В защита на българския сперматозоид

(как един ден Европа ще бъде тотално българизирана)

В коварното начало на 2009 година една новина прогори очите ми. Оказа се, че от няколко години насам в България повечето деца, които се раждат с изкуствено зачеване са продукт на чуждестранни сперматозоиди, най-вече произхождащи от Дания. Причина за този национален нихилизъм бил фактът, че към донорите вече има високи изисквания от страна на бъдещите майки, пък и липсата на средства карала повечето донори да се отказват от благородната мисия на дарителство и да не попълват нещо, което докторите наричат „спермална банка”.

Уау! Как човек да не изхълца от ужас и политическо възмущение при този чудовищен факт. Първата мисъл още при прочитането на новината преди няколко месеца бе, че парламентът трябва спешно да бъде свикан, за да приеме декларация в защита на българският сперматозоид и неговите производни бебета, защото иначе ще се получи неконтролируем произвол. Как и кой е преценил, че българският сперматозоид е по-нефелен от европейските му събратя? Кои са тези инстанции, разбираш ли, които са казали, че българският донор е некачествен? И кажете ми после как да имаш патриотично самочувствие и чувство за гордост, когато твоите сънароднички ехидно те подритват именно в идеологически топки на националния генофонд? С такива въпроси се изпълни главата ми и затъжих за съдбата на българските бебета, обречени да бъдат създавани от датски сперматозоиди. Не знам доколко географско-обществените особености се отразяват на гените, но пък точно датчани ли значи... Тия северняци всички ги знаем, че не само, че са нефелни пиячи и, че бутилките ги влекат неудържимо, ами и, че от студ и други природни гадости те почти не обръщат внимание на датчанките. Да не говорим и за това, че самите датчанки не са най-привлекателната гледка на земята, което обяснява факта, че датчаните така масово стават дарители на сперма. Но стига толкова ругателства към далечни народи. Нека да се обърнем обратно към реалността.

Както вече споменах след като прочетох информацията бях потресен от това предателство спрямо българският сперматозоид, който с нищо не е заслужил такова политическо унижение. Исках да дори да пиша писмо до президента с призив да се прекъсне тази подривна дейност спрямо националното производство на бебета. Заподозрях нечисти сили и конспиративни схеми. Изобщо реших, че ако има патриотична кауза по тази земя, която да си струва (защото всички останали патриотични каузи са пълни бози) е именно защита на българският сперматозоид.

След като премислях новината няколко месеца обаче ме осени съвсем различно тълкувание на нещата. Конспираторът в мен пое м съвсем обратна посока. Изведнъж си казах: „абе, мама му стара, дали пък това не е необичайно коварен и с коварността си гениален план за масовото побългаряване на Европа?”. Защо дори и бебето да се роди със сини очи и руса косица, то ще си остане българче. Очите ли ни правят като нация? Не, категорично не. Косите ли са национално определящ фактор? Хаха, моля ви, не ме разсмивайте! Да си българин е много по-дълбочинно занимание. Това е душевно състояние, което не се поддава на описание, но общо-взето е свързано с издаването на много шум, с вечното оплакване и с пеенето на пиянски песни. Така, че българщината (още един от бруталните термини на прехода) трябва да я търсим на съвсем други места, отколкото при някакви си там сини очи, руси коси и европейска физика.

Датският сперматозоид попаднал на български терен ще трябва да мине през тежката школа на шкембе-чорбата, таратора, пернишката ракия, салатката, фолка, Сашка Васева и нейните клонинги, на миш-маша, лютеницата и пържениците. Датските сперматозоиди ще трябва да се сблъскат с политическите истерии, танците на маса, потниците на дупки, белите чорапки и много други особености на българите като природен и национален вид. И така един ден - българчетата ще са синеоки и ще приличат на датчанчета, ама като се уригнат ще миришат на чесън и ще викат "Булгар! Булгар!". Преди в Европа лесно ни разпознаваха по прабългарските гени. Сега вече успешно ще залеем Брюксел със синеоки българчета, които приличат на скандинавчета, ама като им пуснеш Сашо Роман набързо ще превърнат европейските им педалски изгъзици като бистра и ресторанти, в мощни кръчми. И тогава Европа, тази коварна Европа, сама ще падне в ръцете ни под натиска на собствените си генетични особености придружени обаче от български национален характер. Та с други думи няма какво да толкова да защитаваме нашите сперматозоиди. Силата така или иначе е в нас!

Та идеята ми зад всичко това беше, че българското в нас е закодирано във въздуха наоколо и датският сперматозоид просто няма да получи шанс, ни най-малък, да наруши изконните ни традиции във видгането на шум по оригинални и забавни начин. Българският ген е важен, но българският ген всъщност е във всичко наоколо. И така един ден - шефът на еврокомисията ще е българин, със сини очи, приличащ на скандинавец, ама заради него в стола на комисията ще му правят шкембе и млади гърли ще му танцуват кючек. И така ЕС ще постигне тоталната си българизация. Велики дни ни чакат!

Икономически класик

Непрекъсното излизат удари по бюджета, изплака вчера с икономическо вдъхновение финансовият министър Симеон Дянков. И тъкмо когато човек вече е на път да си представи някаква машабна конспирация срещу финансите на държавата, се оказва, че "ударите" по бюджета всъщност са неща като заплати за БДЖ и вероятно за други ненужни според Дянков неща.
Нека да синтезираме накратко тази логика. Заплатата е удар по бюджета. Така каза Дянков. Интересно обаче защо точно парите на работниците са атака срещу него. По логиката на финансовия министър заплатата на премиера, заплатата на шефа на Народното събрание, дори заплатата на самия Дянков са два пъти по-тежки удари по бюджета. На калпав бюджетар - заплатите му пречат. В крайна сметка е доста интересно как финансовият министър си представя идеалния бюджет? Вероятно като стоманен трезор в който влизат пари и никога, ама никога не излизат. И тогава Дянков като един същински чичо Скрудж ще постигне своята монетарна нирвана...
"Политика се нарича изкуството да търсиш проблеми, да ги намираш навсякъде, да им поставяш грешна диагноза и да приложиш погрешни лекарства." Това е една велика мисъл на комика Граучо Маркс. Ако я приемем за валидна, нека да кажем, че според това правило Дянков е велик политик. Винаги на мястото си. С грешните идеи. С възможно най-лошата рецепта. И с грешните думи. Класик просто!

Ангелите вече са сред нас! Есма Реджепова

(пътешествие във вселената на циганската музика)

Понякога в живота има мигове – вълшебни и желани мигове! – когато чудесата се случват наяве. Точно пред очите ти. Точно сега. Наистина се случват. В такива мигове безумно щастие потича по вените на човек, а светът се разлетява на хиляди малки парченца, защото чудесата са по-силни и много по-величествени и страшно по-възторжени от един обикновен свят, сгушен в тъмен звезден ъгъл на Слънчевата галактика.

Така се случи и с мен докато стоях в зала 1 на НДК, а на сцената пееше самата Тя – циганската кралица, уникалната певица, богинята на музиката - Есма Реджепова. Това е единственият глас в света, който на път за космоса минава през сърцето на човек и пуска електричество в кръвта му. Чудото е пред нас. То се случва наяве. Трябва да ми повярвате!

Есма Реджепова е жена, която наближава 70 години, леко възпълна, но пък се движи по сцената така нереално леко, че в началото човек се обърква дали случващото се е наистина. После тя започва да пее. Когато гласът й се разлети в пространството, в същия миг получаваш потвърждение на факта, че ангелите отдавна се разхождат сред нас, просто ние сме твърде слепи да ги видим.

