Диагноза

 

Каквото й да се случва в тази вселена - отговорът на ген. Атанас Атанасов (известен с миниатюрния си псевдоним) е неизменно един и същ. Веднага да свикаме заседание на комисията за контрол на спецслужбите.

Шепа квартални луди твърдят, че има саботаж на великия ни самолет F16 - Анасов свиква заседание. От него излезе, че никакъв саботаж няма, но кой ти гледа такива детайли.

Осъждат много несправедливо българи във Великобритания - Мниатюрния веднага свиква ново заседание. Руските шпиони няма как да не се разтреперят от такава решителност.

Сега Христо Грозев пуска пореден пасквил, но Атанасов отново е на бойния фронт. Пак иска заседание, изслушване на шефове на спецслужби и безкрайно въртене на една и съща плоча.

Това вече е диагноза. 

Дефиницията за лудост е да правиш едно и също, а да чакаш различен резултат. 

Но Атанасов е недосегаем за природните закони. 

Той имитира дейност, за да трупа политически точки пред старите реститутки и техните шпиономански страсти.

Резултатът е политика на празни обороти, парламент, обезсмислен от съдържание и одиозни карикатури, които се опитват да си придават важност.

Маяковски навремето мечтаеше за заседание, които да изкорени всички заседания. 

Моята мечта е по-скромна - едно заседание на комисия, което да забрани на Атанасов да прави каквито й да е заседания. 

Защото диагнозата му отдавна е ясна.

 

2 юни - ден за почит, преклонение, мъка и надежда

 

Всеки 2 юни е ден за почит, преклонение и спомен за онези, които бяха толкова велики и така изпреварили времето си, че още стоим на техните рамене, за да можем да гледаме към различни хоризонти.

Христо Ботев и неговите другари, неговите съратници от различни епохи, направиха така, че България да я има.

Те зазидаха своите думи в основата на българския дух и в основата на нашите мечта за различен свят. Свят без робия, свят без иззедници, свят в който за всеки да има място и никой да не е забравен.

Точно заради това всеки 2 юни е и ден за равносметка.

За задаването на онзи болезнен въпрос - достойни ли сме за онези, които се жертваха за нас.

Следваме ли техните завети?

Щеше ли Ботев да се чувства добре в днешна България с неговия огнен дух, безстрашие и абсолютна нетърпимост към всяка еснафщина?

Отговорът няма да ни хареса.

България още воюва за своето достойнство, но не е ясно дали някога ще го намери.

Нима борците за нашата свобода биха се радвали на страната с африканско неравенство, работещи бедни и отчаяни хора, заклещени в усмирителната риза на вечни дългове, бързи кредити, ниски заплати и постоянна несигурност.

Свободата е важна, тя лежи в основата на едно общество, но нима може да бъде свободен един човек, който няма хоризонти пред себе си и живее ден за ден в името на простото оцеляване?

Това са въпросите, които можем да открием и в поезията на Ботев.

Точно за тях се сеща Никола Вапцаров, когато пише стихотворение за Ботев. Там един работник му казва, че Ботев не е в митологията, а в мъката на отрудения човек, в изтерзаните от бедност работници, в онези, които превиват гръб от тъмно до тъмно, но така и не получават шанс. Там е скрит истинският Ботев, онзи, който пребори времето и зададе правилните въпроси.

Тези въпроси ни терзаят и до днес.

Защото със своята саможертва Ботев ни даде урок по съпротива.

Падайки безстрашно на връх Вола той показа толкова епично единство на живот и идеали, че ние винаги ще бъдем в дълг към неговата памет. Защото той завинаги ще остане символ на онази различна България заради, която си струва да умреш, на онази сънувана страна заради която всяка жертва е оправдана. И това разяжда обществото ни днес.

Точно в 12 часа днес видях как много хора спряха колите си насред движението и излязоха навън, за да отдадат своята почит под воя на тъжните сирени.

Точно в този миг изпитах гордост и мъка.

Гордост, че съм част от народ, който въпреки самоубийствената вълна от нихилизъм, която се опитаха да ни инжектират, никога не предаде своите истински кумири и запази най-чистата и свята памет за тях. И мъка, защото този народ заслужава различна съдба.

