Sunday, July 14, 2019

Политическите андроиди в СЕМ инсталираха в БНТ кандидата на статуквото



Всички знаеха, че Емил Кошлуков ще стане директор на БНТ. Това не беше тайна за абсолютно никого. Заради това и цялото препитване на кандидати пред СЕМ носеше тежкото усещане за политически театър, за някаква димна завеса, която да прикрие предварително взето решение. Вероятно това беше причината повечето заглавия по темата да използват думата "очаквано". Нямаше никакви изненади и това е лошата новина в целия този маскарад и игра на сенки. СЕМ взе банално и неоригинално решение, което носи много повече негативи, отколкото се виждат на пръв поглед. Дори и само заради това, че промяната в БНТ се отлага за мъгливото бъдеще, защото предизвестеният избор обслужва статуквото и то по най-отвратителен начин. Трите политически андроида в СЕМ (София Владимирова, Бетина Жотева и Розита Еленова) подпечатаха това назначение и на практика показаха, че този орган вече е напълно лишен от смисъл, съдържание и визия. Те нанесоха пълен нокаут на здравия разум.
Преди да кажем няколко думи за бъдещето, нека да припомним една ситуация от преди две години. През 2017 година също имаше избор за шеф на националната телевизия. Тогава внезапно се очертаха двама фаворити за поста - безславно натиреният Константин Каменаров и Емил Кошлуков. Тогава концепцията на Кошлуков беше доста интересна. Той се яви като кандидат на промяната, представи се много добре, обещаваше развихрена промяна, но парашутът му не се отвори. В състезанието победи Каменаров. Две години по-късно БНТ е в трагично състояние. Телевизията е натрупала огромен дълг, тя е практически негледаема и е в творческа криза, която е очевидна за всеки, който си е пускал този канал, пък дори и само по случайност. Не смея да твърдя, че изборът Каменаров или Кошлуков е бил избор между доброто и лошото, но когато видяхме крайния резултат, съжалих, че гласуването беше в полза на първия първия. Кошлуков обещаваше да бъде нещо различно, нещо по-смислено, кандидат, който няма да се страхува да направи промени и да разтърси застоя и безвремието на "Сан Стефано". Точно заради това е учудващо и странно къде е изчезнал онзи бунтар от 2017 година? Защото тези дни всички видяхме някакво друго лице на Кошлуков. Той се яви като явен фаворит на допитването и не разви никаква нова идея или стратегия. Вместо това избра доста странната тактика да бъде прокурор на досегашното ръководство на БНТ, нещо доста екстремно като стратегия, защото той е част от това ръководство, колкото и да се опитва да се прави на страничен зрител на процесите. Обяви, че БНТ е в "практически фалит" и обеща вместо да развитие да реже предавания и програми все едно това е някакъв спасителен изход. От думите му разбрахме, че ако бъде избран моментално ще се раздели с предаването "Стани богат" (било много скъпо) и със социологията в "Референдум" (за нея също се плащали луди пари). Ясно е, че нито една спасителна операция не минава без свидни жертви и хирургически интервенции, но пък тази заявления влизат в остро противоречие с друго огласено намерение - да се повишат приходите от реклама. И как точно ще стане това? Като режем най-гледаните формати? Като натикаме в миша дупка всички програми, които могат да привличат зрители? Едното гръмко заявления напълно унищожава другото и дори и само заради подобно противоречие Кошлуков трябваше да бъде порязан от СЕМ. Вместо това Съвета за електронни медии го одобри и инсталира на ветровитото място и не е необходимо човек да е врачка, за да знае, че тепърва предстои голямата жътва на бури и скандали. Бунтовникът влезе в ролята на касапин, защото знаеше, че постът му е сигурен.
Тъжната истина е, че днес от бунтовната и романтична аура на Кошлуков вече нищо не е останало. Той се е превърнал в брутална метафора на безвремието на последните 30 години - революционерът днес вече се превърна в основен кандидат на статуквото. Още през 2017 година той беше сочен като любимец на Бойко Борисов, но тогава в биографията му имаше един детайл, който можеше да преобърне цялата каруца. Кошлуков просто нямаше необходимия стаж, за да бъде инсталиран на върха на Националната телевизия. Точно тогава в неговата биография се появи любопитната подробност, че в периода 2016-2017 година е бил програмен директор на телевизия "Алфа". Още тогава всички знаеха, че нещо