Wednesday, April 27, 2011

Нещо светло


Eдна новина заля като цунами информационните агенции и предизвика цяла серия от моралистични, иронични и възмутени коментари - при операция срещу проституцията столичните полицаи задържали и начална учителка, която заработвала допълнително като компаньонка.

Равнището на граждански гняв в интернет срещу жената мина всякакви форми на обществено приличие и с целия риск на това да се защитават социално непопулярни идеи, някой трябва да каже няколко думи в защита на жената.


Ние сме възпитани в цял кръг от светли ценности, които обаче в момента ни пречат да видим реалното състояние на нещата. Срамен труд няма. Особено във времената, когато хората са докарани до ръба на оцеляването, до самия край на пропастта. Учителката не е убила някого, нито е откраднала нещо. Тя просто оцелява. Как се живее с 400 лева на месец? За какви други ценности, хуманни пориви и светли чувства можем да говорим пред озъбената и зловеща реалност? Така че - по-внимателно с моралните оценки и силния патос на заклеймяването.

Няма как да говорим за нещо възвишено, когато всекидневието е в състояние да убие всичко светло в един човек. Всички сме се досещали, че тоталната българска криза, която не е спирала от 20 години насам, унищожи цял един свят на ценности, разбирания, размишления и много други слънчеви пориви, но едва при такива случаи можем да си дадем ясна сметка за състоянието на нашия свят. След като една учителка може да избере проституцията като начин за оцеляване, това не е морално, а социално падение на цялото общество. Хората трябва да оцеляват напук на липсващата държава и напук на непукисткия кабинет, който се мотае в розовите облачета на измисления си оптимизъм. Оцеляването е най-първичната потребност, заложена е най-дълбоко в нашите гени, и когато се обади то, всичко останало потъва в мрак. Ние живеем по-скоро с илюзията за светла България в очите си, без да си даваме ясна сметка колко тъмно е положението и колко рядко има лъч на надежда в една реалност, доведена до абсолютното си дъно. Дъното, в което учителките трябва да проституират, за да могат да издържат.


Един разказ на Хемингуей "Там, където е чисто и светло" описваше подобна ситуация. Двама герои наблюдават старец, който всеки ден стои в кафене. И най-накрая стигат до извода, че този тъжен човек стои в кафенето, защото иска да прекара поне част от живота си на чисто и светло място встрани от мрака на самотата си. Сега всички българи са като този герой.

Всички жадуват за нещо светло.

А то почти никога не се случва.



Tuesday, April 26, 2011

Адриатика пред прага на сърцето


(едно балканско пътешествие от сивите улици на София до непостижимата синева на морето)


Пътешествието е много вълнуваща форма на емоционален устрем. Човек оставя цял живот зад себе си, за да открие нови светове, нови пейзажи, нова бира, нови вълни, нови блондинки и нови начини за творческо вдъхновение в областта на безкрайния мързел, които най-често се случват, когато вселената е слънчева, цветята цъфнат, а митничарите се разнежат. Точно в този смисъл открих, че безкрайно много се радвам на пътуванията, защото в тази част от космоса не е измислен по-качествен начин да си починеш от самия тебе и то просто като започнеш да бродиш из света и да се дивиш на гледките, хората и цените.

Така внезапно, точно покрай великденските празници, аз се оказах на път. Нека да ви подготвя за нещо. В моите сънища аз хиляди пъти съм виждал това пътуване – чувал съм за далечния Дубровник и историческата магия край него, разбира се, чувал съм за древният историк Мавро Орбини (роден е в Дубровник), който пръв почва да изследва историята на славяните и често е цитиран от Паисий в неговата „История славянобългарская”, знаех, че това е перлата на Адриатика, туристическата картичка на цяла Хърватия и сборна точка на туристи от цяла Европа и да ви кажа – впечатлен съм от Дубровник, невероятен град, прежурящо слънце, повече история на едно място, отколкото може да понесе сърцето, но моето лично откритие стана една друга малка, китна, мързелива и невероятно свежа държава – Черна гора.

С ужас установих, че май трябва да захвърля позите на знаещ човек щом толкова малко познавам собствения си полуостров, нашата люлка, нашето малко парче земя от Европа, която боговете на географията са ни отпуснали и тъжно се запитах дали след като не познавам Балканите мога да претендирам, че изобщо познавам нещо от света. Но, едно по едно.

Първо: автобусът тръгва съвсем рано от София и още преди човек да може да каже „Добро утро” на синьото небе и да потърси конска доза кафе, за да даде знак на тялото си, че е жив, изведнъж пейзажът става сръбски, а България остава далеч назад.


Сърбия в розово


Ходил съм в Сърбия точно два пъти, но никога не бях стигал по-далече от Пирот. Голяма грешка. Сърбия е изумително красива държава. Пейзажът прилича на българския, но все пак е различен, а това държи възхитеният разум буден през цялото време. Защото докато автобусът навърта километрите в съседната държава, съзнанието автоматично отбелязва разликите – няма запустели земи, пътищата са по-хубави и навсякъде има акации. Във всеки двор по пътя се белеят акации, които изпълват въздуха с удивителен аромат. Разбира се зад стъклото на автобуса нямаше как да усетя този мирис, но си го представях съвсем ясно. Точно, както си представям мирисът на акации докато слушам една разтърсваща песен на Джордже Балашевич в която пеещият призовава: „Не, не сечете акациите ми, без тях ще литна с вятъра”...

Сръбските села са различни от българските – в тях все още има някакъв живот. Къщите също са различни.

Те са малки, спретнати, много китни. Тези в източната част са такива. Тези в западната част напълно приличат на къщите по нашите села. Оградите са ниски, а селяните сякаш са си обявили състезание за това кой ще окичи повече цветя в двора си. Усещането е страхотно – все едно пътуваш през цветна картичка. В дворовете има единствено асми. Никъде няма засадени други зеленчуци. Хората наблягат на красивата равна трева, която радва очите. Да не говорим за това колко много къщи има извън населените места. Или сърбите си падат по индивидуалния живот или масово хората са строили домове по специални за сърцата им места.

Но имаше и причини за изумление. Сръбските селяни масово боядисват своите къщи в розово. Това изумява очите на страничния наблюдател. Поне в България няма нищо подобно, а розовото ме преследваше през целия ми път през територията на бивша Югославия. По едно време дори на висок глас започнах да споделям теорията си, че заради това Сърбия загуби Косово – станали са твърде нежни и изтънчени, за да задържат едно парче земя.

Въпреки това именно в Сърбия видях вероятно последният мачо на тази земя. През едно село, което минавахме (няма как да възпроизведа името му, а и името не е важно) забелязах удивителна картина. 12 часа на обед – един старец стоеше на маса под асмата на сянка и с интерес наблюдаваше околния свят и преминаващите автобуси, а до него бабата переше в един леген. Красива балканска идилия, която вече изгубихме. Традиционни семейни ценности, които глобализацията разпиля като кокаин на светско ВИП-парти.

И като стана дума за глобализацията – едно мрънкане от страна на консервативният турист в мен. Светът започва да се уеднаквява по отвратителен начин. Дори и в Сърбия човек не може да избяга от досадните вериги бензиностанции – ОМВ, Лукойл (руснаците са нявсякъде), Шел. Навсякъде продават едно и също, изглеждат по един и същи начин, и нека да благодарим на биологическата рулетка на разнообразието – поне обслужването варира от страна до страна. За мен идеята, че можеш да стигнеш до всяка точка на света като ядеш едно и също и пиеш едно и също е заредена с емоционално и политическо възмущение. Хората са различни и заради това е прелестно да си жив.

Днес обаче да си различен започва да се разглежда като вина. Виновен си, защото не си като останалите. Не може да има различна храна, различна политика, различни държави...и всичко това започва с идеята за уеднаквения свят. Както й да е.

В името на политическия плурализъм трябва да спомена, че има и друга гледна точка. Спътничката ми в това пътешествие – една млада дама със замечтани очи, пък се оказа фен на глобализацията. Нейното мнение също има някакви основания – че човек трябва да разчита на някаква еднаквост, защото иначе разумът ще се самовзриви в усложняващия се свят.

Донякъде приех нейната позиция, защото се сблъсках с един признак на различието. По пътя започнаха усилено да ни рекламират печеното свинско месо и то по начина по който го приготвяли сърбите. 6 евро един килограм, каза екскурзоводката, ама е супервкусно. Изсипаха ни пред едно такова заведение. Аз съм лакомник обаче като видях как изглежда месото дори не се престраших да го опитам. Имах чувството, че са нарязали нещо извънземно, което ни поднасят цинично студено...

