Sunday, October 18, 2020

Какво, по дяволите, се случи с Елена Йончева?

 

В края на януари 2019 година 49-ия конгрес на БСП проведе своето поредно заседание. Основна звезда на него беше Елена Йончева. Цялата зала я посрещна на крака. И имаше защо. За своя престой в българския парламент Елена Йончева влезе остро с бутонките на управлението на ГЕРБ. Благодарение на нея бяха осветени болезнени теми за управлението - феодализацията на общините (аферата "Кумгейт" и дриймтийма на Делян Добрев), аферистките схемички на ГЕРБ и коалиционните им партньори (драмата с "великата българска стена" по границата), както и паяжината на корупционния тумор, проникнала в сърцевината на правителството (скандалът "Ало, Банов съм" за ларгото в София). Социалистите с право виждаха в Йончева кулминацията на всичките им усилия да бъдат яростна, непримирима и последователна опозиция на безвремието на мутрите. Точно това заседание прие и декларация в защита на депутатката срещу която започнаха серия от прокурорски проверки. "Това не е декларация в защита на частния случай Елена Йончева, това е битка за държавността, за правовата държавата и срещу корупцията", каза тогава лидерката на БСП Корнелия Нинова и делегатите посрещнаха думите й с мощни овации. Те бяха в пълен синхрон и с думите на разследващата журналистка, която каза вдъхновено, че това, което наблюдаваме са последните опити на "диктатурата да се задържи на власт". Много от страничните наблюдатели на конгреса тогава отбелязаха, че Елена Йончева се превръща в новия Стефан Данаилов - фигура, която дори и в най-буреносните времена успява да обедини партията, да я надъха и да й даде мощна доза политически адреналин. Само няколко месеца по-късно Корнелия Нинова впрегна целия си авторитет и наложи Йончева като водач на евролистата на БСП. При това успя да го направи в ситуация на все по-очевидно разделение в ръководството на БСП, в среда на постоянни раздори, скандали и всекидневни телевизионни интриги. В онзи миг това имаше смисъл - Йончева трябваше да бъде символ на безкомпромисността на БСП, на упоритата битка, на желанието за автентично обновление, а не за театрална мимикрия. Не напразно в първоначалния вариант на листата, предложен от Нинова, името на Сергей Станишев отсъстваше от списъка. Принципът беше "или обновяваме радикално, или нищо не правим".

Припомняме всичко това, за да се противопоставим на един по-нов политически наратив, за съжаление разпространявам от самата Йончева - че тя е била оставена самичка в битката срещу ГЕРБ, че тя е някакъв самотен войн в изцяло враждебна среда, неподкрепен от никого, изоставен от всички. Чухме тези оплаквания в серия от телевизионни интервюта, едното дадено буквално два дни преди прекия избор на лидер в БСП. И заради това много хора започнаха да си задават въпроса - защо Йончева започна тази война с Корнелия Нинова? Защо изведнъж рязко смени лагерите и кога точно откри, че според нея "Нинова се е договорила с ГЕРБ и ги крепи на власт? Това са ключови въпроси, а отговорите им, смятам, са достатъчно неприятни. Въпреки това днес БСП си дължи да казва истината на висок глас, защото премълчаванията, полутоновете и полусенките вече не ни вършат работа. Прекият избор на лидер и заседанието на 50-ия конгрес на партията начертаха един друг възможен ляв път на БСП, който обаче е възможен само, ако се справим с призраците на виновното минало.

Първо - не е вярно това, че Йончева някога е действала самичка. Историята обича личностите, гради им своя свещен олтар, но истината, както винаги е по-различна. Дори самото твърдение, че единствено и само Елена Йончева е била острие срещу ГЕРБ е обидна за всички онези социалисти, които не спираха да й помагат в нейните разследвания. Като част от парламентарната група на БСП прекрасно знам колко много мои колеги работеха заедно с нея по най-големите й теми. Достатъчно е да разгледате снимките от всички събития на които Йончева е вадила разкрития или е давала сигнал за злоупотреби. Край нея като верни оръженосци винаги има и други леви депутати. Всъщност нейните битки станаха възможни, защото тя не беше сама. Ако беше самотен войн гласът й най-вероятно щеше да потъне в блатото на безвремието. Йончева стана възможна като политически феномен, защото БСП в нито един миг не е спирала да бъде зад нейния гръб. Щеше ли да може настоящата евродепутатка да развие всички теми срещу ГЕРБ, ако не беше и Корнелия Нинова, която през 2017 година й предложи да оглави листата на левицата в Хасково? Абсолютно не. Във всяка своя битка Елена Йончева имаше армия зад гърба си, цялата парламентарна група на БСП. Заради това е повече от странно твърдението й, че не е била подкрепена.

