Бокова и маймуните на клона на властта

Като човек, който не може да понася това правителство, мога само да се радвам, че кабинетът на Бойко Борисов направи катастрофалния гаф да номинира Кристалина Георгиева. Това е началото на края на харизмата, на партията му, на цялата организирана престъпна група, която е овладяла властта.

Номинацията на втори български кандидат ще бъде разглеждано не като морален акт както си го представят местните луди, а като върховна интрига срещу всички останали участници. По същество кабинетът действа като съучастник на небългарски кандидатури и в пълна зависимост от чужди интереси. Това е танц с голи ходила върху остър бръснач. Борисов практически е свършен. Собствените му съюзници, тези, които го върнаха на власт, ще се обърнат срещу него, когато стане ясно, че въжето се е затегнало около шията. Те ще са първите, които ще хвърлят съчки в огъня и ще се хилят гръмогласно, когато замирише на препечено месо.

Но това не ме радва. 

Ни най-малко. 

Защото петното е не само върху Борисов, а върху цяла България. Защото тази власт със своята гигантска неадекватност направи така, че България се превърна в посмешище и на кокошките. Утре никой няма да си спомня кой е бил премиер, но всички ще помнят, че България се е издънила гръмогласно и и пропиляла всичките си шансове за години напред. Защото поне още век българин няма да има никакви шансове да получи международен пост. И това е заслугата на ГЕРБ/Борисов. Те лишиха държавата от великолепна възможност.

Няма как човек да тържествува, когато види докъде е доведена страната ни. Дипломацията ни е в плен на чужди интереси, премиерът ни е марионетка, а еврокомисарят ни със страст участва в чужди схеми, насочени срещу България. Това е един спектакъл на продажниците, шоуто на лакеите.

След унищожителното решение представителите на ГЕРБ започнаха да твърдят, че България има само един кандидат и това е Кристалина Георгиева. А само допреди няколко дни Бойко Борисов се биеше в гърдите, че прави всичко възможно Бокова да стане шеф на ООН. На кого да вярваме - на ГЕРБ от днес или на Борисов от вчера. Тези наистина ни мислят за маймуни. Или, което е по-вярното, те самите са маймуни на клона на властта и ни се плезят неприятно със своите позиции и откровени лъжи.

През 1940 година България се присъединява към Тристранния пакт. Решение, което години след това продължава да тежи на шията ни като воденичен камък, защото доведе след себе си и англо-американските бомбардировки, а и лишаването на България от нейни изконни земи. Трябваха да минат години, за да може това тъмно петно да бъде забравено.

Решението за Кристалина е също толкова катастрофично. Само, че то напълно лишава страната от възможност за бъдеще. България пред целия свят показа, че е в състояние да работи срещу самата себе си. Когато сам сядаш на масата в помещението на прислугата, никой няма да се сети повече да те покани някъде другаде. Маймуните трябва да бъдат държани в клетка, нали така? Маймуните в нашата власт обаче ще се опитат да ни представят това като победа.

Безумни времена.

Подли времена. 

Инджевщина

Шок! Бомба! Гагарин не е летял в космоса. Руснаците никога не са произвеждали ракета. Изобщо руснаците никога не са изобретявали нищо. Текст в този дух пусна тези дни в блога си любимият трубадур на психодясното Иво Инджев, чийто статии завинаги ще останат като доказателство колко е зациклила здравната реформа.

Интересно е как хора, които все се изживяват като тихи бойци на хибридния фронт и пишат поразителни текстове срещу всички, които вярват в теории на конспирацията (например, че американците никога не са кацали на луната) са готови при първа възможност да се отдадат на всички лудости, които отричат.

В такива хора е залегнало едно радикално диалектическо противоречие, както би казал Маркс. Значи от една страна Русия тъне в мрак и кал, никога не е пращала Гагарин в космоса, техниката й на първобитно ниво, а пък от друга тя е такава заплаха за света и за България, че десните шамани са готови по три гранта накуп да усвоят, за да ни пазят от нея.

Това ниво на русофобия отдавна е излязло от рамките на нормалното. Примитивизмът на омразата вече заприличва на сюрреалистичен спектакъл. Но пък искам и аз да ви предложа една конспиративна теория за лицето Инджев. Доказано е - след всеки негов текст броят на русофилите се удвоява. 

Инджев - най-мощното оръжие на Путин! 

Хилъри срeщу Тръмп: възход и падение на американската журналистика

Западната журналистика, която много дълго време ни даваха за пример и беше за пример наистина, бележи ново историческо дъно. Откакто светът навлезе в геополитическа турбуленция, а САЩ дадоха драматични примери за тотално сбъркани решения, абсолютна липса на визия и склонност към корпоративен диктат над цялата планета, американските медии особено се превърнаха в чисти идеологически инструменти, перални за мозъци, вместо коректив на статуквото, те станаха негов основен автомат.

Тези дни и "Ню Йорк таймс" най-накрая заряза позите и театъра на "обективната журналистика", за да оголи до крайност състоянието на американските медии днес. В рамките на два дни изданието пусна две статии със заглавия: "Хилари Клинтън - президент" и "Защо Доналд Тръмп не трябва да е президент".

Четенето на двата текста е болезнено упражнение в садомазохизъм. Първото изречение от статията за Клинтън обаче е потресаващо като внезапен зъбобол: "Във всяка нормална година на избори бихме представили и двамата кандидати с техните мнения по проблемите, но този път изборната година не е нормална".

Това изречение зачертава основни моменти от демокрацията. То служи като оправдание не само за заемането на страна (което е нормално), но и за отмяна на правилата в журналистиката (което вече е тероризъм). Едва след това изречение разбрах какво е възбудило емоционално Иво Инджев в новината за това, че "Ню Йорк таймс" подкрепя Хилъри. Те дават аргумент на неговата терористична теза, че плурализмът налага руската доминация у нас. Нека да обясним. Във виденията на психодесния - руската гледна точка е толкова правилна, истинска и пленителна, че в момента в който получи правото на половин дума, тя вече печели. Заради това какъв е изхода - изритайте всеки с различно мнение от медиите. Дайте трибуна само на стипендиантите на "Америка за България". Доскоро обаче инджевщината се срамуваше донякъде от това свое мнение, защото знаеше, че то влиза в пряко противоречие с всичко, което знаем за свободата на словото. Единствено вестник "Капитал" през 2013 година се опита да прокара по-смело тази теза. Тогава лъскавковото издание се дразнеше, че думата по телевизиите се дава не само на протестърите, но и на техните опоненти. Това им се виждаше манипулация.

Нашите родни мракобеси вече могат да отдъхнат - "Ню Йорк таймс" стигна до същите изводи. Те захвърлиха обективността, идеята, че журналистиката не трябва да извършва пряка мозъчна хирургия върху читателите си, а се отдадоха с наслаждение на наколенките пред Хилъри.

Заради това си струва да прочетете първо статията за Тръмп. О, "Ню йорк таймс" е безпощаден към неговите грешки, бичува го яростно с думи и го облива с киселина.

За някои от критиките си имат основание. Невъздържаният му език е проблем, ексцентричните предложения като това та мюсюлмани да им бъде забранено да влизат в САЩ се пълна идиотщина, политическите му пируети върху неща с които не е нясно са комични.

За други обвинения обаче "Ню Йорк Таймс" дотолкова са свалили нивото, че почват да сумтят за инвестиции на Тръмп в Русия и дали не е в конфликт на интереси, ако стане президент. Това сигурно нямаше да е толкова дребнаво, ако малко преди това не го обвиняваха, че повечето му бизнеси фалират. Има и нещо друго. Досега Тръмп няколко пъти е декларирал, че няма инвестиции в Русия и за разлика от други свои твърдения, от това той никога не се е отметнал. Част от кампанията срещу него беше наемането на автори, които да твърдят, че имало руски инвестиции в някои от бизнесите му извън Русия, което също не бе доказано. А пък и в края на краищата бащите на глобалния капитализъм да обвиняват някого заради глобален капитализъм е висша доза лицемерие, нали?

Друга част от заяжданията са чисто идеологически - "Ню йорк таймс" сумти за вижданията му за НАТО и за желанието му да отмени търговските споразумения, които няколко президенти преди Обама, а и самият Обама нацвъкаха из света.

