Киноусещането за ужас в България

"Проблемът на света е, че животът твърде много иска да прилича на киното". Това бляскаво прозрение идва в ума на героя Вавилен Татарски от култовия роман на Виктор Пелевен "Generation П". Романите на Пелевин винаги рисуват някаква вселена на ръба на реалността, на границата между съня и истината, където от един момент нататък дори най-шантавите и откачени действия се вписват в някаква различна, буквално алтернативна логика, където нищо от това, което познаваме вече няма смисъл. Тези дни често се сещам за Пелевин и за неговия лаф за живота и киното, защото това, което виждаме с очите си, това, което ни съобщават в новините още изглежда толкова странно, отчуждено и нелепо, че все едно се случва на някой друг- празни улици, затворени ресторанти и магазини, полицейски пунктове на изхода на градовете, напълно опустели паркове, патрулиращи полицаи, които разгонват всички по-големи групи от хора. И сякаш това не е достатъчно, в пространството вече летят още по-крайни идеи - да не може да се излиза от вкъщи, ако човек няма специална декларация. Тези дни видях статистиките за София - над 80 на сто са намалели пътниците в градския транспорт, а 80 на сто от фирмите в туристическия, културния и ресторантския бранш буквално са заплашени от фалит. В аптеките лекарствата вече са с удвоени цени, а най-скъпоценните стоки (маски и дизенфектанти) освен, че се намират трудно, са поскъпнали над 10 пъти. Всичко това многократно сме го гледали в киното. Творци от цял свят се надпреварваха във впрягането на своето въображение да си представят максимално катастрофичен сценарий за цялата планета. В техните фантазии той винаги се оказваше огнен, кинематографичен, дори бляскав. Когато планетарна заплаха дойде обаче се оказа, че тя е твърде банална, а и невидима, което я прави още по-ужасяваща на моменти. Изсипаните по телевизията черни статистики за броя на умрелите от COVID-19 допълнително подсилват усещането за някакъв тих край, който е тревожен, но, уви, не е достатъчно гламурен, за да снимат хубав филм от него.

