Светът е голям и воленчетата изскачат отвсякъде

В симпатичния митологичен и ироничен свят в книгите на Тери Пратчет има едно ясно предупреждение за бъдещи вещици - те никога не бива да застават между две огледала, защото многобройните отражения могат да унищожат магичната сила моментално. Огледалните образи са конфликтни, защото са неотличими един от друг. Но именно огледалото е най-голямото мъчение на съвременната цивилизация и ужасът за въобразените политически образи, защото пред него истината не може да скрита. Колкото и телевизионни лифтинга да й направиш, на колкото и вестникарски липосукции да се подложиш, колкото и информационни увеличения на бюста да сътвориш.

България в момента е в политически плен на два абсолютно огледални образа - Волен Сидеров и протестърите. Те са неотличими като сиамски близнаци и също са залепнали един за друг като фолкпевица и минижуп. Говорим за едно и също явление, с удивително едни и същи прояви, но разделено от някаква неочаквана шизофрения.

"Атака" - императорът на световната конспирация

От началото на 2014 година България и става и ляга с лидера на "Атака" Волен Сидеров и неговите самолетни и побойнически драми. Скандалният случай във Варна, когато се оказа, че националистът е посегнал дори и на полицай, като преди това се е сдърпал с френска дипломатка стана тема номер едно на всички медии. Въпреки, че сензация в това поведение няма. Трябва ли да припомняме случая от февруари 2010 година, когато Сидеров ужаси цял полет на "Луфтханза" след като вдигна неистови скандали на стюардесите, а след това едната се оплака, че той я е замерял с храна. Тогава ГЕРБ (днес те вече са първи критици на "Атака") спасиха Сидеров от дипломатически скандал и го отърваха от немското правосъдие, защото, независимо, че няма да го признаят, той беше основен крепител на тяхното управление докато се ориентират и си накупят малко депутати от РЗС, а и от други групи. Пак по времето на ГЕРБ на "Атака" й се размина най-опасното нещо, което се правили - опитът за нападение над богомомолци пред джамията в София. Очевидно е, че освен пластична политическа осанка, Сидеров има един основен талант - да бъде полезен на всяка власт, която си затваря очите за неговите безобразия.

Светът на "Атака" е мрачен и истеричен. След като стана ясно, че сега се върви към отнемането на имунитета му Сидеров си организира митинг пред Съдебната палата в София. Към публиката му заваляха не думи, а направо картечни шрапнели. Медиите били фекаломети. Политическите му противници - педерастчета. Партията му съществува в реалност, която е пълна с врагове. БСП, ДПС, ГЕРБ, Турското посолство - всички били в конспиративен заговор срещу него. Това не са идеи, а павета, които той мята по публиката. И нарича партията си "юмрукът на народа", въпреки, че лично неговият юмрук май най-често се свива около поредната чаша с уиски.

За да е в състояние да обобщи всички противоречия около личността си, Сидеров води постоянен джихад с медиите. Всъщност основната линия на ярост в неговата партия не са другите политици, а журналистите. Това е някакъв оруеалиански кръстоносен поход за правото на последна интерпретация на нещата. Вероятно поради тази причина Сидеров си направи телевизия, която е окичил с прозвището "телевизия на истината". Той не е лидер, който иска да управлява, той настоява за правото да бъде император на миниатюрния си свят, заобграден от дългокраки депутатки и депутати, които умират от ужас при всяко негово по-гневно примигване. Но, за да може тази фабрика за сънища да върви, лидерът на "Атака" се нуждае от безкрайните си мантри, че работи за народа, а го саботират. Че е социален глас, а снимките от Варадеро са интрига на майкопродавците. Че се бори с мафията, въпреки, че доказателствата за тази битка приличат повече на фотомонтаж. Това е формулата на всяка екстремистка партия. Един британски писател Стюарт Хоум в романа си с леко циничното заглавие "Свирка" беше написал, че всяка крайна политическа формация може да съществува единствено, ако има врагове, защото, ако остане без тях тя започва да търси врага вътре в себе си и се самоизяжда. Сега вече трябва да ни е ясно защо дружинки от депутати от "Атака" причакват хора пред телевизиите - те се нуждаят от конкретен образ на врага, защото иначе крехкият им свят от самоизмами ще се разпадне. Именно тази нужда от врагове кара Сидеров да саботира сегашната си политическа роля на човек, който държи ключа за парламента. Просто в един момент силата на образа надделява над силата на реалната политика. Това не е лудост, това е абстиненция. Сидеров просто не може да съществува без внимание.

