Sunday, September 22, 2019

Чуждите шпиони и други български демони



Вече цяла седмица България си има "шпионски скандал" в който са намесени неправителствени организации, тайни планове за политическо влияние, бизнесмен с повдигнато обвинение и известен журналист, изведен с белезници от дома му рано сутрин, за да научи в края на деня, че всъщност е бил призован само като свидетел. От гардероба с прашните скелети на българския преход пак беше извадено чучелото на руския пенсионер генерал Леонид Решетников, този път в компанията на бизнесмена Константин Малофеев и бяха запратени като тухла срещу черепа на българския телевизионен зрител. Цялото ръководство на Национално движение "Русофили" бе привикано на разпити в спецпрокуратурата, а в Народното събрание главният прокурор дори обяви, че опитът за смяна на геополитическата линия на страната е държавна измяна. В целия скандал това всъщност се оказа най-опасния елемент, защото подобно твърдение граничи с абсурда и диктатурата. Геополитическите стремления на България не са увековечени в никакъв закон, защото всички сме наясно, че днес можеш да бързаш в една посока, но утре интересът да те води в друга. Няма вечни структури и геополитически линии, колкото и това постоянно да хвърля в депресия Александър Йорданов и Соломон Паси. Нещо повече - за една страна дори е полезно да дебатира своята геополитическа ориентация, защото това е най-важната част от демократичния процес. В този смисъл дори и измъчен скандалът можеше да стане поне някаква база за дискусия за състоянието на държавата днес, а и за потайните сили, които се сблъскват на наш терен. Уви, не смятам, че това ще се случи.
Шпионско-медийният трилър "Русофили", за съжаление, твърде много прилича на фарс, за да бъде взет на сериозно. Дори градското дясно не успя да изпадне в оргазъм, въпреки, че целият сериал беше насочен, за да спечели умовете и гласовете им. Постановката, за съжаление, се оказа твърде постна, за да издържи всички амбициозни задачи с които беше натоварена. Първо - Николай Малинов (всеки има право да не го харесва, но тук говорим за обективни реалности) няма как да бъде шпионин на чужда държава. Най-малкото, защото той няма достъп до никаква класифицирана информация, която да представлява реален интерес. Второ - в самото обвинение няма дори и дума, че той е шпионирал за Русия. Вместо това ни се пуска за осмисляне идеята, че имаме агент за чужда неправителствена организация. Подозирам, че експертите по спецслужби точно тук вече са се кискали неудържимо са бърсали сълзи от смях от очите си. Защото държавното обвинение по този начин отваря широко вратата пред много екзотична хипотеза - че всеки, който получава пари или работи с чужда фондация е шпионин. Това повдига изключително интересния въпрос - кога ще видим стипендиантите на "Америка за България" разкарвани с белезници рано сутринта да се обясняват какви американци познават и колко точно пари са получили.
Да, вярно е - обвинението размаха една докладна записка, наречена "Проект България" с идеята едва ли не, че тя разкрива потайни планове за взимане на властта, но според мен генерално сбъркаха. Единственото, което тази "записка" разкрива е, че някой вероятно се опитал да осребри своето русофилство. Това не е шпионство. Това е обикновена глупост и банална история, която често сме наблюдавали по нашите ширини. Най-малкото - нито едно от намеренията в предоставеното "доказателство" не е било осъществено. Големи шпиони, големи специалисти!
Всъщност точно тук можем да поставим темата по по-широк начин. И тя опира до основите на националния ни характер и геополитическите симпатии. Може ли любовта към друга държава да е автентична, ако е добре платена. Руснаците трябва да кажат. Както и американските донори на "Америка за България". В България често съм виждал примери на безсребърническа симпатия към Русия, но честно казано същите чувства към Америка винаги са били добре заплатени. Което не е обвинение, а просто констатация. И заради това при геополитически трус не съм сигурен доколко днешните гласовите певци на евроатлантическите ценности няма да станат първи глашатаи на новия политически вятър. Същото се отнася и за русофилството. Големият смисъл от него не е руския интерес да си има проповедници, а през спомена за историческата близост България да осъществява своите национални цели по възможно най-добрия начин. Заради това платеното русофилство може да е единствено и само вредно. Както и платеното русофобство, демонстрирано ни от толкова много анализатори и алкохолици на свободна практика. Именно те досега системно проваляха всички проекти от взаимен интерес, които щяха да допринесат за икономическото развитие на страната. Така се стигна до парадоксална ситуация - Путин се отказа да преговоря с България, както и да мисли за нея след като видя, че договорките с нашия елит не тежат и нямат никаква сила. Той с основание заподозря, че държавата ни няма дори елементарен суверинитет и заради това няма никакъв смисъл да се говори с нея. Така ние изпуснахме "Южен поток" да отиде в небитието за сметка на много по-опасния за нас и Европа "Турски поток". Тоест - каузата на автентичното русофилство днес в България е държавата ни да придобие независимост, да извоюва обратно поне малко суверинетет, за да бъде адекватен и смислен обект на международни договорки. Живеем в епоха в която дипломацията на чувствата си отиде безвъзвратно. Схемата "братушки" е мъртва и мисля, че Бойко Борисов го изпита най-добре на гърба си след ледения душ, който получи от Путин. Съвременните отношения с Русия трябва да се градят на база на икономически интереси и прагматизъм. Да, ние не можем да загърбим общата ни история, културни връзки и цивилизационно единство. Но няма как да градим отношения само върху тях. Живеем в свят в който всички искат да защитят интереса си.
Значи България спешно трябва да се научи да го прави.
Което няма как да се случи, особено, ако продължаваме да тровим медийната среда с прокурорски измислици, политически димки, геополитически бомби и постоянни скандали. "Шпионската" драма реално показа, че България дори не е в състояние да формулира адекватно собствените си линии на реална защита. А това ни обрича един ден нито едните, нито другите да имат нещо с общо с нас.
Тогава шпиони от чужда галактика ли ще ловим?

