Thursday, August 25, 2016

Защо кандидатът на ГЕРБ тъне в мистерия?



Политическият пейзаж в България само за две години заприлича на платното на сюрреалист, който е прекалил с шампанското и кокаина. По време на предсрочните избори през 2014 година имаше всички съставки за политическа стабилност. ГЕРБ успя да всмуче в своята политическа орбита не само реформаторите, които тогава приличаха на кол-гърла убедена, че ще успее да накара клиента си да се ожени за нея, но и телевизионните патриоти, както и псевдолевицата в лицето на АБВ. Тази алхимична смес трябваше да гарантира парламентарно спокойствие и цял мандат на "новия Бойко" (спомнете си, че имаше такава митологична фигура в онези размирни и далечни дни). Но тази кула от пясък рухна с драматичен тътен. Половината реформатори се самообявиха за шизофренна опозиция, патриотите започнаха да осъзнават, че са били измамени и изнасилени, а в АБВ изведнъж се отказаха от тежкия първановизъм, че "няма ляво и дясно" и тръгнаха да се сгушват в прегръдката на БСП, за да се спасят от пътешествие към бунището на политическата история. Междувременно и светът изтрещя съвсем напълно, тероризмът сгърчи Европа в своя мракобесен примитивизъм, а бежанската вълна се превърна в нещо като проклятие за Европейския съюз и освети драматично неговата неспособност не само да отговаря на предизвикателствата, но дори и дефинира точно проблемите си. В тази ситуация новия Бойко се стопи напълно и стария Бойко се появи в своя пълен телевизионен блясък, пътешественик от сутрешен блок на сутрешен блок, медиен гуру, който съчетава комизма на буфосинхронист с драматизма на изтрещяла врачка от нощно предаване. В държавата се струпаха и други облаци. Руснаците спечелиха арбитража на АЕЦ "Белене", натовските ястреби в кабинета напълно изперкаха и започнаха да се държат като държава в държавата със собствен дневен ред, чертан вероятно от чуждо посолство, и на целия този разпадащ се декор на българската демокрация изведнъж разкри, че страната ни е изправена пред море от проблеми, пред буря, която наближава, а най-доброто, което властта има като стратегия е да раздава страстни поклони пред чужди правителства, да се огъва пред всяко искане отвън и да се надява, че вселената е магическо място и проблемите ще ни подминат като по чудо.
Точно този политически вакуум преформатира политическият пейзаж в страната. "Атака", НФСБ и ВМРО се прегърнаха в общ съюз. Нека да напомним - само допреди година телевизия СКАТ изобличаваше Волен Сидеров във всяка възможна подлост, която можеше да хрумне на развихрените репортерки, а пък медията на "Атака" наричаше Валери Симеонов "най-големият разпространител на гей-порно в България". Телевизионните различия обаче бяха погребани и националистите за първи път в най-новата история отиват обединени на президентските избори. Национализмът в България изначално е опозиционен. Той трудно може да съществува в рамките на управляващо мнозинство, защото губи своя експлозивен и експресивен характер. НФСБ точно заради това приеха "Атака" отново, за да се опитат чрез нейната ярост да презаредят собствените си повехнали редици, а и депутати.
БСП също показа признаци на неочакван живот. Да, мнозина се опитват да тълкуват вътрешните скандали като признак за смърт, без да осъзнават обаче, че този процес осигури на левицата медийно внимание за което тя можеше само да мечтае. В крайна сметка социалистите номинираха изненадваща кандидатура - бившият шеф на ВВС ген. Румен Радев. АБВ веднага се опитаха да си го припишат, но подобно политическо лешоядство винаги е било характерно за тази миниатюрна формация. БСП даде знак, че иска сериозно да се бори за президентския пост, защото опита изнендваща маневра, стратегия, която обърка Бойко Борисов и го накара да се размърда в своето полубожествено безвремие на големия разпад на държавата.

На този кипящ фон изведнъж ГЕРБ като че ли зачезнаха от хоризонта. Някъде в началото на горещия юли Цветан Цветанов съобщи, че ще обявят кандидата си през септември и толкова. Няколко седмици по рано пък в едно свое телефонно обаждане до телевизия Бойко Борисов публично оповести под формата дълъг монолог, че нито той, нито Цветанов ще бъдат кандидати. И толкова. Ако ГЕРБ не бяха управляваща партия подобно забавяне можеше да получи обяснение с някаква стратегическа мисъл, с някакъв таен план за президентска доминация, но в настоящия случай забавянето е много повече симптом на тайна болест. ГЕРБ като чума избягаха от даванетто на оценки на досегашния президент Росен Плевнелиев, излъчен от техните редици, защото всяка оценка, която не започва с изречението: "Това е най-слабия държавен глава, който сме имали", ще се върне като камикадзе опасано с бомби, за да взриви политическия авторитет на нейния автор. В тази ситуация изведнъж стана ясно, че ГЕРБ не са наясно какво искат да постигнат на президентските избори - трябва ли им победа на всяка цена, искат ли да задържат креслото на "Дондуков" 2, какво смятат, че трябва да символизира техния кандидат. Атмосферата на мистерия винаги е контрапродуктивна. Из медиите плъзнаха различни варианти за действие на партията, но всеки един от тях разкрива стратегическа слабост и проблем. Заради това нека да направим един бърз преглед на имената, които се завъртяха в мозъкобъркачките на телевизиите и скандалните сайтове, за да се убедим в това.
Първоначално се появи името на вицепремиера Томислав Дончев като личен фаворит на Бойко Борисов за поста. Това може да се тълкува като израз на чувство на черен хумор. Дончев е ходеща карикатура на "експерта", тази любима фигура на родните политически инженери. Той е майстор на скучното слово, дългите неразбираеми тиради и никой никога не е чувал свестен политически анализ от него. Ако светът беше спокоен и предвидим може би Дончев щеше идеално да се впише в обичайната евроскука и клишета, но в ситуация на турбуленция кандидат като него ще е политическо фиаско.
След това се появи друг слух - кандидатът щял да е жена и да носи името Цецка Цачева. Ако дори за миг в ГЕРБ са обсъждали този вариант значи трябва спешно да си потърсят психиатър. Цачева вероятно не е човек без качества, но има харизмата на андроид, който повтаря каквото са го програмирали. Тя е неспособна на самостоятелно политическо действие, а не се е отличила и с нищо особено като парламентарен началник. Цачева щеше да е кандидатът на политическата арогантност, на самозабравянето на една партия до такава степен, че да си повярва, че всеки политически бройлер от нейната лаборатория може да бъде изваден пред хората и подложен на пряк избор. Вярно е, че най-важното е кой брои бюлетините, но дори и фабриката за избори на ГЕРБ щеше да се озори, за да наложи Цачева като бъдещ държавен глава.
Из медиите се завъртя и един екзотичен вариант. Еврокомисарката Кристалина Георгиева след неуспешния опит да се наложи като кандидат за шеф на ООН да бъде върната у нас, за да стане кандидат на ГЕРБ. Погледната от птичи поглед Георгиева е идеална. Тя е един огромен социологически балон, защото се намира на достатъчно разстояние от България, за да не дразни електората. Въпреки това обаче еврокомисарката напоследък отнесе доста хейт от телевизионния народ. Повод за това стана едно нейно интервю в което тя обяви буквално следното: "Бежанската вълна в този свят, който се тресе от конфликти и природни бедствия, е като бавно движещо се цунами. Ако не предприемем мерки, това цунами неизбежно ще ни удари и нас в Европа". Страховит лупинг. Направо политическо салто мортале. Защото само преди една година Кристалина Георгиев в порив на евролиберализъм говореши как бежанците ще обогатят генофонда на нацията, ще ни решат демографския проблем и ще ни подействат като мотор на икономиката. Човек способен на толкова рязка смяна на позицията трудно ще спечели любовта на настръхналите от напрежение и гняв българи. Социологическите балони най-лесно се пукат.

И най-накрая ни остана да видим топварианта за ГЕРБ - номинацията на самия Борисов. Независимо дали го признава или не той със сигурност опипва почвата за смяната на своето работно място с друго. Пред него обаче се издига стена от нерешени политически проблеми. Държавата затъна в икономически проблеми, престъпността се върна на нивата от 90-те години, здравната реформа заприлича на фабрика за концлагери - явяването на Борисов на пряк вот сега може да му причини тежък политически дискомфорт, а дори и да го извади от политиката, защото една загуба, само една загуба за ГЕРБ и аурата на победителя изчезва завинаги. След това каквито и драматични жестове да прави, каквито й действия да предприеме, първото, което трябва да извърши е да купи надгробен паметник на харизмата. Заради това неговите действия в последните два месеца приличат на отчаян опит да си създаде друг образ, да търси разширяване на базата на своята партия. Всички телефонни разговори с Путин, образът на миротворец, идеята за демилитаризация на Черно море - това бяха театрални пиеси, за да види дали номерът няма да мине, дали не може да получи още един шанс да остане на върха. Само, че има и друг проблем. Президентството е символична власт. А Борисов иска да е там, където се командва наистина. Същевременно инстинктът му за оцеляване ясно му подсказва, че един ден това управление ще бъде наказано страховито, че то ще бъде разпиляно на избори, защото не само не донесе промяна, реформи и просперитет, ами демонстрира чудовищна наглост и политическо черноборсаджийство. Това е капанът пред който е изправен генерала, а дори и любовта на медиите не може да го извади от там. Времената се променят драматично, светът се променя, а ние си имаме на власт една останка от миналото, която не иска да повярва, че историята не е спряла и се моли да не бъде пометен от ветровете, които духат с пълна сила. Уморените коне обаче имат ясна съдба. Дано Борисов да е чел друга книга освен "Винету"? 
Щеше поне да е наясно какво да очаква.

