Tuesday, July 31, 2012

Градът от който никога не искаш да си тръгнеш



По време на целия си десетдневен престой в Русия се опитвах да напиша един цялостен текст за най-великолепния и истински град на света – Москва. Но не можех и не можех. Текстът ми се разпадаше на отделни парчета, защото за Москва има толкова много какво да се говори, че всяка дума те отвежда в различна посока, направо в различен крачол на Слънчевата галактика.
Тогава разбрах, че не можеш да напишеш единен текст за Москва, това е все едно да се опиташ да сътвориш единна философия за вселената – задачата е непосилна, невъзможна, а и безсмислена.  Няма смисъл да затваряш вселената в рамки, да я превръщаш в хербарий, трябва да я оставиш да бъде такава каквато е. Вселенското състояние на описвания град от само себе си наложи фрагмените като единствена форма да опиша мъничка част от невероятния свят в който попаднах.


***


Самолетът Москва – София излетя точно в 10 часа от летище „Шереметиево”. През цялото време като наркоман се взирах в илюминаторчето до мен, за да съм сигурен, че няма да забравя нищо от това, което видя, за да съм убеден, че паметта ми няма да ме подведе и ще отнесе с мен картината на тази невероятна Москва, на този град-слънце, на този град, представляващ странна смесица от прелест и жестокост, високомерие и топлина, красота и абсолютно безразличие. 10 дни в Русия бяха за мен като десет века лично време. Никога не съм очаквал, че точно на попрището жизнено в средата, изведнъж красивата ми концепция за света ще рухне като американски небостъргач и аз ще се окажа в ситуация в която да преценявам дали всъщност вече искам да живея в България и ще мога ли да съществувам нормално в свят в който аз не открия своето място в Москва, тази столица на хладната прелест, която може да изпепели човек.


***


Откакто се помня винаги съм искал да видя Москва. Аз съм дете на епоха в което стихотворенията за Москва бяха основния начин да просветляваме съзнанията си с мечти, а и досега не мога да се отърва от този светъл блян, от тази лъчиста идея за Москва като град, където слънцето свети по различен начин, където светът изглежда по-иначе, където хората са различни и, където един ден ще започне истинското бъдеще на планетата.
Заради това, когато кацнах на летище „Шереметиево” въздухът, който миришеше на машинно масло ми се стори упоителен като нова дрога. Дишах с пълни гърди, а в сърцето ми зрееше предчувствието за града, който ще видя. Град, който е огромен като спомен за нещо хубаво.
Боже мой, изобщо нищо не съм подозирал. Москва се оказа много по-голяма и много по-различна от всичко, което някога съм си представял за нея. Тук хубавото е бляскаво като сън, а лошото е като кошмар. Всичко е в мащаб, който е трудно да бъде възприет. Всичко в Москва е голямо – архитектурата, корабите, колите, къщите, блоковете, парковете...Руснаците сякаш се съизмерват с различна вселена.
Европа е континент с много държави, но нито една от тях няма толкова безгранично пространство. Тук можеш да мечтаеш на едро без да изглеждаш луд. Тук можеш да действаш на едро без да изглеждаш исторически шарлатанин.
Паметникът на Петър I, който е се възвисява над Москва-река в друга държава щеше да изглежда помпозен и смешен. В руската столица той си е на мястото. Всичко е въпрос на мащаб.


***


Има една руска песен в която се пее буквално следното:


Этот город самой лучший город на земле,
Он как будь-то нарисован мелом на стене


Не спрях да си я пея по време на целия си престой в Москва. Музиката внезапно изригна от мен и не ме напусна дори в в София, когато трябваше да се занимавам с банални неща като това дали ще се намеря багажа и дали случайно не съм забравил нещо от себе си в Москва, защото иначе просто няма начин толкова много да ми липсва един град, който видях набързо, но пък с възторг, способен да срине цялата галактика.


***


Москва нахлува рязко в очите и те зашеметява с гледки. Всички снимки, които съм виждал оживяха. Всички мечти се материализираха. Видях отблизо всички сгради, които исках да видя и осъзнах, че това е град, който трябва да изследваш цял живот, защото той вече се е сдобил със собствен отделен живот. И така, както си вървиш из Москва и се опияняваш от причудливата смесица на сталинския ампир и модерната архитектура изведнъж в далечината виждаш строящото се московско сити, което вече яростно се е устремило към облаците и разбираш, че в този град малките неща са просто ненужни. Тук разбиранията за широки, краката на московчанки са дълги, изобщо никой с нищо не ти намеква, че тук ще има толерантност към дребните неща.


***


В един кораб-ресторант по Москва-река налетях на един бивш полковник Сергей, който с жена си и още две приятелски семейства празнуваше рожденния си ден. Като видя, че съм от България, Сергей (на първата си водка) започна да споделя впечатления от всички градове у нас, където е бил. На втората водка вече ми разправяше за българските момичета с които е спал. На третата водка руснаците и българите вече бяхме братя, свързани в исторически съюз не само от пиенето, но и от поривите на кръвта. На четвъртата водка Сергей вече разтревожено казваше, че дъщерята на съседа му е на 25 години и все още е "холостая" (неженена) и настояваше да ме води на гости, за да ме запознава с нея...След като видя, че все още не ми се жени, човекът обаче настоя да ми даде телефоните си, за да му отида на гости. "За какво са ми всякакви други европейци", сподели този кадър - "На мен ми е приятно да си пия с българи".
А всъщност запознанството ми с него стана по интересен начин. Бях излязъл на горната палуба на ресторанта, за да видя нощната Москва и без да видя се блъснах в жената на Сергей, която той се канеше да снима. Извиних се. На себе си обаче носех бадж на който пишеше името ми и страната от която съм.
- Александр Симонов! – възторжено извика Сергей. – Ние имаме такъв писател у нас.
- Симов! – поправих го аз. Но Сергей вече твърдо беше убеден, че аз съм Симонов. И тогава музата ми дойде – казах, че аз познавам творчеството на Симонов, рецитирах знаменитите стихове – „Жди  меня, и  я  вернусь”, но все пак аз съм Симов от Болгарии.
Малко след това в ресторанта Сергей вече доведе жена си на моята маса и почнахме да говорим за света.
Сергей ми каза още нещо, което запомних: „Я хохол (тоест – от Украйна), но всю свою жизнь я отдал служению России”.
А после пак си спомнихме, че сме братя, а бившият полковник повече от всичко държеше да почерпи...


***


Никога не съм си мислил, че комуникацията с руснаци ще ми бъде толкова лесна, но тук самата природата на хората е такава, че те подтиква да си говориш с тях.
Младата митничарка, която трябваше съвестно да ми провери визата също започна да ме разпитва за журналистиката, за България и, ако не беше нервността на цялата група, която ме чакаше можеше да си приказваме още доста време.
Това е най-голямата трагедия на всички, които мразят Русия по неясни причини. Между руснаците и българите просто няма дистанция. Опитват се да ни наложат някакви политически разграничения, някаква новооткрита идентичност, но не става. След първата водка (жив да си, Сергей, ще те помня докато съм жив, ще помня и жена ти, която настоя да ми дадете телефона си, че момичето в съседство просто не можело да стои на тази възраст неженено), прахът на измамата се маха и остава истинското приятелство. Това, което не могат да ни отнемат. Нито историята, нито политиката.


***


Стоях на носа на корабчето, което прекосяваше Москва-река и гледах градът, който се носеше като поезия край мен. Започна да духа леден вятър, знамената над Кремъл се вееха романтично, хората по крайбрежните улици живееха своя делничен живот, съботната Москва посрещаше с радост вечерта и тогава аз осъзнах, че спокойно мога да се впиша в този град. Че няма да имам трудности с прехода, защото тук дори и облаците ми изглеждат познати, въпреки, че са по-големи, отколкото може да си представи човек.
Да, Москва е ужасно скъп град, цените също са огромни, защото, както казах нищо в тази столица не може да бъде малко, но пък ежедневието ми изглеждаше странно познато и близко. Може би, защото в сънищата си неведнъж съм бил в Москва. Защото я познавам със сърцето си, а за нито един град извън България не мога да кажа това.
Значи е време да признаем сънищата за легитимен източник на познание в този свят.
Аз и Москва се бяхме срещали насън.
На живо срещата ни вече се оказа поезия.


***


Оказа се, че аз съм повече интелектуален продукт на руската култура, отколкото на българската. Всичко в Русия ми звучи познато и близко и това не е страничен ефект на водката (только по рюмчик водку, казва дипломатката Кристина, която ни придружава, другата – Мария, Маша е пратена да бъде доброто ченге с която да си говорим за времето, музиката или за това къде кипи нощния живот на Москва.)
Заради това, когато излязох на Червения площад, аз се чувствах като у дома. Този площад съм го виждал по стотици снимки, гледал съм го по телевизията, но за мен беше емоционален възторг да го видя на живо, да крача по паветата, да гледам оригиналните кубета на „Св. Василий Блажени” на живо и да се питам защо тази Москва така ми е влязла под кожата. Защо всеки, който мине покрай нея, отрасне в нея или пък просто я види в далечината, не е способен да организира друг живот, освен хиляди пъти да повтаря отново и отново нейния образ.
Видях и мавзолея на Ленин. Точно срещу него се е ширнал ГУМ, легендарният ГУМ, който днес е нещо като модел на новия руски капитализъм (Он модель нового российского капитализма, казах на едната от руските девойки, които бяха с нас. Тя се разсмя, но не съм убеден, че знаеше, че това моето е вид протест.)