Wednesday, September 18, 2019

Ухажването на митичния десен избирател


Когато наближат кметски избори в столицата всички анализатори, шамани, врачки и астролози като зомбирани започват да говорят за „десния избирател“. Вероятно все пак имат някакво основание. София е единственото място в страната, където това явление може да бъде социологически засечено и емпирично проверено, тоест да не остава единствено в сферата на политическите предположения, които никога не могат да бъдат доказани. Не знам дали някой някога си е давал труда да очертае автентичния (не медийно въобразения) образ на тази странна група. Убеден съм само в едно – фиксацията върху тях със сигурност им действа като кокаин. Те са разглезените деца на прехода – свикнали са всички да им обръщат внимание, да ги ухажват романтично и да дават тежки мнения по теми, които са вън от тяхната компетенция.  И всичко това се дължи на една социологическа фантазия – че десният избирател ще предопредели успеха на втория тур, ако се стигне до него. ГЕРБ досега са правили фанатични усилия да похищават изборите само на първи, защото вторият тур ще е като руска рулетка за тях. Там започват да изплуват страсти, съмнения, колебания и много други смъртоносни за статуквото паралитични отрови. Точно заради това и днес наблюдаваме ритуала по ухажването на „десния избирател“. Дори Мая Манолова, която иначе има здрави политически инстинкти, от самото начало на включването си в битката за София започна да им намига и да им дава знаци, че тя би могла да бъде изразител на техните политически интереси.  Рано е да оценяваме това поведение. То може да се увенчае с успех, въпреки, че ако питате мен навлизането в това блато е абсолютно безплодно. Но преди да коментираме темата, нека да разсеем един основен мит. Десният избирател в неговия краен сектантски вид не решава нищо в София.  Те са като екзотичен вид игуана, която човек държи в къщата си без конкретна цел и резултатите от изборите го доказват.
Нека да започнем с 2015 година, която беше година на мощен адреналин за градкото дясно. Те вече имаха една година престой във властта като коалиционна държанка на ГЕРБ. В средата на 2014 година правителството на Орешарски беше свалено и БСП бе доведена до състояние на будна кома. Тогава градските десни издигнаха Вили Лилков за кандидат-кмет на столицата.  Той остана втори с 9,63 на сто или 38 113 гласа. И пак да повторя – това беше времето в което Реформаторския блок бе в пика на своето политическо могъщество и громеше мафията, заедно с Делян Пеевски (хехе). БСП остана трета с 33 281 гласа или 8,40 на сто. Простата сметка показва, че ако ситуацията беше различна и един кандидат на промяната бе успял да привлече гласовете на всички останали недоволни, той спокойно би минал без градското дясно.
Още четири години по-рано, през 2011 година, кондицията на левицата в столицата е била съвсем различна. Тогава Георги Кадиев взима 103 244 гласа или малко над 22 процента. И десните с кандидат на име Прошко Прошков се представят добре – привличат 53 472 гласа, тоест 11,53 %. Този политически ресурс в момента е недостижим за тях, дори да накарат кандидата си да застане на челна стойка пред Сотир Цацаров, за да му демонстрира своето презрение.

