофреничните действия на ДСБ започнаха в мига в който стана ясно, че ГЕРБ и ДПС са готови на исторически компромис, а огромна част от Реформаторския блок е готова да се присъедини с подписите си към него. Всъщност нека да припомним, че самият Радан Кънев също беше част от историческия компромис докато, твърде късно, усети, че партията му не само ще изпие отровния буламач докрай, но ще плати и горчивата сметка от собствения си джоб. Всъщност на онзи прословут дебат ген. Радев офертира десните избиратели, че той иска да бъде и техен президент и е готов на разговор и предложения за съдебната реформа. Това не беше театрален ход или бутафорна атака, а реален план за действие. Разрезът на разгромяващата победа на генерала на втори тур показва, че всеки трети избирател на Реформаторския блок е дал гласа си за него, а не за Цачева. Една голяма част от тях в вероятно са чули и разбрали офертата му за съдебната реформа и безмилостната борба с корупцията.

Разбира се, медиите на "Америка за България" също се оказаха в небрано лозе след подобно действие. Този кръг от средства за масова информация отдавна се чувстват монополисти на темата "съдебна реформа" и заради това реагираха болезнено на първия сериозен опит килимчето да бъде издърпано из-под краката им. Ако човек е настроен екстремно може да се опита да изчете журналистически упражнения в тези издания по темата. Първата им работа беше да питат дали партията, която подкрепя Румен Радев, е съгласна с неговото мнение, пропускайки един много важен факт - БСП издигна генерала, но в нито един момент не е искала от него да има стопроцентово покритие в политическите им възгледи. Всъщност дори е леко странно от издания, които се титулуват като десни, да изискват стопроцентово партийно подчинение, но в България май всичко е с главата надолу.
Политическата драма с отнемането на монопола продължи. Медиите на "Америка за България" надушиха опасността и само за 24 часа се организираха в мощна атака срещу генерала. Обявиха, че той се е отметнал от идеите си за реформа. Което, разбира се, беше досадна лъжа на медиите, които иначе постоянно се хвалят, че говорят истината. Всъщност атаката беше, че той не приемал всички идеи на инициативата "Правосъдие за всеки", особено в частта за правомощията на главния прокурор. Истината е доста по-различна - ген. Радев още по време на дебата обяви, че е готов да говори с "Правосъдие за всеки", но в нито един момент не е твърдял, че приема всичките им идеи за действие. Разбиването на монопола на "Америка за България" върху идеята за съдебна реформа е едно от най-големите постижения на ген. Радев, защото така освободи поле за автентичен политически дебат у нас по темата, без той да е дирижиран отвън и приватизиран изцяло от Иво Прокопиев. А атаките срещу новоизбрания президент започнаха, защото той не приема калпавата опорна точка, че цялото зло в държавата произтича от главния прокурор и неговата неограниченост. От година и половина насам това е теза номер 1 в медиите на "Америка за България", но тя прилича по-скоро на бълнуване, защото от поне 10 километра е ясно, че Цацаров няма как да бъде държан отговорен за състоянието на държавата.

Ген. Радев отвори темата за борбата с корупцията, защото ясно осъзна, че това един от симптомите за отчайващото усещане за липса на справедливост у нас. А появяването на независим говорител по тази тема представлява ярка опасност за досегашните монополисти върху идеята. Защото те свиха говоренето по темата, но нито един път, ама нито веднъж не насочиха стрелите си към автентични корупционери, които са обитатели на дясното пространство. И сега се вижда, че при една съдебна реформа от генералрадевски тип, а не от ивопрокопиевски, моментално щеше да осигури престой в затвора на Петър Москов. Прокуратурата наистина повдигна обвинение срещу него по случая с ваксините, но, уви, на този етап едва ли някой очаква справедливостта да възтържествува. Ето това съмнение дава възможност на Менгеле, пардон, на Москов да обикаля екраните на телевизиите и да говори за единството и силата на Реформаторския блок, вместо да си стяга куфара с дрехи за Централния затвор. Редица разследвания и статии ясно доказаха каква огромна далавера е случая с ваксините, но именно, защото няма работещ съд, Москов  е гост на политическите предавания, а не зад решетките. Няма да откриете обаче стонове и протести на дясната част от политическото пространство срещу неработещата съдебна система точно по този случай. Очевидно именно заради такива случаи ген. Радев се извади на бял свят името на Моника Маковей, станала легендарна с погването на висши политици за корупционните им дела. Маковей обаче в нейното естествено политическо състояние не би търпяла десни аферисти, макар и да имат обща политическа принадлежност, и май заради това на доста хора усмивките им се смръзнаха като видяха, че имаме нов президент, който май е решен да доведе делата си докрай.