Сори, братче, ама това вече е груб опит за манипулация. Да се представи НАТО като нещо вечно, а търговските споразумения като аксиома минава границите на политическата критика и навлиза в мъгливия свят на най-нелепата пропаганда.

А най-накрая, разбира се, се размахва образа на глобалния Сатана - Владимир Путин. Намеква се, че Путин подкрепя Тръмп и риторично се късат коси каква ли сделка са сключили двамата, ако Тръмп се добере до Белия дом.

Това вече е израз на слабост. Никога досега Америка не се е чувствала толкова слаба, че да намеси име на външен лидер във вътрешните си битки. Днес обаче Хилъри Клинтън стои върху толкова тънък лед, че даже излезлите от килера нейни защитници се занимават основно с оплюване на Тръмп.

Статията за Хилъри пък е като любовен епос. Всичките й грешки са отдадени на медийни атаки и "изопачено възприемане на образа й". Величествено! Човек остава с усещането, че чете житее на светец и интелектуален лидер. Трудно ми е да преразказвам текста без да получа сърдечен удар от ужас, но той и не става за пресъздаване. По-интересното е какво е пропуснато в тази статия. В нея се говори, че Хилъри носи споделена отговорност за проблемите в Либия. И само толкова. Наскоро Проф. Родрик Трембли припомни, че всъщност намесата на мис Клинтън в този случай е много повече от "споделена отговорност". Той припомни нейно интервю, където тя буквално заяви следното по отношение на Либия: "Дойдохме, видяхме, той умря!"

Няма нито една дума за това, че кампанията на Клинтън е финансирана от мощни корпорации сред които "Морган Стенли" и "Голдман Сакс". Именно такива съмнителни капитали правят Хилъри Клинтън продължител на линията на търговските споразумения, които предизвикват политически бури в цял свят като ТПТИ и СЕТА.

Няма нито дума за връзките й с неоконсервативните кръгове и философията на войната, която те изповядват, а пък семейство Клинтън са доказали, че изпълняват на практика.

В САЩ се сблъскват два проекта, два идейни смисъла за бъдещето, проблемът е, че медиите искат да сатанизират единия, защото той отваря възможност за радикална промяна на много от институциите и политическите идеи, които днес управляват света. 

Според мен американските медии трябва да си вземат поука от английската медийна афера срещу Джеръми Корбин. Медийният оръдиен огън по един човек, когато се превърне в колективен садизъм и стане толкова голям, има обратен ефект. Корбин бе пържен на клада в продължение на година и половина, а резултът беше, че повиши резултата си.

Ако т. нар. "медии" си мислят, че по този начин ще коронясат Клинтън, още отсега е добре да имат план "Б" - тоест какво правим в деня в който Тръмп стане президент. Защото през този вид истерична критика и създаването на медийни сатани, те повишават драстично шансовете на Тръмп. Спектакълът е повече от ироничен. Заради елитаристката критика към един милионер-хулиган медиите са на път да превърнат един богаташ в изразител на колективното несъзнавано на всички прецакани американци.

Далеч съм от мисълта, че Тръмп възнамерява да изпълни и една трета от това, което обещава. Но пък ролята му по сваляне на маски досега е възхитителна.

Паяжината на политическият кръг "Америка за България"

Американците могат да бъдат много брутални в политическите си описания на околностите. Ето защо те отдавна са изобретили много поетичен термин за президент, който се намира в последните няколко месеца на мандата си. Те го наричат "куца патка" (lame duck). Един политик минава в тази фаза, когато вече никой не се интересува от него, а всички чакат с нетърпение той да мине в историята и да освободи пространството за своя наследник. Ето защо нашата българска куца патка на име Росен Плевнелиев е в състояние да събуди интереса единствено на трезвените представители на психодясното, ако изобщо има такива след 17 часа Всички погледи са вперени в предстоящите избори, дори десните анализатор вече не се сещат за Плевнелиев, защото не им стига поетично въображение с което да възвеличаят каквото й да негово действие. Въпреки това обаче куцата патка все още получава трибуни. Наскоро получи близо час в предаването "Панорама", където да прави равносметка на мандата си. Това не беше политически разговор, а по-скоро риалити в стил "Искрено и лично" среща "ВИП-брадър". Плевнелиев успя да се изкаже по редица теми в обичайния си сюрреалистичен стил. Оказа се, че напливът на генерали за тези избори го дразнел. "С кого се каним да воюваме? Ще стреляме ли понякога", попита той и изсумтя. Разбира се, ако срещу него имаше истински водещ веднага щеше да го затапи като го попита - как така не го притесняваше да бъде министър в кабинета на един генерал, а сега изведнъж, когато се появиха други генерали, те изведнъж станаха обект на притеснение. Ако имаше водещ веднага щеше да посече и друга част бълнуванията на куцата патка. Като например как не се срамувал, че свалил доверие от Станишев, Местан и Орешарски през 2013 година, когато те предложили едър медиен собственик за шеф на ДАНС. О, да! Така беше свалил доверието от тях, че подписа промените в закона за които се знаеше, че се правят за един-единствен човек. Играта на политическа наивност днес е знак, че имаме човек, който смята, че публиката се състои единствено от идиоти. А няма как да пропуснем и величавото му изстъпление, че искал да чуе какво мислят кандидатите за президент за Крим. Което щеше да е прекрасно, ако Плевнелиев вместо да ходи да взима отличия в Киев беше попитал майдановската власт защо затваря журналисти, защо поощрява убийствата на несъгласни, за тайните затвори, мъченията, за разгула на "Десен сектор" и затварянето на очите пред откровения фашизъм.

Но темата ни не е за куцата патка, макар, че щеше да е хубаво да продължим разговора за блатото от двойни стандарти, лъжи и откровено лакейство в които Плевнелиев е нагазил до ушите. Потресаващо впечатление правеше друго. Поведението на Бойко Василев, водещият, по никакъв начин не можеше да се опише като журналистическо. По едно време имах чувството, че той ще започне да припява "алелуя" след всяка изцепка на госта му. Гледаше го с обожание, с известно религиозно придихание и май почти беше готов да залее сълзи, че куцата патка си отива от политическата сцена. В България сме се нагледали на всякакви гадости, но тази беше особено мерзка.

И тогава изведнъж схванах откъде произтича този нелеп романтизъм, тази телевизионна политическа сапунка. Преди време анализаторът Валентин Вацев в пристъп на вдъхновение създаде термина "политически кръг "Америка за България". Под това имаше предвид, че това един конгломерат, който включва няколко партии, медии, журналисти, известни "общественици", разглезени от грантове. Нещо като политическа паяжина, която се изживява като паралелна власт, като задкулисен генератор на влияние, който си въобразява, че може да налага темите на дневния ред на страната и да пие кафе веднъж месечно с американския посланик, който и да е той.

Бойко Василев е сред стипендиантите на "Америка за България" и може би заради това превърна едно легендарно предаване в стерилен продукт, който става за гледане единствено, ако човек е злоупотребил с бирата. А Росен Плевнелиев беше политическият пик на този кръжец. Те си го отгледаха като в инкубатор, инвестираха медийно в него, опитаха се да го наложат като върховен дипломат и едва ли не основен стратег, но проблемът е, че нашият президент беше "куца патка" дори и когато това време не беше наближило. Той е нещо като чудовището на Франкенщайн, което така и не успя да получи самостоятелен живот. Съсухреното ГМО, което не проби на пазара. Зловещата фондация "Америка за България" пет години имаше свой президент, но жалко за всички останали българи, които изобщо не получиха такъв.

Телевизионното интервю в "Панорама" беше просто още един знак, че политическият кръг все още е във фазата в която лее сълзи за своя несполучлив експеримент и тепърва трябва отново да реорганизира силите си, за да си намери друга марионетка.

