Sunday, June 25, 2017

Златният век за царедворска България




"Може би един ден историците ще говорят за "Златния Симеонов век на България". С подобно религиозно придихание и царедворско озарение тези дни на екрана се появи Соломон Паси, за да ни демонстрира за пореден път, че България наистина тъне в някакво интелектуално средновековие. Защото той изобщо не визираше великият Симеон при който България наистина достига до първия си Златен век, а говореше за Симеон Сакскобургготски и неговото досадно премиерстване в периода 2001-2005 година. Период запомнен с катастрофиралото обещание за 800-те дни, които му трябвали да оправи България, с леко налудничавото "Вервайте ми" и с онова драматично откровение за българите, които трябвало да се сменят чипа. И, да, разбира се, че омаловажавам, защото това са чисто естетическите недоразумения около управлението на Симеон. Сред другите, вече олигархичните, трябва да припомним това, че той ни натресе една банда от юпита-костюмари, чиято първа работа беше да врътнат сделка с дълга, за да се облажат, да пуснат британската фирма "Краун ейджънтс" в митниците ни (за девет години тия се обогатиха с 80 милиона лева, а може и много повече), да приватизира енергоразпределителните дружестна, да ни натресе за много години Бойко Борисов, да вкара в политиката Делян Пеевски и какво ли още не...Точно заради това по никакъв начин не очаквах светската шумотевица, както и парадът на царедворците, който за няколко дни мина през екраните на телевизиите. В крайна сметка времената на царя съвсем не бяха толкова далече, че да не помним какво точно представляха те. Но очевидно в България да помниш моментално те превръща в някакъв лузър. Заради това медиите бяха превзети от персони, които си чупеха китките да въздишат драматично заради това каква следа е оставил Симеон Сакскобургготски в българската история, да пускат слюнки относно неговата 80-годишнина. 

Опитах се да прегледам няколко репортажа за честванията на самото събитие - те са нетърпими. То бяха едни описания за това как "елитът" (елитът, боже мой, представете си) стоял на опашка няколко часа, за да има шанса да стисне ръката на царя. Едни снимки на светски и политически персони в луксозни тоалети. Суматохата очевидно стигна до сюрреалистични висини. Центърът на София бе затворен, за да може Величеството да посети "Александър Невски", където да изслуша цяла служба, посветена на себе си. Кметицата на София Йорданка Фандъкова пък реши да не скъпи средства, изсмукани от джобовете на софиянци, и да озелени за сметка на общината паркът "Враня". Едва ли някой царедворец би протестирал срещу подобно пилеене на средства, за тях вероятно това е нормално. Все пак споменатият по-горе Паси обяви, че на Симеон му викали "Мистър Европа" и тогава той (дали е било със сълзи на очи?) прозрял за голямата роля на личността в политиката.
А личността в политиката, нека да припомним, се сведе до едно гениално заглавие на вестник "Сега" от онези години, които днес много хора си спомнят с розовата мараня на илюзията "Премиерът върна на Царя резиденция "Враня". И, разбира се, премиерът и царя бяха едно и също лице. Симеон дойде тук като средностатистически дребен бизнесмен от Мадрид и приключи като един от най-богатите българи. И на всеки един етап от този процес имаше цяла сюрия от царедворци, които умилително го гледаха в ръцете и си мислеха, че и за тях ще има по нещо.
И, да, не можем да отречем и част от добрите неща. Партийният натиск върху бизнеса, така зловещ по времето на Костов бе премахнат, но държавата потъна в едно политическо безвремие, което за малко щеше да убие всеки обществен смисъл от съпротива. Мнозина социолози тогава патетично обявиха, че преходът е свършил, защото, видите ли, порочният двуполюсен модел бил останал в историята. Симеон се опита да направи нещо като софт-монархия. Един премиер, който не искаше да говори пред българските медии, обезличен парламент и спарен политически климат, където избуяват всякакви олигархични плевели. Именно заради това, че той се изживяваше като монарх НДСВ никога не стана партия. Царете нямат нужда от партийти структури. И така в мига в който НДСВ престана да бъде основен политически фактор, цялата партия колективно се пресели в отвъдното. И според мен стълпотворението на рожденния ден на Симеон припомни на много хора именно онези времена, припомни и атмосферата, която роди огромна част от проблемите, които ни тъпчат и задушават днес. Може би това е и причината изведнъж менискуса на Бойко Борисов спешно за се зануждае от операция, та премиерът да не може да присъства на цялото това светско събиране. Усетът на Борисов този път не го подведе. Той нямаше да има никаква политическа полза от появята си на едно и също място със своя политически създател. 

