Американското чувство за хумор и мир

Големи шегаджии са това американците. Да измислиш "новината", че руска ракета е убила Дядо Коледа, наистина изисква страшно и елегантно чувство за хумор. Изобщо САЩ през последните десетилетия се наложиха с две основни качества - омиротворяването и шегаджийството. Избиха десетки, ако не и стотици хиляди иракчани, за да донесат мир на иракския народ, пък тия неблагодарници продължават да мрънкат.

В Афганистан избиваха наред, за да настане мир на афганистанската земя и да тържествува либералната демокрация. В Либия и Сирия усилието да се донесе мир също отне живота на стотици хиляди. За да мироналожат и съседна Сърбия, САЩ също поизбиха не малко невинни граждани. Изобщо се чудим защо тази велика страна още не е получила Нобелова награда за мир. Нейният президент вече получи една, сега трябва да я дадат колективно на целият им политически елит.

С шегите е същото. Шегуват се хората, че Русия е най-голямата заплаха за човечеството. Преди или след "Ислямска държава" -  не разбрахме, ама шегата е на ниво. Прословутият Джордж Сорос преди време заяви направо, че Русия е екзистенциална заплаха за ЕС. Това трудно го разбираме. Уж Русия все е слаба, немодерна, изостанала, архаична, а пък тия силните, богатите, мощните, миролюбивите все не спират да се плашат от нея.

И европейците, за да не се посрамят, взеха да се опитват да се шегуват. Карл Севелда например, шеф на Райфайзен банк, преди дни каза: "САЩ ще се борят с Русия" до последния европеец". Голям шегаджия! Голям майтап. Ама май казва истината. Американците жертват с лесна ръка Европа в битката си срещу Русия. И всичко това под сияйния вектор на "eвроатлантизма". Да не вземе само и той един ден да се окаже шега. 

Че тия американци нещо много си падат по хумора напоследък.

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)

 

Баналността на Бойко Борисов

Всеки, който не е следил интелектуалните пируети на Бойко Борисов, неговото сърфиране от измислица на измислица, може и да приеме за чиста монета възмущението на премиера от Възродителния процес. Тези дни във фейсбук министър-председателят излезе с остра позиция по тези събития и патетично попита дали изобщо трябва да има давност за извършителите на това престъпление.

Интересно е дали Борисов осъзнава, че той първи би попаднал под ножа на своя позиция? Защото съвсем не толкова отдавна, през 2008 година, в студиото на бТВ той обясняваше, че се гордее с участието си във Възродителния процес и одобряваше неговите цели, само, където методиката не му се нравеше много.

Какво си мисли Борисов - че някой е забравил какви ги е дрънкал ли? Изминалото време не е индулгенция за скандалните изявления. На кой точно да вярваме - на Борисов от 2008 година или на Борисов от 2014 година? Тази обществена шизофрения получава страхотно плодородна почва в България, но е крайно време всеки да бъде държан отговорен за своите позиции.

Бойко Борисов да се изказва за Възродителния процес е все едно комендант на концлагер да говори за хуманното отношение към затворниците. Прекият участник в това престъпление няма право на никакви морални оценки, ама на никакви. Очевидно днес паметта е форма на дисиденство, начин да не позволиш лъжата да добива грандомански размери, опозиция на постоянните измамници, които те дебнат с канонада от изпрано минало в окопите на социалните мрежи.

Хана Аренд навремето откри концепцията за баналността на злото. Тя наблюдава Адолф Айхман на процеса в Йерусалим и не вижда в него чудовище. Той е по-скоро кабинетен плъх, посредствен кариест, сива мишка, която твори зло, защото просто е част от сивата маса на хората без мнение. Опасявам се, че Борисов спокойно може да бъде закачен за тази концепция. Способността да обърнеш на 180 градуса целия си мироглед и в зависимост от сутрешните блокове да бъдеш ту един, ту друг, създава натрапчивото усащене за зло. 

Зло, което лъже, защото просто няма никаква ясна истина за себе си. 