Ситуацията е драматично нова и това подклажда усещането, че се намираме в някакъв повратен момент. Момент след който вече всичко ще бъде друго. Много по-различно. Епохата на безгрижието свърши. Заради това медиите са залети от анализатори, които под път и над път използват клишето: "вече нищо няма да бъде същото". Опасявам се, че са прави, но не по блудкавия начин, който обикновено те имат предвид. Кризата с короновируса даде възможност на много власти по света, пък били и те "демократични", да тестват техники за контрол, които след това ще влязат в тиха употреба. Случаят е точно като с пушката на Чехов - щом се е появила на сцената, значи със сигурност ще гръмне. Виждаме това и в България. Властта веднага побърза да си разпише разширени правомощия. Даде си възможност да пусне армията по улиците с полицейски функции, както и да подслушва телефони без съдебно решение. Всичко това е направено в името на карантината, но всичките ми политически аларми започват да пищят, когато видя как една власт разширява своите територии. При това не смятам, че България е заплашена да стане полицейска държава. Полицайската държава изисква високо ниво на модернизация, ефективност и работещи институции, а всичко това в България все още звучи като научна фантастика. Проблемът не е в това, че България се е запътила към диктатурата, а че дори и най-засилените мерки у нас са практическа маска на организационен хаос. Защото отвъд затварянето на населението по къщите и пускането на полицията да разгонва групичките от младежи по парковете, правителството така и не успя да предложи смислен пакет от мерки, които да покажат, че то е в състояние да направи прогноза дори и само за два месеца напред. Заплахата от коронавируса е двойна. От една страна заплахата за живота, но от друга - разрушенията, които нанесе на световната икономика епидемията тепърва ще бъдат изчислявани. И точно това е причината за усещането за апокалипсис в България. То е особено тревожно в социалните мрежи, защото България не е спирала да комуникира, напрежението на политическите дебати се виртуализира и това вдигна градусът доста дълбоко. Защото същият този затворен в къщите си народ от новините научава, че повечето от тях помощ няма да получат, че ще трябва да приемат обедняването като нещо нормално, че фалитите на фирми са неизбежни, абе, че "нищо няма да бъде същото". Междувременно управляващото мнозинство хлопна кепенците на парламента, за да може да заглуши всяко критично мнение и опозиционен вопъл. Така България се превърна в някаква политическа пустиня, която живее от брифинг на Оперативния щаб до брифинг на премиера. И ако първите могат да се търпят, то потокът на съзнанието на Бойко Борисов от ден на ден става все по-нетърпим. Защото в криза никой няма нужда да слуша истории от биографията на министър-председателя или негови разсъждения за природата на проблема по света. Премиерът би трябвало да се появи един-два пъти, колкото да обяви кога и как ще развърже кесията, за да помогне на хората. Не да става генератор на бял шум, а да бъде истинска опора в една безпрецедентна ситуация. Защото именно това са миговете, които определят един политик, а и един съюз. В този смисъл България попадна на лошото място в най-неподходящото време. В окото на бурята се оказа, че Европейския съюз буквално изчезна от хоризонта, евробюрокрацията потъна в тишина и това ще е другото, което "вече няма да бъде същото". На фона на почти изчезналата Европа и на правителство, което буквално не иска да признае, че резервите с които се хвалеше ги няма, българите се оказаха пленници на истински апокалиптичен сюжет. Защото от един момент нататък страхът от коронавируса няма да е достатъчен, за да оправдае предприетите мерки. Много по-лесно можеш да отнемеш права на хора, които знаят, че наистина ще бъдат защитени, а в България се оказа, че основната тежест на кризата ще понесат онези, които ще останат без работа, които ще останат без бизнес, които ще се окажат на един практически занулен пазар на труда. И заради това ГЕРБ извършват политическо престъпление. Дори и срещу себе си. Защото цената за целия хаос и липса на мерки ще я платят голяма част от техните избиратели, които не са имунизирани срещу икономически апокалипсис. Именно тази атмосфера прави новините заплашителни, атмосферата взривоопасна, а общественото напрежение буквално пред усещането, че се задава някакъв драматичен край на всичко. И това не е пресилване на ситуацията. Целенасочено се опитах да я разкажа по-обективно, но истината, че е животът обича да прилича на киното. Защо, защо обаче само у нас киното прилича на творчеството на Дейвид Линч?

Виртуален живот в карантина и извънредно положение

Eдва ли някога през живота си генерал Венцеслав Мутафчийски е подозирал, че ще стане герой на толкова много мемета и че завинаги ще се обезсмърти във виртуалното несъзнавано на българския фейсбук. Бъзиците с него станаха толкова много, че могат да бъдат обобщени в отделна книга. Моето любимо меме е следното - отгоре снимка на Васко Кръпката, който пее: "Комунизмът си отива", а отдолу генералът, който строго казва: "Никъде няма да ходи". Видях, че градското дясно има лек интелектуален проблем с тази снимка и изпадна в класическото си шизофренно разделение как да я приеме - дали като свеж бъзик със ситуацията на извънредно положение или като подъл комунистически заговор, който им съобщава какви са народните настроения и как следващата революция вече тропа на вратата, нетърпелива да влезе из тези краища.

