Sunday, November 17, 2019

Градското дясно в лабиринта на своите грешки и на кръстопътя на политическата надежда



Миналата седмица изпитах странното политическо усещане, че съм попаднал в пиеса на Самюел Бекет и напълно съм се изгубил в нейния абсурден сюжет. И всичко това, защото чух как Бойко Борисов громи градската десница с аргументи, които бяха взети все едно директно от моя статия. Не се възгордявам. Не твърдя, че министър-председателят е слязъл специално от джипа, за да преглежда старите ми текстове и да се ограмотява идеологически. Но аргументите ни бяха удивително сходни. В своята гневна тирада министър-председателят обяви, че вече не бивало да наричаме "тези хора" десница, защото това били внуците на червената номенклатура. Малко преди него пък най-нежният глас на евроатлантизма у нас Росен Плевнелиев също реши да се кара на градското дясно и дори прати Мая Манолова да им става лидер. Изобщо в дясното политическо пространство кипят алхимични процеси и се развиват политически турбуленции, които  май ще стават все по-буреносни и взривоопасни. И това се дължи на факта, че през всичките безкрайни и гадни 30 години на прехода десницата нито веднъж не влезе в идеологически дебат за самата себе си, нито един път не се опита да потърси някаква друга идентификация за себе си освен примитивния, банален, архаичен и много глупав антикомунизъм. Сега, когато светът се усложни, когато политиката стана много по-нюансирана, когато България навлиза в различна фаза на политическо развитие тази липса се превърна в гнойна рана върху десните телеса и "Демократична България", както и ГЕРБ тепърва ще имат да усещат киселинния дъжд на този проблем. Градското дясно също реагира неадекватно на обвиненията. Половината от тях се сетиха за политическото минало на Плевнелиев, който доскоро превъзнасяха като светъл лъч, а навремето дори искаха да предлагат за президент, а другата половина с гневни лица и издължени физиономии тръгнаха да доказват, че десните гласове за Мая Манолова в София съвсем не са били решаващи, дори напротив - потопили са я в мрака на забравата. Всъщност десните отново избързват и бъркат - ГЕРБ искат да ги завлекат точно в такъв дебат, защото той е потенциално разрушителен за старото градско дясно и особено за недотам ориентираните им избиратели. Влизането в лабиринта на изясняването на идентичности точно в този миг е изстрел в челото на градското дясно. Това е капанът, който Бойко Борисов е хвърлил пред тях с идеята да ги отстрани и завинаги да ги маргинализира. Нека сега да обясним
Разбира се, повече от абсурдно е бившият член на БКП (нещо повече - напусналият системата на МВР поради отказ да се деполитизира) Бойко Борисов днес да се опитва да се превърне в знаме на антикомунизма. Повече от смешно е - екскомсомолският секретар Росен Плевнелиев (надъхан кариерист по времето на соца) днес да се прави на морален проповедник и да раздава оценки кой е десен и кой не. Принципно е повече от шантаво партия ГЕРБ в която отсъстват каквито й да е политически ценности, да се опитва като раков тумор да превземе цялото дясно пространство и да кани или гони от него. ГЕРБ не може да бъде описана в идеологически категории - те са партия на властта, те са политически паразит, който се вмъква в чуждо цяло и го разрушава напълно отвътре. Точно това се случи в десницата. Те боледуват от ГЕРБ, а в миговете в които този вирус дойде и носеше унищожение, никой в старата десница нямаше сетивата, усета и знанията, за да разбере какво им носи Бойко Борисов.