Когато Есма запее светът се променя. Тази жена владее до съвършенство изкуството да те изпраща сред звездите в глас. В един момент тя пее тъжно, пее така все едно всеки миг ще се разплаче, а, циганската музика е виртуозна в миговете, когато трябва да изразява тъга. И тогава човек усеща как световното страдание се стоварва върху него. Как мъката е ужасно неправилно нещо в този иначе развихрен и прелестен свят. А протяжният вой на кларинета в съчетание с разтеглената тъга, която струи от тромпета те кара да настръхваш целия. И тъкмо когато ти иде да бръкнеш в гърдите си с голи ръце, да извадиш сърцето си и да го стиснеш в юмрук, точно тогава Есма се провиква мощно и песента се мята веднага в океанът от радост и безбрежно веселие. Тогава вече ръцете ти не могат да стоят на едно място, те държат да бъдат във въздуха, защото циганската музика не търпи единствено безразличието.

Есма Реджепова, циганската кралица е като музикален ангел, който успя да вдигне цялата зала 1 на крака. Тази невероятна жена излъчваше повече аристократизъм от седем английски кралици накуп барабар с няколкостотин принцеси. Когато Есма пее, нищо друго няма значение. Абсолютно нищо друго. За два часа тя ти предлага разходка из поне седем живота, защото ти показва чистите чувства, чистата музика, показва ти как геният на една обикновена ромка от Македония може да преобрази целия свят и да кара кожата ти да настръхва.

Един ден циганската музика ще спаси целият проклет свят. Ще го изкара насила от неговата еднаквост, от лакираните тъпанарщини и от имитацията на чувства. Ще го изкара с шутове от сълзливият сантиментализъм и опитите за олигавяне на любовта. Любовта в циганския свят е разхода между ада и рая, която човек прави в един и същи миг. Тъкмо когато стената може да те смаже, трябва да знаеш как да танцуваш хоро. И Есма Реджепова, този ходещ сред нас истински ангел не обяснява това сложно. Тя просто пее, а сърцето ти потреперва, все едно е докоснато за първи път от божествената искрица.

Тази музика, тази велика музика завинаги става част от теб щом я разбереш и усетиш. Тя е като гориво в кръвта. Тя е като купчина от съскащи и сияещи звезди, които се сипят като душ над главата ти. Тя представлява красивият опит да разпериш ръце все едно се опитваш да прегърнеш света и да пееш с цяло гърло цигански думи, които не разбира, но това няма абсолютно никакво значение. Музиката на Есма е чудо и когато го видиш е трудно да си същия отново. Ти си от посветените. Видял си кралицата. Пял си с нея. Станал си й на крака!

Музиката на циганите, а Есма е техният пророк винаги е продукт на екстремно състояние. Есма пее така сякаш е побрала гласовете на цялата земя в себе си. Музикантите свирят на инструментите си все едно всеки миг ще изплюят белите си дробове през тях. Именно усилието ражда величието. То е това, което ти дава усещането за вселена. Усещането за нещо добро. Какво можеш да кажеш като си видял ангели и чудо едновременно? Алелуя! Алелуя още един път....И пак Алелуя. Светът е чудесен! Най-доброто място във вселената! Най-доброто наистина!

Мислите ли, че някога сте слушали музика? Ако никога не сте чували Есма наживо да пее „Чшай Шукарие” – значи се заблуждавате. О, колко се заблуждавате!

Национални особености на софийския таксиджия

Известно време си мислех, че единствено и само аз вечно попадам на откачени таксиджии в нощната София и дори за кратко го отдавах на повеите на журналистическата си аура, проявяващи се в желанието на всеки перко да си говори с мен по проблемите на земята и на собствената му шизофрения. После обаче с удивление открих, че и други хора споделят наблюдения върху бакшишите, които са в унисон с моето и тогава антропологът в мен се събуди. Реших да се възползвам по научен начин от возенията в такси и в крайна сметка да хвана общите характеристики на това нововъзникнало градско номадско племе – таксиджиите и тяхното усещане за света наоколо. Поставената задача никак не е лесна, защото изучаване на навиците и социалните възгледи на тази прослойка е занимание скъпо и особено финансово изцеждащо в тази върлуваща криза по света. Пък и невнимателният учен докато си прави труда да слуша истории и съвестно да картотекира поведение, почти със сигурност ще бъде измамен от представителите на тази високоблагородна професия с философски пориви и наблюдателни очи. Това просто е веселата част от изучаването на антропологически категории. И преди да преминем към същината, позволете ми една високултурологична препратка. Клод Леви Строс, който съвсем наскоро почина на преклонната възраст от 100 години, посвети дълги години от живота си на изучаването на митовете, както и общото между тях. В едно от съчиненията си той наблягаше на това, че във всяка култура има митологически фигури, които играят ролята на медиатори (тоест посредници) между различните истории. Сега, след като вече е време да се отървем от ненужния интелектуализъм и дребнобуржоазна ерудиция, смело можем да тръгнем към очевидното предположение, че таксиджиите са просто едни медиатори между различни градски легенди, те са нещо като носители на няколко повтаряеми мита и пет-шест изтъркани лафа, които обаче сами по себе си се оказват спойката в нощното общество на София. И така след дълги странствания в нощните столични земи, вече съм в състояние да споделя със света, своите наблюдения върху бакшишите и тяхното видово разделение. За удобство ще класифицираме видовете с номера.

1. Клетникът

Най-набиващият се на очи представител на бакшишите е именно Клетникът. Той вечно се оплаква. Всъщност още преди да се качите в колата му, шофьорът вече е започнал да разказва за безкрайната си социална драма и нейните космически измерения. Веднага с ошашавения пътник се споделя, че цените на такситата в София са толкова мизерни, че това превръщало шофьорът на подобна кола в обществен благотворител сравним с майка Тереза, с нейните преки божествени началници, а дори понякога и над тях. Като аргумент в космологическият разговор веднага се вади тезата, че въртящият волана по цял ден работи за лизинга на колата в резултат на което в края на деня той искрено гладува или кара само на мухлясали банички. Клетникът обаче никога не спира дотук. Той държи клиентът му да осъзнае мащабите на социалното бедствие в което е изпаднал. Споменава се, че се работи от тъмно до тъмно, че от постоянното висене на едно място започват да се обаждат болестите, а заради безумно ниските цени на такситата, докторите просто били недостижим лукс за бакшиша. После разговорът минава на още по-глобално ниво. Шофьорът, без да даде време дори и за поемана на дъх, се втурва направо в темата за това колко са се озверили хората. Броели си стотинките до последната и никой никому не помагал. Умишлено използвам думи като „никому”, защото точно в този момент на разговора, Клетникът започва да вади библейски фрази от речника си с цел успешно да уподоби мъченик и ангел едновременно. По-изпечените представители на този вид обаче с годините са схванали, че всеки човек си има психологически бариери при възприемането на нещастни истории и миг преди тоталната кулуминация, миг преди да обявят света за изцяло сатанинско дело и продукт на нечисти сили, сменят регистъра и потапят клиента в красивото море на изключенията. Тук обикновено следват истории за предишни клиенти, които за курс от 5 лева, оставят бакшиш от 10, защото са осъзнали колко е несправедлива системата към чистите души, чиято единствена мисия е да бъдат спойката на алтруизма в изчанчения свят. Ако шофьорът е преценил добре своите сили, историята за добрините трябва да е последна, за да остави клиента с чувство на вина, че ако не остави бакшиш, той все едно е минал на страната на злото, станал е нещо като егоистичен Дарт Вейдър, поддал се изцяло на тъмната страна в себе си. Естествено оттук-нататък какъвто й бакшиш да оставите – все ще получите укорителни погледи в стил: „пич, ти никога няма да си достоен да те разкажа пред някой друг”... Един път в прилив на интелектуална енергия и очевидно със страстта на камикадзе се осмелих да попитам един от тези черни философи – защо след като постоянно са вътре и работят на загуба все още са зад волана, а не си потърсят поне друга работа, която няма да ги вътре толкова. Резултатът беше опустошителен. Шофьорът ме погледна с наранен поглед, отправи ми поглед пълен с изтънчено пролетарско презрение, а после ядовито мълча по целия път и от възмущение дори не ми надписа сметката. Оттогава си знам урока – само слушам.