Започваме с веселото, защото се надяваме, че един ден именно то ще остане като спомен за тези депресивни дни, когато един вирус постави на колене буквално целия свят и из основи преобърна всичко онова, което приемахме за даденост. Но в България както винаги ситуацията се отличаваше с още по-висока степен на социална интензивност и фейсбук-дисиденство. Въпреки извънредното положение, затварянето на театри, кина, молове, ресторанти и кафенета броят на заразените с коронавирус трайно продължи да се покачва и до то степен, че ген. Мутафчийски да поиска блокада на Банско, а след това и на всички градове у нас. В краищата на София цъфнаха КПП-та, които да ограничават движението. "Въведоха извънредно положение, а сега вече връщат и жителството", изстена като в махмурлук либерален познат в социалните мрежи и, странно, никой не разпозна в думите му шега. Очевидно, когато навън върлува шантав вирус всички вицове вече могат да бъдат взети насериозно. Оказа се обаче, че българинът е дисидент по природа. Взимаш му ресторантите, той изпълва парковете. Пускаш полиция да го гони от пейките, той отива на Витоша. Заради това в края на миналия уикенд униформените завардиха и подстъпите към прекрасната планина, защото генералът се възмути, че в събота тя е била пълна все едно на нея е имало събор. И ако човек се зачете из мненията във фейсбук (това остана единственото функциониращо колективно пространство) ще види, че те преливат от възмущение срещу всички, които не си седят вкъщи. Прочетох толкова разтърсващи есета, написани с такава морална патетика, страст и епитети, че направо ми идваше да се самобичувам. Проблемът, както винаги е, че майсторите на разтърсващи статуси и призивира изпускат най-важното. Повече от половината българи просто няма как да останат в карантина, защото не работят някакви фенси-професии, които ти позволяват да си стоиш на дивана и да раждаш безкрайни умотворения на света. Да, лекарите са на първа линия в битката с болестта, но нима продавачките в магазините също не са герои. Работата им е опасна, защото е свързана с постоянен контакт с хората, а дори и фейсбук-либералите им се налагаше да излизат, за да си купят храна. А какво да кажем за тези във фабриките, за тези, които трябва да приготвят храната, за таксиджиите и всички останали, които имат семейства, а тези семейства трябва да бъдат издържани? Защото има една основна разлика между България и останалите европейски страни. Там, зад граница въведоха зловещи рестрикции и забрани, но всички правителства до едно веднага размахаха и морковът. Бяха обявени мащабни социални пакети, помощ към домакинствата, мораториум за сметките за тока, ваучери за бавачки за работещи родители, отлагане на вноските по кредитите. В такава ситуация е по-лесно да се оттеглиш от социалния живот в карантина. Друго е да се съобразиш с изискванията на държавата, когато знаеш, че тази държава ти стои зад гърба.