Friday, August 19, 2016

Целувката на Първанов е като целувка на вампир за ген. Радев




Без много голяма изненада, със солидна доза театрално преиграване, АБВ и БСП стигнаха до съвместна кандидатура за президент. Двете партии се спряха на въздушния ас, който стана политическа сензация, преди дори да се е опитал да говори по политически теми - ген. Румен Радев. Ако в политиката се раздаваха "Златни малинки" (кинонаградата за най-лошо актьорско изпълнение), то призьор тази година със сигурност щеше да стане Георги Първанов. Пред медиите той обяви, че партия АБВ направила компромис. Не исторически, но едва ли не екзистенциален. АБВ се отказвали от кандидатурите на самия Първанов и на Ивайло Калфин в името на широката лява коалиция. Ако реалността приличаше поне малко на филмите вероятно в този миг трябваше да оттекне светкавица и да изпепели експрезидента заради некачествена игра и пробутване на врели-некипели, които трябва да минават за голяма политика.

Всъщност курсът към съюз вляво е нещо като спасителна операция за АБВ. През 2014 година тази формация влезе на ръба в Народното събрание с малко над 4 процента. Още тогава се появиха и първите подозрения, че това парламентарно представителство се дължи изцяло на договорка между Борисов и Първанов, както и на това, че изборната машина ГЕРБ преля гласове на малката партия, за да държи шах Реформаторския блок, а и всички останали партии. По-късно АБВ щедро се отплати за тази услуга като гласуваше всяка дивотия на управлението - почвайки с безбожния заем от 16 милиарда и приключвайки с увеличаването на пенсионната възраст.
Кандидатурата на ген. Радев предизвика турбуленция в левицата. В БСП отдавна е навик партията преди избори да се тресе като човек с паркинсон и да се отдава на мазохистични игри с наслаждение непознато в друга част на вселената. Този път обаче нещата бяха на път да излязат от контрол. Стигна се до страховитата ситуация заместник-председателят на партията Стефан Данаилов да дава разтърсващо интервю за това как трима или четирима от членовете на Изпълнителното бюро играят срещу Корнелия Нинова и правят заговор срещу нея. Двама от обвинените, Юрий Асланов и Костадин Паскалев моментално хвърлиха оставки, които не бяха приети, но пък ясно показаха, че БСП има някакъв проблем, който се е възпалил като гнойна рана и никой не е наясно как да го реши. И този проблем със сигурност не се крие в личността на кандидатите за президент. Нито Мая Манолова, нито ген. Радев сами по себе си са в състояние да разтърсят левицата като земетресение от 6-та степен по Рихтер. Просто в конфликтът, който се очерта, в разкопаните разделителни линии, в разменените яростни обвинения и хвърлени оставки си личи един много по-голям проблем, който е чисто политически и докосва онези недра на партийната сърцевина, които са в състояние да пулсират дълго време от болка, страст и гняв.

Проблемът дори не е отношението към АБВ, въпреки, че поставен така той изглежда много по-ясен и смислен. Всъщност става дума за това дали БСП е в състояние да запази своите политически идеи, недокоснати от корпоративния мрак, от зависимостите, които са станали тумора на политиката, и от шокиращата безпринципност, която ако се развие като тежка болест може един ден да се прояви като коалиция между БСП и ГЕРБ, което очевидно е новият мокър политически блян на Бойко Борисов. Левицата един път беше почнала същия разговор за себе си, но тогава лидерът Михаил Миков подцени няколко неща. Първо - идеологическата дискусия в партията няма как да се води при притихнала парламентарна опозиционност. БСП се опита да се прероди като автентична лява формация, само, че в медийната демокрация е много важно да не създаваш усещане за самоизолиране от света, реактивността на събитията е свръхценност, а левицата подцени всичко това. И второ - радикалната лява политика изисква радикална решителност. Защото България в нейния днешен вид е изцяло десен проект, отровата на десните аксиоми е проникнала и в доста леви хора, а да се опълчиш срещу статуквото се изисква огромната смелост да довършваш нещата докрай. БСП се препъна в тези две точки и резултатът беше драматичен - на местните избори левицата не успя да победи в нито един областен град.
Парадоксално е, но след конгресът през май, когато Корнелия Нинова изненадващо стана лидер, хора, които гравитираха край нея, започнаха да твърдят, че разговорът за левия курс спира веднъж завинаги и партията няма да се занимава с разни идеологически досади, които са път за никъде. Самата Нинова беше доста по-предпазлива в своите изявления. Тя също поиска идеологическият разговор да спре, но не, защото той е вреден за партията, а защото според нейния анализ БСП вече е станала автентична социалистическа партия и дискусията е излишна.
Само, че новото ръководство почти моментално се сблъска с проблемите, които Мишо Миков трябваше и искаше да реши. И най-важният от тях е - къде е границата на компромиса, какво може и какво не може да си позволи една автентична лява партия в своя път към властта. Именно вариациите на този проблем днес се проявяват под формата на тежка кашлица в левицата.

Заради това широката коалиция с АБВ се превърна в първия боен рубеж. БСП трябваше да премисли много сериозно сближаването с Първанов. Експрезидентът тръгва към БСП не, защото е такъв фен на лявата коалиция, а защото заради собствените си маневри остана без нито един друг изход. Ако проследите политическите пируети на Първанов в последните няколко месеца ясно ще видите това. На конгреса на АБВ в средата на май например бившият държавен глава съвсем не очертаваше ляв съюз. Напротив - на него му се искаше максимално широко обединение. Той си го представяше като някакъв Франкщейн, скован от много части - центристки, ляво-център, дясно-център, с патриотичен акцент, с леви формаци...Не напразно тогава някой се пошегува, че това не е коалиция, а тюрлю-гювечът на Георги Първанов. Само, че приготвянето на тази екзотична кулинария се провали с гръм и трясък. ВМРО тръгнаха да правят собствено коалиционно обединение с останалите националисти, нито една десноцентристка формация, с изключение на микроскопичната "Гергьовден" не пожела да преговаря с Първанов, а пък самостоятелно явяване на изборите на АБВ ще е като да играеш на руска рулетка с лека картечница. Заради това Първанов имаше само един изход от своя лабиринт - да преглътне гордостта поне за пред медиите и да изиграе сценката какъв огромен компромис прави като се връща към партията на която заби нож в гърба в най-трудните мигове на 2014 година.

В деня в който стана ясно, че БСП и АБВ са стигнали до съгласие и обща кандидатура обаче Първанов отново направи нещо, което тепърва ще анализираме дали е било знак за съгласие или бомба с часовников механизъм. Експрезидентът сътвори нещо като ода за ген. Радев, целият се разтече от похвали, комплименти и политическа страст. Не пропусна да напомни, че и лично той е подписал указа за неговото генералско звание. Това е нож с две остриета. Похвалите от Първанов са като целувка на вампир. Те не само не помагат за утвърждаването на кандидата, но и изцеждат неговия все още крехък политически образ. Първанов го прави съвсем целенасочено. Той държи да остави знак, да каже макар и не право в очите, че ген. Радев е едва ли не негова кандидатура. И не е важно дали това е така или не, важното е, че с подобна подкрепа авиаторът не може да се гордее кой знае колко много, защото тя ще вдигне и вече вдига такова цунами в БСП, че партията още доста време ще кипи. Изобщо най-добрият вариант за действие щеше е да Георги Първанов и Румен Петков да се скрият до края на кампанията и изобщо да не се явяват, защото всяка тяхна поява по медиите ще предизвиква нови колизии в БСП.
И тук вече опираме до най-големия проблем. Първанов също сам по себе си нямаше да е чак такъв обект на спор, ако не беше разглеждан като човека, който може да се превърне в територияна която БСП и ГЕРБ да си стиснат ръцете. В този смисъл конфликтът в партията днес не е самоцелен или безплоден, а много важен за бъдещето. Левицата не може да си позволи колаборация с ГЕРБ, БСП ще бъде пресушена от политически ресурси, ако си позволи да заиграе танца с Бойко Борисов. И заради това кампанията на бъдещия кандидат за президент ще е от ключоно значение. Именно през нея може да се види дали наистина е имало нещо скрито в процеса на номинации и доколко левицата е в състояние да предложи ясна лява алтернатива на всички българи.

