(вариация на статия, която вече бе пусната в този блок - когато я предложих за печат ми казаха, че трябва да махна имената, защото част от тях са обидчиви и аз се съобразих. Имената и без това са сенки на дълбинните процеси)
„Еврозоната е нашият път на Запад. Ако не влезем в нея, отиваме в Съветската зона, която винаги е отворена“. С тези думи един от обикновено свестните анализатори на градското дясно започна в едно телевизионно студио разговорът за това трябва ли България да приеме еврото или не.
На мен тази словесна патетика със странен и леко викториански ужас ми напомни на легендарната поема „Ода за СССР“ на Орлин Орлинов. В нея поетът се възторгва от величието на СССР, който ако спре своите отворени вени само след седмица като старата Белгия със сапунена пяна ще четка своите улици.
И точно в пика на този патос лирическият герой се провиква:
В тоя свят
озверен,
настървен
и зъбат -
два пътя няма!
Или тук.
Или там.
Диалектиката е ясна.
Измерена до грам.
Това е черно-бяла вселена. Вселена на радикалното разделение. Старите комсомолци май абсолютно нищо не са забравили, единствено са променили централния герой.
Прибягваме до поезията, защото в този настръхнал телевизионен и икономически свят очевидно нямаме друг ориентир освен нея. Най-малкото, защото, когато инжектираш политическа фиксация в икономическа тема, резултатите са точно такива.
Еврото е превърнато в политически фетиш, знак за западност, някаква небесна територия, нещо като финансов комунизъм към който ни води светлото бъдеще и всеки друг избор е изстрел в черепа и морален провал. Ние наистина живеем в „Ода за СССР“, но вече с обратен знак.
Добре дошли в икономическата психиатрия!
Кратка разходка из всички останали предавания само засилва усещането за мащабно пътешествие към миналото. Неприемането на еврото още сега, тук, веднага, моментално е „хващане на влака за Москва“, „тръгване не към Брюксел, а към Сибир“, „запокитване в Евразия“, „влизане в подземията на Кремъл“. И не, не съм си измислил нито една от тези фрази – те са взети от телевизионни участия, фейсбук-статуси, статии или потоци на съзнанието от страна на либералната ни интелигенция.
Всичко това накуп обаче е зловещо. Без да съм специалист по икономика смятам, че има един най-важен и основен въпрос за еврото, който трябва да получи отговор преди всички шамански клетви, вещаения и пукане на кокалчета. Този въпрос е: „как ще се отрази влизането в Еврозоната на българските граждани в краткосрочна перспектива и готова ли е българската икономика за толкова решителен скок?“. Това е въпрос, който никой не се опитва да зададе, а адептите на еврото обикновено подминават с презрение.
„Виждате ли го – достатъчно е два души да чуят, че цените в еврозоната ще скочат, за да се обезкуражи обществото“, ме атакува наскоро ходеща дясна съвест в едно телевизионно студио. Моята вина беше в това, че исках да не се прибързва с приемането на еврото. „Приемаме, че имаме консенсус за влизането в еврозоната“, казах аз, „но въпросът кога влизаме е различен. Ами ако цените и у нас скочат както в Хърватия? Всички знаем, че цените моментално ще бъдат закръглени към по-горните числа, а заплатите ще бъдат изчислени до последния евроцент“.
Още докато казвах това усещах, че моя събеседник издава морални терзания и звуци, които звучат така все едно парен локомотив започва да остава без въглища. Темата за цените е табу. Проблемът е, че българите не живеят в информационнен вакуум. Те четат, гледат и се интересуват. Достатъчно е да се говори с гърци, за да чуят от първа ръка как се отразява въвеждането на еврото на една икономика, която е неподготвена. И точно тук опираме до проблемът с еврозоната, който не е икономически. Той не може да бъде решен с комсомолски ентусиазъм и идеологическа патетика.
България трябва да влезе в еврото, когато е готова, единствено и тогава. Готовността не може да бъде подменена с патос и телевизионни възклицания.
