Wednesday, December 26, 2007

Дядо Мраз vs. Дядо Коледа

Ако искаме да разкажем историята на последните 18 години като приказка, вероятно трябва да се спрем на сблъсъка между двата свръхмитологични образа - дядо Коледа и дядо Мраз. Ако търсим разделителни линии между сега и тогава, това ще е една от първите разлики. Преди "с червените ботушки" потропваше дядо Мраз, а сега в нощта между 24 и 25 декември се твърди, че през комините се прокрадва дядо Коледа. За него запознати казват, че се смеел с доста небългарския смях "хо-хо-хо!".
Двамата старци са като две отделни вселени, между които лежат много индивидуални истории. Аз бях фен на дядо Мраз, защото в моето детство той ми носеше подаръци. И няма да забравя никога, че в Универсалния магазин в Стара Загора имаше механичен дядо Мраз (уникален по рода си тогава), който пленяваше въображението на всички деца. Този дядо Мраз по роботски размахваше ръце и с метален глас казваше: "Честита Нова година, скъпи деца!". Можех стотици пъти да чуя това поздравление, но не ми омръзваше. Все пак стоях пред чудо на техниката, а в онези дни тя не се променяше с днешната си светлинна скорост.
После ни изцакаха с факта, че този старец бил гадно изобретение на комунистите, а имало друг истински - дядо Коледа. Трябваше ми време, за да разбера, че даваният ми за пример старец е изцяло творение на "Кока-кола". Пък му викали и Санта Клаус.
Контурите на приказката започнаха да се оформят - просто ни предлагаха да минем от един измислен свят в друг.

В крайна сметка днес децата са радостни, защото има двама дядовци - единият им носи подаръци по Коледа, а другият на Нова година. Така, че младото поколение няма защо да го мислим, бъдещето е тяхно, те ще се оправят. Яд ме е за всички останали, които трябва да живеят с двубоя дядо Коледа срещу дядо Мраз в главите си. Наскоро едно проучване показа, че огромен процент от българите тъгуват за социализма. Някои гадно коментираха, че е глупаво да тъгуваш за опашките за банани и другите глупости. Никой не зададе най-важния въпрос - защо се случва всичко. Знам, че отговорът по някакъв начин е свързан с двубоя на двамата дядовци в нашите съзнания.

Thursday, December 13, 2007

Трите свята на СДС

През 1965 г. американският фантаст Филип Дик публикува едно от знаменитите произведения в научната фантастика - невероятната книга "Трите стигми на Палмър Елдрич". Дик по невероятен начин съчетава в творбите си американската следвоенна параноя със собствената си пристрастеност към наркотиците. Резултатът са мрачни, гъсти произведения, от които често струи отчаяние и хумор, черен като душата на масов убиец. Всяка книга на Филип Дик се откроява с преплетените в нея множество реалности - героите му често стигат до ситуация, в която не могат да направят разлика между сън и действителност. В "Трите стигми на Палмър Елдрич" тази ситуация е доведена до логичен завършек - на земята е произведена нова дрога, която позволява на всеки човек да се оттегли в собствена реалност и да не излезе от нея. Трите стигми всъщност символизират различните светове, през които минават героите.
Сетих се за книгата на Дик миналата седмица, когато СДС стана на 18 години. В собствения си път тази партия също мина през три свята, които в крайна сметка я доведоха до състоянието, в което е днес.

Първи свят - романтичен

В този свят, в началото на 90-те години, СДС не беше партия, а действителен съюз от различни формации - еколози, стари дисиденти, консерватори, демократи, радикалдемократи, както и немалко привърженици на социализма с човешко лице. Нещо в този дух дори се мярка в първите програми на сините.
В този свят СДС имаше шанс да бъде по-различна формация. Шанс, който красиво пропиля. Как да си обясним нормално, че съюзът, който възникна в името на демокрацията, изведнъж се задръсти с лидери, които си повярваха, че идеята почва и свършва с тях.
Така синята романтика свърши прекалено бързо и бе заместена от невероятни с ексцентричността си конструкции като града на истината и стачкуващите в него 39 народни представители. Трябва често да си спомняме за тези първи дни, когато романтиката на СДС бе пометена от параноя в големи размери и разнищването на вътрешни врагове. Ненапразно се сетих за Филип Дик - той е майстор да улавя подмолните чувства, да ги усилва и да ги запраща към читателя. Седесарите от първия период вкараха партията си в антиутопичния сценарий на преплитането на подозрения, съмнения, клюки и компромати в здрава сплав, която не можеше да бъде пробита.