Скандалите отминават, интервютата се забравят, личните спорове утихват, но това, което остава след цялата мътилка и буря, че българите отчаяно искат някакъв различен живот, нещо, което да ги отърве от бремето на безвремието и вакуума. Това е голямата отговорност пред левицата. И заради това БСП трябва да внимава за всички вампирски целувки и юдински комплименти, които ще получава. БСП вече няма твърд електорат. Тя има хора, които искат да бъдат печелени с автентични идеи преди всички избори. Да не се окаже в един момент, че левицата е тръгнала да гони митичната периферия докато останалите избиратели са се разбягали отвратени от първановщина, усещане за сенчести игри и всякакви други дивотии.

Friday, August 12, 2016

Премиерът, който се тресе като желе




Бойко Борисов е на път да разруши образа на политическият мачо, който дежурните по любов медии му градяха толкова години. В студиото на Нова телевизия вчера видяхме един премиер, който изпадна в апология на политическото подчинение. Дори главата му да вземели отношенията с Турция трябвало да са добри. Той бил готов да направи всичко в името на тази цел. Целият този поток на съзнанието трябваше да служи като оправдание за предаването на бизнесмена Абдуллах Бююк в ръцете на турските власти. Пред очите ни се разкри потресаваща картина - един премиер, който се тресе като желе, безпомощен пред външните заплахи, напълно предал се морално, разрушаващ пред очите ни всички онези ценности, които божкем характеризираха европейската цивилизация.
Във филма "Борис I" има една много интересна сцена. Българският цар е готов да даде в името на сключването на мир своята най-красива наложници и най-добрия си кон. Но отказа да предаде дори и късче българска земя. Сцената е метафорична. Тя идва да покаже кое е ценното като говорим за една държава. Ценното е територията, духът, нравствеността. Борисов е антиобраз на Борис. Телевизионните му гърчове и реалните му поклони пред Ердоган го показаха. С подобно поведение обаче той не спасява България от никаква потенциална заплаха. Точно обратното - всеобхватното желание да приведеш гръбнак пред чужди интереси и да им се подчиниш изцяло всъщност e с пъти по-голяма заплаха за националната сигурност от всичко останало. Не напразно турските вестници излязоха с труимфални заглавия как българският премиер е готов да им даде главите на всички от организациите на Гюлен. Проправителствените медии на Анкара като пирани надушиха автентичния страх на нашия премиер и заръфаха радостно. А сега нека да видим дали от Външно или отнякъде другаде, ще се осмелят да оспорят заглавията и да кажат, че това е пропаганда. Всички знаем, че подобно действие няма да има. Те просто ще премълчат, ще се скатаят. Защото оттук-нататък е ясно, че отношенията между България и Турция ще бъдат доминирани от подчинението.


Гледайки унизителното поведение на Бойко Борисов и страхът, който се стеле неприятен аромат около него, човек започва да се пита разни неща. Например - къде изчезна онази държава, която през 2011 година (при първото управление на ГЕРБ) отказа да предаде скандалният Ахмед Чатаев в ръцете на руското правосъдие. Съвсем наскоро тази история отново нашумя, припомниха се правозащитните вопли как Чатаев няма да получи справедливост в Русия, а го чакали изтезания. И онази България го спаси. Пет години по-късно Чатаев се оказа основен организатор на зловещия атентат на Истанбулското летище. И какво се оказва - България е готова със зъби и с нокти да брани един терорист и психопат, а бърза да се отърве от невинния. Ако това трябва за минава за ред и справедливост, то очевидно ние сме изградили някаква правова държава-мутант, която селектира и се грижи за извергите и отказва да се бори за живота на хора, които са виновни само с това, че политическите им убеждения не са в хармония с един все по-авторитарен и мракобесен режим.
Най-лошото е, че оттук-нататък не ни чака нищо по-добро. Навелият се веднъж ще се наведе и втори път. После трети. Цялата политика на Борисов се състои от навеждания, лупинги и маневри, които водят до повик за повръщане за всеки, който волю или неволю е принуден да бъде част от тази анти-България, която Борисов изгради под благосклонния поглед на толкова много съвести на нацията. Заради това не искам да слушам лицемерните им хленчове днес.
Те също са съучастници на безчестието. 

Thursday, August 11, 2016

Куку-дясното отдавна се нуждае от своя доктор Енчев




След като два пъти бе вкаран в поза "исторически компромис", а след това принуден от силата на обстоятелствата да се затресе от величествена шизофрения на власт ли е или в опозиция, напоследък Реформаторския блок е позачезнал от общественото внимание като порноактриса, която е излязла в пенсия и се е посветила на четенето на дзен-литература, за да открие къде точно е сбъркала в житейските си избори. По всяко друго време електоратът щеше да въздъхне с облекчение, защото изчезването на РБ от хоризонта рязко повишава психическото здраве на нацията, но точно преди президентски избори това е израз на някакъв болестен симптом. Кампанията за изборите започна с пълна сила. Медиите са пълни с новини за мистериозното мълчание на ГЕРБ, за скандалите, които разтърсват левицата, но това все пак са новини, които издават вътрешен живот, опит за търсене на стратегия, пулсация на истинско съществуване. А реформаторите са се покрили като депутат в публичен дом на входа на който го причакват папараци. Ошашавеният от сутрешни блоково средностастическите зрител на републиката отдавна не получава смислени новини от десницата. Най-много кукудясното да се обади с някоя декларация, че Путин води хибридна война срещу Буркина Фасо, която е преоткрила евроатлантическите ценности насред африканската жега. Няма ги никакви и май са в депресия като Веселин Маринов, когато разбере, че Цветан Цветанов няма да два на негов концерт. Признаците са налице, а сега нека да прегледаме съвестно новините, които изплуват от страна на психодясното. Но нека да поставим нещата в контекст, защото иначе рискува да се объркаме напълно в това пътешествия в бездните на лудия ум.

Преходът се случи като черен виц за реформаторите (наследниците на гордото някога СДС, което днес се е свило до снимки на еротичните дълги крака на госпожа Лукарска, щедро показвани ни от медиите, защото то СДС няма какво друго да покаже). Първите десет години от прехода десницата беше абонирана за президентския пост. Той дотолкова й беше даден като привилегия, че през 1996 година сините успяха да изберат за президент абсолютно неизвестния бракоразводен адвокат Петър Стоянов, за който по онова време вероятно не бяха чували и част от най-близките му роднини. След това играта загрубя. През 2001 година Стоянов бе изритан от "Дондуков" 2 много болезнено, защото всички медии, шамани, политолози, астролози и екстрасенси на свободна практика твърдяха, че няма начин той да не е победител. Е, да, ама ама президент стана лидерът на БСП тогава Георги Първанов, на който всички отреждаха трето, даже четвърто място. През 2006 година нещата бяха още по-болезнени. Кандидатът на десницата Неделчо Беронов остана трети с 9,75% и дори не успя да докрета до балотаж. Тогава всички смятаха това за дъното. Появиха се анализи, че десницата е на критично ниската си точка, както и бодряшки уверения, че нещата са толкова лоши, че просто няма как да се влошат повече. Пет години минаха като кошмарен сън в който Искра Фидосова се опитва да прави стриптийз. През 2011 година десницата със своя кандидат Румен Христов получи 1,95. Тоест от 20 години десните не са помирисвали свестен резултат на президентските избори и след като "умните и красивите" реанимираха зомбито на ДСБ и СДС, които останаха извън парламента през 2013 година, случайният политически наблюдател би очаквал някаква нова активност, някакво развитие и подем. Уви, реалността винаги е по-цинична от надеждата.

Реформаторите се опитаха да дадат ранен старт на своята кампания. Само, че вместо вятър в крилата, той като гилотина им оряза перата. В средата на май Радан Кънев излезе от заседание на Реформаторския блок и обяви, че десницата номинира за президент Росен Плевнелиев. Тук, разбира се, има проблем. Плевнелиев винаги е бил кандидат на ГЕРБ, а и през своя мандат не е показал дори елементарно желание да се разграничи от партията си, макар и фактически да не е бил неин член. Действието е сравнимо с това някой да поиска да спи с жената на съседа си, без да информира дори и нея, а даже и да се стисне да почерпи. Вълната от възмущение стана тревожно голяма, когато се установи, че Плевнелиев дори не е бил питан за тази номинация. Така се оказа, че Радан Кънев фактически прави огромна интрига срещу държавния глава. И този финт се оказа успешен. Няколко дни по-късно Плевнелиев обяви, че няма да участва в президентските избори и се оттегля по лични причини. Откъде дойде това ритане по кокалчета, това реформаторско бутане с лакти и плюене в лицето, ще остане една от загадките, които ни предстои да осветяваме. Но тогава много хора с основание подозираха, че Радан разчиства пътя за себе си. Лидерът на ДСБ обаче напоследък не дава никакви заявки за своята кандидатура. Наскоро той пусна снимки как се е отправил на почивка с кемпер, управляван от жена му, което никак не говори в полза на идеята, че той се е престрашил да влезе в битка. Най-вероятно Кънев е изчислил, че само с гласовете на реститутките и психодесните трудно ще може да щурмува "Дондуков" 2, да не говорим, че в партията му е започнало тревожно брожение срещу него и банда от стари костовисти чака с мачете в ръката, за да вземе главата на лидера си при всяка негова грешна крачка.

