Стига упражнения на гърба на левицата

 

В последните няколко седмици изведнъж (абсолютно дирижирано и съвсем неслучайно) БСП отново стана обект на масирана медийна бомбардировка. Знайни и незнайни сайтове заредиха автоматите и започнаха да се упражняват за пореден път на гърба на левицата. Така научихме, че в цялата страна общински организации въставали срещу Корнелия Нинова. Една след друга те приемали декларации с искане за оставката на лидерката на БСП и настоявали за спешен, скоростен, светкавичен, направо свръхсветлинен конгрес, по възможност още в първите дни на декември. Целият този експлозивен коктейл бе гарниран с поредното телевизионно турне на хора от средите на БСП, които да се отдадат с удоволствие на любимия си рефрен – партията се гърчи, партията агонизира, партията ври емоционално и се разтърсва душевно, но ако под някаква форма успеем да изгоним Нинова всичко отново ще е цветя и рози, светло бъдеще и политическа утопия…

Разбира се, при по-внимателно вглеждане целият този сюжет се разпада като картонена кула. Оказа се, че повечето организации, които били приели „декларации срещу Нинова“ всъщност не знаят това. А там, където такива текстове са били предложени те са приети при отчайваща липса на кворум. Което между другото издава доста екзотичен стил на работа – ако още щом си в опозиция започваш да прилагаш апаратни схеми, това за какъв стил на работа говори, ако някога доближиш до властта, а?

Ръководството на БСП тръгна из страната и особено впечатление направи това, че из Хасковско например всички „опозиционери“ се изпокриха. Което е повече от странно – от години слушам как в левицата няма диалог и чуваемост, а ето че Нинова ти идва на крака и получаваш възможността да изкажеш очи в очи всичките си забележки, критики, вътрешни недоволства и терзания, а точно тогава – няма никой на терена. Много по-лесно е да си опозиционер в сенките, скрит зад комфорта на някаква измислена колективна декларация. Което издава само едно – проблемите на БСП съвсем не са тези, които публично ни се изнасят и медиите тръбят със страстта на млади поетеси. БСП определено има какво да решава за собственото си бъдеще и функциониране, но това няма как да се случи в киселинна медийна атмосфера, която редовно се подклажда от нарцистични изблици на определени хора, които направиха политическа кариера от простичкия факт, че винаги са готови да плюят своята партия или да я пържат публично от екрана. Но това сме го дъвкали многократно. Очевидно в БСП точно този факт трудно ще се промени. Смятам обаче, че е важно да го проговорим, защото слушах всякакви анализи на тема  „защо левицата получи този резултат на вота“. Тежки политически грешки, колебливо поведение, неясен идеологически профил, организационен разпад, липса на диалог – какво ли не мина пред очите ми като обяснение. И вероятно във всяко едно от тях има доза истина. Но дайте да си кажем честно една от големите причини за загубите обикновено не се споменава. Или ако я посочиш веднага срещу тебе граква хор от будни съвести и леви треперливи сърца и започва да стене – „вижте го – този е ниновист, този е нагаждач, този обслужва ръководството“. Ще оставим тези обвинения встрани, защото невъзможността за разговор никога не е по вина само на една от страните в спора и ще посочим причината. Можете ли да ми покажете друга партия, освен БСП, в която всички вътрешни проблеми се разнасят по медиите и ехтят от сутрешен блок на сутрешен блок. И това не започна от 2021 година. Това е факт още от 2017 година, когато стана ясно, че БСП излиза от мъртвата си точка и става мощна, безкомпромисна и яростна опозиция. Точно тогава започна парадът на суетата по медиите, който с години трещеше като буря. Всеки пленум на левицата се превръщаше в ревю на оскърбените, които ходеха по медиите да обясняват колко драматични са нещата. А най-накрая за капак на всичко, когато дойде поредицата от избори в която се пържим и до днес повечето от „оскърбените“ играха и помагаха на други партии – първо на Мая Манолова, след това на Има такъв народ, после на Продължаваме промяната, а най-накрая и на Стефан Янев. Което не попречи на тези познати лица да са първи на медийния фронт след всеки вот и да настояват за носенето на отговорност, за бързи промени, конгреси и какво ли още не. И нека никой да не си мисли, че тази причина е странична като обяснение. Партия с вътрешен разрив, с отворена политическа рана няма как да се пребори за допълнително доверие. На скарано семейство никой не му ходи на гости. БСП беше обезкървявана, източвана, блъскана по медиите. Интригата се превърна в основното оръжие на вътрешнопартийните схеми за удари по ръководството. Между другото – така е и с митичния конгрес. Националният съвет гласува той да е през февруари. Решението е прието. И фактът, че медийното дефиле на основни фигури отказва да се съобрази с този факт също е много странен. Каква е разликата между декември и февруари? Нали форум ще има? И защо му е на някой бърз конгрес? В крайна сметка цялото меню от проблеми, които ни сервират по медиите няма как да се реши със скоростен форум. Необходима е добра подготовка, за да може все пак на този конгрес да се обсъждат значимите проблеми. Но не – бързият конгрес е евфемизъм. Цялата пара в свирката опира до оставката на Нинова. Това е основното искане. Промяна на устава, скъсване с демократичната практика за пряк избор на лидер и взимане на главата на лидерката. Ще видите, че ако това се случи изведнъж всички други разговори ще спрат. Телевизионните нарциси повече няма да се сетят да правят идеологически дискусии и политически тиради.

