Година на безвремието на суджука

Тъжно и тягостно е да се сравнява началото на 2017 година с нейния край. Годината започна с усещането за промяна, с надеждата, че ГЕРБ най-накрая ще бъдат отстранени от властта, а схемите им ще останат в мрачното минало и в прокурорските папки за бъдещи обвинения. На 19 януари при своята клетва в Народното събрание ген. Румен Радев се записа в политическата история на страната с култовата реплика към депутатите: "Остава ви още една седмица". И мнозина видяха в нея знак, че промяната е необратима, че тя се намира зад ъгъла и идва с бързи крачки и лиричен трепет. Това, уви, се оказа поетична илюзия. Разочарованията започнаха още с обявяването на състава на служебното правителство. Премиер Огнян Герджиков. Моля? Какво точно беше това - някакъв вуду-ритуал по възкресяването на НДСВ ли? Самият служебен премиер също направи и невъзможното, за да стъпче идеята за идваща промяна. Обещаната ревизия на втория кабинет на Бойко Борисов се сведе до доклад от няколко страници, постни като вечеря на Бъдни вечер, а дори и отмяната на поставлението, което даваше възможност за разселване на бежанци от опустелите села се случи измъчено и нелепо. Вече след изборите Герджиков блесна с прозрението се, че ако не е било служебното правителство най-вероятно резултатът от вота щял да бъде друг, тоест похвали се, че е помогнал на ГЕРБ да спечелят, а и си призна, че е гласувал за Реформаторския блок. 

Да, равносметката от вота на 26 март беше като удар със секира по главата. ГЕРБ отново спечелиха. Разбира се, резултатът не им стигна за самостоятелно управление, но за пореден път самодоволната физиономия на Бойко Борисов обикаляше телевизионните екрани и надеждите спряха дотук. Бързо стана ясно, че страната ще продължи да плува в безвремието и "стабилността", които са другите имена на голямата бедност и липсата на всякаква посока. ГЕРБ не е партия, а схема и заради това политическата паяжина на Борисов се опита да оплете и БСП в своите порочни кръгове. На левицата последователно бе предложено - Деница Златева да остане министър по европейското председателство в кабинета на Борисов, а след това и Корнелия Нинова да бъде избрана за шеф на парламента. И двете оферти бяха скрита оферта за коалиция, покана за съвместен танц с дявола, ако тръгнем да описваме ситуацията с библейски термини. БСП остана непоклатима, усетила, че хванеш ли се на това хора, то може да приключи единствено с болезнена смърт. Разказваме това, защото малко преди края на 2017 година ГЕРБ на свое национално събрание, отличило се с пълно единодушие, ама наистина пълно, по всички въпроси, записа в декларация, че няма да прави коалиции с левицата. И това прозвуча малко като "гроздето е кисело". Схемата просто се разпадна.

