Първият тест

 

Първият тест на БСП в управлението мина успешно. 

Социалистите без много шум, без медийни феойерверки и драми, извоюваха връщането на швейцарското правило за пенсионерите и спряха рязането на техните доходи.

В цялата тази драма обаче има един горчив нюанс. 

На заседанието на ССУ на което е представен бюджета представителите на БСП гласуват "против". 

Това свидетелства дори и самият Бойко Борисов. 

А според правилата на работа на този съвет всички решения трябва да се вземат с консенсус. 

Въпреки това късно вечерта на сайта на МФ бюджетът лъсва с цялата си първоначална прелест, а от там до гневните статуси, общественият гняв, взривовете от емоции и справедливо възмущение е само една крачка.

Това не може да бъде наречено партньорско отношение. 

Защото с подобни експерименти едно крехко мнозинство може да бъде взривено отвътре. 

Ако някой цели това - нека да продължава по същия начин. 

Но поне да каже какво точно цели. .

Но БСП издържа този тест. 

И го направи в онзи позабравен държавнически стил в който не се биеш в гърдите, а гледаш да свършиш работа. 

Битката за хората не е във фейсбук, а там, където трябва наистина да ги защитиш. 

Може би не е дошъл момента в който левицата трябва да тропне по масата, но ако експериментите продължават ще е принудена да го направи.

 И ще я чуят. 

Ох, само, как ще я чуят...

 

По-дълбинната промяна

 

В епохата на социалните мрежи и експлозии най-удобно е да си виртуален хейтър. БСП редовно изпитва такива язвителни, моралистични и нажежени камшици по своя гръб, и то все от хора, които иначе твърдят, че са съпричастни с някакво митично ляво, което очевидно съществува в земята на розовите еднорози, но не и в нашата грешна действителност.

Казвам го, защото след заседанието на 51 конгрес върху БСП се отново беше изсипана горящата лава на виртуалните псувни и интриги. 

И в тази холивудска пушилка човек като едното нищо би изтървал факта, че случилото се на висшия форум е изключително позитивно.

Не просто, защото БСП затвърди промяната и показа политически и държавнически инстинкт, а защото левицата се върна в онези позабравени времена, когато демокрацията беше основен неин принцип.

Това отказват да разберат всички бивши величия и нови партии, които се опитват да узурпират политическото пространство със своите фиксации. В БСП няма вече кой да наложи едно-единствено мнение на всичко. Партията махна сбогом на лидерските времена и се завърна там, където е нейната сила - в дискусията, сблъсъкът на гледни точки, които в края на деня раждат истинска политика.

Помислете - сещате ли се за друга партия в която лидерската битка да не е с предрешен край. 

В БСП влязоха в двубой две визии за развитие и едната спечели с 60 гласа преднина. Не е ли малко крехка тази преднина, попита наскоро една журанилистка с треперещ глас. Което също показва колко далече от истината са някои хора. Всъщност тези 60 гласа разлика са истинската сила, защото показва, че БСП си е върнала демокрацията и я прилага на практика.

И когато четем всичко през този ключ, то събитията си идват на мястото. БСП избра кандидат, който натовари с надеждата да я изведе от мъглата, да гарантира своето оцеляване и да й върне манталитета на победител. В БСП се чуха гласове срещу еврото, срещу участието в управлението, за различна политика, но това не е разрушителен токсин, а точно обратното. То прекрасно демонстрира, че онази йерархична крепост, която бе изградена преди, вече лежи в прах и пепел. Точно тук започва промяната в БСП и колкото искат да се упражняват всички хейтъри, те обикновено произлизат от подземията на политиката и не са в състояние дори за миг да видят, че светлинка в тунела всъщност има.

Заради това никой не си дава сметка, че БСП няма да бъде съдена по гневните статуси, а по постигнатите резултати в управлението. Тоест партията днес вече има по-амбициозни цели от това да присъства в заглавията на вестниците в утрешния ден. И всъщност това е истинската дълбочинна промяна. БСП отказа да робува на статуси и започна да се държи като истинска партия. 

Ами освежаващо си е.

БСП не е идеалната, но е реалната левица за България.

 

Катастрофата на грантовата журналистика в България

 

Една истинска история.