Второ - наблюдаваме един много интересен феномен днес. Всички онези, които не спряха да интригантстват срещу самата Йончева, за да могат да поставят Сергей Станишев начело, днес са се трансформирали в нейни най-големи фенове. Прочетох няколко патетични оди за това как за разлика от Нинова, Елена действала, разбивала, разнищвала, разследвала и какво ли още не. Много ми се иска същите запенени последователи да бяха такива верни следовници преди година и половина, но както й да е. Всъщност тук опираме до централния проблем. Не знам защо, а не съм сигурен, че вече ме интересува, Йончева се превърна в оръжие срещу БСП на хора, които така и не успяха да приемат факта, че партията им не ги иска. Да, визирам точно Сергей Станишев. Неочаквано за мнозина, твърде логично според други, Йончева се превърна в неговото последно оръжие за разклащане на левицата и за атака на ръководството. Коварен и ефектен ход, точно като трилър от средновековието. Всички нейни обвинения звучат като нещо преписано от тайния дневник на Сергей Станишев. А върхът на абсурда е опорката с договорката на Нинова с ГЕРБ. Това освен чудовищна подмяна е и много нечиста интрига. Нинова е единственият политически лидер, който никога не прие изкушението с власт и с цената на много удари под кръста отстоя този свой курс. Нещо повече, ако не бяха нечистите интереси в предишния състав на Националния съвет на БСП, левицата можеше да изпревари цялата протестна вълна в страната и да бъде нейният естествен лидер. Точно това целеше идеята за внасяне на вот на недоверие, но след като се събере национална подписка под него. Опозицията на Нинова бламира тази идея. Няколко седмици по-късно протестите избухнаха...

И днес Елена Йончева става говорител точно на тези, които тайно или явно искаха договорка с ГЕРБ. Не напразно едното й интервю беше точно преди изборите за лидер. Тя е била разглеждана като последен възможен ход за спъването на Нинова. Е, не стана, но горчилката още пари под езика. А колкото до обвиненията, че Нинова нарочно се фиксирала в Истанбулската конвенция, за да не подкрепи резолюцията на ЕП, всичко това се оказа въздух под налягане. Пред БСП никога не е стоял въпроса за неподкрепа на резолюцията. Обаче не абстрактните европейци избират евродепутатите ни там, а българските избиратели. Точно за тях беше необходимо позицията да се обясни. От Брюксел сигурно това изглежда нищожно, но тук е парещ проблем.

Смятам, че точно в това се крие отговорът на въпроса какво се случи с Елена Йончева. Тя загуби посока, дълго време я нямаше на политически хоризонт, а когато се появи вече беше своята пълна противоположност. Чух много съскания за позицията на хасковските социалисти, че свалят доверие от нея, но аз прекрасно ги разбирам. БСП в региона заложи своя авторитет, за да наложи Йончева. Корнелия Нинова заложи своят авторитет за същото. А днес са принудени да се обясняват. Защото от жената пред която залата на 49-ия конгрес стана на крака не е останало почти нищо. Елена Йончева успя да разруши своя авторитет сред социалистите, защото така и не разбра в каква паяжина я заплитат. А ако е разбирала през цялото време - толкова по-зле за нея. БСП не се е отказала от своята битка срещу мутрите и продължава да бъде единствената партия, която никога не е влизала в договорки с ГЕРБ. Единствената. Но вече не съм сигурен дали това важи за Елена Йончева, защото нейният отбор днес е на тези, които така и не преживяха това, че не станаха коалиционни партньори на Бойко Борисов. В това отношение историята е безмилостна.

Тя винаги се повтаря като фарс. 

 

 

 

Sunday, October 11, 2020

Защо интелектуалците закъсняха за протеста?