В България се случи обратното. Законът за спешните мерки по време на извънредно положение буквално прекали с репресиите и конското. Вместо икономически пакети за социална помощ на тези, които първи ще усетят труса с короновируса в текстовете на закона се появиха текстове за това, че армията ще патрулира по улиците и ще получи буквално полицейски функции. Нещо повече - законодателите записаха, че поставените под карантина ще бъдат преследвани включително и чрез проследяване на мобилните им телефони. Наясно съм, че заплахата е голяма, но да третираме заразоносители като терористи идва малко в повече, нали така? Според мен заради това една голяма част от българите се юрнаха да излизат навън по време на карантина и извънредно положение. Това не е опит за танц върху живота на другите, а чисто психологически механизъм с който да се самоубедиш, че животът ще продължи както преди. Уви, без да има правителство на място това едва ли е възможно. Броят на регистрираните безработни започна да скача, защото много от дребните и средни бизнеси буквално започнаха да гълтат вода. Принудителната карантина беше като удар в слабините за тях. А ако се разровите като водолази из речите на министър-председателя и на финансовия министър почти е сигурно, че няма да откриете нито една реална социална мярка в полза на обикновените хора. Основната от тях, обявена гръмко и вкарана в закон в последния момент, че държавата ще поема 60 на сто от заплатите на работници, които фирмите биха съкратили, за да могат да бъдат запазени, е като въздушен замък. Много от малките работодатели едва ли ще успеят да съберат средства за 40-те процента, които зависят от тях, така че даже няма да кандидастват за подобна мярка. И така изведнъж положението у нас започна да става мрачно, защото се виждаше само размаханата тояга без нито едно морковче, което поне малко да разведри ситуацията. Вероятно точно заради това наложенето от президента Румен Радев вето върху закона за мерките буквално подпали и взриви Бойко Борисов. Наложи се той да свиква спешен брифинг, който продължи час и нещо в един толкова екстремен поток на съзнанието, че се наложи да го гледам два пъти, за да се самоубедя, че не сънувам. Бойко Борисов е народен артист, той би се лишил от скучна, но работеща идея в името на големия лаф, на политическата буфонада. Заради това напълно разбирам откъсването му от баналната реалност и потапянето му в реката на големите измислици. Мен лично ме впечатлиха разказите за това как през 1997 година човекът в голямата криза е търсил "Хумана" за дъщеря си, но кризата на проклетите комунисти е направила това непосилно занимание. Проблемът е, че дъщерята на Борисов е родена през 1983 година и през 97-ма вече е била на 14 година, тоест историята с "Хуманата" е поетична инвенция, разпалена фантазия на истински политически поет. Заради подобна пиротехника мнозина пропуснаха да видят нещо ключово. Борисов яростно наплю президента, ожали се, че все едно е говорил с друг човек, но буквално прие всички критики на "Дондуков" 2. След това в парламента депутатите му макар и със скърцане на зъби също се съобразиха с ветото. Което показва, че мътния поток от епитети изсипан по президента всъщност цели да прикрие факта, че ГЕРБ нямат представа как да действат в тази криза. Най-малкото изведнъж всичките им поводи за успехи се оказаха медийни балони. В средата на февруари обявяваха, че бюджетът е на плюс с 1,5 милиарда лева, а в разгара на кризата Борисов каза, че вече е с 3 милиарда назад. Някъде безвъзвратно и изведнъж се стопиха 5 милиарда лева. Вероятно това обяснява пълната липса на социални мерки и пакети. Всъщност законът, който ГЕРБ приеха щеше е да само една безкрайна кубинка, ако не беше предложението на БСП за борба със спекулата. Да, вероятно не е било най-доброто и в нормална парламентарна среда то щеше да бъде прецизирано, но всъщност идеята на левицата беше единствената, която се опитва не само да реагира на кризата, а да спре бъдещи процеси, които се задават неумолимо като брифинг на ген. Мутафчийски. Цялата медийна фабрика беше пусната на пълни обороти, за да разкъртва БСП, но ще си говорим за спекулата след някой и друг месец.

С други думи оказа се, че животът под карантина продължава със същата интензивност както преди. Сега народът се виртуализира и напълно се смахна с опитите си да проумее този свят, който така прелестно започна да се изплъзва от контрол. Нашествието на досаден спам е един от начините да видим как тази симптоматика се изостря. Само в рамките на един ден от 63 души получих едно и също съобщение - как вечерта след 23 часа трябва всички да си останем вкъщи, защото 5 хеликоптера щели да пръскат дезинфектант срещу короновируса. Не издържах и избухах във фейсбук: "Откъде, по дяволите, ще вземе 5 хеликоптера държава, която на военен парад едвам успява да извади само три...". Много хора не разбраха шегата ми и заради това реших да спра с хумора и най-накрая да се опитам да дочета "Вълшебната планина" на Томас Ман. Започнах я отначало и четенето ми тръгна. Има си и плюсове да си в карантина, по дяволите.

Как да си останеш вкъщи в държавата на Бойко Борисов?

Все по-интересни, екзотични и леко отчаяни стават действията на Националния оперативен щаб за блокиране на цялата държава. Буквално в почивните дни за разходки беше отрязана и Витоша, с полиция изпразниха градските паркове, а това на фона на затворените магазини, книжарници, кафенета допълнително придаде на разхождащите се статус на политически дисиденти. Виждаме, че всички държави в Европа прибягват до драконовски мерки за ограничаване на социалните контакти, за да спрат смъртоносния ход на коронавируса и, че целият свят буквално е поставен на колене от този коварен враг, който се придвижда бързо и ефикасно по цялата планета. В България обаче опитите на българите да запазят привидността на нормален живот и желанието на много хора точно сега, точно в карантина да излязат на разходка не е продиктувана от безгрижност, налудничаво бохемство и безкрайно желание за лек и ефирен живот. Нито е пък е пренбрежение към здравето на другите хора или анархистично желание за колективно самоубийство. В желанието на българите да не спазват ограниченията, да излизат, да се разхождат и да атакуват планините има нещо друго, нещо много по-дълбинно, нещо много по-психологическо, за което, уви, Оперативния щаб няма как да да е отговорен. Отговорите трябва да ги дава правителството. Заради това блокадите на градовете, КППТ-ата на изходите едва ли ще успеят да блокират цялата страна по начина по който вирусолозите си представят.