Втори свят - силов

Когато разсъждаваме за историята на СДС, този втори свят е най-страшният, защото тогава партията се превърна в опасност за себе си. Фактът се потвърди от всичко, което виждаме днес. Двама лидери белязаха този период - Филип Димитров и Иван Костов. За тях може да се говори много и малко, в зависимост от гледната точка. Ако трябва да търсим ефектни сравнения за управлението на Димитров, наум ми идва едно - класическо торнадо в Средния запад на САЩ. За девет месеца управлението на Филип Димитров мина като торнадо и заложи огромна част от дефектите, които се проявиха по-нататък. В партиен план, нека си припомним, СДС се беше превърнал в генератор на новини за отлюспване, среднощни заседания на ръководството и централа за мрачни физиономии.
Костовото лидерство често е анализирано, за него са изписани десетки статии, но искам да се спра на един аспект, който изглежда дори еретично. Костов пое държавата в труден момент и това не може да бъде отречено, въпреки че десните пресолиха супата с хвалби за премиерството му. Моето скромно мнение обаче е, че истинската криза на държавността започна именно при Костов. Неговото управление на практика се подигра с надеждите на много българи, които го бяха подкрепили. Именно сините стартираха масовите практики на корупция, фалшива приватизация и спад на общественото мнение в държавните институции. Опитът на Костов да концентрира повече власт в ръцете си беше чудовищен удар и върху българските общини, които през по-голямата част от годината се чудеха как ще скърпят пари за заплати на учители и лекари. Този силов свят се самовзриви, защото си повярва, че е вечен. Седесарите около бившия премиер станаха жертва на вечна илюзия, която има способност да се промъква като зараза в сърцата на политиците - илюзията, че личността не зависи от политически идеи и че сама по себе си е отговор на всички обществени въпроси.

Трети свят - хаотичен

Истината е, че от всички СДС-та досега най-много ми харесва последното. Вероятно в мен се е задействал механизъм, който всички домакини чувстват, докато гледат сапунени опери - страдащият е симпатичен, дори и да не ти се иска. Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков всъщност белязаха търсенето на нова идентичност на партията и отчаян опит на това СДС да влезе в истинската реалност, а да не пребивава в параноичния си свят, пълен с чудовища, скелети и дребни интриги.
Все пак на 18-ата годишнина на тази партия не можем да не отбележим положителното. За първи път чувам седесари, които успявaт да вкарат разум в безумието на иначе остарелите си идеи. Единственият път на СДС, който ще изведе партията извън земите и световете на параноята, ще е пътят, в който сините изцяло ще скъсат с конфронтационното си минало и маниакалност. Когато СДС разбере, че е в един свят, в който има противници, но няма врагове, партията ще е направила първата стъпка към радикалното освобождаване от миналото. Според нобеловия лауреат Октавио Пас с душа се сдобива единствено онзи, който е минал през чистилището на историята. Може пък СДС по някакъв начин да се е одухотворило след всички драми? Ще видим.


Култовите герои на синята партия

В героичното минало на СДС се мяркат не една и две фигури, които обогатиха българската политическа комедия. Задължително е да си ги припомним, защото просто така трябва.

Един от тях беше председателят на Демократическата партия Стефан Савов, който беше един от малкото хора в сините редици, все пак опитали да се съпротивляват на тоталитаризма. В демократичната политика обаче той се прояви като изявен комик. Хората и до днес помнят някои от неговите изяви като председател на 36-ото народно събрание през 1991 г., както и актьорските му опити да се направи на пребит от митинг на левицата. Няма да си кривя душата - харесвах Стефан Савов, но не заради политическите му идеи, а заради това, че като преводач от испански брилянтно беше превел страхотната книга на Че Гевара "Мисля за безсмъртието на революцията".
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна.
Кой може да забрави и гневната радикалдемократка проф. Елка Константинова, която стана дори министър на културата. Доста компетентната като литератор и критик дама за съжаление по никакъв начин не прояви тези си качества в политиката. Бях дете, но съм запомнил Елка Константинова с писъците й в пленарна зала, че комунистите пак бият и то заради някаква обикновена депутатска кавга. Историята се оказа странно отмъстителна, защото Константинова стана жертва на юмруци. Те обаче бяха на седесари, които й се нахвърлиха пред "Раковски" 134 в годините, когато СДС се разделяше с бой и кинжали със своето минало.
Сега покрай драмата в НДСВ от мрака на историята отново изплува и името на Стоян Ганев. Като боен седесар и външен министър той се прочу с желанието си да съди Съветския съюз, въпреки че в тази държава е завършил своето образование. Кой не помни и отецът, завършил ядрена физика, Христофор Събев, който се прочу с почти шаманските си бдения със свещи и странния си поглед.