Заради това преди да отговорим на въпроса олевя ли градската десница и какво се случи на местните избори в София, първо трябва като патоанатоми да разровим гнилата плът на бг-дясното, за да открием археологическите свидетелства за катастрофата. От най-ранните дни на прехода в ушите ми се е забила една основна мантра: "левицата в България не е реформирана". Отгласи от това трафаретно клише още могат да бъдат уловени в лексиката на предворната политология и телевизионното шаманство. Тъжната истина е, че беше точно обратното. Добра или лоша българската левица от първите дни на своето трансформиране води идеологически дебат за собствената си същност, който не се е укротявал дори в миговете в които тя е била на власт. Основният проблем на политическото пространство у нас винаги е била десницата, защото точно тя беше нереформирана, неавтентична, задръстена с токсични идеи и пълна с полуинтелектуалци, които така и не успяха да й формират сериозна политическа програма. Това си личи дори и до днес, когато представителите на градското дясно можеха с часове да спорят до посиняване за съдбата на Паметника на съветската армия, но не и да предложат каквато й да смислена идея за трафика в София. Градското дясно обожава да се дави в плюнки към миналото, но не и да представи реални идеи в помощ на дребния бизнес, например. Те три дни могат да скърцат със зъби на тема досиета, но нямат нито един отговор за преодоляване на регионалните дисбаланси. Българското дясно в стария му и традиционен вид беше нефункционално, с изключително нисък коефициент на полезно действия, нискоинтелектуално, догматично, перверзно и талибанско. Те така и не успяха да формират реална идея какво точно ги прави десни и има ли живот за тях отвъд антикомунизма и омразата към БСП. Точно в това се оказа ключът към тяхната болест.
Когато на хоризонта се появи ГЕРБ, а фигурата на Бойко Борисов засия във всичките си мускули, българската десница, защото не знаеше коя е, каква е, нямаше представа заради собствената си същност и беше морално обезсилена заради икономическите си престъпления и набързо го припозна като част от себе си. Това беше достатъчно на вируса да се развихри. От тогава досега ГЕРБ като вампир изсмукаха старото дясно, присвоиха си неговата реторика, откраднаха избирателите му, а днес вече виждаме, че се опитват напълно да го умъртвят и изтласкат от естествено му място.
Всъщност не смятам, че психодясното е олевяло с това, че част от неговия електорален корпус даде глас за Мая Манолова. Всъщност разделението ляво-дясно е признак за модерно общество, с институционална култура и развита демокрация. Когато властта е в ръцете на хунта, на костюмарски кариеристи, които биха се писали и марсианци само и само да останат в управлението, тогава е съсвсем естествен процес леви и десни заедно да се опитат да възстановят демокрацията. Проблемът е, че градското дясно дълго време не можеше да си научи урока и дори влезе в правителство на Борисов. Според мен още носят синилата от бича и следите от моралното изнасилване, а тези белези просто нямат лекуване. С други думи - нищо ляво няма в "Демократична България", а и не необходимо да има. Просто фронтът в България днес не минава между лявото и дясното, а между ненормалното и нормалното. Заради това социалистите в София излязоха да гласуват за кандидатите на традиционната десница и ги направиха кметове. Не, защото ги харесват. Не, защото им имат доверие докрай на техните кандидати. А, защото разделителната линия беше между необходимостта от промяна срещу статуквото на безвремието, луксозните кметски лимузини и преялата арогантност на една властова партия, потънала в разкош и цинизъм. Десницата у нас едва сега започва процеса по своето рефомиране и това безнадеждно закъснение е много тъжно, защото ако те не се бяха забавили толкова, ако не бяха проспали 30 години, ако не тънеха в интелектуален нарцисизъм, може би днес България щеше да е друга страна. Но дори и сега, ако гласуването на десните избиратели беше някакво начало на нормализаци, това все пак е лъч надежда. Ще можем да си говорим за ляво-дясно в мига в който красивото пропукване на ГЕРБ се превърне в тяхно окончателно фиаско. Тогава ще има време да се караме, спорим и мразим, но дотогава всеки, който е намерил мястото на фронтовата линия от страната на добрите е добре дошъл. Батальонът на мрака ще бъде упорит, но в крайна сметка е обречен на загуба.

Tuesday, November 12, 2019

Преход и антидепресанти



Нарочно не написах нищо за 10 ноември. 
В мътния поток на оценки, преиначени спомени, лъжи, откровени интриги и натруфен патос просто няма да съучаствам. 