Но добре, че споменахме за Прошков, за да видим къде е проблема с „десния избирател“. Той е за промяната само на думи. Обича патетичните клетви и гневните фейсбук-статуси, но цялата му активност се изчерпва единствено с това. Говорим за група, която е в плен на толкова тежки фобии и фрустрации, че изправена пред избора – реална промяна или повече ГЕРБ повечето от тях неизменно ще избират и ще коленичат пред Бойко Борисов. Точно това се случи с Прошко Прошков. Увещанията за промяна набързо се стопиха и последния мандат като общински съветник той го изкара като резервна гума на Фандъкова в Столичния общински съветник. Любовта между него и ГЕРБ стана толкова страстна, че към момента на писането на този текст се говори, че партията на Борисов обмисля да го сложи в своите собствени листи. Толкова за дясната промяна. И още един факт – тези дни видяхме част от интелектуалните гурута на психодясното – проф. Евелина Келбечева и полужурналиста Христо Христов да стават част от мозъчния тръст на Цветан Цветанов.  И след това някой ще продължи да повтаря, че от това пространство може да дойде дори лъч на надежда?
Тези дни случайно попаднах на една дясна дискусия за местните избори във фейсбук. Вярвате или не тя се бе концентрирала единствено върху Паметника на съветската армия. Все едно София няма никакви други проблеми. Това е психологията на сектата. Тя живее в свой собствен свят, който често няма никакъв досег с познатата ни реалност. Градското дясно може и да излъчи кандидат, който изглежда идеологически необременен, но десният софийски избирател е доста далече от това определение. И заради това ГЕРБ никога няма да имат проблеми да стигнат до тях. Те са полицейска партия и знаят как да въздействат на подобни маргинални и изолирани групи, които обитават фантазиите си. И обратното – кандидат на истинската промяна трудно ще може да ги приближи дори и на километър, защото единственото, което могат да направят те е да го оплетат в своите паяжини и неразрешими шаради.
София може да бъде спечелена не през десните, а през активизацията на негласуващите. На тези, които скърцат със зъби като виждат безкрайната върволица от корупционни схеми и нищоправене. Това е туморът, който разяжда града. Флиртът с градското дясно е откровена загуба на време, поливане на пустинята с капкометър. Тези хора въпреки клетвите са част от фундамента на статуквото, защото нито един път не надделяха себе си, за да получат мнозинството столичани различно управление.
Мая Манолова е в правото си да търси път към тях, но съм дълбоко скептичен, че те ще се превърнат в нейни гласоподаватели. Изправени пред избор между нея и Фандъкова, психодесните пак ще се втурнат да пищят, че комунистите идват, че ръката на Путин със заострени нокти иска да им конфискува уискито и бананите и само гледайте как ще се втурнат към урните, за да подкрепят ГЕРБ. С което този път всъщност могат да унищожат Фандъкова, защото в София днес има трайно събудена гражданска енергия, която не се влияе от древни фиксации и тъмни комплекси.
Тези дни чухме Манолова да казва,че ако тя не стигне до втори тур ще подкрепи Борислав Игнатов или Борис Бонев, за да има промяна. Нейно право е да го каже. Но всъщност този въпрос трябва да бъде зададен най-вече на Игнатов и на неговите избиратели.  Ще подкрепят ли промяната или ще заровят за пореден път главата си в блатото като щрауси. Не знам защо, но си мисля, че ние няма да чуем такъв отговор. Което прави флиртът с десния избирател напълно безсмислен.