Днешните българи заслужават да видят страната си, осъществена спрямо заветите на истинските герои, а не пленник и заложник на политически мижитурки, които не биха съществували в погледа на нашите истински светила. Това е надеждата, която ме крепи днес. В най-големия исторически мрак Ботев имаше сетивата да мисли не само за свободата, но и за различно устройство на света. И смятам, че тази ботевска искра е жива, тя пламти все още в погледите на хората, в погледите на всяко едно поколение и знам, вярвам, надявам се, че един ден тя отново ще се превърне в онзи пречистващ пожар, който ще разстави всичко по местата му.

Това е 2 юни.

Денят на надеждата.

Поклон пред паметта на великите!

 

Кой поведе битка и с 24 май?

 

Дълги години овъртолени в паяжината на прехода, много десни интелектуалци с токсични плюнки на уста и маниакален блясък в погледа ни обяснаваха, че не 3 март трябва да бъде национален празник, а 24 май. "24 май", казваха те, "е консенсусна дата, това е празник на националната ни азбука, на нашите букви и дух и по отношение на тази дата няма разминаване, различия и драми". 

3 март трябваше да бъде забранен и забравен, но за сметка на това 24 май сияеше в тяхната визия като фар насред море от мрак, начин да пренапишем историята по нов начин и да изтръгнем русофилските селяни от техния корен. 

Поне така твърдяха доскоро.

На този 24 май от обаче от една реч на деканът на Факултета по славянски филологии и поетеса проф. Амелия Личева разбрахме нещо съвсем различно. Нейната проповед, богохулствено дръпната пред паметника на Кирил и Методий в София, беше нещо средно между опит за манифест на окаяният десен интелектуалец, озовал се насред геополитическо земетресение и вой на съзнанието, даващ основания за сериозна диагноза. В тази реч проф. Личева за първи път призна, че дори и по отношение на този празник няма обща визия в обществото. Едните, казва с презрение тя, казвали, че е важно само националното, глобализмът е национално предателство, въздигали в култ "псевдопатриотизма". Другите към които се числяла и професоршата разглеждали българския език като защита на "национално в контекста на универсалното" (каквото й, по дяволите, да означава това). "Българският език е част от европейското семейство, на него говорим за родното, но и за Европа, за света", допълва още като мрачен месия поетесата-професор.

Оттук-нататък текстът й започва да звучи като симфония на гъстия мрак, тя го претрупва с имена, за да очертае някакъв свой въображаем терен на автори, които прекрачват българския език и влизат в глобалния литературен бульон и класации, неизвестно под какъв номер и място. Дебатът за големите и малките езици вече бил излишен, защото ние живеем в някаква политическа утопия в която националните езици не са важни. И заради това даже и писателите вече са на второ място. На първо трябва да поставим преводачите - нашите факли в мъглата на историята, които разрушават езиковите граници и ни карат да живеем в общата европейска теротория на някакъв отвъден, несъществуващ европейски език, където всички са равни. Това е много по-голяма утопия от утопията на комунизма. Комунизмът беше осъществляем на някакво икономическо ниво, докато фантазията на Личева е като романтично видение на хормонясала гимназистка. И това не е опит да се присмиваме над мечтателите и фантазьорите, просто във въртопа на това видение се вижда, че професоршата всъщност вижда българският език като пречка, като огнена усмирителна риза, която вечно тормози духа на десния интелектуалец у нас. Заради това трябва да намерим мостовете извън него, защото в своя най-чист и кристален вид, езикът ни, нашата азбука, са знак за много различна цивилизационна принадлежност.

Ето това е голямата драма. Новата българската интелигенция живее в перманентен комплекс от въображемият Запад и е вечно разтревожена от всеобхватния Изток. Но всичко това е само видение, израз на мащабното усещане за непълноценност на тези, които превърнаха университетите в интелектуални балони и заживяха в самодостатъчните си политически видения, без истинска връзка с реалността.

А истината е мното просто и очевидна. България е част от Европа, най-автентичната част от Европа, но и, слава богу, не е изсечена по западния калъп. Тук има поле за автентичност и хаос, който ужасява интелигенцията, но спасява колективната българска душа.

За Личева това е болка, страдание и ужас.

Кървава баня на духа.

И тя започва да търси в мъглата имена, които да я вадят от кошмара - Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Иван Кръстев, Георги Господинов, Илия Троянов. Тя ги фантазира като някакви универсални посланици и говорители на нейната българска прослойка към света, без да осъзнава, че всъщност не просто чертае поредното разделение в обществото, я се опитва и да го превърне в канон.

Тук наистина имаме истински ценностен разлом.