Monday, December 10, 2007

Извратеният рай на Борис Виан

Тези дни имах странно литературно преживяване. Опитвах се да заспя, а сънят по никакъв начин не идваше. Такива мигове са протяжни и тъжни, но този път вместо да си мисля за глупости започнах да си мисля за литература. Тогава изведнъж реших, че трябва отново да прочета "Сърца за изтръгване" на Борис Виан. Скочих, взех си книгата и за четири часа я прочетох отново. Най-смисленото нещо, което съм правил от години. Тази книга може да бъде четена на много нива, но тогава в среднощния си литературен унес, аз родих моя собствена интерпретация, която вероятно е банална, но просто трябва да я запиша.

"Сърца за изтръгване" е велика книга за нещата, които се случват край нас, това е книга-сън, бълнуване, книга, която гради собствена вечност. Действието се случва в едно неопределено време, в един неопределено село. Сюжетът дори може да се разкаже като приказка.
Имало едно време една река и в нея хората изхвърляли срама си. Имало и един лодкар обречен да вади от реката срама на всеки и да го поема на плещите си. Хората му плащат в злато заради това и същевременно го презират. Да, точно за това се разправя. За един град в който срамът може да бъде хвърлен в реката, а един лодкар е обречен да събира този срам. Това е основата на романа. Останали без срам хората вече не могат да различават доброто от лошото и се държат гадно, защото без срамът си са добили невинност. В
селото в живеят само ангели, тоест хора които не правят разлика между добро и зло - те изнасилват бабички, разпъват коне, бият деца, понеже има кой да поема срама им.
Това е раят, който Виан описва. Той не прилича на нищо друго.
В романът се мярка и един психоаналитик. Той е роден възрастен и празен. През цялото време иска да бъде напълнен с чувства. Той е психоаналик-вампир, защото изсмуква чувствата на хората, но вечно е недоволен.
В "Сърца за изтръгване" се появява и една майка на тризнаци, която презира мъжа си, задето й е причинил такава болка при раждането. Според мен от тук Виан започва да пародира Библията при това го прави целенасочено. Препратките към това са очевидни. Само, че неговата Дева Мария мрази мъжа си и отделя цялата си любов на своите три деца. Тези три деца по някое време се научават да летят, но майка им започва да ги пази като зеницата на очите си, държи ги в клетка, защото не може да понесе мисълта, че нещо ще им се случи.
Казвам ви - Виан пише библия, за един рай, който ни непонятен, извратен, маниакален, параноичен, но носи всички характеристики на рай.
И както действието на романа си тече в нормалното време, изведнъж Виан ни запраща насред вечността, където месеците носят имена като янрил, декарт, марюни, появяват се дати като 348 юлиември, вечността е дошла и не си тръгва.
Както й да е, прочетете книгата, Виан е гений. Въпросът ми е друг. При така описаният рай, къде е Господ - най-необходимият елемент на един рай?.
Господ, мисля аз, е онзи тъжен лодкар, който събира срама ни от реката, не го забелязваме, презираме го, а той е един тъжен, забравен господ, почти безсилен и безсмислен, и поради тази причина трогателен.
Ако това звучи тъжно, значи съм се провалил да ви обясня Виан.

Friday, December 07, 2007

Топ 7 на омразните ми книги


И аз като всички видях опита на книжарници "Хеликон" да направят списък на 15-те книги без, които не можем. Няма да коментирам окончателният списък сега, а вероятно ще му посветя отделна тема. Но в днешния брой на в. "Култура" видях една доста интересна статия на авторката Милена Цветкова. В нея тя изразява своите опасения срещу такава една подборка. Но там прочетох, че Умберто Еко готви сборник на име "Непрочетените книги". Идеята ми се видя интересна, защото обикновено говоря предимно за книгите, които харесвам. Сега ще се опитам да обобщя книгите, които според мен не ми донесоха нищо. И така моята класация на гадните книги:


1. "Алхимикът" от Паулу Куелю.

