Нормално ли е управление в което участват БСП и ДБ?

 

Не мисля, че преди 30 години някой някога си е представял една епична сцена - лидерката на БСП говори пред протест на десни избиратели, които са се събрали, за да защитят и подкрепят правителството в което същата тази председателка е вицепремиер. Но точно това видяхме миналата седмица. И, да, някои от събралите се на жълтите павета наистина освиркваха Корнелия Нинова, но видях и доста хора, които никога, ама никога не са гласували за левицата, които й ръкопляскаха. Може би, защото с очите си се убедиха, че тя не просто не яде хора, а с нейните последователни, решителни, инатливи и упорити усилия БСП наистина показа на избирателите, че е партия на промяната. Системна партия, която дори в най-мрачните години на Бойко Борисов нито един път не колаборира с него, не прие изкушението с власт и систематично правеше най-острите атаки срещу медийният авторитаризъм, който ни заобикаляше.

В отразяването на този протест веднага си пролича опитът този епизод да бъде заличен или по възможност обезсмислен. Дежурните по любов към ГЕРБ медии веднага се опитаха да наблегнат на освиркванията, въпреки, че всеки, който е бил на площада като свидетел ще ви каже, че те съвсем не бяха толкова много. А вероятно те са и разбираеми, защото в онзи ден беше окончателно строшено едно от големите табута на прехода. Не всички разбраха, че е крайно време да вземат завоя и да мислят по нов начин. Другата, по-голямата част, обаче разбра това. Десни избиратели аплодираха Корнелия Нинова. Запомнете този исторически миг.

Защо е важно вече да мислим за българската политика по нов начин. От началото на прехода в българското общество, дали инженерно, дали по естествен начин, се настани една атмосфера на тотална нетърпимост между оформящото се ляво и дясно. Напрежението между тези две части на политическото пространство много често стигаха най-нагорещена фаза и от един момент нататък, за да запазят образ, те започваха да декларират, че не просто няма да влязат в съюз една с друга, но и че никога няма да седнат на една маса. Това пулсиращо напрежение, това наложено табу обаче роди не една и две мутации на прехода. Точно това табу породи НДСВ като политически субект от искрящато нищо, а след това произведе и ГЕРБ, които бяха сигурни, че срещу тях никога няма да застане обединен фронт на нормалните партии и установиха своя едноличен режим за отрицателно време. Едва на летните протести през 2020 година това самоналожено ограничение започна да се пречупва под тежестта на политическите задачи на времето. Но трябваше да мине цяла година след това преди БСП и Демократична България да се окажат в един и същи кабинет, в едно много размирно време и то като част от експлозивна коалиция с отчетливо присъствие на една телевизионна партия. И когато този съюз се разтресе под тежестта на атаката на мафията, и левицата и десницата вероятно бяха бомбардирани медийно с обвинения, че са част от един безпринципен съюз, от една коалиция, която съществува единствено и само в името на властта. И заради целият този мътен поток от кафява кал и пиратки си струва да кажем няколко думи по темата.

