Поколенията и лъжите

 

Карл Попър навремето беше намерил удивителен признак за псевдонауката. Тя има обяснение на всичко. Ако една теория обяснява всичко значи е невярна, защото светът е много по-сложен. Абсолютният аналог на псевдонауката в политическия анализ са поколенческите обяснения. Днес всички са обзети от магията за GenZ - младото поколение е на площадите, те са различни, нови, те са различната сила, безкрайната мощ, властелините на социалните мрежи, инфлуенсъри от всички градове на България - съединявайте се.

Това е абсолютно патологична и доста дясна картина на ситуацията в България. Само десницата има такъв интерес да подведе всички хора под общ знаменател, за да скрие в голямата градска мъгла социалните различия, класовите интереси и буржоазната подлост на онези, които направиха протеста, за да не плащат по-високи осигуровки. Представете си какво ще стане един ден, когато България неизбежно ще се сблъска с темата за връщането на прогресивното данъчно облагане. Заради това ще ни пълнят главите до повръщане с утопията за GenZ и техният общ утопичен интерес.

"Те не живеят в телевизора. Те съществуват в социалните мрежи и заради това имат общ интерес да не продължават да живеят повече така", написа вдъхновено колективният фейсбук кибик и специалист по всичко в тази вселена. Проблемът не е в общото съществуване в една информационна вселена. Проблемът е, че хладилниците, домовете и работите им са в различни реалности. А в тези реалности социалните противоречия са неизбежни. Едни са интересите скъпоплатените работници и съвсем други на онези, които едвам изкарват месеца със своята заплата. Красиво е да уеднаквиш тези социални групи, но това няма как да скрие, че картината не е толкова розово, идилична и единна, както ни я представят авторите на патетични есета и продавачите на колективни видения.

Да не говорим, че още сега единният образ на GenZ се разпада. Младите лумпени с маските, които подпалваха кофите за боклук, обръщаха полицейски микробуси и хвърляха камъни и пиратки, те от някакво друго поколение ли са? На тях не им приписват характеристите на джен зитата. Интересно защо? Самият факт обаче, че такова разделение е възможно ясно показва, че поколенческата теория е пълен боклук.

Красотата на младите протестиращи не бива да ни заблуждава. Винаги ще е вълнуващо да виждат как младежите са по улиците и искат различно бъдеще. Но това бъдеще има съвсем различни очертания за различните социални групи. Политическата битка е отвъд поколенията, а в България голямата задача е да върнем автентичната политика, сблъсъкът на идеи, а не на интриги. Това е задача на всички поколения. Защото иначе сме обречени да гледаме един и същи филм в който финалът е задължително лош и брутален.

Съвсем наскоро някой беше пуснал дълъг репортаж от зимата на 1996-97 година, голямата криза и стачка в онези размирни дни. Удивително е как речникът е абсолютно същия. По площадите пак са млади хора, които настояват за различен живот и бъдеще. Всичко това катастрофира, когато онзи протест извади на повърхността Иван Костов и неговата корупционна клика. Физиономиите на старите самодоволни птеродактили от СДС днес предизвиква само повик за гадене в съзнанието на нормалните хора. Но тогава пак се говори за младото поколение, което имало общ интерес и как след тяхното появяване на улиците, вече нищо няма да е абсолютно същото. Да, не остана същото. Стана по-лошо, защото основната задача на българското общество не беше решена. А тя е - по-високи доходи, работеша икономика, социална държава, която да не забравя за хората. В кашата от поколенчески теории обаче винаги изплуват най-неприятните утайки. Защото не поколенията са носител на истината, а цялото общество. То повече не може да търпи, но говорителите на протеста отново се опитват да подменят големия разговор. 

И резултатът се очертава да бъде същия...

 

О, свещена простота

 

 

Не е ясно какво вдъхновява Gen Z, дали тиктокизацията ги е превърнала в консуматори на кратки и екстремни клипове или са поетични философи, недоволни от състоянието на света. 

Ясно е само едно - нито един политик не може да си позволи да се държи както Ивайло Мирчев в коридорите на парламента вчера, дори и да е бил обзет от желание да се хареса на младите поколения. 

Вбесен от изявления на Делян Пеевски 1/2 лидерът на ДБ тръгна да му крещи пред кабинета му с метален тон и да му иска обяснение. Тази постановка върви за клип в Тик-ток, но сблъсъците по този начин са запазена марка на Пеевски. 