  

"Над 100 интелектуалци с открито писмо за оставки". Тази новина ни съобщиха патетично голяма част от медиите миналата седмица. Социалните мрежи също изригнаха в постоянното й цитиране и пускане на цитати от писмото. А под текста, който се обявява срещу модела "Борисов-Пеевски" и за оставките на Бойко Борисов, Иван Гешев, Цвета Караянчева и Емил Кошлуков, можем да видим имената на Георги Господинов, Тео Ушев, Явор Гърдев, Самуел Финци, Захари Карабашлиев, на университетски преподаватели плюс вечния подпис на проф. Калин Янакиев (накъде без черния богослов?). Факт е, тази подкрепа вля обществен адреналин на протеста. Друго е да видиш известни имена, които мислят като тебе и са готови да се заявят публично. Друго е да видиш собствените си мисли повторени като призив на съвестите на нацията, които са описали смъртоносната серия от проблеми, които днес буквално парализират и унищожават България. Красиво е да видиш как този интелектуален вик се разнася от стена на стена, повторен от социалната мрежа, за да стигне до всеки български гражданин на когото не му е безралично какво се случва на тази територия, взета за заложник от мутри, олигарси и професиални крадци.

Въпреки това едно предупреждение - извадете си кърпички докато четете това писмо. Време да избършем сълзите от умиление. Както е време да прекратим и розовата фейсбук-патетика в стил "ах, интелигенцията най-накрая подкрепи собствения си народ". Истината е много по-различна и болезнена. Защото хулиганският прочит на това писмо показва точно обратното - интелектуалците се опитват да хванат последния влак към бъдещето. Защото такъв текст щеше да е могъщ, смислен, вълнуващ и истински, ако беше пуснат в първите дни на протеста. Тогава обаче дежурните интелектуалци си мълчаха и чакаха да видят какво ще стане. Да, сред тях имаше хора, които подкрепиха недоволството, но отделните лица само още по-ясно показват позорното мълчание на колектива.

Къде бяха интелектуалците докато полицаите пребиваха невинни граждани в центъра на София? Къде беше тяхното възмущение? Защо не изплува тогава?

Къде бяха съвестите на нацията, когато младото поколение, завърнало се от чужбина се тълпеше в триъгълника на властта и вдигаше протестните си лозунги? Какво правеха тогава? Защо тогава не пуснаха своята декларация и не излязоха сред хората с вдигнати юмруци?

Къде се криеше интелигенцията, която полицаите с татуировки обгазяваха журналисти и извадиха водно оръдие в центъра на столицата? Защо не намериха сили тогава да изкрещят протестно и да размажат недоволството си като развален домат в лицето на властта?

Това не се пресилени въпроси, нито възмущението е твърде голямо. Интелигенцията е ключова обществена прослойка, но много от хората, които виждаме подписани днес всъщност дълго време бяха от основните пилони на режима на мутрите. Голяма част от тях са сред най-именитите храненици на Министерството на културата, а друга част от тях бяха основни защитници на Боил Банов, когато корупционния скандал за Ларгото се разгърмя с пълна сила. Силата на интелигенцията винаги е била в нейната морална неотстъпчивост и дисидентска реактивност. Което означава, че тя трябваше още в първия ден на протеста да бъде на площада, да подкрепя хората, а не три месеца да се ослушва какво ще стане и едва когато е ясно, че всички смислени българи искат оставката на кабинета, да се прикачат към тях. Историята ни е дала пример за непоколебими интелигенти. В моето съзнание винаги изплува фигурата на Надежда Манделщам, която дори най-мрачните времена на Русия не успяват да пречупят. Тя остава като морален компас за следващите поколения, защото в ключовите исторически мигове е била непоколебима. Бурите я тресат, но не е разлюляват. А при нас е точно обратното. Ако се зачетем в имената ще видим много хора, които от първите дни на ГЕРБ са били тяхна упорита опозиция, но други са били сред ярките съучастници на този режим. А голямата част от хората за първи път ги разбираме, че имат обществена позиция.

Всъщност тази критика можеше да бъде и спестена, ако не бях налетял на един текст в "Дневник", озаглавен "Защо и хората на изкуството поискаха оставките на Борисов и сие". В този текст например проф. Георги Каприев обяснява, че се изисквало време тези хора да намерят куража да застанат един от друг. И после продължава: "Пропагандните партенки, че протестът обслужва БСП, Русия, болшевизма и т.н. явно хванаха корен сред част от нашите приятели. Другата партенка е, че имало насилие, бруталност - това се говори от хора, които не са стъпили на площада, но влияе върху хората на словото и на сцената. Има артисти, които зависят от държавата. Те внимават, защото това е едно отмъстително управление, това са злопаметни хора".