***


Кремъл. Тези червени стени имат магия в себе си. Зад тях стои толкова история, че в един момент схващаш каква удивителна сила е историческия поток, как приклещва хората в себе си и ги изтощава докрай. А вътре в Кремъл е непоносимо за сетивата. Там е строено с чудовищен размах. По уличките вътре са се разхождали Петър Първи, Борис Годунов, Сталин – царе, диктатори, богаташи, олигарски... Кремъл е повече от символ. Кремъл може да бъде възприет за самата история, която е получила тяло, защото, ако историята искаше да се материализира щеше да прилича твърде много на червената крепост.
Обиколката из музеите и църквите на Кремъл е още по-изтощаващо занимание. Оръжейната палата – там, където днес са изложени предмети, дрехи, съкровища и оръжия на руските царе направо смазва. Таваните са високи като за седем души. Стаите са просторни като малко белгийско градче. В Русия има много пространство, а царете им очевидно са го ценяли. Влизаш през врати през които могат да минат 12-метрови хора. Виждаш великолепието от злато, брокат, диаманти, сапфири и бисери, които царските династии през годините са пропилели за своите прищявки. Схващаш, че изящният ювелир Фаберже е бил възможен единствено в руския двор, където никой не пести и всички са втренчени в невъзможното.
Отидете в Кремъл, посетете Архангелския събор, където са погребани доста царе и ще видите нещо друго. Заради тази мисъл и руснаци и българи колективно ще искат да ме гръмнат, но Сталин всъщност е продължител на цяла линия от гигантомани, които са се изредили в този двор. Терорът от Кремъл по негово време е можел да бъде единствено огромен, защото тази страна, както вече отбелязахме, не признава малките мащаби.  
Не го оправдавам, не бих могъл, но вече мога да разбера средата му – той е бил заобиколен от самата история, едва ли някога изобщо го е интересувало нещо друго.


***


Москва бързо те отървава от усещането, че България е центърът на вселената или, че Брюксел има смисъл вън от въображението, наречено Европейски съюз. Руснаците много държат да повтарят, че те са най-голямата европейска страна. И това е точно така. Но Европа днес вече не е Европа от миналото. Мисля, че в Русия долових новата епоха на света, която наближава. Не казвам, че това е нещо непременно добро, но светът се измества на изток, което е невиждано в цялата история досега. Заради това Русия има всички шансове да стане центърът на Европа, разбира се, ако изобщо от това има някакъв смисъл, защото слънцето изгрява от Изток, а и видях, че руските телевизии отделят доста сериозно внимание на новините от Азия.
Насред Москва, в един луксозен хотел, изпитах нещо като политическо откровение за това, че всъщност Европа трябва отчаяно да търси Русия като опит да спаси идентичността си. Защото във времената, когато всички се стремят да се правят, че не са част от ЕС, май само в Русия е гордост да кажеш, че си европеец.


***


Надежда е рускиня на около 55-56 години и я бяха наели, защото знае български да направи с нас обиколка по най-големите забележителности на Москва. Тя се оказа една сладкодумна дама със собствено мнение за всичко, удивителен разказвач и почти социален критик. Когато разказваше историята на храма „Христос Спасител” (през 1931 година по лична заповед на Сталин го бутат, искат да строят небостъргач там, но почва Втората световна война, след това на мястото има басейн на открито, но през 1995 година започва възстоновяването на храма и до 2000 година го съграждат наново, което е чудо, защото в огиналния си вид църквата е строено близо 60-70 години), тя дори се просълзи.
После в ресторанта за обед аз се оказах до нея на масата. Минахме набързо през малка водка и борш с телешко и я усетих, че й се говори за политика. Аз съм репортер, тези неща ги улавям във въздуха. Провокирах я леко като казах, че Путин ми се струва добър държавник, между другото това наистина го мисля.
Надежда веднага се възмути: „Знаете ли как ги наричам тях двамата (разбирай Путин и Медведев) – Чук и Гек. Знаете кои са те, нали?”.
- Как да не знам? – отговорих обидено аз. – Това са двамата героя на Аркадий Гайдар, нали?
С този отговор напълно я спечелих. Тя започна да ми се оплаква от Русия:
- Ние нищо не произвеждаме. Какво ще правим, когато един ден газът и нефтът свършат? Тогава как ще живеем? И всичко тук е ужасно скъпо, а корупцията е стигнала направо непоносими размери. Вече не можеш да си прегледаш зъбите без да се наложи да плащаш, въпреки, че това ти се полага безплатно.
Опонирах й. Казах й, че аз съм от държава в Европейския съюз, но при нас положението е абсолютно същото. Споделих и друго – руската средна класа може да си позволи неща, които дори българските богаташи не могат. Видях ги на идване в самолета – цяло едно обикновено семейство електронизирано със смартфони, пътуващо в бизнес-класата, очевидно връщащи се от почивка в България.
Надежда не се съгласи с мен. Според нея средната класа в Русия е само 6-7 процента от населението и тя обитава предимно големите градове.
- В Москва има много богати хора, заради това е трудно да се говори за този град, но иначе хората мизерстват. Властта е трудна и се саморазправя с хората.
Изпаднах в нелеката позиция да защитавам един политически модел, който самата рускиня мразеше. Но все пак й казах, че по това, което съм видял от руския политически живот – Путин просто няма алтернатива. Не казвам, че това е хубаво, продължих аз, но хората, които са срещу него са старите лица на елциновия кръг, старата олигархия, която той лиши от достъп до властовите ресурси. Това ли ще е изборът на Русия да сменя една олигархия с друга? И, ако изборът е толкова черен не е ли по-добре да заложиш на познатото зло пред неочаквания ужас на старите демони?
Добре де, не го казах толкова поетично.
Тогава обаче Надя ме застреля с едно кратко и ясно изречение:
- Може би си прав. Но не за всичко. Избор винаги има.
Тази непримирима рускиня адски много ми допадна, въпреки, че имахме разминаваща се картина за руския политически свят. Напомни на героинята на един разказ на Солженицин – „Къщата на Матрьона” – яката бабичка, която на плещите си може да държи цял един свят и да го предпази от разпадане.


***


Дайте обаче да приземим малко литературния патос – младото руско поколение не се интересува особено много от политика. Това е типично ново градско поколение, което е пленник на луксозните телефони и марковите стоки.
В това отношение никой не може да каже, че Русия не е пазарна страна. Тя живее в лъскав и бутиков капитализъм, който съвсем естествено може да уреди луксозен живот само за една малка част от своето население. Останалите са обикновени идиоти, които трябва да се справят както намерят за добре. В Русия не открих особено много социална справедливост.

***


Воробьовите възвишения. От този хълм Москва се вижда като на длан. И виждаш, че този град просто няма граници. Казват, че околовръстното шосе, което се счита за граница на Москва, въпреки, че градът отдавна се е разпрострял и зад него е дълго 109 километра. Това не е град, а цяла отделна държава, която може да съществува самостоятелно.
Въпреки това Москва е запазила своята история. Историческите здания стоят непокътнати. Класицизмът на отминалите епохи е запазен в архитектурата.
Това е град с голяма памет и раздвижено въображение.


***


В едно свое есе, писано преди доста години, Виктор Ерофеев разказваше за своя среща с писателя Семьон Бабаевски. Бабаевски е един от жалоните на соцреализма в руската литература, любимец на Сталин, автор на забравеният окончателно днес роман  „Кавалерът на златната звезда”. Ерофеев се среща с Бабаевски в началото на 90-те години, когато писателят вече прилича на динозавър, случайно попаднал в епоха към която просто не принадлежи. Той цитира един пасаж, описание на Москва от края на 40-те години – поток от коли с блеснали фарове, огромни булеварди. Ерофеев смята, че това е било чисто и просто литературна фантазия. И иронично вметва, че всъщност Бабаевски тогава е описвал Москва днес, когато колите не спират нито за миг, когато задръстванията са непосилни и изтощаващи...
Сетих се за това откровение на Ерофеев докато се разхождах из модерната Москва. Запитах се дали писателите от миналото биха познали града си днес? Дали знаят в какво се е превърнала Москва, как е успяла да запази от всички епохи по нещо и да продължи напред към бъдещето?
Гледах колите с блеснали фарове, които се носеха в московската нощ и съжалявах, че не съм чел „Кавалерът на златната звезда”. Днес вече няма да мога да я прочета без да се залея от смях хиляди пъти, но може би, философски се запитах аз, има някакъв общ литературен блян, който всички писатели колективно се опитват да постигнат. Дали пък литературата не формира бъдещето, чудех се аз из Москва. Дали пък днешният величествен град не е продукт на хилядите думи, които са изписани за него. Той е предсказван, възпяван и възславян. Тези думи са по-мощни от ядрена енергия. По-ярки от комета. Те трябва да са оставили следа в световната нощ.
Вървях из Москва и си мислех за литература.


***


Хотелът в който бяхме се намираше на Олимпийски проспект. От него на 20-тини минути ходене се стига до Садовое колцо. Едната вечер специално отидох до него, за да го разгледам. В него, разбира се, няма нищо специално, път като път, на за мен това беше литературно пътешествие. Почувствах се наистина в Москва. Разхождах се из нощния град и дишах нощния въздух.
Чувствах се направо половин московчанин.