Създадената коалиция между ГЕРБ и Обедините патриоти много бързо доказа творческата си импотентност и безсилие. Красимир Каракачанов и Валери Симеонов осъществиха тийнейджърските си блянове да станат вицепремиери. Обаче управленските им качества много бързо се превърнаха в карикатурност. Особено при Валери Симеонов. Още в първите си дни на власт той успя да произведе репликата, че има майтапчийски снимки от Бухенвалд, заплете се в съдебни битки с Елена Йончева, които няма как да спечели, потъна в темата за стената по границата (наречена помпозно от него Великата Българска стена) и се отличи най-много в битката срещу шумните дискотеки по Слънчев бряг. Краят на годината заварва Симеонов в интересно политическо състояние. Той написа два статуса, за да реве, че е прекаран от ГЕРБ, а и в коледното си послание към ДПС Ахмед Доган даде заявка за участие във властта, ако патриотите ги няма, така че одисеята на ОП ще бъде интересна в началото на новата година. И като казахме Доган, той определено реши да даде своят дял в безвремието, да си припомни старото си минало на основен интригант на политическата сцена. Само с едно изречение почетният председател на ДПС хвърли в множествен оргазъм елитът на ГЕРБ и освети нещо,  което се подозираше от самото начало - коалицията е тройна, а даже и четворна и се състои от ГЕРБ, ОП, ДПС плюс активното участие на "Воля" в миговете в които са в тази реалност, а не в паралелното измерение на Веселин Марешки. ГЕРБ е схема, както вече казахме веднъж и сега в нея се включи и Доган. А като споменахме за схема, то 2017 година в нейната най-мрачна част ще се запомни с три отвратителни скандала - първо "Суджукгейт", когато депутатът Живко Мартинов официално бе разследван за оказването на натиск върху бизнесмен, за да получи 4 тона суджук. В случая се намеси прокуратурата, а ГЕРБ действаха като "Коза ностра" - напъдиха безгласния Мартинов от парламента и го оставиха да се оправя сам. След това гръмна аферата "Кумгейт", след разкритията на безстрашната Елена Йончева за роднинско-корпоративните кръгове около Делян Добрев в Хасково. Тази афера за пореден път освети какви са механизмите за влияние на ГЕРБ и как разбират властта единство като безкрайна консумация на ресурси. ГЕРБ този път обаче не пуснаха Делян Добрев да се оттегли. Гласуваха да остана депутат и то вероятно в нарушение на конституцията. "Всички обичат Делян" се оказа фразата на сезона. Малко след това от НС изхвърча и Антон Тодоров, самонарекъл се Мумията, защото заплаши с уволнение журналист в ефир. Изобщо това е ГЕРБ в целият им блясък. 

И нека да кажем няколко думи за левицата, защото 2017 година е и годината на БСП. БСП не успя да спечели изборите. Партията получи ударна енергия, но вътрешните проблеми се оказаха достатъчно силни, за да спрат полета към властта. Въпреки това обаче през тази година БСП се превърна в опозицията. В единствената опозиция, защото всички останали бяха всмукани в безкрайните телеса на ГЕРБ. Извънпарламентарните партии пък не ги броим, защото те се затънали в своите различни безвремия и мании и никакви ги няма по големите социални проблеми на страната. На тях им дай да плюят Путин и Русия. И Цацаров. БСП постигна няколко големи пробива в парламента, които няма как да не бъдат отчетени - отстраняването на Главчев от шефското място в парламента и отмяната на мораториума върху новите лекарства. На един терен, където всички се прегърнаха с Борисов, който реши междувременно да се прави на геополитик номер 1 на Балканите, да си опозиция се оказа тежка, но благодарна роля, защото хората не могат да живеят без надежда, а все повече от тях се надяват, че 2018 ще е последната година в политическата кариера на Бойко Борисов като глава на правителството. България не успя да направи нито крачка напред през 2017 година, оказа се заседнала в блатото на безвремието, но пък това дава една нова енергия за промяна. И когато тя дойде и се осъществи всички схеми ще се окажат безсилни да я спрат. И тогава ще имаме един оптимистичен поглед върху 2017 година - годината, която подготви чаканата промяна. 

Никак не е малко.

Хленчовете на един костюмиран олигарх

Ако човек прелети на фейсбук като бомбардировач над вражеска територия няма как да не засече една безкрайно повтаряща се тема в либералното, извънпарламентарно пространство. Това е нещо като колективен рев за съдбата на Иво Прокопиев, който се оказа в центъра на огромен скандал. Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество обяви, че запорира имущество и авоари за 200 милиона на олигарха заради приватизацията на "Каолин" и изведнъж все едно се отвориха вратите на някоя агенция за оплаквачки. Отвсякъде се понесоха хлипания и вайкания за съдбата на бизнесмена, за неговите издания и за какво ли още не. И понеже българите се оказаха непоклатими по тези тема и общо взето не изпълниха площадите в защита на бизнесимперията на Прокопиев, най-гласовите му фенове започнаха да измислят нови и нови опорни точки, за да изкарат олигарха жертва, мъченик и светец, който става жертва на системата.