Да, правителство в което могат да съжителстват БСП и ДБ е на ръба на разума и на два сантиметра от лудостта. И във всяка друга политическа ситуация вероятно такова управление нямаше да бъде нито възможно, нито разумно. Но ситуацията в България е далеч от всякакви класически определения за нормалност. След ГЕРБ България се оказа една страна с разрушени институции, цяла камара от лобистки закони, абсолютно подчинена и неефективна прокуратура, корупционни схеми, които като метастази са обхванали цялата страна и всички сфери на дейност, обезличен парламент и липса на всякакъв нормален политически диалог. За да има истински идеен сблъсък е необходима нормална политическа среда. За да може лявото и дясното да водят своя вечен двубой трябва да има развита демокрация и институции. Когато всичко това липсва, то първо трябва да бъде изградено и тогава вече да мислим за политиката в европейска терминология. На трите избора през миналата година българският народ изключително отчетливо показа, че иска промяна. Но той видя промяната в лицето на много партии, които трябваше да намерят начин да комуникират ясно помежду си и да си подадат ръка. Това съвсем не беше лесен процес. Два пъти парламентът беше торпилиран, заради невъзможността да се проведе реален диалог и заради това на третият път с много скърцане управленската формула все пак се получи. Тоест никой не може да твърди, че коалицията е безпринципна. Тя бе създадане след много гласувания, провалени преговори, върнати мандати и задълбочаващ се хаос. И за БСП, а и за ДБ щеше да е по-добре да бъдат в друг състав на правителство. Но тук нарочно всички изпускат голямата задача. България след ГЕРБ се нуждае не просто от почистване, а от тотална реорганизацията. Битка с корупцията, нова прокуратура, ярко и работещо антикорупционно законодателство - това са изключително важни приоритети, които не са по силите само на една партия, която иска да види България друга страна. Това е свръхзадачата и защото много сили в България не искат да я видят постигната, те не просто издърпаха министрите на Слави Трифонов от кабинета, но и започнаха тази атака за безпринципността. Само си представете тези, които готвеха коалиция между ГЕРБ - ДПС - ИТН (ДПС-2) - "Възраждане" (ДПС-3), да говорят за нарушени идейни граници и ценности. България понякога наистина прилича на пиеса на Йожен Йонеско. Когато срещу теб стои хунта първо се бориш с хунтата, после мислиш дали си ляв или десен. Това са думи на Арман Бабикян, които обичам да си спомням, когато чета морализаторите отляво и отдясно, които са се отдали на любимия си спорт - късане на коси и размазването на моралистични плюнки. И ви давам само един пример от историята на левицата. Ако комунистите навремето бяха такива сектанти, каквито са днешните им последователи, едва ли някога щеше да съществува Отечествения фронт, който както и да го погледнеш е съюз между много различни, а понякога и антагонистични партии. Но днес никой не се интересува от историята. В епохата на социалните мрежи виртуалното същество живее от статус до статус, от лайк до лайк, от гневен коментар до още по-гневен коментар...

Всъщност от този политически миш-маш най-добре се възползват старите схемаджии, които наистина нанесоха удар в гърба на правителството и го изправиха пред неговото най-голямо парламентарно и политическо изпитание. За моя изненада обаче в тази атака най-неочаквано влезе и президентът Румен Радев. Не искам, все още не искам да повярвам, че той е готов да се съюзи с ГЕРБ и ДПС, но очевидно така и не успя да разбере, че няма как посрещне тази криза просто като наблюдател, който дава мъдри съвети и подлютява ситуацията с геополитически интриги. Противопоставянето днес е толкова отчетливо и ярко, че само някой, който широко си е затворил очите не може и не иска да го види. Битката е за различна България, за различна държава, за различно управление. "Продължаваме промяната" направиха своите грешки, залитания, неверни ходове и глупави залози, но в крайна сметка не се се отказали от голямата задача. Чест прави и на левицата, и на десницата, че са част от тази битка. Някой ден със сигурност те отново ще бъдат в политическа битка. Но сега битката им е обща. 

Жал ми е за всички, които не могат да го разберат.

 

ИТН – партията-камикадзе, партията-разрушител…

 

От самото начало на четворната коалиция много апокалиптични анализатори и телевизионни проповедници предполагаха, че управлението ще бъде покосено, разклатено и и ударено от някакво идеологическо бедствие или икономическа криза. Очакваше се, че водоразделът ще е ударната инфлация и споровете как трябва да се държи държавата, след това се мина през кръвожадното очакване войната в Украйна да подейства като бомбардировка с напалм на властта, а най-накрая всички втренчиха поглед в Северна Македония като основна ябълка на раздора. В крайна сметка правителството беше разклатено от нещо толкова банално, че чак политическата пошлост буквално тържествува. Пари. Точно така - кабинетът беше ударен не от идеология, а от искането на регионалния министър в оставка Гроздан Караджов за допълнителни 3 милиарда лева, които да бъдат моментално налети в бездънните гуши на пътните фирми на ГЕРБ. Дотук с претенциите за сложен идеологически и политически живот. Оказа се, че това е основно правило на балканската логика на политика - големите препятствия мобилизират, а малките се превръщат в непреодолими трудности и разрушават абсолютно всичко. Точно това се случи с управлението в България - то беше ударено не от външни сили, не от идейни драми, а от кръчмарски политически сметчици и ударът, дойде точно от там откъдето го очакваха всички - от Слави Трифонов и неговата партия. Кабинетът издържа половин година, подложен на яростна медийна бомбардировка, на постоянни интриги, манипулации, атаки и виртуални бичувания, но както винаги фаталният удар дойде отвътре. Всички наблюдатели на политическите процеси бяха забелазали, че отношенията между ПП и ИТН се смрачават от ден на ден след като Любомир Каримански не беше избран за шеф на БНБ и градусът на напрежение се покачваше бавно, но упорито. Но едва ли някой е очаквал управлението да се срине точно в началото на летните месеци и то когато опозицията в лицето на ГЕРБ и ДПС тъкмо се беше уморила от своята безкрайна мобилизация.