***


Небето над Москва е уникално. То е удивително синьо, но в него винаги има облаци. Дори небето подсказва за крайностите, които разкъсват този град – големият лукс и обикновената бедност, неочакваните поетични пориви и олигархичните прищявки... Да гледаш небето е подлудително занимание, защото човек има чувството, че може да се загуби в него. Когато вкараш в зениците си малко от това небесно синьо, после светът за няколко мига ти изглежда нереален, като сцена от роман, като филм, който никога няма да свърши, защото небето е вечно и те заразява с порива по вечен живот.
А след като си гледал небето можеш да видиш и самия град с нови очи. Нововъзникващите небостъргачи, които нахално искат да нощуват в облаците, новите богаташки къщи, които кичозно разказват историята за много натрупани пари, история и икономика събрани на едно място. Москва е град като коктейл, който газира вените ти и те кара да се чувстваш като космонавт кацнал на планета, странна и хубава, прелестна и необяснима.


***


...в един момент се оказах на улица „Арбат”. Сетих за великата песен на Окуджава „Пешеходы твои — люди невеликие" и дори започнах да си я пея на глас, защото „Арбат” изисква музика и душевно опиянение. Това е уличката за която казват, че е запазила духа на старата Москва, онази Москва, която раждаше поети и философи дори повече от обществената поръчка на вселената за тях. „Арбат” невероятно много прилича на централата улица в Пловдив, носи същия дух, само, че това е „Арбат” и малко след като тръгнеш по нея, докато зад гърба ти оставия грозния сталински небостъргач на Министерството на външните работи, виждаш паметник на самия Окуджава, много театри, букинисти, магазинчета за сувенири, матрьошки във всякакви форми и новата култова мания – тениска с надпис Che Бурашка на която се вижда литературното странно същество, хванало автомат в ръцете си.
Русия е фабрика за сбъдване на интелектуални мечти – видях с очите си театр имени Вахтангова, този театър за който съм чел в толкова много текстове и понеже аз съм израснал с Русия, сега сякаш сбъднах всичките си детски сънища, материализирах ги от дъното на душата си и бях щастлив под московското слънце със сладолед, всъщност с пломбир в ръката.
Съвременната разходка из Арбат също е занимание интересно. Защото поетичните проблясъци, които те обземат от паметника на Пушкин и Наталия Гончарова малко по-нататък са прекъснати от девойки с листовки, които те канят да посетиш музея на еротиката или пък музея на телесните наказание...
Това е Русия, казах си аз философски, поезия, слънце, еротика и бой в едно. Важно е баланса между всички тях да е подсигурен. Тогава можеш да разхождаш по Арбат без да се опасяваш за някоя част от тялото си...
„Арбат” е непреходна част от московския мит, това е съживена литература, а от нея не може да те извади дори и факта, че цените по улицата не се наближават. Дори самите московчани предупреждават, че е голяма грешка да се купи нещо от „Арбат”. Очевидно митологията върви доста добре с пазарната икономика, защото цените къртят зъби за несъстоятелните приходящи от най-бедната държава в ЕС. Виж – германците и японците се избиват за сувенири. За тях Москва също е някакъв вид европейска фантазия.


***


Заговорих се с една продавачка на сладолед, която се опита и изби от главата ми идеята да пробвам един вид сладолед като ми препоръча горещо друг. Опитах новия вид и направо се разтекох от кулинарно удоволствие, тя ми беше дала някакъв модел с бадеми и стафиди, което превръщаше пломбирът (това е особен модел руски сладолед) в кулинарно изкушение от голяма степен. Когато дамата разбра, че съм от България ми каза, че няма да ми приеме парите, а получавам сладоледа като подарък от нея. Щях да се разрева от умиление и насила набутах парите в ръката й. Не очаквах, че има държава в която думата „българин” предизвиква такива добри емоции. По дяволите, дори в самия мен „българин” извиква в най-добрия вариант смесени чувства. Бяха ми казали, че руснаците са забравили топлите отношения и дори изпитват презрение към българите. Никъде не видях това презрение. Москва се оказа град в който думата „българин” чудодейно отваряше вратите навсякъде. В българското посолство обясниха, че единствено руските бизнесмени са носители на прагматизъм и разказаха случаи за не една и две провалени сделки в които българските богаташи са се опитали да почнат тирадите си със спомени и речи за голямата дружба. Но дори и българските дипломати признаха, че в Русия има невероятно добро чувство към България. Аз го видях с очите си.
Продавачката  на сладолед, която се опита да ме почерпи беше най-трогващия пример за това. Както казах – насила й оставих парите – 40 рубли (това са около 2 лева). Но успяхме да поговорим за 5 минути. Като разбра, че съм журналист, продавачката си отпусна душата и започна да ми говори за Русия и Путин. Намерих фенка на президента. Но, не си представяйте нещо дежурно и направено по дълг. Жената беше искрена, защото тя говореше с леко собственическо чувство за властта, а тонът й за Путин беше като за дете, което тепърва ще научава дисциплината. Тя ми каза, че при него хората все пак са се замогнали малко. Самата тя е видяла доходите й да скочат 5 пъти в последните 5-6 години. Не каза, че живее богато, точно обратното – оплака се от постоянната скъпотия, но каза, че вижда смисъл в това, което правят упрявляващите. А после ми каза, че обича българите, защото й напомнят на самите руснаци, но тя ни определи като по-добра версия на нейния народ. Не знаех какво повече да й кажа – пожелах й приятен ден и си тръгнах във възторг от още един руснак в лятната Москва с удивителното небе.


***


Руснаците имат особено отношение към властта. То е изпълнено с иронична двойственост. Поддръжниците на Путин например са разбрали, че не е комерсиално пред чужденци да хвалиш президента и заради това първо започват с ирония към него, с няколко шегички, с бързо охулване на цялата власт в Кремъл, а чак най-накрая си позволяват да кажат и няколко хубави думи. Опозиционерите са на обратния полюс - почват с хвалбите и най-накрая завършват с критиките. Според мен заради това западните журналисти и анализатори изобщо не могат да схванат Русия или пък поне малко да разберат политическите процеси в нея. Руската политическа душа като герой на Достоевски прекалил с водката се изплъзва от подредените политически обяснения. Да не говорим, че на маса - и феновете на Путин и антипутинистите, рано или късно започват да говорят като преродения Бакунин и стигат до извода, че властта е изначално зло и трябва да живеем в безвластнически свят...
Как да не получават западняците инфаркти, когато се сблъскат с това?
Една шефка на отдел в Руската национална библиотека направо заяви: „Дмитрий Медведев ще е патрон на тържествата по случай 90-годишната от нашата библиотека, а аз направо си викам, защо ни е някакъв си Медведев, че при нас три пъти е идвал Уго Чавес”. Така тя ни разказа историята за това, че президентът на Венецуела е бил на специално посещение в библиотеката по време на визитата си в Москва, за да открие секция с латино-американска литература. После се оказа, че тази дама всъщност не е опозиционерка. Май именно тази иронична двойственост на отношението е причината западните журналисти изобщо да не могат да схванат същината на руските процеси, а прогнозите им и анализите им да се провалят с гръм и трясък.
Така че да разбереш политическите мисли за света на един руснак никак не е лесно, защото те са в състояние на постоянна преоценка и иронична екзекуция.


***


Новият руски политически елит леко си прилича. В голямата си част това са все хора завършили образованието си в началото или края на перестройката, трупали пари или властови позиции при Елцин и добрали се до властта при Путин – Медведев. Този елит никак не е за подценяване. Това са хора с план за света, с поглед към нещата, които са усвоили западната показност за лесно достъпност и разбиране на проблемите на хората. Дали това е така или не, само един Господ може да каже. Въпросът е, че този елит (аз видях съвсем малка част от средната му част) определено е наясно със своето място във вселената. Нещо повече – около тях ясно си личи аурата на властта. В Русия е лесно да разпознаеш човека с власт, около него просто има силово поле. Май това е голямата трагедия на олигарсите – те трупаха пари, а всъщност единствената истинска валута, която се котира в Русия е властта. Според западните формули парите водят до власт, но руският случай както винаги е изключение. Путин направи това – сложи властта пред парите и олигарсите минаха на втора позиция. Между другото не казвам, че това е правилно, но това е политически факт за тази огромна и интересна страна.
Обаче има една обща черта – елитът на Русия днес вече има голямо самочувствие. И то не е безпричинно. Световният политически покер бе разигран така, че днес руснаците имат ръка. Така се случи. Иронично, нали?


***


Московската „пробка” (задръстване) е титанично явление. Въпреки, че се оказах в Москва в края на юли, когато се предполага, че една солидна част от столичани са емигрирали на дачите си или се намира в чужбина в отпуска, пак няколко пъти се случи да висим в солидни задръствания. Московското задръстване може да трае с часове в работните месеци от годината. Не знам как точно става, но колите са в състояние да не помръднат изобщо доста дълго време. Заради това казват, че е лудост да не тръгнеш за среща в Москва два часа предварително, особено, ако пътуваш с кола.
Кореспондентът на „Российская газета” в София един път ми показа един свой репортаж, който започваше с изречението: „Това, което в София минава за много голямо задръстване, в Москва е само временен проблем”.
Аз не видях най-големите задръствания, но пък усетих как това мощно движение може да спре и да не помръдне. Един ден вероятно в Москва ще има толкова много автомобили, че никой няма да може да потегли наникъде. Всъщност, не ги разбирам тези с автомобилите. Ако зависеше от мен, аз не бих излязъл от метрото на Москва. С него пътуването е с пъти по-бързо и невероятно по-готино. Билетът е 28 рубли, което е около 1,10 лева. Обаче стигаш до всяка точка на Москва бързо, а самите станции като продукт на изкуството.