Но в цялата канонада от мнения има един момент, който се нуждае от диагностициране. На 30-ата година с чудовищен блясък се прояви шизофренията на дясното съзнание у нас. При тях от една страна преходът е дирижиран от комунистите, представлява подлост на апарата на БКП, мръсните ченгета и агентите на ДС, а от друга "последните 30 години са най-доброто, коета ни се е случвало" (Бойко Борисов) и "мантрата, че българският преход е сгрешен е най-зловредния прочит - евразийците трябва да плащат на всеки, който я повтаря" (Филип Димитров). Хора, които могат да живеят с тези две алтернативни реалности в главата си са обречени на обществена кататония. Всяка една от тези посоки на мислене е взривна зона - ако преходът е успех, то тогава защо хората масово се евакуират от територията и никога не поглеждат назад, а ако е комунистическа конспирация как така днешният премиер любовно гушка американската посланичка, а тя не само не го дава на съд, а се опитва да търпи мечешките му ласки? И после искат да няма носталгия по миналото. Ами невъзможно е. 
Тя (носталгията) не е непременно политическа,а е жалба по едно време, когато нацията нямаше крещяща нужда от антидепресанти.



Sunday, November 10, 2019

Защо Борисов беше с вкисната физиономия в нощта на изборите



Стара, а вече и адски досадна традиция е, след местни избори всички да се обявяват за победители. Май в рамките на нашия живот никога няма да преживеем просветляващото усещане някой да се признае за наритан и разгромен. В свят в който всички са победители е трудно, а и практически безполезно да коментираме изявления след вота, тупания в гърдите, нарцистични изхвърляния и всички останали форми на лудост. Може би с едно-единствено в изключение. В нощта след първия тур Бойко Борисов обяви победата си за "безапелационна". Щеше да е убедително изявление, ако не беше станало ясно, че партията за първи път отива на балотаж в трите най-големи градове на страната - София, Пловдив и Варна. Това си е голям шлем отвсякъде, но премиера остана сляп за него. В нощта на втория тур Борисов не се отметна от думите си. Но притиснат от журналистическо любопитство за това как ще коментира загубените градове от ГЕРБ, той каза, че толкова е побеждавал, че вече му е "доскучало". Тоест загубите са някакво разнообразие в сивия му политически живот на победител. Точно тук, убеден съм, премиерът послъга публиката. Точно както се опитваше да ни убеждава преди изборите, че няма да участва в кампанията, а след това се качи на джипа и не слезе от него, за да раздава пари, подаяния и да се занимава с всякакви други дейности на ръба на морала и закона. Едва ли е искал чак толкова голямо разнообразие. Сигурен съм, че Борисов е бил влюбен в отровносинята карта на България, която Цветан Цветанов размахваше тържествуващо през 2015 година като символ на върховната политическа доминация на ГЕРБ в местната власт. Това е лошото в покоряването на безспорните върхове. След тях пътят е единствено надолу. Точно заради това смятам, че премиерът най-много е искал да му е скучно, а фактът, че му е станало интересно е лошо знамение за него и за партията, която представлява.
Но стига толкова с общите приказки. Дайте да видим фактите. ГЕРБ са безспорният победител на тези избори. Те имат най-много гласове, най-много областни градове, най-много общински съветници в цялата страна. В такава ситуация обаче обикновено истинските победители отварят шампанско, скачат от радост и се забавляват както никога преди в живота си. Сега се върнете спомените от пресконференциите на ГЕРБ в нощите на първия и втория тур - едни навъсени, намръщени лица. Всички мастити костюамари там гледат като хора с хранително разстройство, които отчаяно се опитват да го прикрият. Защо? Нали победата им е безапелационна? Нали няма нищо от което да се безпокоят? Нали са първа политическа сила? За да открием отговорите на тези мистериозни въпроси обаче ще трябва да се върнем съвсем малко назад във времето. Бих повярвал на премиера, че му е доскучало да бие, ако точно неговата партия ни в клин, ни в ръкав реши да намалява партийните субсидии до 1 лев за глас. И то в средата на годината, точно преди местните избори. Всичко това, съчетано с красивото удоволствие на безграничните корпоративни дарения. Целта беше една-единствена - БСП, точно БСП, да бъде поставена на колене преди изборите, финансово унищожена, организационно разнищена, политически омаломощена и така местните избори да бъдат служебна победа за партията на властта. Видяхме и образа на този натиск - нямаше малко магазинче из София, а из страната, което да не се беше окичило с плакати на ГЕРБ. Даже по едно време се зачудих - как при такава бизнеслюбов към Фандъкова тя едвам взе изборите в София, и то на балотаж, и то с едва четири процента разлика? Очевидно нещо в показната любов и реалните чувства сериозно се разминава. Но темата беше друга - властта направи всичко възможно да занули БСП предварително, да натика опозицията в миша дупка и буквално да повтори картата на Цветанов. Само така можем да си обясним всички командно-админстративни и политически действия. Повтарянето на картата щеше да отърве Бойко Борисов от най-големия му политически призрак и от вечния въпрос, който го следва като проклятие: "Как ще се оправите без Цветанов?".