Годината на Идиота

Вероятно повечето от вас са забравили, вероятно повечето от вас вече дори трудно се сещат за това кой беше този капут, но в разгара на синьото управление (1997-2001 година), когато сините талибани смятаха, че ще управляват до края на вечността, че дори и малко отгоре, тогавашния президент Петър Стоянов беше обявен за, сега се дръжте здраво за столовете, "Българска личност на хилядолетието". Хохохоохо! Пак ще повторя вероятно повечето читатели смътно се сещат кой точно беше тоя, а пък младите поколения със сигурност нямат представа, защото Петър Стоянов в най-добрите си години не беше нищо повече от една пионка, една марионетка, назначен политик, чиято сила винаги е била в скучновато повтаряне на клишета, папагал на тема цивилизационен избор" и имитатор на свободен дух с аматьорски оттенъци.

Историята обича да се повтаря като фарс. Онези сиви, скучни и крадливи седесарски дни, както и порива да представяме лилипути като личности на хилядолетието днес плахо се опитват да се завърнат и да се разтопят в евроатлантически буламач на обожанието на либералните анализатори към обитателят на "Дондуков"2, лицето Росен Плевнелиев. Ако трябва да обобщим 2014 година с някакво заглавие подобно на филм, то със сигурност то трябва да бъде - "Годината на идиота" понеже президентската институция трайно се превърна в източник на лъжи, интриги, гафове и нелепи идеи, които странно защо днес никой не повтаря, а дори и не се връща към тях все едно те приличат на някакъв психеделичен махмурлук.

Точно в началото на 2014 година Плевнелиев се появи, за да продаде на обществото своите идеи за референдум. Спомняте ли си - той искаше да пита дали да има задължигелно гласуване, дали да има електронно и дали част от депутатите да не се избират мажоритарно. Колко много обществена пот се проля около този политически спецефект. Група от протестърски интелектуалци сформираха инициативен комитет, а този комитет бе оглавен от Георги Близнашки. Изведнъж из медиите блъвна една посредствена сива маса от възторжени коментари сякаш сам Исус е решил да се завърне на земята и да се поклони пред президентската институция. Ех, какви протестърски дни бяха. Втората окупация на СУ за малко щеше да провали амбициозните президентски планове, но непослушните студенти бяха наритани, а на преден план изпъкна либералната гмеж, която бе решила чрез промяна на правилата да печели избори. Някой да е чул президентът от половин година да е казал нещо по тази тема? Нали неговите хора дойдоха на власт? Не се ли предполога, че сега ще е по-лесно да прокара своите грандиозни идеи и да заблести като изборен реформатор на отечеството? Очевидно обаче идеята за референдума беше просто позиционен ход. Не напразно тези, които се набъркаха най-гъсто в него получиха своята награда - Близнашки стана служебен премиер и получи шанса на живота си всекидневно да е в окото на вниманието на репортарките и да се къпе в любовта на сутрешните блокове. Които отново и отново му спестяваха въпроса защо се оказа, че в тяхната подписка има толкова много фалшиви подписи.

Именно тогава на "Дондуков" 2 пламнаха искрите от една от малкото смислени битки през 2014 година. Неочаквано тихата звезда на изминалото време се оказа Маргарита Попова, жена, чийто морални ценности не й позволиха да мълчи, когато видя как Плевнелиев се вихри като като уличен наркоман в разбита аптека. Тя няколко пъти остро го репликира и то не с идеята да го измества, а просто отчаяно да му напомни, че той е представител на институция и трябва да следва някакви правила. Плевнелиев обаче толкова много се отдалечи от идеята за безпартиен президент, че започна да се самоизживява като някакъв политически инженер, като самозабравил се телевизионен фен, който е в състояние да съчини лъжа за абсолютно всичко във вселената - дори и за това къде точно е бил на 10 ноември.