Нека сега само да посочим данните. Разбира името "политически кръг "Америка за България" е метафорично и относително, но описва тихите и не толкова тайни връзки между няколко партии сред които Реформаторския блок и части от ГЕРБ, с медийната империя около вестник "Капитал" и още няколко сайта на щедра издръжка на "Америка за България", а оттам и към фигури, които обичат да се пишат за "граждани" макар и да са надъхани десни активисти до такава степен, че вероятно като видят името Иван Кръстев стават от масата и започват да се кълнат в Небесния господар на грантовете. Само да ви напомня, че именно Кръстев се оказа в дъното на последната международна афера в която се набърка нашето правителството - опита Ирина Бокова да бъде сменена в състезанието за генерален секретар на ООН. Нейното избиране ще е смъртоносен удар върху политическият кръг "Америка за България", защото ще унищожи основните им опорни точки, че те са единственият говорител на световната универсална истина у нас.

Това, което описваме не е конспирация, а съвсем реална политическа паяжина, която веднага пискливо би отрекла своето съществуване, а вестник "Дневник" сигурно ще даде трибуна на десен анализатор, който да напише поредната статия за хибридната война срещу интелектуалните съвести на американския посланик, която се води у нас. Но винаги има начин да се докаже обратното. И това са общия кръг от теми и каузи, които вълнуват описвания политически субект. Той действа на няколко ниво. Първото ниво е истеричния антикомунизъм. Понеже историческата ирония не познава граници в своето развихряне, голяма част от днешните либерални съвести са деца на комунистическата номенклатура. Този факт няма заличаване. Той е упорит като срамни въшки. Единственият начин да бъде отклонен е през истеричното поведение спрямо комунизма. То има двоен ефект - от една страна отклонява въпроси за биографията, от друга привлича вниманието на чуждите фондации и те развързват кесиите. Не напразно част от грантополучалите получиха възможности за политическа изява. Гражданският сектор, по-скоро узурпираният граждански сектор у нас, действа като лаборатория, която отсява патетичните викачи от прагматичните злобари и вторите стават депутати, а пък на първите им дават я телевизионни предавания, а да пишат проекти, които носят заглавие от типа "Влиянието на комунизма върху българската телесност в постмодерния дискурс на садо-мазо либерализма". Или нещо подобно.

Именно политическият кръг на "Америка за България" и неговите идеологически и финансови стипендианти се опитват да наложат като основна тема за страната съдебната реформа, а не бедността. Целта на занятието е социалните проблеми да бъдат изтикани в девета глуха, защото те са добра база за автентично недоволство, а подобен тип бунт е смъртоносен за зализаната олигархия. Има вестници, които могат да раждат текст след текст, посветен на тази тема, в които се говорят едни и същи неща до умопомрачение.

Политическото крило на "Америка за България" длъжни сме да го отбележим е доста по-неефективно. Вярно е, те си имат народни представители, откровени лобисти и скучни анализатори, но политиката в България все още не лабораторен продукт, а се нуждае от автентични основи и това е причината представителите на кръга да линеят на избори. Това е парадокса - те са първи приятели с всеки нов американски амбасадор, но се чувстват в чужбина в мига в който излязат от идеалния център на София.

Вероятно това е причината всъщност политическият кръг да гледа да превземе като хидра всеки опит за външна политика у нас. Сред последните пет министри на външните работи трудно ще открием някой, който да не гравитирал край тях. И това си личи по резултатите - България за една бройка щеше да прави румъно-турска-българска флотилия в Черно море, яростен защитник на санкциите срещу Русия е, а българските външни министри все едно са правени по един и същи антропологичен модел.

Всъщност описваме тази паяжина не като опит за нейното оскверняване, въпреки привкусът на политическа оранжерия, а като едно от обясненията защо в България никога нищо не се променя. Тук алтернативата на една безумна политика е още по-безумна политика. "Америка за България" се е погрижила и народът да изпростее достатъчно, че никога да не си даде сметка защо и как го прецакват. Сега като ги гледаме как са се насочили към образованието, не бих се учудил, ако училищата станат развъдник за бройлери, които никога, ама никога няма да осъзнаят докрай своето място в този свят и себе си като личности, които може да са носители на промяна.

Успокоение има единствено в миговете в които човек се разделя с куците патки, които са ни били представяни с години като нещо голямо. Като Плевнелиев. Само седмица след неговото махане никой няма да си го спомня. Ще го гледаме единствено по новините я като шеф на нещо европейско, я като скъпоплатен читател на лекции пред скучаещи американци. А междувременно паяжината ще се е опитала да изобрети нещо друго. 

Но също така карикатурно.

Телевизионните пирани на България

Великият руснак Виктор Пелевин в своя лунатичен и брилянтен роман "Generation П" сравняваше гледането на телевизия с обсебването от зъл дух. Теорията му е великолепно конспиративна и лирично възвишена - телевизионният продукт е нещо, което е минало през режисьорска обработка, а дори и преките предавания превключват гледата точка веднъж на няколко минути, то значи зрителят възприема редактиран вариант на реалността. Според Пелевин именнно така зрителят напълно изчезва удавен във видението, което струи от малкия екран. И се получава постмодерен феномен, който е като перифразиране на Ницще - зрителят гледа предаването, но и предаването гледа зрителя.

Мисля, че се нуждаем от такава доза литературна лудост, ако искаме да скочим на голямата тема за телевизиите у нас в предизборно време. Едва ли има средностатистически българин, който да не е бил системна жертва на сутрешноблоков терор или поне да не е бил улучван  в десетката от дискусионно студио, което нищи българските политически мистерии. Тъжно е, но цялата политика у нас отдавна се е преместила единствено и само на малкия екран. Политиците съществуват като телевизионни тролове, някакви медийни хомункулуси, които се захранват от камерите и живеят само докато бърборят по опорните си точки. В този смисъл медиите днес са не само средство за политика, а самата политика. Един ден ще се окаже, че всички обществени битки май са се водили за пълен контрол върху медиите. Тоест за правото на една политическа сила да редактира реалността според собствените си виждания. Но стига толкова теория. Нека да видим как тази лудост хулиганства на практика.

Тези дни последните останали зрители на предаването "Панорама" (такива сигурно има, ако вече не са в рамките на статистическата грешка) трябва да са станали свидетели на едно дълго, скучно, противно и подмазваческо интервю с отиващия си президент Росен Плевнелиев. Близо половин час от ефира се разнасяха хленчове, страсти въздишки, еротични стонове и драматична меланхолия. Гост и водещ бяха като естрадно дуо. Единият припяваше какви заслуги има към България, колко хубави е неща е свършил през мандата си, а другият кимаше любовно като Ромина Пауър към Ал Бано в добрите им години. Плевнелиев се чувстваше в "Панорама" като мачо в бирен бар (вероятно единственото такова място за него), защото дори веднъж не му зададоха неудобен въпрос. Дори и от кумова срама. Заради това той много говори за Крим, но не и за кризата в ЕС. Вилня на тема "генералите на избори", ама не каза нищо за собствените си вини в последните пет години. С което всъщност стана ясно, че президентът използва БНТ, за да си съчини алибито, да се опита да се измъкне от местопрестъплението в потайна доба и да финишира далеч от очите и от прокуратурата на някоя скучен и бюрократичен европейски пост. Но тук не коментираме поведението на президента, а на БНТ, която угоднически наведе гръбнак пред един от най-провалените политици на България. В края на краищата за 5 години Плевнелиев успя да стане за смях и на кокошките, името му стана нарицателно за гаф, но ето, че в края на мандата му се опитаха да му сложат венец на политическа непорочност.

Този разговор всъщност добре описва политиката на БНТ в момента. Наколенки пред политически мумии. Боготворене на отиващи си чудовища. Някакъв психеделичен коктейл между скучновата словесност и зализани умотворения. Тоест, ако човек се прилъже да си я пусне може и да не разбере коя година е точно. Стилистиката е твърде демоде.

Виж бТВ е друга бира. Там цари умност и красивост, която от време на време се смущава от обяснения в любов към кабинета. Няма как да не е "умна и красива" телевизия, която тези дни обяви, че кандидатът на реформаторите Трайчо Трайков (същият митичен герой, който щял да ходи в Баден-Баден на концерт на "Дюран Дюран") е депутат в Народното събрание. Абе да бяха проверили бе, братче. Такива детайли винаги личат като голямо мазно петно на риза. Трайков е общински съветник в София, но не е депутат. Никога не е бил. Само истински "умен и красив" може да има толкова големи претенции подплатени с толкова малко реално знание.