Един от хората с вледенена усмивка със сигурност е военният министър Николай Ненчев, който е легендарен с това, че от ден номер 1 на своя мандат не е изрекъл почти нито една истина. Ненчев, който сайтът на неговата партия обявява за "идеологически чист" и "най-подготвен за войната с Русия", така се оплете в създадената от него схема за ремонтът на МиГ-овете, че при истинска работеща съдебна система отдавна щеше да прави компания на Янко Ваташки и сие в затвора. Ненчев досега така и не дал обяснение за своята афера, за возенето на журналисти до Варшава, за пилеенето на пари за коктейл там, за помпозните изявления и в крайна сметка за пълния провал на договора с поляците. Той може и да е идеологически чист, но политическите му действия в управлението намирисват отдалече. И вместо да си посипе главата с пепел и да ходи в някой тренировъчен лагер вдън гори тилилейски, където да тренира бойни техники за катерене по стените на Кремъл, Ненчев дори в оставка се опита да се държи като върховен интригант на републиката. Първоначално обяви, че дава действия на ген. Радев на Комисията за конфликт на интереси, а после се отказа и обяви, че не обичал да се рови в личния живот на хората. Вероятно това скоро пребоядисване дойде от осъзнаването, че новият президент не е някаква случайна фигура, а вече стана траен фактор в оформянето на политическия пейзаж на България. Ненчев е политик на миналото, но дори и това не би трябвало да бъде оправдание за липсата на качествено разследване на цялата му дейност.
При ясни правила за справедливост под зоркия поглед на прокуратурата трябваше да попадне и вицепремиерката Меглена Кунева, която по съвместителство е и министър на образованието. Напоследък нейната основност дейност се състои в обикалянето на телевизиите с тъжен поглед, причинен от рязката раздяла с властта. Министерстването й се нуждае от сериозна ревизия. Съвсем наскоро, пред август, докато държавата се пържеше в отпускарския сезон, стана ясно, че образователното министерство е пуснало скандална поръчка за 2,5 милиона лева за ключодържателки и запалки. Оказа се, че поръчката е нагласена много хитро, за много дълъг период и е направена така, че да не се обявява серия от обществени поръчки, ами да има пряка договорка с трима изпълнителни. Тогава Кунева изигра сценката "аз нищо не знам и съм дълбоко възмутена". Класически номер. Министърката излиза в отпуска и чак тогава се пуска нещо толкова скандално, за да може ръцете на властника да бъдат измити при нужда. Всъщност едва ли далаверата щеше да бъде спряна, ако не бяха медиите, които надушиха поредното безсмислено изливане на големи пари. Всичко това стана на фона на хронично недофинансиране на училищата и науката. Оказа се, че за ведомството на Кунева запалките са по-важни от училищата. Нима смятате, че, ако някой направи сериозна ревизия на министерството на образованието от там няма да излязат още десетки други подобни далавери.