Толкова кратък цитат, а такава автентична диагноза. Хората на изкуството били изплашени от опорните точки на властта за кого работи протеста и заради това като зайчета трудно се събирали заедно. Ама нали това е голямата историческа роля на интелигенцията? Не да поглъща пропагандата на властта, а да се бори постоянно с властовия наратив. Интелигенцията трябваше да е първа на улицата, а тя проспа всички мигове в които имаше обществено недоволство. Освен това тук наистина имаме феномена държавно угоявана интелигенция, която сериозно се страхува да не би да наруши своята зона на финансов комфорт. Но там, където има такъв опортюнизъм автентичният бунт е невъзможен. Заради това макар и да се радвам на всеки ред от писмото на интелигенцията аз продължавам да се отнасям със съмнение към тях. Защото съм виждал как протичат протестите по света. Там няма нахранена интелигенция, която да се ослушва до последния възможен миг. Няма да видим кинорежисьори, които се страхуват да не би да обидят властта. Няма да видим писатели, които да чакат до последно преди да си оставят мислите на хартия.

Истината е, че закъснялото писмо на интелектуалците показа едно - българският народ е поне с две обиколки пред своята художествена интелигенция. Защото той усети наистина социалният бич на това управлени, както и корпоративната паяжина на корупцията. Хората, които останаха без препитание, без хляб, без възможност за работа, без шансове за развитие не останаха да чакат интелигенцията да ги повежда, а излязоха на улицата, защото това беше техния шанс гласът им да бъде чут. Да, този протест не е по вкуса на градския интелектуалец. Той не обслужва обсесиите на политически сноби, а остана шарен, пъстър и гневен и за него не върви да пишеш, че протестиращите са красиви и светлолики. Точно в това е силата на недоволството. То не се оцвети партийно, а остана гняв на различни граждани, обединени от една цел. Мутри вън! Ако интелигенцията не се беше обадила щяха да е пишат от отбора на мутрите. Те се обадиха и дано да получат прошка за закъснението.

В името на спасението на душите им, дано да получат прошка.

 

Eлена Йончева и нейната битка с БСП

 

Темата за отношенията между Корнелия Нинова и Елена Йончева тези дни събира много информационно внимание. Евродепутатката от Брюксел даде едно доста екзотично интервю в телевизията на Слави Трифонов и там изтърси абсурдното обвинение, че Нинова играе съвместно с ГЕРБ. Всъщност за следящите политическите процеси напражението по оста Нинова-Йончева не е сензация. Странното е, че то започна в политическия пик на техния тандем - когато Йончева бе избрана на инфарктно заседание на Националния съвет на БСП за водач на листата на БСП за европейските избори. След една тежка кампания, след която левицата единствена увеличи своето представителство в ЕП, обаче отношенията между двете започнаха да се смрачават и смразяват, за да се стигне до днешните прехвърчания на искри и взаимни обвинения. Ледниковата политическа епоха между двете определено стана още по-тежка и след като само дни след скандалното интервю организациите на БСП в Хасковска област официално свалиха политическото си доверие от Йончева. Веднага започнаха интерпретациите за месомелачката на БСП, която смазвала всички независими и горди хора, която не пощадявала никой с различно мнение, с ярка позиция, с телевизионно присъствие. Изобщо българските медии и политолози-лакеи са майстори на фрапантните сравнения и метафори.