Вместо Радан творческата лаборатория по безуми на РБ, наречена Граждански съвет, се събра на своя сесия (вероятно в някое тайно подземия с черни стени и обвито в готварско фолио, за да се пазят от това Путин да ги подслуша) и номинираха като потенциални кандидати за президенти Трайчо Трайков и Гроздан Караджов. Не знам как става тоя процес в десницата, ама очевидно при тях номинирането за някакъв пост е сравнимо с това да ти пратят килър по следите. Защото веднага след като чу новината Трайков медийно въздъхна: "Предпочитам да не съм аз". Гроздан Караджов предпочете да не коментира нищо, а всички знаем, че мълчанието е съгласие. От друга страна едва ли има държавна длъжност, която Караджов да откаже. Човекът е пълен с амбиции и вероятно не би се поколебал да оглави и Агенцията по бежанците, стига да открие сметка в това.
Изтеклите имена обаче се оказа грандиозен гаф. Някой от гражданският съветник ги пуснал на медиите, а не трябвало да го прави. Да, няма как да не повярваме. Това е стара схема за тестване на обществени настроения, но реформаторите съществуват 20 години назад от нормалното време, така че нищо чудно да мислят, че номерът им е върха на сладоледа. Месец след тази банална конспирация обаче в реформаторските среди се появи първата по-реална кандидатура - група интелектуалци предложиха на РБ да издигнат за президент скулпторът Велислав Минеков, яростен борец срещу политиката на Вежди Рашидов и човек, който не обича да мълчи пред властта. Само, че още в първите си изяви Минеков показа, че е непригоден за реформаторите (той май заради това напусна навремето РБ), защото си казва мнението честно и не му пука от фобиите на електората. Пред една телевизия той обяви, че според него кандидат на БСП (имаше предвид Мая Манолова) може да обърне дори и кандидатурата на Борисов. Дали това е вярно или не, може много да се спори, но е показателно за качествата на Минеков, който не обича да фризира своята вътрешна истина. И заради това, убеден съм, РБ ще го изхвърли като външно тяло. И всъщност имената в десницата са дотук. Другото е мълчание. А вероятно и мляскане с очакването трупът на още някой от нашите да бъде сложен на политическата трапеза.

Но понеже трябва да завършваме анализите с оптимизъм напук на сдухаността на времето, ще си позволя да диагностицирам десницата по-дълбоко. Тя (десницата) така и не успя да намери своя доктор Енчев. Някой нормален политик, който да й направи лифтинг на бръчките, да изсмуче реститутките мазнини от стомаха, да извади по едно-две костовистки ребра от двете страни на гръдния кош, за да може талията й да стане по-впита и секси, да им бие хиалуронова киселина в устните, за да не може тя често да вади змийския си език на показ. А най-накрая да й повдигне й бюста, че няколко поколения ментално объркани политици така прецакаха медийнийят образ на десницата, че в последните години тя съществуваше като вампир, който предъвква втръсналият на всички антикомунизъм, без възможност поне малко да се обнови и поне веднъж да предложи някаква свежа идея за България - идея за вдигане на доходите или за подобряване на икономиката. 
Но какво да се прави - ще си търпим старите реформатори и ще видим дали някой някога ще измисли хапчета, което да ги поправи поне малко. 


Wednesday, August 10, 2016

Геополитическите пируети на един български премиер




"Правим всичко за САЩ". Това любовно признание на премиера Бойко Борисов като сценка от сапунен сериал продължаващ до края на вечността, май и до днес е основния смисъл на външната политика на България. Министър-председателят го прави в средата на октомври миналата година. Понеже у нас всяко чудо е за три дни, а паметта за миналото трае само 15 секунди ще припомним още крилати фрази от монологът на Борисов. Струва си да се прочетат, макар и да предизвикват стомашни спазми и безнадеждност голяма като цунами.
"Признали сме Хизбула за терористична организация. Спрели сме три големи руски проекта. Спрели сме руски самолети над морето. Това, ако не е партньорство, какво е?", обръща се към американският бизнес Борисов. Да, в думите му се усеща лека молба да бъде взет на сериозно и да бъде припознат за равностоен партньор, но това е неизбежно при разговор с американците, особено, ако преди това си превивал гръб пред тях при всяко охкане на американския посланик.
Тирадата получава нови висини, когато Борисов отваря дума за американския бизнес. Там вече думите му звучат трагично. "Толерираме го (разбирай - американския бизнес), дори и когато не е за толериране. Приемаме договори, които дори не ми се четат. Правим всичко, за да толерираме американския бизнес тук".

На друг премиер в Европа тази реплика никога нямаше да му се размине. Толерирането в разрез с правилата е чудовищно нарушение на законноста. Но медиите, които иначи дебнат като ченгета в нощта, за да се правят на високоморална полиция в името на правилата и дума не обелиха за тези терзания на Борисов. Защото у нас има един негласен консенсус. Оказва се, че американските геополитически и икономически интереси винаги се възприемат като нещо естествено, нормално, приемливо. Вероятно, защото за съпроводени с грантове, но срещу тях никога няма да чуете дума или пък да прочетете протестен текст. За тях се мълчи точно както човек мълчи за венерическите болести - те са срамна тайна на личността, която се опитва да не се сеща твърде често за нея.
Тази ретроспекция беше необходима, защото без нея трудно ще схванем последните геополитически пируети на премиера. 10 месеца след любовната си тирада пред американския бизнес от далечна Русия най-напред научихме, че Борисов е потърсил телефонен разговор с Владимир Путин.
Но нека преди това да поставим този разговор в още един контекст, който трябва да се напомня постоянно. В началото на юли България бе осъдена да плати на "Атомстройекспорт" малко над 1 милиард лева от арбитража в Париж. Всичко това заради спирането на проекта за АЕЦ "Белене". Всеки месец забавяне носи на България допълнителни лихви в размер на 10 милиона лева или 167 хиляди евро на ден. Бойко Борисов никога не е попадал в такава ситуация. Господарят на сутрешните блокове винаги е бил майстор на създаването на илюзията, че прави нещо докато оставя нещата сами да се наредят, ако могат. Днес обаче бездействието се наказва жестоко и солено. И заради това Борисов се оказа заключен в своя собствен политически лабиринт. Въпреки опитите да десни журналисти, анализатори и пуяци да лансират идеята, че България трябва да плати моментално и да забрави завинаги "Белене", премиерът е наясно, че изсипването на толкова много пари във въздуха ще му се върне като бумеранг или поне като съдебен процес, който може да има много неочакван край. Решението на арбитража е като атомна бомба, която цъка и, която може да се взриви така ефектно, че да отнесе този кабинет като къща в Хирошима през 1945 година.

Ето как в последните няколко месеца ястребът Борисов, този, който го хвалеха, че е спрял всички руски проекти тук, нещо като атлантическият супергерой, изведнъж започна да търси такива баланси, че цялото психодясно пощуря. Разговорът с Путин е черешката на тортата. От него разбрахме две неща - Борисов си представя как България започва да строи "Южен поток" отново и как проектът АЕЦ "Белене" трябва да бъде възкресен от неговото парламентарно убийство. Защото да припомним стана точно това. След като на референдума в началото на януари 2013 година над 60 на сто поискаха строеж на ядрената централа, мнозинството на ГЕРБ закопа идеята с парламентарно решение.
Преди разговорът с Путин обаче от Министерския съвет изчете писмо от Европейската комисия, което бе разчетено като разрешение (разрешение, представете си) България да търси свои начини да води енергийна политика. Борисов представи това като нечуван успех. Което е доста тъжно, ако се замислим по-дълбоко, но нека да не се депресираме допълнително. Изведнъж се оказа, че България трябва на всяка цена да се договори с Русия, а премиерът използва всеки насочен към него микрофон, за да обясни какъв приятен и приятелски разговор се е получил с руския президент. Разстоянието от "Правим всичко за САЩ" до "Говорим си по телефона с Путин" бе взето само за 10 месеца. Това е солидна скорост. Дори бегачите на спринт на олимпиадата в Рио ще имат проблеми в постигането й.