Много е важно да отбележим и един друг момент, защото там също доста хора се опитват да минат метър поради липсата на памет. Днес представителите на снобското, градско и психарско дясно пишат язвителни статуси за Кобурга, правят се на интелектуална опозиция на светското безумие, дращят и громят, но май това се дължи на желанието им никой да не напомня в тяхното съучастие в конструирането на мита за Симеон. Още от началото на 90-те години дясната преса у нас започна да лее тамян за цялата династия на Кобургите, да пише елейни слова за Борис Трети и да настоява, че Симеон е отговорът на всички проблеми. Всичко това стигна своя пик с едно писмо на 101-интелектуалци, които царедворски пратиха текст в Мадрид, за да леят сълзи за това как Величеството трябвало да се включи в българския национален дебат. Написано с едни коленопреклонни фрази, това писмо трябва да бъде изучавано, за да можем да разберем как всяко едно поколение ражда поредното си котило царедворци. "На България е необходимо общонационално усилие и личност, която да го олицетвори. Смятайте настоящето обръщение като призив и покана за Ваше посещение в страната в удобно за Вас време". Това е само едно от изреченията. В него има оргазмичен порив за монархия и беше част от лудостта на времето. След това през 1996 година Величеството се появи в София. Никога няма да забравя как дясна София се блъскаше по улиците, за да целува обувките на монарха и да лее радостни сълзи, че Той, лично Той ги е ощастливил с присъствието си. Посрещнаха го с хляб и сол на Орлов мост. После го натовариха на влак (ах, тази коварна алюзия с Борис), за да може да се движи из страната, а кандидат-поданици да тичат след возилото и да пръскат любов и щастие. Мнозина от тези, които днес се обявяват за граждани всъщност бяха готови да бъдат поданици. Именно градското дясно е това, което превърна Симеон в мит, в легенда и направиха така, че през 2001 година той да бъде обречен да победи на изборите. Да, в идеалната България царят щеше да бъде кандидат за президент, но машинациите на Костов в последната минута го лишиха от това право и така Симеон стана премиер. Един известен български философ след това написа марксистката книга "17 юни на Симеон Сакскобургготски", закачка с известният текст на Маркс "18 брюмер на Луи Бонапарт". Та именно тези, които днес пишат за "Сакса" бяха в основата на неговото социално обожествяване, ако не те, то родителите им със сигурност. Заради това ми е повече от смешно да чета как хора, които бяха готови да подата сиви-та за царедворци моментално, ако монархията беше върната, днес се пенят, че царят, видите ли, спрял гордите костови реформи и станал мотор за унищоването на Костов. О, не. Десницата сама се погреба. Тя извика своят Франкещайн от Мадрид, а именно от него започна и нейната политическа импотентност, защото самото му идване тук обезмисли десницата за години напред.
Така че за помпозната пищност на този медиен юбилей вина имат повече хора отколкото са склонни да признаят. А тези, които са стоели пред телевизорите, за да се любуват на шоуто почти сигурно са псували наред. Защото днес лъжата за 800-те дни изглежда почти невинна...
А събраният елит е доказателство, че още много лъжи предстоят.

Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич - истински простосърдечен канибализъм

Случайно попаднах, но все още ми е трудно да се успокоя, на едно ужасяващо интервю на нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич, белорускиня с украински корени, икона на либералната мисъл, автор на доста интересни книги, превъзнасяна у нас през нейната опозиционност срещу Владимир Путин.
В интервю за агенция "Регнум" обаче, същата дава такъв простор на мисълта си, че на човек зъбите му могат да затракат. Вероятно това е принудило Андрей Бабицки (екс-икона на либералната мисъл) да нарече нейните думи "чистосърдечен канибализъм".

Веднага ви давам два примера.
Алексиевич, която иначе изкарват голям хуманист, дълбок мислител, съвест на епохата, откровено споделя, че разбира тези, които са убили Олес Бузина. Бузина, само да припомня, беше един от най-нестандартните украински журналисти, човек с ярка позиция, противник на режима в Киев, без някога да е бил проруски настроен. И въпреки това, авторката на "Време секънд хенд" буквално казва, че тя разбира и съответно оправдава тези, които са го убили. Той (Бузина) предизвиквал "ожесточение".
И втори пример - великата либералка, големият демократ откровено споделя, че украинците имат право със сила да изкоренят руския език от своята територия. Алексиевич (някъде бях чел нейно твърдение, че европейските национализми я ужасяват) демонстрира кървав двоен стандарт - значи в Европа национализмът е кофти, но украинският шовинизъм е богоизбран и съответно има право да коли и беси в името на осъществяването на собствените си цели.
Авторът на интервюто, който не й спестява абсолютно нищо, а след него е уволнен от работното си място, върти на шиш Алексиевич през цялото време и измъква от нея още много чудовищни откровения, които ми е трудно да преразкажа, защото все още имам проблем с тяхното осмисляне. А, да, авторката на великолепния текст "Цинковите момчета", в чиито хуманни сетива и чувствителност бях готов да се закълна, въпреки че не споделям голяма част от нещата, които тя говори, разкрива наистина канибалската си същност - тя, журналистката и писателката, не искала да ходи в Донбас, за да види войната там, защото била написала книги за страданията на хората при война и следователно, знаела как страдат всички други.