в тази версия не се връзва, защото излизаше, че Кошлуков е бил водещ в една телевизия и програмен директор в друга. Това е невъзможно за постигане като комбинация в българските медийни реалности. Но именно тази лъжа го направи възможен като кандидат за поста и никой не си направи труда да се зарови в темата, да я разнищи докрай, най-малкото да попита някои от журналистите на "Алфа" дали изобщо са виждали очите на Кошлуков из своята телевизия. Днес тази "дребна" подробност вече напълно бе премахната от неговата автобиография. Това напомня на най-мрачните видения на Оруел - редактираме миналото според политическата конюнктура на днешния ден. Нещо повече, ако изборът беше реален, то съставът на СЕМ трябваше да се заинтересува и от друга част от миналото на новия директор и най-вече от това - какви задължения има той към КТБ. Нека да припомним - според един доклад на синдиците на банката Кошлуков има невърнат кредит от 50 212 лева по кредитна карта към КТБ. Сумата е издайническа. Тя ясно показва, че новият телевизионен шеф се е ползвал с голямо доверие от хората на Цветан Василев, защото кредитни карти с подобни суми се издават само на доверени хора. Обясненията на Кошлуков, че имал депозити в банката и щял да си плати задълженията може и да са истина, но те не са обяснение за близките му връзки с ръководството на КТБ. За тях говори и факта, че неговата фирма "Ноу фрейм медия" беше основният доставчик на телевизионно съдържание на ТВ7. Както припомни един столичен вестник - същото това дружество след това смени няколко пъти своята собственост, а в крайна сметка фалира, а по закон всеки, който е бил в ръководството на фалирало дружество няма право в течение на 5 години да участва в управлението на друго. Очевидно обаче за Кошлуков правилата и законите не важат.
Всичко описано обаче ясно показва, че на върха в БНТ се праща не опитен мениджър, не човек с визия, а политически комисар, който може би трябва да заличава следи и да държи телевизията на командно дишане, защото така е най-удобна на управлението. Всички, които са си направили труда да изгледат събеседванията знаят, че най-добрите презентации направиха Сашо Диков и Сашо Йовков. Двамата са журналисти-легенди, хора, които са врели и кипели в занаята и единствено през някой от тях телевизията имаше шанс за различен живот, за изход от блатото на фалита и безидейността. Но пък поради тази причина те носеха ореолът на камикадзета, защото беше ясно, че ще бъдат посечени. Между другото - едно от първите решения на Кошлуков като директор беше да обособи специална дирекция "Спорт", която да се ръководи от Сашо Йовков. Очевидно е, че се опитва да обезвреди един от най-мощните си конкуренти за поста и да го привлече в своя екип. Дано Йовков да не си продаде душата, защото рано или късно той пак ще има своята възможност да се яви като кандидат за директор. Стига да остане нещо за спасяване. Проблемът в постановката "избор на директор на БНТ" е в това, че за пореден път на българското общество се демонстрира абсолютното нежелание за промяна. Хората с идеи бяха наритани, а короната попадна в този, който очевидно има намерение единствено да купи още малко време на статуквото на "Сан Стефано". Тъжното е в това, че БНТ има своето място в сърцата на зрителите. Обществената телевизия може би няма комерсиалните възможности да се бори за лъвския пай от рекламния пазар, но пък държавните пари й дават възможност да бъде много по-мултитематична, по-задълбочена, по-истинска. Да бъде от реална полза на българското общество, което отдавна се дави в чалга, псевдокултура и геополитически провинционализъм. Но за целта се иска човек с нестандартно мислене, смелост и желание да прави земетръси, които да върнат зрителите. Сега обаче публиката получи директор, който ще се прави на Симеон Дянков. Ще се наслаждава на участник в ръководството, което фалира телевизията, който в последния момент си купи сертификат за невинност, въпреки, че отпечатъците му са навсякъде по местопрестъплението. В "Тъй рече Зараратустра" Ницще има един прословут и скандален цитат: "Проклет да е този, който полива пустинята". Ето това е най-гнусното в описваното престъпление - СЕМ поля пустинята и няма как да очакваме от това да се роди нещо друго освен бродене през пясъците, без надежда за изход и избавление. 
Дали самият Кошлуков някой ден ще осъзнае това?