Преди около 15 години ми се наложи да посетя за три дни един миньорски край. 

Обикалях доста, за да си намеря събеседници, но навсякъде с леден ужас установявах, че в момента в който кажех, че съм журналист отношението на хората рязко се променяше. Те се навъсваха, сбърчваха устни и напълно се затваряха в себе си. Не искаха да говорят с медии по никакъв начин. 

Това беше една от най-измъчените ми командировки изобщо и се наложи да печеля сърцата на хората с различен подход - като им покажа, че не съм някакъв офисен хербарий, който кара по цял ден на шейк от спирулина и чия, а може наравно с тях да пие люта, ама наистина люта ракия, а след това да разкаже гаден, дисидентски и циничен политически виц. 

Така най-накрая събрах сили да питам един от миньорите защо отношението им към журналистите е толкова гадно и лошо. 

Лицето му се раздвижи все едно две тектонични плочи се сблъскваха, за да създадат цунами. И човекът ми разказа как при поредната им стачка в тяхната мина се изсипва човек от лъскава столична медия, с прокъсани дънки и женски нотки в гласчето. Следва нещо като сблъсък на два свята - "журналистът" отказва да проумее, че неплащането на заплати е истинска социална катастрофа, че тя води към свят в който бързите кредите са единствената възможност да задържиш вода над главата, но и това работи само, ако все пак някой ден работодателят ти реши да ти изплати дължимите пари. Иначе се превръща в нещо като самолет в свредел, който се носи към земята, за да се разбие драматично там. 

Журналистът отказва да слуша за социални драми. 

Иска пикантерии за собственика на мините - има ли любовница, какви коли кара, как се държи, виждали ли са го да пие, какво пие. 

Миньорите се опитват да му обяснят за пореден път, че техният протест е за справедливи доходи и жълтениите работят срещу тях и възможността им да се трудят. 

Пак срещат студена ледана стена, все едно извадена от сагата "Игра на тронове". 

Най-накрая "репортерчето" решава, че все пак картината на социалното бедствие ще удари в сърцата дори и неговата жълтопаветна публика. 

Води със себе си екип на столична телевизия, за да накарат някой миньор да отвори хладилника си и да се види колко е празен. 

Миньорите не приемат и това. 

Един от тях буквално му казва: "Момче, ще ме снимате пред празния хладилник, това ще обиколи медиите и могат да ни хвърлят някой лев отгоре. Само, че след два месеца доходите пак ще спрат, ама вас няма да ви има и хладилникът ми ще е празен отново. Помогнете ни хладилникът ни да не остава празен". 

Представителите на медиите обаче отказват да разберат този отказ - махат се с проклятия. 

След това нито един от миньорите не се е поинтересувал какво е написал "журналиста" и дали изобщо е написал нещо...

Разказвам тази история, защото тя е пряко свързана с гореща тема от днешния ден. 

Благодарение на смяната на геополитическия климат в САЩ стана ясно какви пари е хвърляла американската държава за захранването на т. нар. "медийна свобода" и как тези грантове не просто изкривяват медийния пазар, а самото разбиране за истина и реалност. Темата достигна и до България под формата на огромно публично възмущение как може някой да поставя въпроса за журналистическите заплати, особено ако той принадлежи към политическата класа. И, да, Бойко Борисов не е човекът, който има право да се възмущава от грантовата журналистика, защото самият той е бил обект на възхищение от нейна страна и тя му е правила вятър в крилата. Трябва ли да ви припомням неговия първи кабинет, който поне до половината си път бе носен на ръце от грантовите лакеи, защото Борисов им се виждаше като ракета-носител на всичките им икономически и политически амбиции.

Историята за миньорите е показателна за това изкривяване. Чуждите грантове напълно ампутираха социалното светоусещане в българската журналистика, защото интересът на донорите бе съвсем различен. Стигнахме до ситуация дори в която всеки социален протест бе разглеждан като някакъв селски популизъм, а битката за доходи като опит да се отклони вниманието от мастодонта на темите - борбата с корупцията и светлото бъдеще на съдебната реформа. Захранените с чужди пари журналисти така и не проумяха борбата за по-високи доходи на народонаселението, защото, когато си удобно защитен от действителността с тлъста заплата и луксозен офис, започват да те вълнуват единствено философските битки, нали така?

