Големите измами на 2013 година

Ако хората имаха умението да разчитат знаците, които вселената палаво им дава, тогава вероятно нямаше да се учудват на всичко, което се случи през 2013 година. Но съдбата е такава - да бъдем слепи за бъдещето и да посрещаме събитията с гняв, учудване, ярост и смях. Ех, ако имахме трето око и тайно знание още от новогодишната реч на президента Росен Плевнелиев в навечерието на 2013 щяхме да се досетим, че ни предстои година на лъжи, подмени и и нездравословно количество измами. Защото, нека да си припомним, в своята новогодишна реч, държавният глава, който бе решил да се прави на Хари Потър, седящ в кресло и говорещ като Кашпировски, ни пробута пейзаж от Скалистите планини и го представи за прелест от българската природа. България внезапно бе преместена в щата Колорадо все едно всички потайни сънища на Иво Инджев са се осъществили наведнъж.

После от президенството кършиха пръсти, наказваха служителки, опитваха се всячески да излязат сухи от този скандал, но фактът си е факт. Първата подмяна за 2013 година беше налице и тя се превърна в метафора за всичко, което се случи след нея. Самият Плевнелиев се оказа една голяма лъжа, кух образ, една картонена кукла, политик, приличащ на анимационен герой, който се опитва да мине за истински, но всеки път корабокруширащ от тежестта на смазващо тъпия пиар, който го заливаше като катран. През февруари 2013 година Плевнелиев се опита да говори пред разгневените хора, излезли на първия истински социален протест в историята на България срещу непоносимите сметки за тока и смайващата наглост на енергейните монополи, и тогава получи цяла серия от освирквания и викове "Уууу". Никога няма да забравя лицето на президента, когато слизаше от платформата след провалената си реч. Той приличаше на извънземно. На човек, който не е наясно в кой свят е попаднал все едно е обидено дете, на което са му отказали играчка. Февруарските протести бяха първите протести в историята на България, които не бяха изчислени, нагласени или пък предварително замислени. Това беше знак, че народът, който всички мислят за слабоумен, за някакъв колектив от пълни лузъри и суперотрепки всъщност може все още да хапе и то жестоко. В онези зимни дни на истински протест, когато президентите не знаеха къде се намират, някой се сети за едно стихотворение на Кирил Христов от 1899 година в което той като истински пророк казва, че управниците могат да опоскват народът, колкото си искат този "великотърпелив народ", но предупреждава, че посегнат ли за последният залък от хляба между окърваваните му зъби, тогава ще чуят тръбите на великото отмъщение. С други думи Плевнелиев, който по неговите собствени медийни показания, в предишния си живот е бил ирландка, май в далечината чу тези тръби и се стресна жестоко.

Заради това при следващият взрив на спонтанно народно недоволство олигархията беше готова. Фризира протеста по свой вкус и подобие. Използва безкрайно количество розов политически шампоан и го удави в патетиката на "красивите, умните, небесните, богатите, преуспелите". И като лице на тази подмяна пак изплува Плевнелиев, човек, който прегърна тази роля с радост, вероятно неспособен да забрави унижението на което го подложиха обикновените хора през февруари. Всеки път, когато протестът вървеше към затихване, държавният глава излизаше и правеше опити да го подпали отново. Протестърите (PRотестърите дори) му се отблагодариха и няколко пъти се обръщаха да аплодират президенството все едно там стои на пост самият Далай лама и раздава космическа мъдрост. А междувременно Космическата мъдрост редеше гаф след гаф - обяви, че нито един българин не е избрал да работи в Русия, похвали се, че той щял да ходи на посещения предимно в западни страни, участва във вечеря с турски вицепремиер, допускайки представители само на турските, но не и на българските медии, подмина патриарха и не го поздрави на празника на София, самонарече се марсианец в обясненията си за офшорките и заговори за някакви три любовници, каквито всъщност нямал.

Именно заради тази драматична серия от провали, която издават не само несъстоятелен политик, но със сигурност и проблемен човек, е смешно днес човек да чете анализи на политолози за политическата 2013 година. Повечето от тях се опитват да коронясат Плевнелиев като политикът на годината, но при наличието на толкова вини е изключително трудно. И това не е обикновен процес, това също е част от годината на големите лъжи, на медийните измами, на изкуствените образи, които ни натрапиха в опита цялото общество да забрави, че през феруари излезе настръхнало и озъбено и за първи път постави под заплаха икономическата олигархия в тази страна.