Пътешествието продължи покрай град Ужице (аз веднага се хванах за името на града – спомних си за това как един герой на Милорад Павич започва пътешествие именно от Ужице, за да обиколи целите Балкани в едно удивително магично пътешествие) и най-накрая след около 7 часа път и след много, ама наистина много розови къщи, автобусът спря в удивителния планински курорт Златибор. Златибор е нещо като меланхолична версия на Боровец, курорт замръзнал в края на 80-те години като хотели и дръпнал много напред в бъдещето като луксозни къщи за богати хора. Няма никакво презастрояване. Въпреки, че сезонът не е почнал в курорта има достатъчно хора. Сръбкините са удивително красиви жени. Бирата е хубава, пивка, студена. Точно в центъра на курорта има малко изкуствено езерца и много пейки край него. Ако човек заседне с две бири там, просто няма да стане никога. Това е удивителното на туристическия ум – той много иска да пътува, но знае как да цени миговете на кротка почивка, когато трябва да накараш мозъка ти да свикне с гледката на новата държава, на новия живот, на новите хора.

Днес пътешествията са сведени до цяла серия от кичозни занимания и до закупуването на цяла поредица от ненужни стоки – магнитчета за хладилници, традиционна сувенири, изрисувани чинии, питиета в странни бутилки. Въпреки възмущението си от това аз също се поддадох на манията да си взема сувенирчета. Просто човешкият ум се нуждае от доказателства, че е бил на нова място, че е дишал друг въздух. В този смисъл магнитчетата за хладилници имат много по-голяма стойност от доста други полезни стоки. Те са маркерите на нашата памет.


Моята държава – Черна гора


На следващия ден автобусът потегля към Черна гора. Колко удивително сляп съм бил! Аз си представях Черна гора като някаква шантава държава, поразена внезапно от колективна лудост през 2006 година, когато обявиха независимост. Тази държава има население малко над 680 хиляди души и аз просто не успявах да предположа как нещо толкова малко, ама наистина толкова малко е в състояние да функционира правилно. Друг интересен факт, който знаех е, че без да е член на Еврозоната, Черна гора е въвела еврото като парична единица на собствената си територия, но това не е толкова странно за страна, която разчита основно на туризъм, за да води кроткия си и тих живот. Чувал съм и легендата (а може би истината), че Черна гора е най-контрабандистката държава в Европа и си спомних, че предишният премиер Мило Джуканович бе привикан пред италианските власти да дава обяснение за контрабанда на цигари.

Оказа се, че Черна гора е истинска перла. Една страна благословена от географията по забележителен начин. Тя уникално съчетание от удивително красиви планини и крайбрежна ивица, която спира дъха с красотата си. Границата между Сърбия и Черна гора е в планините. Но какви планини са това. Те са стръмни, страскащи и същевременно приветливи. Пътят се вие сред невероятно запазена природа, която те прострелва в сърцето и те оставя безмълвен. Ефектът е като да си пушил наргиле.

Автобусът се движи над такива пропасти, че сърцето на човек може да спре. А отдолу се вие река Морача, реката с най-удивителния син цвят, който някога съм виждал. Баналното обяснение, че цветът се дължи на скалите покрай, които реката се движи никак не задоволява романтичното ми въображение, то вижда в цвета някаква форма на природна магия, на географско вълшебство, на това, че целият свят е създаден специално за мене, за да ме изуми точно в този миг, точно с този прелестен цвят на водата. И аз направих своето откритие, че бих могъл да живея в Черна гора, защото всичко в тази държава съвпада с моето вселенско умонастроение. По-късно в туристическите будки открих и друго потвърждение на моето усещане. Навсякъде се продават картички с 10-те черногорски заповеди. Сред тях има велики бисери като: „Обичай кревата си като самия тебе” или „Почивай си през деня, за да можеш да спиш през нощта”, или „Като видиш някой да си почива – отиди да му помогнеш”.

Един пример за широтата на тези души – на два пъти при прекосяването на черногорската граница нито ни поискаха документите, нито в автобуса се качи митничар, за да огледа за подозрителни физиономии. Просто така се работи там. Полека.

Черногорци са високи и бавни хора. Времето наистина тече по съвсем друг, алтернативен на Запада начин. Напечени от слънцето (да, след като прекосите планините идва слънчевата част на тази пленителна държава) черногорци не бързат за никъде, освен за големият купон във вселената. Ама им се получава.

Умирах от завист докато прекосявахме столицата Подгорица – град потънал в зеленина и удивителни къщи. Архитектурата вече става типично средиземноморска – все едно си в Италия, но без дефектите на голямата страна. В дворовете се появяват палми, хората все по-често си почиват на сянка, а времето не помръдва изобщо. Пътят от Подгорица до Адриатическото крайбрежие също е много странен. Покрай пътя не спират да се редят къщи. В Черна гора те дори не им слагат огради, боядисват ги в меки, пастелни цветове и са много хубави. Фантазията на архитектите е работила добре.

О, да, замалко щях да забравя. Не стига цялата останала красота, ами Черна гора е благословена с още един джакпота от боговете на красивите държави – Шкодренското езеро, най-голямото езеро на Балканите, което черногорците си делят с Албания. То е диво и непокорно и заради това хотели край него отсъстват. Виждат се малки островчета и далечни хоризонти. Изумителна прелест. Толкова много вода в толкова малка държава.

И най-накрая идва величественият миг – аз видях с очите си Адриатическо море.


Непостижимата синева


Природата обича да си играе със синия цвят. Твърде често го избутва пред очите ни по палав начин и му придава всякакви разновидности. В сините цветове човек усеща дълбочина, мекота и топлина, която обикновено не може да извлече от другаде. Денят беше слънчев, лъчите си играеха по синевата, а Адриатическо море беше с умонепостижим син цвят. Много пъти съм си мечтал за тази гледка, а когато най-накрая я видях не можах да й повярвам от първи поглед. Очите се гърчат от толкова наситено син цвят, мисълта бяга от него, а душата (ех, заговорих като стар романтик) отчаяно не иска да повярва, че е открила нещо, което съвпада едно към едно с всички сънища и фантазии.

По-късно схванах коварството на Адриатика. При опита да се поразходя по плажната ивица в която пясъкът е по-нарядко от парче месо в супа в ученически стол. Да се движиш бос по камъни е невероятно болезнено и всяка нестинарка по земята би разбрала моите мъки. Камъните са невероятно живописни, но престава да ти пука за тях, когато те измъчват толкова много. Твърди се, че ходенето по тях е висша форма на масаж заради нервните окончания в тялото. След 15 минути разходка значи мога никога да не си правя планове да ходя на тайландски масаж – масажираха ме за цял живот и нервните окончания в стъпалата ми трябва да са доволни, че съм ги подпомогнал в тяхното качествено стимулиране.

Черногорската Адриатика е окупирана от руснаците, а това ми подейства мило по някакъв начин. Навсякъде надписите на сръбски (в Черна гора май има хора, които се опитват да прокарат идеята, че това е черногорски, ама хайде молим!) и на руски. Руснаците са там и няма да си тръгнат скоро, а и никой не иска да ги гони. Те строят невероятни сгради, основен процент от туристите са, а и е супер да чуваш руска реч.

Черна гора е избягнала демона на презастрояването на плажната ивица, въпреки, че процесът, мамка му, е неизбежен след като толкова много пари са на път да се концентрират там, но имат и спорни решения поне за мен. По пътя към една от перлите на Черна гора Будва се минава покрай известния остров Свети Стефан с всичките му около 20 къщи, строени в далечните тъмни времена. Този остров сега бил даден под аренда на сингапурец, който е спрял свободния достъп до него. Смятал да го прави луксозен ВИП-курорт за отбрани светски личности. Екскурзоводките като папагали цитират имената на Силвестър Сталоун и Клаудия Шифър, които от време на време се отбивали там, за да отдъхнат от блясъка и славата. Никой обаче не споменава, че това е било и любимо място за отдих на Тито. Изобщо при посещението из този Балкански край не чух почти никой да говори за Югославия, сякаш това е страна безвъзвратно потънала в историческия мрак. Може би само с едно изключение – в Дубровник налетях на карта, която с перверзни подробности описваше как точно е бил бомбардиран града в първата югославска война от 1991-1992 година.