Флиртът на бТВ-то с градските сноби става особено голям, ако човек събере морални сили да гледа "Шоуто на Слави" и да мине за пореден път през старите смешки и старата чалга. В последната половин година любим гост на Слави е Радан Кънев. В някои от най-горещите им мигове винаги съм се чудил защо режисьорът не слага голяма червена точка. Ама то са едни клатения на глави, то е едно подмазване. Радан като почне: "Господин Трифонов това, господин Трифонов онова". Бащата на чалгата пък го гледа с умиление като потенциален политически партньор. Дуетът между двамата подсказва, че не бива да ограничаваме порното само с дефиницията за показан на екрана секс, има и други варианти на порното, които са много по-коварни, мътни и отровни, а тях СЕМ упорито не иска да ги регулира.

Като казахме СЕМ трудно ще избягаме и от другата медийна тема на България, която разтърси фейсбук-обществото. По предложение на новака в регулатора Бетина Жотева СЕМ отне лиценза на ТВ7. Тя медията наистина отдавна съществуваше в състояние на агония, но пък стана така, че наредиха на операторите да спрат да я излъчват точно, когато Люба Кулезич бе решила да прави ново предаване. И това е проблем. Той изобщо не опира до Люба Кулезич, но спирането на ефир насред политическо предаване е нещо, което повече прилича на откъс от Оруел, отколкото на нормално поведение. Точно както опитът на ордата от умни и красиви орки да обиждат Илияна Беновска докато се опитва да зададе въпрос на отиващия си посланик Ксавие Лапер дьо Фазан, пардон, Кабан, беше жив сталинизъм, а не плурализъм в действие. Това е тънкостта на демокрацията - тя се отнася за всички, а не за богоизбраните посетители на луксозни ресторанти, които се правят, че четат Мишел Фуко, докато всъщност гълтат на големи порции "50 нюанса сиво", за да задоволят неясните трепети на душите си. 

НоваТВ пък вечно се тресе от някакъв политически екстремизъм, който може да накара всеки случаен неин зрител да отиде на работа с желанието да си купи огнемет. Там, ако се подмазват на Бойко Борисов винаги ще го правят сюрреалистично и невъзможно за обхващане. Ако трябва да съобщят за епидемия го правят с толкова тревожен тон все едно някой ще описва как зомбитата са се навдигнали от пръстта. Зрителят на НоваТВ трябва да е закален екстремист с налудничавата страст да го удрят с ток при всяко изречение. Но това не е само вид тв-журналистика, това е вид идеология на постоянния стрес. Стресираният зрител е зрител на който можеш да пробуташ каквото си искаш послания. Доведеният до истерия човек ще преглътне всякакви гости, дори и редовното гостуване на ген. Атанас Атанасов, който ще обяснява как Трайчо Трайков бил електромобилът "Тесла" на българското общество. Разбира се, както винаги реформаторът се издъни. Защото пробвайте да си намерите къде ще заредите "Тесла" у нас. Това е съдбата на полуреформаторите у нас. Те все искат да бъдат бляскави, за да скрият факта, че са обикновена каруца.

В телевизионната среда не бива да изпускаме и отделни хищници като Георги Коритаров например, които отдавна имат битка с целия свят и я водят екстремно. Например легендарна ще остане срещата между Коритаров и Мая Манолова в размирните дни на летните протести през 2013 година. Тогава настоящата омбудсманка обяви, че парламентът е обсаден от хора, които нямат кой знае каква политическа култура, освен да издават шум със свирките си. Тогава Коритаров изтърси гениалната си реплика: "О, понятие като свирка не може по никакъв начин да стои между мен и вас, госпожо Манолова".

Изобщо започвам да си мисля, че Пелевин е бил прав в своят опит да обясни телевизията като конспирация. В свят, който се бори за измислени проблеми и не е в състояние да проуме откъде произтичат реалните му бедствия, телевизията заприличва на басейн пълен с пирани, които са надушили кръв. И май в телевизионен свят и в медийна демокрация единствената реална проява на дисиденство е да си изключиш телевизора и да отидеш да пиеш бира с приятели. 

Човек просто трябва да се изключи от пространството на измислиците и тогава може да му дойде автентичния политически проблясък, че трябва да се бори за своите права, а това започва през битката с телевизионните видения и политическите хомункулуси.

Защо трябва да се слуша БСП?

Цялото евроатлантическо фейсбук войнство вчера настръхна от думите вече избраният депутат от "Единна Русия" Пьотр Толстой, че Русия била изкупила половината крайбрежие на България, а след това щяла да изкупи и цялата страна. Не виждам какво толкова може да се коментира в репликата на един политически гамен. Уви, всяка политическа система ражда такива.

Въпросът обаче има и друга страна. България е в плен на управление, което е сведено до едно огромно его. Това его си въобразява, че е геополитически балансьор, стратег и дипломатически гуру. А резултатът от този нарцисизъм всъщност е, че България изобщо не я бръснат. Нито руснаците, нито Европа.

А нека да припомним и един факт на всички, които днес си късат тениските, когато говорят за това как руснаците изкупуват имоти и земя у нас. Ето класическо доказателство, че БСП трябва да бъде слушана. Още в далечната 2004 година, когато се променяше конституцията, БСП отново и отново предлагаше да се разреши само на граждани на ЕС да купуват българска земя. Днешните конспиратори на свободна практика обаче отвориха ей-такива усти как това не било правилно. Надеждата им беше, че американците ще дойдат да инвестират у нас. Но стана както винаги - дойдоха руснаците.

Приятно ли ви е сега, мамини сладки?!

И пак за социализма и бананите

Покрай датата девети септември налетях на фейсбук-статуса на някаква дама, чието име ще спестя, защото то не е важно за историята. Няма да се концентрираме върху личността, а върху патологията на спомените. Трудно ми е да преразкажа целия статус на една жена, която вероятно е родена някъде в периода 1972-75 година, но той е написан лигаво като роман на Джаки Колинс с няколко капки политическо садо-мазо в стила на Анита Мейзър.

Историята описана там е следната. Жената си спомня социализма, но по начинът по който го правят пристрастените към ЛСД - в някакви сюрреалистични тонове. Тя живеела със семейството си на 15 етаж на един блок. Делели апартамента с друго семейство. Веднага следва минорната нотка - баща й бил рационализатор, но държавата нищо не му дала. Лоша държава!

След това следва истинската история. Майката на разказващата обичала банани. Ама много. Чакали двете - майка и дъщеря на дългата опашка веднъж, ама майката имала да готви и оставила 10 годишната си дъщеря самичка на опашката. Те, очевидно и соцмайките са били яко небрежни, не като днешните демократични орлици. И така - стигаме до кулминацията. Девойката купила 3 килограма. Ама като се прибрала до блока видяла, че ток няма. Тук следва лирично отклонение как тя се молела на Бог да не засяда в асансьора, ако внезапно спре тока, а после казва, че не знае дали се е молила на Бог, защото Бог бил забранен от гадните комунисти. Да й се чуди човек тогава откъде е знаела как и на кого да се моли?

След това нашата мъченица от времената на соца почнала да се катери пеш по етажите. Но стигнала до 6-ия етаж, а чантата й натежала много. Тя оставала бананите в тъмното в един ъгъл, качила се да извика майка си, но като слезли банани вече нямало...

Ето как през този митичен плод отново ни разказаха тъмната история на българския социализъм, който от година на година все повече тревожи умовете на недораслата интелигенция, а борците с него се увеличават правопропорционално на изминалите години от неговото падане.

Като прочетох този сюрреалистичен спомен се хилих дълго. Признавам си. Не съм добър човек. Подобни лиготии не събуждат жал в мен, а само събуждат черното ми чувство за хумор. Обичам измислиците. Кефят ме.

Не твърдя, че дамата лъже. Твърдя единствено, че споменът е фалшив. Той е така излят по калъпа на опорните точки, че няма начин да е истински.

А хората са в състояние да си спомнят фалшиво.