На този фон в нощта на втория тур се случи чудо - БСП проби в цели четири областни градове. Знам, че не звучи особено впечатляващо, но когато тръгваш от нулева база такъв резултат е равен на политическа експлозия. Беше направен и знаков пробив в Созопол, където кандидатът на БСП успя обедини всички срещу ГЕРБ. Какво да говорим за падналото още на първи тур Банско и за мощния пробив на левицата в столичните райони "Младост" и "Изгрев"? Можем да изброим и други градове, но ето ви факт, който не може да бъде отречен - БСП се завърна на картата на местната власт. Тя разруши онова монолитно отровносиньо с което толкова много се гордееше Цветанов. И заради това левицата, макар и останала втора политическа сила, има много повече за какво да се радва на постиженията си. Те не дойдоха лесно, но точно заради това за заслужени. Не се дължат на някаква вълна или обществено опиянение, а са плод на продължителен труд, последователно подмладяване, много упоритост и железни нерви. След европейските избори БСП научи един много важен урок - отстраняването на ГЕРБ от власт няма да се случи като холивудски финал, няма да стане отведнъж, а точно обратното - ще се случи стъпка по стъпка, паднала крепост след паднала крепост. Всички инстинкти на Бойко Борисов днес пищят, че противникът е осъзнал най-големия урок и на това отдавам вкиснатата му физиономия.
Нещо повече - обединенията анти-ГЕРБ се случиха навсякъде из страната. Така падна ГЕРБ се провалиха във Видин, Плевен, Добрич. Формацията на Борисов навремето възникна като опозиция на статуквото, а после властта, корупционните схеми и милванията на три папи по главата я превърнаха в основна тухла на системата. И там, където се е натрупал гняв срещу статуквото, където хората повече не могат да понасят това, което се случва край тях, те започват да не могат да понасят и ГЕРБ. Защото ГЕРБ - това е статуквото. ГЕРБ - това е системата. ГЕРБ - това са онези, които тънат в луксозни апартаменти. Както винаги в това върховно осъзнаване провинцията е по-напред от София. София за пореден път се доказа като интелектуалната провинция на България, защото тук партийната номенклатура на ГЕРБ до последно палеше свещи за ниска активност, а ниския коефицент на интелигентност на една част от избирателите на Демократична България допълнително влоши неща и забърка четвъртият пореден бъркоч, пардон, мандат на Фандъкова. Всъщност дори и резултата в София не стана повод за отваряне на шампанско. Всеки може да си мисли каквото иска за Мая Манолова, но благодарение на нея за първи път видяхме бюрократичните търтеи на Фандъкова наистина притеснени, че краят на хубавите службици идва. Беше прекрасно в продължение на един месец да ги гледаме с издължени физиономии и тревожни погледи как се чудят дали светлото бъдеще не приключва за тях. Беше вдъхновително и как новите кандидати за партийната софра в Общинския съвет от ГЕРБ се опитват да се надминат едни други по поклони пред пчелата-майка и пред пчелата-баща в Министерския съвет. Манолова пъхна горяща факла в кошера на осите и си струваше някой да обезпокои това корупционно безвремие.
