Викайте полиция за Румен Радев

Претенциозността на сноба е най-кошмарното състояние на българския провинциализъм. И това си личи всеки път при сблъсъка с външния свят, който ни доказва отново и отново в каква наша самозатворена и кофти реалност живеем - място, където не проникват слънчеви лъчи и се носи политическа смрад на талази. В такава среда единствената възможна форма на живот е имитацията, а истеричният крясък и слюнките основен начин на комуникация. Което като минимум означава, че историческото време у нас не помръдва и е застинало в някакво токсично безвремие, което е размило границите и е коронясало претенциозните фукльовци. Георги Марков в "Задочните репортажи" с убийствена ирония е написал за враждата на двама режисьори, предизвикана от спора кой от тях да бъде наричан "българският Фелини". Спорът е за имитацията. Никой от тях няма какво оригинално да предложи. Те настояват да бъдат уподобявани на света, въпреки, че са интелектуални микроорганизми. Същото уви наблюдаваме и днес. Като миг на просветление това най-ясно си пролича на 1 ноември - празникът на будителите. Датата на която обикновено се сипят дежурни послания и от килера на българския език се вадят всички втръснали клишета и обилно се поръсват по белия лист. И точно тогава се чу един внезапен прилив на хълцания и виртуални киселини от ужас. Президентът Румен Радев бил казал, че "будителят не е интелектуалец по европейски образец".

Кошмар! Викайте полиция! Уведомете ООН! Алармирайте Жан-Клод Юнкер! Сезирайте Тръмп! Накарайте САЩ да обърнат ядрените ракети към нашата територия! Тука се ражда чудовищно посегателство срещу ценностите на градският лумпенаж, който се изживява като жълтопаветна космополитна буржоазия. 

Какво скандално точно каза Румен Радев? Той просто посочва нещо, което е време да изясним поне пред себе си докрай, за да разберем истината за миналото си. Днес сме се научили да злоупотребяваме с прилагателното "европейски", но е крайно време да се освободим от тази хипноза, особено, когато мислим историята си. В противен случай рискуваме да заприличаме на Росен Плевнелиев, който обяви Паисий едва ли не за родоначалник на Европейския съюз, докато Хилендарският монах си поставя много по-голяма задача - да пробуди своя собствен народ, да го впише в световната история, но с ясно съзнание за собствена значимост. Между другото, когато Плевнелиев тръгна да осъществява тази историческа гавра си направих труда да прочета "История славянобългарска" отново, но с конкретна цел, за да видя среща ли се там прилагателното "европейски". Няма го нито веднъж. Говори за Европа, но никога за нещо "европейско". Което е съвсем нормално за времето си - епоха за национално пробуждане на отделни държави, а не общностно осъзнаване на цял континент. Заради това днес да търсим назад в историята си и да откриваме модели на европейско поведение от днешна дата, е не само смешно, то е нелепо. Това е старата травма на българската душевност - да не би пък да има някаква самобитност, която да я отличи от света.

Всъщност будителите са ценни именно, защото не са по европейски модел. Те са наше самобитно явление, ярък знак за това, че в миговете на най-голяма чернота и безвремие българският народ е успял да надскочи веригите на робството и да се роди такива хора. В най-мрачната епоха да пробудиш един народ за собствените му корени, за собствената му култура, за собствената му вяра - пред нито един европейски интелектуалец никога не е стояла толкова голяма и мъчна задача. И едва, когато осъзнаем това можем да търсим своите начини да ги впишем в Европа, но не като повлияни, а като интегрална част от нея. Толкова е простичко, но може да бъде осъзнато единствено от хора, които не се срамуват да бъдат българи. А опасявам се, че една голяма част от тези, които днес рият с крак ненавиждат до дъно етническия си произход и всичко онова, което постоянно им дава знаци за него.

