(един банален празничен разказ за вечното щастие, който ако някога публикувам значи вселената работи по нелогичен начин)
Невероятно е това, че снегът може да изглежда скучен и гаден, кален и глупав, мръсен и странен, точно когато всички магазини пламват с разноцветни лампички, а бляскащите реклами отчаяно се опитват да те захвърлят в нещо наречено "коледен дух", ако правилно съм интерпретирал вселенските знаци.
Снеговалежът изглежда отвратително особено когато го наблюдавам от терасата на квартирата си и отчаяно не искам да вляза обратно в стаята. Там, вътре ме чакат единствено вестници по масата, недопрочетената книга "Възможност за остров" на Мишел Уелбек, един фас от цигара, която исках да изпуша, за да приличам максимално на страдащ киногерой, сборник на поети-сюрреалисти, изобилстваш с шамански фрази като "ти си толкова невероятна пролет моя!", пуснат компютър, който върти единствено песента "Далай лама" на Рамщайн и една омачкана възглавница, която подозирам, че е попила моите кошмари и постепенно се е превърнала в свръхреално чудовище и само чака да заспя, за да ги прати обратно при мен.
В такива мигове можеш да разчиташ единствено на кратко бягство и то на един заснежен балкон, който не води наникъде.
Ето сега смятам да ви застрелям с едно признание за самия мен. Аз съм щастлив! Не ме бъркайте с онези олигавени меланхолици, които не знаят какво да правят. Моето щастие ври в гърдите ми, така че предколедният проблем пред който съм изправен е - има ли шанс един щастливец да се забавлява в свят отрупан с тъжен и мръсен сняг.
Живея на третия етаж и времето не достига на такава височина. Балконът е част от различно измерение. Мога да изкарам пет века тук без светът да се промени. Това е празник.
Отдолу стоят група младежи, които си подават една цигара. Нейното пламъче проблясва кротко докато обикаля мрака подобно на шантава комета. Ароматният дим идва до мен и едва под негово влияние осъзнавам един факт - годината свършва. Това не означава нищо, но за мен е особено радостно. Гадна година, но успях да запазя вътрешното си щастие. То гори. Бляска. Кипи.
Съжалявам, че нямам бинокъл, защото докато вали сняг е хубаво да надничаш в прозорците на хората като галактически воайор. Ето остреща - една жена тъжно бърка с черпак в някаква тенджера с особена форма. Коледно настроение. Зимна екцалтация. Обичам такива мигове. Защото съм щастлив.
Мога да гледам тъжната си съседка с години. Тя не е хубава, но в нея има очарование. Обикновена е, а това я прави да изглежда неустоима понякога.
Добре де. Знам. Трябва да ви говоря за друго. За мен.
Обаче ме е страх. Страх ме е спотаената болка да не пропука слънчевото стъкло на моето щастие. Да се вреже в него като метеор и да ме разпръсне из пространството. Тогава балконът и празникът едва ли ще имат значение...
Аз съм щастлив, важно е да го запомните преди да ви разкажа всичко останало.
Младежите, които си подават цигарата, не стават по-радостни, което е странно. Обикновено в такава група се чуват смях и приказки на висок глас. А сега - точно преди Коледа - тревата не им носи ентусиазъм, а очевидно ги запраща в дълбоки бездни, в които никой не желае да наднича. Сред тях вече има напрежение, което се долавя дори и от другото измерение на балкона на който тъпея.
Съседката ми отсреща също наднича към младите на поляната. Искам да й помахам с ръка. Смятам дори да й пратя въздушна целувка, която да обиколи пространството. Не го правя, защото телефонът в стаята ми звъни. Трябва да отида и да го вдигна, въпреки, че не искам. Почти подозирам кой може да ме търси, но знанието не ми носи радост.
- Здравей, как си? - гласът от слушалката ми звучи непознато, въпреки че единствено и само него исках да чуя в продължение на месеци.