Опасявам се обаче, че точно в София ГЕРБ направи друга стратегическа грешка, която не беше в състояние да изчисли. Никой не очакваше и Корнелия Нинова, а и Мая Манолова да се обяват в подкрепа на кандидат кметовете на Демократична България, там, където те отиват на балотаж. И това се случи, защото те познават медийния, а не реалния образ на БСП. БСП през годините многократно е доказвала, че е единствената формация, която може да постави на заден план своите вътрешнопартийни интереси в името на по-голяма цел. И там, където БСП подкрепи ДеБъ - техните кандидати станаха кметове. Аз съм наясно с истинската природа на това формирование - буквално половината ще се продадат на ГЕРБ и то с похотливо желание. Но ако другата половина поне останат верни на своите закани и природа, то с идеята за София като бастион на ГЕРБ вече окончателно е приключило. Там, където Найо Тицин, верен на своята автентична природа, реши да привижда дясно коварство (еех, ама как врътнахме БСП, а пък не гласувахме за Мая) всъщност има доста голяма доза правилна лява тактика. И това найотициновците тепърва ще го разбират. Но всичко това в комбинация ясно ни показва защо в нощта на втория тур победителите не отваряха шампанско и не се поздравяваха гръмогласно. Може би някъде в дъното на душите си и на бреговете на остатъците си от съвест те са разбрали, че това е последният път в който могат да демонстрират единство и да се хвалят, че от победи им доскучава. Ето как се оказахме в ситуация тези, които са победили да не могат да усетят вкуса на победа, а тези, които останаха втори да имат правото да тържествуват. 
Парадоксално е, нали? 
В държавата на Бойко Борисов всичко е такова.  


Красивият звук на пропукването на ГЕРБ



Раздразнението и киселият нрав, които Бойко Борисов демонстрира в нощта на първия тур на изборите (тогава той обяви победата на ГЕРБ за "безапелационна") ни се изясниха чак, когато видяхме резултатите от балотажите. Изводът от тях един-единствен - отровносинята карта на България, която Цветан Цветанов размахваше арогантно през 2015 година, остана в историята. Монолитът "ГЕРБ" се пропука. Партията на "стабилността" започна да се срутва под собствената си тежест и алчно преяждане с власт. БСП, която мнозина самозвани политологични шамани отписваха, наистина се завърна в местната власт и то повече от знаково. Левицата проби в 4 областни градове. Това постижение може да бъде разбрано най-добре като се постави в контекст. През 2015 година БСП излезе от вота без нито един областен град и с реални кметове в около 35 общини. Всъщност големият проблем на ГЕРБ на вота дори не е резултата на левицата. Партийните пропагандни машини на управляващата партия все някак можеха да го смелят, обяснят, разтълкуват и омаловажат. Всъщност на тези местни избори за първи път от много време насам отново се чу един глух ропот срещу статуквото, който оттекна особено силно в провинцията. А статуквото - това е ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов се е сраснала с властта като тумор и е повече от нормално недоволните, гневните, ядосаните и вбесените да ги разглеждат като символ на всичко лошо, което се случва край нас. Процесът на загниване е много по-видим в провинцията, защото там финансовите потоци са много по-малко и недоволството пламва смъртоносно и най-неочаквано. Всъщност единствено ниската активност спаси ГЕРБ от тотален крах на тези избори. Защото най-гневните и ударени често не излизат пред урните и решават, че негласуването е техният начин на протест. Не се опитвам да ги защитавам, дори не се опитвам да ги разбера, но виждаме, че негласуването у нас вече не е просто апатия или незаинтересованост, това е болезнен процес на пълно откъсване на политиката от обикновените хора. Дори баналната тема за липсата на алтернатива не се вписва в мащаба и болката на това, което се случва у нас. Просто едно поколение негласуващи възпита друго поколение такива и днес виждаме резултата. Следващият кмет на София ще управлява с гласовете на едва около 12 на сто всички избиратели. Това може да е юридически легитимно, но политическата легитмност тук е напълно отсъстваща. Ако негласуващите бяха излезли, то днес ГЕРБ щяха да се давят на дъното на политическото блато, а имиджът на Бойко Борисов щеше да лежи строшен на някое софийско сметище. Но въпреки това постигнатото на вота никак не е малко. На много места из страната се получи обединение зад всякакви кандидати само и само ГЕРБ да бъдат съкрушени. Така стана във Видин, Добрич, Плевен. ГЕРБ доскоро владееха един-основен трик - да превръщат всички избори в битка срещу БСП. Получаваше се странна амалгама - всички обединени срещу левицата. Сега схемата започна да пуши и напълно изцикли. На много места се видя, че образът на политическото зло е ГЕРБ и леви и десни, макар и в необявен съюз, излизаха да ги посекат политически и успяха.