Будва също се оказа мое лично откритие. Тих град, спохождан от много ветрове и още повече туристи. Старата Будва е типичен адриатически град – заобграден с крепостни стени. Уличките между къщите в затворения град са тесни, сенчести и създават усещането, че всички хора са наблизо. Там, където преди е кипял някакъв друг живот обаче в момента царува изцяло туристическата индустрия. Нявсякъде има кафенета, ресторанти, барове, което не е толкова лошо – времето на пиратите е свършило, дошло е времето на пиячите.

В Будва навръх Възкръсение посетих дори и литургия в православната църква в града. Интересно усещане за един атеист. За разлика от България на службата мъжете бяха много повече от жените. Сигурно потомците на моряците в гените си носят вярата, че трябва да има сила, която да бди над тях докато те се носят по синьото море от пристанище на пристанище. Чувах зад мен как черногорци повтарят думите: „Христос возкресе из мертвих, смертю смерт поправ” и не знаех какво точно усещам. Може би съпричастие. Може би бях близо до идеята, че хората трябва да вярват в нещо. Аз не споделях техните мисли, но можех да разбера тяхната надежда. А пък надеждата, независимо какво са мислили древните гърци, е най-ценното нещо, което човек може да развие през живота си.


Адриатика trip


Когато видях Дубровник в далечината разбрах, че независимо от опозицията в мен вече трябва да изкарам списъка си помпозно наречен: „2 милиона неща, които трябва да свърша преди да умра” и да отбележа с чавка нещо в него – посетих Дубровник. Това май е топлото лице на Хърватия. Трябва някой ден да отида и в другата част на страната, но засега искам да си представям Хърватия като слънчев рай, като потънало в зеленина място, като пейзаж с маслинови и портокалови дръвчета и като бездънна синева.

Паричната единица на Хърватия се казва куна, на нея обикновено са изобразени мустакати мъже, гледащи лошо в пространството, а Дубровник днес може да засмуче куните ви (еврото е дори за предпочитане) без да се усетите изобщо. Всичко си има цена. Изкачването на крепостните стени – 10 евро. Влизането във францискански манастир – 3 евро. Попадането в музей – 4 евро. Лифт до крепостните стени изградени от французите – още 10 евро. Не ме разбирайта погрешно – комерсиализацията не ме дразни, тя е неизбежна част от постомодерната дивотия на света. Искам да кажа друго – че отвъд цените, заведенията и музеите, Дубровник е място със стресиращо количество история. Твърде много хора в Европа, а и по света, са бленували за него. И, ако усетите дори за малко това невероятно количество от история като порив на бриз, дошъл от някой далечен остров, няма да останете излъгани от своето пътешествие до това място. Мисля си, че аз го усетих.

По едно време, точно в Хърватия се усетих гражданин на света и каталогизирах това чувство в своята собствена енциклопедия на малките щастия. Изведнъж се разширих до размерите на един цял полуостров. Напуснах България наум или поне се научих да виждам по-широкият свят наоколо. Това е страхотно усещане, защото ти дава една мъдрост, че можеш, ако се напънеш наистина можеш, да побереш целия свят в главата си и така той завинаги да стане твой.

Уфф, разфилософствах се, което не е добре. Заради това е време да приближаваме драматичния финал на това откровение.

След Дубровник посетих още едно адриатическо градче – Котор. Още една перла, още една планина, още няколко мига на извисяване.

След тези пет дни се прибрах в България, но ми погодиха гаден трик. Когато усетиш широкия свят, не можеш да се примириш с теснотата на ежедневието. Трябва като древна империя да разширяваш собствената си територия постоянно, защото иначе просто ще експлоадираш. Е, очевидно нямам друг избор – трябва пак да пътувам. Иначе ще е тъпо и досадно. А никой няма полза от още един тъпанар и досадник в този прелестен свят.

Един сръбски поет Васко Попа е успял да каже по-добре от мен това, което имам да споделям:


Погледът ми учуден разлиства се

Сянка от слънцето никне

Светът е пред прага на сърцето


Малките щастия


По време на пътуването си чух мисъл, която цял живот съм знаел, че е вярна – че човек трябва да може да цени малките моменти на щастие, които изпитва. Малките моменти правят голямото щастие всъщност, а животът прекаран вън от щастието е студен, беззвезден и глупав.

И заради това човек трябва да е в състояние да описва малките си мигове и да създава вселена от тях. Да се топва в тези мигове и да забравя всички останали. Малките мигове на светлина могат да огреят драматично целият мрак на галактиката, че и да осветят друга.

Ето няколко малки мига: да чувстваш морският вятър в лицето си. Да топнеш крака в много студената вода на Адриатика, за да можеш да си честен към вселената, когато казваш, че си се топил в повече от едно море. Да опиташ студена бира в нагорещеният като повърхността на Меркурий Дубровник и да се чувстваш гражданин на целия свят. Да си събереш малко камъни по красивия плаж, където няма много хора, но пък синята вода ти стига за компания. Да се наслаждаваш на преминаващите кораби и луксозни яхти, но като запазваш стриктно пролетарското усещане, че е много по-добре светът да ти принадлежи без пари, отколкото да си плащаш за него. Да обикаляш до грохване из адриатическите градове, но да усещаш как всички впечатления създават усещането за цял различен живот у тебе. Да стоиш на хотелската тераса и да зяпаш залеза над град Будва като се чудиш дали всички тези палми и цялото море не е създадено в твоя чест. Да се возиш на носа на лодка в Которския залив и пръските от морето да те обливат като в морски роман или поне като в разказ от Хемингуей. Да заспиваш с блеснал поглед и да сънуваш всички острови по тази планета. Да се оставиш слънцето да те обгори, но да не ти пука, защото няма за кога да се пазиш, а трябва да се опита от всичко, има толкова много места за обхождане и толкова малко време, че ако има начин трябва да си непрестанно на път, поне наум и да не спираш за нито един миг или една секунда.

Много малки мигове правят цял човешки живот. И пътешествията ти помагат да изпълниш този живот със светлина, възторг и всички останали радости.

Или поне да опиташ да направиш точно това.



Sunday, April 17, 2011

Американските сини мечти


(една политическа утопия)



Лидерът на ДСБ Иван Костов се пробуди в пролетната утрин в дома си в квартал "Джордж Буш" и сънено потърка очи. Вгледа се мрачно в портрета на Джеймс Уорлик, който висеше над семейната спалня и тъжно се попита дали и днес ще бъде на висотата на идеалите завещани от свети Джеймс при чудодейното му пребиваване по българските земи. В сините редици с боговение се говореше за чудесата извършени от американският пратеник за които имало достоверни свидетелства: видели го да влиза в по обед в кабинет на български министър и да тропа по бюрото, десни адепти в полуалкохолен транс пък твърдяха, че са видели свети Джеймс да натиска млада българска актриса в центъра на София, което ги убедило в неговата божественост, а се говореше и, че Светиня му искал да надупчи цялата Стара планина за шистов газ, което караше сините редици да потреперват в праведен ужас от величието на силата Му...

Костов тръсна глава и се изправи. Отвори прозореца - пред очите му се ширна улица "Арнолд Шварценегер". Калта по нея му се видя божествена и озарена от духа на 4 юли. Взе джиесема си и веднага набра номера на шефа на сините общински съветници. Отсрещната страна вдигна телефона с обожание:

- Слушам ви, премъдри ръководителю!

Костов се подсмихна, но веднага зае делова поза:

- Докъде докарахте последната ни идея? - попита рязко той, за да държи редиците в напрежение.

- Ъъъъ - отговори с притеснение попитаната страна. - Онези пари от сделката съвсем скоро ще бъдат доставени в централата, въпрос на време е и на...

Костов изпуфтя досадно:

- Тоест докъде докарахте предпоследната ни идея?

Отсреща на телефона се почувства пролетно размразяване все едно модел на "Плейбой" се бе отървала от дрехите:

- О, нещата са изпечени. Сините общински съветници единодушно подписаха решението за прекръщаването на София на "Вашингтон-джуниър". "Александър Невски" вече ще носи името "Сейнт Джон Нюйоркски" в чест на откривателя на хамбургера с двойно кюфте, площад "Александър Батенберг" ще бъде прекръстен на "Калифорния скуеър", а градинката пред Народния театър ще се казва: "Роналд Рейгън" - решихме, че само една алея в "Южния парк" (нашето предложение за него е да се казва "Джена Джеймисън") не е достатъчно. Площад "Независимост" пък ще го кръстим "Корпорация", а площад "Журналист" просто "СиЕнЕн". Кметицата обеща да прокара, щяло да даде добър знак към нашите американски приятели за всеотдайността ни към заветите на 56-ата поправка на американската конституция...