Tuesday, September 17, 2019

Христо Смирненски - живот на максимална скорост



Никога няма да забравя момента в който за първи път попаднах на стихотворение от Смирненски. То се наричаше "Цветарка" и още в началото ме нокаутира с образа на Витоша - "теменужен остров в лунносребърни води". Не съм сигурен, че тогава знаех какво е "символизъм", но пък това едва ли имаше значение. Смирненски просто не е символист. Той нахлува в стилистиката на символизма като танк, взима образите, взима лексиката, взима тъгата, но не ги използва като някакъв интелектуален нарцис, а ги превръща в социално оръжие. Смирненски не пътува към други светове - на него му е интересен този, с кипящата му жизненост, революционно опиянение, класови противоречия и постоянен сблъсък на идеи. Той е най-лиричният глас на революцията, най-безпощадният сатирик на политическите безумия, гласът на червена България. Умира безумно млад, но живее на максимална скорост. Твори безпощадно. Този ритъм можете да го откриете в неговите стихотворения - те преливат от образи, надежда и светли идеи. Той сякаш от самото начало знае, че не му е отпуснато много време, а има толкова неща за казване. 
Той, който остана завинаги на 24 години.

Не знам как е възможно да напишеш "Приказка за стълбата" буквално в началото на живота си, не знам откъде взимаш енергията за толкова много светла вяра - това е част от тайната на Смирненски, от неговия емоционален гений. Години по-късно попаднах на последния му бележник, там, където пише буквално преди да умре. В него Смирненски има една уникална езикова игра с думата "лакеи". Трансформира я в почти неземни форми и четена днес тя е леден душ върху всеки, който е изтеглил късата клечка да живее в България на несвършващия преход. Защото още преди 96 години един велик поет се е досетил каква съдба ни очаква, ако не постигнем светлите му идеали.

Sunday, September 15, 2019

Кой иска Хитлер да беше спечелил Втората световна война?



