Кмет и топ-модел

В живота си обикновено избягвам да завиждам на властниците.
Това е добрата позиция, защото осигурява душевен комфорт, а и дава възможност за солидна доза оптимизъм от време на време.
Вчера обаче за първи път демоничния пламък на завистта към столичния кмет ме прониза. Прочетох някъде, че Бойко Борисов щял да се срещне с топ-модела Ева Хрецигова. Ето това си е за завиждане. Ева Херцгова е един рус блян, една жена, която намеква, че в тази вселена все пак са възможни и съвършените неща. Но като обмислих добре ситуацията стигнах до извода, че подобна среща крие рискове за Бойко Борисов.
Мъжете принципно не се отличават с много сдържана фантазия. Дори и кратка среща с красива блондинка вероятно би замъглила политическия поглед на кмета. Кой тогава ще говори за предсрочни избори и постоянно ще чертае планове по медиите как ще се случат? Кой ще обвинява тройната коалиция за дъждовете, залезите и липсата на български хитове по МТВ? В този смисъл Ева Херцигова днес е основната опасност за ГЕРБ. Тя може да пречупи летящия старт на тази формация като отклони лидерът й от правия път.
От тези мисли стигнах и до друг извод. Бойко Борисов и Ева Херцигова си приличат като обществени фигури. Никой не се вслушва особено в това, което казват, защото в повечето случаи то не се родее с върховете на мъдростта. Кметът и топ-моделът са натоварени по-скоро с визуални задачи - тяхната функция е да демонстрират, да бъдат иконични, да служат като плакат. Останалото трябва да се подразбира. Но все пак, ако трябва да избирам - аз съм спечелен за каузата на Ева Херцигова. Надявам се повече хора да направят моя избор. Светът ще бъде нормално място когато топ-моделите вземат надмощие над ченгетата....

Цялата власт - на недоволните

В България от известно време насам нещо ми прави потресаващо впечатление. Не знам защо е така, но в нашата страна живее едно огромно количество от недоволни хора. Тези мои сънародници винаги са ядосани за нещо. Те гласуват и прецакват нещата. Те говорят по медиите и от думите им излиза, че България е едва ли не африканска държава. Те проявяват политическо съзнание само, за да си намерят чудотворец в когото да вярват три месеца преди да го намразят.

Неусетно цялата власт мина в ръцете на недоволните. Говоря за цялата медийна власт. Понякога се дразня, че медиите вървят по този път, но те угаждат на читателите си. Недоволните хора в България сега гласуваха за ГЕРБ, както преди това част от тях бяха "за" Волен Сидеров.

Прекалено често виждам недоволните хора. Те не живеят бедно. Те живеят единствено в катастрофиралите си светове. Такива хора ме дразнят, защото никога няма да бъдат в мир със самите себе си. Това са нецялостни личности. Като се замисля, аз не виждам други глобални разлики между нас и европейските страни освен нечувано екстремното количество на вечно недоволните, които искат техния глас да кънти из общественото пространство.

Аз мога да приема дори това, че недоволните гласуват за идиоти, защото вероятно не намират никакъв друг начин да изразят собствения си фалит. Но това, което преля чашата за мен е прокрадващия се в последните дни фалшив морализъм. Не бях готов за вълната от неразбираема за мен злоба срещу един плакат на Азис и неговият медиен приятел. Признавам си, дори не бях обърнал внимание на това, че такива билборди има. Вълната от злоба и обществено лицемерие, която се изсипа обаче беше последната капка. В крайна сметка фигури като Азис ще има във всяко общество. Българското общество обаче понякога като че ли живее в собственото си средновековие все още. Тъпо е. Дразни ме. Същото се случи и с едно нещастно девойче от Външно министерство, чийто задник бе обсъден по страниците на всички медии. На това девойче сигурно не му пука, защото то е имало куража да пусне еротичните си снимки в Интернет. Мен ме вбеси обществената реакция. Всички говореха за девойката все едно е Усама бин Ладен... Недоволните искат винаги да бъдат чувани. И техният глас кънти.