2. Черногледецът

За неопитния наблюдател на софийските реалности шофьорът –клетник и шофьорът – черногледец вероятно са от един и същи тип, но това е опасно заблуждение, което може да ви струва от 5 до 10 лева при формирането на крайна цена на курса, така че си отваряйте очите и си водете записки.

Черногледецът в началото изобщо не говори. Като попиташ дори да може да те повози, той не произнася думи, а само безлично свива рамена и издава няколко универсални междуметия, умело съчетали нещо между възхвала и псувня към окръжаващия свят. Клиентът чинно сяда на седалката и тъкмо когато си мисли, че все пак е улучил джакпота и е попаднал на мълчалив шофьор, отсрещната страна започва да говори. Причина за взимането на думата може да стане всичко. Например това, че светофарът се бави да светне зелено или, че някой друг участник в движението подло и нагло се е опитал да задмине таксито. Тогава черногледецът започва да ругае като впряга в едно изречение всички фрази с които народът е способен да описва половият акт в неговите екстремални и почти незаконни форми. Съответно дразнещият обект (бил той светофар, друг шофьор, полицай или смешно облечен гражданин преминаващ по тротоара) се титулува с имената на всяка нецензурна част от човешкото тяло, при това съчетана с прилагателни, които не могат да бъдат открити дори и в най-пълния речник на българския език. Малко след като е излязъл от първоначалното вцепенение, Черногледецът вече псува целия свят. Подобен тип таксиджия има история, която да потвърди, че светът е създаден с дефекти още от самото си начало. За 10 минути такъв екземпляр е способен да ви изреди поне за пет катастрофи станали пред очите му, а някои от тях и с негово участие, които се характеризират с едно-единствено нещо – той е бил перфектната страна, защото цял живот или откакто се помни върти волана, а всички останали са пародии на шофьори, които единствено се пречкат на професионалистите по пътищата. Ако не разказва за катастрофи, Черногледецът е пълен с коварни истории за клиенти, които са го измамили и не са си платили, каквото трябва. Разказването на тези истории съответно е придружено със стрелкащи клиента погледи, които ясно показват, че возещият се вече е обект на подозрение и то огромно. Никой не може да излезе на глава с такъв антропологически вид. Заради това – това го показва здравият разум и опита – единственото полезно действие в случая е да се съгласявате с историите за черния свят и вселена и да се надявате, че поне кимането ви ще накара шофьорът да кара по-бързо, за да се отървете качествено от него.

3. Конспираторът

Това е вид, който се среща сравнително по-рядко, но с необходимото постоянство и редовност на нощните си запивания рано или късно ще попаднете на подобен тип бакшиш. Той обикновено изглежда като забавен чичка, който си тактува с ръка по волана, но бъдете нащрек, ако радиото, което звучи в колата не е настроено на станция за популярни шлагери или на спортни емисии, а предава новини. Това и сигурен признак, че сте попаднали на конспиратор. Силата на неговия светоглед идва от постоянният обмен на информация, който е минал през ушите му. И тогава се започва. Вместо да преразказваме думите му, нека да се опитаме да пресъздадем една негова кратичка реч, за да добият неопитните читатели повече знание по този казус:

„Баси тъпанарите са тия депутати! Само знаят да лапат, да лапат. Абе то и на мен ми се лапа, ама аз насита имам, а тея нямат. Ей така са зинали с такиви усти и смучат народа. Ама и тоз народ е много прост, да ти кажа! Баси говедата, значи! Тъй ли се трай това, бе?! Кви са тия овце?! Ония ни крадат там значи, чукат ни както искат, а ние не само не се вдигаме, ами си наместваме задниците, пфуууу! Той добре, че дойде Бойко да им покаже сега на тия какво ще им се случи.... Въпреки, че да ти кажа аз и на него не вервам. И той е като тия! Тия всичките са от една ложа, масони ли, кви са, не знам, ама до един са си плюли в устите. Ти току-така ли си я представяш тая работа? Тя тая работа е изпечена много отдавна, брат ми. Още онези старите куки като са се събирали и са решили как да клецат държавата и хората. Та, мигар и Бойко е по-различен. И той ще е като тех да ти кажа....”

Това е кротък опит за лека импровизация на този развихрен светоглед, който трудно може да бъде обобщен в единна теория, защото черпи за своя енергия части от съвършено различни космологии и ги споява в своя собствена и неповторимо уникална версия на околния свят. Интересното е, че във всичко, което се случва конспираторът е в състояние да види потвърждение на своите теории. Той живее в един максимално обяснен свят, който със страстта на проповедник от зората на религиозното мислене държи да сподели със своите събеседници. Естествено, всичкото това споделяне няма да му попречи да ви прасне в цената за изпроводяк, но поне до момента на вашето разделяне с кеша, ще бъдете наясно с взаимовръзките между повечето неща във вселената.

4. Романтикът

Това е особен подвид на описваните софийски медиатори, с който най-често се сблъскват представителките на нежния пол. Заради това за тази част ще се опирам предимно на свидетелски показания, както и на натрупаните си впечатления от многократното гледане на филма „Дами канят”, където Стефан Данаилов, наричан за кратко Ламбо, обезсмърти образа на точно този тип шофьор, достоен ценител на женската прелест.

Та една моя колежка, видна представителка на лявата журналистика, топагенционно перо и екстремна почитателка на салсата бе споделила в свое откровение във Фейсбук, че един шофьор на такси й е казал: „Тези очи не се забравят”. Ах, някои архетипни фрази очевидно са в състояние да надживеят времето и да пренасят духа на сваляча от урва на урва и от век на век. Поради особената природа на таксиджийската професия е съвсем естествено представите за романтика на бакшиша и на неговите клиентки да се разминават рязко като управляващи и опозиция в парламента. За обикновения бакшиш представата за романтика се изразява в меланхолично подпяване на нежни парчета и хвърлянето от време на време на горещи погледи към возещата се пътничка, докато за представителките на нежния пол в повечето случаи държането на таксиджията им прилича повече на психария в неопределени размери. Пак ще ви повторя – тук действам по спомени и слухове, така че за тази част не мога да бъда сто процентово категоричен. В крайна сметка обаче е факт това, че романтикът сред бакшишите вероятно е една по-приятна разновидност на иначе този екстремен вид. Друга моя позната ми разправяше, че един път таксиджията, който я возел опитал съвсем различен подход на свалка. Разказал й как все не си е вкъщи. Как не е виждал очите на жена си отдавна. Как с децата му си комуникирали само в събота и евентуално в неделя. Как заради карането на такси семейството му започвало да страда. Как наистина трябвало да се прибира по-често вкъщи. „Тогава обаче се качва жена като вас и аз забравям всичко това”, добавил като апотеоз на историята бакшиша. Тази история не му е свършила работа, но си струва да бъде запазена за бъдещите поколения.

