Tuesday, July 08, 2025

Три медийни етюда

 

1.

Репортерка пита Екатерина Захариева: "Български евродепутат се опита да осуети гласуването на доклада за еврото. Какъв знак даде България?". Тонът осъдителен, прокурорски...

За мен е очевидно, че България дава един-единствен знак с това - в страната има демокрация, има различни мнения, различни политически стратегии. Само по себе си това, че си против еврото не те прави враг на България и фактът, че медиите смятат обратното ги прави реален противник на демокрацията.

Да не говорим за използвания език. "Проруски партии в ЕП" - тази формулировка се лееше на всеки три минути. А какво означава това, никой не обяснява и не може да обясни. Всяко оспорване на политиката на Урсула е "проруско", това е политически капан, блато на безсмислието.

 

 

2.

... Слушам и формулировките - "преходът свърши", "исторически ден", "изпълнение на европейската мечта" и прекрасно знам, че тези клишета не са изпълнени със съдържание. 10 хиляди души в България твърдят, че това е окончателното откачане от руския камшик, тържество на европейска България и се чудя кого заблуждават. Въпрос на дни е да се окаже, че и това не е достатъчно, че влизането в еврозоната не ги е отървало от демоните и призраците.

Очаквам още през февруари градското дясно да твърди, че докато не поставим Иван Костов на банкнота от 5 евро, това ще е сигурен знак, че Путин коли и беси в България.

Защото такава е природата на лудостта и на безсмислието.

 

3.

В деня в който те пускат окончателно в еврозоната, единственият смислен разговор е за реалните доходи на хората, за неравенството у нас и как да бъде преодоляно. Цветанка Ризова (Аллах да я поживи) описа стряскаща перспектива. Тя зададе като неудобен следния въпрос: "Дали някой финансов министър няма да се изкуши да бъде добър към хората?". Това какво означава, че влизането там е изначално лошо, а "доброто" е изкушение?

Не обвинявам Ризова - това е част от общата каша на патетиката, която измества рационалното светоусещане.

 

Спрете света, искам да сляза!

Влизането в еврозоната не е повод за вувузели, а за равносметка колко много работа предстои оттук-нататък.

 

Monday, July 07, 2025

Провален човек

 

Провален човек си търси работа. 

Само така може да бъде описано ексцентричното поведение на лидера на ДСБ Атанас Атанасов, който отново се опитва да привлече медийното внимание към себе си със страстта на любител на алкохола, останал без пиячка.

Атанасов свиква поредното безплодно заседание на комисията за контрол над спецслужбите. 

Темата е максимално конспирологична - изслушване на ръководствата на службите за "рисковете за присъединяване на страната ни към еврозоната" и провежданите операции от чужди спецслужби за осуетяването му. 

Заседанието обаче ще е на 10 юли. 

Това е повече от интересно, тъй като ключовата дата за еврото е днес, когато ще гласува Европейския парламент, а след това и финансовите министри от ЕС. 

Което означава, че ако решението е "да", то тези митични операции на чужди спецслужби са били изцяло провалени и нещастни. 

Тогава за какво точно ще е изслушването? 

Да губим време на спецорганите, а Атанасов да изглежда мъдър, загрижен и правоверен?

Това свръхнатягане, този постоянен спектакъл, това чувство за свръхдраматизъм вече идва байгън. 

Десницата живее в перманентна фрустрация и се опитва да стовари своята лудост върху гърба на всички. 

Спецслужби, операции, заплахи. 

Явно прословутият тъй наречен генерал трябва да потърси съвсем друга помощ. 

Специализирана. 

 

 

Умберто Еко и соевият мейнстрийм

Теодоре Ушев с политкомисарски патос прави разследване във фейсбук: колко български музиканти ясно и публично са изразили подкрепа за Украйна? Обвинението е очевидно - нашите музиканти, доколкото ги има, си налягат парцалите, снишават се, а съвестите им трябва да са пламтящи поне колкото статус на Козилата...