А най-досадно от всичко е колективното вайкане и публично късане на коси: "Днес е Прокопиев, утре сте вие!". Това може да го роди само извънземен разум. Защото аз нямам 200 милиона да ми запорират и не се очертава такава перспектива в близките 500 години. И това не е злорадство над тъжното положение на един богат човек, а просто очевидна реалност. Между много от тези, които хлипат за Прокопиев и самия Прокопиев зее същинска социална бездна, която те отказват да признаят и да видят. Гледах едно телевизионно интервю на олигархът-костюмар по бТВ. И там той произнесе едно твърдение, което му се размина весело и жизнерадостно. Ох, леле, на стола да седеше някой друг бизнесмен, той щеше да бъде разкъсан от въпроси, съмнения и сумтения. При Прокопиев - нищо подобно. А унищожителят на "Каолин" обяви следното: "Започнах работа като журналист на 19 години, а на 21 основах първия си вестник". 

Кое ли е това издание в което заплатите за 2 години стигат на един човек да събере пари за цял вестник? Кое ли е това издание което поне е давало толкова доходи, че някоя банка да се излъже да даде мащабен кредит на Прокопиев? Костюмарът така и не изясни тази двегодишна дупка. Но фактът е факт - на 21 години Иво Прокопиев се пръква като издател и бизнесмен, а след това започва с неистова упоритост да трупа капитали, да участва в приватизацията и да се превръща във влиятелен бизнесмен с тежки политически, а и геополитическа връзки. Той всеки път изкривява лицето си като го нареках олигарх, но уви, така добре се вписва в определението за тази дума, че е обречен да я чува постоянно. 

Още по-възмутително е вайкането, че атаката срещу изданията на Прокопиев е атака срещу свободното слово. Първият рефлекс наистина е такъв. Трябва да се води битка за журналистическо многообразие. Това е важно и смислено действие. Но тук говорим именно за Прокопиев. Той има общо със свободата на словото точно толкова колкото Йозеф Гьобелс с истината. Изданията на Прокопиев са на много къса верижка и всеки миг в който бизнесинтересите на техния издател са нарушени, тези крепости на "обективността" се превръщат в бесни кучета, които хвърлят слюнки и зарязват всички пози за независимост. Ние знаем за това и от едно друго събитие. През май 2014 година на бял свят изплува един имейл на Прокопиев до неговите издания в който той буквално им диктува как да пишат по определени теми. Тогава темата е една - подозрението, че кабинетът на Орешарски смята да отнеме лицензите на ЕРП-ата. Прокопиев, който има пряк бизнесинтерес от енергоразпределителните дружества тогава пише цяла лекция до своите журналисти как да отразяват темата, върху какво да наблегнат. Олигархът дори наставлява подопечните как да плашат хората, че отнемането на лицензите ще постави под въпрос хиляди договори за доставка на ток. Да, "властелинът на свободното слово" диктува на медиите си какво да пишат и то пряко е подчинено не на обективната журналистика, а на всеядните му бизнесинтереси. Та заради това като чуя, че "Дневник" и "Капитал" са носители на свобода на словото ми идва да пусна това писмо на Прокопиев на огромен билборд в центъра на града, за да може всеки да види какво е разбирането му за свобода. Най-интересното е, че в писмото си Прокопиев показва, че знае, че сайтът "Медиапул" също ще пише по темата. А какво е общотото между неговия медиен Мордор и "Медиапул"? Ами - фондация "Америка за България". Така, че американските издания у нас са всичко друго, но не и еталон за свобода на словото. Те обичат да обиждат конкуренцията с определението "бухалка", но самите те са си жив боздуган. В онзи конкретен миг кабинетът на Орешарски бе направил нещо, което не се повтори в политическата история - свали цените на тока. А това очевидно е бъркало дълбоко в здравето и сметките на Прокопиев. И той използва своите издания като боздуган срещу интересите на хората. Толкова е простичко. И заради това не приемам и никога няма да приема позата му на защитник на свободното слово. Олигархът брани територия, а не ценности. 