***


Групата в която бях реши да пие до късно вечер. И така в един момент стария репортер се оказа в пиеща група пред хотел (отель на руски) „Ренесанс” в Москва с бутилка медовуха в ръка. Медовухата е нещо като българската ракия с вкус на мед, не особено приятно и стилно, но пък идеално за лятна московска нощ, когато ветровете идват неочаквано, сякаш призовани от тайнствен бог на пътешествениците по далечните краища на света. И така – стоях под московските звезди, имах в ръката си чаша с медовуха и се чувствах пълноценен гражданин на вселената. По едно време към групата се присъедини една певица, която, оказа се, е идвала в България да пее. Споделих й, че сега ще ми е трудно да се примиря с живот без Москва. Москва, казах аз, сякаш е създадена за хората, които искат да мечтаят, но не искат да излизат да излизат от реалността. И най-важното – казах това изречение на руски, който очевидно тя успя да разбере. Москва, допълних аз, е град, който, както казваше стихотворението на Тютчев за Русия, трябва да разбереш със сърцето си. Всичко тук е сложно, но изчистено. Красиво, но парадоксално. Невероятно, но същевременно болезнено реално.
Кой може да ни гарантира, казах аз на руско-български, че светът е нещо повече от Москва? Никой. Светът може и трябва да свърши в Москва, защото този град е широк като вселената.
После си сипах още малко медовуха, погледнах към звездите над хотела, въздъхнах весело и си казах, че наистина животът е кратък, но весел и приятен щом си видял Москва и си успял поне за миг да усетиш електричеството в нея.


***


- Московчани – казва ми придружителката на групата Маша – винаги ходят бързо. По това можеш да познаеш московчанинът в цяла Европа, той винаги бърза повече от всички останали. Хората тук не обичат да си пилеят времето, постоянно имат чувството, че закъсняват и заради това никога не ходят в нормално темпо.
Аз си обяснявам това с огромните разстояние. В този град всичко може да се намира далече. Разстоянието от хотел „Плиска” до Орлов мост в София в Москва е невероятно близка дистанция, която може да се вземе в бърз ход пеш. Този град не спира нито за една минута. Дори нощем Червения площад е пълен с хора, особено през лятото, защото московчани бягат от лятното слънце с нощни разходки, които продължават докато звездите светят. Сградата на ГУМ нощем цялата е обсипана със светлини и купонът не спира нито за миг.
Това е град на скорост, който обаче знае да цени миговете на естетически възторг. Московчани са освободени и широки хора – младото поколение спокойно сяда насред Червения площад и с часове може да бистри своите си теми, възторзи и попадения.
- Московчани – пак казва Маша – четат само на две места – в метрото и, когато са в отпуск.
Подхванахме тази тема, защото не издържах да не упражня руския си с рускиня и й разказах, че имам чувството, че познавам всички станции на московското метро, защото съм чел книгата „Метро 2033” на Дмитрий Глуховски, невероятна антиутопия, която разказва за обезлюдената след ядрен взрив Москва в която всички оцелели живеят в метрото (московското метро е строено така, че да може да бъде противоядрено скривалище в случай на нужда). На някои от станциите пътят с ескалатор надолу е 3-4 минути.
- Значи – казах аз – Москва е най-литературния град на земята, защото средно един работещ московчанин прекарва в метрото поне 2 часа на ден.
И представете си само – всички четат. Картината на забързаната и четящата Москва ме порази, замислих с възторг над това и дори оставих сладоледа в ръката ми да се разтопи...
Ех, Москва, ты моя Москва...


***


Попаднах в обикновен руски гастроном. Не издържах да чакам последните дни и тогава да си купя бонбони – реших, че ще си угодя предварително. Обикалях из рафтовете и виждах всички неща за които съм чел. Кефир в странни шишета. Сгущьонок (това е кондензирано мляко) от който веднага си взех една консервичка и го изпих буквално пред магазина като почти си захаросах кръвта, квас в кенчета, сума ти видове хайвер, сметана във всякакви форми. Кулинарната Русия има с какво да се гордее.
На всяко ядене чорбата е задължителна. Това е традиция трайно впита в руския кулинарен ген. Просто без супа не може. И така се видях принуден да ям борш. В България аз ненавиждах борша. Често можех да бъда чут да казвам, че руснаците са невероятни пичове, които обаче не се случили на готина национална кухня. Вече горчиво се кая за тези думи.
Опитах борш в един ресторант край Кремъл, кръстен „Борис Годунов”, който като интериор напомняше старите руски къщи. Донесоха ми една много тъмно розова супа от цвекло с телешко и чинийка сметана. Оказа се, че сметаната трябва да бъде сложена в борша. Леле, какъв вкус! Изумен установих, че досега съм мразил единствено някаква българска версия на борша, която няма нищо общо с оригинала. Боршът беше горещ, челото ми веднага се ороси и да ви кажа схванах защо руснаците могат да ядат борш с водка – нейните градуси убиват горещината и подсилват вкуса.
Това обаче беше първия ден. На осмия вече щом видех борш исках да почна да викам. Винаги съм знаел, че руснаците много го уважават, но просто не съм подозирал, че го ядат в такива количества. Да не говорим за тоновете риба, които трябваше да погълна.


***


Стадион „Лужники”, разположен на единия бряг на Москва-река се оказа невероятен спортен комплекс, един малък спортен бисер. Част от групата в която бях решихме да отидем да гледаме мачът от руското първенство между Спартак Москва и Волга. Пред стадиона все още стои паметникът на Ленин. Необичайният постмодернизъм идваше оттам, че в краката на статуята имаше сцена на която четири полуголи рускини с танци рекламираха последния модел на някаква западна марка коли. И колко много народ се изсипа на стадиона! Цветовете на Спартак Москва са червеното и бялото, заради това тълпата постоянно настръхнало коментираше нещо за „красно-белых”, за предстоящия сблъсък и се надяваше на внушителна победа. За кратко научих всички викове на агитката, най-често повтаряният от които беше: „Вперед, Спартак! Вперед, Спартак!”.
После стана трагедия. Отборът на Спартак натисна Волга, но 30 минути не успя да вкара гол. Тогава футболистите на Волга, вероятно в единствената си атака, която направиха, простреляха вратата на московчани. Леле, стадионът замлъкна тревожно. Но само за миг. После агитката отново започна – „Вперед, Спартак!”. В крайна сметка Спартак победи с 2 на 1. Добре, че стана така. До мен седеше един руснак, който така се вълнуваше по време на цялата среща, че се опасявам, че щеше да получи удар, ако любимците му бяха загубили. А какви други думи научих...
Не, тях ще ги спестя. Ще загубим детската аудитория.


***


Кафенетата в Москва. Да, дотук също са припълзяли унифицираните световни вериги, марки и храни, но не са чак толкова много. Типично московско кафене или ресторант се старае да запази някаква своя оригинална атмосфера. В едно от най-хубавите кафенета в които влязох  - „44-ая квартира”, интериорът беше все едно се оказваш в дореволюционен московски апартамент. И във всеки ресторант има музика на живо. Тук май изобщо не ценят записите. Очевидно в Москва навсякъде се пее. Но е изключително приятно да влезеш в едно уникално малко кафене, да платиш солената цена на едно кафе, но пък да се чувстваш непреходна част от един голям и невероятен град.


***


Един минус за мене. Докато обикалях с метрото се сетих, че искам да отида на Патриаршие пруды (Патриаршите езера), но така и не успях да се организирам, за да стигна дотам. Така изтървах, за да видя, къде се развива действието от първата глава на най-знаменития роман в света, който почва с великото изречение: „Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани”.
Да, да, да, говоря за „Майстора и Маргарита”.



***

Трябва да се похваля и за още нещо. Представете си колко съм проглушил ушите на рускините, които бяха задължени да се грижат за срещите на групата в която бях и за нашия удобен превоз, щом в края на цялото пътуване, те двете ми подариха последният роман на Виктор Пелевин “Snuff”. Тъкмо щях да се хваля, че съм изкарал едно пътуване единствено в съзерцание и без много комуникация, но неочакваният жест накрая ме убеди в това, че очевидно не съм спрял да дърдоря през цялото време.
Карма. Московска карма.


***

Когато наближи времето да си тръгвам от Москва, сърцето ми започна да се свива от мъка и жалост. Честно, не ми се тръгваше. Изобщо не исках да си тръгвам от този голям, развълнуван, противоречив и шантав град. Москва е като кокаин към който се пристрастяващ от първата доза. Знаеш, че не всичко в тази дрога е съвършено, полезно или правилно, но това не може да те откаже от нея, защото
В края на юли Москва е нещо като място, което не потъва в сън. Мръква се към един часа през нощта, а слънцето се показва само три часа по-късно отново – към четири. Отвсякъде струи светлина. Преди да тръгна поне 15 души ми казаха, че трябва да си взема поне едно яке за Москва, защото там времето било студено, гадно, противно. Всъщност изобщо не е така. Лятото се оказа много топло, което дойде като бонус за естета в мен, защото при първите лъчи от слънце, дори и навън да е минус 10 московчанки веднага слагат минижупите.
И така лятото става не само горещо,  а и поетично.
Как да си тръгнеш? Кааааак?