В името на тази амбиция вече виждам, че се активизират изключително интересни, дори екзотични тези. Наскоро Костадин Паскалев изстреля по една телевизия, че ще прави „голямо ляво обединение“, а по-късно даже обяви с кои партии си и личности си го представя – Мая Манолова, Татяна Дончева, Румен Петков, Красимир Янков, Георги Кадиев…Прави ли впечатление общия признак – това са все хора, които в някакъв момент от историята са напуснали БСП. Защо и как е важно да са знае, но ще оставим тези спомени за някой друг текст. Но истината е, че с повечето от тях БСП е правила обединение. В рамките на предишното Народно събрание АБВ имаха депутат. В по-предишното Георги Кадиев също беше народен представител от БСП. Тоест никой не може да обвини БСП, че не е търсила диалог, разговор и път към тези партии. И понякога преговорите сполучваха, друг път се разбиваха в огромното самочувствие и претенции на някои хора.

Въпросът с това ляво обединение, който винаги ме е вълнувал обаче е – какво различно от БСП може да предложи то? Искам да чуя конкретните идеи, визии и предложения, които изведнъж ще възстановят лявото и ще му осигурят много по-силно обществено присъствие и смисъл, ако правилно тълкувам въздишките на Паскалев. Отсега мога да ви кажа – няма да чуем нищо различно. Защото тук също битката не е за идеи, а за превземането на митичното и вълшебно трибуквие – БСП. Защото няма как да има ляво обединение без най-голямата партия в това пространство. Партия, която никога не е отказвала диалог, но и не е позволявала на хора, които трудно могат да покажат изборни успехи, да й извиват ръцете. Ще си призная честно – аз самият също съм за ляво обединение, но не за сметка на БСП, защото всички опити досега за обединение встрани от БСП са се превръщали в упражнения по реторика срещу единствената лява партия в парламента. Което винаги е било катастрофално. За всички. Между другото за мен е лично удоволствие да видя, че Мая Манолова пак се приема за част от лявото пространство, защото си спомням как като кандидат за кмет на София бягаше упорито от разполагането й в оста „ляво-дясно“ и беше основен говорител на тезата, че вече няма ляво, нито дясно. Какво ли не прави политиката с хората, ей?

И понеже сме започнали нашата екскурзия сред красивите тези с които БСП редовно е пържена по медиите, нека да се заядем с още една. Наскоро чух евродепутатът Петър Витанов, който изказа следното твърдение – че БСП е постигнала един успех в последните години и това, че е успяла да се раздели с етикета „статукво“, но после само за една вечер се върнала в предишния си отбор.

