Sunday, January 28, 2018

Моят сблъсък с "Библиотеката"




Аз и още 55 души в България случайно се излъгахме да гледаме в събота рано сутринта предаването "Библиотеката" - цитадела на първичната скука, разнообразявана от моменти на неподправено оттегчение. Хареса ми темата: "Може ли литературата да промени историята?". Ще пропусна другите участници, но една от тях проф. Албена Хранова (пробвал съм да чета нейна книга и се убедих, че това не е текст, а ръководство за изтънчени интелектуални мъчения в деветия кръг на ада) направо ми скри шайбата. Проф. Хранова, очевидно ужасена от литературния успех на Антон Дончев и неговото "Време разделно" обяви: "Понякога литературата е толкова мощна, че историографията трябва да й се противопостави". Тоест имаме литератор, който понеже се дразни от "неправилната" литература иска тя да бъде научно екзекутирана, гръбнакът й да бъде изтръгнат, а тялото проснато бездиханно на площада, за да могат всички да видят трупа. След това следваха цяла серия от мрънкания, че българското общество не било достатъчно модерно (това е любимият хленч на психодесните по принцип), за да можело да носи съвместни образи в главата си. Думите й бяха потвърдени от някакъв писател ли, историк ли, Йордан Велчев, който продължи мрънкането с тезата, че митът за българската изключителност правел лоша услуга на страната, че България по подобен начин отказвала да се впише в света. Якооо! Все едно американците не се изживяват като изключителни, все едно англичаните не преживяват себе си като най-великата част от света, все едно французите не живеят с усещането, че са най-великото произведение на еволюцията, все едно гърците не смятат себе си за богоизбрани.
И целият този сутрешен плач завърши с бюрократична нотка - носителите на истината нямали комфорта да я казват. Ако искали да я кажат обществото им се нахвърляло. Мамини сладки! Не стига, че са окупирали университетите и ги задръстват с интелектуална помия, но искат и обществен комфорт да им бъде осигурен. Ако някой се изживява като дисидент, той трябва да има куража и да посрещне репресията. Бунтът не е кабинетно занимание. Ако си мислиш, че си прав - тръгваш като уличен проповедник и търсиш последователи. А те, бедните, са изолирани като бактерии под микроскоп и изживяват стъклените си панички като целия свят. Искат да рушат митове и да бъдат обичани. Това няма как да се случи. Мисията е невъзможна. Ако искаш да дисидентваш, това е избор, който носи проблеми, но и надеждата, че един ден историята ще е на твоя страна. Но тези нямат такава надежда. И заради това мрънканията надминават здравия разум. Както и да - аз и още 55 зрители се посмяхме здраво без екрана. Ако това е нивото на литературната наука, не е чудно, че чалгата триумфира лесно, бързо и безпощадно...

Битките на Румен Радев



Когато в разгара на август 2016 година БСП номинира ген. Румен Радев за президент на България, мнозина счетоха това за ритуално самоубийство, или най-малкото за симптом за така дълго чаканата деменция на столетницата, знак, че тя изпада от сцената. Тогава ситуацията беше съвсем различна. Всички медии колективно бяха убедени, че ГЕРБ ще щурмуват и превземат на един дъх президентския пост. Заради това номинацията на Радев бе представяна като някаква екзотика, коментирана в стил "левицата гледа да хвърли непартиен кандидат на кладата", а всички чакаха да видят дали Бойко Борисов ще се престраши да влезе в президентската битка или ще пусне свой кандидат...От днешна гледна точка е лесно да оценим иронията в онези дни, оценки и медийни екзалтации. Защото Радев се оказа точно онова, което много гневни и отчаяни българи чакаха - човек, вън от политическата система, военен, който демонстрира онези позабравени качества като чест, достойнство, последователност, неопорочен от сблъсъци, компромати и ежедневни интриги. 