Това е една от причините в края на 2013 година и началого на 2014 да е тъжно и дори болезнено човек да наблюдава последните парченца от това, което днес се самонарича "протест", а всъщност е една злобна група от неосъществени нарциси. В края на коледните празници този ритуал на подмяната се опита да се самовъзкреси отново, разчитайки на някакво библейско политическо чудо. И така се роди последната за годината акция "Връщаме се за оставка". Тя бе рекламирана грандиозно като холивудски блокбастър. Нагледахме се на десетки филмчета в стил екзистенциална пропаганда, които трябваше да ни убедят, че на 26 декември море от народ ще залее улиците на страната и ще удави властта в своето недоволство. Резултатът от акцията обаче май най-добре е описан от Иван Вазов, когато описва звукът от черешовото топче. Мнозина от въстаниците тогава очакват страховит гръм, а всъщност звукът приличал на нещо издадено от "нецензурния канал на Боримечката". С което не се опитвам да сравнявам студентите с въстаници. Въстаниците са хора с ясна кауза. Протестното движение стана част от подмяната, защото садомазохистично зацикли върху няколко думи и не се отказа от тях, както пациентите от лудниците не се отказват от своите фобии. Заради това не повече от 3 хиляди души излязоха на протест и то в цялата страна. България претръпна от покварата на подмените и вече не е склонна да вярва на никога. Особено на кресливите нарциси, които се опитват да твърдят, че трябва да победят, защото са по някакъв начин романтично необикновени. Не става така.

Хубаво е, че младите българи от чужбина започват да се чувстват съпричастни със случващото се тук. Но това не е дълг, който можеш да отметнеш с едно явяване на протест или със снимка във фейсбук, че искаш оставка. Истинската битка за промяна на България е тук на място. И заради това, ако желаят мнението им да тежи, ако искат гласът им да бъде чут, ако настояват мнението им да има значение, те трябва да се върнат и да се борят за техните идеи. Точно така - да се борят. Да спечелят умовете и сърцата на хората, да се явят на избори, да успеят да преборят системата по този начин. Защото истинските страдалци на прехода са тези, които не си биха шута, тези, които останаха тук и ден след ден изковаваха живота си. Всяка промяна, която не е в тяхно име, просто не може да бъде наречена промяна. Защото именно това е патриотизмът. Да останеш и да се надяваш. Да се бориш въпреки, че е трудно. Да постоянстваш по родната си земя, а не да даваш акъл от далечните западни столици и глезено да твърдиш, че гледката тук не ти харесва.

Съвсем наскоро великият Джоко Росич даде най-страхотното определение за патриотизъм. Той разказа една проста история. Как майка му, учителка, насред една страховита зима е събрала децата в класната стая и ги е накарала да погледнат през прозореца навън. Там навън в снега подскачали няколко врабчета и майка му казала: "Погледнете ги хубаво! А сега се върнете на чиновете. Вижте има едни птици, където идват на пролет когато цветята започват да растат, а като дойде зимата си отиват. А тези врабчета, те стоят тук, те тук са родени и тук ще умрат. Те са посинели от студ, но тук ще останат". Според Росич той никога не е чувал по-голям урок по патриотизъм.

И наистина това е големият въпрос. Къде бяха тези студенти през февруари, когато хората наистина заляха улиците на цялата страа? Защо ги нямаше? Защо? През дългата 2013 година всъщност наистина имаше 2 протеста, два, а не един. Този през февруари, който беше истински и смислен, и другият протестът на подмяната, който започна като искра, но се изроди в пиар-карнавал.

От заснежените върхове на Скалистите планини до студените коледни утрини по софийските жълти павета разстоянието беше дълго почти, колкото една лудост. Големият урок на 2013 година беше, е че българите вече не се лъжат нищо. Ирландката, която се опита да го играе държавник бе удостоена с рекордно нисък рейтинг, протестърите останаха изолирани в своите окупации, а и правителството да не се заблуждава, че е обичано. Призракът на прехода, който трябваше да е завършил отдавна, отново закрачи по улиците със злобен кикот понеже всичко интелектуално се завърна в митологичната 1990 година. Не знам за вас, аз съм изморен от тези повторения. Отказвам да живея в нов преход. Не съм поръчвал такъв живот.

Изобщо, след всичко казано, 2014 година се очертава да е много интересна. 

А интересните времена не бяха ли проклятие в древнокитайската мъдрост, а?