Разказваме за тези истории неслучайно. Българското общество е изморено от показна демонстрация на властова алчност, която бива замитана от следващите управления. И точно тук е голямата идея за истинска съдебна реформа. Тя не може да бъде инструмент в ръцете на една група грантаджии, които да си осигуряват политическо влияние през нея, а трябва да е последователна стратегия за сериозна борба със самозабравените властови маниаци. Постигането на истинска справедливост минава през истинска ревизия на второто правителство на Борисов и всички мини, които е заложило то с надеждата, че проблемите пак ще върнат ГЕРБ На власт. В този смисъл ген. Радев постъпи доста визионерски като иззе разговорът за съдебната реформа от десницата и го постави по нов начин и форма пред българското общество. Защото истинската справедливост трябва да накаже и тези, които с години паразитираха върху нея, но с политическа и кариеристична цел. Когато това стане, тогава идеята за нова съдебна власт ще стане кауза на цялото общество, а не само на финансово мотивираните части от него. Но и сега, когато човек гледа как се гърчат, защото някой им даде битка по тема, която те смятаха вовеки за своя, разбира се, че си е струвало някой да хвърли камък в блатото.


Friday, November 25, 2016

Канибалският трилър "Завръщането на агнешките главички"




Новият политически психотрилър, десният хорър с елементи на канибализъм, сапунената драма за масови убийци на политически идеи "Завръщането на агнешките главички" дебютира на българска сцена със зловеща пиротехника от интриги, лъжи, потайни завери и медийни шашми. Което не би трябвало да е изненада. От всеки десен проект в България досега е лъхало на евтин алкохол и долнопробна похот,  така че рекламната кампания на новия трилър е нещо съвсем обичайно.
Необичайното е, че първи за нея, още в деня на втория тур на президентските избори, заговори премиера Бойко Борисов. Именно той даде знак, че тайното общество на старите десни интриганти отново се опитва да роди някакво политическо уродче и да го хвърли на старите реститутки, за да вдъхне нов живот на поостарялата и занемощяла градска секта. Между другото можем да разчетем думите на Борисов и като вопъл, защото от тях стана ясно, че той ги държи отговорни за препъването на ГЕРБ на вота. Което всъщност е научаването по най-трудния начин на един стар урок - никога не се хващай на танц с вампир, защото те са ненаситни, алчни, потайни и докато се усетиш ще си останал без кръв. Именно след този зов на болка се изясни, че ГЕРБ започват да гледат с подозрение на Методи Андреев, но ситуацията е "късно е, либе, за китка". Когато си пуснал един от най-големите интриганти на прехода в собствените си редици, ще сърбаш чорбата от агнешки главички и ще ревеш с кървави сълзи.

Новият десен проект обаче стартира с толкова много лъжи, че човек започва да се обърква дали не се намира в изповедалнята на "ВИП-брадър". Заради това сега ще си направим кефа да проследим гърчовете на новата марионетка на агнешките главички Радан Кънев, човекът, който се съпреживява като морален стожер и основна опозиция на нацията, въпреки, че половината му партия все още под една или друга форма смуче държавни заплати.
На 17 ноември Кънев с тгреперещ от възмущение глас обявява, че няма такова нещо като десен проект. "Няма да има нов проект на ДСБ", уверява журналистите той. След това обаче енигматично добавя, че партията била готова за "нещо ново и чисто". Очевидно тайната мечта на десницата е да си подложи на пластична операция за нов химен и след това пак да предлага услугите си на политическата пиаца.
Само ден по-късно обаче, вече е 18 ноември, имаме ново 20 от Радан. "Разговорите в тази насока (разбирай за нов десен проект - б.а) вървят с ускорено темпо, а проектът ще бъде обявен, когато стане факт. ДСБ не е инициатор, а само ще се присъедини към него", каза той пред БНР.
Радан от 17 ноември е тежка опозиция на Радан от 18-ти. В единия случай няма да има нов десен проект, в другия ни се съобщава, че чорбата се разбърква и се търсят подправки, преди да бъде поднесена пред народното обоняние.
Радан от 18-ти ноемри изпада и в позата на върховен морализатор. Той патетично твърди следното: "Едрият бизнес и медийният бизнес нямат място в политиката, те могат да бъдат партньори, но не и преки участници в политическия процес". Как да не му се изкефи човек?
Само, че друг реформатор, пак на същия този прокълнат 17 ноември, Гроздан Караджов смело признава, че една от основните агнешки главички е Иво Прокопиев, черен лорд на кръга "Капитал". "На различни етапи Прокопиев е бил сред нас", е точното самопризнание на реформатора.
Значи за Радан, независимо от кой ноември, е било съвсем допустимо мастит бизнемен като Прокопиев да е пряк участник в политическия процес. Опасявам се, че с това отношение към истината лидерът на ДСБ съвсем заприличва на врачка от кабеларка, която твърди, че дистанционно може да убие дори и агресивен рак. Нещо повече - Караджов постави Кънев отново пред стената за разстрел и с друго признание - че разговорите за нов десен проект не са ново начинание, а се водят от декември месец 2015 година. Което означава едно - че още щом са се оказали в опозиция десебарите са почнали операция по смяна на политическата си кожа и нова мимикрия, която да ги прикрие от позора на историческите компромиси и навежданията пред Бойко Борисов.