Отдолу в коментарите градските комсомолци веднага се опитват да докажат, че не е така - Васко Кръпката били изразявал подкрепа (друг е въпроса кой изобщо слуша Кръпката, но за това ще си затворим очите), някаква звезда Котарашки бил помагал за организирането на митинги и нещо като певица на име Мила Роберт. Човек все едно хваща машина на времето и тя директно го телепортира в 1979 година на комсомолско събрание в столично училище.

 

Казвам това не, за да се заяждам. 

Всеки има право на политическите си убеждени, дори и тогава, когато не разбира абсолютно нищо от сложните процеси, а те са продиктувани единствено от соевия мейнстрийм и киноа-културата на вечните вегани.

Но тук си проличава едно отчетливо разбиране - личността няма никакво значение, песните нямат никакво значение, единствено важна е политическата позиция. Само тя е валидна в очите на политкомисарите от фейсбук.

Точно това забелязвам и в култовите истории за еврото, които ми попадат в нета - представители на средната буржоазия се гаврят с пролетариата. За някаква елитарна гъска не било важно как я е обслужил сервитьора, вежлив ли е бил, бързо ли е изпълнил поръчката, а това дали приема или не еврото. И, когато политическата му позиция не съвпада с нейната, политическата гъска си взема бакшиша.

Тези дни попаднах на абсолютно същата история, но с шофьор на такси. Човек се оценява единствено и само по политическото му поведение, всичко друго е бял шум в пространството. В това мислене няма място за живот без политика, това е синдромът на лудницата, която е пусната по градските улици.


Тази безкрайна политизация на абсолютно всичко - от културата до ежедневието, от концертите до поднасянето на кафе е типичен пример за "ур-фашизма", описан от Умберто Еко. "За Ур-фашизма няма борба за живот, а по-скоро животът се живее заради борбата", предупреждаваше мъдрия италианец.

Есето му се цитира често от безглутеновите мъфини на десницата, но винаги като оръжие насочено срещу комунистите, копейките и путинистите. А всъщност Еко описва точно тях - тяхната спарена, комсомолска политизация, която отдавна е като раков тумор в нашето общество...


Между другото още един белег има за ур-фашизъм. Той използва новговор. Коментарите под Теодоре го доказват - Мацква, Россея, РуZия, това е белег за самоидентификация на есесовците, които са готови да унищожат, унижат или наритат човек заради това, че не споделя комплексите на тяхната общност.

И понеже медийните звезди на културата са изцяло обзети от този дискурс, очаквам скоро да няма концерти, театър или романи. 

Всичко ще е един безкраен възглас в подкрепа на Украйна. 

Защото така трябва и фюрерите го искат...

 

Sunday, July 06, 2025

„Продължаваме промяната“ - печалният край на телевизионното чудо

 

"Продължаваме промяната" трябваше да е политическият и телевизионен пик на българския обществен живот. Партия, зародила се в гнева на летните улични протести от 2020 година, оформена в лабораторията на две служебни правителства и изваяна като телевизионен продукт за бърза консумация от политически сноби, кисели евроневрастеници и разочарован пролетариат. ПП трябваше да е нещо от онзи митичен метеорит, който преди 65 милиона години се е появил в орбитата на Земята, за да отнесе веднъж завинаги динозаврите и да ги превърне просто в археологическа загадка. Точно това беше свръхзадачата на ПП - да погребат старата политическа система, да я превърнат в руини в които бродят немощни признаци, да пратят Бойко Борисов в пенсия, а Делян Пеевски да е просто привидението в мазето за което никой не се сеща. Или поне това беше свръхразказът, който ни поднесоха Кирил Петков и Асен Василев, две фигури, изваяни по западния модел на вечните усмивки, напомпаните клишета, свръхпозивистичните обобщения и неясни обещания за светло бъдеще. Всичко това плюс бащинската подкрепа на Румен Радев превърна ПП в политическа комета - в третата партия в историята на прехода, която още със своята поява на сцената успява да спечели изборите и да сформира кабинет. Първите две, да припомним, бяха НДСВ, които обещаха за 800 дни да трансформират държавата и ГЕРБ, които дойдоха на крилете на обещанието, че ще отмъстят за целия преход и ще се превърнат в огнения Дамоклев меч на народа срещу затлъстелите от корупция елити. ПП пък обещаха политически живот без Бойко Борисов, дясна политика, но с леви резултати, ново отношение към гражданите и пълен триумх на духа на летните протести в политическия живот. НДСВ изкараха пълен управленски мандат, първия път ГЕРБ без малко не удържаха докрай и паднаха четири месеца преди края, а ПП в палав коалиционен формат с БСП, ИТН и ДБ успя да изкара само 7 месеца на власт. Славни, брутални и много кратки. Толкова продължи автентичния жизнен цикъл на поредното българско чудо, а всичко след това бяха наблюдения върху периода на полуразпад.

