Защо избрах да съм оптимист?

Размишления за ролята на съдбата и епосът "Емануела" в моя собствен живот


Родих се в културата на глобалния хленч. Това е тъжната истина за собствения ми благороден произход. Човек не се замисля за въздуха, който диша, така и аз не си дадох сметка за диктатурата на българското оплакване, което е заключено в демонични фрази, станали част от живота ни. Мамка му, сега като се замисля тук децата преди да научат думата "мамо", научават, че най-добрия отговор на въпроса "Как си?" е "горе-долу". Смятам, че тази наша особеност като народ е уникална, както и обратното ни кимане за "да" и "не", действие при което сме в опозиция на целия останал свят.
Не ми е ясно откъде идва културата на безкрайното оплакване, нито пък особено искам да науча, но е факт, че тя е навсякъде край нас. Дори богаташите не се хвалят с парите си, водени от нелепия страх да не събудят божествата на бедността, които да ги потърсят с отмъстителен поглед. Страхът е нелеп, не защото божествата на бедността не съществуват, а защото когато ги събудиш няма никакво значение дали си ги призовавал или не. (Аз поне така смятам).
Друга отвратителна черта в българското възприемане на вселената е, че изживяваме всяка събитие като конспирация на неведоми сили срещу нашия собствен живот. Ако перефразирам една безсмъртна мисъл на Виктор Пелевин ще кажа, че съвсем естествено конспирация срещу България има, проблемът е, че в нея участват всички пълнолетни българи...


Аз отдавна имам проблем с теориите на конспирацията. Самата идея за целенасочени заговори за унищожение на държави и до днес предизвиква у мен единствено и само смях. Смехът ми можеше да бъде секнат бързо от политическите потоци у нас, защото именно със средношколския си скептицизъм към всяка теория на конспирацията успях да се изпокарам с доста от своите роднини при това (само за протокола да отбележа) бях на още твърде млад. Веднъж на някакво семейно събиране един от далечните ми чичовци с глас на праисторическо влечуго се прокашля и убедено заяви на роднинската аудитория, че евреите всъщност отдавна са съставили Световно правителство. Без да подозирам каква доза лично откровение този мой роднина вкарва в думите си, го попитах, като има такава голяма и мащабна конспирация, как точно той, един обикновен военен е научил за нея, пък и притежава свобода в достатъчна степен да досажда със знанията си на своите роднини... Праисторическата вкаменелост леко се вцепени, после пазейки спокойствие ме препрати да прочета някакви книги, които трябвало да чета между редовете, да взема цитати оттук-оттам и най-накрая в един небесен ден знанието само щяло да дойде при мен и тогава да осъзная тайните механизми, които контролират света.

Бях достатъчно млад, за да послушам такъв съвет, пък и не разбирах изобщо за какво става дума. Едно обаче вселенско съвпадение, или пък нека да го нарече изкушение, промени моя свят и трайно ме нареди сред неконспираторите. Какво се случи? На етажерката на която бяха творбите една до друга се оказаха две книги - "Световната конспирация" от Нино Николов и "Емануела" 1 и 2 от Еманюел Арсан. Сега разбирам, че това е бил ключов миг за моето собствено съществуване. Защото, между двете книги, аз съвсем естествено избрах "Емануела" (а и още 200 години да живея няма да забравя, че втората част на тази поредица носеше заглавие "Антидевственицата"). Не ме разбирайте погрешно - "Емануела" е слаба книга, поне сега смятам така. Но ако трябва да избирам между нея и конспирациите, никога няма да се поколебая.
Между другото "Емануела" е книга, която разказва за съдбата на една палава девойка В Тайланд и пътешествията й в световете на сексуалните наслади. В книгата тогава, а и сега, не ме дразнят описанията на сексуалните актове, а това, че авторката Арсан определено се изживява като философка и огромна част от нейния епос всъщност са бла-бла, празни приказки и философски разсъждения, които никога, ама никога не се постарах да разбера. Според мен човек от чиста почтенност дължи едно нещо на света - като си решил да се отдаваш на разврат, наслаждавай се на мига, кефи се максимално, но не задръствай пространството с философски обяснения. Тъпо е.
Само още един факт - актрисата Силвия Кристел, която играе ролята на Емануела в едноименния филм и който филм гледан днес е невинен като приказката за Червената шапчица, по-късно става официална любовница на френският десен президент Валери Жискар д'Естен, като понякога дори тя е домакиня на дипломатическите приеми. Д'Естен като всеки десничар по тази земя е пълен идиот и губи всичките си предизборни диспути с претендента на левицата Франсоа Митеран, но връзката му с Кристел, допълнително му забива нож в гърба.
Тоест "Емануела" в най-буквалния смисъл не само ориентира мен към правилната част на света, но е прецакала и един десничар. Събитията се нареждат добре. Какъв беше моят извод от цялото това осъзнаване?