В Италия, виждаме по телевизията, карантината се спазва безотказно. Вярно е, страната пострада много от коварното заболяване, но ако се прехвърлим през техните граници ще видим, че и във Франция, Испания, Германия изолацията работи много по-добре отколкото у нас. И заради това трябва да си отговорим на въпроса - защо е така? Какво е различното в България? И тук дълбинните упражнения по инфантилна народопсихология просто няма да работят. Тях ще ги оставим за градските либерали и вегани, които от комфорта на диваните си днес имат нов любим спорт - да хейтят всички, които са си позволили да си подадат носа навън. Разликата, чисто по-марксистки, е икономическа. Както винаги икономиката е основният двигател на политическите, а дори и на психологическите процеси. Всички европейски страни заедно с обявяването на карантина обявиха и мощни, дори мащабни икономически пакети в подпомагане на семействата, дребния и среден бизнес. Мерките са истински букет - отлагане на вноски по кредити, мораториум върху сметките за тока, помощ за фирмите да не уволняват работници, ваучери за бавачки за работещи родители, които няма на кого да си оставят децата. Пълно съзвездие от реални мерки. Когато човек усети, че държавата му стои зад гърба, когато вижда, че тя ще направи всичко възможно да му помогне не само в епидемичната, но и в икономическата ситуация, тогава той няма чак толкова причини да не бъде спокоен. Остава му само да следва предписанията и да разчита на най-доброто. Все пак намесата на държавата е гарантирала най-важното - че последствията от карантината няма да се върнат като икономическо цунами, което ще повлече останалия му живот.

Заради това връзката между правителството и Оперативния щаб трябва да е като на добро ченге - лошо ченге. Оперативния щаб изпразва улиците и буквално блокира държавата, а правителството казва - потърпете малко, но после ще помогнем и никой няма да усети пълния удар. Точно това липсва в България. Законът за спешните мерки по време на извънредно положение се оказа пълен с репресивни мерки - изкарваме армията на улицата като й даваме полицейски правомощия, почваме да следим всички заразени през телефоните, а най-накрая ще вкарваме до три години в затвора и всеки, който дава "невярна информация" за заразата, каквото й да означава това. Потърсете в този закон някакви автентични социални мерки и няма да намерите. Единствено намерението на държавата да дава 60 на сто от заплатата на работници, които фирмите иначе биха съкратили, за да помогне на тези компании да съхранят трудовата си сила. Но никъде няма подкрепа на домакинствата, на малките бизнеси. Сметките за тока продължават да си текат. Вноските по кредите също. Държавата в най-кризисния миг се направи на умряла. Вместо икономически пакет от мерки почнахме през ден да чуваме тиради на Бойко Борисов, който се опита да направи най-елементарния магьоснически трик - да обяви, че за един месец са се стопили 5 милиарда лева. Защото май епидемията разкри, че фискалния резерв, тази медийна брошка на управлението на Борисов е напълно празен и всички фойерверки за неговия размер са били лъжа. И така България се оказа страна в която не бе предложен никакъв социален пакет. Абсолютно никакъв. И тази липса бе заместена с моралистично лекции и постоянно четене на конско, че трябва да си стоим вкъщи. Само, че как да те свърти вкъщи като икономическите проблеми се трупат, сметките идват като проклятие, а финансите на държавата никакви ги няма. Как да си останеш вкъщи спокоен за карантината като не знаеш с какво ще нахраниш семейството си следващия месец и изобщо ще имаш ли работа и препитание?