Истината обаче, както винаги е малко по-различна. Факт е, че Елена Йончева се превърна в знаме на борбата срещу Бойко Борисов и на крехките й рамене легнаха големи отговорности и люти битки, но в нито един момент от това сражение тя не е била самотен воин, както се опитва да се представи днес. През цялото време зад нея беше БСП. Без БСП щяха да бъдат невъзможни разкритията за дрийм-тима на Делян Добрев в Хасково, филма за стената по границата, както и разкритията около скандалната афера "Ало, Банов". Историята наистина обича да персонализира двубоите, но истинските специалисти знаят, че дори и най-големите военоначалници щяха да бъдат кръгли нули без своите армии. Точно това е казуса и с Елена Йончева. Тя показа голям мащаб и размах на действията, но наистина нямаше да постигне нищо, ако не бяха работните пчелички от БСП, които й помагаха постоянно. Заради това ми е трудно да разбера днешните фенове на Йончева (между другото точно същите хора преди година хвърляха истерични слюнки, че тя няма никакво право да бъде водач на евролистата), които отчаяно се опитват да разграничат нейните битки от БСП. Това обаче е едно и също нещо. Йончева имаше възможност като свободен журналист да пробва такава атака, но действията й придобиха тежест, политически смисъл, значимост и мощ едва когато зад нея застана БСП. Лично съм бил свидетел как по всяка тема, по всеки случай, във всеки един момент тя получаваше помощ и подкрепа. Не се опитвам да обезценя нейната личност, нито пък да омаловажа постиженията й, но е тъпо да не се виждат всички хора, които й помагаха в нейната дейност. Парламентарната група на БСП стоя зад нея всеки път, когато тя имаше какво да каже, във всяка нейна атака срещу управлението. Когато прокуратурата, подобно на политически камшик я погна, всички леви депутати единодушно решиха да й помогнат със средства за адвокат и гаранция. Точно заради това не приемам днешните телевизионни пози, че Елена Йончева е била оставена самичка в битката си срещу ГЕРБ. Тази битка щеше да бъде невъзможна без БСП. Нещо повече - лично Корнелия Нинова със своя авторитет и политическо влияние наложи Йончева като водач на листата на БСП за европейските избори. При това го направи в един Национален съвет, който вече започваше да се раздира от интриги, противоречия, конфронтация и злост. Интересно и за това ли Нинова би трябвала да се е договорила с ГЕРБ, ако слушаме днешния наратив на Йончева. Или когато праща нея в Европарламента тогава няма договорка с управляващите. Колкото до казуса с къщата в Барселона, който медиите слагат като централен препъникамък в отношенията между лидерката на БСП и бившата говорителка на парламентарната група, аз така и не мога да схвана драмата. Първо - Нинова не е задължена да подписва всеки сигнал и второ нейното твърдение, че Елена Йончева не е искала подпис звучи доста близко до реалността. Така или иначе докато Елена правеше своите акции в нито един момент БСП не е оставяла самичка на фронтовата линия и заради това ми е чудно откъде днес идва обидата на именитата журналистка. Ако това е нейна автентична обида, защото има вероятност тя наистина да е говорител на друг политически интерес и просто да се оставя да бъде използване като инструмент във вътрешнопартийна битка, която едва ли разбира докрай.

Всъщност зад действията на Йончева започна да се очертава фигурата на президента на ПЕС Сергей Станишев. Всъщност много съмнително и много показателно е, че евродепутатката даде това интервю само дни след заседанието на 50-ия конгрес на БСП. А там стана нещо много знаково и изключително метафорично. Сергей Станишев не беше избран за член на ръководството на партията. Той получи малко над 200 гласа от близо 1000 депутати, което трябва да е ясен знак за истинския размер на политическата му катастрофа в БСП. Веднага се чуха протестните възгласи. Лидерът на БСП в Пловдив Георги Гергов (който не се яви на пряк избор, защото знаеше какъв ще е резултата, а накара придворните си да го делегират) изригна, че не можело Сергей Станишев да не е в Националния съвет. Всъщност това е голямата драма на "знаковите" имена на БСП, които останаха извън НС - отнеха им пожизнените места, разрушиха аристократичния им статут в партията. Пред очите им беше извършена една генерационна революция в БСП, която ги остави зад борда. Искам да отбележите - никой не ги е изключвал от БСП, никой не им е отнемал правото да говорят, да участват във вътрешнопартийния живот, дори отново да се борят за доверие. Беше им отнета привилегия, която си мислеха, че им се пада по право, но мощната вълна на промяна помете и това. Станишев не прие добре новината. Можем да го видим по неговите изявления след конгреса. Той се ожали, че БСП става лидерска партия, а Националния съвет се превръщал в гумен печат. Трудно е да гледаш такива коментари, особено след толкова мощен вот на недоверие какъвто получи той. Всъщност това е феноменът "Станишев" - колкото по-широка става извадката от БСП за него, толкова негативните емоции и настроения нарастват. Станишев успя да влезе в листата на БСП за евроизборите, защото беше гласувана от Националния съвет. Ако трябваше да се гласува на конгрес или на пряк избор, той никога нямаше да е там. И това е оценка не просто за периода на неговото лидерство. Това е по-скоро оценка за престоя му във вътрешнопартийна опозиция днес.