Днес, когато ПП се разяжда, агонизира, пелтечи и стене под напора на чудовищната корупция, която изплува из-под зализаната фасада, е трудно да върнем спомена за онази телевизионна магия, която превърна двама случайници в мощен политически фактор. Но въпреки това болезненото връщането в миналото е изключително важно, то е терапевтично, защото в противен случай България е обречена отново и отново да се дави в това телевизионно блато в което партиите изчезнаха и се появиха... "проектите".

ПП не се се появи като дясна партия, а не смятам и, че стана такава. Тя дойде на политическата сцена като максимално широко образувание, способно на всякакви коалиционни формати и сглобки и точно така се появи начело на властта. Ако преди 2022 година някой някога беше прогнозирал, че БСП и ДБ могат да бъдат коалиционни партньори под каквато й да е форма, носителят на тази идея сигурно щеше да бъде прибран в психиатрия. ПП обаче събра на едно място всички формации, които бяха срещу ГЕРБ и Борисов, а това я задължи да извърши онази голяма промяна, която да изчисти България от спарената мутренска атмсофера, и точно тук провалът беше оглушителен. Българският политически живот винаги се формира под натиска на две различни условия - или извеждаме на преден план битката с корупцията или си окачаме бесилката на вечното разделение "запад-изток". ПП станаха жертва на второто. Те дойдоха като комета, която да изпепели корупцията, но бяха ударени от геополитическото земетресение на сблъсъка в Украйна и мощното пренареждане на изначалните условия на управлението. Така на третия месец във властта по основните външнополитически теми Кирил Петков стана неотличим от Бойко Борисов и Делян Пеевски. В този миг въпросът с неговата оставка беше само въпрос на време. Той така и не разбра, че мисията му, върховната му мисия беше по съвсем друга ос, която трябваше да удържи докрай с цената на всеки компромис, ако иска партията му да получи автентичен живот. Вместо това той започна да се опиянява от елементарни хватки като колективно гонене на руски дипломати, игра с газовите договори на България, финтове на международната арена и дори бързото клякане пред Република Северна Македония. Така великото чудо на прехода катастрофира на седмия месец и започна да гълта вода.