Петър Увалиев (който присъства в речта на професоршата, но вероятно се върти в гроба от ужас  чуваше в българския език древния тропот на конницата на Аспарух. Личева не може да чуе в него дори звънтенето на грантовите монети.

Няма как езикът ти е да мост към света, ако не си опознал националното, ако не си избродил дълбините на собствения си език и самосъзнание. Не можеш да полетиш, без да си научил да ходиш. И Хабермас е невъзможен за проумяване, ако не си преминал великият път от "За буквите" през Вазов и всички останали в размирните 19 и 20 века, да та стигнеш до романите на Милен Русков. Това отказват да разберат всички псевдоинтелектуални бастуни, които виждат в 24 май още един повод за перманентно мрънкане.

След като човек премине през чистилището на една такава объркана реч се замисля, че все пак трябва да благодарим на проф. Личева. Тя поне на глас каза онова, което полуинтелигенцията в България от години си мисли и доскоро споделяше само под сурдинка. Но, разбира се, най-простоватите й представители отдавна се опитват да го изразят на глас. Много преди Личева, през 2016 година писателят Захари Карабашлиев, политическият комисар в издателския бизнес у нас, беше написал една статия, озаглавена "Какво празнуваме, когато празнуваме 24 май". И в нея буквално се казва следното: "Тази наша азбука е пречка за общуването ни с останалата част от света, а също и препяствие света да общува с нас...Да отдаваме почит на славянските букви е като да се кланяме пред тухли и варов разтвор, а не пред човешкия гений, който може да гради с тях...Славянската писменост сама по себе си не означава нищо".

Това е мнение на медиен и моден писател, което показва не само абсолютна неграмотност, но и тотално бездарие. Славянската писменост е значима, защото тя е знак за идентичност, за историческо самоопределение, за духовен размисъл, който е изпреварил времето си. Вероятно ден на латиницата няма, но българската азбука е ключово събитие за наешото самоопределение и всеки, който не го разбира всъщност ни предлага историческа смърт и безкрайна амнезия. Българските букви са почитани, защото всеки нормален човек не усеща това като изпадане от голямата цивилизация, а като реален и значим културен принос в историята на човечеството. Но всякаква интелектуални емигранти, които узурпираха медийните пространства искат да ритнат този темел от националното самосъзнание и те прекрасно знаят, че без него няма да остане нищо. Няма да има кой да предлага идеи и разбирания, защото, когато изгасиш светлината на един народ, той рано или късно потъва в миналото.

И заради това 24 май е важен празник. Ттова е светлата дата на нашия дух, бляскавият ден, който очертава онова безкрайно поле на езика и съзнанието, които ни превръщат в истинско историческо явление. Светът е важен, но България не може да си позволи да го приема на колене и с изплезен и изгладнял интелектуален език.

Ние сме нашата азбука, езикът е нашата мисъл, буквите са гръбнакът на мисълта. Точно тези, нашите букви. Които са по-различни от буквите на западната цивилизация, но са си наши и са ни завещани от предци далеч по-интелектуално мощни и могъщи от захарикарабашлиевците по днешните ширини.

С други думи - от самото начало на подлия преход, нито един от безкрайните мрънкачи никога не е искал 24 май да бъде истинският национален празник. Това е било само димка, опит за подмяна на истинския разговор за бъдещето на този народ. Днес Амелия Личева иска да издигнем паметник на преводачите, защото според нея един автор е значим само, ако може да се впише в европейските културни пространства. Тоест да е безличен, нечетим и разглезен, точно толкова, колкото го раздава Георги Господинов из безкрайните си интервюта, едно от едно по-скучни. 

Всъщност, ако една литература е фиксирана само в образа си навън, тя никога не би могла да осъществи себе си, защото, ако нямаш читатели у дома си, трудно ще ги откриеш из претрупания европейски пазар. 

И това е голямата драма на нацупените професорши - без националното тях нямаше да ги има. 

Амелия Личева използва българските букви, за да стовари върху всички ни своята драма. 

И точно заради това 24 май в неговия изцяло национален смисъл ще пребъде!

 

 

 

Един кмет като Краля-Слънце

Държавата - това съм аз. 

Този безсмъртен нарцистичен лаф на Луи ХІV май е тайното мото на кмета на София Васил Терзиев.  

"Общината - това съм аз". 

Само и единствено по този можем да възприемем нацупеното терзание на градоначалника, че общинските съветници имали наглостта да правят предложение по бюджета на София.

