Изборните врачки

Една от постоянните причини за ужас край всички избори у нас е неизменният наплив на невероятно количество анализатори по всички медии. Който и вестник да отвориш виждаш анализ след анализ, които чертаят схеми, конструкции, правят прогнози, анализират тъмното бъдеще, дават съвети на партиите и пътьом слагат по някоя и друга тежка фраза като "системен дисбаланс", "дискурсивно противопоставяне" или любимото ми "прагматизация на вота".
Какво не е наред в тези анализи?
Винаги оставам с усещането, че този аналитичен език, който срещаме изобщо не описва държавата в която живея, нито пък политиката, която наблюдавам. Говори се, че българите щели да гласуват прагматично, а като са заслушаш в разговорите на хората по автобусите - срещаш точно обратното. Българите, тъжно е да го казвам, пак са в ситуацията да искат ново чудо и трепетно да желаят то да се случи. Това не само не е прагматизъм, а ни запраща изцяло в шаманската наука, която с подскоци и викове твърди, че контролира вселената.
Прагматичния вот, който няма как скоро да се случи в България, предполага трезва оценка на реалността и вземане на решения на нейната основа. Аз самият не съм способен на прагматичен вот и, ако разсъждавам необективно смятам, че това важи и за другите българи. Анализаторите обаче не подхващат тази тема, нито говорят за неизменният ропот на повечето хора срещу абсолютно всичко в държавата.
Не може да не сте виждали такива хора - за тях всичко е лошо, а описанието на животът им през последните 17 год. е описание на един непрестанен апокалипсис. Този тих и мощен ропот ме плаши, защото смятам, че това е ропот срещу демокрацията изобщо. В глабалното недоволство от всичко аз чувам онзи толкова древен страх от това да бъдеш свободен и да носиш отговорността за собствения си живот. Това е причината да смятам и, че автентично десните у нас не съставляват и 0,3 % от всички хора. А иначе новините заради това са пълни с хора, които казват - държавата да направи това, държавата да направи онова, къде е държавата, защото държавата спи...
Поправете ме, ако греша, но не беше ли голямата битка за свобода именно в името на по-малко държава в много от сферите на обществения живот. Ето сега етатисткият възглед отново тържествува, но по грешния начин.
Това са темите за които трябва да говорим преди тези избори. Резултатите и политическите процеси, нека да ги обсъждаме след вота. Иначе няма да открием разлика между анализатор и врачка...

Балканската драма на съседа-враг

Едно наблюдение на Ришард Капушчински по въпроса за границите ме накара да се замисля за нашата балканска съдба. Според известният полски журналист понятието граница е залегнало дълбоко в психиката на всеки човек. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстикт ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите...

Това разсъждение неизбежно ме доведе, както вече казах, на темата за това изстрадало парче земя в Европа, наречено Балкански полуостров. Тук границата е основен елемент от разбирането за света изобщо. Нещо повече - ние помним не само настоящите, а и предишните граници. Те са се отпечатали в нашата памет и стават отправна точка към разбирането ни на нашия балкански свят. Подобно отстояване на границите води до жестоко вражда и подозрения към съседите. След две войни Европа се научи да не забелязва чак толкова границите и да не се фиксира в различията. Ние тук сигурно и след 20 войни не бихме научили този урок.

Границата и нейното възвеличаване, нейното ясно отбелязване, ни настройва подозрително към съседите. В българският език имената на всичките ни съседи са обидни думи. Не се шегувам - всичките ни съседи за негативно оцветени в лексиката ни и до днес.

1. Турчин. Това и до днес е груба обида. В нашият език турчин означава изостанал, архаичен, гаден, злобен. "Този е ревнив като турчин". "Не се дръж като турчин". Все едно турците са някакво бедствие в духовен план.

2. Грък. Също обида. Да си грък в нашия език означава да си подъл, подмолен, хитър по гадния начин, пресметлив и скръндзав. "Този е лукав като грак". "Подъл е като византиец". Тази фраза, която се употребява и до днес пък е прекрасно свидетелство как езикът пази колективната памет за нещо, които индивидите няма как да знаят.

3. Сърбин. Поредна обида. В българският език сравнението със сърбите е начин да ти кажат, че си нахален, противен, предател и т.н. Това е сравнение, което е заредено с някаква историческа обида. Сърбите за болезнен за България въпрос, защото нашата история допреди 17 години е историята на един постоянен спад, докато съседите ни бяха нация в исторически възход. Сега палачинката се обърна, но езикът не се променя. Сърбите все още са обида.

4. Румъния. Румънец в нашия език е презрително понятие. Мани го тоя мамалигар! Румънски работи тоест глупави работи.