Много странични анализатори твърдят, че Слави Трифонов е избрал стратегически моментът за изтеглянето на партията си от властта. Последните проучвания на социолозите ясно показаха, че участниците в управлението търпят щети, но големият лузър определено е "Има такъв народ" за които се твърдеше, че не е ясно дали ще попаднат в следващия парламент. И видях много виртуални акламации за това, че шоуменът е успял в последния възможен момент да реанимира своя проект и да му осигури още малко бъдеще. Уви, това ми се струва не просто пресилено като твърдение, но и целенасочена подлост по отношение на дезертьорите от властта. Нека да си припомним, че миналата година по това време ИТН бяха партията-изненада, формацията с ракетно гориво в крилете, която пореше политическите небеса и съсредоточаваше в себе си основната надежда за промяна. И на изборите на 11 юли ИТН станаха първа политическа сила. Тогава защо сега са пета? Защото партийците на Слави два пъти торпилираха управлението и показаха пълна полиическа импотентност за съставянето на правителството. Оказа се, че това е партия, която много я бива в хулигинските изпълнения, но никак я няма в поемането на отговорност. Сега по абсолютно кафкиански начин се повтарят сценките от мелодраматичното лято на миналата година - караници, обвинения и изваждането на Слави Трифонов от мрачното мазе на политиката. Защото сега пак доживяхме до появата на Слави, който с намръщена физиономия на човек, който има хронични киселини обяви, че изважда министрите си от управлението. Убеден съм, че ситуацията е изцяло по Виктор Пелевин - дори министрите и депутатите на ИТН научиха от телевизията, че вече не участват във властта. После една част от тях си счупиха краката, за да доказват вярност на върховния лидер, а другите започнаха да се мотаят из кулоарите на парламента като хора, които са се оказали в друго време, пространство и измерение. И политически пик на целият този театър на абсурдна стана едно ужасно дълго и досадно интервю на Слави Трифонов, дадено за Дарик радио. Там между другото се сблъскаха две визии за света - от една страна водещ от умнокрасивитета, претенциозен, ужасно маниерен и влудяващо скучен и от друга страна Слави Трифонов, който като квартален хулиган намръщено гледаше не само интервюиращия, но и публиката и нито един път не се усмихна. Всъщност изявата на Слави май имаше една стратегическа цел, която умнокрасивият водещ не успя да проумее - пред него шоумена се опита да изгори всички възможни мостове за диалог във всяка посока. Бил направил голям компромис с БСП, защото БСП била партия на статуквото. Миналата година тази мантра вървеше, но казана насред инфлация, криза и наближаваща тежка есен, сега тя звучеше не просто глупаво и претенциозно, но и като нещо, извадено в името на създаването на конфликт. Това беше някаква телевизионна форма на кризисен пиар, защото Слави се опита да предпази своята парламентарна група от разцепление. Което обаче няма да му е никак лесно, защото напук на социологическите драматургии много хора осъзнават, че ударът срещу управлението ще бъде платен с много висока, почти непосилна цена.