Протестърите - светът като опорна точка

Активните протестъри са огледален образ на Волен Сидеров. Разбира, когато им го кажеш, те ще твърдят, че си захлебил от опорните точки на Моника Станишева. Въпреки, че когато виждаш във всичко опорна точка, то най-вероятно самият ти вече не можеш без такива. Сидеров е теоретик на световната конспирация, протестърите - разобличители на опорни точки. Там, където той вижда тъмни задгранични сили, те са убедени, че ги дебнат силите на олигархията, които искат да им затъмнят протеста и да му отнемат прилагателните. Всеки, който не се вписва в образа на протестър автоматично е запращан към списъка с врагове или комисари на подмяната, политически похват за патента на който вероятно "Атака" би успяла да се пребори.

Сидеров е фанатично убеден в собствената си истина, а дори и без много напъване обикновен човек би успял да ви извади редица мнения от мрежата в които знайни и незнайни протестъри твърдят, че всеки, който не е като тях губи право да бъде наричан личност. Единият няма да се откаже да пръска слюнки по митингите, другите няма да се откажат от вувузелите си. Просто и двете породи могат да съществуват единствено по този начин и ги е страх, че ще се обезсмислят в момента в който направят крачка в страни.

Волен Сидеров приклещи протестъри на входа на Нова телевизия. Протестиращите бяха блокирали вътрешният министър Цветлин Йовчев в ресторант. След като стана драмата с "Атака" пред телевизията, "умните и красивите" побързаха да заявят, че ситуацията не била една и съща. Всъщност разлика няма. И едното и другото е екстремистки начин за действие, предизвикан от раздразнение и глупост.

Волен Сидеров е апологет на насилието, демонстриранно в битово-патетична стилистика. Протестърите пък се опияняваха с образите на хвърлени павета по парламента, някакво бутафорно повторение на 10 януари 1997 година. Едните казват, че ще бесят предателите на родината, другите пишат как комунисти ще висят по дърветата в дните на върховния протестърски гняв. Разликата е само в речника. Атакистите го карат по балкански. Протестърите обичат да използват думи като "постмодерно", "морално".

Волен Сидеров е готов да погази истината, когато лъжата му е по-изгодна. Протестърите два пъти повече. Пресен пример. Съпредседателят на "Зелените" Борислав Сандов из целия фейсбук разпространи информацията, че с решаващия глас на България Съвета на министрите на ЕС е приел по-лек режим за търсене на шистов газ. Новината газира виртуалната общност. По-късно се оказа, че тази тема изобщо не е повдигана на заседанието. С какво това е по-различно от действията на "Атака"? Че лъжата е била изказана от "морални" позиции ли?

Протестърите също са се затворили в своя свят и конспиративно съскат срещу всяка медия, която си позволи да не ги харесва. Те са обсебени от своя медиен образ. Повечето от лидерите им дори вече не ходят по протестите, защото не им остава време от телевизионни участия. това не пречи обаче да твърдят, че олигархията ги саботира и не им дава думата. Сидеров си има Деница Гаджева, протестърите си имат есетата в "Дневник". "Атака" си има телевизия "Алфа", протестърите пиарки, които се грижат непроверени послания да не напускат организиранните редици.

Описаните два огледални образа държат в медийно заложничество цяла България. Перверзията на екстремизма е в това, че те кара да вземеш страна и те гледа като враг, ако и едните и другите не ти харесват. Заради това се оказа, че наличието на здрав разум днес е дисидентство. Ако се опиташ да бъдеш обективен вече си враг, защото обективността е всичко онова, което сиамските близнаци описани тук мразят. И двете общности живеят във върховна самозаблуда. Едните си мислят, че народът ги обича, а другите, че с протеста си контролират властта. Всъщност Орешарски удари джакпота, защото в тази епична битка на сиамските близнаци, никой не се сеща да гледа истинските проблеми на неговото управление. А такива има, само, че след толкова време изкарано в истерия вече никой не е в състояние да даде трезва оценка на ситуацията. И това е най-големият проблем на българското общество днес, защото то се е разпаднало, нека да повторим, на подозрителни конспиратори и сумтящи детективи за опорни точки. Това подозрение, че другите не водят истински живот, а само имитативен такъв е признак за радикален дефект в мисленето. То е тунел към мрачен тоталитаризъм на душата, който е твърде депресивен, за да бъде описван.

А иначе нека да кажем няколко реалистични думи. Ако цената на това управление е да търпи Волен Сидеров, то тази цена вече е непоносимо скъпа. Няма смисъл да бъде плащана и ще е голяма грешка, ако някой си мисли, че с политически финтове темата може да бъде свалена от дневен ред. Тя винаги ще стои като отворена рана в общественото съзнание. Вероятно изборите няма да променят съществено картината, но те са по-добрият вариант пред алтернативата всеки път, когато Волен Сидеров се качва в самолет цялата преса да не смее да затвори броевете си преди да чуе кого пак е удрял императорът на конспирациите.

Същото се отнася и до протеста. Ако цената на неговото продължаване е атакизацията в емоционален смисъл на "свръхморалните", то те наистина са загубили битката. Неразличими са от този, който смятат за техен най-голям враг.

Светът е голям и воленчетата изскачат отвсякъде.