5. Разказвачът на истории

Разказвачът на истории е вид в който се събират всички описани дотук представители на професията. Това е хамелеонест тип шофьор и трудно се разпознава сред множеството на жълтите коли. Но когато се появи в истинския си вид, просто няма начин да го сбъркате. Този пич още от първият миг започва с историите. Те никога не са някакви въздухарски, а винаги са свързани с конкретната житейска действителност, дори с возенето насам-натам из града. Най-интересното при този вид е, че всичко, ама абсолютно всичко е повод за история. Качваш се с раничка в колата и шофьорът започва: „аха, само преди два дни един такъв като тебе с раничка се качи и сега само слушай....”. Или пък му казваш адреса си и той пак: „съвсем наскоро един клиент също беше за към твоя квартал”. Повечето истории, които съм чувал таксиджиите да разправят обаче съвсем не стават за описване в такъв строго научен текст, защото ще изгоним детската аудитория и ще бъдем подложени на строго мъмрени от хардморалистичните групи. Най-общо можем да кажем, че никога не съм чул таксиджия да ми разкаже оптимистична история за човешкия характер (изключение правят историите на Клетниците за големите бакшиши, но впредвид националния български характер можем спокойно да определим разказваното по-скоро като продукт на фантазия, отколкото на житейска истина). Разказвачите на истории винаги развенчават идеята на хуманизма за човека като венец на сътворението и сриват представата за високоблагородните житейски пориви. Тъй като спецификата на професията им е такава, бакшишите запомнят единствено екстремните случки, които след това с поетична наслада не само пресъздават, но и тълкуват в крайно песимистичен дух. Разказвачите на истории са неуморни свидетели за граничните човешки състояние за които обощ-взето никой не иска да знае, но те със страстта на философи вадят от небитието истории, които биха потресли и Стивън Кинг и замерят всичките си пътници с тях отново и отново, за да са сигурни, че знанието е осенило пътуващите под формата на някакво скверно просветление...

6. Общи черти

Този антропологически софийски анализ ще бъде непълен и некоректен, ако не видим общите черти между петте описани типа таксиджии (естествено, че темата може да бъде продължена, но вселената и без това се затормозява от дългите текстове, така че някой друг път...). И петте типа имат една обща омраза. Тя е една-единствена, но пък е споменавана толкова често, че няма как да не се набие в ушите дори и на несъвестния наблюдател. Жените-шофьори. О, ако оприличим таксиджиите на валенсиански бикове, то жените-шофьори са им като размахан червен плащ. Клетниците виждат в тях потвърждение на факта, че светът е несправедлив. Черногледците разглеждат дамите в коли като ясно доказателство, че Висшата сила си е оставали ръцете при строежа на вселената. Конспираторите виждат в жените шофьори част от порочната система, която репресира истинските професионалисти и като мащабен план за скофтване на движението по пътищата. Романтиците разглеждат жените на пътя като враждебен обект, защото нямалява шанса им да се запознаят с тях, а разказвачите на истории виждат в дамите единствено повод да разкажат история за това какви некадърни шофьорки има. Което ни навежда на мисълта, че единствено сред таксиджиите глоболазицията не е успяла да изтръгне мизогиничния дух на омраза и вероятно именно бакшишите един ден ще поведат демонстрациите срещу новия световен женски ред. Това е битка, която са обречени да загубят, но очевидно аз няма да съм човека, който ще им го каже. Нека да го разберат сами.

И така приключвайки това антропологично приключение в дебрите на софийската нощ, можем само да споделим с читателите, че се надяваме този кратък наръчник да им бъде от полза. Всъщност приемете едно основно правило и може да не четете този текст. Таксиджията винаги ще намери начин да ви излъже, колкото и бдителен да го раздавате. Вселената е така устроена, че обикновените хора в крайна сметка просто нямат шанс в тази битка. Това не е болка за умиране. Накарайте бакшиша да увеличи радиото и започнете да си припявате. Колко много революции са почнали именно с песен....:)))

Герберски куфарчета

Покрай идващия 10 ноември темата за митологичните "куфарчета" отново стана внезапно актуална. От небитието отново излязоха професионалните конспиратори, за да ни припомнят градските легенди по темата и да ги дообогатят с нови митични подробности.
Оказва се обаче, че появилите се отново приказки са имали благодатна почва в новото герберско управление. Вчера социалният министър Тотю Младенов заяви, че съкратените работници от "Кремиковци" ще получат по 10 хиляди лева безвъзмездно, за да стартират свой собствен бизнес. В кръга на шегата спокойно можем да определим това като раздаване на куфарчета. По герберски.
Всъщност идеята не е лоша. Лоша е илюзията, залегнала зад нея. Кой ли може да стартира бизнес с 10 хиляди лева днес, и то в условията на криза, при която много фирми фалират? В този смисъл герберските куфарчета са нещо твърде инфлационно. Защото съкратените от работа най-вероятно ще използват тези пари като глътка въздух, преди торнадото на кризата да ги сграбчи жестоко.
Не е ясно имало ли е или не куфарчета едно време. Но сегашните опити да се възродят градските финансови легенди просто удрят на камък. Времената са по-тъжни. Навремето хората виждаха перспектива, възможности, шанс.

Днес виждат единствено Бойко Борисов. По телевизията. Всъщност тези 10 бона най-вероятно ще бъдат изпити веднага. В епохата на ГЕРБ - това е едно добро решение.

Майсторите на подземната мисъл

ГЕРБ и Йорданка Фандъкова залагат на десни клишета и фантазии за бъдещето на София

Трябва да внимаваме какво си пожeлаваме, защото желанието може да се сбъдне. Това гласи едно древно като самия свят предупреждение, но очевидно повечето български кандидати за кметове не се съобразяват с него. В България ние от години сме изгубили усета си да четем и да сравняваме политически и управленски програми, въпреки че изтърваме изключително голям купон. Защото когато в България се обещава, се обещава на едро. Българският кандидат-кмет не признава ограниченията на времето и пространството, а се впуска в изграждането на мощни и мащабни урбанистични утопии. И сега нека да дадем пример за това.

На 15 ноември предстои битка за кметския пост в столицата. В тази битка основни конкуренти ще бъдат представителката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова и кандидатът на левицата Георги Кадиев. Понеже обаче всички социолози хорово прогнозират, че ГЕРБ ще взиме града още на първи тур, при това с много, а някои дори намекват, че Фандъкова трябвало да бъде назначена служебно, защото победата й щяла да бъде невероятна и огромна. Ето защо сега ще се опитаме да прочетем програмата на госпожа Фандъкова и на нейната политическа партия ГЕРБ, за да видим какъв проект ни предлагат за бъдещото развитие на София. Все пак, като са толкова уверени в победата, като минимум дължат на софиянци една минимална доза реалистичност. Така ли е наистина?

"Метро 2033"

Миналата година в България бе преведен невероятният роман на Дмитрий Глуховски "Метро 2033". В антиутопичния сюжет на тази разтърсваща фантастика се разправя за оцелелите в Москва след ядрен взрив, които са се преселили да живеят в тунелите на метрото, за да стоят далеч от радиацията. Отсенки от този антиутопичен поглед веднага долавяме в програмата на Фандъкова. Нека да цитирам: "Изграждането на подземна урбанизирана среда е перспектива за развитието на централната територия." Това е част от радикалните идеи на ГЕРБ за справяне с "успешното и устойчивото развитие" на София. Значи целият център ще бъде издълбан, за да се урбанизира. Стряскащото на тази идея е, че тя е в шокиращо противоречие с изразеното малко след това желание столицата да развива културен туризъм. Или урбанизираш подземния свят на централната територия - точно където се намират останките на антична Сердика, или развиваш културен туризъм. Двете идеи са диалектически несъвместими.