"Слагам край на агонията", беше ключовият слоган на Слави в телевизионната му проповед. Но истината е, че ситуацията е точно обратната - той даде начало на агонията, защото политическата ситуация у нас внезапно се заплете като лабиринт. В един момент правителството увисна във въздуха, без парламентарно мнозинство, но и без особено голямо желание на опозицията моментално да го торпилира. Това нагнетяване на напрежението дефинира и по нов начин политическото пространство. От една страна на барикадата странно се оказаха ПП, БСП и ДБ (eдно непредставимо доскоро трио), които се обявиха против предсрочни избори. И в техните твърдения има логика. Фрагментираното политическо пространство у нас може да роди единствено безкрайно фрагментиран парламент, а това не само няма да доведе до разплитане на ситуацията, а ще ни вкара в нов цикъл от изборни въртележки. От друга страна сами за себе си застанаха ИТН, които може и да имат, а може и да нямат план за съставянето на друг кабинет в рамките на този парламент, което само по себе си е класическа илюзия и самоизмама. ДПС и ГЕРБ са отделна фракция в тази кризисна ситуация, които имат много причини да мразят кабинета, защото трайно ги изолира от властта, но и от друга страна и нямат причини да бързат към предсрочните избори, защото прекрасно съзнават, че те ще бъдат катастрофа за всички. И най-накрая "Възраждане" с най-шумния виртуален електорат и вероятно единствената партия, която наистина иска избори, защото в момента е на върха на вълната. В такава взривоопасна смес се е овъргаляла България днес, че няма анализатор, който да се опита да предскаже изхода от тази криза. Аз обаче съм убеден само в едно. Независимо от хулиганската харизма на Слави, ако партията му се пусне в поредната въртележка от избори, тя ще бъде изчегъртана жестоко от политическото поле на България. Което само по себе си ще бъде един забележителен виц. 

За една партия-виц.

 

Как народът разгроми телевизията?

 

В края на миналата седмица геополитическият антициклон, който разтърсва света от февруари насам и се ожесточава от минута на минута, забърса с един от своите странични фронтове и нашето многострадално отечество. То (отечеството) тъкмо отново навлизаше в нормалния си ритъм от политическо-битови скандали (бой в парламента, среден пръст показан на опозицията) и страничният наблюдател аха-аха да повярва, че всичко се връща по местата си и светкавиците отново се разбесняха над нас. Стана ясно, че България е отказала да даде коридор на самолета руския външен министър Сергей Лавров, който е трябвало да отиде на официално посещение в Белград. После се изясни, че такъв коридор са отказали и Северна Македония и Черна гора. Което, ако вземете една карта на Балканския полуостров най-малкото означава, че страната-членка на ЕС и НАТО Гърция е дала разрешение за полета. Контрата е останала у останалите три страни.

Бурята от реакции беше логична и очаквана. И както винаги в България в солидно малцинство останаха тези, които ръкопляскаха и оценяваха решението като проява на дипломатическа смелост. Повечето коментари бяха в съвсем обратна посока. Вярно е, че България е затворила своето пространство за руски самолети, но за такава визита винаги може да се направи изключение. И второ - показването на мускули в такива незначителни ситуации не само не спомага за въздигането на международния ни образ, а по-скоро е симптом за обратното - че страната ни отдавна самичка се е лишила от правото да взима самостоятелни решения в каквато й да е посока. И дори е нелепо в миговете в които колективният Запад започна да разбира, че май отказът от преговори с Русия за мир е най-голямата грешка, която е направил, ние да пъчим мускули и пак да повторя по съвсем незначителен повод. Нашият отказ няма да прекъсне дипломатическата совалка на Лавров, но ще направи така, че когато един ден страната ни отиде да преговаря за каквото й да с Русия да получи много по-тежки условия и високи цени. Каквото повикало, такова се обадило.

Тази случка обаче ни демонстрира един много интересен процес, който се развива в България. И този процес тепърва ще ражда политически искри и земетресения. Най-общо казано това е проблемът за яростното противоречие между водената международна политика и настроенията на хората. Казусът с Лавров просто за пореден път накара това противоречие да изплува като чудовище от японски комикс на брега.

Нека да изясним. Социологическите проучвания упорито показват едни нагласи на българите, а политическият елит прави нещо съвсем друго. Последният сондаж излезе буквално миналата седмица и за пореден път той не е продукт на местна агенция, а на международна. От него научаваме редица любопитни факти - например, че за 2 години делът на хората, които биха гласували "за" напускане на НАТО рязко е скочил - от 25 на 39 на сто. 57% пък не смятат Русия за заплаха за сигурността напук на всички телевизионни муцуни, които не спират да им обясняват обратното. 30 на сто смятат, че Русия е стратегически партньор на България и близо половината от запитаните смятат, че Западът е предизвикал войната в Украйна със своето безкрайно настъпление около границите на Руската федерация.