Геополитическите пируети на Борисов вече приличат на въртенето на много гъвкава стриптизьорка около кол в долнопробен бар край "Лъвов мост". Заради това беше забавно да се чете как евроатлантическите медии препредават неговите излияния за "Белене" с дисидентски потрес, а протестъри от всички плажове по света пишат гневни статуси как Пожарникаря се обръщал към Кремъл (и забравят, разбира се, че именно те, точно те, го върнаха на власт). В машината на българския ад се замесиха и обичайните отворковци ала Илиян Василев/Иво Инджев/Огнян Минчев (това не е ли един и същи човек?), които имат универсално обяснение за всичко (Путин, Путин, Путин и пак Путин). Те побързаха да сътворят поредните словесни буламачи от който се разбира, че само американският посланик може да бъде източник на мъдрост у нас и никой друг, а Борисов поставя евроатлантическото светло бъдеще на страната под риск.
Именно заради това се наложи да припомним американските излияния на Борисов и клетвите му за вярност пред САЩ. Молбите и сълзите не помогнаха пред американците. С тях принципно е трудно да се разбере човек - те искат всичко, а в замяна не дават нищо. Този урок по най-трудния и болезнен начин го разбра Ердоган, а сега на същата пързалка с бръснарски ножчета се оказа и Борисов.
В този смисъл обръщането към Русия не опит за геополитическа преориентация на страната и всеки, който го разчита в този контекст, наистина трябва да отиде да си прегледа мозъка и да види дали пък не е предозирал със статиите на Иво Инджев. Това е премиерският опит за оцеляване. Борисов се опитва да се измъкне от ъгъла в който е приклещен. Учудващо забавно е той да бъде наблюдаван от страни - премиерът усеща, че трябва да се направи нещо, но очевидно не знае какво. Заради това като шизофреник зад волана пуска двата мигача и отправя молитва към боговете на лудостта някоя небесна сила да му обърне внимание и да го спаси от неизбежната катастрофа.

В интерес на истината опитът за търсене на баланс във външната политика щеше да е наистина смислен, защото България има чудовищна нужда от него. Но е трудно той да бъде направен панически, защото тогава е обречен на импровизации, безидейност и пълен провал. Очевидно е, че телефонният разговор с Путин е целял да изпревари с няколко дни срещата на руския президент с Ердоган в Санкт-Петербург. Уж, темата с газопроводите беше приключена, а се оказа, че това е само илюзия. Германия иска "Северен поток" 2, но проектът е блокиран заради ината на Полша. Тези дни и от САЩ се изказаха за него, но с необичайна тревога. "Северен поток" 2 щял да срине икономиката на Украйна. Този аргумент звучи като виц, но опасявам се, че светът в който живеем вече може да бъде обяснен само чрез анекдоти.
Тогава на преден план излиза отново "Южен поток" и съвсем скоро ще бъдем забъркани в едно мини-торнадо, защото конкуренцията за газопроводите дълго време ще определя климата по тези географски ширини. Въпросът, който тревожи ума на всеки българин обаче е дали Борисов има стратегия, дали е наясно какво иска да постигне или просто се опитва предизборно да укрепи властта си, защото президентските избори са другия фактор, който може да го хвърли в нокдаун. 

Историята се повтаря като фарс, беше казал навремето Хегел и, ако той можеше да види Борисов щеше да потъне във философски кикот. Само вижте превъплащенията на Пожарникаря - първоначално "Белене" беше жизнено необходима, след това беше само гьол, сега пак е гьол, ама трябва да се прави. Същото стана и с "Южен поток". Хвалиха Борисов, че се спрял всички руски проекти, а сега той е в ситуация да се моли по телефона те да бъдат стартирани отново. Георги Марков навремето твърдеше, че в България имал усещането, че времето не помръдва, че всичко се връща на своята изходна точка рано или късно. Някакъв затворен и злощастен кармичен кръг в който всеки проблем се преражда отново и отново докато не стане неразрешимо бедствие. Май страната ни не може да излезе от този цикъл. Борисов от 2016 година заприлича на Борисов от 2009 година.
И това, ако не е ирония, кое изобщо е ирония в този прекрасен и гневен свят?


Monday, August 08, 2016

Реформаторският блок - любимата партия на Ердоган




Преди година и половина журналистът Иво Беров, известен с десните си страсти, напусна едно телевизионно студио, когато водещият го попита за връзките на Реформаторския блок с Ердоган. Тогава Ердоган все още минаваше в някои фантазии за предсказуем съюзник и едва ли не за гарант на европейския път на Турция. Но дори и тогава въпросът изкара от нерви десния журналист, той метна микрофона си ядосано и избяга от студиото.
Сега обаче пред всеки десен човек в България тази тема излиза като върховен проблем. Представител на Реформаторския блок в лицето на Касим Дал пусна снимки във фейсбук от големия митинг в защита на Ердоган в Истанбул, на който той е присъствал и обяви, че всички, които се борят за демокрация са били там.
Моля?

Само да припомним. Веднага след пишман-преврата в Турция (определението на главният редактор на "Заман" в България Мехмед Юмер) беше извършена страховита чистка на над 50 хиляди души сред които 15 хиляди учители. Лицензът на много електронни медии бе прекратен, стотици журналисти бяха уволнени, започнаха хиляди дела, а Турция реши дори и да връща смъртното наказание. Но според Касим Дал това е разцвет на демокрацията и защита на свободата. Значи Ердоган не гради халифат, а утопия? Ти да видиш.
Историята обича да е иронична. Когато през 2011 година Дал напускаше ДПС с образа на медиен бунтар, тогава той се гневеше от "авторитаризма" на Доган, изживяваше се като противник на политиката на лично облагодетелстване. И какво се оказа сега - тези неща, които толкова много го дразнеха в Доган, в Ердоган лично той ги намира за напълно приемливи. За пик на демокрацията. За еталон на свободата. 
Ето как само с няколко снимки човек може да унищожи себе си, да покаже, че последните му пет години са били един мащабен театър, някаква политическа драматургия бе никакво покритие. 
Касим Дал се появи на един митинг, но стана ясно, че той няма нищо против потенциалната диктатура, че одобрява пребитите и убити войничета, че всичките му думи са били една холивудска продукция. Страшно е, когато действията ти днес докажат какъв фалшификат си бил в миналото.
 
Заради това е добре вместо да потъва в обичайното си внимание колективното ръководство на Реформаторския блок да даде отговори на няколко въпроса.
1. Как ще коментират присъствието на Дал на такъв проправителствен турски митинг и това означава ли, че коалицията им ще развива отношения с Ердоган?
2. Каква е оценката на РБ за събитията в Турция след преврата и одобряват ли ситуацията там да бъде наричана "защита на свободата"?
3. Ще има ли някакви политически санкции за Касим Дал и, ако няма това ще означава ли, че РБ колективно подкрепя неговите политически действия?
Това съвсем не са заядливи въпроси или опит за гърч. Отношението по тази тема ще ни разкрие дали в десницата са останали някакви демократични емоции или всичко е удавено в блатото на бълбукащия антикомунизъм и истеричната русофобия. Това не е ситуация в която мълчанието може да помогне, защото мълчанието точно в този случай ще е знак за вина. 
И, ако Реформаторския блок замълчи, тогава ще е ясно, че освен ДОСТ, Ердоган си има и друга партия в България.

Sunday, August 07, 2016

Левицата се нуждае от ввдъхновение, а не от Първанов




Последните дни на горещия юли донесоха не само повече топъл вятър, но и невероятно сгъстяване на политическата атмосфера около БСП. Винаги се получава така - всички твърдят, че левицата е пред умиране, че от столетницата е останал само един труп, който не проявява живот, а само конвулсии, но ето, че когато наближат избори изведнъж се оказва, че лявото политическо пространство е достатъчно интересно, за да забълбукат интриги, за да започнат да се появяват едни тежки заглавия, а виртуални активисти отново и отново да пускат въпроса: "Къде е БСП? Защо се бави" като изстрел от картечен пистолет.
Не ме разбирайте погрешно - този въпрос е от изключителна важност, но сам по себе си той издава знание не за политическата смърт на левицата, а за това, че БСП може да бъде не само втора политическа сила, а най-изненадващо да се окаже на първа позиция. Защото историята помни вече един такъв пример от 2001 година. Президентските избори в повечето случаи са се оказвали много удобен повод народа да изрази отношение към управлението. Самият факт, че ГЕРБ крият своя кандидат и ще го обявяват чак през септември, говори за страх от мнението на електората. Той (избирателят у нас) е непредвидим, гневен, яростен и гласува с мисълта за отмъщение.