Има мигове в които народът напълно забравя, че Външно министерство изобщо е реално. Нямам представа дали това е институция от паралелно измерение, но човек с години може да не се сети, че такава наистина има. Оказа се обаче, че напомнянето за съществуването на Екатерина Захариева се оказа с пропорциите на вътрешнополитическа буря и геополитическо торнадо. Подопечното й ведомство реши да блесне с позиция по повод на една инициатива на руското посолство и както е типично за българската калинкова дипломация - с няколко изречения те създадоха такъв безпрецедентен скандал, че напълно обезсмислят идеята за съществуването на отделно министерство за външната политика. Да не говорим, че с текста си те не защитиха никакъв реален интерес, никакво национално достойнство, а просто вдъхновено обслужиха някакви съмнителни, подозрителни и нечистоплътни исторически и реваншистки интереси. Нека да припомним - Захариева и сие се възмутиха, че руското посолството иска да прави изложба на своя територия на която да се говори за освобождението на България от Червената армия. Чиновниците буквално изригнаха от лакейски гняв и портиерско възмущение. А бандата от психодесни започна да слюноотделя, че това било хибридна война, гавра с историческата памет и какво ли още не. В този мракобесен хор от обсебени много малко чуха абсолютно реалистичния и пълен с леко учудване отговор на руснаците, че те не правят политическа изложба, а ще покажат невиждани досега архиви за пътя на Червената армия из Европа. Оказа се, че нашите подопечни слуги напълно си заслужават заплатите - успяха да превърнат едно обикновено историческо събитие в политически скандал. Всъщност позицията на Външно просто за пореден път показа един отворен исторически разлом в българското общество, който умишлено се подлютява всяка година, за да не може никога да бъда затворен. Този разлом е отношението на България съм собствената й история, към черните дупки в нея, срамните истини и неудобните въпроси. Днес, в диктатурата на безвремието на прехода, основен политически маркер става това дали някой е в състояние да признае, че в България е имало фашизъм или не. Заради това нека да направим един бърз политически преглед на основите на този разлом, както и да се разходим по ахилесовата пета на позицията на Екатерина Захариева и неуморните икономи на геополитическото статукво.
България става официален съюзник на Адолф Хитлер на 1 март 1941 година. Страната ни остава в Тристранния пакт с всички произтичащи от това последствия буквално до горещото лято на 1944 година, когато вече дори и слепите разбират, че нацистка Германия върви към окончателно и смъртоносно поражение. Едва през август започват първите плахи опити за сепаративен мир с Великобритания и САЩ и преговори за излизане на страната ни от Втората световна война, но истинските усилия започват през септември, когато Червената армия вече е на българската граница. Типично за българската дипломация и усещане за историята. Не ми е ясно как са си представяли с три-четири дни праведност да заличат цели три години позорни и отвратителни политически действия. Историята е безмилостна към такива опити за хитруване на дребно и търгашеско лицемерие. Тоест - обявяването на война на България от страна на СССР не е произволна агресия, нито пък акт на вероломство. Червената армия обявява война на съюзник на Хитлер. Толкова е простичко. Тук обаче има друг елемент за който никога не се говори, защото разплюнченото стадо на психодесните е окупирало медиите и се опитва да нахлуе като армия от орки в учебниците по история. Ако елитът ни е бил толкова праведен, ако управлението в България е било демократично, светло, извисено и демократично, защо народът не се вдига срещу руснаците? Защо не гърмят пушки и няма битки? Защо Червената армия я посрещат с цветя и облекчение? И само не ми повтаряйте изтърканите като гумичка на молив тъпотии за партийния натиск и репресии. Когато руснаците стъпват на българска територия комунистите изобщо не са във властта.
В историческата страна на разговора има и друг важен детайл. В позицията на Външно се твърди, че не можело да се говори за никакво "освобождение". Формулата на Захариева и останалата банда от зомбита е, че видите ли едно зло било заменено с друго. Това издава не просто политическо, това е знак за огромно историческо невежество. Признавам си до миналата година (преди да се разиграе скандала с Валери Жаблянов и неговата декларация за Народния съд) не бях чел протоколите от мирната конференция в Париж от 1947 година. А четени днес те са като трилър и то с остри политически елементи. Знаете ли кой най-често произвежда формулировката за България като фашистка страна. Не не е Путин (нали модерната версия е, че той е първопричината за всички беди по света). Най-често във фашизъм България е обвинявана от представителите на Великобритания. В Париж се разиграва изключително коварен дипломатически спектакъл. Англичаните работят в полза на гръцките интереси и мощните атаки срещу България са основен инструмент за това. Единствено и само заради намесата на СССР и на външния министър на СССР тогава Вячеслав Молотов днес границата ни с Гърция не минава край Асеновград. Приемам да не наричаме това освобождение. Може би е нещо повече - спасение. Спасение от глупостта, нацизма, лицемерието, върховната неморалност и откровена идиотщина на старите политически елити. На прохитлеристките слуги.
Точно заради неотчитането на тези аспекти позицията на Външно министерство придоби такава "популярност" в Русия. В крайна сметка в страната, която пожертва толкова много, за да спре Хитлер подобен реваншистки текст няма как да не бъде четен като опит за реабилитация на фашизма и на голямото зло, което би трябвало завинаги да е изстискано от стария континент. Още повече, че текстът на Външно е много пикантен в някои отношения. Как тълкувате това например: "Съветваме руското посолство да не заема позиция в подкрепа на съмнителна историческа теза ("освобождение"), която привилегирова само някои политически среди в България, тъй като е намеса във вътрешнополитическия дебат в страната ни". Значи битката с нацизма привилегирова само някои политически среди? А другите? Те пронацистки ли са, че темата за освобождението ги засяга по този фатален начин като слънчеви лъчи бърлога на вампири? Ето това се опитват да прикрият днес тези, които узурпираха властта. Защото техният гняв, позиции и яростни декларации и до днес подсказва, че са обеденени от една обща меланхолия. И тя е, че точно СССР спечели Втората световна война. Всички, които днес се гневят, плюнчат и кършат пръсти вероятно щяха да се чувстват къде-къде по-добре в Европа в която е победил Хитлер. 
Предлагам им да си признаят. 
Ще им олекне.  