Не смятам, че в България има анализатор, който да знае какво да прави с тези цифри и отговори. Повечето от тях точно като кучето на Павлов веднага започват да слюноотделят - "руска пропаганда! рускааа пропагандааа!". Това всъщност не е анализ. Това е симптом на психическо и умствено заболяване. Защото руската пропаганда е толкова универсално обяснение, че веднага намирисва на псевдонаука, както ни учеше Попър. А и какво излиза, че според нашите самозвани папагали Русия е затънала в безкрайните украински блата, дави от се от глад и ужас и същевременно има егати ефективната пропагандна машина, която прониква със своите пипала в съзнанията на обикновените българи за ужас на Даниел Смилов и Евгений Дайнов.

Всъщност е точно обратното. Пуснатата пералня за мозъци от началото на войната в Украйна е причината за тази аномалия в социологическите проучвания. Българските медии се провалиха  в отразяването на конфликта, защото на преден план като мътна пяна изплува единствено патологичната русофобия, която се развихри до някаква абсурдна степен. Например Соломон Паси да каже, че Путин е много по-лош от Хитлер или пък Калин Янакиев да се развихри, че всички руснаци имат някакви отклонения. Това си е откровен расизъм, медийно институционализиран и политически подпечетан. Само, че никой не се съобрази какъв народ се опитва да удави в тази помия. България не е Полша, не Румъния, не Литва, Латвия или Естония. Исторически страната ни е свързана с Русия по такъв начин, че проф. Евелина Келбечева може да направи още 15 филма и те пак ще се гледат само от близките й роднини и градската снобария.

Така в течение на няколко месеца страната ни живее в изключителна шизофрения. От една страна тече телевизионното състезание по обругателство на Русия, от друга страна този тъп, проклет и велик народ не иска да вярва на официалните версии и настоява на своя собствена гледна точка. Как да не се ядосваш, ако си стипендиант на "Америка за България", а? Проблемът е обаче идва от най-неочаквана посока. Тази мазна пропаганда, която като токсичен газ се стеле навсякъде вече започна да ражда осъзнати опозиционери на Европейския съюз. С очите си наблюдавах няколко такива случая. Става въпрос за хора, които бяха недоволни, в повечето случаи са били гневни, но не никога не са имали стройни разбирания за различен път на България. Сега стоварването на стоманения юмрук на прогандата, но не руската, ги възпламени като факли. И това се забелязва и из социалните мрежи. Все повече са хората, които не просто се гневят, а са готови да напишат цели политически програми. Така тъподясното буквално материализира най-големия си кошмар - самоорганизираща се маса, която скоро ще издигне лозунги за излизане от ЕС. И за това не е виновен Путин. Кремъл също няма вина. Това го причиниха масата от кисели образи, които заляха екраните и се опитаха да изкоренят и цензурират всяка различна гледна точка от тяхната. Подобен конфликт няма никакво разрешение, защото и двете страни в него вече отказват да се погледнат и да се разберат една друга. Самозабравилата се телевизионна интелигенция отдавна смята народа си за глупав, потънал в суеверия, предразсъдъци и путинизъм, а този народ като види някоя интелектуална муцуна вече се е настроил негативно, защото знае, че ще получи поредната порция конско. Ето този драматичен конфликт ще се повтаря отново и отново. И по темата за Северна Македония предстои подобна колизия, защото честотата с която зачестиха псевдонаучните текстове на тема "ама защо да не ги пуснем в ЕС" вече е достатъчно притеснителна.

В цялата тази ситуация човек трудно може да не се възхити на естествената мъдрост на своя народ. Този тъпкан, мразен и презиран народ, който в най-мътните мигове отказа да се раздели с историческата си памет и напук на всякакви величия запази естествените си инстикти. В този случай народът разгроми телевизията. 

И това е новината на новините.