И тази разделителна линия в медиите стана кристално ясна през 2013 година, когато две философии се сблъскаха в напрегнатия въздух на столицата. През януари същата година в България избухнаха мощни социални протести. Високите сметки за тока се оказаха онази искра, която подпали България. Хората излязоха в опърпани черни колони из цялата страната. И точно на тези протести се появи призрака на истинското полицейско насилие, защото вечерта на 19 февруари полицията съвсем истински си би някои от събралите се хора. На другия ден Бойко Борисов подаде оставка. Нито един представител на грантовата политическа прослойка не се появи на него. Грантовата журналистика също не го забеляза, а там, където го отрази беше, за да се уплаши от него. В искането за намаляване на цената на тока тя с ужас чу някакво варварско клокочене срещу пазарната икономика по принцип и това я някара с писъци да изчезне в мрака.

През лятото започна друг протест - този път срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това върна грантовата журналистика в играта, защото хранениците на чужди фондации и пари видяха шанс през протестиращите да осъществят поредното политическо инженерство и да върнат градското дясно в играта. Колкото и да се стараеха медиите, колкото и да напъваха всякакви медийни недоносчета - протестът така и не успя да излезе от София. И то не, защото в него отсъстваха морални основания, а защото цялата колективна грантаджийска гласа се опита да се направи, че зимните протести не ги е имало. Точно тогава основният мейнстрийм на журналистиката стана антисоциален и започна издълбаването на пропастта между традиционните медии и българския народ. Никаква руска пропаганда не стои в основата на този процес. Грантовете разрушиха доверието, защото изкривения медиен фокус напълно торпилира доверието на хората. Телевизиите също тръгнаха да се давят, защото от един момент нататък престанаха да се интересуват от това какви анализатори канят и се преизпълниха с идеологически работници, които през тези участия трябваше да си изкарват хляба, а не дължат истината на българския народ.

От тогава темата за грантовете интересува хората, но едва днес тя проби своя път до политически елит за ужас на всякакви журналисти, захранени с чужди пари. В рамките на няколко дни чух десетки безпомощни писъци по темата. Грантовете, казват с вой техните получатели, били прозрачни. Дали е така обаче? На пръв поглед можем да научим колко пари са попаднали в определена медия. Но знаем ли какви са условията за този грант? Или американците са единствените ходещи ангели в този прекрасен и гневен свят и не искат срещу парите си абсолютно нищо. Дават ги ей така в името на свободата, ценностите и вярата в либералната демокрация. Знаем ли дали получателите на тези пари не ги използват, за да разразстват своите бизнес-империи, за да се превърнат в същинска олигархия, но зализана по западен образец и получаваща покани за приемите в американското посолство за 4 юли? И как става така, че парите за тази "истинска журналистика" винаги отиват в ръцете на носителите на една-единствена идеология, която до скоро служеше да съживява политическите проекти на градското дясно след всеки техен пореден епичен провал?

Дали грантовете дават поле за обективна журналистика можем да съдим по едно издание, чийто главен редактор наскоро се прочу печално заради арогантното си, истерично, невъздържано и тъпашко поведение в едно студио. Ако човек си направи труда да проследи всичките статии на този човек, наричан отдавна маг Пепи, ще види, че той не е написал нищо вярно по отношение на войната в Украйна. Още в първата седмица на конфликта предрече, че Русия ще фалира до месец. Три години по-късно този фалит май е отложен за следващия век. Но всички му текстове за такива. Грантовата мотивация не е мотивация за търсене на истината, а за налагане на определена "истина". И разликата е между небето и земята. В единия случай имаме журналистика, а в другия случай щедро финансирана пропаганда. И точно външните пари развратиха журналистиката у нас и я превърнаха в елитна кол-гърла на властта. Заради това писъците на грантовите усвоители звучат смешно. Те са по-виновни за смъртта на журналистиката дори и от Делян Пеевски, защото от години насам подменят автентичната народна реалност със своята. Резултатът е обществена катастрофа. Защото представете си какво дъно е умнокрасивата журналистика щом хората предпочитат да се информират от какви ли не блатисти сайтове само да не е от нея. 