Всъщност днешните изяви на Йончева са опит за реванш на Станишев. Поне много хора го подозират, защото стилистиката е аналогична, а мишената стана обща. Всъщност Нинова се оказа страховита пречка за всички, които толкова много искат БСП завинаги да остане заключена в миналото си, партия, която не спира да се раздира от противоречия, червени барони и вечни вътрешни битки. И Йончева днес, дори и да не иска, става част от този сценарий, който да не позволи на БСП да покаже истински размах, а да я приземява с баналността на вътрешните интриги отново и отново. Ще си призная честно нещо - аз винаги ще си остана фен на Елена Йончева, но това не ме спира да се чувствам неудобно от нещата, които говори и от това, че е станала говорител на интерес, който не мисли доброто на БСП. Само след месец, разбира се, никой няма да си спомня какво е казала тя, България ще е потънала в други драми и истерии, но точно тук и сега горчилката остава в устата.

Спомням си как цялата зала на конгрес на БСП през януари 2019 година стана на крака на Елена Йончева. Хората виждаха в нея своя глас и надежда. Днес реакциите са точно обратните. Крайно разочарование и дори обида. Това са тези същите хора, които през цялото време бяха зад Йончева, а тя си позволи да ги забрави и да повярва, че може без тях. Историята с примери как завършва това...

 

Tuesday, October 06, 2020

Ама наистина ли одеснява БСП?

 

(Драматично есе за това как профуках цял час от своя безценен живот, за да гледам интервю с Велислава Дърева и Валери Жаблянов)

 

Тези дни направих нещо непростимо и екзистенциално необратимо - изгубих цял час от живота си, за да гледам съвместно интервю с Велислава Дърева и Валери Жаблянов за БСП. Да, знам, имаше толкова по-полезни неща, които да свърша през тези 60 минути - например да приключа книгата "По бреговете на Нева" на Ирина Одоевцева, което щеше да е много по-смислено занимание и къде-къде по-полезно за душата и мозъчните клетки. Но мазохистът в мен надделя - инатливо и упорито изслушах цялата беседа с Дърева и Жаблянов, за да се опитам да открия парещия отговор на въпроса защо според тях БСП одеснява. Спойлер: конкретен отговор в интервюто няма. О, да, имаше десетки клетви, че БСП е одесняла, но конкретни доказателства за това не бяха приведени. Ако правилно разбирам линията на Дърева-Жаблянов - според тях БСП одеснява, защото те не са в ръководството и защото в политическите им фантазии партията е станала вождистка и лидерска. Всъщност единственият аргумент за одесняване, който беше преведен е, че Корнелия Нинова някога някъде била казала, че Маргарет Тачър е нейният любим политик. И точно тук Велислава Дърева триумфиращо отбеляза, че Тачър някъде е казала, че социализмът е вредна идея. Липсата на аргументация обаче съвсем не спря двамата събеседници да повтарят като Мирча Кришан, че БСП е станала "отчетливо дясна партия", а дори и "отчетливо дясна популистка партия". Анализът на тази реплика може изобщо да не е дълъг. Достатъчно е да цитираме ехидната забележка на Валентин Вацев, който нарече одесняването на БСП "частна измислица на Валери Жаблянов на която приглася и Велислава Дърева". Аз обаче ще се опитам да се потопя малко на-надълбоко в тази фантазия, защото така или иначе заради особеностите на медийната ситуация у нас ще я чуваме постоянно. Да, тепърва на самопровъзгласилите се бунтари в БСП ще им се изяснява, че никой не се интересува от техните идеи, размишления и страсти. В похитения свят на медийните те са желани събеседници единствено в качеството си на говорители срещу Нинова, а между другото ще им бъде позволявано да повтарят това за одесняването. Но това ще го оставим за ефектното бъдеще.

По време на безвъзвратно загубения един час дуетът Дърева и Жаблянов ни описаха един постапокалиптичен свят, който ми напомни на фентъзи-серията "Мъглороден" от Брандън Сандърсън. Сюжетът накратко. В света е победила Черната Господарка Корнелия Нинова. Добрите сили са били смазани, натикани в пещерите, изгонени от Националния съвет. Те са били политически осквернени и морално изнасилени, а бандата от спечелили орки тържествува. Желязното токче на Черната господарка е овладяла и последната крепост на Светлината, а самата тя е промила мозъците на всички членове на БСП. Точно заради това Дърева описа конгреса на БСП като сборище, което е било завладяно от масова психоза, парализа и еуфория. Това е последната защитна линия на "дуото на доброто" или на "шесторката на прогресивния социализъм". Не партията им е показала вратата и им е дала оценка, а Корнелия Нинова по някакъв мистичен и магичен начин е промила мозъците на членовете на БСП и така е прецакала единствено добрата и правилна линия. И понеже няма как партия в която Валери Жаблянов не е в ръководство да е лява, значи остава БСП да е одесняла драматично и да е потънала в мрак и стонове на праведници.

