Без-Образният Плевнелиев

Думата "безобразен" в българския език е много интересна. Тя означава нещо лошо, което показва, че за колективното несъзнавано на народа това да си без образ, да нямаш лице, да не знаеш какво си, задължително е лоша характеристика. Заради това безобразните никой не ги харесва. Тях не можеш да ги определиш, не можеш дори да ги усетиш.

Сетих се за етимологията на тази дума докато гледах отчетът на президента Росен Плевнелиев за двугодишното му управление (нима станаха 2 години - то от гаф на гаф и времето минава скоростно и незабележимо като песен на Графа, пусната на бързи обороти). Истината обаче е малко по-драматична. Плевнелиев не може да отчете двугодишен мандат. Той е бил на "Дондуков" 2 две години, но това са два много различни периода от време.

Първата година на Плевнелиев мина като в сън, безоблачно все едно човек е попаднал насред комедия на Бени Хил, където месеците не текат. В тази първа година Плевнелиев се опита да намери образа на нещо, което ще наречем поради липсата на други думи "бизнес президент". Това се изразяваше в редовни разговори за бизнес-средата и в произнасянето на думата "клъстер" повече пъти, отколкото е полезно за здравия разум. Плевнелиев беше президент в сянката на кабинета на ГЕРБ, човек на когото бяха оставили само едно тясно коридорче в което да играе ролята на независим, но усилията на държавния глава не стигаха дори това тясно пространство да бъде записано. Просто провежданато на бизнес-закуски не е най-добрия начин един президент да се запише в историята на отечеството си.

Образът на бизнес-президента се разпадна гръмогласно и разтревожено при първия опит за новогодишна реч на Плевнелиев, когато изпирастваните образи на американската действителност се появиха като фон на неговите думи и представени за нещо мило, родно, българско. Тогава образът на Господарят на клъстерите с вечната усмивка се разчупи като огледало и беше ясно, че обитателят на "Дондуков" 2 няма да успее лесно да събере парченцата в едно цяло отново.

2013 година се случи буреносна година, със силни политически вихрушки, обществени циклони и антициклони, площадни недоволства и оставки. В тази бурна среда Плевнелиев отчаяно тръгна да си търси друг образ, друга роля. Идилията на герберското безвремие свърши и президентът се оказа в небрано лозе. През февруари недоволните и гневни тълпи на социалните бунтове го освиркаха, защото припознаваха в него част от демоничното статукво, което им натресе неспирния ад на монополите и безкрайната тирания на неконтролираната пазарна икономика. Държавният глава нямаше никакъв образ в техните очи. Той беше безОбразен. Това се запомни като миг в телевизионната действителност на страната.

Тогава Плевнелиев очевидно реши да си търси нов образ от историята. И беше ясно, че ще си избере имагинерната фигура на президента-обединител. Принципно държавният глава трябва да символизира единството на българската нация, което е особено кофти номер в нация, която никога в своята история не е успявала да постигне единство. Но да оставим настрана това. Когато през юни хората се развълнуваха от назначението на Пеевски и заляха улиците на София, а в крайна сметка постигнаха и своята победа с неговото отстраняване, президентът реши, че това е отговорът на всичките му тайни бизнес-молитви. Опита се да влезе в роля, да получи образ. Заговори като протестър, но именно това му изигра лоша шега, защото именно в тази роля той така и не намери правилните отговори. Както и целият протест. Обикновеният гражданин може да е недоволен и без да се чувства длъжен да дава отговори, но държавният глава има поне авторитета да поставя теми и да търси консенсус. Плевнелиев не направи дори елементарен опит за постигане на съгласие.

Това издава не точно политически, а концептуален проблем в образа. Плевнелиев не знае какво иска да бъде. Той е като романтична поетеса, която е зациклила на някоя рима и не може да потегли по-нататък по литературния път. Той е задръстен с клишетата на прехода и на постпреходните елити без да осъзнава, че този език е смъртоносен, защото не може да очертае никакъв хоризонт и бъдеще. Какво - можеш да се превърнеш в мечтател на съвършения капитализъм без да изглеждаш смешно ли? Хайде молим.

Само да дадем един друг пример. По време на втория си мандат, когато Геори Първанов също закъса с политическата си легитимност, той тръгна да гради някаква собствена версия на един софт-патриотизъм ("Съхрани българското"). Дали е успял или не ще покаже историята, но предишния държавен глава успя да си намери роля, от която не може да излезе и до днес, но това, както се казва в сапунените опери, е отделен проблем.

Плевнелиев обаче е в творческа криза и това си личи по отчета му за двете години. По време на пресконференцията за пореден път погледа му блестеше от усилието да се преоткрие един път завинаги в ролята на Обединител (мисля, че голямата буква на обединител се чувстваше при споменаването на тази дума). Говорейки в трето лице за себе си Плевнелиев дори посочи доказателства - държавният глава бил заел страната не на някоя партия, а на гражданското общество. Въпреки това обаче някои от нас са готови да заложат цялата си колекция от голи плакати на Памела Андерсън, че президентът нямаше да е в състояние да обясни как така се е превърнал в обединител като е заел страната на една групичка с неуточнен брой в порядъка между 35 и 350 души.

В интерес на истината трябва да признаем, че е напреднал малко в опита си да стане политик. Най-малкото за първи път някой, който гравитира към десницата предупреди колко опасен, вреден, глупав и разрушителен е мита, че държавата може да се рестартира. Държавата наистина може да се рестартира, но не по начина по който си го представят десните, защото не новата конституция, а единственото повторната национализация на собственост може да върне прехода в началната му точка. Но това са странични мечти. Говорихме за друго. Плевнелиев няма лице, няма образ и съответно не може да изпълни институцията с идеи. Дори организацията на спектакъл по протестърско ръкопляскане в чест на държавния глава не помогна на съживяването на "Дондуков" 2.

А сами знаете как е - когато един актьор е в творческа криза рано или късно се стига дотам, че на представленията ходят само неговите приятелчета и никой друг. Дори и приятелите му ходят, колкото да не изпадне в депресия напълно.

На втората година става ясно, че Маргарита Попова е къде-къде по-подготвена за президент от Плевнелиев, най-малкото, защото тя винаги говори, каквото мисли, а не каквото си е въобразила, че публиката иска да чуе. Това е другата криза на Плевнелиев - той толкова иска да бъде харесван, че често принизява политиката до нивото на буфонада, дразнеща слуха с патетиката на новоизмислени клишета.

Не всичко в президента е несимпатично, но той вероятно не знае как да изрази хубавата част от себе си. Това е криза на образа. Триумф и тъга на без-образието.

Без-образната политика винаги завършва тъжно.