Терзиев не само се оплака от това, той се изкара жертва на политически заговор и прехвърли вината за това буквално върху целия Общински съвет. София не е еднолична корпорация на един милионер. 

София е жив организъм, а бюджетът е въпрос на разговор и преговори.

Само, че Васил Луи ХІV не проведе нито един разговор, с нито една група в СОС. И накрая започна да скубе коси, че му провалят бюджета. 

А може и да е отишъл да си поплаче в "Поршето", знае ли човек.

Проблемът е, че това вече не е управление. 

Това е спектакъл на неподражаемата некадърност на един случаен човек. Той твърди, че орязване от 80 милиона на капиталовите разходи би срутило общината. 

Която разполага с близо 3 милиарда лева. Ето това имаме насреща си - един второстепен актьор, абсолютно безпомощен и овъртян в кълчищата на собствените си глупости. 

И както ефектно каза Ваня Григорова: "Икономическото мнозинство” се разширява с всеки месец. Скоро извън него ще останат само Терзиев и Василев. И ще си пращат сърчица".

И софиянци само това ще получат. 

Бъдете убедени.

"Архитекти на хаоса" - епичен телевизионен онанизъм

 

"Това е опит да се осветлят механизмите по които се овладява реалността". С подобно помпозно и мегапатетично начало започва нещото като филм и нещото като есе "Архитекти на хаоса" на някаква журналистка от БНТ Мая Димитрова.

Не бих отделил 29.05 минути от времето си да гледам тази боза, но понеже моите любимци от психодясната фауна вдигнаха горно "до" за това произведение, си реших, че си струва да се жертвам...

И не се излъгах.

Психодясната емоция е като гайгер-мюлеров брояч - винаги ще ти препоръчат нещо толкова токсично, радиционно, вкиснато и смръщено, че да ти се доповръща.

"Архитекти на хаоса" не е журналистика.

Честно казано не е и пропаганда, защото е твърде нелепо.

Това телевизионен онанизъм в чиста форма.

Първо - от него аз така и не разбрах как се овладява реалността и най-важното - кой е този демон, който я овладява?

Кой?

Във филмчето няма името на нито един сайт или "архитект" - всичко е разказ по картинка, самовлюбена фантазия за хардкор десни зомбита.

Само, за усетите нивото на "журналистика".

Есето почва с модулираните думи на някаква "Радка". Тя е представена като (хохохо) "трол, нает от "Машината".

Някаква безизвестна преподавателка после обяснява, че "Машината" това били хиляди сайтчета, които "размножават в хиляди пъти една и съща новина".

Тук авторкесата веднага пуска скриншот - новина срещу кмет от ПП-ДБ, който оценявал пищните гърди на българска моделка.

Изпълних се с възмущение срещу "Машината" - тя не знае ли, че всички десни кметове са небинарни, безполови, джендър-неутрални индивиди.

Ама после видях, че кметът на "Лозенец" наистина е хвърлял похотливи погледи на моделка и дори е оценявал нейните прелести. "Машината" ли е виновна, че алкохолът и интернетът не са добра комбинация, а?

 Но всичко това не пречи на бг-експертката да направи извод, че пропагандата води битка с реалността.

Уау.

Точно в този момент разбираш, че срещу тебе не стои никакво репортерство, а банална комсомолска разработка. Защото подобно мислене предполага, че в България няма никакви проблеми, никакви поводи за недоволство, никакво различно мнение, а всичко това е продукт на подлата руска пропаганда. Ама кои са носителите й, бе? Кои? Кои?

 Във филма има само общи фрази, политическа помия и нито един отговор. Това е филм-поръчка при това създаден така калпаво, че ще искам компенсации за безнадеждно изгубения ми половин час от живота. Ние живеем в рай, но пропагандата ни го разваля. 

Гадни руснаци.

Веднага след излъчването на тази мелодрама мрежата се изпълни с гневни викове, че БНТ са се опитали да цензурират филма и заради това са го забили малко преди полунощ. Няма да защитавам БНТ, но съм убеден, че всички там осъзнават, че това нелепо поръчково есе е толкова слабо, че е срам за телевизията. Авторкесата е намерила 3-4 българи абсолютно неизвестни и е хванала за цвят някакви англичани, които дрънкат безподобни глупости на общо основание.

БНТ, убеден съм в това, не е имала избор дали да пуска или не филма. 

Но са се постарали да го забутат късно, за да не пада още имиджа на телевизията.

Ах, тази всесилна "Машина", останала неосветена, как вреди на ходещите съвести...