Всеки, който навремето се е сблъсквал със сборника "Аз живях социализма", опит за събиране на истории от онова прокълнатото време, където го идеализират в рекламите, е наясно с това. По дяволите, там има история за това как семейство яде на обед марули, очевидно натровени от радиационен дъжд след Чернобил, а вечерта на всички им става лошо. Радиацията не действа така. Тоест спомените на хората са зависими от обществения наратив. И понеже в България е модерно да се хейти социализма на елитарно ниво, мнозина редактират собствената си памет, за да е в съзвучие със снобското статукво. Между другото именно диктатурата на лошите спомени ражда като контракултура тихата меланхолия по миналото. Една голяма част от хората нямат енергията да бъдат конформисти и страстни ФБ-проповедници и отказват да се подчинят на доминантния културен код. И понеже тихите дисиденти са мнозинство, рекламистите схванаха, че трябва им говорят на техния език. Не враждебно, не политически, а просто с неясна тъга по загубената друга България.

Но да се върнем на бананите. Светият граал на свободата. Трепетът в сърцето на дисидентите. Битката на несъгласните. Плодовата Аркадия.

Разказът за социализма през историята на липсващите банани е най-големият капан в който се оказаха децата на номенклатурата, превърнали се в първи антикомунисти. Първо на първо, на тях банани никога не са им липсвали и второ, бананите дават на свободата единствено и само консуматорски образ. Свободният човек е свободен, защото може да яде банани във всеки сезон. Статуята на Свободата в Ню Йорк трябва да държи в ръката си огромен банан, а не факел.

Днес малката оркска секта на психодясното много обича да се плюнчи как историята на социализма не била разказана по "един обективен начин" (Росен Плевнелиев е влюбен в тази фраза като тийнеджър в плакат на порноактриса), как българите не осъзнавали величието на общностите в които са попаднали и като чуели за евроатлантически ценности все търсели да пият от тази досадна евразийска ракия. Това вероятно е така, но причината е, че свободата им беше разказана като притча за бананите. Беше им обещана най-бляскавата и рекламна свобода на консуматорите, но капитализмът винаги функционира по един особен начин - за да бъдат консуматори 10 процента от световното население всички останали трява да са част от потосмукачницата.

Ето защо днес по магазините има банани, ама хората само като видят цените плюят ядовито. Защото днес банани бол, ама човек може да обърне цял пазар и да не намери български ябълки, или череши, или кайсии. Това е солената цена на бананите през цялата година. Днес обаче никой не говори за това. Защото заговориш ли веднага ще се намери една сюрия бананоядци, които ще те обяват за болшевик и комунист.

Бананът прецака българската демокрация, защото тези, които го превърнаха в свой герб всъщност показаха, че през цялото време им е пукало не за свободата, а за стомасите им. И това сътвориха - демокрация на търбусите. Демокрация, която опоска държавата като ято от скакалци.

По времето на социализма нямало банани и заради това българските дисиденти линели. И никой не попита простичкото - а къде са били бананите по магазините преди 1944 година? Нима в царство България всички са имали банани за десерт?

Анжел Вагенщайн веднъж в своя хулигански стил рече: "Да им пикая на бананите!". Човек, който цял живот е бил несъгласен и се е борил в името на идеи, няма начин да приеме идеята за банана като символ на световната свобода. Сега като имаме банани във всеки магазин защо не се чувстваме свободни? И ще ми обясните ли как психодясното е готово с часове да говори за мизерията на социализма, но никога не е в състояние да опише мизерията на настоящото ни битие. Нима сега няма хора за които бананите са недостъпни? Но пък е важно, че интелигенцията има банани. Например жената, която е написала статуса в началото. Сигурно хладилникът й е пълен с банани. Да си яде със здраве.

Иначе, ако вземем бананът като символ на пазарната икономика и свободата и го разтръбим из целия свят, ще сбъркаме още повече. Защото историята на търговията с банани е мътна, кървава, брутална и проклета. Като например това, че дълги години производството и доставката на банани по цял свят са били монопол на прокълнатата компания Юнайтед Фрут, чиято история е пълна с експлоатация, леене на кръв и съучастие в преврати. Юнайтед фрут създава идеята за банана по начина по който виждат самоназначените днешни дисиденти. Те превръщат в символ на свободата нещо, което дълги години е било символ на средновековно подтисничество.

През 1928 година например в Колумбия работниците на Юнайтед Фрут вдигат стачка. Армията, която по същество действа като бригада на компанията открива огън. Убити са около 3 хиляди стачници, събитие известно и до днес като "Банановото кръвопролитие", станало един от смисловите и трагични центрове на романа "Сто години самота". Има една книга със заглавие "Bananas: How the United Fruit Company Shaped the World" (Бананите - как Юнайтед Фрут оформи света) на журналиста Питър Чапман. Тя ще ви даде много отговори за това как от всички плодове на земята бананите са едни от най-виновните за сегашния вид на капитализма.

На нас също ни продадоха уродче. С гарнитура от банани. И просто още отсега си представям как след още 25 години хората ще пишат други статуси за тази измамна свобода, която ни поднесоха.

Татяна Дончева – мис „Мултигруп” в политиката

"Генерал Румен Радев е кандидат на статуквото". С това салтомортале на мисловната дейност блесна тези дни обичайният говорител на малките партии с голямо самочувствие госпожа Татяна Дончева. Човек може да си помисли, че е жертва на конспирация, ако тръгне да обикаля с дистанционно по каналите. В единия от тях Татяна Дончева обяснява как нейните основни врагове са ГЕРБ и БСП. Във втория нищи мистериите на прехода и неговите подземия все едно никога не е слизала в тях. В трета телевизия Дончева коментира актуалните заглавия в пресата, а в четвърта дава модни съвети на млади юристки как да пленят погледа и сърцето дори и на злите съдии (добре де, последното пак си го измислих, но е опасно близо до реалната ситуация и ме е страх в скоро време шегата да не се окаже истина). 

Идеята, че Дончева не е част от статуквото, а е борец срещу него вероятно е най-краткият виц, който може да бъде измислен. Но това е част от перверзията на българската политическа и медийна реалност. Участниците в голямото местопрестъпление много обичат да излъчват ангелска невинност, а номерът им минава, защото почти не съществува журналист, който да ги разкъса с въпроси за виновното минало. Паметта не е на почит и нас и само поради тази причина е възможно Татяна Дончева да минава за медиен и политически гуру, който размахва пръст от телевизионния екран и се зъби като самоназначен прокурор. Госпожа Антистатукво. Мис Морал. Лейди Мултигруп. А сега вече и фрау "Литекс".

Някой ден ще се появи достатъчно подготвен човек, за да напише цялостен портрет на телевизионната дам, но в рамките на този текст ще се опитаме да припомним само няколко важни факта от житието и битието на Дончева. И само за протокола - това не е персонална атака. Това упражнение по политическа памет, нещо, което, ако се правеше по-често вероятно щеше да облекчи живота на България и да разпъди поне част от дребните демони, които са окупирали обществените пространства.

И така - наскоро прочетох някакво интервю в което боркинята срещу статуквото се гневеше на приказките, че БСП я е създала като човек. "Категорично възразявам, защото аз съм станала член на БСП на 38 години. Не съм членувала нито в БКП, нито в БСП преди това. И няма как 38-годишен човек да бъде създаван. Каквото си създал, си го създал, и то сам", обяви гръмогласно Дончева. Ето ви един класически пример за това как отделния човек е най-лошия възможен свидетел за самия себе си. Медийните борци срещу статуквото очевидно обичат да вярват в доста редактирана версия на реалността, която представят за свои спомени.

Татяна Дончева става депутат от БСП за първи път в кризисната 1997 година. Влизането й в политиката обаче има своя история, която може да бъде прочетена или като адвокатски трилър или като сапунка с неочакван край. Още в началото на прехода амбициозната и пробивна юристка от Трявна се опитва да стане част от Народното събрание, но тогава я изместват от предни позиции. Познавайки Дончева днес можем да предположим, че Дончева от онова време никога, ама никога не е забравила това изместване и е направила и невъзможното да реализира своята политическа страст. През 1992 година тогавашния главен прокурор Иван Татарчев я уволнява от прокуратурата. Ето ви още един мотив в по-нататъшните терзания на госпожа Антистатукво. Дълги години след това тя не изпускаше фигурата "главен прокурор" от поглед, вероятно решена да отмъщава на всеки следващ в името на наранените спомени.