Това оплитане на новия десен проект в лъжи напомня на садо-мазо игричка. Истината обаче е, че "Завръщането на агнешките главички" съвсем не е нов филм. Това е изтъркан номер на политически аферисти с провинциално ниво на мислене. Пребоядисването на стария бардак е традиционния номер на десницата. Всеки път тя бяга от мястото на политическите си местопрестъпления, за да се появи след известно време като нещо меганово, хипербляскаво, суперморално.
И това изобщо не е преувеличение. Навремето първото СДС дойде на власт си идеята, че ще приватизира времето изцяло в своя полза. Само за 1 година обаче кабинетът на Филип Димитров сътвори толкова много глупости, че накрая се самосвали от власт. То не бяха кинжали, люспи, ликвидационни съвети. Мизерия след мизерия. В добрите си години Ф.Д приличаше на луд професор от холивудска комедия.
След това СДС се пребоядиса и изгря звездата на Иван Костов, твърдата ръка на десница, командирът на реститутките, осъществителят на престъпната приватизация. Именно тогава блясъкът на СДС помръкна драматично, а партията придоби вещерски вид. По времето на Костов се зароди и самото явление "агнешки главички", което беше демонстрация на това, че политическата власт и бизнесът се сливат в гореща и страстна олигархична оргия. Много от политическите инженери на десницата тогава натрупаха своя опит и почнаха да се изживяват като титани.
Обаче се случи непоправимото - СДС се разпадна. Едната част си остана СДС, а другата се кръсти ДСБ, радикален знак, че Костов вече няма нужда от партия, а от секта за политическа употреба. Разпаднати, хилави и немощни двете партии оцеляваха известно време, защото паразитираха на гърба на Бойко Борисов, придобили за кратко новото име Синя коалиция.

И през 2013 година логичното стана. Преходът свърши, когато Костов остана извън парламента. Сектата не получи представителство. Национална трагедия, медиен вой, снобско удряне на главата в стената.
Летните протести съживиха крехката надежда в душите на градските сноби. Така на бял свят се появи Реформаторския блок. Същата стара и сбръчкана десница, но вече в минижуп и с нов грим.
Това е набързо разказаната история на бг-десницата. Тя прилича на застаряла манекенка с толкова много лифтинги, че вече прилича на чудовище. Ако синьото лъвче в началото на прехода се бе подложило на толкова политически интервенции на колкото се подложи партията, която си го избра за символ, то сега щеше да прилича на крокодил.
Само вижте кои са лицата, които стоят зад "агнешките главички". За Радан вече казахме. Всеки зоопарк ще се гордее с неговото присъствие. Там някъде е и съскащата фигура на ген. Атанас Атанасов, сдобил се с фентъзи-прякора Гнома. Ако се правеше квартална сбирка за белот Атанасов щеше да е добре дошъл, ама иначе политическото му битие е позорно. За Прокопиев и напудрената гадост на медиите му просто е нелепо да се говори. Христо Иванов и Трайчо Трайков пък за грантови ембриони, хрантутници без реален политически опит, за сметка на това с широк финансов гръб, но то и заради това цялата им политическа дейност е карикатурна. Някои хора наистина си представят, че в България живеят идиоти, които помнят колкото маймуни. Че ни обърнаха на шимпанзета, обърнаха ги, но този народ още има съпротивителни сили.
Изобщо агнешкият бульон, който се опитват да ни сервират като деликатес е претопляне на стари мръсотии и карантии и представяването им като гурме-кухня за отбрани ценители. Поради всички изброени причини е трудно човек да предскаже бляскаво бъдеше на поредните инженерни опити за ГМО-партии, които да провалят нормалния политически процес у нас. Около новото инженерно образувание днес дори не е ясно дали са се събирали или не на Боровец, за да обсъждат бъдещи действия. Радан твърди, че е нямало сбирка, но достоверността на неговите думи вече е силно оспоримо. Както и да е. Всички ще разберем кога уродчето се е пръкнало. Нали знаете, че агнешката чорба понякога е вкусна, но винаги мирише издайнически.
Та по вонята ще ги познаете. 