Само накратко – БСП никога не е била от статуквото. И всеки, а Петър Витанов е от тях, който е бил на банките в 44-ото Народно събрание, може да го потвърди. То заради това срещу левицата беше изсипан толкова много политически огън. След това този етикет се използваше, за да може БСП да бъде натиквана в ъгъла всеки път. Целта беше левицата да гласува послушно и да си мълчи, докато телевизионните експерименти бесуват. Точно заради това днес всичко е като дежа вю – в момента в който БСП защити своя, но неудобна на другите идея, тя пак се превръща в „статукво“. И смятам, че един истински социалист не би търпял ПП да се изживява като някакво бюро за политически сертификати. В крайна сметка няма никакво значение как ни изживяват външните за нас партии. Това си е изцяло техен проблем. Като се вживяваме толкова в темата за „прокълнатата“ хартиената бюлетина за пореден път правим БСП заложник на външни страсти, които имат много малко общо не просто с реалния дневен ред на страната, но и с реалния дневен ред на партията. Ох, какъв ужас, че умните и красивите пак започнали да викат „червени боклуци“. Дори да приемем да се гласува по интернет – тези хора никога няма да бъдат наши избиратели. Но ние все гледаме да се харесаме на външните, а самите социалисти – кучета ги яли. И всъщност, ако започваме промяна, трябва да я започнем от там. Добро начало е – да си кажем всички проблеми на конгреса през февруари. Но точно там. Там, където се дискутира. А не по телевизионните студия, където се интригантства. Надявам се, че някои хора не се загубили способност за първото.

 

Пиратките за машинното гласуване са димна завеса за аферите на служебния кабинет

 

България обича колективно да въздиша по телевизионни циркове и политически психодрами. Точно това всъщност представлява фетишизацията на машинното гласуване и превръщането му в кауза за оцеляване на ПП и техният траен политически придатък Демократична България. Градусите на парламентарния живот за пореден път бяха повишени до зачервяване, а площадът пред Народното събрание бе огласен от виковете на поредния протест на градското дясно, което само чака удобен повод да възстанови своите съскания срещу червените боклуци, Русия и всичко, което пречи на градския либерал да се чувства гражданин на вселената и света. Но както винаги - цялата пара е в свирката. Защото честно казано няма никакво значение как точно ще избират българските граждани дали с хартия или с машини. Честността на вота се гарантира от силната държава, от спирането на търговията с гласове, от качествените обучения на ЦИК. По някоя време политическата истерия за машините придоби толкова абсурдни и карикатурни размери, че дори и аз, който гордо си мислеше, че е имунизиран срещу конспиративни теории, за миг заподозрях, че някой някъде държи флашка с която накланя везните изборите. Иначе щяха ли ПП и ДБ да събират сектата на жълтите павете по толкова незначителен повод? Щяха ли представителите на ПП като политрекетьор да съскат, че ако БСП не оттегли своите поправки в Изборния кодекс, те вече няма да водят никакви разговори с нея? И откога ПП си въобразява, че е като бюро, което издава сертификати кое е добро и кое лошо, кое морално и кое зло? Изобщо страната ни отново се топна в поредната политическа мътилка, която не предвещава нищо добро за бъдещето, защото носи в себе си разрушението на този парламент, торпилирането на шансове за съставяне на правителство и поредно взривяване дори на крехките възможности на диалог. Дори и Бойко Борисов, който за пореден път в своята политическа кариера размаха опашка като мопс пред Демократична България и тръгна да им поляга флиртаджийски, едва ли ще успее да ги удовлетвори и е обречен да види как за пореден път неговата партия бива наритана, наругана и изгонена от кръговете на градските вегани и почитателите на соево лате. И всичко това започва да изглежда комично, защото от километри си личи в каква стагнация е изпаднал политическият живот на страната. Хората се вълнуват от цените в магазините, от инфлацията, от постоянната тревога за утрешния ден, а на партиите на "промяната" им пука единствено за машините. Подобно разминаване между интересите на избирателите и на политическите партии винаги е предвестник за турбуленция, която може да разтърси основите на политическата система.