Точно поради тези причини изминалата 2014 година ще се запомни с горчив вкус в устата. Това не само беше годината на реставрацията, на повторният поход на калинките във властта, но и годината на идиота, който се самозабрави до такава степен, че дори либералните десни анализатори не успяха много-много да измислят с какво да го похвалят. Четох някакви мнения като оценка. Един от тях твърдеше, че не разбира защо усилията на Плевнелиев не били оценени. Това е все едно да твърдиш, че се учудваш защо не цялата публика разбира идеята на това шимпанзето да мята банани по публиката и да чака тя радостно да пищи.

Много хора пропускат и друг факт. Една от причините Плевнелиев толкова много да искаше избори май беше, че в предишния парламент все пак имаше специална комисия, която да разследва неговите срещи с шефове на EVN в Австрия. Тази тема сега е удобно свалена от страниците на "свободните" медии, но не бива да забравяме, че на "Дондуков" 2 се намира човек, който разрушително не иска да дава обяснение за някои от големите скандали в които се е забъркал.

Годината на идиота приключва с това, че Плевнелиев вкара президенството в жестока криза - криза на представителност, криза на смисъл и криза на политика. Самата фигура на президента е симптом за безпътица, а не на решение. Плевнелиев се оказа поредната марионетка, която се опита да имитира самостоятелен живот. И точно заради това не се учудвам, че рейтингът на президенството се срина драматично надолу. Дори и един брутално къпан от медийна пяна и розови лъжи народ започва да се усеща, че има ходеща черна дупка на "Дондуков" 2. Такава черна дупка, че тя не изпълни практически нищо от безкрайните си дрънканици и един ден вероятно ще бъде запомнен просто като бележка под линия в учебниците по история. Те заради това и либералните му приятелчета не се напъват много да го изкарват историческа фигура. С първия си проект се провалиха, с втория съвсем затънаха. 

В годината на идиота е така - звездите не работят в полза на политическите инженери.  

Новият сговор на глупци

Има един велик роман за който не знам защо нито един издател не иска да преиздаде. Казва се "Сговор на глупци" и е написан от американеца Джон Кенеди Тул. В България тя е била издадена през 1989 година и оттогава насам копията на тази книга са по-ценни от златото. Преди години случайно попадна в ръцете ми и никога няма да забравя възторга, изумлението и очарованието от това, че толкова велик текст е в ръцете ми. Говорим за един ироничен роман, който с размах се саморазправя с толкова много обществени лудости, че още от първите страници става ясно, че Джон Кенеди Тул е като някакъв постмодерен Дон Кихот - той води своята битка с вятърните мелници, а всичките ни сетива трябва да ни подсказват, че тази битка е най-важното нещо на земята. Заглавието на романа е взето от една мисъл на Джонатан Суифт: "Яви ли се на света истински гений, ще го познаете по туй, че глупците всинца са в сговор против него".

Иронията на коледните празници е, че докато траят събитията замръзват и всеки човек отново и отново може да се върне към тях. Министър "Пълна нула", известен с фалшивото си име Тодор Танев имаше късмета неговите налудничави изцепки да са едно от нещата към които празнуващия народ да обмисля отново и отново. При това проблемът не е само в скандалното, срамно и цинично поведение на един реформатор. Хей, това са тия, които влязоха в коалиция с ГЕРБ и плюха на лицето си. Това са възкресителите на Онуй. Онуй, което твърдяха, че не искат да връщат. Тоест да очакваш морал от реформатор е все едно да очакваш висока култура от чалгарка. Просто няма как да стане.

Страшното е друго. Изведнъж от блатото отново изплуваха допотопните праисторически организми на миналото, обитаващи мазната си същност на "десни" интелектуалци и се опитаха да нададат своите питекантропски възгласи, че министър Пълна нула е някакъв интелектуален титан, иконоборец на свободна практика, рицар на училищното селфи, разобличител на химически авторитети, раздавач на непоискан акъл. И започнаха да валят едни мрачни, съскащи мнения, произведени сякаш в ковачницата на орки в Мордор. Огнян Минчев мощно се прозина като виртуален хипопотам - и той набързо обяви Жолио-Кюри за сталински учен и тръгна да иронизира БСП, че щели да искат оставката на реформаторския наглец. Какво да ви кажа? Това е типична димна завеса. Спецефект за прикриване на провала. Пълната нула обяви, че Жолио-Кюри бил се уредил с награда по политически причини заради участието си в Съпротивата във Франция. Пак ще повторя - той получава Нобелова награда през 1935 година. Но десните птеродактили нарочно крякат силно. Защото този път министър Пълна нула показа най-важното за тях. Зад тоновете интелектуален мрак седи обикновено невежество. Алчност, съчетана с тъпотия. Ние ги мислехме за черна сила, а те просто се оказаха невежи. Простичко е. Но ето как сговорът на глупци започна да придобива очертания.