Тези избори затвърждат и една друга политическа трансформация, която става все по-отчетлива от гласуване на гласуване. От самото начало на прехода за БСП се говореше като партията на малките градове и селата и този мит оцеляваше съвсем доскоро. През 2017 година обаче се видя, че левицата вдига сериозно резултатите си в големите градове, а в малките населени места и селата е заплашена от изчезване. Процесът е плашещ, но закономерен, когато имаме полутоталитарна власт. В малкото населено място избирателят е видим, той е пред очите на властта и тя винаги може да го накаже, ако разбере, че е гласувал неправилно. Анонимност на вота имаме в големите градове, в малките тя е лукс, недостижим и недостъпен. ГЕРБ пуснаха пипалата си в малките населени места и селата, а БСП, дори против природата си, започва да става градска партия. Не оценявам тази трансформация, не казвам дали е за добро или за лошо, но е факт, че я има. Гласуването сега просто доказа този процес. Както доказа и пълното феодализиране на отделни градове и райони, дори и в София. Достатъчно беше да видите как много малки магазинчета бяха нашарени от край до край с плакати на Йорданка Фандъкова. Нищо в крайния резултат не доказва толкова топла любов към кметицата. На плакатът на ГЕРБ днес заместна ваденките на СИК и ВИС едно време. Те са знак за покорство, за васалитет.
Точно заради това БСП има какво да отчете на този вот. В такава феодална и корпоративна среда партията се представи повече от добре. Нещо повече - буквално преди местните избори управляващите в средата на годината садистично отразяха партийните субсидии и всички знаехме целта на занятието - БСП трябваше да бъде изсмукана финансово и поставена на колене. В такава ситуацията левицата не само не се удави, но разшири сериозно своето присъствие в местната власт и отбеляза поредните избори в които резултатите й се подобряват. Ако не беше БСП и в София можеше да не се стигне до балотаж, който софиянци преживяха за първи от 2005 година насам. Да не говорим, че най-накрая Фандъкова победи почти с фотофиниш, а това няма как да не вгорчава вкусът в устата й. Истината, че тези избори се оказаха рентгенова снимка за това какво предстои на следващите. Това е последният вот на който ГЕРБ успява да се мобилизира и да имитира стабилност и възход. С всяко следващо разиграване цената на победата им скача с ударни темпове и финалът им е съвсем близо. Не го казвам от пожелателно мислене. Всичко сочи, че крахът предстои.
И преди да приключим трябва да кажем и друго. Във всички столични райони, където печели "Демократична България", това нямаше как да се случи без гласовете на БСП. На призива на Нинова за отпор срещу ГЕРБ, дори и с цената на глас за градската десница, откликнаха хиляди столични социалисти. Подозирам, че повечето от тях след това са си търкали ръцете до кръв със сапун, но постигнаха целта си. Удариха допълнителен шамар на Фандъкова. Не съм сигурен, че десницата е била толкова активна във връщането на жеста, но това няма никакво значение. В "бастиона" на ГЕРБ вече има яростно опозиционно ядро към което трябва да прибавим и изключително знаковите победи на БСП в районите "Младост" и "Изгрев". Всичко това ме навежда на мисълта, че през новия мандат на Фандъкова доста по-рядко ще виждаме усмихнатото й лица и доста по-често ще се любуваме на истинския й лик - озлобената бюрократка, която усеща как плаващите пясъци на провала я поглъщат. Както се казва това ще е един от симпатичните ефекти на местните избори у нас. Те свалиха доста маски, а това е ободряващо. 
Особено в страната на безвремието и стабилността.