***


Една своя песен  Григорий Лепс и Николай Расторгуев завършват със следните думи:


Шаг от пропасти до таких вершин,
что опять захотелось жить


Може би точно това е очарованието на Москва. Тя е такава, каквато е. Път от пропаст до върхове. И точно това те изпълва с драгоценното усещане за живот. Тук няма да получиш милост. Но пък можеш да получиш усещането за живот във възторг. На самите московчани, това разбира се, не им прави впечатление, което е също част от магията. Те я живеят. Защо да им пука?
Но на такива като мене, които за кратко се докоснаха до Москва, веднага им става ясно, че това е място в което кипи толкова истински живот, че те изпълва с удивителна виталност.


***


Когато кацнах в София си казах, че не трябваше да убивам поета в мен. Може би трябваше да напише поне едно кратко стихче за Москва. Знам, че трудно ще се меря с всички, които са го правили през годините. Заради това докато чаках българските власти да ми проверят паспорта, да ме удостоверят като една малка частичка от ЕС, аз сътворих един куплет. Моето обяснение в любов към Москва:


Над Останкино блесна звезда
и нощта деня прегърна..
Да, това си ти, Москва,
как при теб да не се върна...


Знам, че няма да получа Нобелова награда за това стихче. Но го  сътворих като жест към самия себе си.
Защото, когато Москва се завърне при мен насън, ще имам какво да й кажа.

Saturday, July 28, 2012

Звездите над Волга в ярославската нощ



(разказ за политика, история, брези, за една страна и един град, които сякаш са излезли от приказките)



В края на деня успях да избягам от голямата група от хора, да се измъкна от хотел „Ring Premier” в Ярославъл, да походя сред ярославци не като чужденец и в края на краищата да попадна на малко павилионче за бира на което за скромната цена от 49 рубли (това е около 2,50 лв.) да си купя бутилка почти замразена жива бира с марка „Белый медвед”. После седнах в един меланхоличен летен парк край хотела, на една пейка точно пред паметник въздигнат за 30-годишнината от победата във Втората световна война и изпих бирата на малки глътки, докато се наслаждавах на лекия вятър, на въздуха, на идващата вечер и на младите рускини, които имат изключително либерални възгледи за дължината на полите си. Стоях в парка, пиех си бирата и се чувствах като герой във филм...


Ярославъл се намира на около триста километра от Москва, но съвсем не прилича на столицата. Той носи меланхоличния, но в хубавия смисъл, дух на 70-те години на миналия век. Все едно човек внезапно се оказва насред пейзажа, който направи филма „Гара за двама” такъв покъртителен хит. Всичко тук е толкова руско, че чак прилича на измислица, на полет на някоя фантазия. Същевременно улиците не са променили своето название – като тръгнете по улица „Комсомолска”, след това завиете по улица „Съветска”, минете през улица „Андропов” и прекосите магизинчетата по улица „Депутатска”,  ще стигнете до паметник на Ленин, който бодро сочи с ръка към светлото бъдеще. Самото название на този площад също е Красная площадь. Шофьорът на автобуса, който ни превозваше видя, че възклицавам на всяко наименование, вдъхнови се и започна да ми обяснява по какви маршрути минаваме. Още по времето на перестройката, каза той, решихме да оставим имената на улиците, това все пак е история.
Попитах го защо площада се нарича Червен. Шофьорът не можа да си спомни. Каза, че е нещо, свързано с болшевиките, а болшевиките в исторически план са имали голямо влияние в града. Не издържах и му казах, че от болшевиките никога няма отърване и очевидно Русия май ще е последната страна, която ще научи това. Шофьорът се засмя, после установих, че самият той е фен на Ленин. Абе, веднага станахме приятели.


Стигнах до Ярославъл с влак, а това е едно от хубавите неща, които ми се случи в Русия. Въпреки, че пътят е около 3 часа, гледката, която може да ти разкрие такова пътешествие е като малък празник. Първо – от Москва се излиза близо половин час, а после започват онези малки, сгушени, дървени, типично руски къщички и те се точат в продължение на целия път, сякаш Русия е безкрайно поле от тях.  Ако човек знае как да съзерцава пейзажи, никога не би отказал такова пътуване с влак, което може да го отведе до неподозирани състояние на духа, понеже всичко, което виждах навън, съм го мечтал цял живот.


Ярославъл е с население от 600 хиляди души и е град, който нарича себе си – Столицата на Золотое кольцо. Золотое кольцо Росии са 8 градове в Русия, които са запазили уникални и древни паметници на културата. В него влизат още градове като Кострома, Владимир, Суздал, Сергиев Посад и други. Тези градове буквално са сърцето на Русия и на нейната история и култура.
Аз уви не можах да тръгна по целият пръстен от злато, но дори и разглеждането на Ярославъл ме порази като неочаквано историческо откровение. На всяка улица в този град има църква. Типични руски църкви със странни кубета до едно зелени – най-вероятно облицовани с малахит, което придава на храмовете един почти космически вид. В града преди е имало около 200 църкви, сега са останали 50. Тук се намира и уникалната църква „Йоан Предтеча” (изобразена е на банкнотите от 1000 рубли), която е с 15 кубета, а според запознати с делата божии, в православният свят няма друг такъв храм.
В Ярославъл много по-видимо отколкото в Москва съжителстват стара и нова архитектура, това е град на контрастите – модерният стъклен хотел е в съседство със сграда от 1937 година. Изобщо за първи път се замислих върху природата на сталинския ампир – това е някакъв извратен вариант на класицизма, странна комбинация от несъвместими неща, подчинени на естетика, която днес вече сме изгубили. Така например отстрани по фасадите на жилищните блокове от онова време много често има статуии в класически стил. Очевидно такава е била потребността на епохата – цялото изкуство да започне отначало.



Ярославци са хора с характер и със собствено мнение за мястото на града си в сложната политическа обстановка в Русия. На местните избори през март 2012 година, опозиционерът (в Русия обаче няма нищо по-общо и неясно от това понятие) Евгений Урлашов размазва кандидата на „Единна Русия” и става кмет (руснаците му викат “мэр”) на града, а после го провъзгласява за „столица на руската демокрация”. Дали това е така или не, разбира се, ще покаже единствено времето, но е важно човек да има политически амбиции.
После попаднах в редакцията на вестник „Городские новости”, местен вестник с тираж от 25 хиляди бройки, който се спонсорира от общината (разбира се, че й викат „мэрия”), нещо като местен официоз. Обаче, нека да припомня, кметът е почти опозиционер в национален мащаб, което превръща вестника в четиво интересно и грабващо, особено, ако искаш да проумееш сложните процеси в Русия.
Журналистите ни посрещат богато. Масата е отрупана с бонбони, сладки и чай. Целият вестник се събира в една зала, за да види гостите от България. И на всички им е интересно. И естествено имаха много въпроси. Една от журналистките попита как е положението с медиите в България. Всички погледи на българите се впериха в мен. Усетих въздухът да вибрира, поех дъх и започнах да говоря на руски. Леко се притеснявах, понякога думите ми избягваха, но срещу себе си виждах толкова доброжелателни погледи, че се отпуснах и после нямах спиране.
Казах, че преходът буквално го набута на всички българи. Защото ни показа един рекламен свят, а трябваше да живеем в съвсем друг. И после споделих, че българите вярваха на вестниците, у нас имаше свобода на медиите, преди властта да се усети и да подчини вестниците в своите коварни схеми и странни интриги.
После им казах, че у нас стана така, че хората вече не вярват на медиите. Споделих, че журналистите са жертви в този процес, защото повечето от тях са свестни хора, попаднали обаче в най-мрачните времена уви...
И най-накрая една от рускините възкликна: „Да мы же братья”. И това е всичко, което трябва да се каже за България и Русия, колкото и да не им се иска на някои, ние просто сме братя. Това е историята, това е вселената, това е света. Ние сме братя и в това няма никакво съмнение. Дори и в дивия капитализъм историческата ни съдба се оказа с повече прилики, отколкото изобщо сме подозирали.
После заформихме спор. Аз попитах има ли в Русия организирана и наистина действена опозиция. Едната от журналистките ми отговори, че такава опозиция (организирана) няма и, че действията на този политически вихър са концентрирани единствено и само в Москва. Според тази дама опозицията няма шанс, защото е елитарна и, защото не разбира хората.
Една от колежките й обаче – дама на около 55 години, остро й възрази. Каза, че според нея е съвсем нормално властта да има своите противници. „Знаете ли как е при нас – хората от провинцията, от далечните краища, те искат работа, хляб и спокойствие. Московчани обаче забогатяха, те вече искат и свобода”, сподели още тя.
Поговорихме много. Те искаха да знаят за България, попиваха информацията жадно и с неочакван интерес. Разказваха ми истории от тяхната действителност. Тогава аз, вдъхновен, възторжен и политически опиянен също възкликнах: „Да мы же братья!”. И после още говорихме.
Рекламният директор на „Городские новости” също се включи в разговора. Според него поне до 2018 година Путин ще е непоклатим. Но, знаете ли, каза той, във вертикала на властта, който е изграден в Русия местната власт като че ли остава встрани, точно този вакуум ще се окаже проблемен един ден за Путин.
На следващия ден зададох този въпрос на заместник-кмета на Ярославъл – смята ли, че от местната власт може да тръгне промяна в Русия. Човекът не се замисли много, беше тренирал подобен отговор – каза ми, че от местната власт може да тръгне желанието за различно, открито управление, а това не било малко...



