Записки на политическия маргинал

Лятото е особен политически сезон. Небето е синьо като поглед на моделка на Виктория сикрет, дните са дълги като краката на последната девойка на корицата на "Плейбой", облаците са гладки като коремче на фолкпевица с току-що направена липосукция, а политическите страсти врят все едно човек се е озовал в лабораторията на внезапно полудял алхимик.

И тогава какво му остава на лирическия, пардон, на политическия герой - да върви из града като герой от кинофилм и да търси смисъл за себе си, да търси бъдеще за света, да чувства околната вселена, и понякога, но само понякога, ако намери настроение да се подсвирква песни на Жо Дасен (те са създадени за подсвиркване), така лъчезарно анахроничен и непотребен никого, че ситуацията направо става за роман. И в точно такова лято и град, изваден сякаш от фантазиите на поет, е време да предприемем нашето политическо пътешествие.

1. "Атака" - Маркиз дьо Сад на барикада

Някъде бях чел, че по време на щурма на Бастилията дьо Сад е бил в нея. И през прозорчето на своята килия е призовавал народа да я превзема. После се провъзгласява за вдъхновител на масите.

Нещо подобно изпитах като видях вчера барикадите край централата на "Атака". Фюрерчето и хората му се бяха приготвили за солидна политическа и телесна отбрана. Запречили улицата, накичили я с плакати...Понякога съм убеден, че Волен Сидеров си преставя политиката като филм. Той се изживява като някаква реинкарнация на Черния Буда, който иска да просветлява хората. Ама все не му се получава. Вероятно заради усещането, че от думите му те пръскат слюнки. Те не те пръскат наистина, но речта му е от такова естество, че ти идва да повърнеш, дори и понякога да казва верни неща.

"Атака" е като късче от някакъв антисвят, паралелна политическа реалност, където затворът е преместен в мисленето на хората.

Това никога не спира Сидеров да говори. Той е обсебващ, натрапчив и тъмен. Всяко занимание с него е обречено на провал, защото е политически вид, който не подлежи на дисциплини - вътрешна, ментална и психическа. Някои казват, че това е роля, само че според безсмъртната мисъл на Кърт Вонегът - "ние сме това на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим". Той се прави на някакъв постмодерен маркиз дьо Сад. Само, че автентичния дьо Сад е симпатичен образ, независимо от лунатичните си книги, а неговият български псевдоклонинг е тираничен. Той е в плен на болно съзнание и болно време.

Заради това никога няма да мога да разбера тези, които сътрудничат с него. Както и тези, които постоянно се занимават с него. Той е късче лудост и приказките няма да го убият, ще го направят по-силен. Той е късче лудост и заради това да го направиш някаква част от управление е все едно сам да си прегризеш крака. Той е като черна дупка, която всмуква всичко, но е сигурно едно - ще продължи да съществува. Може би Волен Сидеров ще изчезне, но на негово място ще се появи някой друг такъв.

Този пич живее истински само в състояние на ексцесия, така че вероятно протестните шествия край централата си е разчел като дар Божи.

А отношението на българските политически партии, а и на обществото към него прилича на една героиня на дьо Сад - Жюстин. Жюстин е иконичен образ на девойката, която вечно иска да запази невинността си, а постоянно някой прави секс с нея по брутален начин. Волен Сидеров от 2004 година все шокира българското общество. Все едно му е за първи път с този белокос фашага.

Не му е. Номерът с Волен е просто да не остяваш той да се появява в твоите политически и арт околности. Другото е лесно.

Ама едва ли има точно сега кой да го разбере.

И лирическият, пардон, политическият герой махва с ръка и тръгва на някъде другаде.

2. Протестът на "младите" - пукнатинки и шепоти

После в същия този ден на безкрайното българско политическо лято минаваме край няколкото хиляди души, тоест протестът самообявил се и бурно саморекламирал се като протестът на "успелите, младите, съвременните, богатите, можещите, умните, гениите, педикюрираните, дяснофризираните, величавите, модерните, свръхпрелестните, изящните, среднокласовите".

Интересно как тези, които твърдят, че излизат като на празник изведнъж се променят край централата на "Атака" и почват да викат на Сидеров и хората му "Турци сте!". Ама как така? Нима за гениите, красивите, можещите, интересните, прекрасните, богатите да си турчин е нещо обидно? Нима за европейците, вдъхновените, пълнопортфейлните е нормално да обиждаш по този начин?