В турнето си пред телевизионния екран Прокопиев изрече и други абсолютни лъжи. Мен ме впечатли тази - "Ако има някой, който се е противопоставял на властта в последните 10 години, това съм аз". Дано да не си вярва, защото, ако е убеден в тези думи трябва да потърси спешно лечение в болница. Прокопиев излъга изключително нагло. Мисията на неговото съществуване никога не е била да бъде срещу властта, а около нея. Както беше около Иван Костов след това се присламчи и към първото управление на Бойко Борисов. Там Прокопиев така се противопоставяше на властта, че си имаше персонални министри, част от които се отчитаха първо на него. И не само това - избраха му и персонален президент. Защото, когато мандатът на Росен Плевнелиев свърши май се оказа, че само Иво Прокопиев му е останал фен, всички други се поздравяваха, че петгодишния мъчителен кошмар свърши. Но по време на това съновидение няколко пъти беше ясно, че Плевнелиев и Прокопиев почиват заедно. В размирните дни на 2013 година изданията на Прокопиев, тези армади на свободата, бяха впрегнати да бълват политическата фантазия, че е възможно да изникне политически субект около президенството и Плевнелиев да се превърне в негласния идеологически лидер на напарфюримараната градска, снобска и нежна десница. Този проект се провали с гръм и трясък, но той разкрива друга тъмна страна на бизнесимперията на Прокопиев. Тя не е чист стопански субект, тя е политическа лаборатория, инкубатор за обществени генномодифицирани организми. Тоест да превръщате Прокопиев в знаме на морала е все едно да възвисите Азис за основен символ на българската култура. Дръжте се на ниво и дишайте по-дълбоко.

В средата на 2013 година, когато Прокопиев видя шанса си пак да се върне на бял кон в центъра на политиката покрай протестите на умните, красивите и богатите, той написа едно култово и халюцинаторно есе в "Капитал", което беше озаглавено доста помпозно: "България 2.0 срещу България "1984". В него костюмираният олигарх фантазираше, че е крайно време гражданите да използват мрежовите технологии и сами да творят политика. Тогава партиите щели да изчезнат и да се стопят от дневния ред на хората. Манифестът на олигарха е важен и до днес, защото това е един от малкото случаи, когато директно можем да надникнем във фантазиите на Прокопиев. В тази фантазия партиите ги няма, тоест държавата е отслабена максимално, а неговите бизнесинтереси разцъфват в тази мрежова утопия. Наречете ме параноик, но всеки път, когато бизнесмен тръгне да изкарва партиите глобално виновни и държавната непотребна, започвам да се оглеждам какво иска да открадне. Та припомняме този манифест, за да констатираме само, че авторът му май много не вярва в собствените си думи. Защото по неговите самопризнания в мига в който Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество го е погнала, той е потърсил, а вероятно и получил среща с премиера. Човек с чиста съвест не прави така. Автентичният борец не търси веднага начин да си спаси задните части, а влиза в окопа и воюва докрай. Прокопиев обаче е предпочел да отиде при Борисов и да види дали може да си плати, за да спаси кожата си. Изобщо България 2.0 се оказа неочаквано нежна и крехка и всички защитници на тази бизнес-империя трябва да го знаят. Защото не е ясно кога и как Прокопиев ще ги изтъргува без да му мигне окото. Той е способен на това. 

Да не кажете, че не сте били предупредени.

Вотът на недоверие - трябва ни яснота, а не синтез на лъжата

Трогателно смешно е и иронично тъжно човек да слуша напоследък интелектуалните напъни на свитата на Бойко Борисов. Парламентарните му талибани започнаха да изпушват като стари парни локомотиви и да раждат бисер след бисер. Поредният от тях гласи, че готвеният от БСП вот на недоверие бил "опит за саботаж". А изразено с политическият лиризъм на маестро Цветан Цветанов тази теза гласи буквално следното: "Този вот няма да мине и няма да разклати коалицията, но ще даде едно усещане у всички останали европейски страни, че България не е единна...". Велико. Значи не ги притеснява вота, ама видиш ли пред чужденците ще се получи едно неудобно такова. Подобна теза е върховен цинизъм, защото не припознава проблем в недоволния български народ. Той (народът) е пренебрежима величина, някакви си там мрънкащи лузъри, ама европейските костюмари няма да останат доволни и това тревожи чувствителния стомах на заместник-председателя на ГЕРБ, а и на председателя, ако съдим и неговите последни включвания в обществения поток на съзнание. Има една мисъл на бившия премиер на Франция Мишел Рокар, произнесена на форум на социалистическата партия, в миговете, когато все още беше силна. Тази мисъл трябва да бъде повтаряна постоянно, за да запушва псевдотезите за единството. Рокар става и обявява ясно: "Не ме интересува единството. На нас ни е необходима яснота, а не синтез на лъжата". Болезнено вярно. Много често прословутото "единство" е просто театър, политическа лъжа, която е разтеглена безпощадно във времето.