Кошлуков – директор на пресъхващ водопад



Точно преди 2 години на страниците на вестник "Галерия" отново се разигра политически двубой на тема дали новият директор (тогава това беше безславно напусналия Константин Каменаров) е добрият избор за БНТ. В България времето не помръдва, диктатурата на безвремието е пълна и страната съществува в някаква самоповтаряща се до безкрай реалност. Тоест - мога да пусна едно към едно стария си текст с лека корекция на името и той отново ще бъде абсолютно верен. С което не хваля себе си или анализаторския си талант - приемете го като стон за това колко е трудно да се живее в театър от едни и същи събития. Тогава написах, че Каменаров е очевидно политическия избор, а това го обрича да бъде лош директор, с вързани ръце и малко свобода. А щом и Бетина Жотева тогава гласува за него - това е ясен знак, че катастрофата предстои. Заради това, когато видях миналата седмица точно същата членка на СЕМ да вдига ръка в полза на Кошлуков, отново се изпълних с мрачни предчувствия. Има знаци, които вселената постоянно ти дава. Бетина Жотева е от тях. 
Вън от шегата обаче. При представяненето на концепциите за шеф на БНТ ме порази нещо. Преди две години Кошлуков представи вероятно най-добрата концепция. Той беше намахан, представи се добре, очевидно преливаше от идеи. Тогава политическите андроиди в СЕМ (три от пет са програмирани) гласуваха за Каменаров, но това само придаде допълнителен блясък на концепцията на Кошлуков. Тази година обаче от блясъка не беше останал нищо. Кошлуков се яви на състезанието като сигурен фаворит. Толкова сигурен, че не разви никакви идеи пред журито от СЕМ. Целият разговор се въртя около това кои предавания точат пари от БНТ, какво ще ореже от програмната схема. Това не беше разговор за идеи, а за някакъв медиен касаплък и поради тази причина от него напълно отсъстваше очарование. Кошлуков елегантно се разтовари от всякакви вини за състоянието на обществената телевизия, изплъзна се от неудобните въпроси, но може би, защото осъзна, че му трябва някаква драматична поанта обяви на всеослушание, че ще ореже социологията в "Референдум" и ще спре "Стани богат". Честно да ви кажа - аз обичам категоричните изявления, харесвам тяхната поетична възвишеност, но в този случай просто трябваше да се попитам: "а дали само рязането ще постигне хармония в БНТ". Рядко гледам "Стани богат", доста по-често съм пред екрана за "Референдум", но съм наясно, че това се две от най-гледаните предавания на БНТ. Не е ли редно просто да бъдат уплътнени с реклама, БНТ да стегне мениджърския си състав и да стане реален фактор на рекламния пазар? Не правя категоричния заявления, но питам. Всеки би питал. В крайна сметка, за да привлечеш реклама се нуждаеш от качествени телевизионни формати. Само, че на Кошлуков тези въпроси му бяха спестени. Той се яви на конкурса със знанието, че е победител и дори не си направи труда да се поизпоти и да блесне с нещо различно. Всъщност точно този политически парашутизъм е бомбата, която цъка под всеки директор на БНТ от много време насам. Всички сме наясно, че демонстрациите и конкурсите са просто театър, една димна завеса, която да скрие невидимият политически пръст, който посочва фаворита. Точно заради това СЕМ напълно се е изчерпал откъм съдържание орган. Ако членовете му искаха в БНТ наистина да има промяна, тогава трябаше да гласуват за произволен от другите кандидати. Ще си призная - лично аз бях на страната на Сашо Диков. БНТ се нуждае от шоков удар, за да излезе от този ступор. Необходимо е в нея да нахлуе някой със сопа, който да прекрати порочните практики и да накара телевизията да се сдобие с жизнеспасавящия опозиционен инстинкт. Всичко друго е просто замазване на стените на къщата, която се намира само на няколко дни от пълното рухване. Изборът на Кошлуков за директор дотолкова беше лишен от реална новинарска сензация, че половината от електроните сайтове сложиха в заглавията си думата: "очаквано". Всички очакваха Кошлуков. Всички знаеха, че когато дойде мига на гласуването, трите женски андроида в СЕМ ще гласуват по един и същи начин и ще изстрелят към върха човека, който този път дори не се опита да изглежда ентусиазиран. Кошлуков чакаше просто да му потвърдят назначението.
Точно заради това можем да погледнем с тревога към бъдещето на БНТ. Дори и да приемем, че новия директор развърти финансовата метла и започне да реже разходи, за да спасия медията от "практически фалит" (това е негово признание), то в цялата тази буря от закани не стана ясно какво точно ще се реализира като идея в телевизията. Как точно тя ще стане по-добра? Не съм наясно какво точно се разигра през 2017 година - тогава срещу Кошлуков имаше яростна медийна кампания, която трябваше да го изкара по-черен от дявола и по-мръсен от масов убиец. Тогава мнозина подозираха олигархичен сблъсък по медийните върхове на държавата, а някои дори предполагаха, че това е вътрешнопартийна война в ГЕРБ. Това вече няма значение, но именно тази потайни интриги и политически сенки напълно прецакват идеята за обществена телевизия. Вече никой не гледа концепции, никой не търси изход от блатото, никой не се оглежда за спасителен изход за най-старата телевизия у нас. Точно обратното - по команда там се спускат някакви парашутисти, а никой от тях няма да бъде запомнен с нещо. Каменаров изтля безславно. Кошлуков е обречен на почти същото. Защото той е спуснат на поста, за да замита следи, за да не търси отговорности, за да продължава да държи БНТ беззъба, нелепа и вън от времето и пространството. Точно това ме порази на беседите от СЕМ. Бунтарят от 2017 година се бе превърнал в Счетоводителят от 2019 година. Кошлуков се зъбеше, нервираше, недоволстваше и в името на спасението на душата му се надявам всичко това да е било, защото е осъзнавал в колко кофти роля са го натикали и как превръщането му в момче за мръсни поръчки върви срещу цялата му биография, която е градил до момента. Защото да те направят директор на пресъхващ водопад е най-мръсния възможен номер. Шефовете на БНТ изгарят напоследък като камикадзета, а заради това всички със свито сърце и стаен уплах чакат да видят какъв ли фойерверк ни е подготвила съдбата този път.