Точно в такава атмосфера на постоянни интриги, яростни обвинения и разтърсващи страсти БСП за поредна година се качи на Бузлуджа, за да отбележи 125 години от създаването на партията, както и 25 от първото грандиозно честване на тази дата. Над 50 хиляди души изпълниха докрай Историческата поляна и станаха свидетели на емоционален митинг, на който уви зрителите на Канал 3 не се има възможност да се насладят. Само няколко часа след събора стана ясно, че прякото излъчване на проявата е било саботирано. От Канал 3 обявиха, че ще сезират прокуратурата, а БСП ден по-късно съобщи, че се присъединява към този сигнал. Самата Корнелия Нинова предположи, че такъв саботаж няма как да е направен, ако в него не са участвали "хора с възможности". " Г-н Борисов, ако сте Вие, това е недопустимо – да посегнете върху свободата на словото, срещу опозицията и най-голямото й национално събитие и показва само едно – притеснение от това, което щеше да се види на Бузлуджа", обърна се тя директно към основния заподозрян по казуса. Това придаде на традиционното честване и елемент на политически трилър. Между другото неразбираема беше иронията с която част от психодесния електорат посрещна тази новина. Тези вечни борци за свободата на словото май си я представят само като свобода за изразяване на собствените им псувни и забрана на каквото й да е алтернативно мислене. Но това е само подробност.
Много по-яростен стана огънят в самото ляво пространство. Защото точно навръх празника на Бузлуджа из медиите се развъртя името на ген. Румен Радев като кандидат на БСП. Десетки медии препечатаха тази новина и изразиха твърдата увереност, че двойката на левицата ще бъде именно генарала плюс Весела Лечева като вице. Във фейсбук беше страшно да се стои - отвсякъде можеха да те залеят предсказания за фиаско, подозрения в задкулисен политически пазарлък и гневни коментари, че Корнелия Нинова прави подарък на ГЕРБ. 24 часа след началото на това ляво торнадо обаче Весела Лечева съвсем официално обяви, че няма да бъде никакъв кандидат за вицепрезидент в каквато й да е кандидат-президентска двойка.

И понеже страничен човек трудно ще се оправи в този лабиринт от хаотични информации и заглавия, в този текст ще се опитаме хладно, реалистично да опишем в каква ситуация се намира левицата и къде точно стои в този объркан пъзел от различни версии. Разбира се, тази картина е само временна, защото на 14 август името на кандидат-президента ще стане известно с пълна сигурност, а това ще породи нов въртоп от виртуална ярост.
Корнелия Нинова се яви в кандидат-лидерската надпревара в БСП и една от основните й заявки, беше, че ще търси път към останалите леви партии, за да се стигне до ляво обединение. Тоест дотук тя продължава да бъде последователна в своята програма за действие част от която беше организацията на вътрешно допитване сред членовете на партията каква да е коалиционната формула. След първата среща с АБВ тя предизвика и известна ярост в партийците на Първанов като обяви, че БСП няма да приеме експрезидента или Калфин да бъдат кандидатите за държавен глава. И дотук тя изключително точно предаде вътрешния глас на партията.
Вътрешнопартийното проучване в БСП разкри много интересна картина на политическото състояние на левицата. Социалистите дадоха максимално широк мандат за преговори на лидерката Корнелия Нинова и същевременно показаха, че сближаването с АБВ трябва да има някакви граници. Защото топрезултатът от допитването не получи партията на Първанов, а формациите от настоящата коалиция "БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ". АБВ събра 52 процента, което е само малко над половината социалисти, а и повечето от тях приемат идеята за ляв съюз, но не и опитите на дуото Първанов/Калфин да извиват ръцете на левицата в името на собственото си политическо оцеляване.
БСП и АБВ имат стратегическо противоречие на тези избори и заради това евентуален съюз между тях ще бъде взривоопасен. БСП се стреми към победа, защото партията е задължена да се бори за първото място, ако иска да докаже, че е единствената смислена и социална алтернатива на ГЕРБ. АБВ обаче не търсят победата, те се борят за оцеляване. Социологическото им присъствие е микроскопично. Фактът, че влязоха в маниакално десния кабинет на Борисов и дори имплантираха свой вицепремиер там разби на пух и прах техните морални основания да забият нож в гърба на левицата в началото на 2014 година. Тогава те говореха за морал, за безпринципни коалиции, а след това не само подадоха ръка на ГЕРБ, но и често бяха по-стабилен коалиционен партньор на Борисов отколкото реформаторите. Кръгът от кариеристи около Първанов може и да приема това за нормално, но избирателите на АБВ дори и в най-големите си кошмари едва ли са сънували съучастие в гласуването на заробващия заем от 16 милиарда, подкрепа за налудничавите реформи на Москов, вдигането на пенсионната възраст. Ако днес много хора скърцат със зъби за провала на това управление, то вина за този провал има и АБВ. Защото сценарий добрият Калфин и лошият Бойко Борисов просто няма.

Заради това за БСП е от особена важност, ако прави широка коалиция, да даде ясен знак, че не Първанов диктува нещата. Това не е политическо маниерничене или високомерие, а просто изискване за прозрачност, за ясен механизъм. В противен случай винаги ще остане подозрението за някаква сенчеста договорка. А левицата днес има нужда от ярък образ, от вдъхновени идеи. Това няма как да се случи, ако се създаде коалиция разяждана от подозрения отвътре и подложена на медийните огнепръскачки отвън.
Всичко това вдига цената не само на лидерството на Корнелия Нинова, но и на нейната отговорност като държавник. Повече от всякога България се нуждае от социална алтернатива, а президентските избори са един от начините за нейното налагане.
И понеже все още е много рано да се спекулира с имена и със сценарии, единственият нормален начин да се ориентираме в политическият свят на Нинова е нейната реч на Бузлуджа, защото там тя се опита да разкрие своята визия за кандидата. Чух коментари, че тя едва ли не повторила формулата на Борисов за президент-обединител. Това е тезис, който се нуждае от допълнително разяснение.
В едно от своите турнета из сутрешните блокове премиерът наистина разви подобна идея, само, че нито един журналист не го попита защо тази формула не бе приложена през 2011 година. Тогава ГЕРБ поставиха на "Дондуков" 2 една абсолютна марионетка, човек безидеен и странен, който пет години предъвква клишетата на примитивния евроатлантизъм. Днес ГЕРБ бягат яростно от това да дадат оценка на мандата на Плевнелиев, защото той си беше и е техният кандидат. Те са длъжни да кажат защо не поискаха втори негов мандат, къде сбърка техният любимец по време на безцветното и скучно президенстване, посветено основно на защитата на едрия бизнес.
При БСП формулата звучи по доста по-различен начин. Светът се тресе, мирът е застрашен и заради това ни е необходим обединител. Защото във времената на геополитическо торнадо нов послушко за държавен глава ще ни осигури политическа катастрофа. Корнелия Нинова по същество гарантира, че левицата за пореден път ще постави България пред своите теснопартийни интереси. И това прави двата подхода съвършено различни. Защото в своята нова история левицата е показала поне това, че знае как да бъде национално отговорна в най-решителните мигове. Но, ако преди тази отговорност бе свързана с оттеглянето от властта, сега е точно обратното. Във времена на тотален хаос, мизерия, бедност и корупция, хората се нуждаят от обединителна идея, от нещо, което да им дава надежда за бъдещето. В противен случай, когато идеи няма, светът, а и българите се превръщат в ловци на покемони. Това е метафората на безвремието в което живеем.

И, да, знам, че последните думи звучат патетично и пожелателно. Тук се намесва ролята на политическата отговорност. Ако БСП успее да прескочи капаните, ако успее да не участва в чужди игри и схеми, има възможност пред себе си пак да предложи нов път на България. За целта обаче трябва да стане ясно, че левицата не може да си позволи безпринципни компромиси и залитането по тънкия лед на интригите. Нека да видим кандидата, а след това ще можем да си позволим обобщенията. Аз все още избирам надеждата.


Дьо Кабан си тръгва...Плачете, протестъри!




Един от най-дразнещите дипломатически персонажи, редовният раздавач на непоискани съвети и постоянен телевизионен досадник - френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан си тръгва от България. Сега отново е по-безопасно човек да си пусни сутрешен блок без да рискува да попадне на някое дидактично интервю на дипломата в което той гледа строго като същество от шестата раса, отговаря троснато и хвърля конспиративни теории как от Брекзита печеливш бил...Владимир Владимирович.
Присъствието на дьо Кабан у нас беше ярко доказателство, че държавата отсъства. Този случаен човек и посланик си бе въобразил, че може да се меси във вътрешните работи на страната както си иска и да дава акъл по всякакви теми - от съдебната реформа до милването на протестърски темета в знак на върховно обожание и любов. Всъщност именно от 2013 година насам дьо Кабан стана любимец на "либералните" медии, защото той абсолютно целенасочено подкрепи псевдореволюцията на градските сноби, а те му се отплатиха като отидоха да ръкопляскат под прозорците на посолството. Невиждан акт на раболепие и то пред посланик, който ще бъде забравен в мига в който си тръгне. Но навярно ще се нагледаме на протестърски сълзи и хълцания. Те обичат да възприемат драматично тръгването на тези от които им зависят стипендиите.