Точно заради това много българи припознаха като свои собствени мисли част от мотивите на президента Румен Радев да наложи вето върху спорния закон. И точно тук държавата в лицето на Бойко Борисов реагира панически, реагира истерично, реагира така маниакално, че веднага се изясни колко е прав държавния глава. Всички придворни медии и купени журналисти като един блъвнаха отрова срещу Румен Радев изкараха го вманиачен политически психопат, който не мисли за здравето на своя народ. А всъщност президента демонстрира точно обратното - никоя битка наистина не е спечелена със страх. И няма как, дори и в окото на бурята да кажеш подобно на Владислав Горанов: "Сега не е време да говорим за демокрация". Битката е с вирус, а не със свободата като такава. Само, че мътният поток на безсилието, невзрачността и политическата подлост с която се е обградила властта днес вече работи срещу нея. Хората излизат навън, защото не вярват на нищо, което идва от устата на Бойко Борисов. Хората не ги свърта вкъщи, защото не вярват в добро бъдеще в държава, която той ръководи. Ето заради това България не може да бъде блокирана. Защото никой не знае какво го чака, когато епидемията свърши. Никой не е наясно дали онова състояние няма да е истинския кошмар на България. То заради това тези вечно презрени социалисти, така мразени и хулени, толкова настояваха в закона да има записани мерки срещу спекулата. Днес пазарните муджехидини и едрия бизнес вият като върколаци срещу поправката, но реално това се оказа единствената мярка в полза на хората. Бойко Борисов веднага се отърва от нея. 

Е, как да си стоиш вкъщи като гледаш в какво се е превърнала страната?

Вируси за политическа употреба

Едва ли някой някога е вярвал, че ще доживее да види България в състояние на извънредно положение. Такова не е имало буквално от 9 септември 1944 година. Но днешното с пъти надминава лекия ужас на политическите бури, защото в случая заплахата няма лице, тя е невидима и това води човек почти до лудост. Коронавирусът разтърси из основи познатия живот на планетата и преобърна всичко, което доскоро смятахме за нормално. Вероятно трябва да мине още време преди да оценим ефекта от тази глобална пандемия, но още на първи поглед се видя как при голяма заплаха глобализацията се разпадна като картонена къща. Всяка държава се самозатвори, самоизолира, защото това е единственият начин вълната на коварната болест да бъде пречупена и поне малко ограничена. Отворените граници бяха затворени. Свободното придвижване - забранено. Магазините бяха затворени, дискотеките и ресторантите също. Здравната система напълно се задъха, а брифингите на Националния оперативен щаб се превърнаха в телевизионно ежедневие. Всички повтаряха, че паника не трябва да има, но въпреки всички призиви магазините за храни буквално бяха разграбени, а изчезналата тоалетна хартия се превърна в повод за не една и две виртуални шеги. Всички опити от началото за годината за успокояване на атмосферата у нас и за оптимистични призиви, че пандемията ще ни подмине бяха забравени с прогресивното нарастване на случаите на заразени хора. В такава ситуация парламентът с пълно единодушие обяви едномесечно извънредно положение, за да се види дали властта и държавата ще имат сили да се справят с невижданата кризисна ситуация. Мисля, че дотук трябва да спрем с медицинската страна на темата. Вирусите се оказаха мощна сила, която може да постави цивилизацията ни колене и това е тема за философски анализи, които доста ще ни мъчат оттук-нататък. В такава драма обаче не по-малка важни са и политическите наблюдения за способностите на една държава да се справя с кризи, да мобилизира гражданите си за една кауза и да реагира дори и на най-екзотичните и непознатите заплахи. Точно по този параграф обаче управлението на България започна да изпушва като прецакан стиймпънк-двигател. Само се замислете - точно седмица преди да се изправим пред най-голямата криза в историята на прехода у нас представители на управляващата партия заклеймиха цялото съсловие на медицинските сестри като "психически нестабилни жени". И защо това? Защото сестрите имаха наглостта да подновят протестите си срещу управлението и да поискат нормален живот за себе си и съответно по-високи доходи. Вместо разбиране ги разстреляха със съскането "терористки". Само седем дни по-късно се оказа, че здравната система на България практически не е готова за битка с коварния вирус. Липсват инфекциозни отделения, а на много места сестрите и лекарите буквално обявиха, че ще напуснат, защото ги карат да работят без защитни облекла, дори без маски и ръкавици. В светлината на голямото световно бедствие изведнъж всички проблеми на здравната ни система блеснаха като пробойни в броня и стана ясно, че положението е буквално трагично. Вероятно точно заради това някой пиар принуди шефът на ВМА Венцислав Мутафчийски да си сложи военната униформа като шеф на Оперативния щаб и с нея да информира народонаселението какво предстои. Трикът почти сработи. Социалните призиви се напълниха със слюноотделяния по повод на новата генералска фигура в общественото пространство, но ако нещо попречи един ден на кариерата на униформения лекар към властта, то това ще е факта, че той прие да стане говорител на една абсолютно ненадеждна власт. Правителствата могат да ограничат правата на хората, за да пречупят гръбнака на разпространението на вируса, но понеже това е свързано с невероятни загуби за бизнеса и домакинствата нявсякъде из Европа излязоха с мощни помощни пакети, които да компенсират засегнатите. Само в България стана ясно, че реална помощ едва ли ще има. В Италия например, епицентърът на кризата в Европа, бяха отложени сметки за ток, вноски по кредити, раздадени ваучери за бавачки, за да могат домакинствата и обикновените хора да не платят солено цялата цена на строгите мерки. У нас едва на втория ден след въвеждането на извънредно положение финансовият министър се появи, за да обяви, че Българската банка за развитие щяла да "подпомогне" фирмите, които имат проблеми с ликвидността и обяви, че държавата е готова да поеме 60 на сто от заплатите на работници, които фирмите искали да съкратят в кризисния период. Освен, че твърде общи и неуточнени, тези мерки ясно показват, че държавата няма представа как да помогне на своите граждани. Още отсега е ясно, че само до десетина дни ще се появи огромна спекула, както се случва във всяка държава, която минава през криза. Другите правителства действат по темата, само у нас Горанов като поет обяви, че се надява и призовава никой да не се занимава със спекула. Също така, оказа се, че голямата цена на извънредното положение ще го плати малкия и средния бизнес, който беше принуден да затвори без никакви компенсации. Генерал Мутафчийски дори се взриви в емоционален патос пред камерите, че много често го питали дали хората ще могат да ходят на фризьор. Всъщност убеден съм, че зад този въпрос не стои единствено бездънна суета, а реална загриженост какво ще стане със собствениците на малки бизнеси за които един месец буквално е равен на вечност. След това извънредното положение ще мине, епидемията може и да е преборена, но държавата буквално ще заплува в икономическа рецесия, защото малкия и среден бизнес ще лежат на ринга в нокаут. Всъщност точно по тази параграф държавата се оказа блокирала, защото властта така и не поиска да представи реална и работеща програма за справяне с икономическите послествия от карантината. Всъщност точно по този параграф се разкри едно ужасяващо социално неравенство. Някои могат да минат през този месец без да го усетят, но не всички имат лукса да са собственици на тлъсти банкови сметки и неограничени ресурси. Така поне разбрахме, че плуваме в автентичен капитализъм - богатите се оказаха пригодени за карантина, а бедните бяха поставени пред избора - да се разболеят или да умрат от глад. Заради това театралните кипвания на Мутафчийски бяха нелепи. За мнозина в България неговите брифинги се превърнаха в тръба на апокалипсиса. И не точно заради бедствието с коронавируса, а заради това, че живеят в държава, която не дава пет пари за тях и как ще издържат своите семейства. Един познат ми сподели с огорчение, че драматично съжалява, че навремето не е останал в Италия, въпреки, че сега е гнездото на болестта. Там поне щяха да мислят за мен, изстена той драматично, а тук сме оставени на вирусите, бездушието, наглостта, а най-накрая ни набиват канчето, че не сме достатъчно социално отговорни. Исках да го опровергая. Исках да го размажа морално, но не намерих точните думи. Опасявам се, че просто бях съгласен с неговото мнение.