Още един глупец - някакъв си лекар Любомир Канов сътвори поредното си конспиративно есе с участие на ченгета, КГБ, третата братовчедка на Путин, за да брани с голи гърди реформаторският клоун. Той (Танев) бил повдигнал въпроса за фалшивите авторитети, които били насаждани в учебниците. Виждате ли къде е проблема? Техните светове са така празни, пусти и сухи, че тя нямат какво да предложат като алтернатива. Те искат да рушат, но нямат никакъв авторитет, който да предложат. И защо искат да рушат? Защото когато на света има гении, глупците всинца влизат в сговор. Авторитетът означава, че някой се отличава, че някой стърчи над другите, а мизерниците, които съществуват от хонорар до хонорар, са просто неразличими. Нищо не пречи на една пълна нула да обяви Ломоносов за никой, или Асен Златаров. Това обаче е характеристика не на историята, а диагноза на ментална болест.

Сговорът на глупци е страшно нещо, защото той може да пресуши енергията на едно общество. Мошениците на свободна практика много дълго време могат да се опитат да продават бунището като рай, но са обречени на тих провал, защото рано или късно сметището се размирисва. Точно както се случва сега. Дясната мисъл се проваля жестоко, защото тя е толкова подла, нечестна и глупава, че е готова да предложи индулгенция на върховната идиотщина. За това говорим - сговорът на глупци отново е тук, отново пръска отрова, отново се опитва да унищожи всичко светло и истинско.

Джон Кенеди Тул никога не написва друга книга освен "Сговор на глупци". Очевидно проумява нещо за природата на света и това го прекършва. Той завършва живота си със самоубийство, а дори и фундаменталният му роман става известен след това. Отива си от живота огорчен, депресиран и тъжен, проумял, че тиранията на глупците може да бъде безкрайна и, че интелектуалният тоталитаризъм на посредствените е незаобиколим. Но никого няма да съветвам да следва Тул в неговия мрачен път. Точно обратното. Живейте напук на мафията на идиоти, която иска да принизи всичко светло и, която се опитва да представи за иконоборство собственият си грантов егоизъм, мизерията на мозъчните си клетки. Фактът, че днес точно осквернителите на истини запищяха, защото за първи път се сблъскаха със съпротива показва, че избраният път е правилен и, че в неговия край сговорът на глупци може да бъде преборен, защото, братче, глупакът си е глупак. Той може с години да се прави на неразбран гений, но в крайна сметка натуралната идиотщина е като сифилиса - винаги лъсва и си проличава. Джуджетата никога няма да са великани, бедните духом винаги са обречени провал, пълните нули никой няма да ги запомни. 

Въпреки нарцистичните им селфита.

Надпреварата по идиотизъм в кабинета

Не вярвам, че ще стане така, но очевидно битката за това кой да е топ-идиота на четворната коалиция се оказа много по-тежка и оспорвана отколкото изглеждаше на пръв поглед. Стана така, че в надпреварата по публични идиотщини първоначалният любимец на всички Божидар Лукарски изчезна, стопи се в мъглата от ксенофобска истерия на Петър Москов, а сега вече и из фриволната тъпотия на образователния министър проф. Тодор Танев. Оставяме настрани хумберт-хумбертовските страсти на министъра. Нека да припомним - Хумберт Хумберт е главният герой в романа "Лолита" на Владимир Набоков, известен със своята страст към нимфетки, на която посвещава живота си. С което, разбира се, няма да твърдим, че министърът е пристъпил границите на закона, а, че си позволява фриволно поведение, което, да не дава богът на реформаторите, може да го доведе дотам.