Sunday, July 07, 2019

Как психодесните микроорганизми възкресяват комунизма?



Професор Андрей Пантев е авторът на гениалната идея да бъде създадено "Дружество на нерепресираните преди 10 ноември". И вън от шегата в нея има желязна логика - въпрос на време е такива като нас (нерепресирани) да станат върховна политическа рядкост. Достатъчно е човек да се разходи из социалните мрежи покрай 1 февруари, когато е обявен Ден за почит на жертвите на комунизма, за да види, че скоростта с която се множат дядовците, които са били лагерници в "Белене" надминава тази на светлината. Всеки софийски интелектуалец внезапно се сдоби с роднина, който е бил измъчван, тормозен, насилван, мачкан и мразен от комунистите. Точно както преди 10 ноември дядовците-партизани почти надминаха числеността на Червената армия. Казвам всичко това не, за да се гавря с паметта на жертвите, нито пък да осквернявам чувствата на някого, но като гледам колко борци с комунизма са се появили из нашите ширини и то 30 години след като комунизма падна, вече ми е смешно. Има два основни типажа медиен антикомунист, които виреят по нашите ширини. Първият типаж е голобрадият градски десен, който се е появил на бял свят след падането на Берлинската стена, но се е изцпедепцал в писането на есета за радиоактивни марули и в леенето на виртуални сълзи за избития български елит. Другата разновидност най-добре се олицетворява от "журналиста" Христо Христов - човек без ясно образование и конкретна експертиза, който обаче обикаля от екран на екран и ни го представят като "изследовател", а понякога дори и като "историк". Самият Христов прилича на леко свадлив чичка и от тези, които са постоянно нервни, кисели и недоволни от живота. Това е любимата поза на градския антикомунист, който задължително крие липсата на реални знания и убеждения зад един тон морални въздишки и възклицания, както прави един друг екземпляр - Евгени Михайлов. Този тип хора се осъзнаха като борци с комунизма едва когато вече безопасно да си такъв и видяха сладостта от това да се бориш с измислени призраци. Държавата ти отпуска пари, млади журналистки пърхат с мигли край тебе, психодясната секта те кани по срещи и разнася интелектуалните ти мощи от фейсбук-група във фейсбук-група. Изобщо как да не се отдадеш на заниманието да пишеш тежки и скучни тухли, които никой не чете, но пък всеки градски антикомунист задължително споделя, че ще се захване с тях в момента в който приключи с мемоарите на Иван Костов. Именно Христов беше в основата на бурята в чаша вода, която медиите нарекоха "скандала с учебниците по история". Самозваният нито журналист, нито изследовател публично орева света, че в новите учебници комунизмът не бил предаден качествено. На децата се внушавало, че Тодор Живков бил загрижен държавник, не била разкрита демоничната същност на ДС и още редица тежки въздишки, които не стават за преразказване. В този хор се включи и научната поп-фолк звезда на антикомунизма - професор Евелина Келбечева, която като изпечен конспиратор започна да се бори с любимите си демони - "историците, свързани с бившата БКП". Скандалът бързо напусна медийното поле и се завихри като политическа вихрушка, защото всичките десни микропартии написаха лирични декларации, пълни с прилагателни, за да могат като гладни вампири да се наредят на политическата трапеза за промиване на мозъци.