Thursday, November 24, 2016

Антикомунизъм с дъх на непрани чорапи




Не знам защо е така - всеки път като видя Методи Андреев ми замирисва на евтина водка, кисело зеле и непрани чорапи. Вероятно, защото този човек е еквивалентът на махмурлука в политиката. От 1990 година са минали 26 години, но лумпен-депутата още се бори с призрачните мелници на комунизма. Това е творческо безсилие, политическа импотентност, парламентарен пърформанс.
Става ми тъжно за всички, които са искали истинска промяна след 10 ноември. Защото получиха не нея, а получиха Митоди ("и"-то не е грешка). Креслив истерик, неспособен на реално политическо действие. Фактът, че колективното несъзнавано на бг-антикомуниста писка от кеф като като го види на трибуната издава някакъв ментален дефицит.
Какво точно постигаме като тръгваме да преследваме комунистическата символика? Хладилниците изведнъж ще се напълнят? Корупцията ще изчезне? Бедността ще се изпари? Проблемите ни ще бъдат решени?

Това е огромната подмяна, която психодясното редовно извършва. Хвърлят държавата в икономически хаос, а най-накрая се опитват да излязат сухи от водата с моралистични къчове срещу комунизма. Този трик отдавна е банален, но те не се отказват да го прилагат. Сатанинското танцуване около огъня на историята по този демоничен начин обаче все повече започва да заприличва на психиатрична диагноза. Ако приемем този закон на сериозно - той прилича на Допълнение към Закона за защита на държавата. С него започват всички фашистки престъпления у нас. Но пък защо да приемаме сериозно Митоди?

Дайте да бъдем честни. Това е поредният закон, който никой няма да спазва. Не познавам ляв човек, който ще се съобрази с него. Закон, създаден от Митоди е пародия, а не правен акт.  Карикатура, а не норма. А който съучаства на карикатурните политици се обезмисля напълно.
Но никога няма да престанат да ми бъдат забавни тези закъснели борци с комунизма. Андреев е роден през 1959 година. 1989 година го заварва на 30 години. Прекрасна, съзнателна възраст.
Сега моля да ми посочите поне един дисидентски изблик на лицето преди 89-та година. Моля ви, разкажете ми поне една георична история в която Методи Андреев с евроатлантическо озарение и антикомунистически плам се опълчва на партийните секретари, иска оставката на Тодор Живков и е заварен поне веднъж да опикава комунистически паметник в знак на мускулесто дисиденство. Защото е много лесно да вадиш нож на мъртво куче. Страшно е готино да се правиш на супергерой, когато си изкарал половината си живот в лакейство. Битката срещу петолъчките и паметниците постфактум е символът на нашия картонен антикомунизъм. Всъщност това е целият трик на обичайните фокусници. Става дума не за автентична идейна битка, а за опит за изпиране на биографии, на опит за създаване на борци срещу комунизма със задна дата, за да бъде преодолян дефицитът на антикомунистически дисиденти отпреди.

Истината всъщност е една. 
Единствените, които се бореха преди за промяна бяха автентичните комунисти. Методиандреевците през това време са мишкували в кариеристичната си анонимност. Заради това комунистическата символика им пречи като слънцето на вампир. 
Храчките по миналото се присъда единствено за този, който се плюнчи.