Как човек да бъде единен с хора, които престъпиха всички хуманни чувства и гласуваха за мораториум върху новите лекарства за онкоболни без капка свян? След това същите тези хора отхвърлиха и ветото на президента, отказвайки да чуят протестиращите, отказвайки дори да приемат факта, че са хора и, че един ден могат да изпаднат в същата позиция. Какво ще рече единство в такава ситуация? Не е ли по-добре да си единен с недоволни, с тези, които искат промяна, отколкото с властелините на статуквото, които така са се спаружили, че могат да раждат единствено видения за саботажи и да треперят да не би началниците отвън да вземат да разберат истината за българската стабилност и безвремие.

Вотът на недоверие е най-мощният парламентарен инструмент на една опозиция. И той не винаги е начин за сваляне на властта, а служи за поставянето на важна тема на дневен ред. Тема, която управляващите обикновено искат да заметат под килима. И заради това паниката в редиците на ГЕРБ относно вота е повече от учудваща. Това е или несхващане на основните принципи на парламентаризма, или е абсолютно неразбиране на идеята за демокрацията. Приемам, че европейското председателство е важно за страната. Но то не може да служи за безкрайно извинение за нерешените проблеми, затъващата държава, скърцащото управление. Председателството не може да служи като воал върху суджуците, шуробаджанащината, опитите Народното събрание да бъде изтикано встрани, а България да стане премиерска република с телевизионно управление. В този смисъл идеята, че видите ли ще се изложим пред чужденците, ако има вот на недовение е абсурда и нелепа. Председателството не е повод за отмяна на всички политически процеси или пък мораториум върху опозиционното поведение. То не е и алиби за продължаването на безумията, които правителството Борисов-3 трупа едно след друго на своята сметка - от споменатият вече мораториум до отварянето на нова възможност за концесия на летище "София", от аферата в НДК до драстичното вдигане на цените на водата. Ако ГЕРБ си въобразяват, че тези теми ще останат встрани, то значи наистина обитават алтернативно измерение. Защото дори и да нямаше опозиция, която да говори за тях, то хората ги поставят всеки ден, отново и отново. Достатъчно е някой министър отвори фейсбук, за да види какво се случва. За да усети гражданския гняв. И е дълбоко невярно, че чужденците изобщо не подозират за тези процеси и точно вотът на недоверие ще ги накара да прогледнат. Нищо не е по-далече от истината. Европа отдавна си затваря очите за случващото се у нас по една или друга причина, но ако сред чуждестранните делегации има хора с демократично мислене и ценности, те само биха приветствали вот на недоверие. Това е здравословният начин за правене на политика. Другото е в сферата на психиатрията, там, където има видения, саботажи, умишлени провали и други тъмни сенки.

Между другото - тезата, че се излагаме пред чужденците с вота и ни трябва единство се разпада и по друг показател. След много мъдрене правителството измъдри за приоритети: "консенсус, кохезия, конкурентноспособност". Кой българин се разпознава в тези приоритети, че да искат единство от него? Автентичните въпроси, които трябваше да адресираме са дали Европа ще е на две скорости и смятат ли богатите държави да се изолират в отделно купе? Ще ядем ли храни второ качество? А защо да не поставим и темата за най-бедния регион в ЕС - северозападния регион на България? Това не е национален егоизъм, а реално използване на дадената ни възможност. Всичко останало ще се само фотовъзмжности Бойко Борисов да си покаже новите костюми. И понеже никой не се разпознава в приоритетите на ГЕРБ, то вотът на недоворие има и медицински цели - да разтърси това потънало в собствения си кошмар управление и да го накара да обясни за корупцията, за роднинските кръгове, за всички останали далавери. Гостите отвън ще разпознаят в това автентичното европейско поводение. Не, не на управляващите. 