Защо речта на Радев отново ядоса властта?



При първото си (и единствено доскоро) обръщение към парламента, в мига точно след клетвата му като президент, Румен Радев успя сериозно да бръкне в здравето на управляващото мнозинство. Още тогава той обвини ГЕРБ, че обезценяват думите, че ги използват безогледно и прахоснически, но след тях не следва нищо. И понеже вече се беше извъртяла цялата парламентарна процедура по опитите да се направи нов кабинет и то без успех, новозаклелият се държавен глава се обърна към депутате и им каза: "Имате още една седмица". Леле, талибан-камикадзе да се беше промъкнал в пленарната зала сигурно нямаше да предизвика такъв експлозивен ефект. Депутати станаха от местата си, гневно напускаха, подвиквания, викове...След това лавината от придворни коментари беше като ураган с код "червено" - Радев показал, че не уважава парламента, проявил огромно неуважение, обидил Народното събрание, изпуснал си нервите и какво ли още не. Историята показа, че не възмущението на управленския елит, а президентът беше прав. 43-ото Народно събрание беше с почти отрицателен рейтинг, напълно обезмислено от плаващи коалиции, исторически компромиси, реформаторска циклофрения и всякакви други форми на обществена гадост и отвращение. Още тогава стана ясно, че на "Дондуков" 2 идва човек, който няма намерение да прави реверанси пред силните на деня, ще отстоява своите позиции с упоритост и целенасоченост и най-важното - няма да се потопява в новговора на българското парламентарно безвремие, което пръска думите в безреда като милионер-бонвиван в консуматорска еуфория.
От онзи миг насам стана ясно, че Румен Радев е като кост, която жестоко е заседнала в гърлото на ГЕРБ и те няма да успеят да я изкашлят лесно и просто. Времето на луксозната ваканция, когато всички власти бяха под тяхна окупация свърши. В квартала дойде човек, който отказва да се примири с безвремието и с властта на хулиганите, които си мислят, че тяхното време никога няма да свърши. И така вече близо три години във висините на властта има буря, която понякога утихва, друг пък се изостря, но никога не престава. Тя мина през различни фази - парламентарни комисии, медийни престрелки, удари под кръста, вестникарски интриги, жълта помия, ровене в личния живот, намеци, директни обвинения, пръскане на слюнки и обливане с мръсотия, но продължава с упоритост, която предваща още доста буреносни дни за властта.
Подобен сценарий се разигра и на второто обръщение на президента към народа и парламента в началото на есенната сесия. Този път очевидно ГЕРБ бяха получили команда да кротуват, да се опитват максимално да спазват етикета, за да може мъчението да мине максимално бързо и с минимум щети. Въпреки това обаче Радев остана верен на себе си. Всички се чудеха защо този път президентът е решил да избере тази форма да се обърне към хората. Придворните политолози бяха заредени с опорни точки още преди изявлението да е започнало и чакаха то само да свърши, за да започнат да обикалят медиите като пеперудки, пълни с тълкувания и премъдрости. Всички бяха наясно, че парламентарния момент на президента няма да е развято бяло знаме и само чакаха да видят какво точно иска да каже.
Нека да обобщим набързо посланията на Радев. Те са важни, защото бурята от емоции, която се изля доста често няма нищо общо с казаното. В България за политически анализ често минават мелодраматични спазми, които презират реалността и нагло я пренебрегват. Заради това нека първо да обобщим контекста. Противно на очакваното - успехът на европейските избори не донесе чаканото спокойствие на ГЕРБ и на Бойко Борисов. В политическо изгнание беше пратена дясната ръка на премиера Цветан Цветанов, а заедно с него бяха пенсионирани и цяла кохорта от негови муджехидини, настанени на ключови кметски места из страната. Борисов използва изборите като начин да започне чистка в партията, разчитайки, че неговата харизма продължава да работи и този лифтинг ще се размине без тектонични експлозии и разпад на организации. Този залог се оправда, но само донякъде, защото голямата развръзка се отложи за местните избори, които рязко повишиха политическия си смисъл. Междувременно свинската чума опустоши цял отрасъл в страната, а гневните протести рязко