А сега да видим отсрещната политическа страна. Заместник-губернаторът на Ярославъл се оказа интересен човек. Откровено сподели, че изобщо не се интересува от политика. Политиката, каза той, е твърде много приказки и твърде малко работа, хората трябва да работят, а не да приказват.
После с два телефонни разговора осигури достъп на българската група до перлата на Ярославъл – уникалният планетариум, кръстен на Валентина Терешкова (тя е родена в града) и до най-модерния стадион.
Когато човек забележи руската управленска класа ще види, че тя е пълна с кадри като този. Те са проклятието и вероятно късметът на Русия. Технократизираните бюрократи вероятно са един изключително мощен генератор на корупция, но същевременно са и единственият ключ тази грамадна страна да работи. Мисля, че това е част от инженерният план на Путин – „Единна Русия” му трябва като носител на политически идеи и решения, но в основната си част управлението се извършва именно от такива чиновници, които упражняват власт заради властта. Не ме разбирайте погрешно – те могат да вършат много работа, те са универсални гайки в голяма машина, лесно заменяеми са, но същевременно без тях не може. Заради това, когато се говори за политика в Русия е ясно, че този разговор не покрива дори и една трета от страната, защото голямата част от управлението е изместено в тази безпартийна или технократизирана сфера, където политическите идеи нямат смисъл, а само управленските действия по вертикала.
Дали това е добро или лошо, не се наемам да кажа във времената на постмодерен глобален хаос. Времето ще покаже. Въпреки, че времето в Русия, то тече по различен начин.


... И най-накрая с очите си видях река Волга. Мащабна, изключителна река. В нея има мощ, пространство и поезия. И сега, само, за да видите, че във вселената има поетична и литературна справедливост, докато гледах тази необятна река и се сещах за картината на Репин „Бурлаки на Волге” (за младото поколение обяснявам – бурлаците са били хората, които с въжета са теглели корабите срещу течението на Волга по царско време), от тонколоните на този парк в Ярославъл, направен за да почете 1000 годишнината на града (1002 - 2002) изведнъж се разнесе песента на Людмила Зикина:


Издалека долго течет река Волга,
Течет река Волга, конца и края нет
Среди хлебов спелых, среди снегов белых
Течет моя Волга ,а мне семнадцать лет.


Заслушах се във великата песен. Тя описва по уникален начин преминаването на един живот край тази грамадна река, голяма като живот, дълга като векове и за малко старият репортер щеше да пролее някоя и друга сълза, не от тъга, не от меланхолия, а от радост, че в неговия живот той видя нещо толкова хубаво, могъщо и прелестно, нещо за което е чел толкова много пъти, че можеше да го опише дори и да го бутнат насън. Душата на човека е безпомощна в миговете на великата красота. Добре, че точно тогава минаха три ученички в минижупи, за да ме събудят качествено от моя литературен унес.
Опитах се, отчаяно се опитах да снимам Волга, щраках дълго, упорито и настоятелно, макар и с телефон архаичен като бельото на Мерилин Монро, но снимките не могат да покажат реката, не могат да предадат вятъра, не могат да уловят магията, не могат да пресъздадат белотата на облаците, горещината на слънцето, не могат да пренесат вечната пролет на Ярославъл, град, който се къпе в светлина, кубета, вятър и шума на брези. Заради това трябваше да направя най-баналното – да се взирам дълго във Волга и аз и само аз да я пренеса в подуянските нощи и да не спра да я сънувам, защото...издалека долго течет река Волга...а мне 35 лет, но я чувствуюсь как 17...


Още малко поезия. В Ярославъл много се кефят на Николай Некрасов, велик руски поет, един от плеядата класици с които тормозят децата в училище. Некрасов учи в Ярославъл от 1832 до 1838 година и днес потомците му са успели да начертаят всичките му маршрути из града и са поставили табели за това, за да помнят младите поколения.
Некрасов, Некрасов, Некрасов, забунтува се паметта на стария репортер и от нейните дълбини изплуваха само няколко стиха:


Поэтом можешь ты не быть,
Но гражданином быть обязан.


Мисля, че навремето четох един ироничен анализ на Андрей Битов, който бе посветен единствено и само на тези два реда, но пък платената природа на ярославълския уай-фай не ми позволи да си припомня точно какво, как и къде съм чел.


Ну, мертвая! — крикнул малюточка басом,
Рванул под уздцы и быстрей зашагал.


Това последното е от едно стихотворение „Селски деца”. И понеже знаех, че второто двустишие няма да впечатли никого, реших да пробвам да блесна с познания за първото. Споделих го няколко пъти. После обаче – греда! – никой не оцени шегата ми, че Некрасов е бил първия поет на гражданското общество, след като така е избрал гражданина пред поета. Дори допълних, че той е бил утопист от класа, защото смятам, че гражданско общество е невъзможно в страна в която една отделка река може да е по-голяма от цяла Европа. Добре де, пресилвам малко нещата, но гражданите са временно явление, защото политиката е преходна и кратка, докато в Русия всичко е като рекламна табела за вечността.



Не знам дали знаете, но руснаците могат да доят брезите.  Извличат от тях брезов сок. Купих си една бутилка от него в Толския манастир. Този манастир е на около 5-6 километра от Ярославъл, действащ женски манастир с уникална архитектура и невероятно поддържан парк. Никога не съм виждал в България толкова искрено вярващи хора. В руските църкви рускините могат да влизат само със забрадки и поли и заради това на входовете на манастирите има кашончета със забрадки и завързващите се поли. Но това не спира тълпите от вярващи.
Самият аз винаги съм стоял далече от религиозната тръпка. Дори се шегувах, че в Русия изгледах толкова църкви и манастири, че в София задължително трябва да отида на стриптийз клуб, за да балансирам енергиите в тялото ми. Но вярата винаги ми е правила впечатление, защото аз я намирам за позитивна сила във вселената.
Брезовият сок, който беше подправен с лимон, се оказа леко тръпчив и изненадващ на вкус. Реших, че това би трябвало да е вкусът и на самата Русия – вкус на брези, вятър и облаци. Толкова много брези създават усещането за безкраен полет на душата. Чувствах се като героят от филма „Бялото слънце на пустинята”, който постоянно наум пишеше писмо до своята любима, оставена в Русия и си я представяше сред руски пасторален пейзаж, толкова идиличен и мечтателен, че грабва всеки за сърцето. Гледах опиянен брезите и лятното слънце и се чувствах все едно неочаквано съм открил втори дом.


В Ярославъл попаднах и в местния планетариум – вероятно най-модерният в Русия, построен в чест на Валентина Терешкова и нейния космически полет. Сградата, която е с уникална сферична форма има собствена обсерватория, а в централната зала с куполовидна форма излъчват 3D филми за космоса, звездите и загадките на вселената. Специално ни пуснаха един от тях „Паспор за вселената”, филм посветен на това колко необятно е пространството, което обитаваме, колко огромни за разстоянията между звездите, колко много галактики има над нас и как ние всъщност сме звездни същества, защото сме направени от същите вещества от които са сътворени звездите. Когато човек вдигне глава към небето той всъщност наблюдава самия себе си, защото принадлежи на звездите, той е като тях, само трябва да открие тази светлинка в себе си, да вдиша от въздуха и да усети как лъчите, които се носят в космоса го докосват философски и палаво. Стоях в една зала и гледах как 3D-звездите капят над мен...


И най-накрая нека отново да се върнем в парка, където аз стоя с една бира в ръка и удивено възклицавам (вътрешнооо, само вътрешно) докато наблюдавам живата Русия да минава покрай мен. Стоях на пейката докато не стана твърде тъмно. Над мен се появи луната, дърветата зашумяха интересно, а светлините от нощните лампи започнаха да се отразяват от зелените кубета на близката църква. Нощта внезапно стана почти зелена, истинска и невъзможна.
Разбрах, че най-много искам един ден да ме запомнят точно така – в един руски парк, на пейка и как наблюдавам с възторг страната в която цял живот исках да попадна. Искам да ме помнят точно в този миг, точно с тези мисли, точно по това време – времето в което старият репортер установи, че романтикът в него не си е отишъл безвъзвратно, че все още е жив в дъното на душата му и, че той наистина е същество звездно, че Русия е една вечна магия, постоянно очарование и възторг, миг на безкрайност, страна, която трябва да продължи, защото иначе вселената просто ще рухне.
И не забравяйте да споменавате звездите.
Звездите над мен също бяха великолепни и истински.
Като цялата Русия.