Изборът на Радев за президент продължава да бъде водоразделно събитие в българскатка политика, нещо, което се признава дори и от противниците му. Той успя да се утвърди като лидер по доверие и да покаже, че има намерение да превърне институцията в сериозен балансьор, а не просто в зрител на процесиите. Радев е човек с амбиции и идеи, а това винаги е е интересно в страна на статуквото като България. Точно, защото на сцената се появи играч с визия, той беше обречен от първия си миг да потъне във враждебна среда и да се учи в движение.
Сблъсъкът на Радев с ГЕРБ беше неизбежен подобно на съдбовно предопределение в древногръцка пиеса. 5 години управляващите бяха свикнали с комфортната политическа сянка на име Росен Плевнелиев, държавен глава без стратегически амбиции, както и без реално присъствие на политическата сцена. Конфликтът между тях започна още в деня на клетвата на Радев, когато той демонстрира съвсем различен дух и характер и изстреля станалата култова реплика: "Остава ви още една седмица". Още тогава стана ясно, че ГЕРБ и Радев трудно ще намерят общ език. И видяхме, че тези отношения са влошаваха прогресивно с времето. В парламента дори измислиха цяла комисия около избора на нов боен самолет за българската армия и то само и само, за да може Цветан Цветанов да има инструмент за стрелба срещу държавния глава. Напрегнатите отношения минаха и през един карикатурен епизод, когато шефът на депутатите от ГЕРБ орева света, че не е бил допуснат на среща между Радев и кмета на Свищов и получи язвителната реплика, че трябва да свикне с това, че има събития на които не е поканен. Борисов няколко пъти се опита да играе ролята на помирител, но театралността на тази поза стана очевидна, защото след всяка намеса битката вместо да утихне се ожесточаваше прогресивно. Най-накрая Радев прознесе друга култова реплика: "Ако ГЕРБ искат война, ще я получат". Дежурните обожатели на властта изпищяха, че това било нарушение на президентските правомощия, че Радев преминавал границите на своите права. Всъщност истината е точно обратната. Президентът не каза, че иска война, а че е готов да я води. Това не беше призив за бой, а предупреждение за защита. След тази фраза всъщност ГЕРБ леко свиха бойните знамена, защото разбраха, че имат противник, който няма да се изплаши, а вероятно ще води битката с решителност и готовност. Но това не отменя напрежението, което ще доминира и през следващата година от мандата му. 

Тази година, няма как да не го отбележим, ще се запомни и с персоналния двубой Борисов-Радев. Вероятно и двете страни ще отрекат, че го има, но действията им показват, че се съобразяват с него. Борисов за първи път в своята политически кариера получи истински конкурент по рейтинг, който дори го изпревари и вероятно това стана причината за част от конфликтите с ГЕРБ. Двубоят между двамата нямаше как да бъде избегнат, особено след като стана ясно, че в третото си издание Бойко Борисов ще набляга на международната политика. А по конституция президентът има най-големи правомощия именно в нея. Всички дипломатически совалки на Борисов и до Турция и обратно, както и по Балканския полуостров имаха и вътрешнополитическо измерение. Целта беше периметърът на Радев да бъде стеснен максимално, за да може президентът да няма терен за реално политическо действие, а да му бъдат оставени единствено дежурните визити и парадните посещения. Всъщност през такава външнополитическа активизация Борисов се опитва да даде заявка за президентските избори през 2021 година и вероятно, ако тайфунът на разочарованието не помете ГЕРБ, то тогава ще сблъсъкът му с Радев ще достигне своя апогей. Държавният глава обаче не се остави лесно да бъде изолиран. Лично за мен най-силният му ход остава това, че във Варшава той се обяви за отмяна на санкциите срещу Русия. Така показа, че не само е верен на своите предизборни заявки, а и че знае как се заявяват такива позиции. Те се отстояват най-добре на най-враждебната територия. Именно Варшава беше мястото за това, за да се даде знак, че това не е някаква случайна позиция, продукт на импровизация, а осмислено разбиране. Равносметката показа, че Радев е и един от най-пътуващите президенти, което означава, че той е успял да разкъса обръча около него, но тепърва ще трябва да воюва за тези територии отново и отново. Това всъщност може и да е полезно, защото конкурентната среда едва ли ще уплаши един пилот. Всъщност ако има аналог на въздушния бой на политическата сцена, то можем да го открием именно в такъв сблъсък и противопоставяне.
Всеки опит за равносметка обаче ще е много непълен, ако се ограничи единствено до успехите. През първата си година на "Дондуков" 2 Радев показа, че има още доста да учи не само за българските обществени нрави, но и за това как се става истински политик и държавник. Факт е, че съдбата не му осигури 100 дни толеранс. Още в първите си дни на поста той трябваше да мисли върху състав на служебно правителство. В крайна сметка за служебен премиер беше назначен Огнян Герджиков, позабравен от бившето минало политик от НДСВ и това се оказа проблем. Кабинетът не свърши дори и една трета от нещата, които хората очакваха от него. Проверката на второто правителство на Борисов се оказа просто една пародия и се сведе до доклад от няколко страници в които почти нищо не беше описано. Това можеше да бъде неговият фалстарт в политиката, но като цяло не остави трайни последствия. Веднага след това се видя, че президентът не се страхува да връща законите на ГЕРБ и да им създава достатъчен дискомфорт, за да го чувстват като трън в политическото си тяло. 