Плашещото, разбира се, е нивото на безкрайна тъпотия, която личи от думите на Танев. Това е диагноза. Самоуверена кръчмарщина. Жълтения, придобила официален статут. Министърът на образованието си позволява да говори като селска клюкарка и да институционализира това като някакво ново, направо забранено знание. Абсолютно реформаторско самоубийство. И точно заради подобен тип наглост Ломоносов е обявен за нула, Асен Златаров също, Фредерик Жолио-Кюри изхвърлен на боклука. Това не е елементарно неуважение, това е опит да приложиш схематичното мислене на дясната амеба към целия свят. Резултат е потресаващ.

Вчера след като скандалът набра интернет популярност във фейсбук Тодор Танев реши да се извинява. Неговото извинение обаче е ново ниво на падение, защото по същество в текста няма грам разкаяние, няма дори един атом осъзнаване, една молекула срам. Това е една хлъзгава самозащитна реч, която може да те отврати със степените на самодоволство в нея.

"Фредерик Жолио-Кюри наистина е променил фамилното си име, което не само през 20 в., но и сега е рядкост. Разбира се, че почитам постижението на всеки учен и мислител, който е дал своя принос за развитието на цивилизацията", казва министърът. И по същество замазва основният си гаф. А той е, че се опита да изкара Нобеловата награда на Кюри продукт на политическото му участие във френската съпротива. Само, че Кюри взима наградата през 1935 година и няма как някой да каже, че тогава Съпротива е имало. Подобна каша в главата на ученик щеше да е забавна и симпатична. В главата на министъра на образованието тази каша е национална трагедия, защото очевидно говорим за достигането на нова тъно на интелектуалната мизерия.

Танев продължава: "Най-много ме заболя от намеците, че съм проявил неуважение към децата, които ми представиха постиженията си. Напротив – слушах ги много внимателно и съм възхитен от интереса им към науката". Нека някой журналист да отиде да го попита - какво точно са му говорили децата. Защото действията са му абсолютно неуважение. Младо девойче му говори, а министърът си щрака с телефона. Дезангажиран и отстранен. На него в нито един момент не му пука какво му говорят, гледа просто по-бързо да отбие номера. И точно поради тази причина случката с министъра на образованието се оказа изключително показателна и за състоянието на истинската свобода на словото у нас. Разровете внимателно мрежата и открийте в кои сайтове нямаше нито една дума за този гаф. Това са сайтовете, които обикновено най-много реват срещу цензурата. Именно подобно истории показват реалност срещу какво е изправена свободата на словото у нас - срещу своите псевдозащитници.

"Уви, понякога неформалната реч крие рискове. Със сигурност е далеч по-безопасно да говорим с клишета, а също и да не се опитваме да отправяме предизвикателства към наследените догми", е апотеозът на министерската наглост. Значи да ръсиш глупости е предизвикателство срещу догмите. То и Кончита Вурст и Азис са предизвикателство срещу догмите. Те поне се борят чрез собствените си образи. Но да твърдиш, че си антидогматик, а в същото време да ръсиш лъжа след лъжа в клюкарски стил - това брутална наглост. Няма нищо антидогматично в измамата. Не е бунт да подменяш истината. Няма нищо модерно в чалга-изцепките на един управленец.

Подобен жълтурски стил на знание е характерен за цялата истерясала прослойка от грантови ченгета. Подплатени с едри хонорари те си мислят, че основен смисъл на живота им е да атакуват тези, които са неизмеримо по-големи от тях. Но в случаят с Танев стана нещо. За първи път хората масово възнегодуваха срещу кръчмарския опит за набиване на канчета. За първи път масовото мнение колективно отхвърли опиянената от себе си идиотщина, която си въобразява, че с късна дата може да раздава каквито си иска оценки. Трябва да сте наясно с друго - Танев също е свършен като политик вече. Той се самоунищожи. Оттук-нататък всички ще чакат от него поредния бисер, всички ще искат да видят дали пък няма да спечели първенството за идиотщина в новата четворна коалиция. Чета "извинението" на Танев и си мисля, че този пич не е за подценяване. Има всички шансове да отнесе конкуренцията в този безкрайно голямо състезание. 