Изпускам една гадна въздишка. Не мога да кажа нищо.
- Никога не съм подозирала, че ще е толкова трудно да ти се обадя - продължава жената от другата страна на телефона. Стискам зъби. Дори скърцам с тях. Мрак и ужас.
После само за кратък миг определям цялото си бъдеще, свивам го в ръката си и трясвам телефона. След малко той пак звъни. Гласът е същия.
- Не мога повече - прохлипвам аз. Отсреща няма реакция. Защото много е вероятно телефонът изобщо да не е звънял, а да е звънял единствено постколедният ми мозък.
Навън звездите блестят повече от красиво. Дори приличат на комети - толкова бързо се носят по затъмненото небе и оставят следи зад себе си.
Усещам във въздуха новия дух на празника. Бездната в мен желае да си поговори с някой. Тогава бързо набирам "Справки" и искам телефона на съседката си отсреща. Да, дори и знам името...
Дълго чакам някой да вдигне. Сигналът пиюка в мрака и чака да бъде забелязан и уважен.
- Ало! - тя говори с уморен и обикновен глас.
Толкова е очарователно, че не знам какво да кажа.
- Не се сърдете - споделям след космическа пауза - но съм толкова щастлив, че просто трябва да си поговоря с някой...
- Кой се обажда? - подозрително шепне съседката ми отсреща.
- Ако погледнете през прозореца си можете да видите насреща моята тераса. Това съм аз. Трябва да си поговоря с някой.
- К-какво? - заеква възхитително моята обикновена обожаема.
- Просто искам да си поговоря с някой. Празници са, а аз се чувствам бездънен. Аз съм бездна, която вика през пространството и се ослушва за събратя...
Естествено тя затваря преди дори да съм приключил фразата.
Тепърва обаче всичко започва. Грабвам изпод дюшека скритият там пистолет и излизам на терасата. Вали сняг.
Тя, моята нощна симпатия, все пак не издържа на изкушението, отваря прозореца и се взира право в мен. Не знам дали ме различава в мрака. Заради това й махвам с ръка. После хладнокръвно вдигам пистолета и стрелям към нея.
Първият изстрел не улучва. Само прозорецът й се пръсва на парчета. Вторият обаче е съвършен. Куршумът изписва гениална траектория и се впива в обконовеното й и много пленително лице. То пламва от червенината, която се излива.
Времето на терасата ми започва да тече. Нахлувам във вековете през които отсъствах даже и от себе си.
Закъснелите ми и празнични години идват с кипене и революция. В един миг осъзнавам всичко.
После естествено се събуждам. Стаята ми е хладна и тиха, а празникът се изнизва като гузна любовница.
Пистолетът все още е в ръката ми. Разбира се, че не съм стрелял с него. В миговете на щастие обаче е добре да усещаш оръжие в дланта си.
Телефонът звъни. Естествено, че не звъни. Просто пак си представям всичко. И празника, и града, и себе си, и облаците, и снега, и далечните блокове, и минаващите самолети, и филмите, които гледам, и музиката, която звучи, и локвите, и целият безкраен свят...
Значи ето как ще процедирам с живота си оттук-нататък.
1. Трябва да си дочета книгите и поезията. Да изслушам песните в пуснатия компютър.
2. Да си направя силно кафе и да му сложа прекалено много захар.
3. Да изхвърля цигарите, които така и не успях да изпуша.
4. Да отворя вратата на апартамента и бавно да я заключа след себе си.
5. Наистина бавно, защото мигът е театрален и важен.
6. После да се спомня за онази книга на Платонов "Щастливата Москва" и за главният герой в нея.
7. В тази перфектна повест един човек изпълнен с щастие и пълноценност се запилява сред хората с друго име и забравя за себе си...
8. Може би така трябва да направя и аз?
9. А най-добре е да си измисля друг живот и ново щастие!
10 Да, така е най-добре!