придобиха нови градуси. Борисов, който така и не спря да функционира в предизборен режим, не слезе от джипа, а продължи обиколките из страната с надеждата, че присъствието му навсякъде ще бъде необходимия отговор на проблемите. Само че напрежението не стихна. Опитите да убеди народа, че индустрията процъфтява, а инвеститорите се редят на опашка, за да дойдат в страната също се разпаднаха като нескопосана шега и така лятото се оказа не сезон на спокойствието, а време на стаено напрежение. Дежурните по любов медии направиха и невъзможното да свалят този градус с приповдигнати заглавия, но и това се оказа недостатъчно. Медийната реалност трудно надделява над реалните проблеми.
Точно в този миг Радев се появи в парламента и предупреди, че властта се е концентрирала в една малка група от хора, а това няма нищо общо с демокрацията. Президентът се опита да разпръсне розовата мъглица и да постави реалните проблеми - бягството на млади хора, липсата на перспектива, неслучилата се децентрализация. И най-накрая предупреди, че ако всички тези проблеми не бъдат решени, улицата може да измете властта и сама да потърси промяната.
Не знам, имам чувството, че ако държавният глава беше стоял без да каже дума в продължение на 20 минути ГЕРБ пак щяха да видят в това коварна атака срещу правителството и управлението, но констатациите на президента ги вбесиха отново. "Той повтаря думите на Корнелия Нинова", изсъска шефката на парламента Цвета Караянчева. Лидерката на групата на ГЕРБ Даниела Дариткова обяви Радев за най-негативния президент, а фейсбук-суфльорът на властта Антон Тодоров отново потъна в проклятия и обиди. Оказа се, че в България, ако имаш достатъчно съвест да не повтаряш като папагал опорните точки на властта, веднага те записват в графата "враг". Защото речта на Радев съвсем не беше конфронтационна. Той не се опита да сваля властта, нито да прави политически провокации. Ако тръгнем да разсъждаваме в дълбочина можем да видим в нея дори призив управлението да свали розовите очила и да започне да решава реалните проблеми, а не измислените. И точно този призив му спечели друг "анализ" - че той нарушавал ролята си на обединител на нацията. Не знам, някои хора май наистина са пускани от летяща чиния на Земята. Да си обединител не означава да премълчаваш. Да си обединител не означава да си сляп за откровените злоупотреби с власт и за изгаращята бездна, която се отваря между властта и обикновените хора. Всъщност Радев влезе именно във функциите си на обединител, защото постави на масата проблемите на хората, които не биват чути и които не попадат в новините. Това е моралният смисъл от президентската институция. Това е същината на "президент на всички българи". Защото истината е, че една огромна част от българския народ просто няма премиер. Разходките с джипа създават изключително измамното усещане за достъпност, а по същество е точно обратното. Това е управление само за богоизбрани. Само за тези, които по някакъв начин са привлекли вниманието на премиера. Всички останали тънат в медиен мрак и отчаяние.
Друга част от дежурните политшамани на ГЕРБ започнаха конспиративно да търсят под вола теле и да твърдят, че президентът се включвал в предизборната кампания. Всъщност подобен анализ само показва, че България има проблем с демокрацията. Демокрация означава да можеш да изтърпиш чуждата гледна точка, дори да се опиташ да потърсиш рационалното зърно в нея. Така се прави в зрелите демокрации. В демокрацията от джипа обаче всеки глас, който не се вписва в общия хор започва да бъда разглеждан като заплаха, като нещо, което на всяка цена трябва да бъде отстранено. Проблемът е, че президентските избори са далеч напред във времето, а властта кашля точно тук и сега. Така или иначе обаче - обръщението на Радев беше глътка свеж въздух в атмосфера отровена от приповдигнати заглавия и патетични политически клетви. Ясно е, че думите у нас наистина са обезсилени, инфлацията ги е хванала страховито, но това от което ГЕРБ трябва да се плашат най-много е, че думите на Радев се чуват. Те оттекват, коментират се, получават политическа плът, а това винаги е началото на промяна. Президентът се опитва да направи така, че думите отново да имат значение и досега му се получава повече от добре.