Според мен точно заради недоволните България е доникъде. Защото провалените (и с този термин нямам предвид неуспелите в живота, а хората, които хронично не могат да намерят смисъл на съществуването си) виждат собствената си идентификация единствено в исторически смисъл. Заради това всеки опит да оценим наново историята си, или пък да се разделим с някой от митовете и халюцинациите, които са ни внушавали се посреща с толкова ярост и мрак.

Недоволните повсеместно са окупирали всичко. Писна ми от недоволни, честно казано. Човек трябва да знае как да бъде щастлив, дори и не всичко да е наред. Иначе просто ще се проваляме постояннно.

Защо да ми пука за китайската поезия?

Преди няколко дни прочетох едно двустишие от, оказа се, най известният древнокитайски поет Су Шъ:

Няма я цинската държава, прасковата цъфти,
и потокът тече както преди

В това стихотворение веднага си личи особеният поглед на поета - човешките дела, изкуствените нямат шанс да оцелеят, но природата, онова, което е естествено винаги ще оцелее.

Този възглед принципно е чужд на цивилизацията към която принадлежим ние. Нашата цивилизация сляпо вярва в човека и заради това той винаги е бил в нейния център по един или друг начин. Китаецът, древният такъв по-скоро, гледа звездите и осъзнава, че той няма шанс пред тях. Когато се съизмерваш с неумолимия ход на природата, трябва ли да ти пука за теб самия? Руският критик Александър Генис нарича китайската поезия "вечното настояще". Този израз много ми хареса.

Осъзнавам, че нашето общество винаги е живяло единствено и само с идеята за бъдеще. Животът такъв какъвто трябва да бъде е отложен за след години. Ние се примиряваме с настоящето, защото плакатът на бъдещето се мержелее по магистралата. Фантастиката като литература е израз на този копнеж. Може би в древен Китай фантастиката щеше да е неразбираем жанр, защото всичко там опира само до настоящето. Само до миговете днес с които трябва да се научиш да живееш.

Днес ми е интересно да чета китайска поезия. Тя е един сбор от мигове, които са видени от поета, но единствено и само като част от днешния ден. И заради това приличат малко на музика. Приличат на миговете в които стоиш пред нова планина и осъзнаваш колко по-голяма е тя от теб. Александър Генис казва: "Китайската поезия е словесно изкуство, което надмогва словото"
Сигурно е прав.

И сега вече ще дам отговор на въпроса в началото. Възприемайки битието в състояние само на настояще, на древнокитаеца принципно е чужд революционния поглед, защото промяната е нещо мимолетна и много след като тя бъде забравена прасковите пак ще цъфтят и дъхтят из полетата, а реката ще ромоли без да й пука за мимолетните промени на още по-мимолетните хора. Този поглед на древен Китай е великолепен. Той обаче може да бъде опасен.

Когато за първи път прочетох стихчето на Су Шъ ме порази едно чисто политическо откровение (знам, знам, трябва да се лекувам! :))! ) Китайската държава дълго време е пребивавала в състояние на тихо спокйствие и екстатично съзерцание на околностите. Обаче рано или късно настоящето настоява да се превърне в минало и идва отприщения поток на промяната. Китай стана страната на културната революция и хунвейбините...

Няма нищо по-красиво от илюзията, че можеш вечно да пребиваваш в настоящето, недокоснат от промените в света. Това сигурно се доближава до кротката представа за пълна вечност. В този смисъл древнокитайската поезия е красивият прозорец към един свят, който не можа да се състои, но ние сме благодарни и на това, че все пак можем да надникнем в него. В този свят най-голямата сила са цъфтящите праскови, които нагло показват, че красотата им е непреходна и метафорично се плезят на заснежените върхове на неподвижните планини...