Всеки може да намери учебниците, за да види наистина ли комунизмът е предаден пристрастно. Разбира се, че не. Авторите са подходили изключително точно и безпристрастно и са дали възможност на децата да научат фактите. А оценката на тези факти е въпрос на лично разбиране и израстване. Проблемът е, че дясната паразитология има проблем с фактите. Точно заради това тя иска в учебниците да няма факти, а политически оценки. Което си е буквално опит за политическа агитация в училище, но хайде да оставим това настрана. Като морално престъпление то е в дъното на класацията на всички други подмени, които ни готвят. Аз например смятам, че ако ще вкарваме политически оценки за комунизма в учебниците по история, трябва да подходим напълно обективно и да запишем истината. А тя е, че комунизмът в България е мощен и мащабен модернизационен проект. Комунистите трябваше да свършат онова в което българската буржоазия се провали - да индустриализират и урбанизират една изоставаща селска страна, която само няколко десетилетия по-късно беше на 27-мо място по развитие в класация на ООН. Точно заради това в България комунизмът не мина през нито една реална политическа криза за разлика от всички останали страни в Източна Европа. То точно заради това дясната псевдоистория толкова обича да преувеличава ролята на горянското движение у нас. Един десен досадник дори я беше определил като "най-голямата съпротива в Източна Европа", което може да се дължи или на хормонални проблеми или на остър дефицит на мозък. Цялото замазване и трупане на храчки върху миналото, цялата сатанизация на комунизма се прави единствено, за да могат такива като дуета Христов-Келбечева днес да оправдаят своето съществуване и да си купят героичен ореол за своите медийни образи.
Българският комунизъм е сложно, специфично и интересно явление. И той няма как да бъде изучаван в черно-бели краски както им се иска на неслизащите от екрана досадници. Ето ви още един факт за осмисляне - къде са дисидентите? Къде са моралните фигури на съпротивата? Основните несъгласни с режима са основно автентични комунисти и анархисти-идеалисти. Днес се опитват да ни продадат за герой човек като Илия Минев, но хайде, ако може да внимаваме с антисемитите, особено, ако ги величаем като героични създания.
Само, че целта на цялата истерия не е да се постигне реална историческа дискусия за смисъла на политическото време и неравната българска съдба. Идеята в училище да израснат хора, зомбирани от антикомунистическата помия, които никога да не се осмелят да помислят за промяна на света и да приемат ореолите на такива като Келбечева за автентични. Точно това е голямата мисия на подмяната, но тя е обречена на пълен провал. Защото обществото ни роди вече милиони дядовци, репресирани в "Белене", но няма как да си измислиш талант на реален историк. Проф. Искра Баева зададе най-логичния въпрос: "Защо те не напишат свои учебници?". Абсолютно. Защо вместо да се пенят по медиите и да пускат слюнки от злост Христов и Келбечева не седнат да напишат свой собствен учебник? Ами простичко е - те няма да могат. Защото мразят фактите, ненавиждат историята и искат да съществуват в своето черно фентъзи, където единство и само те са героите. Но тази творческа немощ ясно показва и друго - целта на скандала не беше образователна, а политическа. Микроорганизмите искаха за пореден път да заявят, че са живи, да покажат обществено присъствие и да се самоубедят, че гласът им тежи. Но въпреки всички медийни усилия не видях някой в обществото реално да се трогне от техните вопли. Защото все още са живи хората, които помнят комунизма. И повечето от тях помнят лошото. Много добре го помнят. Но не се срамуват да си припомнят и доброто. И често да го повтарят. И фактът, че този спомен от година на година става все по-светъл и светъл не е тяхна вина. Такива като Келбечева-Христов и техните присъдружни партии бяха толкова некадърни, толкова крадливи, толкова подли, толкова нечестни, толкова морално нечистоплътни, че превърнаха България в страна от третия свят. Тези хора раждат носталгията към комунизма. Така че може би трябва да им пратя по едно благодарствено писмо. Спестяват ми доста политическа работа и усилия.

Friday, July 05, 2019

Професор Дайнов, призракът на Карл Маркс и еднорозите на българското политическо блато