Казвам ви - това не беше обикновен текст, а емоционален кошмар. Примитивен авторитаризъм на ума. 
Някакъв лабиринт от фобии, от които няма никакъв изход. 
Ако Алексиевич бе изпаднала в такива откровения пред западно издание - вероятно повече никой нямаше да иска да я погледне. Самата тя май впоследствие се усеща какви глупости е наговорила и как разрушава образа си, но вече е късно - пред нас имаме истински простосърдечен канибал, човек без постоянни принципи.
Съжалявам, но вече ще ми е трудно да отворя нейна книга и да й повярвам. Защото книгите, които тя пише, изискват пълно доверие в автора.
Аз вече го нямам.

Tuesday, June 20, 2017

„Софиямед” – новото убежище на Бойко Борисов




В петък (16.06.) еднокнижният „Буда” от Банкя, побратим на турския султан Ердоган, бе приет по „спешност” в скандалноизвестната болница „Софиямед” за лечение на поредната му футболна травма. От болницата гордо оповестиха на „разтревожената” за здравето на премиера българска общественост, че операцията е била успешна… Ах, каква драма!
„Събитието” се превърна във водеща новина за всички медии, които между впрочем в по-голямата си част имат сключени рекламни договори с болница „Софиямед”… (ето къде отиват парите от здравните ни осигуровки, щедро изливани в това заведение). Коментарът е излишен.
Но тук е мястото научно да отбележим, че операцията на менискус не може да бъде нито „спешна”, нито „неотложна”, нито животоспасяваща. Най-вероятно на същата тази дата (16.06.) в „Пирогов”, ВМА, „Св. Ана”, „Св. Екатерина” са спасили няколко десетки или стотици животи при катастрофи, инфаркти, инсулти, но за това никой не разбра. Например - само за два дни – 17-18.06. през „Пирогов” преминаха 1900 пациента. Но гореизброените болници нямат пари за реклама поради недостиг на финансови средства.

А къде тук е мястото на така наречената Правителствена болница „Лозенец” и какъв е смисълът от нейното съществуване, след като за една най-банална операция на „златното” коляно на българския министър председател се налага той да постъпва в частна болница?
Дотук, нищо ново под слънцето. Интересното обаче е, че „успешната операция” извършена от Антони Георгиев, поетично наричан Тони Коляното, вероятно ще се окаже най-скъпата в историята на родната ни медицина.
Защо?
След предишната подобна операция на прочутия премиерски менискус, дело на същия безспорно добър специалист Тони Коляното, „Софиямед” бе инжектирана с едни 10 млн. допълнително финансиране от Здравната каса (НЗОК), т.е. от нашите пари, от здравните ни осигуровки.
Така болницата на Михаил Тиков, приятел на Бойко Борисов, излезе на първо място в България по получени финансови средства от Касата и задмина в пъти всички големи структуроопределящи държавни и общински болници. Нищо чудно след тази поредна „спешна” операция „Софиямед” да получи подарък от нови 20 млн. И така … до следващата футболна травма на понатежалия Бойко, който упорито не се отказва да подтичва след коженото кълбо. Тоест всичко опира до наднорменото тегло на премиера и до позакъснялата му страст към спорта, като нереализиран в миналото каратист. Последната му „спортна” изява, медийно отразена, бе на тенис-турнир, но тя повече приличаше на танго – две крачки напред, една назад…