Хората, които гласуваха за Радев очакваха бърза промяна, искаха да получат знак за това, че нещата в България ще станат необратими, но трябваше да се задоволят с много по-малко. Парадоксално е, но това не доведе до срив на рейтинга на Радев или до неговото заклеймяване. Вероятно подръжниците му просто разбраха, че промяната е бавен, труден, мъчен процес, но те продължават да я свързват с неговото име. И всъщност това е голямата новина от първата година. Радев продължава да бъде фигура номер 1 в надеждите на хората за различен живот. Самият той вероятно също установи, че няма магически рецепти за незабавно справяне с натрупаните политически, а и морални проблеми, но че последователното, честно и открито поведение може да бъде част от лекарството. Мнозина анализатори твърдят, че за президента е проблем прекаленото му свързване с БСП и той няма полза от това. Но това твърде често е просто една фантазия. Социологическите проучвания ясно показват, че Радев има фенове от цялата политическа палитра, дори и в ГЕРБ, което означава, че такива обвинения не са хванали почва. А и в ролята си на балансьор, при една почти изцяло овладяна държава, е неизбежно той и левицата често да са на едни и същи позиции. Самият факт, че се опитват да го вкарат в този обяснителен режим също е показател, че държавният глава си върши работата.
Валентин Вацев, чийто образен език е запленяващ и възпаляващ ума, в едно критично интервю наскоро каза, че за него самият факт, че Радев не е Плевнелиев е достатъчен. Разбира се, това беше критично заявление, което вижда в президентската институция една от големите бутафории на прехода. Но Радев показа, че не е Плевнелиев не по комичен, а по реален начин. И, да, тепърва ще установява, че е трудно да се задържиш на върха на вълната, че медиите ще дъвчат съпругата му до последно, че постоянно ще се опитват да открият слабото му място. Но пък това е гаранция, че няма за нито една минута да му е скучно и ще го подтиква към действия. За хората, които са гласували за него това е добра новина.