Темата стана пареща и бойно поле на първи сблъсък между управляващи и опозиция, но това няма как да отмени чисто практическите въпроси. Пред бюджета днес стоят огромни въпросителни, а дефицитът в него е обект на ожесточен икономически и политически спор.
Да твърдиш, че влизането в еврозоната е политически въпрос означава да не даваш пет пари за това как ще се отрази подобно действие на всички български граждани. Защото това е голямата черна дупка на темата – повечето икономисти бягат от това да ни разкажат за евентуалните проблеми. Защото в техния поглед българите са някакво стадо, което трябва да бъде примамвано с лъжи. Това обаче винаги означава, че истината е страшна, а фактът, че я спестяват, фризират и гримират може и трябва да изпълни всеки с мрачни предчувствия.
Точно така преди около година, когато Хърватия се присъедини към еврото, знайни и незнайни бакалаври по икономика ни обясняваха, че при тях всичко ще е наред, вадеха се статистики за ниска инфланция и се хвърляха токсични слюнки срещу всички, които си позволяваха да не приемат тази стъкмистика. Днес виждаме резултата от прибързаното влизане - в Хърватия започна реален протест на потребителите срещу високите цени в големите търговски вериги.
Ситуацията съвсем не е толкова розова, колкото ни я рисуваха телевизионните папагали.
И това е голям проблем
Когато по екраните шестват анализатори, които са захранени с чужди пари, тяхната обективност изчезва. Те са идеологически работници на други държави, а в това уравнение липсват единствено българите.
Вместо това нещастните български граждани получават димящи коктейли с неясна идеологическа сплав и токсични метафори, които не им говорят абсолютно нищо. Защото това за "влака за Москва", присъединяването към „съветската зона“, е абсолютно фалшива дилема. Пред българското общество не стои въпроса за геополитическия избор, а за излизането от политическата криза, която за четири години пресуши всяка надежда за по-различно и нормално бъдеще.
Геополитическата дилема, отново да повторим, е фалшива. Проблемът на Европа днес е, че тя става жертва на всичките си грешки от виновното минало и не може да се отърси от тях. Европейският избор съществува, проблемът е, че ЕС днес е сянка на самия себе си и става лесна жертва на бурята, която разтърсва света.
ЕС прави грешка след грешка във външната политика - още от времената на започналата гражданска война в Сирия до сегашното завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом.
Това трябва да бъде изследвано като феномен.
Европа практически няма участие в големите конфликтни зони на света, но неизменно плаща солената цена за тях. Опасявам се, че точно това ще се случи с България, ако тя прибърза и се поддаде на идеологическия натиск да влезе в еврозоната, а не на икономическата логика. И политическото съскане не е аргумент. То е симптом за безсилие.
А когато подмениш аргументите с размахан пръст веднага се разбира, че тук липсва анализ, експертиза, дори и елементарно разбиране за света. От птичи поглед дори се вижда, че правителство, което е сглобено толкова трудно и е резултат на такива големи компромиси, няма как да се захваща с огромните геополитически въпроси. То нито има мандат, нито съгласие по това. Но междувременно, докато костюмарите по телевизионните студия, се правеха на световни разбирачи, България затъна в свои собствени кризи от които няма лесно излизане. През 21 век в една европейска държава малко сняг остави цели области без ток по празниците, а пострадалите ще има да чакат компенсации и никога да не ги докачат. Пак през 21 век български градове живеят в средновековен режим на водата, резултат от безкрайни бездействия и вечно нагласяне на схеми. Но за топумовете на републиката тези теми не съществуват. Защото на тях не им пука как живее държавата. Те искат политика в съзвучие със собствените си фобии и комплекси, отражение на тяхната кошмарна психика, където хората не съществуват.
Ето това е притеснителното в разговорите, които водим в нелепия лабиринт на телевизионните образи. Много хора все още се чудят защо популярността на мейнстрийм медиите драстично пада. Ами, защото по тях дефилират проповедниците на идеологическата катастрофа, а хората винаги усещат, кой и как се опитва да ги бутне в пропастта…