Изводът ми се описва с две думи. Долу песимизмът! Аз избрах да бъда в по-забавната част на света. Светът в който можеш да избереш между "Емануела" и "Теория на конспирацията" е свят в който всичко е възможно да се случи. И каквото и да стане, очевидно няма да има нито един момент на скука. Е, как да си песимист тогава?

Като Шекспир ли е Бойко Борисов

Има една безспорна истина. За каквото й за говорим в този свят, сигурно рано или късно ще стигнем до Шекспир. Сетих се за това когато вчера прочетох програмата за управление на Столична община до 2011 г. О, как само звучи тази програма. Като музика в ушите на чуващия, като блясък в очите на виждащия, като просветление в разума на разбиращия, братя и сестри.

Томазо Кампанела навремето беше написал утопичният бестселър "Градът на слънцето". Сега разбирам, че тази прелестна утопия ще бъде нищо в сравнение със София след само три години. Тогава столицата ще е град със спортни зали, чисти улици, стопроцентова събираемост на местните данъци и такси, с изградени общински социални комплекси, 13 подземни паркинга, 300 милиона евро от публично-частни партньорства, ефирен и небесен град за ужас на всички останали европейски столици.
Не е ясно как ще се случи това до 2011 г. Защо тази градска утопия е отложена за след три години в толкова тъмното бъдеще? Нали казват, че няма по-разтегливо понятие за време от латиноамериканското "маняна". Ами на мен тази 2011 г. ми звучи точно като "маняна". Или пък като онези думи в Макбет (не напразно отворих дума за Шекспир в началото): "туй наше вечно утре, утре, утре, пълзи от ден на ден с крачета ситни".
Програмата за Столична община бе обявена под мотото "Промяната продължава". Само, че по-добре щеше да бъде лозунгът да звучи "Промяната продължава маняна". Защото очевидно от описанията ще трябва да чакаме чак до 2011 г., за да видим София като различен град. И се питам ами, ако в един слънчев ден след три години софиянци се събудят и видят все същото - какво ще е станало с лъчезарното бъдеще, което ни се описва от кмета. С крачетата си ситни сигурно то отдавна ще е само спомен за една добра смешка през 2008 г.

Изкупление и надeжда

Толкова години прекарани в капитализъм успяха да направят от мен типичен социален циник. Казвам го не, за да се жалвам, просто отбелязвам факта. Цинизмът е добра позиция, когато трябва да обясниш на някоя мацка, защо още не си милионер или пък защо не смяташ да направиш нещо смислено с живота си.

Обаче има един филм, който винаги успява да стигне до мен, независимо в какво състояние съм. Знам този филм наизуст, чел съм повестта по която е направен стотици пъти, но винаги чакам до края, за да усетя целият трепет на филма. Това е "Изкуплението Шоушенк".

Филмът свършва със следните думи: "Чувствам се толкова развълнуван, че трудно стоя на едно място, а главата ми е празна. Мисля, че това е вълнението, което може да изпита само свободният човек, когато е в началото на пътешествие, чийто край е неизвестен. Надявам се, че ще успея да мина границата. Надявам се, че ще видя своя приятел и ще му стисна ръката. Надявам се, че Пасификът е син, както е в мечтите ми. Надявам се!"

Това за мечтаната синева на Пасифика винаги успява да ме развълнува. Вероятно вече винаги когато чуя за Пасифика ще си представям един дълъг и безумно бял плаж по който с усещането за върховна свобода се разхожда Морган Фриймън.

Навремето когато прочетох за първи път невероятната новела на Стивън Кинг "Рита Хейуърт или Изкуплението Шоушенк", част от невероятния сборник "Особени сезони", въпреки че бях още ученик се замислих - защо всъщност в заглавието се говори за изкупление и какво по дяволите може да означава изкупление. Въпреки че не искам да пиша религиозен трактат (пък и то ще стане страшен религиозен трактак от един атеист) все пак, за да се стигне до идеята в тази повест и съответно филм трябва да сме наясно със смисъла на изкуплението.

На английски тази дума е redemption, но хардкор религиозният термин е atonement. Между другото в интернет прочетох, че думата изкупление се среща само веднъж в библията. Ако проследим сложната етимология на atonement ще видим, че тя представя идеята някой да бъде в хармонични отношения с някой друг. Значи описва как един човек е в мир и хармония със собственото си божество.

Днес обаче с думата изкупление се описва по-скоро не самата хармония, а нейното постигане. Целият сложен процес по завръщането в доброто.

Изкупление означава още, а това вече е единствено и само мое разбиране, сложен процес по осъзнаване на това, че известно време си бил в заблуждение, а това е най-трудното нещо, което едно човешко същество е в състояние да направи.