Слави Трифонов – повелителят на политическите мис „Монокини“




Понякога България наистина напомня на позабравена новела от Кафка. Аз лично особено харесвам "Преображението" - гротескната и кошмарна история на един човек, който се събужда превърнат в насекомо. Тази лунатична фантазия е харектерна за цялото творчество на Кафка, но смятам, че ако бе доживял до наши дни щеше да види с тракащи зъби и треперещи устни как творчеството му оживява, развихря се и получава телевизионно време. Защото само с кафкианска фантазия човек може да проумее превъплащението на Слави Трифонов в политически деец, който се е загрижил за съдбините на отечеството и с глас на страдалец и потенциален мъченик представя рецепти за справяне с проблемите. Щеше да е смешно, ако се отнасяше за друг човек. Но Трифонов е ходеща метафора за блатото на прехода. Защото говорим за човека, който институционализира чалгата, даде и телевизионна аура и запя, че ако получи номера на Господ ще му иска едно ферари, защото това му трябвало на човека. И днес Повелителят на фераритата вече настоява, че е друг човек, че на мястото на чалга-идола се е появил някакъв загрижен, замислен, вечно разсърден спасител, чиято единствена задача е да извади страната от плаващите пясъци на безвремието и да даде властта на успешните млади хора, които ще търси из странство все едно тук няма да намери никого. И днес виждаме резултата от кафкианското преображение - Трифонов щял да прави тридневен кастинг за бъдещи политици в началото на февруари. Не може да се отрече, че е верен на себе си. Човекът може да разсъждава единствено в телевизионни формати и заради това превръща всичко край себе си в нескопосано риалити. Само можем да си представим докъде ще ни доведе изборът на политици по начина по който се избира "Мис Монокини". И точно както средният срок на известност на поредната дългобедра миска е 6 месеца из светските новини, така и политик, който е избран на кастинг е обречен да увехне като плевел п преди да роди каквото й да е. Политическата биография не може да се натрупа изведнъж. Тя е продукт на дълги битки, обществени позиции, ярки послания. Всичко останало е просто поредното ГМО, инженерно засадено на наша почва. А българският политически модел е натровен от такива. Полумъртъв дори.
Тоест неволно или не Слави Трифонов тръгва по пътя на Николай Бареков, който също щеше да се жертва за отечеството, щеше да разлюлява модела и да нарита системата, а пък накрая се оказа дребен политически маргинал, който дори май щял да излиза от политиката. По същият път тръгва и Слави Трифонов, но той още не го знае. Вероятно някакви социологически агенции му раздуват рейтинга, а кръг от тайни съветници като вампири се е прилепил към него, но дори и човек без провидчески качества може да предскаже, че краят ще е нещастен и тъжен. Защото промяната не може да дойде по този въобразен телевизионен начин, няма как да се случи като медийно откровение, не е възможно да се осъществи като концерт на фолк-певици на "Орлов мост", нито може да прилича на проповед в късно вечерно шоу. Но в България е много лесно да повярваш в обратното. И Слави Трифонов го демонстрира по потресаващ начин. И е ясно на кои говори - на онези ядосаните, обърканите, гневните, на онези, които отдавна са загубили надежда и единствената им политическа позиция е да псуват скрито под мустак, когато видят новините по телевизията да започват, на онези, които са останали без шанс и са изпаднали в отчаянието на тихия ступор. Трифонов умело играе на тези струни, подхвърляйки като наркодилър фалшиви лекарства за въобразени болести. И заради това неговите сценаристи, както и самият той, като черни проповедници започнаха да обикалят и да припяват - намаляване на броя на депутатите, мажоритарен избор, по-ниски партийни субсидии. И ако последното може все пак да се опита, то първите две идеи са кресливо популистки, но имат нула отношение към проблемите на страната. По същество Трифонов - борецът с олигархията чрез мажоритарния вот ще я овласти по толкова категоричен начин, че България ще заприлича на кърваво кралство от "Игра на тронове". А по-малкото депутати може да имат морален ефект върху обществото, но тази стъпка няма да разтърси системата, нито ще увеличи пенсиите. 

Трудно е да се говорят болезнени истини, когато едно ново ГМО набира сили и хората гледат с надежди към него. Тогава всички гледат намръщено този, който се осмелява да не го долюбва. Минал съм пред абсолютно същатата ситуация и съм наясно с тези обществени самохипнози. През 2001 година абсолютното същото се случи с митичното завръщане на Симеон Сакскобургготски на политическата сцена. Хората преглътнаха розовото хапче, че след 800 дни ще живеят в бъдещето и масово се стехоха пред урните, за да подкрепят НДСВ. Не бих се изтъквал, но още в онези слънчеви дни бях наясно, че илюзията ще завърши с катастрофа. Както и стана. 8 години по-късно НДСВ мина в задгробния свят и призракът на тази партия сигурно тормози с полунощните си писъци само сънищата на такива като мене, които не са я забравили. Между другото Слави Трифонов е нескопосан римейк на Симеон. НДСВ също щеше да връща младите и успели българи от чужбина, за да оправят отечеството. Дойдоха юпитата и веднага врътнаха сделка с дълга, приватизираха ЕРП-ата, продадоха БТК и какво ли още не. Заради това като чуя, че някой щял да вика успели българи от чужбина, които имали рецепти за справяне, ми идва да се скрия в противоатомен бункер.
Уверенията за спасяване на отечеството и за различна политика може би щяха да звучат като сластен сън на тийнейджър, ако не идваха от човек, който има твърде съмнителни отношения с истината. Откакто преди две-три години започна пропагандата си за референдума, получавайки невероятно телевизионно време, Слави Трифонов десетки пъти излъга и то в очите на хората, че няма намерение да влиза в политиката. Ясно е защо го направи. Едно е да кажеш на хората, че искаш допитване като гражданин, който се бори за промяна, а съвсем друго като потенциален партиен апаратчик, пък бил и той извънсистемен и чалгапеещ. А трябва ли да припомняме и всички пъти, които Трифонов се опитваше да демонстрира близост до властта. Първо до Бойко Борисов. Двамата си бяха като телевизионна двойка - единият гледаше засмяно, а другият благо. Гукаха си като гълъбчета, ама после нещо се скараха и Трифонов изневери на Бойко с Миглена Кунева. Нали си спомняте как се опитваше да я лансира за президент? Тоест водещият отдавна се опитва да се качи на политическия кораб, но лъжеше като телевизионна врачка, че не е така. И сега вече се намираме насред кафкианския сюжет - водещ на шоу, певец на чалга, политически проповедник, организитор на кастинг за политическата мис "Монокини" щял да променя страната. Това е най-черният виц, който някога съм чувал. Но от опит знам, че България е държавата в която вицовете се сбъдват. 
До един.