Подобни

отричащи се една друга идеи

изскачат от всяка страница във визията на ГЕРБ. Еклектичният текст не се срамува да си противоречи и да използва отвратителни думи и словосъчетания. Ето пак пример: За нас отправната точка на всички начинания е "Човекът - обитател". Какъв е този човек-обитател, какво животно е, къде точно са му териториите? Това не е заяждане на дребно с кандидатката на ГЕРБ. Въпросът е много принципен. Кабинетните думи и преводните идеи имат много малко общо с реалността на София. А програмата на Фандъкова звучи като лош превод на невъзможни за реализиране в България идеи. Така се стига до фантастичните утопии като урбанизирана среда под земята. Един мой познат изкоментира тази идея с думите: "Да живеят ГЕРБ! Те ще ни натикат качествено под земята."

Политическата амнезия

Най-стряскащото в програмата на Фандъкова обаче е, че тя е писана при абсолютно загубване на паметта. Подобен план за развитие на града би прилягал на човек, който досега не е бил в управлението на София. Защото - преди да обещава каквото й да било - кандидатката на ГЕРБ дължи като минимум към своите избиратели отчет за свършената досега дейност, а не наброски за бъдещи идеи. Подобен отчет не може да се срещне никъде в програмата й. Вместо това идеите валят една след друга и на човек дори му е трудно да си поеме дъх.

Кандидатката на ГЕРБ и по-вероятно екипът, изготвил програмата, й са ни подготвили цяла серия от красиви и блестящо розови обещания за подобряване на положението в града. Облекчаване на трафика, точен градски транспорт, възможност за планиране на времето, достъпни и сигурни улици, съвременни условия за пешеходците, модернизиране на подземната инфраструктура на града... Това е част от герберската кошница с обещания. Ако госпожа Фандъкова досега не е била част от управлението на общината, може би щяхме да се отнесем с надежда. Но след като съвсем доскоро изпълняваше функциите на заместник-кмет по образование и култура, тя дължи обяснение за това - защо по тези въпроси София е замръзнала в безвремието. Дължи на своите избиратели - тези, за които се предполага, че масово ще гласуват за нея, анализ на направеното досега от общината, както и откровено признание за това къде са проблемите и защо ги има. Може би по въпроса се мълчи, защото този път няма как всички лошотии да се стоварят на червените - те София не са управлявали.

Просто гражданите на София получават уверения за щастливо, безоблачно и безпроблемно бъдеще, но без грам конкретна идея как може да се стигне до него. Да не говорим за зловещото съвпадение на това, че ГЕРБ пак се интересуват от подземията и всичко под земята. Ако можем да си позволим известна ирония: дали пък това не е някакъв проблясък на честност в този документ - ще градим под земята и ще оставим надземната София да се оправя както може.

Клишета и полети на мисълта

Ако трябва да бъдем честни, политическите програми и тези за управление са трудни за четене. В повечето от тях можем да се натъкнем на бетонни клишета с големината на динозавърски яйца - незаобиколими и леко странни. Така, докато човек си сърфира из сайта на Фандъкова, от време на време като метеорит над него падат култови фрази. Една от тях гласи: "Столицата има нужда от този огромен икономически и човешки потенциал, а Столична община работи за неговото стимулиране." Стимулирането е хубаво нещо, но Фандъкова с герберски аристократизъм изобщо не обозначава как ще се извършва това стимулиране, нито какви ще бъдат неговите конкретни измерения. Още нещо. Програмата на ГЕРБ за София в еклектичния си и пропаганден вид е типично дясна и

стерилна по отношение на социалните дейности

на общината. ГЕРБ не обелват и две думи за преодоляването на бедността в София или поне за някакви социални програми на общината. Те предпочитат да живеят в своя собствен изолиран свят, където лъчите на реалността рядко проникват. Ясно е, че кметовете нямат особено големи функции в социалната сфера, но пък умишленият отказ да споменеш дори няколко думи за това, говори за определена визия за света, която стряска. В програмата се говори за бизнес, за предприемчивост, но няма и две думи за бедните хора. Какво повече да коментираме?

Епилог

"Затова основната цел на предстоящия мандат ще бъде приключването на периода на прехода и достигане на позиции за устойчиво развитие на града." Това е последният цитат от политическите визии на ГЕРБ, който си позволяваме. Защото, ако се вгледаме в налудничавата му логика, ще можем да си обясним стратегическия подход на ГЕРБ към тези избори. Те разглеждат София още като град в преход! Още си представят столицата като експериментална лаборатория на харддесни идеи. Искам да припомня: София като състояние, вид и застрояване е един класически десен проект. Опустошен, свръхзастроен, апокалиптичен на моменти град, без перспективи и план за решение на който й да е проблем. ГЕРБ са логичното продължение на тази линия. Майстори на подземната мисъл. Това е.

Черната ирония на прехода

Българските промени на 10 ноември не получиха някакво драматично или поетично название. Останахме далече от революции, метежи, вълнения и заради това палавите духчета на политическите думи ни застреляха с шантавата и трудно разбираема дума „преход”. Така след 10 ноември всички станахме преходници и заживяхме в държава, която очевидно пътуваше от точка А към точка Б, за да оправдае свръхдумата, която символизираше промяната.

В началото всички говореха за преход към пазарна икономика. Намекваше се, че този път е дълъг. Сравняваше се често с броденето на евреите из пустинята, което продължава с библейска дължина – 40 години преди пред очите на изтерзаното племе да се появят мержелеещите и сгряващи картини на Обетованата земя. Така всички се подготвихме митологично за предстоящата пазарна икономика. Преходът, заради тежестта и неразбираемостта на думата, бе виждан като път към лежерната Аркадия на вечното изобилие. Така в един момент пазарната икономика дойде, но преходът остана като коварна величина сред нас, която да обърква политическите мозъци и да пълни книгите на социолозите с неясно възмущение срещу вселената.

Днес понякога си мисля, че можем да разкажем българския преход като теория на конспирацията. Но не, никак не си мислете, че ще ви говоря за олигарси, куфарчета, пари, мутри, корупция и опиянение с власт. Конспирацията е красива и мами ума когато стига до космологичните измерения. Та, питам аз, защо от всички думи по земята, нашата управляваща класа избра точно думата „преход”. Нима това не е някакво споделено знание, че земята точно в онзи 10 ноември в нереалната история на България е минала през черна дупка.... Всички се питахме преход към какво. И никой, ама никой не зададе очевидния въпрос „а всъщност преход през какво?”. За да стане теорията космическа – ще приемем версията за черната дупка. Тя добре би обяснила всички нелогичности и болки, които преходът нанесе на хората като бедствие от древни времена. Дали някой си е направил труда да изчисли колко е била смъртността в периода – 1989 – 1993 г. например. Защото когато душата човешка се сблъсква с тъжния факт, че света се променя, а самата тя – не, душата залинява и вече не открива мястото си в този свят. Ето защо мразя думата преход. Тя описва и колко много хора си отидоха, защото не разбраха иронията на живота. Те бяха подготвени за един свят, а коварно им дадоха друг.

Един ден трябва да напиша книга за всички тези хора, защото убеден съм, духовете им не са намерили покой, а и няма как да намерят понеже мелницата на прехода ги сдъвка и ги изплю във всякакви състояния. Тези хора, имам предвид, тези, които не успяха да бъдат хамелеони, нито да се примирят със случилото се, са истинските герои на това, което днес наричаме преход. Преходът намеква за това, че нищо не е постоянно. Че всичко е във временно състояние. Така ние трябваше да живеем във временната България, все с временни цели, с временни амбиции, с временен живот дори. Това не е протест. Това не е дори възмущение. Това е просто кротък опит да се докоснем малко до истината за миналите 20 години.