Ако ПП-ДБ искат да приличат на него - тогава те са постигнали целта си и джен зитата могат да им ръкопляскат. Оказва се, че те са огледален образ. Абсолютно същите простаци, но с моралистични претенции. 

Не знам дали с такова видео можеш да изкупиш 9 месеца сърбане на турско кафе, но както се казва, когато някой се излага не можеш да го спреш.

Клипчето обаче продължава и след като Пеевски влиза в кабинета си. Тогава Мирчев с демоничен гняв почва да кряка на човека от НСО, защо пази Пеевски. И му съска сериозно като инстаграм инфлуенсърка, прекалила с въглехидратите. 

Дори първокласник може да му каже защо - защото човекът е на работа и си изпълнява задълженията.

Ако Мирчев иска да вика на някого - нека да вика на шефа на НСО, но не и на човека, който стои там и е на работа.

Ако утре Мирчев стане премиер (пу-пу) така ли смята да вика да хората в МС?

Това ли ще е моделът на поведение?

Това ли да очакваме от ДБ - крясъци не само по Пеевски, но и по обикновени хора, които са там по случайност. 

Не знам дали джен зи се впечатлява от такива тик-ток импровизации, но съм наясно, че хората, които ходят да гласуват са претръпнали на подобни пърформанси.

Ние сме стигнали до политическа ситуация при която тик-ток политиката се е изместила в кулоарите, а не в пленарна зала. Това е патология на политическото.

Още по-голяма патология е политически лидер да вика и да се плюнчи пред обикновен служител на НСО.

Този човек заслужава извинение, защото повярвалият си Иво Мирчев е гледка, която е омерзителна и кошмарна. 

Това вече не е политика, а нейният окончателен разпад. 

Обществените дискусии у нас се сведоха до серия от клипчета в които хора с телефони се изживяват като ръководители на вселената. 

И всичко това е подлютено с толкова удивително ниво на простащина, че след това няма защо да се чудим как този модел е изкопиран в цялото ни общество. 

Защо да се ядосваме на младите, които обръщат полицейски джипки, когато политическите лидери се държат като хулигани на стадион и то в името на някаква бърза и евтина популярност. 

Целият този евтинджос на политическите процеси днес се стоварва върху България като проклятие. 

Защото светът е сложен, а у нас сме пленници на свещената простота, точно като онази, която ужасява Ян Хус на кладата. 

 

Къде е промяната?

 

Няма, няма и да има, по-хубава гледка от протестиращи хора. Това е демокрацията в нейния най-чист и вдъхновен вид. Протестите пренареждат политически ситуации, поставят властта натясно и са един от основните двигатели за промяна.

Но има един много деликатен момент за който никой не се пита в окото на бурята. 

Какво следва след тях? 

Как решаваме задачата за промяната на България? 

У нас този въпрос е болезнен, но изключително значим, защото в последните 15 години страната се тресе от протести, отново и отново, а пък нищо не се е променило. И всеки път по телевизиите шестват политическите поети, които виждат в протестите революция, вълна, генерационен взрив, младежки пориви и мечти за бъдещето. Интересно тогава как все финишираме с едни и същи физиономии, в един и същи тупик, в самозатворена реалност от повтарящи се проблеми?

Днес протестите ясно показаха, че политическата криза никъде не си е тръгвала. Тя беше временно отложена, но се разрази с цялата си ярост като торнадо. Резултатът от това ще е следния: властта изтегли бюджета, едрия капитал е доволен, парламентарният блокаж е сигурен, а предсрочните избори не носят надежда. 

Все по-утопично става Народното събрание да успее да избере нов състав на ВСС, а следователно Борислав Сарафов остава бетониран, страната влиза без бюджет в еврозоната и цените ще растат. Пълна каша и задънена улица.

Всъщност е още по-мрачно. 

Приемаме, че омразната власт пада. 

Следва служебно правителство. Благодарение на най-тъпите поправки в Конституцията вече си имаме "домова книга". Приятно четиво. Разгърнете я - в нея няма кандидат, който да не е човек на Пеевски. 

И какво се получава - протестиращите срещу Пеевски минават през минно поле, за да получат негово правителство, което ще организира изборите. Да не говорим, че опитът от 2020 година показва много ясно едно - протестната готовност не се прелива в избирателна активност. През 2021 година България регистрира най-ниските нива на явяване на избиратели пред урните, въпреки, че предната година гражданската енергия се разля по улиците.