След падането си от власт ПП бяха изправени пред екзистенциален избор. Накъде продължават в политическата мъгла? Така се зародиха очертанията на бъдещата им коалиция с Демократична България. Това беше тактически правилен, но стратегически страшно сбъркан избор. Тактически правилен, защото ПП даде възможност на градското дясно да си бие политически допинг и да стигне до нива на подкрепа, които никога, ама никога не е имало. ПП донесе периферията и я инжектира в старческите телеса на психодясното, за да го съживи от вечната му агония, която го паркира в територията между 100 и 300 хиляди гласа. Но дори и тактическия ход не донесе победа, защото ПП така и не успя да победи ГЕРБ на избори след 2022 година. И нито един човек в партията ни, нито една мъдра кратуна не се опита да си обясни това, да си зададе елементарния въпрос: "Защо, по дяволите, ние, които сме най-умните, красивите, мъдрите и съвременните не можем да победим Бойко Борисов?". Нито един от ПП не се опита да даде болезнения отговор. ПП, заедно със своята опашка ДБ, не победи, защото така и не успяха да разграничат своя евроатлантизъм от този на ГЕРБ. Тази орбита ги засмука, напълно обезмисли и ни доведе до снимката на която Кирил Петков, Бойко Борисов и Делян Пеевски стоят на една маса ухилени до ушите и говорят възхитено със Зеленски, приписвайки си обща заслуга. Именно в мига в който ПП не успяха да победят, стана ясно, че Сглобка ще има и, че тези, най-светлите и идейните, ще клекнат на Бойко Борисов, а той като боа ще изсмуче бавно живота от тях. И тук пак стигаме до големият телевизионен проблем на новата партия - те не се опитаха да поставят на политическа основа своето участие във властта с Борисов. Не, те се опитаха да го обяснят като победа - ето ние ги принудихме да имат само един министър, а всичко останало е наше. Борисов предварително беше изчислил, че реакцията им ще е точно такава, точно толкова посредствена и заради това удави с наслаждение управлението им в ежеседмични скандали и ужасяващо тъпи промени в Конституцията. Ако те са силата, както твърдят, защо не успяват да спрат усещането за спад на държавността? Точно там някъде в коктейла от самозаблуди, лъжи и евроатлантическо самоуспокоение ПП започна да се срива към дъното. Защото на втората година от своето съществуване тя се превърна в поредния десен куку-проект, поредната банална формация, която е пълна с лъжи и самочувствие, поредните млади и амбициозни костюмари, които гледат да вземат каквото може и после да бягат в чужбина. Точно това чухме в записа от техните съвещания, точно това видяхме и приложено в практикат

Казах, че решението е за коалиция с ДБ е стратегическа грешка, защото по този начин ПП загуби моментално всички хора, които вярваха в тях като представителството на по-широк кръг. Това с коалицията беше сектантски ход, който омаломощи базата и превърна ПП в политическа баналност. А оттук пътят до пълномащабната корупия е огромен и гладък като западна магистрала.

И точно това виждаме днес - кметове на ПП, командвани за нагласени поръчки и отделяне на проценти за партията. Хвърчане на оставки и взаимни обвинения. Масов отлив от редиците на телевизионното чудо. Зле прикрита радост в ДБ на които отдавна им е писнало от техния коалиционен партньор и неговото извиване на ръце. Виждаме истинската агония на дясното пространство, която ирочно идва точно, когато останаха в опозиция. Всъщност това е другата особеност на ситуацията ПП бе създадане не като идеологическа партия, а като партия за властта, буквално брат-близнак в това отношение на ГЕРБ. В мига в който структурите на партията бяха разтърсени от опозиционост, формацията започна да оцелява единствено чрез корупционните си артерии в местната власт и постоянното смучене на приходи оттам. Това е голямата трагедия на българската десница, нейната епична ахилесова пета - тя не знае как да стои в опозиция, защото точно в това състояние си личи, че тя няма никаква обществена база. Има единствено едни политически зомбита, хронично недоволни и вечно фрустрирани, които все трябва да носят промяна, но единственият резултат от тяхната дейност са разрушения, тъпотии и вечна тъга. 

Точно така трябва да си обясняваме края на ПП. 

Защото това е краят. 

ПП вероятно ще оцелее още няколко сезона на сцената, ще се набърка поне още в три-четири корупционни скандала, но от нея вече нищо не е останало. 

Кирил Петков ще е в Канада, Асен Василев на гурбет, а Лена Бориславова ще гледа второто си дете по градските пейки и ще бистри четвъртия брак на Джеф Безос. 

Така приключват телевизионните чудеса. 

И пробвайте да кажете тази реплика с наслаждение. 

Заслужава си.