Когато пазарната икономика дойде по земите български, социолозите вкупом се опитаха да прогонят духа на прехода и да го обявят за мъртъв и останал в историята. Древното знание за гонене на демони обаче много добре знае, че призракът сам решава кога да си тръгне и спиритическите сеанси за успокояване на колективната душа на обществото не вършат никаква работа. Преходът си остана и продължава да вилнее сред нас. Днес той най-накрая свърши черната си работа. Върна ни почти до изходната точка. Натресе ни авторитарен премиер, идеологически стерилен, но пък физически здрав. Така се оказа, че целият преход е бил нещо като автохипноза. Все едно сме си въобразили пътя. Все едно никога не сме стигали до точка Б. Дори точка А е нямало....

Не е ли красива тази ситуация? В един момент да разбереш, че думите с които си се замервал са придобили реални измерения. И понеже преходът като дума не описва нищо, ние се оказахме в нищото между нереалните точки на пътя, почти несъществуващи в своята абсурдност. Човек трябва да знае да извлича удоволствие от парадоксалните ситуации. Ето защо аз никога през живота си не съм се гордял с българската история. Историята е халюцинация, както вероятно е халюцинация и бъдещето, което си мислим, че предстои. Има го само нашият мил преход, 20 годишен път от никъде за никъде, от нищо в нищо, и мама му стара, тази ирония на света, този черен вселенски хумор заслужава поне една голяма усмивка.... Иначе няма да е готино.

Премиерът с дистанционното

Виктор Пелевин – епохален ироник на постсоциалистическите реалности в Русия – с голяма доза мистично откровение бе констатирал, че "телевизията е опит за колективно небитие". Според него гледащият телевизия човек не е сам себе си, а се превръща в част от някакъв контролиран и манипулируем масов разум, който се остава самичък на диктатурата на монтажа, на репресията на тв-режисьорите, на потисничеството на операторите....


Това наблюдение можеше да има чисто философска стойност и да си остане една кабинетна конструкция, ако на света не съществуваше българският премиер Бойко Борисов, човекът, който наистина управлява страната от екрана на телевизира. Не мисля, че някога нашата родина е изпадала в толкова парадоксална ситуация – да си има премиер тв-зрител, при това със свръхспособности да не изпуска предаване в което се говори за него, както и с постоянните си пориви да се впуска в коментар на всичко казано по негов адрес.


Казано накратко – Борисов е една огромна фабрика за думи. Той обаче е продукт на постмодерното общество, когато основен феномен е телевизията. А телевизията не търпи интелектуалност, защото е масова, а както всички знаем – масовият човек не може да понася интелигенцията, както и нейния речник. В този смисъл Борисов е явление от телевизионен вид, защото успява да преведе – естествено, че грешно – и най-сложните процеси в обществото в кратки изречения с хъшлашка интонация. Телевизията обожава тази мимикрия, защото тя се крепи върху крилатите фрази. Ако ги нямаше – телевизорите нямаше да са толкова интересни.


Борисов, за съжаление на цялата страна е схванал интуитивно един от основните белези на епохата. Че няма абсолютно никакво значение какво правиш наистина, стига медиите като палави и верни кученца да тичат след теб и да пишат за всяка твоя дума. Борисов - премиерът с дистанционното. Сърфистът по каналите. Човекът, който държи да знае какво става в държавата, но като се информира единствено от телевизионните образи.


Това е парадоксално и по друг начин. Защото висенето пред телевизията, колкото и да е приятно, е просто един заместител на истинския живот. На стотния ден от управлението можем да констатираме, че премиерът се е виртуализирал докрай. Всичко в тази държава придоби виртуални стойности. Дупката в бюджета се оказа въобразена. Огромните злоупотреби на предишната власт се оказаха телевизионен мехур. Тайните доклади на ДАНС - видяхме - бяха виртуални съчинения по митологически с лудостите си личности. Жалванията на Бойко Борисов и пицарийските бюджетни циркове Симеон Дянков също няма как да бъдат разбрани вън от контекста на пределната виртуализация на държавата.


Гледането на телевизия е опит за небитие, както споменахме в началото. Да имаш премиер с дистанционно и телефон в ръката означава да не си сигурен какъв премиер точно имаш. Той стои пред телевизора, пуши пура (по една на ден) и със стръв наблюдава да не би някой някъде да говори срещу него или пък по начин несанкциониран от него. Телевизията е в състояние да раздуе егото на някой до свръхвисоти, но все пак винаги сме си мислели, че тези хора рано или късно ще потърсят, ако не лечение, то поне минути на кратка почивка и отдих сред природата. Някой дали си е представял премиерският пост като апотеоз на един тв-зрител? После не се учудвайте, че в България не се случва нищо. Небитието е страшна сила.


Бойко Борисов управлява България, както глед телевизия. Стои пред екрана и си мисли, че със силата на пожелателното мислене нещата ще се оправят. Заради това - спрете да говорите за 100-те дни с политически термини. Няма по-голяма глупост от тази. България спешно се нуждае от телевизионни критици. Нека да да ни споделят какво точто се случва в шоуто в което сме принудени да участваме. Опасявам се само за едно-единствено нещо. Страх ме е в един момент да не се окаже, че това, което сме мислели за неангажиращ с нищо ситком, една съвсем лека ситуационна комедия, да не се окаже истинско криминално предаване с полицейски привкус. Защото Онзи с дистанционното пак нещо е объркал жанровете.