В България новини като тази, че Карл Маркс е обявен за най-влиятелния мислител на хилядолетието обикновено се посрещат с масово медийно недоумение. Заради това такива информации се съобщават като върховен политически парадокс, а цяла сюрия от недоучени кандидат-философи или начинаещи икономисти (обикновено бакалаври, които едвам са изкласили УНСС) се подсмихват иронично и пишат  дълги коментари за интелектуалните особености на западния свят. Всичко това обрича страната ни да бъде нещо като сметище за токсични идеи, където най-мракобесните идеологии са постигнали статута на официализиран мейнстрийм. А непознаването на Маркс или неговото умишлено затъмняване е капан, защото с това, че го пренебрегваме неговото влияние по никакъв начин не намалява. И доказателство за това открих тези дни в текст не на кой да е, а на иконата на градското либерално дясно проф. Евгений Дайнов. В друга вселена, в алтернативна реалност професорът сигурно щеше да е свободен анархистки електрон, който не крие остатъците от марксизъм в себе си като мрачна тайна, но в тази нещата стоят по малко по-различен начин. Тук той е гуру на градското дясно, а това е дълготраен ангажимент, макар и все по-често карикатурен. Градското дясно е нещо невъобразимо.  То е аморфна сплав от хора, които често нямат нищо общо помежду си освен усещането, че част от някакъв интелектуален елит, който е обречен да съществува в море от идиоти, които не ги разбират и уважават достатъчно. Нещо повече – градското дясно у възможно само в държава, където политическите процеси са в насипно състояние и еволюцията е отложена за безкрайно дълго време. Това ражда сектантската напрегнатост на описваната група. Тя съществува сама за себе си, извън времето и пространството, като общност, която винаги си намира оправдание за политическите провали и вярата в абсолютни халюцинации. И понеже е неудобно да бъде описана като секта, професор Дайнов се е заел с непосилната задача да открие някаква групова идентичност, която да запуши пробойните и да й създаде усещането за историческа мисия. Инструментите за процеса той, разбира се, открива у Маркс, макар да смятам, че дори подложен на тежка инквизиция, състояща се в безкрайно слушане на дискографията на Азис, няма да го накара да си признае.  Поводът за поредния текст професорът намира в приетия от Народното събрание закон, който задължава собствениците на кучета, които тежат над 5 килограма да ги извеждат задължително с намордник. Тук няма да се спираме на въпроса прав ли е в критиката си (прав е, да) или не, а върху начина по който подхожда в нея. След двегодишен властови флирт с Бойко Борисов, градското дясно още ближе отворени рани от мъчителната връзка, но вместо с разкаяние то е изпълнено с гняв и реваншизъм. Хора като мен, свидетели на катастрофата отстрани, безкрайно повтаряха, че всяко сгушване под мускула на Борисов е самоубийствено и е нещо, което дори закалени камикадзета не биха направили, но тази секта, пардон, група е известна с това, че не слуша никого друг освен себе си. И заради това атаката срещу ГЕРБ в текста на Дайнов не е проведена на полето на политиката, о не. Тя е превърната в класово противопоставяне. Умните срещу глупавите. Прекрасните срещу селяните. Светлите срещу орките. Това е истинска поезия и несъгласията ни с анализатора не бива да ни пречат да й се насладим качествено.
Професор Дайнов обаче има определен проблем с дефинирането на своето собствено понятие за класа. Според Маркс класата е социално-икономическо образувание, което е една доказуема и проверима дефиниция. Уви софийският му подражател не иска да се заплита в тази мрачни, тъмни и буреносни бездни, защото те по никакъв начин няма да докажат неговата елитарна теза. Заради това при Дайнов наблюдаваме някакви морално-ценностни конструкти. Ето защо при него класата-фаворит фигурира с поетични определения като: „градските хора“, „културните градски хора“, „добре възпитаните българи“ и „по-възвисените граждани“. ГЕРБ са плебеите, необлагородените лумпени, некултурните маниаци, които са взели на прицел обществото и си отмъщават за своето по-ниско еволюционно развитие. Не отричам правото на съществуване на подобна теза, но тя е много трудно защитима през идеята да си разхождаш кучето както искаш. Защото така класата-фаворит се топва в идеята, че иска единствено лежерно и необезпокоявано от историята съществуване. Дай им шампанско и свободни разходки и те никога няма да се замислят върху политиката. Разрешете им да живеят като истински сноби и не ги мислете повече. При Маркс е различно. Класовият антагонизъм според него произтича от коренно различните икономически интереси на двете групи и този сблъсък определя историята във всеки един неин миг. Битката там е за бъдещето, а при Дайнов голямата идеята е неговите любимци просто да бъдат оставени на мира, за да съществуват в своята илюзорна нирвана.  Оказва се, че добре възпитаните просто не искат да забелязват, че власт има, или ако им се наложи да се сблъскат с нея да бъдат обслужвани като аристократи от 18-век – от икономи с ливреи, които приемат с придихание всяко тяхно искане.  За тях не съществува нищо извън комфорта на съществуването. Социалните протести – глупост. Исканията за различен живот – ооо, престанете да ме занимавате с глупости. Възвисените искат недосегаемост. Това е марксизъм, но с обратен знак. Имаме проповедник на класата, която е обсебена от мисълта да приватизира политиката единствено за себе си.
Иронията в цялата ситуация е, че ГЕРБ като политически продукт е незаконно дете на градското дясно. ГЕРБ е това, което възпитаните граждани искат да бъдат, но не могат да си признаят. Не напразно, когато тази банда от илитерати нахлу в управлението тя се идентифицира в дясно и досега продължава да бъде припознавана като такава. Старото СДС като паразит опоска общественото си пространство и на терена на тази катастрофа се появи новото политическо животно – десният администратор, без никаква идеология, но с безкрайна алчност за когото беше естествено да се припознае като десен. Градското дясно може до утре да се изживява като каймака на историята, но отходните му продукти са ясно различими, а ароматът им е непогрешим. „Робът иска да мъсти“, казва като пророк на апокалписиса проф. Дайнов. Нищо не е по-далече от истината. Това не е мъст. Чудовището сътворено от доктор Франкещайн просто не е трябвало да съществува, а когато е сътворено то знае да прави единствено зло. Същото се случи с ГЕРБ. Колективните ритуали по масова невинност на градското дясно извикаха на бял свят Бойко Борисов и заради това той с лекота ги приключва политически.