Friday, July 20, 2012

Неустоимата сила на далечните планети



Замислих се тези дни, че човек никога не е сигурен за своето място във вселената. Биологията ни е отпуснала толкова кратко време, че то не стига да огледаш планетата, не стига да огледаш страната си, а какво да говорим за взирането в космоса и притихването пред неясната поезия на звездите.
И все пак някъде в мен зрее подозрението, че въпреки краткостта на миговете, които са ни отредени, човекът е космическо същество. Космосът е примамка, която ще бъде винаги пред нас, а далечните планети винаги ще ни притеглят с неустоима сила, каквото й да направим, както и да прецакаме този свят. Смятам, че това е причината хората днес да се занимават с един и друг – подсъзнателно трябва да изясним себе си, преди да погледнем към тъмния космос и завинаги да си го присвоим. Заради това, оказва се, всички изречени думи ни доближават по пътя към разбирането на това кои сме, къде сме, защо сме и каква бира ще пием през светлото бъдеще.
Един ден ще се окаже, че всички думи, които някога са били изречени и написани от човечеството просто ще се разпилеят като птици из космоса и сами ще станат част от светлината на далечните звезди, която примамва. Това е поетична идея, романтичен блясък във виртуалния поглед, но насред едно дълго и палещо лято е истинско престъпление да не си космически романтик...





Едва, когато трябва да стягаш багаж за дълъг път можеш да разбереш колко грижи изисква тялото човешко - дрехи за топло, дрехи за студено, комплект за бръснене, дезодоранти, обувки, пък една бутилка крушова ракия (нея възнамерявам да я подаря, но знае ли ги човек московските нощи), една-две книги като грижа за душата и лаптоп за виртуалното продължение на човека...Иди после и кажи, че си свободен. Каква ти свобода? Човекът е пленник на околните предмети. В което няма нищо лошо де. Лошото идва само, когато трябва да ги пренасяш...:)))


------------------------------------------------------



Преглед на новините:
На последното заседание на кабинета Вежди Рашидов се е оплаквал, че от цял свят искат да гледат тракийското съкровище, но никой не ще да се любува на българските вампири. Така е - съкровището се случва един път. А вампирите са непреходно българско производство.
Искра Фидосова била разследвана за корупция. Същевременно полицаите са подали и молба за влизане в Гинес, защото за първи път в историята някой разследва цял континент за корупция.


---------------------------------------------------------


В понеделник, 23 юли, в ресторант "Панорама" от 16 часа Иво Атанасов представя своя журналистически бестселър "Алпинистът без въже". В тази книга са събрани неговите статии в ДУМА в които той от три години насам бори герберски чудовища, вътрешнопартийни демони и разказва истории за една възможна и по-добра България. Аз няма да мога да отида на това събитие, защото няма да съм в България, но завиждам на всички, които ще го посетят. Да не говорим за това, че май единствено и само Иво е в състояние да събере на едно място Сергей Станишев и Георги Първанов. Това е политическата мистерия на следващата седмица. Ще си говорят ли двамата? Ще се гледат ли изпитателно Ще успеят ли поне за час да заровят томахавките, за да чуят призива на Иво за една различна и смислена БСП. Ееех, ще изтърва такъв пир за левите репортери. Иво Атанасов е натоварен с кармата на синя каска. Не стига, че толкова години трябваше да гледа какви ги върши Мая Манолова в Кюстендил, ами сега му се падна и ролята на помирител. Той наистина е алпинист без въже. Заради това е трудно да не го уважаваш


--------------------------------------------------


Цял ден имам неясния образ на купичка ягодов сладолед в главата си...Това е нещо като моя лична кулинарна утопия. Убеден съм, че ягодов сладолед в края на деня изчиства от тялото всички вредни токсини, които стресът е натрупал, установява позитивна умонагласа на съзнанието и оставя на душата време да се интересува от големите въпроси на вселената - като например не е ли възможно полите на Анджелина Джоли да бъдат скъсени с още няколко сантиметра :)))) А сега на всеки ъгъл продават сладолед - сладоледът ме пази от капитализма :))


----------------------------------------------------


Президентът се закани, че виновниците за трагедията в Бургас ще бъдат наказани. Да кажем, че му вярвам. Но ще му повярвам много повече едва, когато уволни човека позволил си да пусне файл с името "integrate mangali". Нетърпимостта почва с малките думи. Доверието се изгражда с малките действия. Като това да уволняваш расистите веднага...


----------------------------------------------------



Добре бе, мама му стара, след като само половин час преди атентата си се хвалил, че на 100 процента си реформирал МВР, след като маймуна си повтарял, че не виждаш критики срещу себе си в европейския доклад, а само минути след това става най-голямата трагедия, която се случвала от години в България, не трябва ли да си хвърлиш оставката бе?????????? Бомба в шестия му апартамент ли трябва да избухне, за да разбере, че нещата вече са се променили....


-------------------------------------------------------


Когато стане такава трагедия като тази в Бургас човек разбира колко илюзорна е идеята, че може да получи достоверна информация от стотиците агенции...От агенция до агенция не могат да уточнят не само броя на жертвите, но и броя на автобусите, да не говорим за броя на пострадалите...Изобщо изобилието от агенциите не ти гарантира нищо друго освен радикален хаос на познанието :))


-----------------------------------------------------------


"В ключови моменти българското правителство демонстрира силна политическа воля да постигне дълбока и трайна реформа", е май единственото положително изречение в доклада на ЕК. Нека сега да преведем на подуянски какво точно искат да ни кажат прилежните европейци: "В ключов момент от акта кабинетът се старае шумно да имитира оргазъм, но всъщност основната му мисъл е като на проститутка - как да щипне кинтите и дим да го няма..." Така де, стига сме си говорили на брюкселски. Ще настоявам следващия доклад да го пишем ние в Подуяне :))))


-----------------------------------------------------



Да бедеш гербер никак не е лесно,
да те задържат нощем спецченгета,
а после Цецка да те плесне честно,
а прокурор да ти иска имунитета...:))))


-------------------------------------------------------


В озадачение съм - дали да се радвам или да отида на терапия за овладяване на гнева. Тази вечер, от 20 часа по тв СКАТ старият репортер ще разнищва властта, нейните европейски изцепки, театралните арести на депутати, мишата дупка в която се е покрил Бойко Борисов и квантовата възможност в главата на Цветан Цветанов да има черна дупка вместо мозък. Но, когато ме поканиха ми казаха: "сетихме се за тебе, защото ни трябва някой, който злобно да унищожи всичко, което властта извади в своя защита". Боже мой, себеразтърсващо се попитах аз, нима старото се е превърнал в телевизионен килър? :))) Аз и моята лъчезарна душевност трудно ще се примирим с това. Не, не че ще пощадя властта, ама следващият път ще искам да ме поканят в предаване на тема: "Добротата по света и дългите крака фотомоделките - не е ли това знак, че Бог е знаел какво прави с планетата" :)))


----------------------------------------------------------


What??? Човек отива да удари една крушова, връща се и чете за арестуван за търговия с влияние депутат от ГЕРБ? Леле, тези, за да се харесат на Меркел са готови дори на канибализъм :))))) Сега ме е страх да заспя. Страх ме е като стана утре да не прочета новина, че Бойко е арестувал Цветанов за злоупотреба с оръжие за масово поразяване - тоест телевизионните участия на Цвъ...:))


--------------------------------------------------------


Гледам един пост в Туитър на Иван Костов, който всички приемат с възторг: "Премиерът е чудовищно неграмотен". Аз също се позасмях на тази оценка. Обаче - сега съм на вълна десен хейт - се зачудих какво ли ще говори за тебе факта, че си гласувал за създаването на този кабинет, гласувал си за този премиер, а после си го подкрепял на цяла серия от вотове на недоверие...Бойко Борисов е тъпанар, спор няма. Ама как да наречем тези, които бяха основен гръбнак на тъпанаря? :))))) Май утре ще пиша постове само за голи жени - политиката носи чудовищно усещане за неграмотност, особено, ако имаш памет...:)))


---------------------------------------------------------


Eвгений Дайнов: "Синята идея е българският вариант на онова за което се борят приличните хора. Това е нашият порив към свобода, справедливост и всекиму своето". Брех, ти да видиш!!! Значи сините по време на целия преход са се борили за социализъм...:))) Ами да бяха казали бе, че то от толкова викове, крясъци и приватизации под масата, съм се объркал в историческата им задача...:)))


---------------------------------------------------------


Цветан Цветанов: "Изпълнихме 100 % от реформата в МВР". Даа, сега вече куките са подготвени по шенгенски - като нахлуват в апартамент на невинни граждани вече със сигурност трошат ръце, а не както по времето на Тройната коалиция - невинните да се разминат само със синини! :)))))


--------------------------------------------------------


Замислих се как ли би звучала една богословска проповед на Фейсбук-език и установих, че пред богословието има много посоки: "Бог, питате се вие, не е ли само един небесен хейтър, който се е изолирал на своята небесна стена и праща спам и покани за играта "Райски свят"? Нима, о профиле, не можеш да се сетиш, че Бог не може да бъде единствено лайкър и да се тагва на твоите снимки, когато си решил, че си на кеф? Бог е първаночалният статус, статусът на статусите, първата буква, която св. Зукърбърг е измислил, първият пиксел на монитора, първият мегабит на мрежата....И, значи, ти, неразумни, искаш от Първия пиксел не небесна мъдрост, а само повече снимки на голи тийнейджърки? А после се питаш защо небесата те хейтят?" :)))) Ако Зукърбърг направи църква, трябва да ме покани за проповедник, нали? :))


----------------------------------------------------


Видях, че по всички телевизии се върти една реклама: "Дънди прешъс металс: отговорност съм обществото". Хахахахаха! Това е все едно да се появи реклама с текст: "Джак Изкормвача ООД. Ние мислим за вашата сигурност" :)))