Това е едно наранено разбиране на историята. Дори езикът, който говорим очертава нашите собствени психологически граници и е добър компас за тъмната карта на нашите фобии и параноя. Смятам, че докато не променим това наше отношение към съседите си, няма как да успеем да се придвижим към различно бъдеще. Знам, че трябва да се борим с векове наслагвана омраза, но друг път няма. Омразата помага на човек за кратко преди да го убие с невероятните си количества отрова.
За целта обаче трябва да извършим едно епохално по размерите си усилие - да за престанем да гледаме на историята като фактор за съвремените отношения. Ние можем да се удавим от толкова много история, но от това няма полза. Съседът-враг е формула от миналото. Когато сме в състояние да я забравим може би ще трябва да се огледаме наоколо. И да видим, че светът е станал по-красиво място...

Човешката душа

Докато бях в почивка успях да прочета едно невероятно есе на мексиканският писател Октавио Пас - един от титаните на латиноамериканската литература, нобелов лауреат за 1990 г. Това на снимката е той. Есето му е от 1958 г. и е за романа на Борис Пастернак "Доктор Живаго". Аз самият, откровено си признавам, не харесвам толкова самият роман, въпреки, че никога не бих дал някой да каже лоша дума за него. За сметка на това поезията към "Доктор Живаго" е едно от най-великите неща писани от човешка ръка.
В есето на Пас обаче ме порази посоката на неговите разсъждения. Нека да цитирам един от неговите изводи:
"Само страдалият и обичалият истински, миналият през чистилището на историята, притежава собствена душа. Останалите просто нямат. Да, повечето хора нямат душа. Те имат "психология".

По някакъв странен начин тези думи резонират с някакво мое лично усещане, което обаче не съм имал силите да изразя по този начин. Пас продължава:

"Душа" е дума, излязла от мода, малко двуслислена и леко влажна - от първобитната светлина, дъжда и светлината. Чрез тази "тъмна" дума хората са започнали да опознават своята същност. Узнали, че притежават душа, те разбрали, че битието им е уникално, неповторимо и до известна степен свещено".

Това разбиране е апология на оптимизма. Осъзнаването, че имаш душа вече те прави свободен. Както казва Октавио Пас - човек остава извън всяка система дори когато й се подчинява по своя воля. Не можеш да живееш цял живот в затвор, защото просто си осъден да бъдеш човек, да бъдеш свободен.... Знам, че малко пресилвам думите на Пас, но когато усетиш възможност за глобална радост, трябва да й се отдадеш. Сега знам, че отново трябва да прочета "Доктор Живаго". Може би по друг начин ще преоткрия тази книга. В този миг обаче най-много ме радва страхотното усещане, че ще открия по нов начин един текст, който е минал през мен. В такива мигове имам ужасно лекото усещане, че някъде в мен, въпреки, че чистилището на историята не ме е застигнало, се крие една радостна душа, която иска да излезе под дъжда и да крещи от невероятно щастие..

Медийната истерия

За известно време бях в отпуска и нещо край мен ми направи странно впечатление. Аз съм журналист и спецификата на моята професия е да изчиташ безкрайно много информации и коментари по всяко едно от ключовите събития в страната. Само преди месец бих ви казал, че това е нормално и че така трябва.
Как обаче да си обясня състоянието на абстиненция в което почти изпаднах, когато започнах да си почивам. Вместо всички вестници се задоволявах с един, вместо всички новини - гледах по една емисия на ден. Състоянието е сравнимо с очистването от дрога. На втория ден прекаран така вече имах чувството, че бъзвъзвратно съм се отдалечил от политиката, че като се върна вече нищо няма да схвана, че край - изтървал съм нишката и вече завинаги ще си остана в лабиринта...
След такава детоксикация обаче установих, че аз вероятно като всеки съвременен човек съм жертва на нещо, което можем да кръстим "медийно истерясване". Когато се фиксираш в медиите започва да ти се струва, че всеки живот вън от информациите е нереален, неистински и недостоверен. А не е така.
Особената упойка на медиите обаче действа като заместител на реалността. Сякаш една невидима ръка се промушва в твоя мозък и вместо теб насочва погледа ти към телевизионния екран или вестникарскките статии. За първи път срещнах това огромно подозрение в романа на Виктор Пелевин " Generation П". Неговата корица е следната:


Че Гевара се появява като дух в романа, за да предупреди, че медиите изграждат реалност за която си въобразяваме, че е истинска, но тя не е.