Това е катастрофата на грантаджиите у нас, техният разрушен свят. 

Но отварянето на дебата за чуждите пари за първи път от години ни дава възможност да проветрим оборите на журналистика, защото мнозина превърнаха тази смрад в удобен начин за прехрана. 

Сигурно пак ще го правят, копрофагията съвсем не е толкова рядка, колкото ни се иска, но обществото получи представа за реалната картината в медиите. 

По писъците ще познаете злите сили. 

По писъците...

 

Спекулата – малката мръсна тайна на българския преход

 

Един от най-големите симптоми на политическата криза у нас е инфлацията на всяка идеология – от идеята за световна революция (българската национална душа вярва в индивидуалното спасение) до либералните конвулсии срещу корупцията (носителите на този плам просто твърде много приличат на хора, които искат да се доберат до хранилката). Вероятно заради това политическите протести в България никога не водят до конкретен резултат, а замърсяват пространството с трафаретни клишета отвъд, които няма ясна програма.

Това провали протестите от лятото на 2013 година. Опитът за национално обединение на улицата бе разрушен от десните костюмарчета, които видяха в недоволството шанс да извадят градското дясно от гробището. Романтичните призиви за морал в политиката, съдебна реформа и писането на манифести и харти по никакъв начин не разклати кабинета „Орешарски“, напук на колективната жълтопаветна митология. Орешарски бе свален от ДПС, които директно се договориха с Бойко Борисов. Механизмите на властта в България се оказаха твърде банални и съответно неуловими за уличните интелектуални пърформанси.

В малко по-различен капан се оказаха масовите протести от 2020 година. На площада за първи път се оказа леви, десни и националисти, но в такъв гръмокипящ коктейл от политически визии нямаше как да се роди автентична програма за бъдещето. Резултатът – хората възвисиха парламентарно една телевизионна партия, която обаче нито можеше, нито знаеше как да се справи с наследството на Борисов. И така няколко последователни управление нито изчегъртаха ГЕРБ, нито успяха да положат основите на някаква алтернативна държавност, която е встрани от паяжините на корупционните схеми, вечните интереси и похитените институции.

Та точно заради това клишетата „съдебна реформа“, „държава с правила“, „реформа“ вече са фрази като сухопътни мини – те са взривили авторитета и бъдещето на една и две политически фигури, които днес обитават мазето на политиката и тънат в забвение.

Ироничното е, че точно обратно е положението със социалните протести. България не е Гърция, за съжаление, та когато протестира една социална група, всички да преизпълват площадите, но епичното недоволство от високите сметки за тока препълни улиците на страната в мъгливата и яростна зима на 2013 година. Тогава имаше протести във всички големи градове на страната, а полицията си биеше съвсем истински, но протестиращите през зимата не бяха медийни глезльовци, които да се оплакват. Но точно след такъв сблъсък навръх 19 февруари, когато на Орлов мост в София се ля кръв, Бойко Борисов подаде оставка и на първото му правителство не стигнаха само няколко месеца, за да изкара пълен мандат.

Очевидно в България протестите работят, когато искат нещо конкретно, точно, ясно и това желание се изрази в много хора по улиците. След това зимно недоволство правителството на Орешарски, напук на очевидните си недостатъци, стана първия и единствен досега кабинет, който предприе законодателни и административни мерки за намаляване на цената на тока. Обръщам внимание – за намаляване. Защото пазарните телевизионни муджехидини постоянно ни повтарят, че в пазарната икономика нямало пътека назад. Очевидно има, когато хората го поискат.

Този дълъг увод бе необходим, за да се спрем по тема, която мелодраматично отсъства от новините, но която е на път сериозно да разклати за пореден път обществото (умните и красивите не ги броим – с тях така или иначе трябва да се занимава Агенцията по вероизповеданията). От половин година насам цените в България скачат драматично и всеки един гражданин го усеща по изтъняващия си портфейл. Този индивидуален потребител обаче бива посечен моментално от данните на НСИ, които се опитват пропагандно да твърдят, че инфлация няма, поскъпване няма, България съществува насред нормален икономически цикъл. Бъдете щастливи, бъдете щастливи, както би поетично би иронизирал Вапцаров в тази ситуация.