------------------------------------------------------


Бърз преглед на новините:
СЕМ предлагал порноканалите вече да бъдат кодирани. Е, нее, на никого не давам да ме лишава по този грубиянски начин от петъчния парламентарен контрол.
СДС си избра нов лидер. За него за гласували малко над 3 хиляди души. Абе, братче, какви избори ще печелите, бе?! Че аз съм пил с повече хора из България отколкото са гласували за новия ви председател...
Тодор Колев: "Управляват ни простаци и милицонери". Изобщо не съм съгласен с актьора. Тези, които ни управляват са и пълни капути! :))))))


------------------------------------------------------


Не мога да разбера защо всички правят такава драма от това, че кандидат студентите вместо Ран Босилек пишели Рамбо Силек. А я си представете, че става дума за двама различни поети. Вижте какво - Ран Босилек е написал известното стихче "Бяла спретната къщурка с две липи отпред". А Рамбо Силек е написал прословутата ода: "Бяла спретната къщурка унищожих с американска бомба" :)))))))))


----------------------------------------------------


След като изкарах цяла събота посветена на мързел и земетресение, неделните новини ме сварват в политическо изумление. Сега да уточним: решението на ВСС за уволнение на Мирослава Тодорова е долна провокация, потретил е Бойко. Провокация е, изсъскал е Цецо. Според придворни агенции Плевнелиев (който е на почивка, ама се прави, че работи) пък бил "изострил" тона към ВСС. Представяте ли си Плевнелиев да изостри нещо, ама нейсе! Същевременно обаче сексуалните телевизии на властта и дежурната вещица на кабинета Люба Кулезич е посветила съскаща ТВ-проповед срещу съдийката. Агенция Блиц от три дни се занимава да ни обяснява, че Тодорова е нещо като много по-лош вариант на Сатаната...Какво ли е това? Медийно умопомрачение? Спонтанна шизофрения? Или просто властта си играе на добро и лошо ченге със самата себе си...България не е полицейска държава. Полицията не допуска вътрешна лудост, защото иначе ще се разстрои вътрешния ред. България е като държава на екстази - ако се разсееш за миг и си изтървал цялата логика :)))


----------------------------------------------------------


Яко тресна. В началото си помислих, че съм получил ледено главоболие от ягодовия сладолед, но после установих, че Подуене се клати сериозно...Това ме накара да ускоря яденето на сладоледа. Реших, че ако ще се срутва блока е хубаво да съм запасен с ледени калории...:)))


----------------------------------------------------------



В едно английско утро преди доста години поетът Робърт Браунинг бе написал следната ода за това, че живеем в най-добрия от всички възможни светове:


Годината е в пролет
денят е в утро,
утрото е в седем,
хълмът е росен,
чучулигата е на клона,
охлювът е на тръна,
Господ е на небето,
всичко е наред със света!


Днес обаче в подуенското утро, където слънцето започва да се държи като терорист опасан с бомби и прекалил с бирата, вятърът се бави като полицейски отряд под прякото командване на Цветан Цветанов, а липсата на достатъчно сладолед напомня, че светът е в криза и Меркел е все още на глас, трябва да префасонираме стихчето на Браунинг в съответствие с политическите реалности:


Годината е в лято,
денят е събота,
Бойко го няма по телевизора,
президентът е в отпуска,
Дянков не се мярка тъдява,
Фидосова е далече,
Господ е на спа-процедури,
изобщо има голяма надежда
че поне една събота
светът ще е наред :))))))



--------------------------------------------------------


Преди малко прочетох един нов интересен термин - "вагинокрация" и се замислих какво ли е това. Вагинокрация - това е матриархат, който управлява по жартиери и вместо конституция размахва "Кама Сутра" :)))))


----------------------------------------------------------


Чета за някакъв скандал, който се е заформил в САЩ тези дни - оказва, че официалните екипи на американските олимпийци били шити в Китай. Хахахаха! Нима не беше ясно, че ще стане така. Терминът "глобалазация" подвежда много хора. Ние не живеем в глобален свят. Ние, май френдс, живеем в глобален Китай :))))


------------------------------------------------------------


Ну, ребята, от 20 години насам старият репортер досажда на Вселената с идеята, че ако сега му поднесат карта на света и му кажат: "Избери си място, където искаш да идеш, а феята на летящите килимчета веднага ще те пренесе там", то отговорът би бил само един. Ама наистина само един. Искам в Москваааааа! Сега ми доказаха, че фея на летящите килимчета има - другият уикенд старият репортер забягва за 10 дни до Москва и по този повод изведнъж като че ли целият руски се върна в главата, а это так хорошо, так хорошо...Нали знаете какво беше казал Маяковски: Бих искал в Париж да живея и умра, ако нямаше такава земя - Москва! :)))


--------------------------------------------------------


Гледам снимките из Фейсбук и стигнах до един радикален извод: Откакто има Фотошоп, народът има най-мощното си оръжие срещу властта изобщо! :)))))


--------------------------------------------------------


Като гледам какво прави Бойко от три години насам с България съвсем спокойно мога да повярвам, че е искал да си легне със Сесил Каратанчева, когато тя е била на 14 години. Човекът доказа, че е експериментатор. Успя да опъне България във всяка възможна поза. Хахаха, ама не е ли иронично? Мислехме, че единствената му грижа са магистралите, а сега се оказа, че нашия кадър имал слабост и към малолетните девойки. Бойко, ей, Хумберт Хумберт такъв! (това последното е високоинтелектуална препратка към романа на Набоков "Лолита", обяснявам го, за да не ме помислите за изперкал от жегите) :))))


-------------------------------------------------------------


Breaking news: Дянков днес е успял да се изкаже по всички въпроси на вселената. В резултат на това Вселената официално обяви, че изтегля с три месеца по-напред датата на своето свършване. Уважавам маите, но още един монолог на Дянков и току-виж пак създам Искра Фидосова, коментира ускоряването на своите планове Вселената...:)))


----------------------------------------------------------------


Не знам как да изразя възторгът, който напира днес в мен. Не съм очаквал толкова хубави, свежи и страхотни пожелания. Накарахте ме да се почувствам радостен като Цецка Цачева, минала през фотошоп, като талибан, на който са му съобщили, че друг е поел ангажимента да разруши небостъргачите, като Симеон Дянков на фотосесия, като американски президент, който точно е дал нареждане да отпечатат още 4 билиона долара, като европейски лидер, който се е разминал с целувка с Ангела Меркел! Благодаря на всички! Днес, казват също така, бил и ден на шоколада. Май всеки ден трябва да е ден на шоколода. И тогава вселената ще просперира :))


----------------------------------------------------------------


Прочетох статията на Веселин Стойнев в "Труд" в която той с лека ирония отхвърля усилията на "новите медии" за друга медийна среда. В текста му се усеща и ирония към блогърите, които интервюираха Бойко Борисов, защото го оставили, разбираш ли, да си разиграва коня. Интересно след като тези блогъри-лузъри толкова зле са свършили работата, защо трети ден "старите" медии не спират да се занимават с тяхното интервю. Аз го изгледах внимателно и съм впечатлен. Първо - двамата блогъри отидоха при премиера и го оставиха да говори. Отпуснаха му достатъчно въже да се обеси. Второ, за разлика от професионализираните журналисти, те не му предпоставяха отговори. Разпитаха го по конспект. Най-много ме изкефи това, че въпреки, че не са фенове на Борисов те не се държаха агресивно с него. Борисов знае как да се справя с агресията. Той е безсилен именно в ситуацията в която го поставиха - да развива теории и да говори политически. Тяхното интервю не беше професионално и заради това стана велико. Кога Борисов е отивал някъде с трима министри на интервю? Той се страхуваше от блогърите. А никога не е проявил страх от традиционните медии. Какво повече трябва да се казва :))


-----------------------------------------------------------------


Да ви кажа вече съм развил сериозна ВМРО-фобия. Напоследък тези недоклатени фашистчета текат отвсякъде. А най-много ме дразни факта, че БСП ги търпи и дори ги търси като възможен партньор за акциите. Аман от тези тъпанари, самонарекли се воеводи. Какви воеводи могат да бъдат шепа хормонално обременени хора, които имат четири теми и поне три от тях са расистки? Не съм наясно кой какви сметки си прави да привлича електорат, но всеки глас даден от ВМРО отблъсква поне четирима нормални. Аз съм за категорична хигиена в политиката. ВМРО да ходят да си мътят дясното блато и да се отдават на националистическите шизоритуали. Левицата няма работа с тях. Ами това е. Аз казах Хау!


-------------------------------------------------------------------


Чета днес жалванията на социолози в "24 часа", че училищните учебници възпитават пълни аутсайдери и хора, които изобщо не са в състояние да работят в екип. И всичко това е написано с тревога и притеснение. Момеееент! Нали това беше крайната цел на експериментът с младите поколения? Нали от тях се искаше да забравят всички еснафски и социалистически ценности като съпричастност, разбиране, толерантност? Нали се смяташе, че индивидът сам по себе си е сила, а колективът е само различна форма на ад? Нали заради това колективно оплюваха този психопат Андрешко - че се е загрижил за своя съселянин и че е съучастник в престъпна схема за укриване на данъци, вместо да мисли само за своя личен просперитет? Именно, защото целта беше да се унищожат няколко поколения - учебниците се демодернизираха и заприличаха на някакъв академичен вариант на Кастанеда - лиготии за ширпотреба, без никакво приложение в прекрасния и гневен свят. Едва днес вече дори и социолозите виждат крайния резултат...