Проблемът на добре възпитаните и извисените е, че те не могат, а и не искат да осъзнаят къде и как е уязвима партия ГЕРБ. Това корпоративно и корупционно чудовище роди смайващи нива на неравенство, сътвори хаос във всяка управленска сфера, превърна се във фабрика за купуване на гласове и дирижиране на избори, но нашите им дай само да слюноотделят за това, че съдебната система била нереформирана. Правото е инструмент на управляващата класа, за да налага своите интереси. Винаги е било така, а Маркс го формулира блестящо. Точно тук се проваля професора. Защото утре дори и да увековечим Лозан Панов като император на съдебната система, той няма да е в състояние да промени нищо в управлението. Сблъсъкът просто не е плебеи срещу извисени. Извисените не могат да бъдат аутисти. Докато не осъзнаят социалните противоречия,  докато не схванат, че всички сме плебеи докато гербаджийската класа е на власт, всеки бунт ще е буря в чаша вода, всеки опит за промяна ще е смешен като вестникарско моралистично есе. „Лесно е да бъдеш светец, когато не искаш да бъдеш човечен“, гласи една легендарна мисъл на Маркс. Това е проблемът на градското дясно. Те дотолкова са оперирани от човечност, че се изживяват като непогрешими светци. И така класовата им идентичност е крехка и измислена, защото извън нея те просто нямат нищо. А най-накрая в някой ден от близката история – тези същите, възпитаните, свободните, нравствените пак ще се гушнат с ГЕРБ. Това не е историческа прогноза, а съвсем ясно осъзнаване на реалността. Точно заради това историята ги изличава като с гумичка от нашето ежедневие. Еднорозите живеят само във вълшебните приказки. В реалността действат различни процеси и всеки, който е сляп за тях рано е обречен на пълно изчезване. Историческата мисия на възпитаните беше да пуснат на бял свят своите чудовища. Така истинските плебеи знаят вече кой е противника и рано или късно ще загреят какво трябва да се направи, за да му се противопоставят.

 