Когато се оказах на другия бряг видях, че животът може да тече и вън от медиите, въпреки, че те не го забелязват. Медиите са потънали в коментари и в коментари върху коментарите и в коментари върху коментарите на коментарите. От този кръг няма излизане. Тогава видях къде е най-големия дефект на българската журналистика днес и ми стана неудобно. В българската журналистика отсъства обикновените хора. Нашите медии са прекалено институционално центрирани и жълтопавирани :))))))))). Те са слепи за обикновения живот, който не е задължително да е истеричен и потънал в медийна мъглица.

Казвам това докато още имам остатъци от спокойствието си. Сигурно след две седмици ще си казвам как съм успял да напиша такава глупост. Обаче ясно осъзнавам, че медиите не бива и не трябва да хвърлят читателите си и зрителите си в един и същ катастрофичен свят. Това не е призив за цензура или нещо друго, а ясно осъзнаване, че отвъд истерията, лежи едно късче нормалност, което е необходимо да получим, ако искаме да почнем с лечението си като общество. И ако духа на Че Гевара реши да помага, лошо няма....

Моята формула за патриотизъм

Аз използвам думата патриотизъм, но не я харесвам. Подозрението ми към това понятие е чисто прагматично, защото просто няма единно разбиране за патриотизъм. Всеки разбира каквото му скимне. И ако моето разбиране за патриотизъм се върти предимно около слабостта ми към бедрата на блондинките, то за Волен Сидеров е в дивата омраза и сляпата ярост към всички, което модерността е извоювала като придобивка.
Нека да ви цитирам едно определение за патриотизъм, което открих в политически форум посветен на тази тема: "ПАТРИОТИЗМЪТ е ГОРДОСТТА от НАРОДА и РОДИНАТА"(запазил съм авторовото желание да отличи някои думи с главни букви).
Не казвам, че това определение е лошо, но какво означава то? Какво е гордост? Какво е народ? Какво е родина?

Преди да сте заредили автоматите и да искате да ме поставите пред някоя стена, нека да обясня. В християнството гордостта е един от седемте смъртни гряха. Който е много горд ослепява за света. Така, че определението тук може и да е правилно. От много гордост българите често са слепи за света и заради това доскоро се влачеха доста зад основната част от него.

Какво е народ и родина? Този въпрос го задава още Гео Милев в поемата си септември. "Прекрасно, но що е Отечество?" и после следва ужасната фраза "и яростно лаят картечници". А тези картечници се използват винаги от хората, които стават и лягат с думите: "Отечеството е в опасност".
Народът и родината по начина по който ги разбират мнозинството от българите днес, са застинали в 19 век и трудно могат да бъдат адекватни на днешната действителност. Тези понятия в техния архаичен вариант обаче се изповядват така яростно, точно защото са отчаяна реакция на глобалната модернизация на света. Обаче днес знаем понятия като мултикултурно, интеграция, гражданско общество...

Естествено след тези думи веднага чакам обвинения в продажничество, нихилизъм, майкопредателство и други. Вече неведнъж съм ги получавал. Това е част от другата особеност на архаичният патриотизъм - той извира не от сила, а от слабост. Това си личи от всяко изказване на т.нар български патриоти. В най-скорошния фрапантен случай - всички те вкупом обявиха, че едва ли не една културоложка може сама да пренапише българската история. Става дума за случая с проекта "Митът за Батак". Патриотарите вдигнаха неистов шум до небето, искаха президент и премиер да вземат отношение по случая. Нима това е израз на сила? В тяхното разбиране всеки глас едва ли не е в състояние да действа като Йерихонска тръба и да строши стената. Пълни глупости! (В тъмния си гняв дори един от "патриотите" нарече културолажката Мартина Балева дете на гном и кучка, въпреки че самият той доста повече прилича на смесица между двете).

Ако съществува такова нещо като светъл патриотизъм той трябва да извира от усещането за сила и оптимизъм. Всеки друг извор рано или късно ще превърна патриотизмът в бясна ксенофобия и национализъм. Когато извеждам своята формула също така спазвам едно елементарно правило - просто не е учтиво и уместно да се гордееш с неща за които нямаш никаква заслуга. Защото по неведомата воля на космическата рулетка аз можеше да съм роден в Мадагаскар, Монровия или някъде другаде. Хубаво е да приемаш своето потекло, ама хайде по-леко с гордостите, че нещо много почнахме да прекаляваме. В този смисъл е доста наивно да се гордееш, че си българин, защото просто нямаш заслуга. Никой обаче не ти пречи да се гордееш с това, че можеш да изпиеш 12 бири една след друга, защото ти сам си се развил дотук.

Изразена с едно изречение моята формула за патриотизъм гласи: "Аз съм българин, но не смятам, че това е най-важното, което мога да кажа за себе си".