Дзен-ситуацията на БСП

Класическото определение на дзен-будизма гласи, че той е древна школа, която поставя в центъра на своето разбиране осъзнаването на настоящето, както и постигането на прозрение за света около нас, основано на личния опит. Дзен-будистите се опитват да достигнат до основния смисъл, като сблъскват нещата в света по парадоксален начин и се надяват, че самата същина на парадокса ще донесе просветление. "Знаем звука от пляскането с две ръце, но какъв е звукът от пляскането с една?" - ето типичен пример за пътищата, по които дзен-будистите се опитват да достигнат до истината. Или пък - "Вдига ли шум дърво, което пада в гората, когато няма кой да го чуе...?" Ако пренесем тежкия философски въпрос в грубата политическа реалност, можем да споделим, че БСП, въпреки че е в дзен-ситуация, т.е. трябва по тежък начин да разбира проблемите в себе си, не е спасена от проблема за шума. Всички чуват и най-лекото шепнене в партията. И този път - всички искат да го слушат. Медитация или промяна Повечето журналистически очаквания за пленума на Националния съвет в събота бяха, че той ще бъде тежък и дълъг, защото изборът на ново Изпълнително бюро е твърде знаково действие. Особено за партия, изпаднала в тежката ситуация на БСП. Фигурите в него ще имат призванието (думата е тежка, но е на място) да символизират промяната и другото лице на партията. Сергей Станишев се беше постарал да разтвори максимално широко ветрилото, за да се получи баланс на представителство в новото ИБ. Отделно от това - знакови за БСП фигури като Румен Петков, Румен Овчаров, Димитър Дъбов, Антон Кутев, Мая Манолова и Стефан Данаилов останаха вън от състава на ръководството, някои от тях и по собствено желание. Вероятно и самият соцлидер е знаел, че няма да му е лесно да прокара всичките си 22 предложения за новото ръководство. Защото в тежката следизборна ситуация онзи мълчалив консенсус отдавна си е тръгнал от Националния съвет. Всяко предложение на Станишев оттук-нататък ще минава през сериозна центрофуга от мнения и възгледи, което в крайна сметка може и да е за добре. Но пет души от обявения първоначално състав не бяха гласувани и така бюрото бе редуцирано до 17 членове. Можем да се опитаме да открием в това отхвърляне някакъв знак, но по-вероятно е да сбъркаме в интерпретацията. Защото е твърде рано да споделим дали това е поведена атака срещу Станишев или просто политическа лотария. Подобно на будизма, и тук времето ще покаже. Но знакът за търсенета промяна така или иначе бе даден. При новия състав на бюрото обаче Станишев се нагърбва с още по-голяма отговорност за бъдещето на партията. Първо - това ръководство ще действа в остър дефицит на време, защото до изборите през 2011 г. остава съвсем малко. И второ - защото новото ИБ на БСП има още една свръхзадача - да предложи реалната алтернатива на развихрящата се полицейщина в държавата и авторитарните забежки на новия премиер. Може би именно заради това дзен-ситуацията тук е особено видна. БСП трябва да бъде много неща едновременно, а това е задача, която никак не е лесна. Политическите медитации в Националния съвет също са приключили окончателно. Но промяната ще трябва да я търсим тепърва... Може би тепърва ще виждаме и разгарящите се политически битки в самата БСП, защото такива ще има. Това е природата на демокрацията и никой не бива да се плаши от тях. Добрата новина е, че скуката окончателно си тръгна от заседанията на Националния съвет. Историята като градска легенда Много по-добра обаче беше другата дзен-ситуация, през която БСП също мина на пленума в събота. Оценката на 20-те години преход у нас. Татяна Дончева извади на бял свят отново темата за партийните куфарчета, които били раздавани. Румен Петков стана да я репликира. Росен Малинов се включи в хора с фразата, че БСП трябва да обясни как така едни хора са си легнали с цървулите, а са се събудили с обувки от крокодилска кожа. Всеки будист би се изкефил от завръщането към старите мантри на този прословут български преход. Както всеки преход, и той роди незапомнено количество от градски легенди и конспиративни теории, които и до днес заразяват политическото пространство. Функцията на една нормална политическа партия днес трябва да отсее призраците от действителните събития, митовете - от реалността. Заради това приемането на позиция по повод годишнината е едно добро събитие. Самият факт, че дискусия имаше, вече говори, че БСП е в състояние да оцени това минало, което според будистите е част от илюзиите. В колективното преживяване на хората обаче именно това минало е причината за преживяваните днес беди - несправедливостта и неравенството. Двете големи теми, които БСП отвори на пленума в събота, трудно могат да бъдат обобщени с кратки фрази и в ограничено пространство. За тях тепърва ще се говори. Но връзка между хората в ръководството и преживяното минало все пак има. Тази връзка е описана от Робърт Пърсиг, който казва: "Социалните ценности са верни, само ако личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън." Пърсиг е написал книгата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Дано БСП да е открила хората с адекватни личностни ценности, които могат да променят и социалните такива.

Мисленето забранено!

Ленин се обезсмърти с формулата си, че комунизмът е: съветска власт плюс електрификация. Вече се налага да предложим формулата за гербаджийската реалност у нас - български авторитарен популизъм това е: ГЕРБ и "Атака" на власт плюс полицейщина в необятни размери.
Управляващите си позволиха вчера да използват парламента като полицейска палка и приеха декларация срещу Станишев и Доган. В разрез с всякакви процедури и правила. Народното събрание се превръща в мръсен ботуш, който трябва да рита опозицията. В добавка Цецка Цачева се разгневи на това, че нечия трепереща ръка на депутат от ГЕРБ е гласувала "против" и изсъска от почетното си място: "Да не се налага следващия път да гласуваме декларация срещу разсеяни депутати!". При повторното гласуване - всички са "за". Мисленето забранено!
Този монолитен терор, който не търпи чуждо мнение, който с полицейска ярост се нахвърля срещу различно мислещите, вече е симптом за това, че демокрацията е под заплаха. А приемането на подобна декларация е лицемерие в неописуеми размери. Замисли ли се някой колко точно време Борисов е бил на работното си място като кмет? И сега като премиер? Който използва декларациите като юмруци - да е готов за насрещен отговор.

Светът според едно ченге

През 1978 година Джон Ървинг публикува романа си „Светът според Гарп”. Книгата веднага става бестселър, защото е един невероятен опит да бъдат събрани лудите американски 70-те години в един текст, преливащ от налудничави разсъждения, невероятни образи, някаква свръхжизненост, която надделява над цинизма. Този роман е велик, защото оставя различна следа у всеки човек. Неговите читатели стигат до основния му смисъл по различен начин , защото това е магията на голямата литература – оставя те да се оправяш сам в нейния свят и разчита, че си достатъчно подготвен, за да я разбереш изцяло. Писателите често биват обявявани за гласове на своите поколения. Думите пренасят духа на времето по неочаквано траен начин. И бъдете сигурни – един ден по тях историците от бъдещето късче по късче ще слепват нашата реалност и ще си чудят що за хора сме били ние...

В България след 1989 г. обаче така и не се появи писател, когото да наречем изразител на всички тези проклети 20 години преход. Българската литература май се оказа една от първите официални жертви на пазарната икономика – не можа да си поеме въздух и изпадна в будна кома, като от време на време дава някой и друг знак, че още не отплувала завинаги в отвъдното. Но – нека да не бъдем песимисти – думите на този преход ще оцелеят, за да могат един ден пишат и за нашите поколения в учебниците по история. Най-интересната история от всички обаче е – къде точно оцеляха думите. Отговорът никак не е от най-логичните. В докладите на ченгетата. Там стои нашата история и чака да бъде призована от мрака. Това няма да е никак трудно. Нека да бъдем честни – в България очевидно щом на нещо се сложи гриф „Секретно”, то моментално става публично достояние и обществото започва да се забавлява в тлъсти вестникарска заглавия и ченгеджийски манипулации. Това е духът на времето, както пееха едни белокоси рокаджии.

Ако погледнем нашият преход от чисто ченгеджийска гледна точка (а под ченге в този текст разбираме освен състояние на духа и всички изредили се знайни и незнайни манипулатори на епохата), може би ще успеем да разкажем истинската история, ако тя изобщо интересува някой. Но понеже в последните дни обществото става и ляга с един мистериозен доклад на ДАНС, за който се твърди, че Станишев едва ли не е изнесъл под сакото си от Министерския съвет, за да го предаде.....всъщност тук историята губи своята логика, защото не е ясно къде е трябвало да го предаде, но както й да е, този митологичен документ вече взе съня на толкова много хора, че си струва да поговорим за него. Както го нямаше, или пък го имаше (ченгетата много преди Айнщайн са открили, че всичко е относително), но в ръцете на една енигматична фигура като Алексей Петров, изведнъж този доклад се оказа публично достъпен, а стотици сайтове го пуснаха да се върти, за да чете народа и да се диви на новите литературни герои на България – ченгетата и агентите.

Въпреки, че не върви в текст посветен на конспиративно-литературния характер на прехода да подминаваме с лека ръка подробностите, нека да се направим, че не забелязваме точния момент в който темата за този доклад бе извадена на бял свят. Нека да пропуснем факта, че свръхшумът вдигнат около него бе точна в разгара на два огромни гафа на кабинета – талибанската идея на Симеон Дянков да депозира пари от фискалния резерв в търговски банки, тоест да се опита да играе с големи пари на глабалните ротативки на капитализма, които са поръждясали от кризата, и още по-екстремистката идея да бъдат орязани с 10 на сто парите за здравеопазване, въпреки всички клетви на кабинета, че тома няма да се случи. Точно в този кризисен момент като бог на машината се появи прословутия доклад и всичко останало бе забравено, истеричните заглавия отново станаха свръхголеми и страната вдъхновени се потопи в атмосферата на парманентен скандал, в която преживява през последните 20 години.