Но започваме с това епично начало, защото ми се струва, че за пореден път пускането на политически и парламентарни пиратки е предзначено да прикрие съвсем други много автентични сюжети, които в пълна степен ни демонстрират политическият разгул в страната. Защото докато НС се разкъсва от противоречия и се пръска по шевовете от медийни бомби и добре прицелени интриги, България продължава да се управлява от временно правителство, което е готово да поръчва до откат нови самолети от САЩ, а не е готово дори да внесе проект за нов бюджет. Това е кошмарна комбинация. И заради това ви предлагам да се отдалечим за малко от епицентъра на голямата битка за машините и да видим дали има нещо друго, което може да ни хване окото, нещо, което пушеците от безкрайния скандал замъгляват.

Съвсем наскоро президентът Румен Радев на среща със синдикатите остро възрази срещу мнението, че концентрира власт в ръцете си и не иска да я даде на никого. Той дори се оплака, че е готов веднага да даде управлението на някой друг, но партиите бягали от отговорност, защото никой не искал да управлява в тази ситуация. Дали това е вярно или не ще покаже единствено времето, но междувременно отговорността за всички действия, бездействия и афери на служебния кабинет носи Румен Радев. Той е архитектът на управлението сега и заради това е повече от притеснително, че си затваря очите за поредния скандал, който зрее в Министерството на регионалното развитие. Нека да ви припомня, че това е ключово министерство, защото именно заради интересите там Има такъв народ предадоха и продадоха предишното правителство и ни вкараха в нов епизод от политическата криза.

Докато погледите на всички са втренчени в абсолютно безплодния спор "машини срещу хартия", скандалният заместник-министър на регионалното развитие Захари Христов продължава да си развява коня и да влиза в нови и нови скандални сюжети. Последната новина, която разтърси държавната администрация е, че той е уредил своята секретарка Лилия Арабаджиева за контрольор във ВиК-Благоевград за апетитната заплата от 3 хиляди лева. Интересното е, че преди Христов Арабаджиева е била секретарка и на Николай Нанков като министър и като заместник-министър. Удивителна приемственост на кадрите на ГЕРБ с това служебно правителство. Но мелодрамата не спира дотук. Оказа се, че Христов е изпратил и своя шофьор Илиян Белперчинов на служба в АПИ. С какво един шофьор може да е от висша полза на пътното строителство остава мистерия, но ръцете на Христов са развързани и той вече може да си позволи да прави всичко, защото се чувства безнаказан.

Защо ви обръщам внимание към този епизод? Защото той не е незначителен - Христов е раковата разсейка на корупционното съмнение в този кабинет. Той беше заместник-министър в първото служебно правителство, но когато стана ясно, че рекетира фирми, за да получава процент от договорените поръчки беше изритан. Въпреки това над него има много сериозно опънат чадър, който се държи от кадровика на президенството Николай Копринков и мастития бизнесмен Герги Гергов. Христов е тяхното протеже във властта, златното им момче, техният кадър, който в момента  в който пушилката се разсея, беше върнат отново на бял кон в министерството. Срещу него бяха изписани тонове мастило, направени журналистически проучвания, бяха извадени всичките му афери, но той е като сляпо петно за президенството към момента. От "Дондуков" 2 се правят, че такъв скандал няма, че Христов е някакъв невидим човек, чийто действия не се коментират. Той заради това се е впуснал в безкрайния кадрови разгул и вероятно само чака поредната порция шумни скандали, за да пробута и други скандални назначения.

Коментираме аферата "Христов", защото в много отношения тя е горчивото хапче на подмяната в днешните дни. Всички управления трябваше да бъдет антикорупционни, да бъдат на страната на хората, да остояват различно отношение към властта. Но ето, че се появява един такъв като заместник-министъра и се оказва, че совите не са това, което са. Медиите са в епицентъра на битката за изборната технология, а междувременно служебното правителство е в пълен медиен комфорт. Може някъде да се появи някоя и друга дописка, но тя потъва в блатото на служебната политика. И така наистина се намираме в абсурдна ситуация - медиите се занимават с глупости, а реалното корупционно блато продължава да се разширява. И всички отговорни за него мълчат и се правят, че го няма. Това е парадоксалното в цялата ситуация. Заради това ли беше голямата битка срещу безогледния режим на Борисов - да го смени режим в който процъфтява захарихристовщината. Калинките срещу копринките?