Wednesday, January 24, 2018

Новата звезда на телевизионния антикомунизъм




От десетина дни насам из медиите шества нещо, подобно на привидение, на демон, изпълзял от мрачно подземие на някой сън, на призрак от кошмарното начало на прехода - новата звезда на телевизионният антикомунизъм доц. д-р Евелина Келбечева. Последно я засякох в предаването "История.бг", където дамата пускаше токсични слюнки срещу комунизма, комунистите и БСП с вдъхновението на модерен поет, който е предрусал с екстази. Между другото - това предаване трябва да остане в аналите на медийната антиистория. Четирима души плюс водещият бяха обзети от такова мракобесно съгласие, че предаването заприлича на сбирка на вуду-култ. Усещането за нещо сатанинско се засили и от твърдението на пишман-историчката Даниела Горчева, че цар Борис е тикал евреите в лагер, но само, за да ги спаси от депортация. В друга държава подобно изявление щеше да е достатъчна причина за съдебен процес, но у нас Келбечева и сие не само го приеха, но и радостно закимаха. По същата логика, написа някой, можем да твърдим, че Хитлер също е отворил концлагерите, за да спасява евреи. Например от това, че ще дойде Сталин, за да ги отрови до крак. Има много начини да кадиш тамян на олтара на нацизма и ослюнченият антикомунизъм днес се оказа най-изгодния от всички. Достатъчно е да заявиш, че презираш в червата комунизма, че мразиш гадните комуняги до степен, че да искаш да им пуснеш отровен газ, и тогава вече можеш да възраждаш и най-мракобесната идеология без страх от съдебна разправа, дори с голяма степен на основание да очакваш аплодисменти, интервюта и телевизионно време. Но този разказ не е за Горчева. С нея ще се занимаваме друг път. 