През 1997 година парашутът й се отваря. Тя попада в Бялата сграда. Въпросът не е в това, че тя няма биография отпреди. Въпросът е, че никой преди това не е чувал нейното име. Така че днес Дончева може да дава интервю след интервю, но няма как скрие този факт. Тя става публична фигура, защото БСП й дава силен старт. Нещо повече. Тогавашният лидер на партията Георги Първанов е амбициран да разива Дончева. Тя тръгва с главозамайваща скорост по кариерният асансьор. Става официално член на БСП само няколко дни преди конгресът на партията през 1998 година. Запознати твърдят, че тогава тя влиза по спешност в1 2 без 5, защото й е обещано светло политическо бъдеще. А и всички знаят, че госпожа Дончева едва ли би се задоволила с по-малко. Амбицията е второто й име, а желанието за успех може да се сравни единствено с големината на егото й. Влизайки в БСП тя веднага попада в Националния съвет на партията, въпреки, че партийният й стаж е само няколко дни. Днес Дончева ще бяга по тъча от тази тема, но бързината трябва да ви подскаже, че има кой да й подава ръка през цялото време. Малко по-късно напористата и креслива депутатка оглавява и областният съвет на БСП в Габрово, обаче не оставя след себе си абсолютно никакви запомнящи се резултати.

Между двете си кариери обаче Дончева се записва в най-тъмното статукво на прехода. Тя става адвокат на скандалната групировка "Мултигруп" и обгрижва юридически Илия Павлов. Личната юристка на Павлов днес обявява други за част от статуквото. Нима това не е прелестно като лирична поезия, а? Това е все едно Ал Капоне да се появи в сутрешен блок и да обяви конкурентите си за мафиоти. Все едно Азис да се обърне срещу чалгата или участничка във ВИП-брадър да напише моралистично есе срещу пошлостта. Госпожата е просмукана от статуквото, тя е участник в безкрайния сериал на прехода, а днес просто се опитва да си купи алиби от публиката, разчитайки на амнезията на хората.

А да припомняме ли скандалната поправка "Ванко 1" чрез която Дончева се притече на помощ на една сюрия свои приятели и им помогна да си спестят част от леженето в затвора. Поправката стана известна като "Ванко 1", защото именно чрез нея скандалният рапър, обвинен за сводничество и осъден на 12 години затвор, лежа само 3. Днес мис Борец срещу статуквото отчаяно се опитва да избяга от авторството на този текст, който лежи върху биографията й като петно върху роклята на Моника Люински, но фактите са категорични. На свое заседание през 2006 година правната комисия в НС отхвърля поправката. На следващото заседание именно Дончева е тази, която иска прегласуване на текста. Точно така поправката "Ванко 1" вижда бял свят. По нея си личат основно отпечатъците на госпожа "Аз не съм от статуквото". Политическата драма на Дончева е нейното трайно влечение към конспирациите. Просто смененият мащаб на нейната дейност не й понесе докрай. Точно заради това тя бе човекът, който започна и флиртът с досиетата, превръщайки тази тема не в начин за изкупление, а в безкраен рекет, който сигурно ще се точи още с десетилетия. И активната анти-ДС позиция не бива да ни хвърля в прах в очите, именно конспиративния дончевизъм довърши окончателно българските системи за сигурност, осветлявайки имената на много хора, които бяха виновни единствено в това, че са са служили на българската държава.

Именно флиртът с тази тема издаде, че у Дончева се е появила една политическа гъвкавост, която рано или късно заживява самостоялен живот. Някъде тогава Дончева започна да се изживява като жертва (и до днес обвинява ръководството на БСП, че умишлено са я провалили в кампанията за столичен кмет от края на 2005 година, когато тя загуби от Бойко Борисов) и да вярва, че политическото разграничение ляво/дясно е мъртво. Само така можем да си обясним нейните странни маневри. След 2013 година, когато окончателно напусна БСП само в рамките на 2 години тя бе засеченана да се целува с Бойко Борисов (специален гост на конгреса на партията й), а след това да се гушка с Радан Кънев (този път тя говори пред актива на ДСБ). За жена, която твърди, че иска да даде алтернатива на статуквото, тя твърде често комуникира палаво именно с носителите на това статукво. А най-накрая направи и действие, което Бекет, ако беше жив, сигурно щеше да опише в сценка на абсурда. Тя, която се изживяваше като основен вътрешен противник на Тройната коалиция, нещо като вечно намусения и кисел дисидент, изведнъж направи коалиция със зомбито на партия НДСВ и ще се явява на изборите с вице като бившия жълт депутат Минчо Спасов. Гледах репортаж от пресконференцията на Дончева - беше като документален филм от миналото. Край нея седяха лицата на толкова хард-статуквото, че народът вече не иска да гласува с отвращение за тях. Но те прекрасно са разбрали номера на Дончева и искат именно в нейната лодка. Тя им продава илюзията за спасение. Дончева днес не е политик, а елементарен дилър на подмяна. Коалиционните й схеми доказват това.

Иначе, ако човек се задълбочи в нейните изяви може да остане потресен от нивото на елементарност. Дончева окончателно се е освободила от оковите на фактите. Заради това може да говори за Румен Радев като за "кандидат на оръжейното лоби" без никаква фактическа основа. Дали тогава по същия критерий тя не може да бъде наречена "кандидатът на сутеньорите" или пък "ето го - президентът на "Мултигруп". У нея убеждението, че е основен говорител на някакви истини, които са ясни само на нея самата, дразни като проява на шизофрения, наблюдавана отдалече. Всъщност почти е сигурно откъде идва този вулкан от политическа страст. Дамата се дискретира като част от лявото пространство, а предстоящите избори са на път да я дискредитират от политиката въобще. Нарцисизмът е до време, а след това дори и медийните изцепки не могат да компенсират липсата на истина. Госпожа Антистатуквото е в най-древната клопка от всички. Историческото й време отдавна е изтекло. А, тя, не иска да го признае. Сигурно времената, когато можеше да пуска приятелчета си на свобода много й липсва, но е крайно време да си признае, че е обречена на миниатюрен извънпарламентарен живот. 

Статукво, братче, какво да го правиш?

Среден пръст на Кристалина Георгиева в лицето на България

Кристалина Георгиева се оказа виртуоз на интригата. Черен гений на завистта. Тъмен балкански субект с кофти грима  на висша европейска длъжност. Българският политически Салиери. Дилър на балкански комплекси на голямата сцена.

Само чрез подобни определения можем да опишем поведението на Георгиева и нейният последен и отчаян опит да хване влака за шефското място в ООН, без да й пука за достойнството на нейната страна или пък по колко точно трупове, интриги и доноси ще премине. Тя забърка чудовищен скандал, който лепна огромно петно върху България, което дълго няма да бъде изтрито. Дипломатическото цунами е в състояние в близките поне 20 години да паркира България в кьошетата на международната политика и завинаги да я вкара в задънена улица. Но кога ли Кристалина Георгиева някога се е съобразявала с честта на своята държава?

Последната атака приличаше на фентъзи битка в която е хвърлен отряд от орки. Тя започна в началото на миналата седмица под формата на слух. Съвсем контролирано и яко поръчково Талал Ал-Хадж, шеф на бюрото на телевизия "Ал-Арабия" към ООН пусна в Туитър слуха, че Унгария, Латвия и Хърватия, с подкрепата на Германия ще номинират Кристалина Георгиева за шеф на ООН. България обаче е обявила своя официална кандидатура и то с правителствено решение и това е Ирина Бокова. Въпреки това нито един правителствен източник, ама нито един не се опита да спре цунамите от налудничави информации, които предизвикаха множествен оргазъм в медиите на "Америка за България". Малко след това Ал-Хадж, вероятно обърнал някоя и бира повече в скъпите барове край сградата на ООН, обяви, че Георгиева щяла да бъде кандидатурата на ЕНП за ООН. Подобна информация граничи с откровенията на пациент от Раднево. ЕНП има правото и амбицията да номинира свой кандидат колкото Далай Лама да се включи в колективно четене на романа "50 нюанса сиво" или да участва в конкурс "Мокра фанелка". ООН е световна организация и, ако приемем, че една европейска формация се изживява като отделен световен субект, то трябва да пратим на евродесните психиатър, а не да поощряваме желанието им да съществуват в паралелна реалност. Правителството обаче отново замълча. Ни вопъл, ни сутрешноблоков стон.

