Ето обаче, че ситуацията в картината пак се повтаря в живота ни днес. Принципно в идеята хора от гражданското общество да заявят своя глас в подкрепа на един или друг кмет няма нищо лошо. Наистина е време и
обществото да има думата
в номинацията и процеса на избора на хората, които ще го управляват най-пряко. Притеснителното в комитета "Съзидание" са наблягането на думата интелектуалци, както и идеята за подкрепа на "успешните кметове".
Веднага възникват два въпроса - какво е интелектуалец и какво представлява успешния кмет. Основният критерий, на който залагат от комитета оглавяван от Иван Гранитски, е популярност, осигурена от два, три или четири мандата на кметския пост. Така някакси се опорочава идеята на интелектуалците. Защото такава подкрепа неизменно е подкрепа на статуквото, не на промяната. В доста от общините кметовете вършат добра работа и сигурно там понятието статукво не е с отрицателен знак, но смисълът на демокрацията е в обновлението, в новите идеи, в различния поглед. Смисълът да си интелектуалец е абсолютно същия. А сега чрез този комитет виждаме интелектуалци, които вървят срещу самите себе си като залагат на статуквото, а не на промяната.
На пресконференцията си шефът на комитета Иван Гранитски остро възнегодува срещу коментарите, че подобна организация е замислена с цел да унищожи политическия модел. Наистина на пръв поглед звучи прекалено силно. Но не можем да отречем, че има и възможност да се разсъждава в подобна посока, въпреки, че разсъжденията сигурно няма да бъдат абсолютно правилни. Защото смущаващото в новият политически опит на интелектуалците е именно лесното размиване на политическите критерии, които те правят и преливането на моралистични характеристики в една по-скоро технологична област като управлението. Всеки опит да се заличат границите между ляво и дясно, да се внуши идеята, че това вече не могат да бъдат водещите критерии за една гражданска подкрепа, е леко плашещ. Когато тези граници изчезнат, ние като избиратели ще трябва да се отзовем в някакъв съвсем различен свят, подобен на антивселена. Тогава как ще се ориентират хората? Ако въпросът звучи глупаво, вероятно аз не мога добре да схвана нещата, но когато разграниченията паднат, светът става противно еднакво място, а еднообразието е присъщо на авторитаризма, но не и на демократичната политика.
Унифицирането на кметските фигури в съзнанието на интелектуалците, отваря поле за
безкрайна спекулация по темата.
Независимо, че местните избори у нас са действително най-мажоритарните възможни, кметовете все пак са политически фигури, избирани досега по политически критерии. Въпреки огромното недоволство към модела у гражданите, политическите критерии все пак са ясно измерими и количествено проверими. Интелектуалната подкрепа обаче залага на качества, които са по-скоро от философската сфера - популярност, емблематичност и други. Това са понятия, които приличат на дъвки, защото са безкрайно еластични, разтегливи и никой от интелектуалците няма да ви даде еднозначно обяснение, на което и да е от тях.
Тази универсална разтегливост води след себе си политически вакуум, защото всички може да са еднакво добри по-същия начин, по който утре могат да се окажат съвършените злодеи.
Колкото и да не се харесва на много хора, политическите партии засега са единствените легитимни автори на политика в страната. И това ще бъде така, докато гражданските движения не се отърват от идеята си да намесват философски понятия и духовни разсъждения в обществения живот. На това се дължи подозрението към този комитет наречен "Съзидание".
Моето лично подозрение пък идва от факта, че в тази организация прекалено много се набляга на думата интелектуалец, като същевременно се задава съвсем неправилно тълкуване каква е социалната роля на такава фигура. Археологът проф. Николай Овчаров заяви: "Интелектуалецът не може да има нито лява, нито дясна насоченост". Докато подобно тълкуване има, доверието към политическите претенции на интелектуалците ще е нулево.
В България, поради насложени от поне 30 години предразсъдъци и умишлено неверни постулати, се създава впечатлението, че интелигентът е надполитическа фигура, която само мърси ръцете си, ако случайно вземе, че се захване с политика. На това изначално грешно разбиране дължим и една типично българска аномалия. Вместо да дава
конкретни политически послания,
българската интелигенция прекарва своето време като оплаквачка на свободна практика. Вместо да изработва ясна и точна програма, българският интелектуалец предпочита да говори за "държава на духа" (цитат от Антон Дончев), за високоморалните си разбирания, които обаче имат съвсем малко пресечни точки с живота на обикновения българин.
Защото истината е съвсем различна. По презумпция интелектуалецът не е политически стерилна фигура, защото просто няма как да се развие извън обществото. Вместо да се опитва да се изолира от политиката и да залага само на някакви странни естетически критерии, той трябва да е наясно с народните настроения и да им дава посока. Така един от най-известните френски интелектуалци Жак Атали например пише политически утопични книги за някаква бъдеща организация на света, но винаги изхождайки от левите си идеи. Той не приема позата на надполитическия мислител, а и никой истински интелектуалец не би я приел.
Откъснатостта от живота на българските интелигенти, които залагат своите виждания в този комитет, може да се види чрез един прост пример - подкрепата за Иван Чомаков в Пловдив. И на най-върлите седесари в града по тепетата, отдавна е ясно, че Чомаков е всичко друго освен успешен кмет. 17 години дясно управление доведоха втория по големина град в България до трагично икономическо състояние и го оставиха след градове като Варна, Бургас, дори Русе. Огромен дял в този цялостен разпад има и Чомаков, въпреки опитите си днес да мине за консенсусна фигура. Така че ще е малко трудно комитетът "Съзидание" да убеди пловдивчани в "успеха" на сегашния градоначалник.
Част от подозренията към инициативата са, че тя е скрито оръжие на президента Георги Първанов, който чрез интелектуалците (голяма част от тях наистина го подкрепиха за втори мандат) се опитвал да влияе на местния вот. Всъщност държавният глава неведнъж е казвал, че политиката вече не може да бъде затворена в партийните централи и, че гражданските структури трябва да станат част от нея. В тези думи обаче не можем и няма как да разчетем каквото и желание за
заличаване на политически граници
като ляво и дясно. И второ - под гражданско общество се разбира максимално широк кръг от хора, а не група интелектуалци, които по патриаршески да заявяват подкрепа. В случая им прави чест обаче, че не се опитаха да извлекат дивиденти от близостта си с Първанов, а откровено признаха, че идеята не идва от него.
Не на последно място идва и страхът от прекалената фиксация на интелектуалците единствено и само във фигурите на кметовете, без да обръщат внимание дали зад тях стоят поне някакви идеи. Това всъщност е един от симптомите на кризата в политическото доверие, но пък и в никакъв случай не е лекарството. Сляпата вяра, че една фигура сама по себе си е способна да обърне хода на историята е наивна и непродуктивна. Сляпата вяра в един кмет е хубава стига да не се надценява неговата сила. А комитетът на интелектуалците прави точно това. Пресилва нещата. Кметовете могат да бъдат държавници, но повярват ли си, че могат да стоят и вън от политика, неизбежно е да фалират откъм доверие.
Така, че пред нас се разиграва една стара драма. Драмата на интелектуалеца, който уж не иска да бъде слуга на политиците, размахва ръце и громи тези явления, а по същество действа точно в обратна посока. И без да се усети може да финишира на една картина като кученце на верижка гледащо с обожание и преданост своя господар. Ето защо от ситуацията можем да си извадим един извод - променяйте политиката, но не говорете срещу нея. Когато застанете в антиполитическа позиция, резултатът от битката винаги е изненадващ.
И много лош...
No comments:
Post a Comment