Но понеже точно днес не бива да се правим на големи конспиратори, нека да предположим, че премиерът не е искал да хвърля димки, а е бил обзет от праведен гняв заради липсващите документи и да се концентрираме върху съдържанието на доклада. При това без да сме в състояние на проверим степента на достоверност на изнесените факти, ще се опитаме да видим и анализираме поне тънката литературна нишка, която анонимното ченге е сплело.

Пред нас стои един текст с помпозно заглавие: „Действия на лица и кръгове, оказващи деструктивно въздействие върху функционирането на министерства и структури на държавната администрация” (Естествено с това заглавие търговски успех би имал единствено доклад на ДАНС, защото, ако текстът бе автентичен роман би трябвало да носи името „Моите хероинови видения и гадната параноя след тях”). След като сме въвлечени в тягостната атмосфера на „лица и кръгове” с ужас забелязваме, че първата литературна клопка вече е налице. В текстът не се забелязва нито един кръг, а дори можем да споделим, че в него се говори за изключително малко на брой лица. Това не е в правилата на ченгеджийските отговорности, ето защо оттук-нататък ще се отнасяме към написаните думи предимно и само като към литература.

Анонимното ченге заплита интересна схема, която обаче твърде често сме чели в достатъчно на брой криминални романи. Централните образи на този доклад са два – Стефан Гамизов и Алексей Петров. Но екшънът почва с Гамизов. Самозваният, всъщност дали някой в България знае какъв точно е Гамизов, та самозваният специалист по всичко е представен като ходеща заплаха за националната сигурност. Лицето Гамизов вероятно е леко сенчест лобист, но авторът на думите, този автентичен литератор, изобщо не се задоволява с такава лека сянка върху характера. О, не. Гамизов е припознат като заплаха за националната сигурност, защото в някакъв разговор му е предречено, че един ден ще стане държавен глава. Сам по себе си този факт вече леко обърква жанровете, защото запраща написаното от трилъра към комедията. Гамизов очевидно е обилно следен, защото са записани извадки от негови разговори с доста лица, както и са изведени негови реплики или нещо като заплахи към цялата държавна власт. Дълго се чудих на кого ми напомня това описание и после се сетих. Гамизов в този доклад е обрисуван като някакъв български Распутин. Той ходи да се меси нявсякъде, води разговори с когато си поиска, а анонимният автор, гонещ славата на Дан Браун, следи с напрегнато перо неговите стъпки и анализира действията му свръхглобално. Наедро и смаяно. Някъде тук в това наблюдение вероятно започва да си личи, че дори и като литература текстът издиша. Заглавието ни предлага голяма конспирация, а ни се описва ежедневието на един митоман. Противоречието е очевидно.

Някъде след Гамизов в текста навлиза и Алексей Петров. В медийните среди има лек страх от този човек, защото той не изпитва притеснения да съди журналисти и да им къса нервите по съдилищата. Може би в името на това, ще разберете защо оттук-нататък ще замествам името му с фразата Белият маг на ДАНС. Та авторът на доклада, изпълнен със съмнения към фигурата на Петров, го описва като невероятен манипулатор, човек, който води шефът на Агенцията Петко Сертов за носа, и който целенасочено урежда личните си сметки чрез властовата сила на този пост. Ясно е, че всеки роман се нуждае от такъв герой, за да тръгне действието, но пък литературното съчетание между Алексей Петров и Стефан Гамизов идва в повече дори и на закалените фенове на маркиз дьо Сад. Именно в мига в който очакваш текстът да ти разкрие някаква голяма, свръхголяма тайна, се вижда, че такава няма. В този доклад са обобщени клюки, статии от вестници и някакви подслушани разговори в резултат на което текстът прилича на коктейл на древен алхимик – бълбука, кипи, пуска дим, ама нищо друго не се случва.

Още Умберто Еко бе споделил, че когато търсиш връзките между несъвместими неща е неименуемо да ги откриеш. Така се раждат конспирациите по цял свят. Свързваш крокодилите в Нил с реколтата на манго в Бразилия и ето ти задъхана история за тайното общество на монополистите на манго, които обичат да носят обувки от крокодилска кожа. Пуснатата литературна димка сред нас обобщава света именно по този начин. Като серия от видения и изявления на някоя врачка. Ако предположим, че текстът е автентичен израз на стилистичната култура на средностатистическото ченге в България – то изводите ще са шокиращи. Но може би така трябва.

Много въпроси останаха без отговор в този анализ. Как така докладът е в Алексей Петров? Кой го пусна в интернет? Защо Бойко Борисов обяви за този доклад едва на стотния ден от управлението си? Тези въпроси описват истинският кошмар зад анализираната литература. Описват една страна, проядена от ченгеджийски манталитет, вечна манипулация, интригантстване на дребно и откровени лъжи. Това е вечната българска драма. Нашата социална дрога. Ето защо нямаме литература. Думите бяха приватизирани в полза на интригите. И си караме така 20 години. Живеем в свят, сътворен от ченгета и фантазиран от тях. Хайде стига толкова, а!!!

Краят на лятното опиянение

Цяла серия от частични местни избори в страната минаха в събота. Повечето от вотовете бяха в малки населени места и вероятно това беше причината медиите да не им обърнат чак толкова голямо внимание. Ако обаче се бяха вгледали внимателно, може би щяха да открият няколко забележителни тенденции в гласуванията из страната.
На първо място на очи се набива шокиращо ниската избирателна активност. В столичния район "Илинден" например тя беше около 11 на сто. Фактът нямаше да прави такова впечатление, но нека да припомним, че на 5 юли на парламентарните избори избирателите масово се разходиха до урните и пак така масово подкрепиха ГЕРБ. Три месеца по-късно обаче очевидно заветната абревиатура и гаранциите на партията на Бойко Борисов за издигнатите от тях фигури вече не върши работа за пускането на бюлетини. И резултатът е налице - БСП и ГЕРБ ще мерят сили на балотаж в "Илинден", независимо от това, че герберските активисти ни проглушиха ушите как ще вземат района още на първи тур. Нека да не бързаме с ентусиазираните изводи. Вълната на управляващите още я има, но в нея се появяват първите пукнатини. Защото съвсем основателно можем да посочим, че серията от недомислени прояви и изявления на ГЕРБ в управлението им се върна под формата на негласуващи хора. И застрашава монопола им в София. Още отсега можем да прогнозираме, че в събота партийните активисти на Бойко Борисов ще впрегнат цялата си финансова мощ, за да спечелят в "Илинден", понеже, ако там има обрат, то битката за София, предстояща на 15 ноември, може да бъде видяна по съвсем нов начин.
Факт е обаче, че изборните победи на ГЕРБ започват да стават съвсем не толкова лесни. Ако имаше нормални анализатори, които не слугуват на властта, те още от тези малки изборни резултати щяха да забият камбаната. Българите лесно се влюбват, но още по-бързо разлюбват. Резултатите и ниската активност на вота влизат и в рязко противоречие с рейтинговата шаманология, която ни залива от страниците на вестниците през последните дни. Ниска активност, отчаяни хора, купуване на гласове и картината си остава все същата. Каква ти тук промяна? Наесен хората поизтрезняват от лятното опиянение. Какво да се прави? Живот!