Тогава оркската атака придоби още едно измерения. Три медии (КлубЗет, Медиапул и Дневник, част от дружинката за медиен рекет, наричана още "Кръгът Капитал") пуснаха информация почти едновременно, че кабинетът ще проведе извънредно заседание на което ще номинира и Кристалина Георгиева. Психодесните подпикнаха от кеф. Дори древните канибалски ритуали са се отличавали с повече хуманизъм и човечност от стотиците статуси изпълнени с демонична радост, сатанинско кикотене и брутален кеф, че България е на път да пропилее шансовете си неин представител да пробие нашенското проклятие за обратното дърпане в адския казан. Това също беше контролирано изпускане на информация, опит за тестване на общественото мнение, хвърляне на захранка за психодесните пирани поради липса на достатъчно силни хапчета за тяхната болест. Иначе едва седмица след новия слух по една телевизия се появи вицепремиерката Румяна Бъчварова, която влезе в ролята на среднощна кабелна врачка и обяви, че представянето на Бокова досега било неубедително. Как ли успя една социоложка да извърши такава оценка? Всеки, който е гледал как отговаря Бокова е видял нейната невероятна компетентност. На всеки въпрос тя отговаряше на езика на който е бил зададен. Не Румяна Бъчварова уви, този титан на геополитическите анализи, а редица световни медии писаха, че Бокова е с най-големи шансове, независимо от рулетката на препитванията, където тя обаче въпреки всички бури успяваше да се класира сред първите.

Именно, защото Бокова се прояви като неочаквано силен кандидат, троловете на Кристалина у нас се задействаха с необичайна бързина и стратегическа подлост. Всички с едни гърди по доносничеството успя да изпревари позабравенията манипулатор на прехода Евгений Михайлов. Той сътвори първия мракобесен донос и го разпрати до хора от целия свят и Европа. При това го направи тайно, подмолно, тихо, както вероятно са го правили доносниците едно време. И вече е ясно - Михайлов е част от тролската мрежа на Кристалина Георгиева. Много време един факт тревожеше ума ми, но сега след като цялата схема вече е пред нас, той си дойде на мястото. Когато през юни Кристалина Георгиева се появи в България за кратко, за да участва в Елена в срещата на Кършовския род, там, където измисли легендата, че дядо й бил дал псевдонима Левски на Апостола, видях една снимка от събието. Веднага ми направи впечатление, че точно до еврокомисарката с вид на почетен лакей се бе паркирал Евгений Михайлов. Историята ще го запомни с позор. Защото липсата на талант си пролича - доносът не свърши работа. Дори и след него Бокова запази добро класиране. После се намеси съдбата  - от кабинета на Георгиева изтече списък с опорни точки, всички до една насочена срещу Бокова. Намерете ги и ги вижте - това е манифест на безчестието. Еврокомисарката побърза да отрече, но дали някой повярва? Защото малко след това в заверата бе включен Методи Андреев, който също сътвори нов безобразен донос, нещо като окончателно развяване на срамотиите пред международната общност.

И тогава дойде финалната интрига на обсебената от кариеризъм Георгиева. На бял свят излеза факта, че тя поне от една година насам прави паралелна кампания за своя кандидатура, която почива единствено на интригите и на международното задкулисие. Планът обаче се пропука в своят най-основен пункт. Всяка такава интригантска промяна се нуждае от мощна подкрепа. И заради това заговорниците много се надяваха да оплетат и Русия в своята паяжина от лъжи и 50 нюанса Кристалина. Русия обаче даде неочакван отговор. В нарушение на всякакви дипломатически правила и неписана етикеция Москва обяви подробности от неформален разговор на Меркел с Владимир Путин, нещо като сондаж за евентуална подкрепа на Георгиева. Така станаха ясни две неща - Русия категорично подкрепя Бокова и няма да участва в нейните афери и, че Русия е отписала Меркел като световен лидер. Което е логично. Германия е просто едно джудже в ООН, а политиката на Меркел доведе Европа до политически колапс.

Този интригантски пъзел обаче разкри истинската страна на КриСталина. Една маниачка на тема власт, виртуозен схемаджия в името на собственото си его. Тя нямаше никакъв проблем да гледа България на колене, унизена и оскърбена, само и само да наложи собствената си амбиция пред всичко останало. Това драматично българско разделение, тази вечна склонност да се самоунищожаваме сякаш е получала особен пик в характера на еврокомисарката. Имало е мигове в които България се е появявала на световната сцена, но нито един от тях не е бил пълен с толкова много мерзост. Защото сега ситуацията не е като след война, но една Кристалина ни трябваше и пак полетяхме надолу в пропастта. Защото предизвикването на конфликт от такъв вид не само не от полза за страната, но вероятно още един век ще ни дават като пример за липсата на качествена политика, за това как една страна, която е отвлечена не от лидери, а от зависима и лакейска администрация, всъщност е най-големия враг сама на себе си. Неизтребимата орда от нови доносници намериха господарката на вампирското си гнездо.

И само един допълнителен факт за размисъл върху интригантския образ на Кристалина Георгиева. В момента един от най-големите скандали, които тресат Брюксел е това, че бившият шеф на ЕК Жозе Барозу започна работа в демонологичната компания Голдман-Сакс, една от финансовите империи, които със своите непремерени действия дадоха началото на голямата криза от 2008 година. Това, че европейските елити и финансовите конгломерати са оплетени като свински черва едва ли е тайна за някого. Но в скандала "Барозу и Голдман Сакс" си личи сянката не на друг, а на Кристалина Георгиева, нашият местен Салиери.

Като зам.-шеф на ЕК именно тя отхвърля предложението на европейския омбудсман за промяна на етичния кодекс за работа в ЕК и така на практика подпечатва новата кариера на Барозу. Тук можем да заподозрем целенасочен саботаж на едно много добро предложение, което щеше да направи така, че да е невъзможно висши еврошефове да са облажват с корпоративни длъжности и кинти. Информация за това има още от началото на 2015 година, което означава, че Георгиева със своето бездействие на практика е дала зелена светлина на Барозу, чийто действия бяха окачествени като "среден пръст в лицето на Европа". Точно както действията на Кристалина сега са среден пръст в лицето на България...

Карашък и тюрлю-гювеч

Само преди няколко месеца Георги Първанов халюцинираше за коалиция, която има следния вид (цитатът е буквален): "центристка, ляво-център, дясно-център, патриотична". Някои я нарекоха "тюрлю-гювеч". Този смъртоносен коктейл вчера се материализира пред очите ни в съюз, наречен "Ивайло Калфин-президент". В него влизат, дръжте се за столовете - Гергьовден, ГОРД на Слави Бинев, "Партия на зелените", ОБТ и партия "Либерали". Всичко това може да бъде описано със звучната народна дума "пълен карашък". Политическо ГМО. Безвкусно и безидейно.

Всеядността на АБВ обаче е метафорична. Тя най-добре изразява абсурдните крайности, които ни предлага тази кандидат-президентска кампания. Просто чрез коалиционният си формат Калфин избра да се нареди от страната на Митьо Пищова и Радо Шишарката в предстоящата битка.

Само си помислете докъде е стигнал абсурда. Реформаторите сравняват президента си с електроавтомобил. Абевейците си правят фолкаджийска коалиция. Патриотите го играят шумно невъздържани, но прилежни в гласуванията заедно с ГЕРБ. А ГЕРБ - техният кандидат все още тъне в мистерия. Както пишеше Ботев: "Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?". Неясно.

Пак добре, че са обещали да ни го съобщят на 2 октомри.

Иначе можеше да ни го представят едва след изборите.

Дьо Кабан и неговите мишки

Тези дни случайно налетях на едно поразително видео от последната лекция на рицаря на печалния образ, телевизионният досадник от сутрешните блокове, френския посланик Ксавие Лапер дьо Глиган, охх, Кабан.