Но да се върнем на темата за внезапно възникналата „спешност” да бъде опериран прословутия Бойков менискус. В същия ден, 16.06. Царят Симеон Втори посрещаше видни гости от европейските монархически дворове и почти целия ни роден политически елит във Врана за 80-ия си рожден ден. Вероятно Бойко би се чувствал твърде неловко сред гостите на Царя, много от които са го виждали и си го спомнят в ролята на мутра-охранител на Симеон. 
А болница „Софиямед” не за първи път служи за убежище – параван. Прокурори от Специализираната прокуратура нееднократно са посещавали болницата във връзка с издирвани от правосъдието лица (последният случай е от миналия месец – „Агромах”).
Преди години собственикът на „Софиямед” Михаил Тиков бе проверяван от НСБОП и Прокуратурата, но случаят се потули благодарение на топлите му приятелски отношения с Бойко и Цецо. Около неговите болници непрекъснато витаят съмнения за източване на Здравната каса. Това е и причината за бързото уволнение на назначения от него зам. министър на МЗ Стоил Апостолов – „зам. министър за един ден”.
А делото за пребитото бебе в „Софиямед” все още се влачи в съда…


Monday, June 19, 2017

Св. Христо Иванов чете морал като Джак Изкормвача




Обикновеният зрител на обществените процеси у нас едва ли е в състояние да следи драмите сред политически микроорганизми, освен, ако не е закален почитател на литературата на Леополд фон Мазох и не проявява нездрав интерес към самобичуването на мозъчни клетки. Въпреки това предупреждение обаче си струва от време на време да надничаме в това миниатюрно пространство, просто за да разберем дали енциклопедията на психиатричните заболявания не се е обогатила с някое ново явление. И така - изненада! - оказа се, че имаме успех в това начинание. Миналата седмица изпадналата от парламента партия "Да, България" излезе с политическа декларация, която трудно може да бъде преразкана дори и на закален почитател на сериала "Туин Пийкс". Вътрешно противоречива, сюрреалистично безумна, патетично екзалтирана, тази декларация представлява палав коктейл от всички клишета на психодясното, превърнати в буламач, който може да бъде консумиран единствено от обитатели на София-център и от никой друг в тази безкрайна вселена. Централната тема в текста пак е, разбира се, съдебната система, основната фиксация на градското микродясно, защото все им се ще да имат власт, ама без да минават през избори. "Дай, България" се обявява за алтернатива на "негативните тенденции" и техните основни носители ГЕРБ, БСП, ДПС И ПФ. Точно тези партии са посочени в документа. Всички до една парламентарни. Но момент, една парламентарна партия все пак отсъства от текста. Става дума за "Воля" на Веселин Марешки. Език мой, враг мой! Очевидно Христо Иванов и компания чувстват някакво политическо родство с него, иначе щяха ли да го премълчат в своя хейтърски текст, а? Христо Иванов и Веселин Марешки? Не знам за вас, ама на мен ми звучи коалиционно. Но дори и това не е новината в декларацията. Очевидно тази любов е отложена за светлото политическо бъдеще. Друго, друго е това, което хваща окото. "Дай, България" вече са настроени за дясно единство и щели да го търсят като млада девойка принца на бял кон. Разбира се, чисто по дясному, в текста това е изразено с много повече и по-кухи думи: "Ще работим активно за политическо единство на демократичната общност чрез поредица от съвместни действия за сближение на партиите, движенията и обществените сили със сходни ценности, принципи и цели, призвани да я представляват политически. Крайната цел е всички заедно да спрем опасната ерозия на българската демокрация, на която сме свидетели напоследък".

Подобен завой на 360 градуса удиви дори и закалените като мен в менталния стриптийз на десницата. Всъщност именно заради нежеланието на "Да, България" да влиза в коалиционни взаимодействия, десницата се яви на цели три части на последните парламентарни избори. И знаете ли какво, дръжте се за столовете, защото ще кажа няколко хубави думи за Христо Иванов - позицията му беше много правилна. Ако един начинаещ десен субект наистина иска да намери автентични основи на своите действия и различен електорат, той трябва да се пази като от чума от всички стари десни партии, до една прогнили, лицемерни, кухи и крякащи, част от злостната фауна на прехода. Опитът на Иванов да не влезе в отровната прегръдка на Радан Кънев беше най-симпатичната част от него като политик. Понеже издаваше някаква принципност насред голямото блато и човек дори можеше да си позволи благосклонно кимване. После обаче излязоха едни тайни стенограми, от едни още по-високопарни и мелодраматични разговори за основаването на единен десен проект, тогава под кодовото име АРГО, и веднага се оказа, че принципността е илюзия, а опитът за последователност медийна измама. Настоящата декларация на "Да, България" го доказва. Там, където преди се опитваха да имитират принципност, днес има протегната ръка за коалиция, но единствено и само за попадането в следващ парламента и нищо друго. Баналните приказки за нов дневен ред на държавата и реформи са дъвки за около 100 хиляди наивници в България, които продължават да се връзват на тази реторика. Ако лидерът на "Дай, България" не бе съучастник в историческия компромис по съдебната реформа, където подписите на Радан Кънев и Делян Пеевски стояха почти един до друг, вероятно някой можеше и да си каже, че тия имат светли идеи, но политиката днес отдавна е повече въпрос на биография, отколкото на красиви приказки. А биографията на Иванов съдържа в себе си министерстване при така омразния му днес Бойко Борисов, тоест да го слушаме днес да се изявава по основните въпроси на държавността е все едно да слушаме лекия по морал от Джак Изкормвача. 