Професионалните патриоти

Професионалният патриотизъм е едно от най-абсурдните и подли неща във вселената. Защото да превърнеш едно светло чувство в професия e голяма политическа гавра. Точно това се получава с патриотизма с марка "НФСБ" на българска почва. Човек дори може да заподозре, че съществуването на тази партия е някаква конспирация срещу създаването на национална идея.

 Хората на Валери Симеонов са страшно гласовити, когато трябва да продават патриотарска лексика и въздухарски идеи, но обикновено отсъстват очевадно от истинските големи теми.  Точно такъв е случаят с прословутата програма за национално възраждане, изработването на която било платено от Симеонов. Вътре се възкресяват ексцентрични идеи като въвеждането на ергенски данък, създаването на гвардейска част, където да служат всички мъже и жени, някаква абсолютна алабалистика от пожелателно мислене за която отсега е ясно, че няма как да мине. Но точно това е перверзията на професионалния патриотизъм. Той е театрален, патетичен и абсолютно безсмислен. Прилича по-скоро на спектакъл и на димна завеса.

Когато хората на Симеонов крещяха срещу проекта Бургас-Александруполис, този проект се измести в Турция. Когато НФСБ твърдеше, че "Южен поток" е зло, този проект пак отиде в Турция. Не е ли нормално, че сърцето на един патриот поне би се разтупкало неодобрително, че със собствените си действия той подсилва една съседна държава. Всеки зрител на СКАТ сигурно до втръсване се е нагледал на предавания, в които се говори за плана "Баязид" 2, за турцизацията на страната, за заплахата, която ни дебне от Анкара. Очевидно самите професионални патриоти не вярват в това, защото, ако вярваха, нямаше ли да се тревожат от нарастващото значение и влияние на Турция на Балканския полуостров, а и в Европа? Нормално ли е да си патриот, който обслужва интересите на чужда държава, особено на такава която твърди, че не приема? Това е част от пейзажа на българските абсурди, от поредния спектакъл, който се опитват да ни поднесат като нещо нормално.

Съвсем очевидно е, че НФСБ все повече лъсва като политическо инженерство, като хомонкулус, създаден в лабораторни условия, за да бъде удобен на всяка антинародна власт. И добре, че го има. Поне можем да видим как професионалните патриоти кешират пред очите на всички. А през това време ще ви дрънкат за ергенски данък до втръсване...

Провалът на десните шамани

Тези дни вследствие на някакъв грип, който ме покоси като нова песен на Джъстин Бийбър, радикално се бях изолирал от вселената. Знаете как е - когато човек попадне в плен на температурата единственото усилие на което е способен да си пусне кулинарен канал и да гледа какво си приготвя световната буржоазия.

В мига в който обаче грипът ме пусна от плен веднага се наредих пред компютъра, за да проследя най-големият психологически екшън, който някога се е раждал в нашето отечество, тоест - екзистенциалната драма на десните шамани, които направиха и невъзможното да набутат Реформаторския блок в самоубийствена коалиция с ГЕРБ. Тази политическа катастрофа беше досадно предвидима почти колкото това, че Тодор Славков няма начин да остане с гащи след като пийне малко. То интелектуалното ниво на десницата отдавна е на ниво риалити-шоу, но именно коалиционната криза около пенсионната реформа най-ясно го показа.