На какво се дължи това? 

Ами вероятно на факта, че никой не иска да смени икономическите основи на системата. България не се нуждае от повече морал в политиката. Моралът е изменчиво понятие и всеки го тълкува както си иска. За градското дясно беше абсолютно морално да си управляват с Пеевски и да му пишат любовни есемеси. 

Властта се възпитава, когато е принудена да мисли за по-добрия живот на хората. За справедлива данъчна система. За сериозна политика по повишение на доходите. За автентична битка с бедността и неравенствата. Точно тези лозунги липсват в протестните активности на България от години насам. А това означава въртенето на едни и същи лица, на едни и същи, остарели и отровни, идеи, на едни и същи тъпотии, които правят протестите само красиви, но не и полезни. Всъщност тук критиката е към всички политически партии. Те напълно се отказаха да водят идейни битки, всичко се е свело до баналното ежедневние и абсолютно клишираните схемички. 

Резултатът е това, което имаме. 

Гражданска енергия, отвращение и ефектни лозунги, но без промяна, без никаква промяна...

 

 

Подмяна и лъжи

 

Когато не знаеш къде отиваш, винаги стигаш другаде. Тази стара максима с пълна сила важи за протестите на старата градска десница, която този път се опитва да си сложи маската на поколение Z и за пореден път да тръгне да търси душите на заблудените в политическата мъгла.

Нека да уточним нещо. Правото на протест е свещен демократичен акт. Както е съвсем естествено и недоволството от тоталното българско безвремие, поредната стабилност по средата на блатото, без изходи и истински алтернативи. Но това не отменя задължението да знаем кой точно протестира и за какво протестира.

Днес чуваме съвършено различни послания от всички посоки. Асен Василев обяви, че протестът е срещу бюджета, а не сваляне на правителството. Ивайло Мирчев пък направо вдигна залога като каза, че искат свалянето на Пеевски. Нека да се абстрахираме от медийните натрупвания и идеологическите конструкции - от къде точно смятат да свалят Пеевски? Той е депутат, а партията му отбеляза четвърти резултат на предишните избори. Смятат да му отменят мандата ли? От какъв пост точно смятат да го свалят? И ако битката е за справедлива държава - не е ли най-коректно, веднага, тук и сега, да кажат, че се борят за предсрочни избори. Но градската десница днес изобщо не иска предсрочен вот. Тя просто за пореден път се опитва да се вмъкне под кожата на Борисов и да управлява заедно с него.

Само така можем да придадем логика на всички разнопосочни послания, медийни бомби и надъхващи клипчета във фейсбук. Ако протестът беше за оставката на правителството, защо Асен Василев обяви първия протест за победа в момента в който бюджетът беше замразен? Значи никой не иска оставка на управлението, а просто то да се сдобие с нов партньор.

Иронията е, че ПП-ДБ бяха поканени като участник в началото на годината, но те се дръпнаха от преговорите, защото не харесвали канидатурата на Росен Желязков. Тук пак навлизаме в тъмния лабиринт от политически фобии, които измъчват психодясното като хеморагична треска. Очевидно днес те съжялават за своето решение и се опитват да го ревизират на вълната на протестите. И точно както през 2020 година тази авантюра ще приключи в прегръдките на Борисов и Пеевски, защото те не са техен враг. Навремето в изтеклия запис на ПП беше казано ясно - Борисов е маркетингов противник. Той им е необходим в ситуация на предизборна тревожност. На власт им става незаменим. Както и Пеевски.

Заради това ми е жал за всички идеалисти, които ще отидат в студената нощ, за да поддържат огъня на егото на една маниакална политическа клика. Въпрос на време е трубадурите на десницата да се изкарат армия на светлината, която тръгва срещу мрака и точно този подъл образ отново ще съсипе протестната енергия. 

Защото в мъглата от заклинания за мен най-ясно си личи, че десницата говори с гласа на едрия бизнес у нас. 

Тя не е страната на протестиращите. Защото, ако трябва да избере между техните интереси и интересите на онези, които им докараха млади инфлуенсърки на бельо, тя ще избере капитала. 

Досега винаги го е правила.