Лидерът на ДСБ радостно затвори телефона, обърна се към потрета на свети Джеймс Уорлик и се прекръсти няколко пъти, за да е в хармония със знамето със звездите.

После набра телефона на Мартин Димитров, за да провери как са настроенията в предишната му партия. Отсреща вдигнаха, но първоначално не се осъществи разговор. Държащият телефона очевидно водеше тежък диалог с някаква нечиста сила. От слушалката се чуваше само:

- Оооо, Сатана, махни се от тука, изчисти земите, сатана проклет, оооооо...

Костов тръсна глава и изсъска по телефона:

- Мартине, спри веднага, ако не искаш на следващото заседание на двете партии да кажа, че си руски агент....

Воят веднага спря.

- Къде си? - попита Командира.

- Приковал съм се с вериги на табелата на град Белене и пръскам със светена вода срещу руските ядрени интереси, които лично Сатаната предвожда - отговори младият лидер стегнато, после пак изцикли и продължи - Ооо, Путин, няма да те пусна да ми вземеш очилата, неее, нямааа, не ме ритай Путин, не ме ритай, само през трупа ми ще направите ядрена централа тука, не ми пукааааа, че ми пращаш газове, които ме карат да се откачам от верига през 7 минути, за тичам в близките храсти, аз ще издържаааа, Сатанааааа....

Костов реши, че е безполезно да продължава разговора. Затвори телефона. Отиде до бюрото си и прегледа последната си реч. Вдъхновено изчете на глас частта в която предлагаше да се вдигне паметник на "Кока-Кола" в центъра на София, а отстрани скулпторна група представяща величествения подвиг на Бил Клинтън и Моника Люински. Хареса му. Последното изречение утвърждаваше идеята, че янките винаги са били кармични близнаци на българите, а двете нации съвместно имали сили да покорят космоса и да подобрят вкуса на пуканките, направени от ГМО-царевица.

Командира взе дистанционното и пусна телевизора. Вървяха икономическите новини. Млад експерт от Института по пазарна икономика с лакирани нокти и копринено шалче около врата говореше пред едрогърда репортерка на 16 години.

- Трябва да разбереш, муци, че това е сензация. Ние отново направихме изчисления за цената на АЕЦ "Белене" и разбрахме колко сме бъркали като обявихме, че тя е 11 милиарда евро. Всъщност като взехме предвид дължината на прическата на Медведев, интезивността на развитие на руската порноиндустрия, скоростта на растеж на мустаците на шивача на Путин, умножихме това по коефицент изчислен въз основа на големината на бюста на Ана Чапман и като приложихме библейски подход, стигнахме до извода, че АЕЦ "Белене" ще струва 951 трилиона евро плюс още 300 евро хонорар за младежа, който дойде да ми лакира ноктите, докато правех последните изчисления. Това ясно показва колко икономически неизгоден е за страната този проект и какъв удар ще нанесе на традиционната ни иконимика и перспективния бранш на свещолеярството...

Командира изключи телевизора, отпи от кафето си, после се провикна на жена си:

- Ленчееееее, дай ми боксерките с американското знаме. Днес само с тях ще отида в парламента.

После погледна към портрета на свети Джеймс. Знаеше, че ако за миг отклони поглед от бюста на българската актриса свети Джеймс би пролял радостна сълза за него....


Срамежливо завръщане


Четиво за политически носталгици: 128 души са дарили кръв в проведената кампания за безвъзмездно и доброволно кръводаряване в София.

Как се стигна дотук?

20 години слушахме, че всичко, което е безплатно, е порочно, сбъркано и направо намирисва на безбожен болшевизъм. "Безплатен обяд няма" стана новата мантра на нововъзникващите пазарни екстремисти. Оказа се, че на 21-ата година от прехода кръвта все пак e безплатна, както и се намериха хора, които да я дадат безвъзмездно. Така ставаше преди. Във времето, в което се твърди, че е имало само мрак и ужас.


Само преди седмица общината направи шумна кампания за почистването на София. Интересно - вместо да плати, ръководството на града реши да апелира към гражданите да излязат и да почистят през уикенда. Преди на това му викаха съботник и дори вървеше заедно като фраза със сатанизираното прилагателно "ленински". Хората излязоха. Чистиха.


След толкова години във вакуум ясно се усети дефицитът на леви ценности, които единствени могат да държат едно общество сплотено и солидарно. Сега ги е срам да ги назоват с истинските им имена, но това са именно онези стари ценности, които уж трябваше отдавна да са на политическото бунище.

Хората могат да се обединяват и на други принципи освен печалбата. Могат да вършат неща, които не са мотивирани от финансов интерес. И това не може да бъде изкоренено от тях.


Но нека само да припомним нещо. Като сте казали "а", трябва да карате до края на азбуката. Има още неща за правене - безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпните цени. Това също е част от логическата верига, започната с безвъзмездното даряване на кръв.

Това вече дори не е носталгия. Това трябва да стане осъзнат политически интерес.

Защото всичко останало ще означава, че дарената кръв е отишла на вятъра.


Thursday, April 14, 2011

Светът на излишния лузър


Една реклама броди из телевизиите. Човек не трябва да обръща внимание на рекламите, но тази е уникална с това, че преподрежда по изцяло нов начин познатият ни свят. Нейният сюжет е следния: известен и талантлив футболист не успява да влезе на търг на картини, официалните лица дава път на друг човек, представен ни като "Господина от Лондон". Същото се случва след това на самия търг, дори и в бара, където се сервират питиета. Най-накрая мистерията на "Господина от Лондон" обаче е разбулена - оказва се, че той не никаква мистериозна сила, просто притежава правилната банкова карта.


Завършекът e стилен, но се нуждае от известно тълкуване, защото блясъците, които хвърля може да са заслепили за известно време съзнаниета. Епичният край на рекламата подсказва, че човек не се определя от своя талант, способности, ерудиция и култура, а се определя единствено от наличието на банкова сметка.

Човек е само този, който има пари.

Очевидно това е идеалът на новата епоха. Парите определят победителите. Всичко останало няма значение за рекламният свят, който ни е предлаган.


Тази реклама в своето политическо величие твърди, че банките всъщност определят стойността на хората. Това е начин да бъде закачено етикетче с цена на всеки човек. Тези с банковите сметки имат предимството, останалите да чакат навън, да не вдигат много шум и да притесняват излишно света със себе си.

Дори и да не влагаме политически протест срещу подобно разбиране за света, идеята, че човек се определя само от своята банкова сметка е извратена. През годините в училище цяло поколение учителки, носещи все още духа на хуманните идеи, ни повтаряха една след друга, че за човека са важни душевните му характеристики, неговата жажда за знания, неспокойният дух, добротата, съпричастността към другите, солидарността дори. Днес можете да изхвърлите тези разбирания за боклука и да им махнете меланхолично за сбогом. Светът принадлежи на хората с пари. А те вече искат това да стане обществено достояние. Играта е свършила. Победителите искат да празнуват.


Рекламата, която ни е поднесена описва точно такъв свят - единствено преуспелите имат значение.

А какво трябва да представляват тогава всички останали според тази рекламна логика? Останалите са исторически лузъри, за които е по-добре да не се говори. Лузърът е феномен от който всички се боят като от средновековно проклятие. За лузърите не се говори, те са без значение, дори и тогава, когато 95 процента от целия свят може да бъде вписан в графата "губещ". Или пък да преведем думата "лузър" със звучната българска дума "загубеняк".

В рекламният свят, който ни е поднесен загубеняците нямат никакво място. Те са излишните хора в лъскавия свят, който цени единствено мраморната стерилност на банките и кухият свят на привилегерованите.

Това май не звучи като супер реклама, нали?



Monday, April 11, 2011

Възхвала на Фейсбук


Напоследък забелязвам, че сред софийската интелигенция (неясна прослойка, със съмнителни резултати в осмислянето на вселената, но държаща рекорд на Гинес по бързо унищожаване на алкохол и по плюене на простотията на хората) се е настанила нова културна идея – тоталният разгром на Фейсбук и изобщо на присъствието в социални мрежи.

