Thursday, May 02, 2024

Защо българските медии не искат да говорят за Палестина?

 

Има един много интересен контраст между темите, които вълнуват целия свят и го карат да кипи в недоволство, гняв и протести и темите, които давят България на прага на предизборната кампания. 

Целият западен свят е разтърсен от епично студентско недоволство. Младите хора протестират срещу геноцида в Газа и вълната на техния гняв само за десетина дни стана глобална. От Колумбийския университет в САЩ през Сорбоната във Франция до висшите учебни заведения в Австралия. Съвсем очевидно е, че не расте тик-ток видиотено поколение от посетители на молове, а идват хора с нетърпимост към двойните стандарти и узаконеното геополитическо лицемерие. 

Не напразно много анализатори започнаха да чертаят паралели с размирната 1968 година – тогава са студентските протести в Париж, тогава и американските студенти започват дългия си протест срещу войната във Виетнам. Онези времена радикално трансформираха политиката, създадоха нови лидери и принудиха САЩ да напусне панически азиатската държава.

Днес светът е изправен пред аналогичен процес. 

Палестинците са мъчениците на света. 

А срещу тях се извършва толкова брутален геноцид, че трябва да си политическо зомби или да нямаш сърце, за да останеш безучастен пред него. И опорката, че ако си срещу това масово убийство на невинни хора значи задължително подкрепяш „Хамас“ доказва единствено в каква подла среда се ражда съвременната политика. 

Но младите, и в това е тяхната сила, не искат да се съобразяват с всякакви незначителни подробности. 

Те искат справедливост тук и сега.

 Настояват кръвопролитието да спре, защото подобна библейска жестокост демонстрира изначално прецакан свят в който чудовищата получават политическа протекция и могат необезпокоявани да колят, убиват и насилват, а насреща си да получат единствено плахи призиви за евентуално прекратяване на огъня.

Самият факт, че дори евреи поискаха геноцидът да спре моментално показва, че темата е много по-дълбочинна. 

Наоми Клайн заяви, че е време за „изход от ционизма“. Изход е библейска аналогия, която сравнява този процес с извеждането на евреите от Египет. Светът ври и кипи, а войната в Газа вероятно ще бележи европейските избори като основна тема, защото всяка разходка из западната преса показва, че това е голямата разделителна линия. 

И тя не чертае разделение между партиите, а между елита и обикновените хора.

Парадоксалното е, че войната в Газа вълнува масово и българите. 

След полутеатралната атака на Иран срещу Израел във фейсбук Слави Трифонов се изцепи как заема страната на Тел Авив, защото Иран не е от нашата цивилизация и никога няма да бъде. Коментарите под неговия пост са като учебник за всички, които си въобразяват, че българите не могат да мислят с главите си. 

От хилядите коментари само няколко подкрепяха шоумена, всички останали показваха разтърсената съвест на българския народ и неговата непримиримост срещу голямото безумие, което виждаме в Газа и старателно планираното избиване на палестинци.

Пародоксът идва оттам, че медиите у нас практически са набутали темата за Газа в мазето на своите интереси. 

Всичко друго е по-важно – от задръстванията по магистрала „Струма“ до транспортната стачка в Гърция, отколкото кръвопролитието, което стъписва, ужасява и потриса целия свят. И това е огромен проблем, защото издава един провинционализъм на мисленето, който винаги е погребвал големите амбиции на българската политика.

Да, вярно е, страната живее в разпадналия се политически брак между ДПС, ГЕРБ и ПП/ДБ и инстуционалните руини, които останаха след него. Изключително фарсово е да гледаш как бившите коалиционни партньори в Сглобката днес се държат като момичета на повикване, които спешно са си присадили химен, за да претендират за девственост и това напълно ни изключва от вълненията на света.

Проблемът е, че конфликтът в Газа е само на две държави от нас. А, ако геноцидът продължи земетресението в Близкия Изток е неизбежно. Тогава цунамито на хаоса първо ще стигне до нас докато медиите все още се занимават с разприте между евроатлантическите партии кой да получи приза „Любимец на американското посолство“.

Но когато човек види, че хората се интересуват от темата, вълнуват се, протестират, но медиите така и не забелязват това вълнение, няма как да не си помисли, че някой се опитва да наложи външен дневен ред на предизборната политика в страната. Това е все едно покривът ти да гори, а ти да се чудиш в какъв цвят да боядисаш стените.

И така България отива на избори с изцяло подменен дневен ред. Фалшификацията на политическият живот си личи по всичко. Както по мълчанието на определени медии за подправянето на документи от страна на Лена Бориславова и Кирил Петков, така и по упоритото незабелязване на факта, че Бойко Борисов кадрува в служебния кабинет както си иска. Което е само едно доказателство за това как градската десница му поднесе властта на тепсия и му даде предизборни инструменти за които той дори не е мечтал. В такава срутена морално държава сигурно е трудно да се занимаваш с големите теми на света, но България си дължи това усилие, ако наистина иска да запази усещането си за цивилизованност и принадлежност към хуманните ценности.

Ето този контраст между нас и останалата част от планетата не ми дава мира покрай всички празници,  които ни предстоят. 

Как да празнуваш чудеса в свят в който злините са ежедневие, а масовите убийства са станали просто факт от новините? И, ако тези избори ни дават шанс за някаква промяна, то тя да успеем да разберем, че сме част от света, че ние изпитваме неговото недоволство и е време напълно да наритаме тези, които ни превърнаха в интелектуална провинция като ни удавиха в своите безкрайни политически тъпотии.

Месец преди решителната дата имаме най-големия парадокс. Народ, който се вълнува и партии (повечето от тях), които могат да предложат още от същото и го правят с такъв апломб, че предизвикват повици за повръщане.

България обаче заслужава нещо много по-добро.

 

No comments: