Sunday, April 23, 2017

Защо "парламент" стана една от мръсните думи на прехода?




В началото на прехода, когато парламент все още не беше мръсна дума, а депутатите не бяха любима тема за псувни по трамваи, тролейбуси, автобуси квартални пейки, се появи една ексцентрична персона от СДС - народният представител Маргарит Мицев. Той беше избран в 36-ото Народно събрание (1991-1994), но стана национално известен със сълзливата история, която представи на народа. На въпрос, напълно логичен между другото, откъде има спестени 3 милиона лева (невероятни пари за онова време), Мицев отговори с разтърсваща мелодрама - пестял пари от закуски. Докато другите набивали банички, той стоял злояд и горд, но пък парите в банковата му сметка се увеличавали. Съдбата след това помете някъде този арогантен седесар. Той блесна десетина години след възхода си отново с новината, че сменя партията и отива в НДСВ, даже стана председател на софийската организация на жълтата формация, но след това отново се изгуби в мъглата на историята. Именно през историята за закуските хората в страната масово разбраха, че са били излъгани и, че това, което щеше да стане печално известно като преход, всъщност е политическо мошеничество в невероятен мащаб. Вместо промяна, дойдоха тези с "парите, спестени от закуски". Вместо визионери се появиха мишкуващи кариеристи от времето на комунизма, които ревнаха, че са новите морални стожери на демокрацията. Вместо държавници се появиха политически вампири, които си поставиха за цел да превърнат България в страна, която прилича на царство от тъмен фентъзи-роман. Започна тотална подмяна на стойности, системна деградация и диктатура на пълната безизходност. Новите елити решиха, че вече няма да се къпят в сиромахомилски страсти и, че трябва да могат да си извадят костюмите за по 5 хиляди евро, без да се налага постоянно да дават обяснения откъде са парите. От закуски бе, бунаци. То заради това елинпелиновия Андрешко бе припознат като злодея от историята. Андрешко е символ на дребния бунт на електоралната единица срещу мощта на държавата и нейните данъчни органи. Бунтуващият се социално избирател трябваше да бъде заклеймен, наритан, преследван и порицаван. Заради това "андрешковщината" стана презрителна дума. Една такава елитарна. Пестящите от закуски искаха да си осигурят несменяема власт. А властта в една бананова република, тоест в страна, която изцяло зависи от външни сили и процеси, може да бъде разклатена единствено от гладните, от недоволните, от съпротивляващите се, от тези, които имат силите да питат "защо вие имате, а ние нямаме". Това е травматичен въпрос, въпрос-табу. Днес вече никой не пита депутатите откъде имат парите си. За аксиома е прието, че едните са по-равни, разбирай, по-богати от другите. Без обяснения. 

На старта на 44-ото Народно събрание е добре да се обърнем с гняв назад, защото без осъзнаване на виновното минало, бъдещето винаги ще остане зад далечните хоризонти и никога няма да се появи. През годините парламента се превърна в дежурния виновник за провала, а депутатите за символ на упадъка на държавата. Можем да утре да си играем да търсим интелектуални аргументи, че това не е така. И тези аргументи ще бъдат верни. Но няма как да накараме хората да ги осмислят. Те са основателно озлобени и социално озлочестени и пред техния гняв може единствено да се мълчи. Това е голямата закана на повечето парламенти в историята на демоничния преход. Те започват с уверенията на изкачващия се по стълбата човек от "Приказка за стълбата" на Смирненски: "Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!" и все завършват с изумление как този глупав, тъп и досаден народ не разбира колко много за тяхното добруване е било свършено.
Това е вечният интелектуален парадокс на елитите. Те все гледат да работят за доброто на хората, а най-накрая, когато гневните тълпи ги поведат към ешафодите се чудят какво се е объркало. Ами това, че натрупахте несметни богатства. Това, че докато едни се чудят как да си платят сметките, други обикалят самодоволно света и пускат селфита пред световни забележителности. Заради това, че децата на едните се чудят как да си намерят работа за 800 лева, а децата на другите са с уредено бъдеще от първия си миг. Те (децата) учат в чужбина, а тези, които решат да се върнат все си намират работа в лъскави банки, просторни офиси и други такива екстри, където не им скърцат със зъби за всеки ден с болничен по болест или пък да ги глобяват за всяко извънредно ходене до тоалетната. Заради това, че едните си вдигнаха палати с високи огради, за да не правят публичен лукса си, а другите станаха клиенти на мафията на частните съдии-изпълнители, колекторските фирми и партийните активисти, превърнали се в нова държавна бюрокрация, непробиваема и трудно подвижна. Заради това, че едните започнаха да смучат грантове като алкохолик водка, а другите едвам дочакват до заплата и се налага да прибягват до бързите кредити, за да не стоят децата без хляб и ток.
Тези социални контрасти раздират България като невидими телени мрежи, впили са се в нейната обществена плът, но никога, ама никога не се превърнаха в централна тема за парламента. От гледна точка на отчаяния депутатите се занимават с пълни глупости, защото той не може да разпознае своя живот в техните думи, не открива себе си в решенията и заради това се гневи на всяка стотинка, която взимат и сумти пред техния брой. Това сумтене е огромно обвинение, но той май достигаше до ушите на костюмарите като пеене на химни и тържествени оди. Наистина, ако водим сериозен разговор, можем да кажем, че парламентът наистина умишлено е превърнат в съсредоточие на народния гняв и ярост, докато олигархичните елити на съвсем други места и пространства трупат дебелите си гуши. Но е факт и, че мицевщината, сектата на "спестителите от закуски" става все по-парламентарно представена. Това е социален конфликт в драматичен размер и, ако не се намери изход от този лабиринт на омразата, то любим спорт на народа ще стане нахлуването в Народното събрание. Но не като онези изнежени автори на пърфоманси от лятото на 2013 година, а от онези дивите, лошо гледащите и псуващи през зъби, защото това им е останало като последно политическо оръжие за борба с несправедливостта. 

И изходът е само един. 
Историята трябва да почне начисто. Но точно тук идват другите изнежени, които казват, че справедливостта не била гарантирана. Тя била илюзорно понятие. "Справедливостта е класово понятие и е недостижима", каза миналата седмица Владислав Горанов. Той също бе избран за депутат в 44-ия парламент. Но той влиза там с това върховно самопризнание. Значи в България има класи. Едната иска митичната справедливост, а целта на другата е никога да не я даде. Приказките за съдебна реформа, икономически растеж, стабилност, иновации - всичко това е технологичен речник, който трябва да маскира обществото на Вечната несправедливост. И тези - гневните и псуващите може и да нямат политическия речник, за да изразят своя протест и да опишат своето недоволство, но май подсъзнателно знаят и разглеждат нещата класово. Те са от класата, която няма да получи справедливост. И трябва да се примири, че в рамките на краткия си живот няма да види някакво качествено подобрение за себе си или за децата си. Един бивш министър на транспорта навремето бе казал, че е логично синът на министъра на транспорта да се занимава с транспорт. Което ще рече, че синът на таксиджията също цял живот трябва да върти геврека като баща си. Справедливостта е класово понятието. Не ви ли го казаха? Какво чакате още.
Но хората чакат. И това е големият смисъл на отговорността. Отчаяните все още имат надежда за промяна. Бедните, че ще дочакат по-добър живот, по-добра здравна система, образование за децата си. И то напук на наглеците в скъпите костюми, които са тръгнали на бегом по стълбата нагоре и вече чуват стоновете отдолу също като героя на Смирненски: "О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
Напук на тях трябва да се участва в политиката и то безцеременно и класово, напук на тези, които приключиха с класите и си помислиха, че този марксистки кошмар повече няма да ги преследва. Това е отговорността пред всички депутати, които влизат с идеята, че справедливостта не е недостижима. Навремето в един парламент народните избранници в първия си работен ден получиха копие от "Приказка за стълбата". То не помогна. И това Народно събрание изчезна в историята обругано и хулено, защото не успя да чуе какво точно казват хората. Между другото малко хора знаят за тефтерчето на Смирненски. Той пише в него до момента на своята смърт, само на 25 година. Един от записите в него и покъртителен. Големият писател си играе с думата "лакеи". Тя получава свръхсмисъл в неговото литературно упражнение - "Мръсни лакейчета! Аристократични блюдолизчета!", а малко по-нататък потресаващите думи: "Лакеюшки! Лакейчонки! Ла - ла - ла! Ла - ла - ла! Лакейченченчета!"
Авторът на "Приказка за стълбата" е гледал в бъдещото, достижимо единствено за хора на прага на смъртта. Заради това всеки народен представител, а имам предвид и себе си, трябва да знае и за тези думи на Смирненски. Владислав Горанов сигурно ще ги презре. Костюмарите също. Но това е присъдата на Смирненски за тези, които са се качили на стълбата и се правят, че не виждат какво става долу.  Така, че, драги колеги, имайте срама, ако не от народа, то от един гениален поет. 
Поне от него.

Friday, April 21, 2017

Коалицията ГЕРБ и патриоти - минно поле с фатален завършек




Човек, който се е специализирал в екстремното удоволствие да следи политическите процеси у нас, едва ли е имал съмнение, че ГЕРБ и патриотите ще се прегърнат коалиционно и ще обявят тази свалка за компромис в името на България, стабилността и великото европейско председателство. В този смисъл новинарските трепети и кресчендото на младите журналистки, които задъхано обясняваха кой коя централа посетил и какви несъгласия е имал един или друг патриот, всъщност са само една димна завеса. Нещо като театър, за да може сделката да не изглежда като покупко-продажба на жива плът. Но всъщност свалката от самото начало беше обречен на успех, а управленската любов бе неизбежна като лигав финал в холивудска комедия.
Коалицията "Обединени патриоти" е сложен миш-маш от лидери, постигнат трудно и вероятно нетраен като нов химичен елемент. Но общото между тях е, че и тримата вече имат зад гърба си поне по един флирт с Бойко Борисов. Пред 2009 година в течение на цели две години "Атака" и Волен Сидеров бяха един от най-трайните и верни стълбове на плаващото мнозинство в онзи далечен парламент. Тогава Валери Сименов и неговите хора от НФСБ мощно запротестираха срещу това сближаване и според запознати именно това е сложило началото на края на мъчителната раздяла между лидера на НФСБ и кумеца му Волен. Години наред след това бургаските патриоти (май трябва да почнем да ги делим регионално поради липсата на ясни други различия) бяха най-отявлените критици на Бойко Борисов. Телевизия "СКАТ" беше основен рупор на антибойковизма, нещо като късното хапче за успокояване на душата на автентичния опозиционер с безкрайни дози разобличения и късания на ризи. "Атака" не остана по-назад. Някъде около 2011 година те усетиха, че анти-ГЕРБ реториката сериозно върви сред патриотичната публика, а и вече бяха поизритани от първите редици на любимите партньори, и заради това започнаха да говорят като ултралевичарска революционна формация и особено остро срещу Борисов. Съдбата обаче направи нов завой. През 2014 година НФСБ и ВМРО влязоха като коалиция в Народното събрание. На Симеонов бяха необходими по-малко от 24 часа, за да клекне на ГЕРБ, в пълно противоречие с всичко, което беше говорил. "Атака" запази приличие, но виждаме, че най-накрая инстиктът за любов и там се развихри и стигнахме до логичната колационна комбинация - ГЕРБ - Обединени патриоти. Тя беше неизбежна като нов концерт на Веселин Маринов. Като нарцистично излияние на сценарист на Слави. Като нов бюст на попфолк-певица. 

Но дайте да видим какъв политически продукт произведе новият съюз, защото едно управление преди своето начало може да бъде оценявано основно по амбициите му, по неговата програма, по заявките му за това какво бъдеще си представя.
Дръжте се здраво, защото ще друса. Бъдещето се очертава неясно като платно на сюрреалист и с толкова общи заявки за него, че човек дори да носи лиричната душа на литературен критик няма да пробие през този постмодернизъм. Знаково е - програмата започва с външната политиката. Това е подсъзнателно признание, че политиката у нас се случва основно по поръчка отвън. Но доста журналисти и анализатори с основание се запитаха как ли Волен Сидеров се е подписал под изречение като това: "Ще продължим неотклонно по пътя на евро-атлантическата интеграция". Не заради друго, а защото поне в течение на две кампании лидерът на "Атака" се е обявявал срещу членството в НАТО, както и срещу членството в ЕС. А това е голям маркер за различие. Човек може да допусне компромис с цвета на стените на къщата си, но ако си искал да живееш на друго място, то толерантността ти май е минала всякакви граници. Очевидно имаме пред себе си свидетелство за чудо. Борецът с ЕС, активистът срещу НАТО Волен Сидеров се е събудил като вдъхновен евроатлантик. Новата коалиция се обявява и за "запазване единството на ЕС", което сигурно е някаква форма на опит да се противопоставят на идеята за Европа на две скорости. Като гледаме обаче плахия тон и снишеният максимално език, то отсега е ясно, че не трябва да очакваме никакво супергеройство в тази посока. 

В частта за регионална политика програмата се опиянява от собствената си поезия - "безопасна и модерна пътна инфраструктура". Едва ли има човек с всичкия си, който да не подкрепи толкова поетично искане. Големият въпрос обаче как го правим, с какви пари и за сметка на какво, виси във въздуха като човек на бесилка. Вероятно поезията е била необходима, за да скрие един от големите капани в текста. ГЕРБ и патриотите ще въвеждат и тол-такси по магистралите. Така България ще стане първата и единствена страна в света, където ще има и винетки, и тол-такси. Абсюлетен рай на евроатлантизма. 

После друго трънче се забива в окото. ГЕРБ са оставили в документа програмата си саниране, която обаче вече щяла да бъде с "нарастващ процент на самоучастие на гражданите", но има интересна подбробност - тя вече ще обхваща и "тухлени многофамилни и еднофамилни жилищни сгради". Познавайки логиката на българския политически живот няма да се учудя, ако списъкът със собствениците на "еднофамилни жилищни сгради", които ще бъдат санирани за сметка на държавата, вече е готов и само чака да бъде пуснат за изпълнение.
Вървим надолу в текста, за да стигнем до най-важната част - социалната политика. Там тюрлю-гювечът на компромисите е стигнал до естествения си апогей. Очевидно е, че ГЕРБ са вкарали там своята красива надежда до края на мандата БВП да стане 120 милиарда, което щяло да доведе до минимална заплата от 650 лева и средна от 1500 за цяла България. Минималната заплата е нещо реално, тоест може да бъде проверено и да са знае дали новата коалиция го е постигнала. Виж балонът със средната заплата трябва да бъде окачествен като въздух под налягане. Защото проблемът на България не е колко е средната заплата, а това, че регионалните неравновесия са огромни. В София може хората да се мръщят на заплата от 1200 лева, но в цели части на страната да ти предложат 800 лева на месец е невероятен късмет. 

И стигаме до темата за пенсиите, където театърът беше най-голям. Да припомним - патриотите превърнаха в център на своите програми идеята за минимална пенсия от 300 лева, въпреки, че тя предизвикваше киселини в стомасите на икономистите от ГЕРБ. Последо е записано, че минималната пенсия става 180 през юли и 200 лева от октомври. Не е ясно как е преговоряно по темата, но патриотите сериозно се навеждат по темата. Друг е въпросът дали пенсионната система може да издържи подобно нещо и не представлява ли това торпилиране на пенсионната система. Защото не е посочено пак откъде ще дойдат парите. Има едно изречение, но то е зловещо за цитиране. Парите щели да дойдат от "средствата спестени от неправомерно отпуснати инвалидни пенсии". Добре, ама нима всеки с ТЕЛК е престъпник? Какво наново ще караме всички хора да минават през коридорите на мъчението ли?
Минаваме през частта за финансите. Там е пълна диктатура на ГЕРБ - патриотите са забравили всичките си обещания за отмяна на плоския данък, за по-гъвкаво ДДС. Там цари мрак и леден ужас, подлютен с общи приказки и уверения. 

Изобщо, когато човек се задълобчи в садо-мазо текста, който се нарича програма се вижда, че патриотите са оставали само бегли следи по него. Например, че ще се въвежда военно обучение в училищата. И друга подобна поезия. Всъщност като цяло текстът не предлага никаква значима промяна, ако не броим, че щял да се прави тунел под връх Шипка, нито пък може да ориентира отделният избирател как точно ще живее по-добре при това управление. И всъщност когато човек чете този текст не може да избяга от ужасяващото усещане, че това също е част от камуфлажа. Защото на разговорите политиката е била оставене на втори план. А по-важни са били кадровите въпроси. Например Валери Симеонов само за министър на енергетиката ли става или може да поеме и спорта, защото е толкова комплексен кадър. Или пък Каракачанов - защо да се ограничава само с отбраната, като може да поеме и образование. Също кадър та дрънка. Всъщност горчивата истина за компромисите ще я научим едва, когато започнат да изплуват имета на бъдещите министри. Защото според безсмъртното определение на Ст. Л. Костов - "една партия може да остане без членове, но без кандидати за министри - никога". И заради това в програмата идеите нямат значение, нито кои сектори ще бъдат торпилирани или смазани от поредната доза експерименти. Всичко е опирало до креслата. В тяхно име са били посечени всички красиви закани, всички грандиозни идеи. И така блатото на статуквото се самовъзпроизвело по един прекрасен начин. А вие бъдете спокойни. Новите управляващи си поставят за цел "подобряването на здравето на нацията". 
Как ще го направят е загадка, но пък толкова ли не можете да оцените каква поезия е това? 


Wednesday, April 19, 2017

Реформатори на реформите: Цветан Цветанов и светкавиците на гербаджийския ум



Като гръм, като мълния, като светкавица на гербаджийски ум, като топовен изстрел в мозъка, като удар със скалпел по череп, като интелектуално торнадо ме порази едно откровение на Цветан Цветанов в парламента. При откриването на първата сесия на 44-ото Народно събрание заместник-председателят на ГЕРБ прочете текст като буфосинхронада, която се дави в измислици. Хората искали дясноцентристко управление. ГЕРБ щели да управляват прозрачно. Промяната била самоцел. И ред други мозъчни бомби. Но някъде в средата на текста си Цветанов достигна нови висоти. Като цел на партията си той обяви - "реформата на съдебната реформа."

Реформа на реформите. Arbeit macht frei. Преливане от пусто в празно. Видими резултати. Градим България. Реформираме реформите. Патриотизираме ги. С цветанцветановски лингвистичен тероризъм. Гербаджийски дзен. Дао-то на безумието.

Вън от шегата - убеден съм, че този път зам.-шефът на ГЕРБ каза истината. Фройд веднага щеше да се съгласи. Това класическа политика от прехода. Правим реформи. После се отказваме от тях. И почваме други. Животът протича между две реформи. И нито една от тях не носи светло бъдеще или спокоен живот. Тъкмо човек свикне с ритниците на едната реформа и зад ъгъла го дебне друга, още по-коварна, която още по-сериозно му бърка в джоба или в здравето.
В началото си помислих, че може би сънувам. Защото в рамките на моя кратък живот (добре де, кратък е за мен, злобари такива) съдебната реформа бе приключвана няколко пъти. Първо тържествено я приключиха СДС. Наритаха гадните комунисти. Напълните съдебната система с демократични кадри с пренаписани биографии. Послед реформираха реформата. Оказа се, че комунистите пак са виновни. Пак пречели. Умните и красивите оргазмираха по улиците как трябвало да има съдебна реформа, защото иначе трюфелите щели да им горчат постоянно. И се стигна до позата "исторически компромис". Реформираха реформата и новата реформа победи. Звучаха фанфари. Цецка Цачева по една телевизия обяви, че историята на практика спира, защото реформата е победила и историята няма накъде повече да се движи.
Сега се оказа, че трябва да реформираме и тази реформа. По същия начин по който ни обещаваха много доходи, а сега ще реформират и това си обещание. Всички обещания на коалицията ГЕРБ - ОП, талантливо кръстена ОПГ, са отложени за красивото и невъзможно бъдеще след 4 години. Ще живеем красиво, но утре, а днес потърпете, ако трябва да перефразираме един поет. И понеже тези 4 години просто няма как да се случат, защото управление създадено като карикатурен пъзел има немощни сили за продължителен живот. Заради това те нямат намерение да правят каквото й да е. Ще реформират реформите. Продавачи на топъл въздух. Доставчици на несбъднати сънища. Дилъри на нищоправене на малки парламентарни таблетки.

Ако напуснем лиричният стил можем да открием в думите на Цветанов концлагеристко статукво. Знаете как е било в онези фабрики за смърт - местиш камъните от единия край на ограда до другия. След това обратно. България, в този смисъл, прилича на политически концлагер. Защото страната е скована от безсмислените реформи. От реформите на всяка цена, които естествено водят до "реформа на реформа", налудният цикъл на нашата кофти самозатворена безкрайност. И понеже всичко това е имитативно, и понеже ГЕРБ е партия, която е лишена от собствен смисъл и прилича на амеба, която се движи от инстикти, а не от разум, тя си осигурява парламентарно бъдеще чрез безвремието на вечното статукво. Това е като ремонт на кола, който никога не свършва. Като строеж, който не може да бъде завършен. Като магистрала по която веднага се появяват дупки, защото нашите фирми са крали и с ушите си. И именно това ще ни даде новата коалиция. Тъпчене на едно място. Това е огромна кражба на историческо време, но кои сме ние, че да спорим с титанът Цветан Цветанов и с неговата философска школа на перманентната реформа.
Ето защо на Цветанов промяната му се виждала самоцелна. Защото промяната означава да напуснеш матрицата на тази безкрайно повтаряща се държава на олигархичните паяжини, десните лицемери и откровените крадци, за да потърсиш различен живот. Промяната означава да се раздешил със статуквото, да махнеш за сбогом на безкрайното реформиране и да се опиташ да откриеш в рамките на този един-единствен живот по-поносимо битие. Защото всичко останало е капан. Всичко останало е Цветан. Цветанов. Всичко останало е реформиране на реформите. И след това отначало. Не ви ли се повръща от това? 
Защото моят стомах отдавна не издържа.



Monday, April 17, 2017

Трилърът с уседналостта и медийните писъци




Закон за уседналост. Медийни писъци. Правителствена паника. Посечен чиновник. Мистерия с "Дондуков" 2. Десни заплахи за самозапалване. Протестни призиви за импийчмънт. Махмурлийско осъзнаване, че импийчмънт всъщност означава вицепрезидентът да стане президент. Още медийни писъци. 

Общо-взето това е накратко сюжетът в който се е заплела българската публична среда в последната седмица, а всички знаем, че единственото колективно садо-мазохистично удоволствие, което ни е останало е да се давим в нашите собствени скандали. Всъщност като никога имаше възможност от една медийна истерия да се стигне до качествена дискусия за проблемите на българското изборно законодателство, но тя бе изпусната в мига в който спорът мина в партийна атака срещу президента Радев и така кресчендото уби смисъла.
Нека да припомним откъде тръгна всичко. На сайта на Министерството на правосъдието бяха пуснати за кратко промени в закона за българското гражданство, които предвиждаше въвеждането на уседналост за гласуването на парламентарни избори. Когато стана ясно това политическото напрежение се нажежи до червено. ГЕРБ усукаха въжето около шията на този проект с бърза позиция против закона и против това, че някой се опитва да лиши сънародниците ни в чужбина от право на глас. Гръмотевицата блесна силно. Служебната министърка на правосъдието Мария Павлова обяви, че уволнява началникът на дирекция "Съвет по законодателството" Любомир Талев, който пуснал проекта без да го съгласува. Талев тръгна по медиите да се зъби, че бил наследник на Кузман Шапкарев и Багряна, а това по мистичен начин трябвало да означава, че той е прав и невинен като девича сълза. Според неговите думи, казани след уволнението обаче, лично президентът Радев изискал тези поправки и те дошли направо от "Дондуков" 2 подготвени. Разбира се чрез подобно заявление се предизвиква жесток скандал, защото президентът няма право на законодателна инициатива и пускането на тази червена светлина веднага накара видни десни публицисти да почнат да се ужасяват мелодраматично от посегателството срещу Конституцията. В крайна сметка държавния глава излезе с изявление, че не е политик, който би наблюдавал безучастно как има външен натиск в нашите избори и по същество пое отговорност за идеята за уседналост. Но скандалът вече се въртеше като лавина из медиите. Някои дори заговориха за импийчмънт и в началото тази тема бе подета от цялата демократична общественост, която ентусиазирано взе на "ура" темата. После дойде махмурлукът на осъзнаването, че импийчмънт на Радев означава цялата власт в ръцете на Илияна Йотова. Тъжни дни за либералните съвести. Мрак и ужас.

Въпросът с Любомир Талев, уволненият чиновник от Министерството на правосъдието, също е отделен сюжет в тази политическа мистерия. Медиите и десните публицисти воглаве с Евгений Михайлов и Иво Инджев го изкараха някакъв светец, който почти сигурно ще ходи по водата. Дори кратко вглеждане в биографията му обаче разкрива съвсем друга истина, доста по-мрачна, банална и достатъчно интригантска. Например в предаване на бТВ "Лице в лице" от 22 януари 2016 година Любомир Талев директно си признава, че не е обикновен симпатизант, а член на ГЕРБ, както и на нещо, наречено Институт за дясна политика. Това с членството в ГЕРБ прекрасно може да се види от страничката на уволнения във фейсбук, където в периода на предизборната кампаниятга същия споделя яростни и пламенни статуси, пълни с любов към Бойко Борисов и украсени с хаштага "видими резултати". Нещо повече, за да не остане грам съмнения в политическите му пристрастия и романтични обвързаности, той споделя и статуси на самата Екатерина Захариева. Очевидно човекът е търсил начини да се отблагодари за назначението си в Министерството на правосъдието. И още една пикантна подробност, но пълна с политически заряд - по време на президентските избори Талев е яростен противник на всякакво гласуване в Турция, той често пише по тази тема, споделя, пени се, горещи се, за да защити имиджа си на консерватор. Казваме всичко това не, за да ровим в тъмното виртуално бельо, а просто, за да се види, че нямаме насреща си обикновен чиновник, а очевидно партийно назначение. Тоест Талев няма как да е безпристрастен свидетел на ситуацията, а със със сигурност играе за едната страна в тази драма. Това не е подсъдно, нито престъпно, но просто изяснява пламъкът в очите му, както и телевизионните уверения на Захариева, че ще го върне на работа, ако отново тя поеме Министерството на правосъдието. Съвсем логично е - калинката, която превърна скандала в медиен трилър е заслужила държавната си заплата. Но да не забряваме, че репликата на Иво Христов, че "десницата ще повряка" я знаем единствено от телевизионните проповеди на Талев, а те както изяснихме са силно партийни оцветени и кариеристично мотивирани. Нямаме срещу себе си безпристрастен свидетел, а протестър с политически амбиции, което силно снижава качеството на неговите показания, особено, когато са насочени срещу основния враг на ГЕРБ тези дни - ген. Радев. Ясно е, че връщането на Бойко Борисов във властта може да се осъществи чрез пълен конфликт с президентската институция и ето, чудодейно, се появи точното гербаджийче, което да разпали огъня, за да не може от пушека от него да се видят истинските очертания на картината и да се добие точно знание за мотивацията на президента, както и за това как е протекла тази среща на юридическите експерти. Но имаме всички основания да не вярваме напълно на версията на Талев, особено що се отнася до качването на закона на сайта. Младият гербер, ако наистина е символ на морала, едва ли би качил идеи, които така ненавижда, че цялото му същество се бунтува. В една или друга степен те трябва да са били в съзвучие с тайните пориви на душата му, както показва фб-историята му. Тоест от един момент нататък всички свидетелски показания стават съмнителни и тепърва ще изясняваме кой какво е казал, какви са били мотивите му и жертва на жестока репресия ли е Талев или просто бе посечен като част от мотора на голямата интрига. 

След като опитахме да видим контурите на драмата, нека набързо да се опитаме и да бъдем обективни. Промени за уседналост не се правят по този начин. Това е тежък, мъчен разговор и няма как да стане или през Министерството на правосъдието. Президентът можеше да даде старт на този дебат чрез обръщение към нацията, а не да го прави постфактум. И това, че не го направи е грешка. Не смятам, че тази грешка е в разтърсващ вселената мащаб, най-малкото и заради това, че хората, които бяха на фронтовата линия и видяха пряко как Турция се меси в нашите избори нагло, арогантно, прицелено и цинично, са убедени, че нещо трябва да се направи, ако искаме България да я бъде. С други думи - Радев е уцелил посоката, а другото са технически детайли, които могат да бъдат прецизирани и пипнати. Има начини. Никой не иска да отнема на българите в чужбина правото на глас, но държавата на всяка цена трябва да реагира на външните намеси. Въпреки това обаче Радев трябва да е наясно, че неговата администрация се намира под микроскоп и такива маневри няма да му бъдат прощавани. Не че представляват грубо посегателство над законността, а защото в България ще има два центъра на власт, които са обречени на сблъсък. Нищо в околностите не дава знак, че е възможно мирно съвместно съжителство. ГЕРБ видяха малка пролука и нахлуха като танкова рота на чужда територия. И това е само началото. Очевидно е, че Цветан Цветанов и до днес съска от култовата реплика на Радев към предишния парламент, че им остава само една седмица работа.
Второ - Радев очевидно има проблем със служебното си правителство. То от ден номер 1 се държи странно и уби идеята за промяна в зародиш. Не беше нормално Огнян Герджиков да говори за надграждане, след това да признава, че е гласувал за Реформаторския блок. Вместо мотор на промяната той се превърна в цирков артист, който се опитва да изглежда елегантно, дори и когато не е свършил нищо, а е стоял на сцената само за украса. И отмяната на постановление номер 208 също мина през територията на скандала, защото да припомним премирът веднага пусна стенограмата от заседанието, за да покаже, че действа под натиск. А всъщност натиск няма. Цялата предизборна програма на Радев бе посветена на отмяната на това постановление. Но спирачката "Герджиков" президентът всъщност си я инсталира сам, тоест няма на кого да се сърди, когато нещата с диалога и комуникацията не вървят. В България вече никой никога няма да разполага с цялото политическо време. Хората искат промяната веднага и чакат моментални действия. Тоест Радев вече няма време да се учи, а трябва да се научи да действа. И ще е добре, ако едно от действията му е да ошамари през ръцете министър Ради Найденов, който така бързаше да похвали американците, че са бомбардирали Сирия, че сътвори налудничав текст. Защото Радев трябва да се притеснява, когато го атакуват ГЕРБ, но започнат ли да съскат избирателите му, тогава ще се види в проблем.

Защо България тормози жертви на "Ислямска държава"?




Ако трябваше да снимаме филм от историята, която ще разкажем, вероятно щеше да наложи да търсим някакво кафкианско заглавие - сблъсъкът на един обикновен сириец с тежките бюрократични процедури в България, с политическото скудоумие на епохата и чудовищното безразличие на тези, които иначе твърдят, че са приятели. Това щеше да е психологическо-конспиративен трилър и вероятно публиката щеше ужасена да напусне киносалона, защото от един момент нататък сюжетът сериозно заприличва на пиеса от Бекет и човек губи логическите връзки, а след това даже да мисли за емиграция от това царство на блатистата и бездушна бюрокрация.

Това е историята на обикновения сириец Мунир Билал, който миналата година най-накрая не издържа на ситуацията в родната си страна и решава да емигрира в България. Мунир е от град Ал Баб, място, което от няколко години е терен на ожесточени боеве между Ислямска държава и Ал-Кайда от една страна и Сирийската арабска армия, тоест войниците на Башар Ал-Асад. Този февруари пък Ал-Баб бе взет под турски контрол, а пък Турция остави Сирийската свободна армия да се разпорежда там. ССА е формирование, което се състои от главорези и бандити, но това не пречи на Запада да ги нарича "умерена опозиция", израз, който блести със своята мерзост и лъжа. Но това е отделна тема - Ал Баб е възможно най-неподходящото място един човек да мисли за бъдеще, за семейството и да е спокоет за тях. Заради това заедно с още 25 души Мунир Билал бяга от там и пътищата на беглеца го довеждат до България. Ако е знаел какво го чака тук сигурно ще е щял да избяга с пълна скорост към друга страна.
Важно е да се отбележи, че Мунир не идва тук, за да чака помощи и някой да го гледа. Той е оправен човек и веднага си намира работа в сервиз. Двамата му синове, единият от които още няма 18 години също започват да работят, така че семейството не иска нищо друго от България освен да му позволят да остане тук. За целта сириецът трябва да подаде документи до Агенцията за бежанците и ДАНС. И тук той удря на камък и то жестоко, защото отказва да посочи в молбата си, че е преследван от режима на Асад. Мунир не е човек, който заема политическа позиция с този отказ, той просто не бяга от сирийското правителството, а от ордите на ИДИЛ и Ал-Кайда, които са наводнили родния му град. Неговият проблем е с тях, а не с Асад. И тук идва големият удар - оказва се, че това не е достатъчно на Агенцията на бежанците, а и на ДАНС. Те не искат да приемат Ислямска държава за заплаха, която да даде право на убежище. И заради това отказват да дадат право на убежище у нас на Мунир и неговото семейство. Останалите 25 души, които са избягали със сириеца от Ал-Баб очевидно са били по-хитри и гъвкави, защото до един пишат, че са жергви на режима на Асад и получават право да останат у нас. Което е явно изнудване от страна на българските институции, които дават убежище само срещу злепоставяне на официалната сирийска власт.

А междувременно Ислямска държава не спи. Братът на Мунир е убит от ИДИЛ в Ал-Баб само две седмици след като семейството се решава да даде интервю пред телевизия BiT, където разкрива на какви ужаси е подложен градът от ислямистите. Но за българските власти е по-важно да се говори срещу Асад. В момента Мунир обжалва решението за екстрадация. Това са три отделни дела - едно за него и за непълнолетния му син, едно за другото му, пораснало вече, дете и едно за жена му. Ангажимент да ги защитят поемат адвокати от Българския хелзинкски комитет. И тук следва другия удар. Адвокатите не се явяват на на нито едно от трите дела. На нито едно. Уж са поели ангажимент, но напълно го саботират. Семейството няма обяснение защо се е получило така. От БХК пък мълчат. Но очевидно политическата линия по този случай не съвпада с тяхната идеология. Виж, ако беше да се защитава жертва на Асад или пък някой потенциален терорист, тогава от Хелзинския комитет сигурно щяха да пратят по трима юристи. Сириецът Мунир Билал, жертва на Ислямска държава и Ал-Кайда, бежанец заради фанатични ислямисти, не им е интересен.
И, за да не мислите, че преувеличавам за БХК и терористите нека да ви припомня накратко ужасяващата случка с Ахмед Чатаев. Това е човекът, който организира един от най-кървавите терористични атентати в Турция на летище "Ататюрк" миналата година. Терорът тогава взе 45 жертви. Но се изясни и друго. През 2010 година Чатаев е бил задържан в България и изправен пред съд по искане на Русия да й бъде предаден за тероризъм. Тогава БХК си скъсват задниците от бачкане, за да спасят терориста. Те правят всичко възможно да отърват кожата на Чатаев и то въпреки съмненията, че задържаният е поддържал активни връзки с иракската групировка, отговорна за отвличането и обезглавяването на двамата български шофьори Ивайло Кепов и Георги Лазов в Ирак през 2004 година. В такива случаи БХК винаги е на линия. Мунир Билал обаче е обикновен човек, който иска спокоен живот и да не обременява биографията с лъжи. Напълно безинтересен за либералните съвести и вечно загрижените за правата на мигрантите. На тях Ислямска държава не им пречи, нито Ал-Кайда, ама пък иначе как знаят да се пенят за Асад. Ум да ви зайде.
Това е историята накратко. 
Изоставено от БХК семейството на Мунир Билал е заплашено с екстрадация от България само, защото не се вписа в политическия дневен ред на външната ни политика. И защото бездушните институции са готови да жертват четирима души без да им мигне окото. Къде точно е записано, че България приема само бежанци от Асад? Въз основа на коя директива, на кой закон, на кое разпореждане има такова изискване? Означава ли това, че България не приема ИДИЛ за реална заплаха? Това са много въпроси, които остават без отговор, защото бездушието на институциите остава все така кафкианско.

Историята на Мунир обаче може да получи още по-страховити измерения, ако човек види действията дори и на служебния кабинет на Огнян Герджиков. От Външно министерство миналата седмица побързаха да пуснат одобрителна позиция за американските бомбардировки в Сирия. Очевидно Ради Найденов е треперел да не би някой друг местен лакей да го изпревари в натягането пред американците. От текста на позицията можем да разберем, че във външната ни политика няма никаква промяна. Същият досаден слугинаж, същата нелепа превзетост, същото падане на колене без повод и повод.
Парадоксалното е, че в тази позиция първия абзац е в пряко противоречие с втория, но винаги се получава така в състезанието за най-добър лакей на месеца. В първия абзац България отбелязва атаката с ракети по военното летище в Шайрат, Сирия, военна база на силите на Асад. А във втория вече се отбелязва, че е необходимо най-бързо да се открият "виновниците за варварския акт" в град Хан Шейхун. Значи от една страна САЩ атакуват силите на Асад, а от друга тепърва ще установяваме кой е пуснал химическите оръжие. Ако не знаем виновника, но пък имаме нападение, не трябваше ли една наистина свободна и демократична държава остро да осъди агресията и намесата по този начин във вътрешните работи на една страна. Позицията на Външно е пълна с абсурди и противоречия, но нима това не е най-добрата диагноза на нашата страна? Абсурдът е автентично доказателство, че България на този етап не е в състояние да формира самостоятелна политика и да защити националните си интереси. Няма как да си като вентилатор и да можеш да изкажеш здравомислеща позиция, насочена срещу безцелното използване на сила от страна на САЩ и като начин за успокояване на вътрешнополитическото напрежение във Вашингтон. Ако България бе самостоятелна държава можеше поне да отбележи, че американската атака в този й вид подсилва ИДИЛ и Ал-Кайда или поне, най-малкото, че е в ярко противоречие с всички заявки на Доналд Тръмп като кандидат за президент.
Изобщо Сирия се оказва нещо като трън в нашата пета, постоянното доказателство, че България се контролира отвън и е марионетна държава. Един министър бе поканил сирийската опозиция на среща у нас, а няколко месеца по-късно като гръм от ясно небе ни дойде атентатът в Сарафово, ясно доказателство, че България не съществува във вакуум, а също може да бъде жертва на терор. Сега се оказа, че Асад продължава да ни е враг номер 1 и заради това един обикновен сириец и неговото семейство са подложени на невиждат бюрократичен тормоз. А с позицията на Външно тези дни България показва, че май ще мине още много време докато страната ни е в състояние да претендира, че е наистина независима.