Най-ярко това, е разкрито в една статия на която налетях тези дни (естествено попаднах случайно на нея, неясно как докато се опитвах да изровя от дълбините на мрежата снимки на млади рускини, които се опитват да се разхождат без дрехи сред безкрайния простор на родната си страна). Нямам представа какво представлява авторът на текста, който така зловещо заклеймява Фейсбук, но пък за целите на възхвалата не е и необходимо да сме наясно с неговата личност. Думите много по-добре от всяка автобиография осветяват душата на един човек. И когато в тази душа има повече мрак, отколкото са здравословните дози за едно съзнание, се получават такива шизофренични пристъпи срещу най-голямата придобивка, която ни отпусна глобализацията – социалните мрежи и неспиращият поток на комуникация и купон в тях. Но текстът е добър с едно – в него са събрани накуп всички фалшиви оплаквания от Фейсбук, които чувам в последната година, така че ще го използвам като отправна база за моята виртуална апология.


Авторът започва с теза, която ми е близка. Че триенето на профил в мрежата е вид самоубийство, но по ексцентричен начин. И се хвали, че го е извършил доброволно и съзнателно, което подлежи на скептична преценка, защото тия от интелигенцията много си падат по позите, особено, когато искат да се изкарат герои на недокоснатата от пролетарски интелект култура.

Профилът на човек е естествено продължение на личността му. Но веднага възниква големият въпрос – доколко твоят виртуален профил изразява едно към едно личността ти в реалността. Голямата драма на софийските писатели и фейсбук хейтъри е, че те не са наясно със себе си в прекрасната реалност, а това веднага води като следствие, че профилът ти също ще е в плен на подобен тип шизофрения.

Това е парадокс, който не мога да си обясня. От един творец на думи човек очаква да има литературно вдъхновение поне за три профила, които да развива едновременно и при това с постоянното усещане за творчески екстаз. Но, именно тук опираме до най-важният урок, който ФБ може да даде – няма как да станеш нормален в мрежата, ако си ненормален извън нея. Профилът ти става свръхогледало на личността ти и трябва да си изключително мащабен и последователен лъжец, за да успееш да измамиш виртуалното общество за себе си.

А, това вероятно е известно на всички, има хора, които не търпят истината за себе си. И очевидно интелигенцията от жълтите павета, която обича своя свят на депресивен махмурлук, не може да живее виртуално, защото е неспособна на живот и в реалността. Заради това повечето от техните профили (които твърдят, че самоубиват) всъщност са мъртви, кухи, нереални и приличат на къщи обитавани от призраци.

Триенето на профил в този случай е само миг на закъсняло самопризнание, че един човек не е в състояние да води постоянен и последователен живот.


Следващото обвинeние към Фейсбук ми е любимо – в него се губело много време. О, да, както казваше Горан Брегович „на Балканите няма смисъл да правим нещо, ако не изгубим малко време”. В този смисъл Фейсбук може пък да послужи като лека форма на балканизация на западния свят, нека и те да видят, че времето може би е пари, но пък изгубеното по качествен начин време е безценно – него дори милиардите на Бил Гейтс не могат да ти го осигурят.

Второ, колкото и да се напъвам да бъда обективен – не виждам дори грам рационалност в този аргумент. Дали губиш време или не преценяваш самия ти. Поставен интелектуално въпросът обаче изведнъж внушава, че съществува едва ли не някакъв демон на ФБ, който те е приковал пред компютъра и с огнен бич в ръката те кара да пускаш статуси, линкове, клипове и задявки с околния свят. Според мен не можем да наречем това изгубено време. Фейсбук всъщност е нещо малко по-сложно – той е врата към участие в световното време. Можем да си го преставим като съзнание, което не спира да мисли, развива и да създава позиции и мнения. Ти се включваш от време на време в него, за да поемеш своята доза свят, своята доза мисъл и в крайна сметка своята доза свобода.


„Марк Зукърбърг създаде създаде Фейсбук, но човекът е сътворен със свободна воля”. Моля всички морални заклеймители да си запишат тази моя мисъл и седнат да преговарят уроците по виртуални светове. Всеки сам определя своето присъствие в социалните мрежи, ако твърдите обратното – имате тежък проблем със съзнанието си и е хубаво да рестартирате изобщо разбиранията си за света.

Заради това мога да кажа какво ми дава на мен Фейсбук. Скоростен достъп до информация, възможност да се запозная със статии, които съм изтървал, опияняващо усещане за свобода, възможност за участие в дискусии и забавление, което не може да ти осигури дори и западащият в интелектуално отношение Холивуд.

Фройд (онзи драматичен стар австриец, който ни накара като луди калинки да търсим неща, които ги няма в нашите съзнания) е описал едно чувство с което съм съгласен – чувство за съпричастност със света. Фройд нарича това чувство океанистично. Фейсбук е океанистично занимание. Прави те световен, дава ти усещането за глобалност, приближава те повече към самия теб и те кара винаги да си в част с катаклизмите в собствената ти психика.


Особено силно интелектуалецът от цитираната по-горе статия е възмутен от плитката комуникация във Фейсбук. Оплакването щеше да има някакви основания, ако предположим, че светът вън от ФБ е пълен със задълбочени философи, които не спират да се тревожат за вечния спор между Хегел и Шопенхауер и на чаша бира редовно обсъждат последните теории на Стивън Хокинг за черните дупки или пък дали са били прави сюрреалистите така упорито да разрушават романтичните представи за поезията.

Като хвърлим поглед в красивата реалност обаче, която очевидно авторът е преоткрил като свой основен интелектуален тотем, ще видим, че е изтъкана от плитка комуникация. Човек през своя възторжен живот не може да се отдава единствено на възвишени разговори и постоянно тревога за разбягването на галактиките. Плитките разговори държат реалността в едно и помагат на хората да преживяват дните си в коварния капитализъм. В този смисъл Фейсбук все пак е едно стъпало над тази комуникация, защото виртуалното пространство се стовари неочаквано върху хората и ги принуди отново да започнат да пишат, да се изразяват, да търсят ефектни сравнения, да бъдат убедителни, да защитават себе си, своите светове и идеи.


Човек може да бъде опознат само, ако сам позволи това. Ако решиш да издигаш стени около себе си и като древен крал на Англия да ръсиш разтопен метал върху враговете си, то и четири Фейсбука няма да ти помогнат да отвориш вратите за слънцето. Това е моят отговор на другия оплювачески аргумент – че връзката с приятелите била мит. Не е. Фейсбук просто ти позволява да ги опознаеш по различен начин, да си в течение на целият им мисловен процес, нещо, което комуникацията в реалността трудно може да ти даде. Това опознаване е възможно, но ако човекът желае. Ако е обратното, може би наистина присъствието във Фейсбук не е твоят път. Но всичко опира до хората, а не до репресията на компютъра.

Благодарение на Фейсбук обаче аз се запознах с хора, които иначе можеше и да не срещна. Виждам техните мисли, те виждат моите, говорим, спорим, понякога дори се караме по неща, които смятаме, че са важни. В този смисъл изобретението на Зукърбърг създава усещането за общност. И още нещо – тази общност е на 7 години, да се надяваме, че тя ще има много време да се развива, но да не бързаме да я натоварваме с непосилни за възрастта й задачи.


И най-накрая идва най-елегантното обвинение. Авторът стоял във Фейсбук, но чувството за самота никога не го напуснало. Самотата е коварно явление в душевния свят на постмодерния човек. Какво ли не я предизвиква? Бездушната политика, корпоративните акули, постоянните експерименти, кичозната архитектура, песните на Веселин Маринов...

Не мисля, че някога Фейсбук е бил рекламиран като хапче, което изцерява самотата. Самотата е тревожна болест, но лечението й също е в ръцете на самия самотен човек. В крайна сметка, ако възприемаш самотата като проблем, то дори и присъствието ти на десетки шумни купони няма да те отърве от нея. Тя е по-упорита от полтъргайст и настоява да й обърнеш внимание. Обаче защо трябва да изсипваш проблема върху ФБ? Социалната мрежа е като океан – сам си избери дали искаш да бъдеш на изолирано плажче или да си сред хората на големите плажове, където постоянно има шум, а при по-добро стечение на обстоятелствата и държавата – жените мразят сутиените и са въстанали срещу тази вечна робия.