И сега вече въоръжен с тези измъчени изводи ще се опитам да формулирам своето разбиране за "Изкуплението Шоушенк". Основните герои в книгата/филма са двама - Разказвачът Ред и Главният герой Анди Дюфрен. Първоначално грешно смятах, че изкуплението е нещо, което се отнася до Анди Дюфрен, героят, който успява да избяга от затвора, но после разбрах, че не съм прав.

Изкупва този, който е изгубил надеждата си. Който смята надеждата за отрова способна да те умъртви. И това е разказвачът Ред. Затворът формулира по различен начин неговата собствена философия - зад решетките съхраняването на надежда е в състояние да те унищожи, особено когато нито една от надеждите ти не се сбъдва.

В този смисъл затворът "Шоушенк" е като ад наяве. Какъв ад обаче? Ад от най-гадните - баналният ад на баналното зло. На злото станало абсолютна част от реалността. На злото неразличимо от човешкия живот.

Кефя се на това, че изкуплението става когато идва надеждата.
Имало е времена когато надеждата е считана за абсолютното зло. От древногръцката митология е известна кутията на Пандора, която съдържала всички злини по света и която била отворена. Това, което по-малко се знае обаче е, че човечеството е било спасено, защото най-голямата злина останала в кутията. А коя е най-голямата злина според древните гърци - да, много сте прави - именно надеждата.

Стивън Кинг очевидно обаче е далеч от древните гърци. Казват, че той е писател на ужасите и вероятно заради това е стигнал толкова надалеч в прозрението си за природата на изкуплението. Защото зад стените на всеки затвор има по един безумно син Пасифик, който се плиска свеж и свободен по бели брегове, които сияят. Когато осъзнаеш това никога отново няма да попаднеш в затвор, защото дори да поставят тялото ти зад решетки, никой не може да окове сънищата ти. Всъщност май точно в това е изкуплението. Да осъзнаеш собствената си свобода и да не позволиш на никой, никога, никога, ама никога да те спира да търсиш синия Пасифик. Звучи ли много банално? Големите истини обикновено винаги звучат така.

Време за жени

Оттук-нататък, който ми каже, че феминистката култура не е проникнала трайно у нас, ще трябва дълго да спори с мен и вероятно в края на краищата да изгуби. Откъде съм толкова сигурен. Чуйте следната случка. Три девойки в Габрово преди ден заформиха як бой заради момче в резултат на което на едната от тях бе счупен носа.
Ако се абстрахираме от факта, че историята е като извадена от сапунена опера, можем да направим доста глобални заключения относно фаталната природа на женското сърце.

На първо място, тази нова феминистка култура по отвратителен начин имитира мачисткото схващане за любовта. Нека да си припомним, че класическата любов от времената на тоталното господство на мъжете бе основно представяна като сблъсък между двама мъжкари и съответно единият от тях в края на краищата прибираше жената, представена като върховния трофей. Сега по странен начин картината е преобърната. И напълно логично - жените очевидно са повече от мъжете, а още от икономическата наука знаем, че когато предлагането не отговаря на търсенето ситуацията се нарича "дефицит".

Чисто литературно съотнесена тази драма вероятно може да ни даде и няколко фитурологични прогнози. Известният фантаст Робер Мерл преди години бе написал великолепната книга "Добре охранявани мъже". В нея след зараза, която избива повечето мъже, светът влиза в състояние на тотален матриархат и ценностите изведнъж се преобръщат. Мъжете биват ухажвани, на тях се гледа като на трофеи и като на нежен пол. Вън от черния хумор случки като тази в Габрово напомнят, че не бива да подценяваме фанастиката. Жените искат своята свобода, дори и когато тя е разбирана като български вариант на борбата в кал.
Ако, чисто по мъжки пък се впуснем в мечтания, може и да стигнем до разбирането, че впредвид на намаляващия брой на мъжете, в християнския свят трябва да се актуализира идеята за харема като форма на социално съжителство. Все пак мъжете (особено ценните такива) са кът след като стават причина за женски побоища.
И съвсем накрая, за да не оставам самотен в своите ръзсъждения, нека си припомним, че режисьорът Майкъл Мур в своята книга "Глупави, бели мъже" също с горчива ирония стигна до извода, че природата вече не се нуждае от мъже, особено след като е измислен методът "ин витро" и сега ги оставя да отмрат като вид. Дали е така или не, ще покаже бъдещата история, но дотогава нека да формулираме един съвет към младите дами в България - "Млади дами, обичайте мъжете, ама не се бийте заради тях!". Защото те ще се възгордеят. А природата още не е открила начин да се справи с всички бедствия, които може да нанесе един твърде възгордял се мъж.