Sunday, June 30, 2019

ГЕРБ и ДПС харизват политиката на маститите олигарси


Ако някой някога е имал съмнения, че ГЕРБ се опитват да изкормят политическата система на България и да поставят под своя политически и корпоративен монопол, то всички колебания вероятно са изчезнали напълно след като хората на Бойко Борисов съвсем официално тези дни подкрепиха идеята на ДПС да падне таванът за даренията за партиите. Българският законодател в началото на този век бе предвидил всички политически формации, които са минали 1 процент на парламентарни избори да получават финансиране от държавата, но за сметка на това да има ограниченията за дарения до 10 хиляди лева. Този баланс, макар и мразен от хората заради системното насаждане на телевизионна омраза, работеше сравнително добре. Въпреки шоуменския хейт към субсидиите, трябва да кажем откровено, че точно това перо в държавния бюджет никак не е толкова голямо, нито пък ощетява хората по някакъв болезнен и безпардонен начин. Целият този разговор обаче отиде по дяволите в мига в който Бойко Борисов реши да се прави на гневен и изкомандва своите парламентарни марионетки веднага да намалят партийните субсидии до 1 лев на глас. Вместо да срещне поне половин опит за съпротива, парламентарната му група под строй си промени мнението и веднага окълца финансирането на партиите, което вероятно скоро ще мине окончателно в пленарна зала. Черешката на тортата обаче дойде, когато се разбра, че коалиционните партньори ДПС и ГЕРБ за пореден път подпечатаха своето прекрасно сътрудничество с приемането на идеята, лансирана от Делян Пеевски, че таванът на даренията трябва да падне. По същество това е опит за убийство на нормалния политически процес и приватизация на политическата система. Да го кажем по ясно - ГЕРБ харизаха всички важни решения, стратегии и визии на бъдещето на олигархията, а голяма част от медиите и телевизионните шамани популистки заръкопляскаха от екраните, натровени от слугинаж и верноподаничество. Всичко това бе опаковано с рекламен блясък - България щяла да въвежда "американския модел". А от народа се очакваше единствено да слюноотделя радостно и да си мисли, че вижда как се осъществява негово тайно въжделение.
Дори самото обсъждане на идеята за безлимитно финансиране от страна на фирми е политически капан, защото подписва алиби на тази криминална инициатива. Това не е въвеждане на американския модел. Американският модел на финансиране на политическите кампании е свързан с много правила и регулации. Например - там не е възможно директното даване на пари на избрания кандидат, да не говорим, че в Америка има специален закон за лобизма, който се опитва да въведе правила в тази неясна и тъмна сфера. И въпреки че говорим за страна с утвърдени традиции, институционална стабилност и опит в демокрацията - този модел предизвиква много спорове, недоволства и гняв, а доста радикални активисти смятат, че той е в основата на загниването на политическия процес в САЩ. Достатъчно е да изгледате няколко минути от филма "Капитализъм. Любовна история" на Майкъл Мур, за да се убедите в това. Режисьорът е събрал на едно място редица примери как наливането на финанси в политическия процес по този начин е буквална опора на статуквото и държи системата в усмирителната риза на големите пари и хищните интереси. Казваме всичко това, за да видите, че фразата "американски модел" съвсем не е толкова безпроблемна, колкото ни я рекламират афектираните телевизионни рекламни агенти. А в България, страна без работеща съдебна система, с прокуратура, която е бухалка на властта, и контролни органи, пълни с калинки, това ще даде пълен контрол на олигархията над политическата система. Да, знам, че това звучи банално, изтъркано и вече никой не се трогва от голямото предупреждение. Но това не го прави по-малко болезнено и истинско. В държава като разграден двор да махнеш тавана за корпоративните дарения е все едно да махнеш защитите на ядрен реактор. Въпрос на време е радиацията от този процес да убие всичко. В политически смисъл това означава само едно - опозиция със затихващи функции, финансово обезкървена и задушена и осигуряването на пълен монопол на партиите, които държат властта. Въпрос на време е бизнесът официално да ги превземе като раков тумор отвътре и по този път не е далече деня, когато целият парламент ще бъде реден в офиси, а не от гласа на хората. Реалната демокрация изисква несъгласие, яростна опозиция като върховен коректив, но инженерният замисъл на ДПС и ГЕРБ ще издуха всичко това на боклука. Това не е само обезчестяване на демокрацията, това е обезглавяване на държавата. В политическа система, където финансовите дарения са неограничени, безконтролни и несанкционирани избирателят моментално губи думата, неговата тежест изчезва и идеята за свобода започва да изглежда абсурдна. Интересът на хората напълно изчезва, за да бъде подменен с хищни бизнес-апетити и корпоративни наслаждения.
Да не говорим и за друго. В България няма законодателство, което да гарантира прозрачността на процеса, а познавайки местните нрави мислите ли, че някой изобщо би се осмелил да финансира опозицията. Нали след това ще бъде сполетян от данъчни проверки, контролни органи и всички други инструменти с които държавата разполага. Това е инструментът за осигуряването на пълно всевластие на коалицията на ГЕРБ и ДПС, както и на олигарсите, които потриват ръце зад нейното вечно добруване. Присвояването на целия политически процес и попадането му под олигархичен контрол е най-лошото възможно развитие на една държава, а то със сигурност ще се случи, ако решението бъде прокарано докрай. Отвратителното в цялата история е, че всичко това се прави с хиперпопулистко хълцане и се разказва като история за слушането на хората докато по същество е точно обратното. Това е криминален грабеж на истинска политическа воля. Политиците са длъжни да поставят въпроса за субсидиите и тяхното намаляване на дневен ред, но дадеш демокрацията в ръцете на едрия бизнес е морално изнасилване на цял един народ и неговите надежди за по-добро и качествено бъдеще. Но ми се струва, че олигархичните партии нещо лошо са си направили сметката. Защото, както още през 1899 година е предрекъл Кирил Христов - българският народ е много търпелив, но когато ножът удари до кокал гневът му е изпепеляващ. С криминалната продажба на цялата политика на едрия бизнес и маститите олигарси ГЕРБ и ДПС удариха кокал. 
Тепърва ще има да го усещат...