Балканската литература от началото на миналия век, почти до неговата среда, с удивително постояннство ражда един и същи сюжет и то много пъти. Хванете "Търновската царица" на Емилиян Станев или пък „Завръщането на Филип Латинович“ на Мирослав Кърлежа, или произволен роман, създаден на Балканите в онова смутно време и ще видите за какво говорим. Разказът винаги е за човека, който е отишъл в Европа да учи с надежда и мисъл за бъдещето, а връщайки се в родната си среда всички светли идеи рухват под мизерията на еснафската действителност. И този конфликт се дължи не на това, че балканските страни не прнадлежат към Европа, а че задачите на интелигенцията тук, на будителите е била съвсем друга. Привнесените отвън модели не работят, чуждите схеми се трошат като клечки за зъби, опитът да съществуваш в имитация се проваля с гръм и трясък. Това е сюжет за велика литература и повод за лирична драма на не един и двама. И всъщност можем да прочетем думите на Радев като призив за отстояване на идентичност, като порив за памет на хората по потретите и истинския смисъл на техния живот.

Между другото, ако тръгнем да натоварваме историята със съвременен контекст ще се получи доста странно упражнение, защото една голяма част от будителите ни са натрупали знания не в Западна Европа, а в тогавашва Русия. Христо Ботев учи в Одеса, Любен Каравелов минава и през Одеса, и през Москва, Добри Чинтулов учи в Одеса, Найден Геров - в Одеса. Примерите са много. Защото днес градския буржоазен лумпен си позволява да мисли Русия като страна вън от Европа, противопоставена на Европа, а чудо - тези за които настоява така отчаяно, че са европейци всъщност са получили образование там. Това е и добър отговор на всички, които днес се опитват да изкарат вечен враг на България. Тогава как така - най-светлите ни умове, онези, които посветиха живота си на възраждането на страната, получиха своето образование там?

Когато говорим за будителите може би винаги ще се налага да се връщаме към великолепната книга на Тончо Жечев "Българският Великден или страстите български", текстът, който по най-великолепен начин е описал трепетите и копнежа на онези дни. Един от величавите мигове на това Пробуждане е датата 3 април 1860 година, когато Иларион Макариополски чете службата на български език и изхвърля името на гръцкия патриарх от нея. Това е събитие само българско. В него не са намесени външни сили, няма чужди влияния - всичко е порив на българската душа. Не мисля, че има смисъл да описваме това като "европейско". Днес може да използваме спомените за онези дни като част от европейската ни идентичност, но ще е много пошло да прилагаме аршините на ежедневната политика от настоящето към толкова съкровени мигове и личности. Заради това беше добре, че някой се осмели да каже - будителите са си наша местна направа. Това е началото на българската интелигенция в нейния най-чист и смислен вид. Интелигенцията, която не презираше своя народ, а искаше да го изкара от мрака на духовната нищета и да му покаже различни исторически хоризонти. Интелигенция, която не се държи като елитен клуб на богоизбрани, а тръгва сред хората, за да им предаде своите пориви и знания. Именно тази връзка спасява нацията ни. И днес тези, които са обратното на будители, участниците в пърформанси, платените лакеи на чужди интереси и спонсорираните с грантове, нямат никакво право да пипат с мръсните си ръце в историята и да оставят мазни и потни отпечатъци там.

Всъщност, когато говорим за будителите винаги трябва да си даваме сметка, че днес повечето от тях щяха да бъдат потресени от тази неясна консуматорска плява в която се е превърнала една от част от българското общество. Будителството настояваше България да бъде равна на другите европейски народи не, за да изгуби опорите на своята идентичност или страната да се превърне във вечен изпълнител на чужди интереси, а да има народ с усещане за собствена значимост и смисъл. Паметта за тях изисква усилия и всекидневно посвещаване, защото твърде измамни са гласовете, които ще ни повтарят отново и отново, че патриотизмът е отживелица, а усещането за исторически корен трябва да остане на бунището на историята. Между другото - съпротивата на българския дух започва именно от противопоставането на размазването на идентичност. Тоест - винаги е време за будители. 

Особено сега.