Ето заради това вече винаги, когато видя, че медиите трещят с някоя тема постоянно започнах да развивам инстинкт да гледам встрани от окото на бурята. Защото в България безкрайния шум е просто фонова завеса на истинските процеси. Те са мътната вода в която такива като Захари Христов се научиха най-добре да ловят риба. Но и хора като него трябва да са наясно, че всяко безвремие рано или късно свършва, а когато историята те настигне се получава страшно неприятно...

 

Медийните диктатори на „едната гледна точка“

 

Едно интервю на шефката на СЕМ Соня Момчилова пред БНТ буквално взриви будните съвести на българското общество, високоморалните клавиатурни рицари, напарфюмираните естети от жълтите павета и хуманитарната интелигенция, която от години живее в клиничната мозъчна смърт на грантовете. В началото си мислех, че това е поредната буря в чаша елитарна мътилка, но вече 10 дни най-нежните и гласовити представители на фейсбук-морализаторите не млъкват и като кокошки рано сутрин повтарят един и същи рефрен - руска пропаганда, Путин, фактчекинг и още няколко подли постмодерни клишета, които никой не знае какво означават. Едва тогава реших да видя какво толкова може да е казала Момчилова, че виртуалното торнадо вилнее така все едно пак трябва да браним с голите си гърди Летящата Козила или Рут Колева. И, о, ужас! Представяте ли си - Момчилова си е позволила наглостта и цинизма да настоява журналистиката да дава различни гледни точки. Какъв шок! Каква катастрофа! Как може да си позволява подобно нещо тази прикрита путинистка, а?! "Дойче веле", "Дневник" и редица свободни светила на чистата съвест буквално бяха пред самоубийство като са чули нещо толкова порочно да се лее от националния ефир, че чистите им души са възкликнали като девица, поведена към изнасилване или към чалга-концерт.

Едно нещо обаче трябва да й си признае на Соня Момчилова. Само с няколко изречения тя накара софийската полуинтелигенция да напише серия от мрачни есета и статуси и така ни дава повод да надникнем в този порочен и изкривен свят, където зад всеки ъгъл дебне Путин, евентуално маскиран с маска на Жокера. Защото всички тези писъци, гневни тъпотии и откровени идиотщини не са случаен симптом - те прикриват едно много мелодраматично разбиране за света и за журналистиката, която оттук-нататък би трябвало винаги да обслужва Една-Единствена гледна точка и всеки, който твърди обратното ще лежи в затвора. Засега на общественото мнение, но някой ден, ако всичките тези морализатори се доберат до властта, бъдете сигурни, че всеки с различно мнение ще лежи в пандиза и това ще минава за проява на върховна демокрация и небесен евроатлантизъм.

И, за да не бъдем голословни си направих труда да събера най-доброто от тези мозъчни експлозии, за да можем да им се насладим в цялата им прелест. Един от първите, който се появи на барикадата е специалистът по всичко Ивайло Дичев, чийто есета в последните две години стават все по-оплетени, трудно разбираеми и тиранични, но това е естествената еволюция на всеки интелектуалец у нас. В полуесето си Дичев много се вбесява от искането на Момчилова да има различни гледни точки по една тема. Това се оказва табу. "Представете си Би Би Си", мрънка професорът по не знам какво си, "които избират за своите три гледни точки бившия президент Медведев, който твърди, че Русия воюва със сатаната, Дугин, който смята, че украинците трябва да се изтребят, и Радев, дето иска да се снишаваме". Според него това ще е информационен апокалипсис. Краят на дните. Тоталната зомбификация. Журналистическият Армагедон. С други думи - да вкараш трима души с относително близки гледни точки е някакъв медиен сатанизъм, който би трябвало да потриса градският либерал и да му причинява ежедневни експлозии от стомашни киселени. Проблемът е, че примерът на Дичев ни го демонстрират в най-големите телевизии и то с удивителна постоянност. За една българска медия е съвсем нормално в студиото да дебатират например Соломон Паси, който смята, че Русия трябва да бъде ударена с ядрена бомба, Елена Поптодорова, която възклицава, че Путин е военнопрестъпник и произволен евроатлантически папагал, който хълца, че натовските войски рано или късно трябва да маршируват по Червения площад в Москва. Информационният апокалипсис е тук. Той се е случил и превръща всеки опит за журналистика в пропагандна касапница на мозъци. Дичев обаче няма да намери това за проблем, защото журналистиката според него имала за задача да отстоява постигнатата истина. А очевидно постигната истината в техните съзнания е, че Русия винаги е виновна. Всяко отклонение от правата вяра трябва да се наказва като дезинформация.