Дьо Кабан беше като прероденият Джеймс Уорлик. Едва ли някога друг американски посланик е направил толкова много за негативния образ на САЩ у нас като гореспоменатия. Стигна се дотам, че американците го изтеглиха без време от страната ни, защото, ако беше продължил още малко с мисията си сигурно всички българи щяха да тръгнат с тениски на Че Гевара. Същото направи и дьо Кабан с образа на Франция. Той се оказа активен продължител на делото на онзи негов предшественик през 1998 година, който заподозря българите, че не се радват особено много на шампионската титла на Франция.
Всеки опит за героизация на дьо Кабан, който уж все поставял пръст в раната, все поставял болезнени въпроси, всъщност е върховно лицемерие. Откъде накъде някакъв треторазреден чиновник ще диктува политиката у нас? И тези, които му градят ореол дали съзнават, че така всъщност поставят остатъците от държавност на колене?

В духа на най-добрите традиции на тоталитарния печат вестник "Капитал" написа по повод на заминаването на дьо Кабан репортаж лигав като чиклит-роман с политически моменти. В този текст французинът е обрисуван като политически супермен, чието отпътуване от страната е драма за всеки със сърце на протестър. А дьо Кабан не изневерява на себе си - почва да дава политически оценки на БСП с което всъщност показва, че нивото му ниско и елементарно.
А независимо от протестърските сополи и сълзи всъщност собствената държава на дьо Кабан Франция май никак не е във възторг от мандата му. Защото следващото назначение на този "симпатичен, отворен, забавен, голям купонджия" (цитат от статията в "Капитал") е в Буркина Фасо. Вярно е, че Франция отдавна има интереси в тази размирна и китна страна, но забиването на един дипломат на такави мисия не може да мине за повишение в никакъв случай. Това е оценката за дьо Кабан. Големи приказки, големи изхвърляния и всичко това свършва в Буркина Фасо. Нека да видим дали ще говори за изгнили ябълки в местните им сутрешни блокове. 
Страх ме е само да не се окаже, че даже Буркина Фасо има повече национално достойнство от нас.



Wednesday, August 03, 2016

Паникьосаният "генерал"




Оставката на ген. Румен Радев от ВВС имаше ефекта на противопехотна мина, която взриви театралното спокойствие на Бойко Борисов. Изнервен, стреснат, ядосан, изплашен и бесен премиерът панически се спусна да си прави кризисен пиар. За целта обаче му беше необходим грандиозен декор, за да може страхът му да бъде гримиран и скрит.
Само за 16 часа спешно бе организирано военно учение, където Борисов да се появи неясно в качеството си на какъв (той не е върховен главнокомандващ и импровизациите му в отбраната са опасно близо до крупен политически гаф) и да обругае Радев. При това с думи, които сами по себе си като червена аларма, че паниката му наближава до критични стойности. "Аз като гледам Попов (началника на отбраната Константин Попов), кво му е на Попов. Да вземем по един генерал от тук, и да го направим кандидат президент и да развалим армията".

Това не е политически анализ. Пред нас имаме самопризнание на човек, който смята, че само неговата воля и мнение са важни. Това е отзвук на древното му откровение от 2011 година, че и магаре да бе вързал е щяло да стане президент. След такава изцепка единствената смислена постъпка на ген. Попов трябваше да е хвърлянето на оставка. Премиерът на една държава не е пъдар, който сочи пътя на заблудените овци, не може да се изживява като политически нарцис, играещ си със съдбите на другите.
Сега се намираме в 2016 година и ситуацията е съвсем друга. Борисов сам се натика в лабиринт без изход, защото медийните му изхвърляния за лидерска битка започват да играят срещу него. Той отчаяно се опитва да се откачи от въдичката, която сам хвърли в езерото, но досега това не му се отдава. Именно Борисов грандомански обяви, че искал на изборите да се яви в истинско политическо състезание и тогава той щял да участва в тях. След като получи пряко предизвикателство от Корнелия Нинова и го нямаше никакъв в течение на 16 часа, в крайна сметка премиерът отхвърли ултиматума. Но остана усещането за страх, за паническо нежелание за участие в пряка битка, защото президентският пост може и да е престижен, но нашият пожарникар държи да е там, където се разпределят парите, където е възелът на истинската власт. Топлото кресло на "Дондуков" 2 не го блазни особено много, но именно Борисов беше човека, който докара дебатът за президентските избори до тази улица без изход за самия себе си.

Имайте предвид, че БСП все още не е избрала кой да е нейният кандидат, още е в процес на обсъждане, а министър-председателят вече се чувства заплашен, защото неговото картонено "генералство" за първи може да рухне в пепел и пламъци. В своята паника Борисов е на път да обърне и цялата армия срещу себе си. Тези дни бригадият генерал от резерва Стефан Стефанов даде убийствена оценка на политическата паника на Борисов. Според Стефанов Борисов се бои от армията и приема всеки инакомислещ от офицерския състав като непосредствена заплаха. Нима това не си пролича едно към едно в отношението му към Радев? Дребнаво, злобно и страхливо. Няма как да е по друг начин. Монополът на генерала върху политическите процеси бе разбит. 
А тепърва ще му става и по-зле...



Супергероят на чалгата ли ще поправи несправедливостите в държавата?




Колективното опростачване на нацията в последните 26 години вече ражда своите отровни плодове. Те може и да сияят с телевизионна сладост и дългокраки балерини, но разяждат отвътре малкото останал здрав разум на обществото ни. Чалгата подобно на тумор, който не се спира от никаква химиотерапия отдавна пусна пипала в политиката и я сведе до нивото на махленско шоу, до кръчмарски разговор с псевдоекзистенциална патетика, до актуален хит на едрогърда брюнетка, минала през творческите лаборатории на "Пайнер" и през масите на десетки пластични хирурзи. Днес битката вече изглежда окончателно загубена след като стана ясно, че Законодателят на чалгата, нейната дълга метафора, певецът на мутрите Слави Трифонов е решил да влиза в политиката. Маските паднаха, а лъжите си проличаха след като Конституционния съд поряза и спря три от въпросите на прословутия референдум на шоумена. В патетична телевизионна проповед Трифонов изсъска: "Мисля, че КС и разни други субекти, доста сериозно ме тикат към нещо, което се двоумя. Но те са се засилили. Когато някой си го проси, обикновено си го получава".

От една година насам слушаме как идеята за референдума била чисто гражданска, нямала политически смисъл, инициативата искала да поправи част от недъзите на демокрацията. Всичко това се оказа лъжа. Няма да се учудя дори, ако част от въпросите умишлено са направени противоконстуционни, за да има Слави грандиозен повод за влизане в политиката. Супергероят на чалгата идва да поправи всички несправедливости! Звездата на кючека ще установи окончателната справедливост по нашите географски ширини!
Това обаче също е лъжа. Дългия щял да влиза в политиката. Моля?! Че кога точно Слави е излизал от нея?

Хората не са задължени да помнят всичко, но паметта е основно средство за съпротива срещу телевизионни чудовища. Нима Слави вече не влезе в политиката в онези блажени години, когато с Бойко Борисов бяха първи приятели, а разговорите им приличаха на забранена приказка от "1001 нощ"? Нима Слави не влезе в политиката през 2011 година, когато целият му екип воглаве със сценаристите направиха един доста нелеп и смешен опит да подкрепят Меглена Кунева за президент, опит, който катастрофира не само заради нарцисизма на кандидатката им, но и заради медийната бълвоч в която превърнаха нейната кампания. От години насам "Шоуто на Слави" прави отчаяни опити да използва ефира за структуриране на определени обществени нагласи, но, видите ли, водещият на това предаване бил политически девственик. Много е важно човек да има съпротивителни сили срещу постоянната подмяна, която се извършва пред очите ни.
Слави Трифонов от години насам прави опити да кешира своя медиен капитал. Всяка вечер в продължение на много време зрителите бяха облъчване от този бг-Кашпировски, отново и отново им бяха наливани някакви патетични заклинания и опорни точки. То заради това в последните пет години предаването просто не става за гледане. Постепенно то бе превърнато в някаква черна крепост за проповеди, за заканително клатене на глава, за пробутването на свръхсъмнителни послания. Никой друг персонаж в България не е имал такъв комфорт да развива собствените си видения и да се изживява като телевизионен месия, който има отговор на всички въпроси. Навсякъде по света шоумените правят политически коментари, но само една миниатюрна част от тях решават, че щом могат да разкажат правилно виц, значи стават за управлението. Но тук в България, отдавна е ясно, всеки шофьор на такси има универсална рецепта за справяне с кризата, така че, защо и една чалга-звезда да не опита? Трифонов обаче няма оправданието на непознаването на правилата. Още откакто инициативата му за референдум започна да се върти много хора предупреждаваха, че поне три от въпросите са в пряко противоречие с конституцията. Самият аз също нямам голямо доверие на съд, където съдия е Филип Димитров, овековечил се в българската история със своите инициали Ф.Д, наричан още Фил Кенеди, но тук не опира до личностите, а до телевизионната фантазия, че основния закон на страната е нещо като сценарий на шоу, който може да бъде извъртан както си искаш. Именно в тази конституция има описани механизмите по нейната промяна и референдумът не е един от тях. Ясно е, че телевизионният популизъм вече е внушил поне на 700 хиляди граждани, че това не е така, но както казах - колективното опростачване на нацията вече дава своите отровни плодове.