На опозицията.

Драматичните вопли на един късно открит доносник

Щях да подмина една много интересна информация, която засякох за първи път в Клуб Зет, но нещо ме накара да се върна и да я изчета открай докрай. Заглавието на дописката беше: "Професор от СУ с признание,че е бил агент на ДС: Беше ме ужасно срам". Зачетох се. В нея се разказваше за фейсбук-признанието на проф. Владимир Трендафилов за това, че е бил агент на ДС.

Между другото - чел съм някои текстове на Трендафилов и те винаги са ми допадали. Той знае да пише добре и да разказва увлекателно за литература. В други времена тези две неща щяха да са достатъчни, за да премълча това, което мисля за неговата изповед, но сега епохата е коренно различна. Търпях позите на всякакви бездария и интелектуалните изригвания на тема "ДС" достатъчно дълго време и именно признанията на Трендафилов би дават шанс да кажа няколко думи по нея. Те ще бъдат гневни и емоционални. 

Трендафилов очевидно разбира от литература. Нагласил е разказа си като трагичен роман. Невинният младеж, който е попаднал в мрежите на коварното Учреждение. Той не искал да сътрудничи, но две различни ченгета с перфидни тактики и различни форми на натиск го принудили да стане сътрудник и да приеме псевдонима Богдан. Човек направо да избърше една сълза. Но тогава младежът, блед, невинен, целеустремен и вярващ в светлото евроатлантическо бъдеще, се заклел, че нямало да допусне никой да пострада заради него. Тук вече навлизаме в някакъв разузнавателен сюрреализъм. Нека да дадем думата на самия Трендафилов, че следващото изявление не подлежи на преразказ: "Писал съм общи лафове и не съм цитирал или преразказвал застрашаващи някой човек изказвания – никога". Ох, какво да ви кажа - тази моралистична патетика ми идва в повече. Още повече, че тя е придружена с клетва - че ако някой намери нещо в обратния смисъл, то веднага да тръгвал да го оповестява, но авторът бил спокоен, защото знаел, че такова нещо няма. Трудно ми е да си представя, че някой би се заел конкретно да изследва аферата "Трендафилов", защото по този свят и без това има много мъка, но просто ми е трудно да приема централната теза, че той докладвал общи лафове. Ако това е вярно, то тогава в ДС са служили най-големите идиоти и глупаци и язък, че ни я разкриват толкова страшна и монументална. Значи бледият и невинен младеж им пише общи лафове, а те доволно кимат с глава и продължават работата с него. Това звучи ли ви автентично? Той отбивал номера, а гадните куки благо му се усмихват и чакат следващия донос или доклад с общи лафчета. Някой наистина ни взима за копърки. Проверих биографията на Трендафилов. Той е роден през 1955 година, а сам казва, че са го вербували на 25, тоест през 1980 година. След това намираме друг "героизъм" - че той отказал да сътрудничи в началото на 1989 година. Но това означава, че ДС цели 9 години са го "търпели" да им праща доклади с общи лафове. Вие вярвате ли на това? Ако е вярно, то тогава цялата сатанизация на ДС трябва да падне в съда. Че това е била организация на кандидат-писатели, които са тренирали общи лафове, ако вярваме на Трендафилов. В този текст ще изберем да изпитаме изключително здравословни съмнения в тези закъснели изповеди. И то основно поради една причина. Изповедта на преподавателя щеше да има смисъл, ценност и идея, ако бе направена преди много, ама наистина много години. В началото на прехода например. Или преди десетина години, преди още Комисията на досиетата да бъде политически факт. И никой не очаква от Трендафилов да бъде герой, но можеше, наистина можеше да се опита да се съпротивлява срещу медийната сатанизация на много хора, някои избрали да сътрудничат на ДС по убеждения, а други вероятно подложени на същия натиск. Но такива като него си мълчаха. Оставиха дежурните доносници по отношение на миналото да пръскат кал в промишлени количества и се надяваха пръските от нечистотия да ги подминат. Това обаче е невъзможно в абсурдно общество като българското. И сега мръсната пяна застига тези, които мълчаха и сега изповедите им звучат като повик за повръщане, защото е много късно, безнадеждно късно дори, за закъснели конвулсии на съвестта. 