Категорично една от най-ужасните книги, която някога съм чел. Лигавият сюжет, простите изречения и абсолютната тъпанарщина на текста направо ми забиваха пирони в мозъка. Идиотията на тази книга бе толкова голяма, че със стиснати зъби реших да я изчета докрай, за да видя дали поне на края няма да се случи нещо. Естествено, нищо не стана. "Алхимикът" е рядък случай на класическа литературна отрова. Трябваха ми три дни, за да се съвземе след този терор на абсолютната простотия. Оттогава дори не докосвам книгите на Куелю...


2. "Фрагменти" от Атанас Далчев.

Колкото и да не ми се иска българин също попада в моята класация. Всъщност може в нея да има и други. Още като ученик когато попаднах на стиховете на Далчев (част от тях не са толкова лоши, има и едно-две стихотворения, които са доста добри) усетих, че в неговата естетика има нещо, което доста ме смущава. По-късно когато прочетох "Фрагменти" ми стана ясно какво е то. Далчев е един законодател на абсюлютната скука. Всичко, което може да бъде скучно в поезията при него е възвисено до ранг на абсюлотна норма. Особено е дразнещо е това, че цяло едно поколение университетски преподаватели се опитаха да изградят своеобразен ореол около Далчев и да го обожествят, което е адски гадно. Не си губете времето с разсъжденията на Далчев - просто не стават.



3. "Шифърът на Леонардо" от Дан Браун.

Също книга, която прочетох с върховни усилия. Естествено прочетох я, защото по едно време усетих как всички издигат фалцетно глас "Дан Браун е явление. Суперкнига". "Шифърът на Леонардо" е една банално, скучно, протяжно и глупаво книжле, написано изцяло вероятно за американци. Браун добре се е погрижил да не би случайно някой детайл да остане неизяснен и някой по-нетърпелив янки да захвърли книгата по-рано. Сюжетът е доста глупав, при това изцяло преписан от редица книга на тема - Христос - Мария Магдалена - Църква - Тамплиери - Конспирация. Мой приятел се пошегува, че единственото оригинално нещо в този роман е краят в който главният герой на практика преспива с пра-пра-пра-пра-пра внучката на Христос. Направи ми впечатление, че в едноименният филм по книгата моменът с чукането на края срамежливо е пропуснат.


4. "Дневникът на Бриджит Джоунс" от Хелън Филдинг.

От самото начало имах проблем с тази книга. Вероятно не можах да схвана нито една част от хумора в нея, защото съм мъж, въпреки, че ни виждам как сюжетът би могъл да бъде забавен и за жена. Книгата ми вървеше толкова равно, така предсказуемо и монотонно, че все едно имаш усещане как ритмично блъскаш главата си в бетонна стена. В някаква възгоржена статия за този роман срещнах изречението, че който искал да разбере изцяло душевността на съвремените жени, трябвало да прочете книгата. Да, ама според Филдинг съвременната жена има само три интереса - пиене, секс и хазарт. Всъщност аз ни виждам нищо лошо в изброените интереси, но съм срещал доста жени, които имат и много други социални пориви и заради това Филдинг нещо ми издиша като автор. От сблъсъка си с тази книга обаче извадих ценен урок - не докосвам чиклит.


5. "9.99" от Фредерик Бегбеде

Умишлено слагам тази книга тук, въпреки, че тя всъщност не е лоша, а и аз, независимо от критиките си, чета повечето книги на Бегбеде. Слагам я тук обаче, за да се оплача от една дива тенденция във френската литература, която адски ме дразни. Тази книга е показателна за нея. Тя е концентрирана върху драмата на един материално задововолен французин, който видите ли не можел да открие смисълът на съществуването. Тази егоцентрична фиксация, така характерна за Бегбеде, а да не говорим за Мишел Уелбек (него няма да го слагам в този списък, въпреки че също заслужава) е невероятно дразнеща. Мама му стара живееш в една от най-уредените държави в света, със стандарт недостижим да три четвърти от хората, ами не държим да слушаме колко си скофтен. Френската литература беше добра когато намираше начини да бъде стилистично различна и иронична, ама не държа във всяка нова френска книга да чета колко е гаден света. Просто е тъпо.


