Българските постпънк страсти

(Как Pussy riot оттекнаха в България и на кого беше гневна медийната интелигенция)

Има нещо изключително съмнително в ситуация в която няма официално изразено противно мнение и много хора колективно искат да те убедят, че единствено тяхната позиция е правилна, истинна, свята, демократична, либерална, уникална, свободолюбима и бляскава. Точно това се получава със случая Pussy Riot в България. В последната седмица като лава от вулкан изведнъж бликнаха толкова много статии в тяхна защита, толкова много яростни блогърки написаха гневни четива в подкрепа на пънкарките от Русия и с дълги начервени нокти и издължени зъби започнаха да съскат колективно срещу всички християни, които са имали наглостта да се възмутят от девойките.

В защита на Pussy riot у нас излязоха мастити интелектуалци с тежки статии, гневни алкохолни бардове на виртуалната журналистика, истерички на свободна практика, стари мракобесни вампири от десницата, задушени от собствения си антиславянски расизъм, чалнатите в главата обитатели на странното пространство, наречено „жълти павета” и просто хора, които искаха да хванат правилната геополитическа вълна.

Изобщо колективният дух на България от сплотени графомани като един блъвна словесна защита.

От кого обаче защитаваха Pussy riot?

Едва ли са ги защитавали от Владимир Путин, защото руският президент едва ли успява да разтегли деня си дотам, че да чете и българска преса. А и, когато я прочете вероятно би се сгънал от смях в кремълското си кресло.

Очевидно целият този вой бе насочен срещу нещо в България.

Какво не даваше мира на неспокойните съвести подплатени с проектни пари? Откъде смятаха, че може да се появи дори и един различен глас, който да се опита да назове нещата с истинските им имена - че Pussy Riot са няколко луди кокошки, които успяха да си направят изключителен пиар с една кратка акция.  Срещу кого беше изсипан този позакъснял гняв, защото българското професионално виртуално пространство научи за рускините около 5 дни преди присъдата, понеже то е така фиксирано в собствения си пъп, че трудно хваща знаците, че и нещо друго може да съществува във вселената?

Изобщо има нещо много съмнително във факта, че всички говорят в един глас и заклеймяват останалите. Големият парадокс на епохата е, че антипутинистите говорят като Сталин – нито едно мнение освен тяхното не може да е правилно.

Обичам тази ирония.

Няколко бързи думи за Pussy riot. Понеже съвременният свят е брутален и ожълтял, единствено по пътя на поругаването на нещо можеш да станеш известен глобално и то без да имаш талант. Обикновените канали за създаване на популярност от миналото - адски труд, хубави песни, още адски труд вече не са модни съвсем очевидно. Дори Мадона не уцели епохата на лесната популярност. Тя дълго трябваше да се прави на певица преди да се усети, че една книга с голи снимки ще е превърнат в икона много по-бързо от нещо направено с труд.

Още една гледна точка. Трябва предварително да се уточним, че акцията на Pussy Riot изобщо не е политическа. Защото, ако е политическа, трябва сериозно да предположим, че Путин лично си я е поръчал, понеже едва ли на този свят ще се намери нещо друго, което да му върши такава услуга. Пънкарките по толкова хубав начин демонстрираха ироничното състояние на руската опозиция и нейните страсти, че руският кандидат за президент тогава, сигурно си е поръчал цяла бутилка с водка и танцьорки на казачок, за да отпразнува радостното събитие.

Pussy Riot си правеха реклама по изключително жесток и циничен начин, защото пътят към тяхната световна популярност мина през унижението на всички хора, които трябвало да ги гледат в храма "Христос Спасител". И заради това да опровергаем и другата теза - че девочките едва ли не искали да спасят християните от самата институция Руска православна църква. Това е обяснение за виртуални идиоти.

Всъщност самата църква като такава едва ли може да бъде съборена от пет московски девойки, въобразили, че като ритат по въздуха с клинове, ще унищожат завинаги корените на религията в Русия. Основна жертва на тяхната акция станаха именно обикновените вярващи християни, които са били принудени пред очите си да видят как някой се гаври с техните идеи.

Аз не съм религиозен. Няма и да стана. Но знам колко е гадно някой да те унижава в очите ти, а след това да твърди, че всъщност е искал да ти отвори очите и да ти помогне. Това притежавану на абсолютната истината е най-голямата перверзия в случая. Но пусиките (така ги наричат в Русия, защото иначе вероятно трябва да им викат вагинчиците, защото те сами така са се кръстили) много по-бързо от руската власт се усетиха какви са ветровете в света и се възползваха максимално от случая.

И сега нека да направим бърз преглед на българските реакции по този казус. Ще вземем само малка част от тях, защото иначе сме обречени да умрем от скука, понеже аргументацията в защита на пънкарките е удивително една и съща.

Позицията на непорочната интелектуална чистота бе заета от Ивайло Дичев, който в статия наречена „Ражда се ново, глобално артдисиденство” се нареди на страната на пуси райътките и обяви, че Русия става православна петро монархия, а църквата е заела мястото на отдел „Идеологически” на ЦК. Всичко останало са размисли за съдбата на културния дисидент в глобалния свят и неговите опити да бъде видим, силен и мощен. Дичев, слава богу, не попада в капана да оценява акцията за изящество на класическата култура и това е най-голямата слабост на неговия текст. Защото, ако човек иска да има позиция трябва да оценности действията на хората. Отказът да кажеш – това е хубаво / не е хубаво, не е позиция, а примирение, че светът е станал сложен, а ти не можеш да го разбереш.  В резултат на което статията му е израз на модерната слабост на глобалния интелектуалец – той толкова много иска да приказва и винаги да е на върха, че отказва да оценява, а само да се възхищава на вдигането на шум. Крайният извод му е, че ако не подкрепиш „Pussy riot” ти заставаш срещу свободата.