Не карам никой да се имплантира изцяло върху профила си във Фейсбук. Реалността си има своите предимства. Реалност – това все още е единствено място, където можеш да пиеш бира.

Но пък е странно и глупаво да приписваме вътрешните си противоречия върху това откритие на човечеството.

Нека да завърша патетично като в американски филм и да размахам знамето с лика на Зукърбърг на финала (моля някой спешно да доведе до знанието на милиардера какво съм написал и да му намекне, че българската интелигенция се гърчи под ударите на кризата и някой и друг милион ще дойдат като силна доза вдъхновение, ако бъдат пратени навреме). От два века насам хората съвсем открито мечтаят за космоса. Това е била последната граница, непроученото пространство, загадката над главите ни. Те са жадували със сърцата си този пробив и ето, че на 12 април 1961 година и тази граница падна. Винаги е хубаво да си пионер, защото това изпълва душата с възторг от собственото й величие.

В онези първи космически дни хората не са предполагали, че има още граници за покоряване тук на прекрасната ни планета. Тази граница сега е пред очите ни – ние влязохме в мрежата и трябва да се изживяваме като пионери.

Не бих позволил на никого да ми отнеме това радостно усещане.



Sunday, April 10, 2011

Негативизмът ще спаси българите



Този текст ме изтощи – писах го за брой 3 на списание „Ново време”. Текстът е част от дискусия с автор на име Иван Стоянов, който е сътворил нещо като педагогическа поема срещу българския негативизъм в предишния брой на списанието. Това вероятно е най-дългият текст, който съм писал в последно време, защото с годините съм развил журналистически инстинкт – 10 хиляди знака ми стигат, за да кажа всичко по тази земя плюс няколко иронични шегички. Този текст е поне три пъти по-дълъг. Не исках да го пускам в блога си, защото знам, че капризните интернет-читатели си падат по кратките текстове, но реших все пак да го има и тук. Най-интересното е, че първоначално изобщо не го харесвах, защото ми се струва ненужно разлят и дълъг, но сега си мисля, че не е станал толкова лош. Ще гледам да не ми се превръща в навик да пиша толкова дълги текстове, защото те наистина изтощават сериозно и сега дори самата идея да седна и да напиша нещо ми е леко противна. Ето поне един смисъл от текста – за кратко ме лиши от болестната ми графомания.
Вън от шегата видях, че не съм успял да избягам от себе си и съм написал радикален текст, с малко патос на места, а на други с известна доза назидателен хумор. Може би в друг живот от мен щеше да излезе знаменателен пастор. А сега съм просто радикал на свободна практика, но – и това е моят повод за гордост – с неизменно лъчезарни възгледи за вселената и тиха вяра в неизменната светлина на бъдещето.


Въпросът „Защо сме такива“ винаги е вълнувал философите и анализаторите. В българската история още Стоян Михайловски си го поставя като питане и започва да търси отговор. Вярно е, Михайловски стига до доста ексцентрични изводи, които след това го карат да пише статии във възхвала на фашизма ала Мусолини, но все пак опитът му трябва да бъде поощрен.
После Иван Хаджийски се качва на колелото си и тръгва да обикаля из България, за да може да си отговори цялостно на въпроса за душевността на народа, за неговите стремежи, цели и общи идеи. Отговорът никак не е лесен и за това има няколко основни причини.
Много е трудно да сведеш всички хора до общи изводи, следствия и теореми. Необходима е почти необятна ерудиция, безкрайно търпение и спокойна мъдрост, за да си в състояние да огледаш всички страни на един народ и да го затвориш и опишеш в книга, която да се чете и след поколения.
Народопсихологията обаче е коварна наука. Защото в мига, в който си си повярвал, че си намерил общото между всички различни хора от една националност, започваш да обясняваш целия свят само през тази призма и като магическо просветление започваш да убеждаваш, че си открил прословутия „философски камък“, алхимичния блян, превръщащ всичко в злато.
Алхимиците днес са известни преди всичко със своите заблуди. Някои от тях доста елегантни, възвишени, поетични и възторжени, но заблуди, откъдето и да ги погледнеш. Един ден ще говорим така и за доста народопсихолози, които откриха прелестта да обясняват нещата на едро и с тон, непоколебим като реч на латиноамерикан­ски диктатор от 70-те години на миналия век.

Ефектът на кураре

И днес имаме някои примери пред очите си. Съвсем наскоро с радост, удивление и известен смут попаднах на статията на Иван Стоянов „Силата на българският негативизъм“, публикувана в бр.2 на списание „Ново време“, която изчетох с огромен интерес.
Заглавието ме грабна, както и холивудското начало на текста. Описаната картина е почти епична. В нея с едри мазки ни се разкрива причината за българските трагедии — негативизмът. Авторът не търпи противоречия по този пункт и започва да привежда доказателства, за да подсили темата си със спец­ефекти. Удава му се добре — Паи­сий се оказва исторически шмекер на дребно, но все пак се признава благород­ството на неговата мисия. Априлското въстание пък е някакво конспиративно замислено харакири, организирано от въстаниците с кръвопускане, за да могат да шашнат света със страданието на един народ.
Дори и да не приемаме тезите на Иван Стоянов, на този етап сетивата на човек все едно са напръскани с кураре — древната африканска отрова, която парализира мускулите и превръща човек единствено в зрител на случващото се край него. Ефектът на курарето идва от смазващото осъзнаване, че Стоянов ще монтира търсенето на негативизма като основен свой двигател в проумяването на българ­ския път през историята.
Подходът обаче е сбъркан от самото начало. Това е все едно да се опиташ да подкараш самолет, като напълниш резервоарите му с лимонада. Просто защото историята никога не е само черна или само бяла, но взирането в тъмнината, в негативизма, в лошото веднага подсказва, че пред нас ще има пикантен текст, който търси сензационност и скандал, вместо обяснения и анализ.
Дори като приемем извода на автора, че сме възпитани да живеем в атмосфера на полуистини, това ни най-малко не оправдава избрания подход. Защото няма народ на тази земя, който да не може да бъде описан през призмата на негативното.
И точно тук идва голямото объркване — разбиването на митовете, с които живеят българите, съвсем не означава, че разрушителят е освободител. Защото изключително важни са мотивацията, с която го прави, и пътят, който показва. А господин Стоянов, както ще ни убеди епичният завършек на неговата статия, всъщност използва народопсихологическите си пориви единствено за да опише настоя­щата ситуация на държавата като нормална, истинска и напълно приемлива. Тоест, революционното начало на текста не бива да ни заблуждава. Пред нас стои не текст на Троцки, а по-скоро опус в стила на Жозеф дьо Местр.

Антропологът — шаман

Удивителното в текста на Иван Стоянов е, че той е толкова едностранчив и пристрастен, че понякога човек се загубва в неговата аргументация. Основната фабрика за негативизъм авторът открива в лицето на държавата, която нарочно пропагандира изкуствен и засилен образ на българите. Гневът му основно е насочен към социалистическа България, която благодарение на своята изолация успяла да внуши на българите, че са това, което не са, а когато Желязната завеса рухнала, хората изпаднали в комплекс за малоценност. Обяснението е красиво и логично. Но не е вярно.
Защото, ако приемем, че можем да определим един народ като страдащ от колективен комплекс, няма как да датираме този негативизъм с дата 11 ноември 1989 г., ден след промените и липсата на завеси. Дори ако погледнем честно и приемем смелите исторически подходи на господин Стоянов скоростно да се освобождава от неудобните части на историята, които не се вписват в теорията, можем да споделим, че ако някой някога е насаждал комплекс за малоценност на българите, това е интелигенцията, а не държавата. Още Алеко Константинов скептично процежда „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“ и иронично стреля срещу типични български черти, които не са негативистки, а чисто интересчийски.
В този случай можем да видим държавата дори като позитивен инструмент, която се опитва да спаси хората от моралистичния терор на нововъзникналите интелигенти. Естествено това тълкуване е свръхпресилено, но мисля, че то добре демонстрира основния подход на господин Стоянов — в момента, в който теорията му започва да звучи добре, той се отървава от усещането, че трябва да я мотивира с логически аргументи. Поради тази причина текстът му тече като поема със своя вътрешна логика, като заклинание на шаман, а не като изследване на антрополог, който търси корените на проблем.
Това обаче е много отрицателно шаманство, защото авторът изобщо не е склонен да признае на българите елемент на еволюционно развитие. Той ги класифицира като вид малко над първобитните диваци, с което донякъде оправдава държавническите усилия мисловният вакуум на този ограничен народ да бъде запълнен с митове, които да помогнат на държавата след Освобождението да потърси някакъв свой път към бъдещето.
Не съм човек, който ще спре битката с някаква митология, защото смятам, че това е ценен процес. Само че съм наясно с друго — в областта на народопсихологическите обяснения няма само една истина. Няма и как да има. Който твърди, че е господар на единствено вярното обяснение, се опитва да създаде обратна по значение, но не по-малка митология.
И изобщо митовете не се разбиват с революции и гневни текстове, а със зрели дискусии. Те са много по-трудни, защото дискусията предполага равнопоставеност. Иван Стоянов е избрал другия подход — българите нямат думата, те са безропотни жертви на изкусните пропагандистки техники и никога никой преди него не се е сетил да оборва и демистифицира историята по радикален начин. Тук възниква новата форма на шаманизъм, която ни се предлага.