На клипчето се вижда опитът на Илияна Беновска да му зададе въпрос за неговите постоянни намеси във вътрешните работи на страната. Дьо Фазан, Кабан де, дори няма намерение да отговаря. Гледах на клипчето - погледът му е високомерен, а най-накрая дори си сложи ръцете на кръста като тъмен балкански субект, а не някакъв фин европеец. Дори се чудя дали по същия начин се е държал на аристократичните вечери със семейство Прокопиеви?

Потресаващо впечатление обаче ми направи реакцията на залата. Разбира се, тя бе изпълнена докрай с протестъри, неосъществени капиталистически революционери, блогъри, които не си знаят парите, скучаещи грантаджии и стипендианти на "Америка за България". Тоест все съвести на нацията. Елит. Моралисти. Борци за капитализъм с правила. Посетители на луксозни ресторанти.

А как реагират на въпроса? Драматично - с викове, освирквания, крясъци, тропане с крака и възгласи "Пачавра". Какво друго да каже софийския елит, ако не "пачавра", а? Ето това най-много ме кефи в тях. Във всяка друга ситуация се държат като натровени психопати на които все едно са им имплантирали бастуни в гръбнаците, но когато те трябва да определят етикета винаги се стига до думи като "пачавра". Всеки от тях ще си сложи знаменце с цвета на дъгата при поредния гей-парад, но като започне люта дискусия веднага се вадят и обиди на сексуалност. И така елита започна да стене "пачавра". Да освирква и псува. Слугинажа не може да търпи някой да пита господаря неудобни въпроси. Лакеите искат да бъдат забелязани колко са пламенни. Хората работят за бонуси, ако трябваше щяха да и да бият. На света няма по-гадна глетка от разпенил се слугинаж.

А този слугинаж иска да бъде обичан. Заради това в изявленията си изкараха дьо Паун направо богоравен Ахх, ама колко бил мъдър! Ахх, ама като погледнел човек в очите направо го лекувал от ишиас! Ахх, ама ако докоснеш дьо Петел по пълнолуние повече никога няма да хванеш брадавица! И заради това посланикът трябваше да бъде пазен от враждебни въпроси. Негово превъзходителство има чувствителен стомашен тракт и тук на помощ му дойде елита. С думи като "пачавра". Със свиркане и тропане. Висша култура. Политическа етикеция направо от Версай.

Ама нали такова...за демокрация се борихме? А демокрацията изисква дьо Пуяк да отговаря на въпросите на всеки, на абсолютно всеки, особено, ако е такъв лъч светлина в тъмнината на тая държава, така презирана от градските сноби. Демокрацията е за всички, а не само за богоизбраните. Свободата не е монопол на кръга "Капитал".

И тук няма никакво значение кой какво мнение има за Беновска. Защото тя не е важната. Важното е правото да се пита. Важното е правото да се получават отговори.

 Дьо Мишка не даде никакъв отговор. А мишките от публиката му ръкопляскаха.

Потресаваща картина.

Александър Симов: НД “Русофили” никога не се е обявявало срещу членството на България в ЕС

- Господин Симов, като говорител на Национално движение "Русофили", какви са вашите впечатление от проведения събор на приятелите на Русия край яз. Копринка?

- Съборът винаги е уникално събитие. Това е събор на приятелството, което е особено важно в това настръхнало и мрачно геополитическо време. Всяка година, отново и отново, хора от цялата страна се събират на едно място, за да заявят, че не искат да забравят своята история, че Русия има специално място в сърцето им, че няма да се поддадат на редовните медийни внушения и  политическите манипулации.

Тази година съборът беше изключително многолюден - над 13 хиляди души. Това, което впечатли мен обаче беше, че имаше много млади хора. И то точно от онова поколение, което беше лишено от богатството на изучаването на руски език и култура. Ние сме длъжници на това поколение - то по свой собствен път и начин трябваше да се ориентира в сложния свят, но ето че кръвта им не ги подведе, усещанията им също - те идват на този събор като знак, че русофилството не е временно явление, а най-трайният белег на автентичният български патриотизъм.

- Медиите обаче не отразяват този събор. Ето този път в репортажите се наблягаше основно на това, че няколко души са стъпкали знамената на ЕС и на НАТО...

- Председателят на НД "Русофили" Николай Малинов преди време каза една много хубава фраза - ние, русофилите, веем знамена, а не ги тъпчем, строим паметници, а не ги цапаме.

След като видях репортажите, след като чух как депутати в парламента налудно искат от БСП извинение за тези стъпкани знамена, а блогърите на психодясното изтрещяха по темата с текстове, които твърдяха, че това едва ли не е персонална поръчка на Владимир Путин, вече съм склонен да смятам, че всичко станало е целенасочена провокация. Гледах репортажа на НоваТВ - много интересно - тъпчещите знамената са показани в отделен кадър, нямаше кадър, който да тръгва от тях и след това да покаже публиката например. Така че подобен пърформанс е можело да бъде организиран навсякъде и ефектно монтиран. Това е особената перверзия на медийната среда в България - тя е пристрастена към скандала като наркоман и вече дори се опитва да го организира самичка.

НД "Русофили" никога не се е обявявало срещу членството на България в ЕС, ние искаме просто ЕС да осъзнае реалните си интереси, а те са за близко сътрудничество с Русия. Ние се борим за автентични идеи и заради това очевидно много пречим на някого.

- На кого пречите?

- Пречим на тази политическа върхушка, която в последните години няколко пъти се опита да ни забърка във военни действия срещу Русия. Пречим на тези, които възприемат ЕС като някакъв Голям брат и дори не искат да формулират, а какво остава и да защитават, националните интереси. Пречим на тези, които много обичат да се възмущават, че някой си някъде бил тъпкал европейското знаме, без да се попитат - а ние направихме ли нещо реално българите да се почувстват европейци? Или смятате, че с африкански доходи и лакейска политика българите се чувстват горди от своята държава и я подкрепят напълно? Платонов навремето във великолепния роман "Чевенгур" имаше едно гениално изречение: "И слънцето изгряваше над немотията на страната...". Опасявам се, че днес то описва страната ни перфектно. 

България така и не поиска да започне разговор за своя път към бъдещето и дали той не минава през извоюването на поне малко суверинитет, за да може държавата отново да стане силна, най-малкото, за да не бъде безгласна буква и да има реалната власт да промени живота на хората.

Русофилията в България е вид памет. Памет за миналото. Знание, че истините, които искат да ни пробутат като безалтернативни днес, просто са ефектна манипулация. Русофилите са живото доказателство, че хората у нас има сили за своя собствена съпротиви, това е тихото дисидентство срещу политици, които се държат като колониални наместници.

- Има ли други действия, които могат да се предприемат срещу тях?

- Разбира се, но смятам, че НД "Русофили" досега върши една огромна част от тях. Само в последните няколко години бяха направени паметници на Столетов, на Лихачов. Това е начинът историческата и културната връзка между двата народа да остава жива, напук на десните политолози и всякакви грантаджии. Политическите процеси в света доказаха, че българските русофили са имали изключително точен анализ и поглед за ситуацията.

Още, когато цялото дясно пространство у нас виждаше в Майдана някакъв вид еврореволюция в задния двор на Русия, ние знаехме, че това не е демокрация, и излизането на зомбито на фашизма от гроба. Паленето на живи хора в Одеса беше доказателство за това, но много хора не искаха да го видят. Днес за Украйна никой не говори. Украйна - това е махмурлукът на Европа.

Нима не бяхме прави и да защитаваме проектите "Южен поток" и АЕЦ "Белене". И двата носят само изгода за България. Натрупало се е критично количество от лъжи за тях, но видяхме, че след много години загубено време кабинетът сега пак реши да се върне на изходната точка. Изобщо България дотолкова е загубила фокус, че е в състояние да гони опашката си една вечност и малко отгоре без да постигне реално нищо.

И казвам това без да се водя от политически пристрастия. Русофилството е отвъдпартийно. То е май последната кауза, която може да обединява хора от всякакви цветове и идеи и то в името на нашата собствена държава. Трябва ли пак да повтарям защо сме неудобни на толкова хора? Защото сме много и защото знаем истината. Простичко е.

Интервю за сайта "Русофили"