И как става така, че изящните, слънчевите, знаещите, гениалните изобщо не приемат чуждо мнение? И с виковете си "червени боклуци" веднъж завинаги унищожиха широката гражданска основа на този протест? Никой не им пречеше да бъдат гневни на ръководството на БСП, никой не им пречеше да искат оставката на кабинета, да се гневят, но те, богатите, преуспелите, младите, разумните, леконосещите се, са всъщност сянка от миналото и използваха случая не да развиват страната, а да правят спиритически сеанс и да възкресяват от миналото сянката на един политически призрак - на това дясно, което българите убиха на няколко поредни избори. Ама успелите, маникюрираните, изящните, суперможещите, свръхумните не искат различна държава. О, не. Вече се убедих в това. Те искат те да са власт. Да гледат някой фризиран като себе си начело, че белким най-накрая спрат да хрантутят бедните, селяните, тъпите, неграмотните, простите. Ако искаха нормална държава, нямаше да говорят така. Те си присвоиха една красива кауза и сега ще я прецакат. Един път вече го направиха. Ше го направят пак.

Тези дни четох някакво есе на Георги Господинов, че протестиращите били красиви. Вероятно по този начин Господинов се опитва да направи рекламна кампания на книгите си, защото общо-взето на този площад май се бяха събрали хора, които могат да издържат докрая произволна книга на Господинов. Аз не можах. Първата я захвърлих на 17-та страница. Втората, защото исках да съм красив, можещ, умен, съвременен, успял - стиснах зъби, ама докретах само до 40-та. После реших, че животът е твърде кратък, за да се занимавам с този вид красота.

Та бунтът на великолепните, прекрасните, чаровните, младите, хармоничните, естетичните, капутизираните толкова бързо прерасна в дясно сборище, че на мен ми стана ясно, че тази кауза е абсолютно мъртва. Не им преча да си вярват в нея, животът във въображение е конституционно право на всеки, ама спиритическите сеанси по костовистки шаманизъм не са за мене. Аз съм на страната на блондинките, десняците да си живеят собствения живот. Защото те, успелите, невероятните, красивите, нежните, играещите, никога не са поели отговорност за нищо. Те заради това и не искат да чуват друго мнение. Пенят се. Гневят се. Истерясват. Викат.

А, да, четох някъде, че говорителят на възкресеното зомби Радан Кънев се хвалил, че научил детето си да вика: "червени боклуци". В една успяла, европейска, прелестна държава обаче щяха да искат да му вземат родителските права. Да се фукаш, че правиш от детето си машина за хейт е символът на всичко, което видях там.

Не ви карам да се съгласявате с мен.

Аз съм един обикновен маргинал.

И лирическият, пардон, политическият герой махва с ръка и тук и тръгва в безкрайното лято в друга посока...

3. #Occupy Pozitano

Привечер. Единият електорат - красивите, успелите, можещите, съвременните си викат пред МС. А малка група "червени боклуци", "мръсна комунистическа сган", както и "и преди, и сега БСП е мафия" се събра на нагорещените плочки пред "Позитано" 20. Сърцето ми не издържа и отидох там. Чувствах, че трябва да отида, защото иначе нямаше да си намеря място. Червените боклуци изглеждаха вдъхновени, ядосани и предадени. Каквото и да ми говорят - в годините на прехода БСП си извоюва морален гръбнак, който беше стоманен и издържа на най-големите бури. После само за 5 минути, само с едно гласуване всичко това отиде по дяволите, защото някой реши, че дребните сметчици са по-силните от идеите. Единственият случай в който съм се чувствал червен боклук е, когато разбрах за това шибано и проклето гласуване за Делян Пеевски. Бях омерзен, нещастен и тъжен.

Човек обаче се нуждае от другите хора. И така се озовах на "Позитано" в края на един изтощителен ден и гледката на тези други хора - обикновени, не прелестни, но добри, не успели, но готини, не съвременни, но истински ме изпълни с някакъв безкраен възторг. Няма да оставя един Сергей Станишев да погребе всичките ми идеали. Защото в онези позорни пет минути, той просто престана да съществува за мен. Чувствам го като зомби, също както чуствам Иван Костов и неговата идеология.

Станишевизмът беше извратен вариант на псевдодемократичен авторитаризъм. Стига толкова. Червените боклуци не искат да бъдат марионетки на някаква узаконена сивота. Заради това избягвам да споменавам името на лидера. Него просто вече го няма за мен. Той ме предаде.

Стояхме малка група от хора, но се чувствах възторжен по непознат начин. Човек може да търси себе си из безкрайната вселена много. Може да си въобразява, че е друг, но тези само там, където му е познато, топло, където лятото изглежда безкрайно, а бъдещето светло.

Червеният боклук, лирическият, пардон, политическият герой откри своето място във вселената. Или просто разбра къде принадлежи и се изпълни с поезия, светли мисли и много гняв.

Винаги трябва да има малко гняв.

Без него маргиналите не могат да съществуват.

Окупирай Позитано!