С чук в ръката...

Нека обърнем известно внимание на най-развития пример в статията — цялата истерия около проекта „Митът „Батак“, който преди няколко години събуди духовете и предизвика ожесточена обществена дискусия. Иван Стоянов е избрал един подход в анализа си на цялата ситуация — той приема, че демитологизацията е върховното лекарство на историческите комплекси. Тоест борецът срещу митове е някакъв постмодерен доктор Фройд, който с блестящ анализ може да прогони демоните от колективната народна психика и да я изчисти по съвършен начин.
Именно това, че се изявява като лечител обаче, вкарва автора в капан, защото там, където може да се даде емоционално обяснение на фактите, той предпочита да вижда организирана конспирация. Тоест академични кръгове, край които е намесена и фигурата на президента, умишлено атакуват демистификаторката на мита около Батак, за да разпалят националистическа истерия в българите. Те не действат емоционално, а водени от тъмни цели. Това се вписва в цялата идея на статията, че държавата е конвейер за митологеми и постоянно произвежда такива, за да държи българите в състояние на постоянно изумление. За целта авторката на проекта е приравнена с Пастернак и Солженицин, въпреки че подобно сравнение би било пресилено за почти три-четвърти от световното население.
Тук също трябва да постъпим безпощадно и да върнем малко реал­ност в хода на историческите размисли. Дори и да приемем, че президентът е върховен манипулатор, е много трудно точно него да причислим към подпалвачите на националистическа истерия. Основният огън по авторите на проекта „Митът „Батак“ бяха опозицио­нерите от партия „Атака“, които посветиха не едно и две предавания на присъдружната им тогава телевизия „Скат“, за да громят авторката Мартина Балева.
Точно в тази телевизия пък президентът бе изкаран нещо като върховен демиург на нихилизма и обвиняван, че толерира подобни исторически разработки. Това са репортерските факти и могат да бъдат проверени много лесно само с няколко бързи ключови думи в „Гугъл“. Базисната теза на Стоянов просто не издържа, защото фактите, които привежда, просто не отговарят на истината.
Нека сега да обобщим драмата. Иван Стоянов е заел позата на философ с чук в ръката, който иска да троши клишетата, оковали духа на българите. Но в действителност отново игнорира половината истина за случая. Само че това е лошо, защото обезсмисля основните му идеи. В случая държавният глава не е фабрикантът на исторически илюзии или конспираторът за създаване на национализъм.
Президентът се оказва пресечна точка, в която парадоксално се съчетават двете критики — тази на националистическите безумци от „Атака“ и на самотният демистификатор Иван Стоянов. А фактът, че едното обяснение толкова огледално прилича на другото, вече е достатъчно съмнителен, за да не приемаме безкритично основната методология, избрана в статията.
Атаката срещу президента и „тъмните“ кръгове около него обаче не е случайна и в края на статията това ясно си проличава.

Проповедникът идва

След като здраво е нахокал всички хора, минал е през еволюционни сравнения, прекосил е психоаналитични ширини, разбъркал е коктейла си с цитати от Тойнби и е добавил други съставки, Стоянов вече се чувства достатъчно уверен, за да заеме позата на политически проповедник с доста десен уклон. В текста му има една интересна част — „Държавата сме ние“. В нея авторът се нахвърля върху идеята да прехвърляме собствените си проблеми на имагинерната държава и настоява да приемем факта, че тя, това сме всички ние. Оспорима теза.
Държавата представлява народа, но в никакъв случай не го припо­крива. Ако имаше съвършено единство на държава и народ, демокрацията щеше да отпадне като процедура, защото съвършените форми не се нуждаят от доизглаждане. Държавата не е установена завинаги структура, а фактът, че нейната легитимност произтича от народа, по никакъв начин не изравнява уравнението. Поради това всеки народ е в правото си да е недоволен от едно управление, защото в демократичните общества управлението не е стопроцентово избрано.
Недоволството от властта обаче е приписано към негативизма на българите. Факт е, че Стоянов никъде не прави този извод едно към едно, но цялата логическа постройка на неговите разсъждения ни води към момента, в който точно това трябва да мислим. Ето защо в началото споменах, че радикалното начало много бързо прелива в изострен консерватизъм, който се засилва с всяко ново изречение.
На този етап на народа не му се признава правото да недоволства от държавата, а в следващия от ръкава излиза голямото обвинение — народът е прост.
Простотията, според Стоянов, е неумението да се живее според правилата на сложно общество. И отново стигаме до точката, в която на обществото се приписва селски манталитет, който все още е в процес на доизживяване. Това е моментът, в който вече всички читатели очакват авторът да сподели с тях кулминацията. Накъде води бълбукащата река на възпитателно-бичуващите му мисли.
Изненада: води към ГЕРБ!

Събуждане в реалността

Шокът от откритието, споделено по-горе, действа на съзнание­то като внезапно озоваване в реалността. От логиката на това, че българският селски манталитет подрежда Вселената според собствените си митове и заради това е обречен да тъне в простотия и комплекси, изведнъж попадаме в друг свят. В този авторов свят (той е само авторов) ГЕРБ всъщност осъществяват добро управление. Защото били най-близко до душевността на народа и неговото световъзприемане. В момента, в който народът избере да го управляват себеподобни, той прави крачка напред в правилната посока, се твърди в статията. Консервативната нагласа на текста лъсва изцяло.
И всъщност този консерватизъм, който навлиза като радиация, унищожава моралистичния патос на първата част от написаното. Изведнъж възпитателят на народа се трансформира в апологет на властта. И защото тази власт трябва да бъде похвалена, се стига до извода, че народът е извършил морален вот, като е докарал партия­та на Бойко Борисов на власт.
Най-интересното е, че може да разбием напълно тази теза, като използваме изцяло инструментите на самия Стоянов. ГЕРБ превърнаха себе си в партия-мит, успяха да предложат себе си като търговски продукт, който не осъществи абсолютно нищо от това, което обещаваше. ГЕРБ спокойно могат да бъдат причислени към цялата редица от производители на митология, която така ужасно задръст­вала съзнанията на българите.
Неслучайно лице на партията стана Божидар Димитров — един от историците, кои­то спокойно можем да причислим към групата, така усърдно атакувана от Стоянов. От пръв поглед се вижда, че ГЕРБ по никакъв начин не се вписва в идеята за нормализация на политическия, още по-малко на психологическия климат в страната.
Стоянов обаче не е напълно сляп за противоречието. Това, което му пречи триумфиращо да заяви, че единствено вярната и вечна теза е доказана, е българската носталгия по миналото. Тоест, ако ГЕРБ е въплъщение на народната душевност и минибългарски край на историята, бляновете по близкото минало нямаше да бъдат така силни, нито пък така ясно изразени.
Носталгията тук влиза в остро противоречие с най-фундаменталния извод на статията, че България трябва да търси път към функциониращ капитализъм.
За целта от прахта на историята са възкресени клишета, в кои­то вече никой не вярва, но е хубаво да погледнем едно от тях. Капитализмът е победил, твърди авторът, защото е приел безусловно идеята, че хората се различават по своите възможности, а социализмът е водил битка срещу това правило.
Направо повява вятър с неолиберален лед в него. Капитализмът, и това е исторически факт, а не политическа фантазия, винаги е бил няколко обиколки пред социалистическите държави. Социализмът побеждава за първи път в една съвсем неразвита капиталистическа държава с феодални останки като Русия. Същевременно просперитет на капитализма постигнаха точно тези страни, които по една случайност имаха възможност да черпят ресурси от целия останал свят. Седем континента работеха за просперитета на 15 държави в света. Когато днес анализираме историческия двубой, нека да не пропускаме тази особеност. Не защото социализмът би излязъл победител, а защото е митологема да приписваме победата на капитализма единствено на клишетата, с които е обяснен.
Но вече сме стигнали до точката, от която няма връщане. За да може обаче да развие тезата си, авторът на статията се нуждае от битка с цялата социалистическа епоха на страната и той я провежда в рамките на страничка и половина. Там започва трагедията.