Мен обаче ме порази друго. Понеже признанието на Трендафилов е направено във фейсбук, то там отдолу се е обадил и скандалния Стефан Тафров, бивш посланик на България в ООН, който, оказва се, пише извинителна бележка на своя приятел. Изведнъж Тафров приема познатия си за морален, въпреки сътрудничеството му с ДС и почва да разкрива беззаветната си вяра, че той не причинил зло никому. Интересно - вече има "наши" и "ваши" доносници ли? Всъщност винаги ги е имало. Хора, които стават и лягат с идеята за ДС като символ на вечното зло нямат никакъв проблем да споделят статиите на Иво Инджев, продукт на същата тази структура (др. Инджев, ако и сега напишете статия за мен и за това колко съм подъл, гаден, мерзък и как обичам Америка, ще ви черпя с бира "Балтика"). Тоест те по никакъв начин не целят изясняването на истината. Те просто искат да държат ключа към заклеймяването - кои са добрите и кои лошите ченгета. 

И понеже не е политик - този вопъл се съдържа и в едно друго откровение на Трендафилов: "Сигурен съм плюс това, че когато сте правили навремето закона за разкриване на досиетата, сте имали най-добри намерения да разграничите „добрите“ от „лошите“, „своите“ от „техните“, „свястните“ от „ченгетата“. Аз самият приветствах този закон, като се появи, и съм го одобрявал досега от потребност за справедливост. Но той не успя да обезвласти предишните, не ги лиши от каквито и да било изгодни социални позиции, а ето че сега ме удря и мен".

Човек направо да заплаче. Тук е разкрита цялата мизерия на дясната позиция. Че темата ДС не цели разкриване на обективната истина за миналото, а просто инструмент за политическо влияние. Ама ето, че един от "нашите" бе ударен и той опищя света с драматични писъци.

Разкриването на досиетата по този начин беше морално престъпление. Ама не защото Трендафилов го е казал, а въпреки него. Това е една от тежките исторически вини на БСП, защото тя стана съучастник на една шепа псевдоинтелектуалци, които като паразити се прикрепиха към тази структура и започнаха да я използват по недопустими начини. Никой не си направи труда да разграничи тези, които наистина са служили на държавата и тези, които са донасяли по най-долен и гаден начин. Дори ми се струва, че доносниците иззеха прокурорските функции и окаляха всички, за да прикрият собствените си кървави ръце. В резултат на това не само не се постигнали някакво разбиране на миналото, а се отдалечаваме със страшна скорост от тази цел. Комисията по досиетата се превърна в тъп инструмент за саморазправа, без реален смисъл и полза и всички напъни на дежурните интелектуалци около портал "Култура" няма как да променят този факт. Но днес поне виждаме как тези, които мълчаха се превръщат в жертви на същия този механизъм. Тези, които са се надявали да са от "нашите" също паднаха под зъбчатите колела на историята. И това беше неизбежен процес.

Ето защо не изпитвам и капчица жал към терзанията на Трендафилов. Щях, ако знаех, че той поне за миг се е опитал да се съпротивлява срещу безумната сатанизация на миналото. Но той е стоял отстрани и е чакал вятърът да го подмине. И такива като него са много. Тоест има някаква закъсняла и иронична справедливост, която идва неочаквано, на за сметка на това много освежително. Да разбереш означава да простиш, гласеше една стара мисъл. Заради това отказвам да разбера терзанията на Трендафилов, защото аз нямам намерение да прощавам на нито един от съучастниците на оскверняването на историята. Те заслужават своята съдба, защото скатаваха неприлично и отказаха да кажат истината навреме. Споделянето й днес вече не топли никога. Късно е.

А и така ви се пада

.