6. "Естествен роман" от Георги Господинов.

При внимателно четене на тази книга (аз обаче достигнах някъде едва до 40-ата страница) ясно ще разберем защо в България още дълго време няма да има стойностна литература. Този роман стана факт по времето когато всички твърдяха, че страната ни няма да влезе в постмодерната литературна епоха. Тогава всички медии се взряха в първия попаднал им роман, който се самообяви за нещо ново - творението на Георги Господинов. То е нарцистично, сляпо, клиширано и изпълнено с нещо, което межем да наречем фалшива псевдоинтилигентска меланхолия, което прави романа особено отвратителен. След този роман Господинов не написа друг, защото, за да сътвори първата си творба "писателят" изчерпа целия си жизнен опит. И край. "Естествен роман" е естествен край. Особено шокиращо за мен е, че писателите тип Господинов на практика нямат познания за страната вън от обособеното пространство, което наричаме "жълти павета". Те са слепи за всичко и резултът е книги, които не се четат.


7. "Войникът и държавата" от Самуел Хънтингтън.

Ето една книга, която толкова сериозно ме стресна, че дълго време с ужас размишлявах над нея. Това е едно от най-налудничавите четива писани някога от човешка ръка. Бащата на идиотската идея за "сблъсъкът на цивилизациите" е създал на практика една библия на неомилитаристичния западен фашизъм. Американският идиот Хънтингтън твърди, че американското либерално общество няма да оцелее, ако не е защитавано от един реалистично консервативен кръг от военни. На практика в неговата тоталитарна визия войникът стои по-високо от държавата, защото можел да предвижда злото заложено в човешката природа и знаел как да реагира на него. Книгата е такава дива възхвала на армията и нейните качества, че всеки нормален човек ще се почувства отвратен, възмутен и шашнат. Ако българин бе написал такава книга, на 15-ата минута след нейното публикуване щеше да се появи в списъка с най-издирваните престъпници от ФБР, а американските самолети щяха да получат мисия да бомбардират страната. Между другото всички книги на Хънтингтън показват, че един идиот може да търпи развитие и да се превърне в два пъти по-голям идиот.

Tuesday, December 04, 2007

Как идва краят на света? (Терминатор 2 и Терминатор 3)



През 1991 г. известният режисьор Джеймс Камерън режисира суперфилмът "Терминатор" 2. Сега разбирам, че като го гледаме днес можем добре да разберем какво се случваше в света. През 1991 г. Америка тържествуваше - страната беше победител, светът навлизаше във фаза наречена "край на историята" (въпреки, че самият автор на това илюзорно понятие по-късно се отказа от него), купонът изглеждаше безкраен, а американците бяха като богати туристи, които се плацикат в басейна на огромен кораб, недосегаем за времето, за вселанета, нито за злите сили в тази вселена.
Всичко това можем да разчетем в "Терминатор" 2. Защото филмът е щастлив. Бате Арни Шварценегер и момчето, което един ден трябваше да поведе хората срещу машините разказаха играта на лошият терминатор, който можеше да приема всякакви форми. Показателно е, че филмът свърши с това, че ядрената война бе предотвратена. Светът беше спасен и всичко трябваше да свърши с това....

12 години по-късно обаче режисьорът Джонатан Мостоу режисира филмът "Терминатор" 3. Годината е 2003. От него можем да разберем, че в САЩ се е случило нещо ужасно през тази декада и малко отгоре. Всичко онова, което беше бляскаво в Т2, вече го няма. Филмът е депресивен, тъжен. Това, което можеше да бъде спасено преди -човечеството, земята, изведнъж се оказва невъзможно. Героят разбира, че независимо от всичките му усилия, той не е в състояние да спре хода на историята и атомната война е неизбежна. Това, което може да направи терминатора е да го вкара в противоатомно скривалище и да му даде шанс да преживее свършека на света...
Това състояние можем да наречем прилив на история. През 2003 г. американците вече оканчателно са застигнати от историята и дори един Терминатор (I'll be back!) вече не е в състояние да промени хода на времето.

За 12 години американската мисъл отново е навлязла в любимото си състояние на предвкусването на апокалипсис. Страх ме е е от хора, които предчувстват края на света. Стотици терминатори дори не могат да ни спасят от тях