Сюжетът е ироничен, но ако превърнем основните постулати на обвиненията в литература, точно това ще се получи. Проблемът както винаги е в това, че, когато литературата се сблъска със света обикновено света печели. Къде и как е успяла да одеснее БСП? Как се е случила тази могъща подмяна? Как така Черната господарка е успяла да подмени характера на БСП, а всички социалисти не само да не се усетят, но и да я изберат с над 81 процента резултат? Това ли е била причината шестима народни представители да се отцепят, точно, защото техните драматични леви души не могат да издържат на дясното поведение на БСП?

Хаха.

Истината е, че Валери Жаблянов, а и неговите колеги-отцепници, които по поетично измамен начин са си присвоили званието "прогресивни социалисти" в нито един момент не можаха да обяснят в какво ще се различават от БСП по парламентарно поведение. Защото това е изключително важно. Напускаш една група, когато не си съгласен с нейната политика. Поне така е в идеалния свят. Когато лявата ти съвест не може да понесе политическо поведение, което е несъвместимо с твоя морален кодекс. Нека да видим.

Ще правят кворум ли? Не, зарекоха се те, няма да правим кворума на ГЕРБ.

Ще гласуват за конституцията на ГЕРБ ли? Не, казаха "прогресивните", никога няма да я подкрепим

Ще подкрепят законодателството на управляващото мнозинство? Неее, изреваха отцепниците и техните десет виртуални фенове, никога...

Ще сътрудничат с ГЕРБ ли? Нее, почнаха да вият напусналите, това е долна клевета, част от кампанията срещу нас.

Следователно - по какво ще се различават от поведението на парламентарната група на БСП. Ами по нищо. Поне според клетвите им. Значи БСП не се държи като дясна партия в парламента, иначе щяха ли "левите съвести" така безобразно да я копират. Тоест - причината за напускането е съвсем друга. И Жаблянов си го признава в прав текст - изходът от конгреса ги е накарал да се махнат от групата. Тук вече е необходимо да преведем сложните му политологически дъвки, защото иначе някой би се удавил в тях - не ги избраха в ръководството на партията и те махнаха за сбогом. Толкова за прогресивния социализъм.

Толкова за автентичните леви съвести.

Толкова за носителите на ценностите и морала.

Прерових много сайтове и техни изявления, за да открия така необходимата ми идеологическа искра на тяхното дисиденство, но не я намерих. Преплувах десетки интервюта срещу Корнелия Нинова, но никъде не открих ясна идейна сърцевина на напускането. Същото се случва и с мита за одесняването на БСП. Очаквах да ми предложат поне три големи примера за дясно поведение на БСП и да ми го натрият в лицето високомерно и триумфално. Но нямаше нито един пример.

Защото истината е, че БСП не одеснява. Дори напротив - напук на вътрешното съпротивление и ожесточена ярост тя в момента прави драматичен опит да се върне към основните принципи на своята програма от 2008 година и да не живее в постоянна шизофрения спрямо нея. Защото нека да ви припомня, че в мига на приемането на тази програма БСП се обявява срещу плоския данък, а буквално година преди това го въвежда. Очевидно обаче на Жаблянов това не му е било одесняване. На Дърева също. А плоския данък и до днес е основната кървяща рана на левицата, защото такава подмяна на принципни постановки и ценности остава като вечно клеймо на челото. Нинова се опитва да върне БСП към основните й програмни постановки и изведнъж се оказа десен лидер. Колко яко!

Второ - на мен отдавна не ми е достатъчен красив език, за да повярвам, че някой е ляв. Красивият език е поетичната фантазия на левицата, но истината е, че днес БСП се опитва да направи нещо друго. Да вземе този красив език и да го превърне в конкретни управленски идеи. Това е сложния процес с който никой не иска да се занимава. Ние знаем, че трябва да трансформираме обществото, но как точно. От кои сфери да почнем? Какви са инструментите ни за тази модернизация?