При това нека да ви повторя - битката на полуинтелигенцията не е с фалшивите факти, а с неправилните според тях мнение. Защото е факт, че в Украйна има гражданска война от 2014 година нас и, че украинската държава безмилостно избиваше собственото си население. Тоест войната не започна през 2022 година - тя се води от години и кипеше като алхимична реакция, изтървана от контрол. Но ако насочиш погледа си насам дичевщината ще започне да вие като върколак при пълнолуние, че това е някакво отклонение от правилните мисли.

Бившият шеф на СЕМ Георги Лозанов също не издържа и се хвърли в окопите срещу Момчилова. Според него тя "негласно" била защитила "инвазията на Путин в Украйна". Искам сега да се съсредоточите. Какво ще рече негласно защитаване? Момчилова не го е казала, но Лозанов в своята кухня рано сутринта е прочел мислите й и ги довежда до знанието на своите читатели. Много яко, нали? При това тя говори за различни гледни точки в журналистиката, той вие за инвазията на Путин. Марихуана или махмурлук?

Давам тези два примера, защото това са най-високопарните представители на кухата българската интелигенция, които не просто не са в състояние да осмислят критично случващото се в света, но и се превръщат в бухалки срещу всеки, който не мисли като тях. Нещо като медийни доносници, които съскат в блатото срещу всички, които нямат тяхното оперение.

И, за да не си помисли някой, че това е аномалия, изключение и едва ли не военновременно стягане на редиците, ще ви припомня, че т.нар. "либерална журналистика" у нас от години вие срещу различното мнение. За първи път разбрахме това през 2013 година, която в "Капитал" излезе разтърсваща статия в която се твърдеше, че не е журналистика да се дава думата на контрапротестиращите. Още тогава стана ясно, че в българската журналистика има хора, които искат по-скоро да бъдат надзиратели в концлагер, отколкото хора, които се борят за истината или свободата на словото. Тогава нямаше война, даже Крим още беше в състава на Украйна, но вече имаше битка различното мнение да бъде натикано в прашното мазе на обществото и една малка самоназначила се групичка от хора да казват кой е голям журналист и кой не, кой има правилно мнение и кой трябва да бъде обречен на вечно забвение.

И така за пореден път, подобно на някакъв кафкиански кошмар виждаме как под името на благородни мотиви и моралистично хълцане, за пореден път една банда от самозабравени тъпаци се опитва да ампутира различното мислене в българското общество. Или най-малкото да се опита да изчисти всички медии от него. А после ще хълцат мелодраматично, че хората четели разни странни сайтове и се доверявали на всяка информация във фейсбук. Това е така, защото с кожата си този сърдит и навъсен народ наистина започна да усеща, че постоянно го пържат с едни и същи опорни точки и, че това, което му поднасят като журналистика, е съвсем елементарна пропаганда, която дори вече не иска да крие, че е пропаганда. И най-лесният начин за това е като изолираш различното мнение. Така един ден ще осъмнем в свят в който Лозанов и Дичев от сутрин до вечер ще ни обясняват по телевизията кое е правилно и кое не. Не знам за вас, но аз така си представям вечността на ада.