Нотка на някаква трезва мисъл в ситуацията внесе вицепрезидентът Илияна Йотова, която първа от висшия политически етаж призна очевидното – поскъпване има, то е абсолютно нелогично, а хората все повече недоволстват от нея. Вицепрезидентката дори го изчисли на около 30 процента. И макар, че част от икономическите анализатори веднага тръгнаха да оспорват нейните данни, техните мозъчни експлозии няма как да успокоят автентичните усещания на хората. Един продукт, който си купувал за левче през есента на миналата година днес струва между 1,30 и 1,40, че дори и повече.

Но нека да ви дам малко конкретни цифри, защото човек много трудно може да ги систематизира, освен, ако не разполага с два дни и прекалено много свободно време. Между декември и януари токът е поскъпнал средно с над 8,5 на сто. Водата  с около 4,5 %. Хлябът е поскъпнал средно с около 40 на сто, а брашното с 11. Киселото мляко е скочило с над 7 на сто, а кромид –лука с близо 30%. Поскъпнали се мобилните услуги, газовото подаване, водата и всичко, което се сетите.  В отчетите на НСИ всичко това се обвива в някаква мистична математическа мъгла. Приамаме, че луксозните яхти изобщо не се поскъпнали, но човек обикновено отива до магазина за кофичка мляко и хляб, а там увеличението разстрелва очите.

Йотова отиде дори една крачка напред като спомена думата табу за пазарните икономисти – думата „спекула“. Всъщност това, което се случва в България няма как да бъде окачествено по друг начин. Повечето от хранителните продукти са внесени в България преди месеци на едни цени, а днес садистично те се продават на съвършено други. Това е класическото определение на спекула и България е пленник на спекулативни практики и картели от много отдавна.

Тук обаче пак опираме до политическа шизофрения. Защото дори и минималният опит да се противопоставиш на това пазарно хищничество ражда жесток медиен отпор. Мога да ви припомня нещо от личен опит – преди много години БСП се опита да прокара законопроект, който да поощрява продаването на български продукти от страна на големите търговски вериги. БСП е правила големи глупости по време на прехода и напълно си е заслужавала медийните камшици. Но по-жесток медиен картечен огън срещу социалистическата партия лично аз не си спомням, а каузата беше добра. Каузата беше да се даде глътка въздух на местните производители. Какво ли не прочетох за идеята тогава – това било архаичен комунизъм, БСП се опитвало да възроди ленинизма в икономиката. Същото се случи и когато по времето на КОВИД-19 БСП пак предложи антиспекулативни мерки и фиксирани цени на някои стоки. Текстовете бяха върнати от президенството, но това стана след медийни конвулсиите, които имаха епичен размер. И отново се атакуваше самата идея, че има спекула. При свободния пазар това било само илюзия.

Всеки опит за регулация на този процес досега е катастрофирал  доста мощно и то само, защото огромни финансови интереси са посичали всяка възможност за закон в защита на потребителите.

Но днес като че ли има някаква светлинка в тунела, защото идеята за бойкот на големите хранителни вериги акостира и в България, след като мина като буря през целите Балкани.  Тази инициатива отново бе превърната в обект на въоръжена атака, въпреки, че в нея няма нищо политическо, а идва от изтормозените потребители, които така и не получават отговор как така българите плащат по-високи цени за храните или поне близки до тези в Западна Европа, въпреки катастрофалното неравенство в доходите.

Всъщност спекулата е малката мръсна тайна на целия български преход. Спекулата като основен икономически механизъм за съдирането на по три кожи от обикновения гражданин и инструмент за държането му във вечна бедност и блато от неравенство.  Проблемът е, че всеки път, когато някой се опита да даде политически и икономически отпор срещу подобни всевластни капитали, получава по два милиона телевизионни лакеи, които да ни обясняват в каква заблуда живеем и как трябва да изкореним комунизма от главите си.

Очевидно е, че краят на политическите протести не донесе нищо добро за страната. Т

ой ни вкара в цунамито от избори, все по-разочароващи и разочароващи. 

Заради това трябва да гледаме на социалното недоволство като на нещо позитивно. 

То е единственият двигател на истински промени в България. 

Дано и сега да е така.