 

Махмурлукът на вечната българска криза

 

Бюджет, който работещите не харесват, работодателите мразят, а дори самите му автори твърдят, че той не е идеален, а просто „реален“. Протестна готовност от всички страни – различните опозиции плашат с блокиране на парламента, щурм на учреждения, гневни тълпи на улицата, бунт на търсещите морал или просто отмъщение на гладните. Скандал след скандал разтърсват и съдебната система – сагата с Благомир Коцев заплашва да се превърне в сапунен сериал, и.д. главният прокурор Борислав Сарафов като извънземно създание се е поставил над закона, а цените в магазините скачат вече не през седмица, а през ден. Това е картината в България днес. Страната не прилича на политически шампион, който след около месец официално влиза в клуба на богатите, а на психиатрия, която е останала без хапчета и се тресе по шевовете като пациент изпаднал в хеморагична треска. И това захвърля по дяволите всички красиви приказки, че политическата криза си е тръгнала, че България най-накрая е изпила хапчето, което я води към подобрение. Може би заради това човек трябва да мисли с главата си, а не с телевизиите. Няколко стотин хиляди телевизионни шамана ни обясняваха, че редовно управление е равно на справяне с кризата. Всичко това се оказа приказка за идиоти.

Всъщност, когато говорим за криза трябва да си дадем сметка, че в нейните жестоки клещи се пържат не само партиите в управлението, а и опозицията. Всъщност ситуацията е толкова драматична, че дори не можем да говорим за „опозиция“, а за „опозициите“. За първи път от много години насам опозиционните политически сили не могат да постигнат единство по ключови въпроси, защото се тресат от измислени линии на разделение, гърчове по оста „изток-запад“. ПП/ДБ заплашиха с протести и блокиране на парламента, за да не допуснат приемането на бюджета, но след това отделни техни представители побързаха да се разграничат от „Възраждане“ и всички останали формации, защото те били „марионетки на Кремъл“. Това е токсична среда, която е симптом за много по-дълбока криза на политическото битие у нас, отколкото сме си представяли първоначално. Почваме с „опозициите“, защото там проблемът е много по-очевиден отколкото навсякъде другаде. Неспособността за единно политическо действие на партиите в опозицията досега много пъти спаси кожата на кабинета при кризите, които го разтърсваха и външните обстоятелства, които го спираха. А щом една формация не е в състояние да подаде ръка и да разбере всички недоволни и гневни, тогава каква е гаранцията, те ще знае как да управлява? ПП/ДБ се самоопиянават от пърформансчетата си всяка сряда, но отказват да забележат, че протестът им е изцяло партиен, ограничен е до около 3 хиляди души и колкото й да го снимат от всички възможни ъгли с дронове, фотоопарати или камери, резултатът е все така ограничен, а дори и нищожен. Всъщност неспособността опозицията да бъде единна е най-големият фактор за жизнеспособността на правителството. То не е толкова мощно, нито стабилно, нито така безалтернативно, но просто срещу него няма организация, а само няколко отделни истерии, които дори не са в хармония. Подобна ситуация трябва да влезе в политическата наука – когато сме в модел при който поредицата от безкрайни вотове на недоверие се оказаха по-голям проблем за „опозициите“ отколкото за правителството, значи сме изправени пред нови нива на лудост, безумие и безсмислие.

На този фон управлението се тресе от не по-малко кризи, но те са невидими, не така яростни и все още могат да бъдат натиквани под килима, което осигурява така нужния кислород на правителството. Всъщност кабинетът не страда толкова заради това, че ДПС-Ново начало го подкрепя. Това е удобна дъвка за либералните медии, но истината е, че подобна подкрепа не е прокризисен фактор. Всъщност правителството е заложник на много различните стратегически интереси, които са заложени в него, защото тези интереси трудно се припокриват и това си лича при раждането на бюджета, който прилича на недоносено бебе от което родителите моментално се отказват.