Допитването до хората не може да се превръща в инструмент на най-долнопробния популизъм и играчка на едно свръхего. А политическите маневри на Слави целяха точно това - превръщането на референдума в начин не за промяна, а за трупане на точки, за паразитно впиване във възможността за бъдещо политическо действие. Нито един от въпросите, с които ще се сблъска наесен избирателят, не вървят срещу налудничавата икономическа и политическа система у нас. Това са повърхности въпроси, безцелни и безумно нестратегически. Което говори за едно - че те целят да налеят адреналин на ново политическо инженерство, а не да променят страната.

Перките на Слави със сигурност са се надули и след онова дошло неясно откъде проучване, което го короняса като най-популярната обществена фигура в България и заради това смятам, че сценарият за влизане в политиката е начертан далеч преди решението на КС. Просто онова задкулисие, което най-много обича да говори срещу задкулисието, вече е намерило своя нов герой, поредният чудотворец, който обещава лек за българските беди и неволи, а най-накрая ще се окаже, че е просто една телевизионна цаца, въобразила си, че е акула.
Въпрос на време е всички, които са се подвели по акъла на Дългия с кървави сълзи да съжаляват за своя избор. Това не е пророчество, не е проклятие, а просто неизбежно събитие. Човек, който е изкарал живота си в съскане, няма как да роди позитивно бъдеще. Слави Трифонов е телевизионен рекетьор, а пренасянето му в друга сфера, ще е фиаско с много спецефекти. Да не кажете след това, че не съм ви предупредил?
В цялата телевизионно-политическа драматургия на Дългия има един много сюрреалистичен аспект. "Умните, красивите и богатите" са го набелязали за свой враг като, разбира се, удобно пропускат любовните сценки между Радан и Слави, които ни бяха демонстрирани в течение на година. Виртуалните сноби обаче не могат да живеят без ясен враг, защото без враг грантовете стават по-малки, а това води до социализъм, тоест до необходимостта да работят. И заради това сега хора, които преглъщаха като кол-гърл исторически компромис след исторически компромис, сега са решили да влагат цялата страст на безсмислените си животи в пържене на телевизионния шоумен и упражнения по по-язвителни коментари. Това е шизофрения от висш порядък. 
Защото Слави Трифонов е естественото продължение на умните и красивите. Той е техен продукт, защото именно от времената на техния летен протест стана ясно, че една миниатюрна група може да наложи собствените си депресивни фобии като дневен ред. Стига, разбира се, всички медии вдъхновено да ги обрисуват като някакви ходещи светци, като някакви себеотдадени политически монаси, пренебрегвайки факта, че пред камерите им минават самодоволни сноби, които дори за един ден в своя живот не са изпитвали материално затруднение и считат бедността за проблем единствено за тези, които са толкова тъпи и нещастни, че даже нямат пари. Слави Трифонов е това, което умните и красивите искат да бъдат, но ги е страх да си признаят.
На този фон единствено е тъжно за България, страната, която удавиха в чалга, в простотия, страната, която можеше да има хубаво бъдеще, но избра телевизионната митология. Тряба да вярваме обаче, че съпротива срещу всичко това ще има. 
Месиите и те са хора и те могат да бъдат наритани яко на избори, нали?

Tuesday, August 02, 2016

"Ал-Кайда" - новата надежда на световната демокрация




Преди два дни американската журналистика Дженифър Кафарела блесна с върховна мисъл в туитър. Какво ти блесна? Тя направо просия като атомен взрив над Хирошима, като напалм, който се стеле по улиците на град в Близкия изток. Кафарела написа буквално следното: "Ал-Кайда" усилено се опитва да стигне до 200 хиляди души обсадени от Асад и Русия, докато Западът наблюдава. Ето защо имаме проблем".
Туитът на младата дама се появи в деня в който ислямистите в Алепо бяха свалили руски хеликоптер, а из мрежата тръгнаха клипчета за това как представители на "умерената" опозиция се гаврят с телата на жертвите, скачат по тях и се държат като кръвожадни канибали. И точно в този момент американката е абсолютна сляпа за подобно насилие, а вместо това провъзгласява "Ал-Кайда" за освободител, направо за вестител на демокрацията.
След това (дори и на Запад има хора, които не са попаднали напълно в пералнята за мозъци и те я разкостиха в Туитър) Кафарела няколко пъти се опита да вземе думите си назад, да заличи следите от своето морално престъпление, но беше късно, защото туитът й се превърна в ярък символ на всичко, което е сбъркано в политиката на Запада по отношение на Близкия изток. Извинението й беше йезуитско и престорено. Тя написа: "Бележка към мен: следващият път напиши: "ето защо имаме проблем с "Ал-Кайда". Нелепо и болезнено е да четеш това лицемерие.
Статусът на журналистката в неговия първоначален вариант съвсем не е сбъркан, нито недописан. Самият факт, че тя пише за населението на Алепо, че е "под обсада" на Асад и Русия, ясно показва, че за нея "Ал-Кайда" са добрите, нашите хора, умерените опозиционери, които в свободното си време се занимават с етническото прочистване на християни и снимане на клипове с това как режат глави. Поне това разбрахме за петте години кръвопролитие в Сирия - умерената опозиция, която трябваше да се състои от интелектуалци, професори и все такива едни възвишени хора, се състои всъщност от брадати ислямисти, фанатични мракобеси, които превърнаха Алепо в затвор. И опитът на Русия и Асад да освободят този град и да дадат възможност на неговите жители да заживеят различен живот се разглежда като престъпление, като вид тероризъм и единствено и само "Ал-Кайда" може да се притече на помощ и да спаси хуманизма. Не преувеличавам. Всичко това може да бъде изведено като извод от абсурдното ичречение на Кафарели.

Обръщам внимание на това изтървано виртуално откровение, за да стане ясно откъде местните "спецове" черпят опорните си точки при описването на ситуацията в Сирия. По новините на националните телевизии можете да чуете за офанзива срещу блокадата и от репортажите излиза едва ли не, че силите на демокрацията са се съюзили срещу руското зло, което идва в образа на армията на Асад. Никъде не бе отбелязано, че отпорът е изцяло дело на "Ал-Кайда" и на други джихадистки групи, които носят названия като Ахрар ал Шам, Джахаб ал Нусра, Джаиш ал Муджухидин, Джаиш ал Фатах, които от години тероризират цивилното население на Алепо, а дори и до днес сипят бомби върху кварталите, които вече са под контрола на официалната сирийска армия.
Всички тези организации обаче биват причислени към "умерената" опозиция и заради това западните журналисти леят толкова лицемерни сълзи и ахкания за тях, че човек наистина започва да си мисли, че понякога Евросъюзът съществува в паралелна реалност.
Политиката на САЩ в Близкия Изток досега винаги е водела към траен хаос. Хаосът е техния инструмент за постигане на интересите им и заради това е парадоксално, но ето, че дори започнаха да обриксуват "Ал-Кайда" в романтичните краски на борци за мирното население. Все едно никога не е имало срутени небостъргачи в центъра на Ню Йорк, все едно войната в Афганистан е просто някакъв страничен факт от виновното минало, все едно никога не е имало взривове на гарата в Мадрид и в Лондонското метро.
Днес вече "Ал-Кайда" придобива някакво медийно признание, а скоро ще я извадят от списъка на "умерените", за да я зачислят в каталога на напълно приемливите формирования. И без това напоследък цялото психодясно се е превърнало във фен на Хилъри Клинтън и воюва джихадист за нейното име, то, ако мечтата им се осъществи тя като едното нищо ще даде американски орден на представителите на "Ал-Кайда" в Сирия. Все пак те са новият вестител на демокрацията, новият страж на атлантическите ценности, новият щурмови отряд на империята. Как да не им се кефиш и, ако имаш силен стомах и здрави нерви как да не им лайкнеш снимките на които колят дете. В края на краищата демокрацията трябва да бъде къпана в кръв, нали така казваше древното чудовище на демокрацията по американски Пиночет? Още един любимец пред който светът стоеше с широко затворени очи.