Сега е време да разкрием в дълбочина образа на доц. д-р Келбечева, която титулуват като "известен историк", въпреки, че аз се сблъсках с това име за първи път, когато чух, че комунизмът щял да влиза в учебните програми. Оказа се, че тази дама е един от авторите на новата идеологическа линия на учебниците и заради това ми стана интересно да проследя въз основа на каква експертност и обективност тя е получила това право. Особено като се има предвид, че бившият президент Росен Плевнелиев бе един от най-големите адепти на изучаването на комунизма, придружено винаги от фразата "по един обективен начин". Днес се оказа, че "обективно" за тези хора означава идеологически поднесено и политически оцветено. Защото те виждат в новата свръхполитизация на историята единственият начин да наложат своето гледище за историческите процеси. Можем да открием признание за това в едно есе на Келбечева още от 2014 година, където тя с ужас споделя, че "почти половината от нашите съграждани одобряват комунизма" (истинската цифра е 55 на сто, но за правоверния антикомунист математиката е просто досадна подробност). И според класическия десен мит тези хора са някакви зомбита, продукт на инженерно наложена меланхолия по миналото на която можело да се отговори с "позитивистично-обективистична историография". А това, в същия текст го четем, означавало разкриването на комунизма като "най-човеконенавистния режим и най-страшната диктатура, наложена в България". Нещо повече - Келбечева още през далечната 2014 година заема тежко позата на политическо ченге и веднага размахва пръст, че "всеки друг аксиологически разрез е престъпен релативизъм". Тоест - никой няма право на друго мнение и на друго гледище. Всички, които мислят различно от нея са комунисти и маниаци. Или както гласеше старият виц за Сталин, който бил казал: "по въпроса за плурализма не може да има две мнения". Навлизаме толкова дълбоко в отпадните води на тази мисъл, за да си изясним какъв персонаж се изправя срещу нас. Не историк, а политизиран фанатик. Много е важно да се знае. Пред нас е класически екземпляр от фауната на психодесните, който обаче е бил овластен да човърка съзнанията на младите поколения и да им внушава своите политически обсесии. А всички знаем, че съзнанието на мракобесния десен може да функционира единствено в режим на търсенето на враг. Това е съзнанието на сектата. И Келбечева още от 2016 година започва да разкрива идеологически диверсанти. При нея това е натрапчива мисъл, която се появява с плашеща честота. Още през 2016-та откриваме нейно изявление: "Преподаватели, свързани с комунизма, пречат той да влезе в учебниците“. Тя не се отказва от това видение, а започва да го доразвива като в политически хорър. Когато стана ясно, че новите програми са факт и психодесните оргазми бяха неотличими от квичене, тя обяви: "Чиновници и леви историци оставиха извън учебниците „съветска окупация” и „България република на СССР". Мнението е прясно-прясно, от началото на тази година. Левият историк е описан като политически враг. Това не е просто посочване, това е заклеймяване. Левият историк - мръсният вредител на евроатлантическата демокрация. Малко след това обаче мозъчната експлозия придобива ядрен мащаб. Пред бТВ, озарена от вдъхновение и от липса на качествени антидепресанти, Келбечева вече разкрива световна конспирация: "Левите сили имат идеологически щаб, който трябва да пази социализма". И понеже я видяхме как кимаше радостно на изявленията на Горчева за евреите, няма да се учудя, ако скоро инициира законодателна промяна всички леви историци, всички социалисти и всякаква друга паплач да бъдат задължени да носят жълти звезди на реверите си. Между другото - така и не си изясних на базата на каква експертиза Келбечева се изявява като специалист по комунизъм. Тя е археоложка, която била завършила и френска филология. В постната й библиография няма никакъв труд по съвременна история, още по-малко по съвременна история на България. Но това е траен дефект на антикомунистическото пространство. Там всички са аматьори и вдъхновени лаици. 

Позволявам си да ви занимавам с това, за да се види на каква "обективност" е способна тази "историческа". Това е идеологически работник, удостоен с преподавателско място в Американския университет, който най-накрая се е докопал до възможност да разтовари своите възгледи в учебниците по история. Битката е за съзнанията на младите поколения, защото, както наскоро вдъхновено отбеляза Валентин Вацев - младите поколения бяха възпитавани от "червените бабички", а те не допуснаха някой да лъже вдъхновено за миналото. Между другото, когато стана ясно, че комунизма ще влиза в учебниците гледах репортаж от едно училище. Питаха деветокласник как се е живяло при социализма и той убедено отговори: "По-справедливо". После се разбра, че го знае от баба си. Червените бабички живяха тази история и пред тях такива като Келбечева не могат да виреят. Но идеологическите работници, ако си струват, мислят в перспектива, поне за 20 години напред. Същото виждаме тук. Вуду-сектата иска да пусне бавнодействащ токсин, за да могат фобиите им да ги надживеят. И поради тази причина историята ще бъде скопена. Децата ще учат за "съветизация", но няма да учат за "фашизъм". Ще им наливат знания за лагерите при комунизма, а лагерите при Борис Трети ще бъдат изкарвани курортни домове. Ще им говорят за проспериращото царство България, но няма да им кажат, че при социализма България се изкачи на топ-място в индекса на развитите страни на ООН. Изобщо тези, които най-много съскаха от подхода на комунистите към историята, днес се канят да го повторят с антикомунистическо вдъхновение. И, разбира се, ще се провалят. В това съм убеден. Тези до един са клонинги на Келбечева, скучни бастуни без грам реална биография на истинска съпротива, било преди, било сега. Опитът да се заиграваш с историята по този свръхполитически начин е обречен да завърши в лудницата. Може би само там Келбечева и сие ще се почувстват в истинска безопасност, далеч от коварните леви историци, тези смутители на науката, тези чудовища, които терзаят дните на правоверния евроатлантик, преял с грантове и със затлъстяла съвест.