Три фактора на прокризисна треска измъчват кабинета „Желязков“. Първият от тях е свързан с ролята на ГЕРБ. За разлика от други упражнения, различни сглобки и алтернативни коалиционни формати, този път Борисов и компания не могат да играят ролята на случайни жертви на историята, които залагат телата си в името на велика битка за доброто. Точно този вампирски жертвен модел неумолимо прати в историята Реформаторския блок, след това НФСБ, „Атака“ и ВМРО, а даже и „Воля“, която беше страничен коалиционен партньор на третото правителство на Борисов. Това изсмукване на кръв беше възможно, защото „хлябът и ножът“ по безсмъртния израз на Ахмед Доган бяха в ръцете му, той разпределяше или делеше политическото влияние. Днес ГЕРБ са в много по-различна позиция. Независимо, че са първа политически сила те много често трябва да се обясняват за минали грешки, срещи и грехопадения, което поставя Борисов по-скоро в ролята на политически коментатор, отколкото на човек от който зависят политическите процеси. Това в ГЕРБ е другото име на катастрофата. Лидерът на партията се опита да се измие ръцете след изборите в Пазарджик пред една хипнотична политическа сценка, но след нея бързо му съобщиха няколко неща: 1. Промените в кабинета не зависят от него. 2. Има само един премиер и това е Росен Желязков. 3. Всяко преформатиране, пренареждане или преструктуриране на управлението минава през други механизма и процеси, а не през неговото его.

Борисов не е човек, който ще се примири с подобно състояние на нещата. Но поне до влизането на еврото се е примирил с това, че не той е моторът на процесите.

БСП е изправена пред не по-малки проблеми. Нека да не се водим обаче по социалните мрежи и обичайните хейтъри. Проблемът на партията не е свързан с нейното потенциално изчезване или това, че формацията се била подчинила на черния лорд Делян Пеевски. Всъщност политическата логика на следващата година подсказва, че БСП е длъжна да се яви на президентските избори със свой собствен, реален и харизматичен кандидат, а това означава, управлението да бъде разтърсено отвътре. Подобна ситуация ще постави БСП в много особена позиция – тя ще бъде принудена да се обяви срещу статуквото, да го разклати сериозно, въпреки, че самата тя е част от него. Това също е прокризисен процес за който БСП не е сляпа, нито нечувствителна. Точно това предопредели тихата битка на левицата за социалните вектори в бюджета, а те от своя страна предизвикаха работодателски слюнки, ярост, обвинения, обиди и заплахи, че страната ще потъне в стагфлация. Във всяка друга ситуация БСП само би спечелила от подобно нахвърляне на едрия бизнес срещу нея, защото то доказва изначалната й теза, че тя не е продала душата си срещу няколко министерски кресла, а се бори за интересите на своите избиратели.  От друга страна БСП е в управлението и днес не може да си позволи такъв класов и революционен конфликт и ето ви рецепта за една нова невидима криза при която левицата в миговете в които има възможност да отстоява публичния си образ не го прави, за да държи управлението стабилно. Казвам всичко това, защото според мнозина участието във властта е лесно, че това решение е било като разходка в парка и, че БСП, видите ли, го е взела за няколко секунди. Политическият живот изглежда много по-лесен, когато си зад клавиатурата, отколкото е в действителност.

И тук трябва да се опитаме да анализираме и положението на ДПС-Ново начало. Обикновено анализите за партията се оплитат в предположения за невидимо влияние, институции – бухалки и поредната порция кметове, която се снима с Пеевски пред герба в кабинета му. Истината е, че Пеевски също е пред ключов избор – докога и как да осигурява подкрепа за правителството и за трудната сглобка, която стои зад него. Пеевски не е безлимитен и безграничен. Неговият избор за подкрепа на управлението ще зависи пряко от това какви са плановете на Румен Радев да се появи на терен. Защото на България вероятно й предстои да види сблъсък Радев – Пеевски. Тук обаче лидерът на ДПС-Ново начало има леко предимство, защото той държи ключовете по отношение на следващия вот. По принцип редовни избори за НС би трябвало да има чак през 2028 година, а това е достатъчно далече във времето, за да може всеки нов политически проект на хоризонта да бъде обезмислен или поне обезсилен. Това е тактическа сила. Проблемът на Пеевски обаче е стратегически. Той се опитва да промени в движение своята партия, да я превърне в ляво-популистка, да заеме реторика на гнева и отмъщението, а това рано или късно, ако продължи като процес, също ще го сблъска с управлението. Логиката на трупането на пари изисква спокойствие. Логиката на политическата експанзия изисква революционност. Ето това е кризисната драма на Пеевски. И всичко описано в комбинация ражда картината, която имаме днес. 

Държава в гърчове, но с евро. 

Държава със зреещо недоволство, но пък горда членка на ЕС. 

Народ, потънал в гняв и съмнения, но същевременно отвратен от протестите. 

Ето този коктейл се нарича „криза“ и махмурлукът след нея ще е много по-дълъг.