И тук ще дам един-единствен пример, защото той е достатъчен. И ясно показва каква холивудска пушилка е мита за одеснялата БСП. Ние много често обичаме да даваме световни примери за състоянието на лявото ("а ние примигаме, братя, защото перото си топиме ние далече, далече – през девет морета". Никола Вапцаров) и заради това ще ви дам веднага такъв. Във всякакви дискусии много често като пример за модерно развитие на социалистическата идея ми дава Бърни Сандърс и прогресивното крило в Демократическата партия в САЩ. При това с основание. Само, че ако някой тръгне да чете политически речи на Сандърс ще види, че той не е хирург на изящната словесност и не се опиянява от идеологически описания на социалистическата трансформация. Той настоява за конкретни идеи. Според него пример за идея, която може да трансформира едно свръхпазарно общество като американското е въвеждането на обществено здравеопазване. Това е битка срещу милиарди долари и колосални интереси. И веднага ви давам българската аналогия. Ние тук няма как да поставим въпроса за обществено здравеопазване, защото поне на хартия имаме такова. Но битката ни е за подобряване на това здравеопазване, за изправяне срещу търговията в него. И в така недолюбваната от "прогресивните" "Визия за България" ясно е записано - болниците да не бъдат търговски дружества. Това е битка срещу интереси за няколко милиарда лева. Но е ясно, че каквато й да е социална трансформация в България не може да започне без промяна на модела на здравеопазване, който особено по време на пандемията демонстрира шокиращи липси и кошмарни неуредици. Това ли трябва да е дясното в БСП? Че е сложила в своя дневен ред подобна битка?

Всъщност - обвиненията за одесняването на БСП се стовариха като мълнии в мига в който партията се възпротиви на Истанбулската конвенция. Тогава срещу Нинова започна канонадата от обвинения, че е почитател на социалния консерватизъм (фраза, която тя никога не е използвала в публичните си заявления) или на консервативния социализъм (друга фраза, която никога не е произнасяла). Всъщност един-единствен път чух Нинова да използва подобно съчетание и то беше - "консервативно ляво". Но от целия контекст беше ясно, че тя не само не го натоварва с нищо дясно, а чрез него се опитва да степенува битките на левицата. Тоест смисълът от съществуването на левицата винаги е бил в битката за икономически трансформация, отстояването на социални права, борбата с бедността и неравенството. Другите битки на съвременната левица може би са важни, но в страна като България те няма как да бъдат нагоре в списъка с приоритетите. Всъщност именно тук се получи разломът между Сергей Станишев и Корнелия Нинова, а донякъде между Сергей Станишев и цялата партия. България е част от ЕС, но нека да го признаем - преди да можем да станем ефективна част от този съюз ние имаме за решаване тежки национални проблеми и заради това ни е необходима политика с национална специфика. Лява политика с национална специфика. Всъщност това е ясно на всеки човек и трябва да си доста голям морален изверг, за да твърдиш обратното. По-горе дадох един цитат от стихотворение на Вапцаров. Произведението е "Доклад" - една от най-острите му политически творби, която е обърната точно към левицата. В нея той изисква същото от своята партия. Конкретна политика за конкретните хора тук в България. Можеш да стигнеш до тях не през общи и гъвкави глобални формулировки, а като покажеш, че виждаш техните проблеми и не спираш да търсиш начини за тяхната реализация.

Заради това ми е трудно да приема например и хейта към "Визия за България". Това е един автентичен ляв текст. Можем да спорим дали идеите в него са достатъчно радикални, но никой не може да отрече левият им характер. БСП за първи път систематизира на едно място конкретни леви идеи и най-важното - дава възможност на хората да контролират дали ги изпълнява. Дали те ще са достатъчни за обществена трансформация? Най-вероятно не. Но те са необходимото начало. Това е лява политика с българска специфика. Социализъм, който търси своите национални опори, защото няма как да бъде социализъм без тези ясни принципи.

И най-накрая. Това е иронията на историята. В мига в който наистина започна да олевява, БСП получи най-тежките си вътрешни обвинения, че одеснява. Но разглеждам това като положителен процес. Защото поне доста фигури, които ни обясняваха, че няма нищо драматично в прокарването на абсолютно противоположна с левите ценности политика, сега вече останаха в бележките под линията на историята. Не казвам, че БСП няма да прави грешки или, че няма да има залитания, но за първи път от много години насам партията се опитва да открие собствено лице и да се опита да бъде автентичен автор на лява политика. Това е добро начало. Много хубави романи започват точно така...