Взривно поле

„Социализмът трайно осигури на българите незаслужено висок стандарт“. С тази фраза-бомба започва анализа си на социалистическата епоха Иван Стоянов. Обяснението за това е леко нелогично — страната ни е намерила пазар, на който може да пласира некачествените си стоки — огромния Съветски съюз.
Изводът всъщност съдържа доза истина. Именно социализмът осигурява за първи път нормален стандарт на живот за българите. Тоест в епохите преди това управленските елити са се провалили изцяло в тази задача.
Разбирането на Стоянов все пак е стъпка по-напред от тези, които живеят във филма за проспериращата преди Девети страна и последния кръг на ада след тази дата. Социализмът в България е натоварен със задача, която никога не му е била поставяна от неговия класик Карл Маркс — да модернизира една изоставена, селска страна, без никаква инфраструктура и без модерна индустрия. Факт, който в статията се признава съвсем ясно.
Проблемът в извода идва от друга страна, че това постижение съвсем не откроено както трябва, а разположено само в контекста на провала на системата. Всъщност България е единствената страна, в която социализмът не е преживявал политическа криза, нещо, което се признава и от Збигнев Бжежински. Тоест модернизационният характер на социализма е тема, която тепърва трябва да бъде изследвана. И именно защото идва като модернистична сила в българското обще­ство, социализмът не може да бъде наречен „патерналистичен“ начин на управление. Просто тази терминология не може да бъде употребена спрямо всичко извършено. Тя помага за нагласяване на тезата, за изчистване на излишните неясноти от статията на Стоянов, но просто е вътрешно противоречива.
Да не говорим за следния парадокс — като разграничава България и Русия от останалите народи, авторът успешно изгражда допълнително усещане за комплекс. Защото подобно набиване на канчето (това е точен, макар и простоват израз) може да роди единствено и само допълнителна митологизация на изминалото време.
Възпитанието е насилствен процес, но не и насилнически. Никой не може да бъде възпитан само с бой и крясъци, а статията на Стоя­нов можем да определим като еквивалент на всичко това. Ако целта е била да се скандализират хората, мисията е изпълнена. Но ако авторът си е поставял по-големи цели, като решаване на проблема с негативизма и действителен анализ на явлението, схемата започва да куца. Да не говорим, че става абсурдна в края на текста.

Утопичен капитализъм

В един възпитателен текст трябва да се даде предписание за това как да бъде решен проблемът. И изненадващият отговор е: капитализъм. Това странно твърдение е аргументирано почти библейски и заслужава да му обърнем внимание.
За да развие темата, Стоянов съвсем откровено си позволява да изкриви българската реалност, за да може тя да пасне на модела на идеалния (несъществуващ никъде) капитализъм.

„Днес в България за първи път има почти истински капитализъм, т.е. общество, което започва да разпределя хората според техните лични качества, а не роднински връзки, партийна или политическа принадлежност, физическа сила и т.н.“

Отново махваме за сбогом на фактите. Само кратка справка във вестниците или която и да е информационна агенция ще разбие идеал­ната постановка. Един бивш премиер сподели „Всички сме братовчеди“, за да намали критиките към роднинските назначения по време на неговия мандат. Интересно е, че точно този премиер в легендата на дясната мисъл е основният герой на българския капитализъм,
което е доста спорно, но е факт. Дори този премиер не успя да избяга от роднинските назначения и травми. А какво да говорим за настоя­щата власт, която вече има подпечатана присъда по този въпрос, и то със СРС-та.
Това е неудобството на чистата и елегантната теория. Фактите от действителността много пречат. Тя би литнала като волна птичка, ако грубата реалност така перверзно не чертаеше съвсем друга картина.
Следва нов симфоничен скок: „капитализъм е не толкова икономическо, колкото цивилизационно стъпало в развитието на човечеството“. Във филма си „Капитализъм, любовна история“ Майкъл Мур с лека ирония се връща към времената, когато цяло едно поколение философи и политолози в САЩ започват да търсят морална основа на капитализма. Там някъде се ражда идеята, че капитализмът не е само икономика, а цивилизация, ценности, споделен светоглед за развитие.
Днес, особено след 11 септември 2001, разумно мислещите се убедиха, че капитализмът не е дори икономическо явление. Той е икономически хищно проявление на историята и заради това оцелява толкова време. Неоконсерваторите в САЩ и всичките им последователи убиха и последните остатъци от вяра, че капитализмът може да носи морално послание. Но същото важи и за пазарната икономика в Европа. Макар и с по-социални измерения, които падат едно след друго, европейският капитализъм страда от същите страсти като американския.
Това е вътрешно противоречие, което е неразрешимо на територията на морала. Печалбата не е морална категория, а съвременният корпоративистки капитализъм не признава нищо извън нея. Дали си задаваме въпроса какво мисли за капитализма работникът от Индонезия, принуден да се прегъва за 15 цента на час? Къде е тук цивилизационното извисяване? Какво ли мисли за капитализма селянинът в България, който чака прекупвачите да изкупят стоката му за жълти стотинки, а в магазините след това да я види оскъпена 500 пъти.
Ако трябва да обобщим, капитализмът, описан от Стоянов, дори да е съществувал някога, е останал далече в миналото. А този факт обезсмисля целия консервативен завършек на текста и педагогиче­ската поема за българския негативизъм. Капитализмът е видян като изцерител на проблемите, но това е тъжен извод за всички, които могат да мислят.

Има ли място за оптимизъм?

Статията на Иван Стоянов е един много интересен, предизвикателен, на места вбесяващ, а на други възхитителен текст. Вероят­но така трябва да се пише в ХХI век, когато съмненията стават много повече от доказаните истини.
Проблемът е вътрешната противоречивост на изводите. Това е все едно да започнеи да четеш„Комунистически манифест“, а да се окаже, че последните страници са от „Краят на историята“ на Франсис Фукуяма.

Радикалното начало, което води до консервативния утопичен финал, просто смазва логиката. И всеки непредубеден читател се чув­ства длъжен да постави под въпрос цялата статия, въпреки че много от изводите в нея са верни, точни и парещи.

Българският проблем днес е различен от българския проблем след Освобождението. Всъщност, ако приемем, че негативизмът е водещо качество в характера на народа, просто обяснението за този негативизъм не е вярно. Българите са черногледи, защото върху тях системно е извършвано политическо насилие да вярват, че системата, която ги управлява, е непроменяема. Приемането на статуквото като социален и неразрушим закон води до емоционалния кипеж на скептицизма. Трудната възможност за организация на голямо социално недоволство днес се дължи именно на трайния натиск върху психиката на хората. Когато живееш в свят, за който ти казват, че не можеш да промениш, единствената форма на бунт е да престанеш да вярваш на всичко.

Негативизмът всъщност е форма на съпротива и трябва да го разглеждаме в този контекст. Негативизмът, от друга страна, никога не е позволил на една политическа власт трайно да обсеби съзнанията на българите. Можем да разглеждаме негативизма като упорито и мъчно извоювана психологическа свобода, макар и по тъмен начин.

Заради това битката не е изгубена. Хората не вярват, но започват да се отърсват от клишетата. Историческата митология е проблем, но много по-голям проблем е политическата митология. За първи път днес можем да видим българи, които откровено поставят под съмнение трафаретните фрази на пазарните талибани, неолибералните хищници и платените офис експерти.

В този смисъл голямата битка за освобождението от историческите комплекси може да мине единствено и само през битка с политическото статукво. Не знам дали трябва да наричаме това революция. Вероятно не. Фразата „здрав разум“ върши повече работа.
И едва след като статуквото бъде изметено, можем да се посветим на задачата да мислим върху част от поставените от Иван Стоянов проблеми. В нова политическа реалност, при нов политиче­ски климат.
Имам надеждата, че на господин Стоянов подобно развитие на нещата все пак би му харесало.