Тук вече той лъже. Истината е точно обратната. “Pussy riot” осъществиха своята истина като интервенция в чуждо пространство. Къде тук е свободата? Ако тяхното нахлуване и поругаване е свобода и опит за видимост, то нека Дичев да сяда и да пише статия за Осама Бин Ладен – той също беше глобален дисидент, а неговото поругаване бе дори по-шумно, страшно и кърваво. В свят в който откажем да оценим културното значение на акцията на пънкарките, то значи е разрешено всичко останало. Дори и, когато опонира на официалните системи на власт с бомби и взривове. Аз оставам с такова впечатление от напъните на университетския преподавател. 
Дисидентството само по себе си не може да бъде ценност, а ако е, е чудно защо в статията си Дичев нито веднъж не споменава за Джулиан Асандж. Или той е черен дисидент, понеже САЩ искат да го натикат в затвора за дълго. 
Но, не видях мнение, че САЩ са се превърнали в нефто полицейска империя с монополистично-корпоративен медиен авторитаризъм (тя тая работа с оценките на едро се оказа много лесна).

Сред цялото останало мътно поле на статии, специално ще откроя една и предварително моля за извинение за заглавието, но авторът Милен Радев е останал толкова безпомощен пред своя сляп расизъм (отхвърлянето априори на всичко руско и то точно на базата на етнически признак е расизъм в изчистена форма), че е решил, че обикновената лексика не върши работа и е кръстил текста си: „Побеснели путки? Не, хуй скапан!”. Това не е точно статия, а ексцесия на болно съзнание, но пък тя вербализира по най-чист начин всички фобии, заклещени в името на Русия за определени хора.

Радев изобщо не може да приеме наличието дори на елементарен здрав разум в Русия. За него руската православна църква е някакво подменено кагебистко чудовище със зъби от медали и следователно всякакви атаки срещу нея са позволени. Това, което той, разбира се, няма как да види е, че атаката се провали, защото от нея се обиди не Руската църква, а обикновените християни в Русия. Ако се бе получил някакъв вакуум – например патриархът излезе и каже, че сърцето му кърви от пънкарките, но народът масово започне да си татуира Pussy riot по гърдите, тогава щяхме да имаме основание за такова обвинение.

Най-красивото нещо в тази статия обаче е, че в текст, който е нечетивен заради степента на своята омраза и мъглив от бесните слюнки, се говори, че християнството било преди всичко любов. Ако християнството е любов, то авторът на статия с такова заглавие най-вероятно е последният последовател на култа към Молох, защото жаждата му за кръв е толкова изявена като жаждата за водка в погледа на московски интелектуалец.

И последната статия, която ще прегледаме заедно е статията на Момчил Инджов „Защо никой у нас не брани Pussy Riot?”. В своят гняв авторът на статията е напипал нещо много ценно в българската реакция – всъщност българите, които се заинтересуваха от темата изобщо не подкрепиха толкова досаден акт на вандализъм. И е естествено. Всъщност яростта на текстовете, които досега анализирахме идва от едно основно нещо – че българите, по историческа съдба православен народ като руския, просто не влязоха в положението на една литургия за „срането господне”. В друг свят българите сигурно щяха да бъдат комунисти и революционери. Но историята ги е направила православни, макар и в по-софт вариант от руснаците – всъщност интелектуалният гняв на гневните защитници се дължи на факта, че българите са това, което са. Съжалявам това е страната, това е историята. Pussy riot нямаха своя шанс тук. Нямаше масово настроение в тяхна полза, нямаше големи демонстрации, а Лили Иванова не скъса снимка на Путин в знак на протест срещу менюто на сутрешната закуска в Кремъл. Евгений Дайнов нарече това „раково образувание в обществото ни” – фактът, че българите слушали постоянно Русия. Аз не мисля, че българите слушат Русия. Друго е. Българите просто разбират по-добре Русия от всяка друга страна в света.

И най-накрая. Независимо от своя гняв срещу Pussy Riot аз никога не съм искал те да влизат в затвора. Те заслужават отново да живеят сред хората, които обидиха, за да видят народът лесно ли забравя, бързо ли прощава...Иначе нямам и грам доверие във вятъра на тяхната защита. Знаем как става. Системата засмуква свободолюбивите пориви и ги превръща в поредната идея за глобална консумация. Скоро тийнейджърките в западния свят ще носят тениски с надпис „Pussi riot”, ще купуват едноименна марка парфюм, ще се редят на опашки, за да си купят техните вече написани биографии, ще направят ревю в тяхна част, Мадона може цял концерт да им посвети, дизайнер на обувки ще кръсти марката си тях (“Pussy Riot – свободата не струва нищо без луксозни обувки”), после девойките ще отидат във Великобритания, ще запишат сериозен албум с Лондонската филхармония, кралицата ще ги приеме, американският президент ще организира молитвена закуска за тях, а някъде между всичко това свободата ще бъда отвята като пънк литургия от огромна медийна какафония.

Съдбата на пънкарите досега винаги е била тъжна. Някои се събудиха с махмурлук от бунта, други предпочетоха да умрат млади. С което пожелавам на Pussy riot да са верни на каузата. А българските постпънк-страсти. Е, те ще бъдат вечни. Като нашата надежда и ние да се впишем в световната свобода.

Въпреки, че българската май ще се окаже поне с два класи над световната.