Най-интересното обаче е, че градското дясно, разтроенно, но не в християнския, а в шизофренния смисъл на думата, наистина винаги търси начини да излъже своите избиратели. Ето само допреди няколко месеца Иванов и дума не даваше да се издума за коалиция, защото искал да даде "ясно и ново начало", а няколко седмици по-късно вече бием барабана на обединението все едно цял живот сме били проповедници на единството. Не знам обаче как десебистите (това не е партия, а колективен мозък, съществуващ на базата на общи фобии, а не идеи) ще приемат тази протегната ръка. Защото в началото хардкор-костовистите приветстваха "Да, България" и пълнеха с патетични размисли за светостта на Христо Иванов своите стени във фейсбук. След това дойде махмурлука. Тяхното момче отказа на Радан. И изведнъж мнозина костовисти от последния ден заподозряха, че "Да, България" е таен план на олигархията, пипало на Пеевски, което иска да купи душите на девствените им дъщери. Сега да тръгнат да го обичат пак ще им струва немалко усилия. Изобщо в десницата има един много интересен процес, който обаче анализаторите по сутрешните блокове никак не обичат да разглеждаг. Те (десните партии) уж все имат еднакви идеи, уж се борят за едно и също, уж имат сходен дневен ред, уж всеки от тях ляга и става с идеята кой да измисли по-тежко сравнение за Цацаров, а пък в края на деня вечно се държат като махмурлийска компания, която се гледа подозрително заради болки в задните части. Което означава само едно - за тях идеите не означават абсолютно нищо. Други фактори ги спират от обединение, а това издава или нарцистични спазми или тежко задкулисие, или някаква комбинация от предните две. Неспособността за единно действие означава, че за тези лидери нито една от поставените задачи не е достатъчно важна, за да преодолее егото му. И това води до тежко изкривяване на дясното пространство, което е задръстено с лидеромания, възприемана от сектата като едва ли не знак за божественост.

Подадената ръка от "Дай, България" обаче като едното нищо ще увисне в пространството, защото междувременно ДСБ си избра нов лидер - ген. Атанас Атанасов. Дори се появи нещо като фб-виц - че е нормално за партия с миниатюрен резултат да си избере за лидер човек с прякор Гнома. Атанасов обаче е изразител на крайното психокрило на политическия микроорганизъм и вероятно поставянето му там е знак не за отваряне на десницата, а за нейното желание да се взре в своя пъп и за пореден път да се обяви за съвършена пред целия свят. Атанасов вече направи първото си медийно турне като лидер и, разбира се, моментално изваде мачетето, за да насече Христо Иванов. Той (Христо Иванов) бил излъгал Радан Кънев и сега новият водач на костовистите с ръмжене се опита да подскаже, че пред него тези номера няма да минат. Което може и да е истина, но има голяма вероятност и да е лъжа. Ако България се окаже във внезапна предизборна обстоновка (с вицепремиер като Валери Симеонов това е като Дамоклев меч), никой няма да се учуди, ако десните отломки заровят томахавките и пак тръгнат да градят някакво подобие на Реформаторския блок. Тогава пак ще има клетви за вярност, закани за самозапалване в името на реформите, фб-талибани за нова съдебна система и целият този порив ще завърши, когато се създаде малко предизборно съюзче, което като болонка да подскача край ГЕРБ. Защото, дайте да не се лъжем, градското дясно винаги започва наперено, яростно и бойно, а приключва като като присъдружна партия, използвана като заместител на чучелото, което трябва да риташ като се събере твърде много политическо напрежение. Казваме всичко това, защото и до днес телевизиите ни занимават с тези микродрами вдясно, което е абсолютно безполезно. Политическата съдба на идеите за обединение винаги е една и съща. Предсказуема е като поредна декларация на "Да, България". Това е една самозатворена кофти реалност от която десният мозък не може да избяга и е обречен да се блъска в стената като хамстер, който не разбира, че живее в стъклен аквариум. Щеше да е жалко, но е повече смешно. 
Ама наистина смешно.