Прочетох някакви драматичнни вопли на Даниел Смилов (това е моят любимец, защото се държеше като мадам на публичен дом, толкова много искаше да продаде реформаторската девственост на своята партия на ГЕРБ, че текстовете му приличаха на статия на Лари Флинт, а не на анализ). Оставяме настрани дали идеята на ГЕРБ за прехвърляне на осигуровки от частни фондове в НОИ е правилна. Моето скромно мнение, че това е правилно нещо, отдавна трябваше да се направи, защото е време хората насила да бъдат карани да осигуряват ягуари и черен хайвер на собственици на частни фондове. Разбира се, самият факт, че някой от ГЕРБ ражда тази идея говори за това, че в нея със сигурност има тъмен подтекст, защото тези са като орки, тоест не са в състояние да градят, а единствено да рушат, но в случая поне приказките им са правилни. Но, когато десницата с голямо закъснение разбра, че Борисов май се е договорил с ДПС, и, о, да, президентът съвсем не е светлия пич за който умните и красивите го брояха, а а е просто една марионетка на ГЕРБ, нейните злостни съскания бяха повече от смешни.

Реформаторският блок умря в мига в който влезе в коалиция с ГЕРБ. Защото постъпи безпринципно, защото показа, че е инженерен проект, който пет пари не дава за своите избиратели, защото много хора, дори и от десницата, се изтощиха до безкрай да повтарят, че танцът с дявола означава, че си си продал душата. Но нееее, вместо разум от шаманите на дясното слушахме как РБ щял да бъде гарант за реформи, за държавническо мислене и за други такива възвишени неща. Което е все едно да кажеш, че като сложиш по-сантиментален заместник-директор в концлагер това ще гарантира, че през камерата ще минават само по 500, а не по 1000 души на ден.

Особено любима на мен ми беше тезата, че присъствието на Реформаторския блок в управленската коалиция щяло да бъде гаранция, че ДПС няма да управлява. Това трябва да се впише като един от най-смешните вицове на 2014 година. Точно обратното - ГЕРБ се нуждаеха от Реформаторския блок и от всички останали балъци, които точеха лиги по властта, за да прикрият това, че отдавна са постигнали съгласие с ДПС и си сътрудничат като парламентарни ъндърграунд партизани. Заради това, между другото, Борисов много ефектно набута на реформаторите най-коварните министерства, които съблазнително дават власт, преди да разбереш, че си нагазил в плаващи пясъци. И точно тук, точно за този сюжет, реформаторите бяха така зловещо излъгани, подманени и прелъстени от своите анализатори, че човек като гледа на всичко отстрани се чуди на какво литературно-политическо бедствие е попаднал.

Нека всеки, който иска да се позабавлява да прочете предизборните анализи на Смилов. Величествен. Те са изпълнени с една екзистенциална тревога, че ГЕРБ не искат да влизат в коалиция с РБ, завързване на всевъзможни конспиративни сюжети около това и един зов за дясно-реформаторско управление. Нищо от тази страст не е останало в последните му текстове. Защо ли е така?

Това е тъжната драма на политическите еднодневки. Те си мислят, че денят в който съществуват е цялата вечност на вселената и са готови на всякакви плонжове. Не напразно РБ стана първата партия, чийто лидер официално обяви, че е излъгал избирателите си. Тоест - днес не само не трябва да плашат с криза, ами да признаят поне веднъж, че са сбъркали радикално. Те легитимираха злото. Пуснаха отново Онуй да се върне на власт и така въпросът им "КОЙ" стана абсолютно ненужен. Най-малкото, защото РБ му стана коалиционен партньор. Да не говорим и за странното поведение на Радан Кънев, който в петък каза, че се е чувал с Бойко Борисов, в събота вече твърдеше, че телефонът на премиера давал свободно. Опасявам се, че лъжата е станала другото име на Реформаторския блок. Вината може би не е изцяло тяхна, те станаха жертва и на своите десни шамани, които нито един път, ама нито един път не им препоръчаха най-трудния, но най-достойния път - да останат верни на някакъв набор от идеи. Не знам дали РБ имат такива, но можеха поне да опитат. Защото коалиционните гърчове днес са така безднадеждно закъснели, но това ще го усетят на следващите избори, когато и да са те. Това десните шамани няма да им го кажат. Кога ли изобщо са им казвали нещо нормално, а? 

Няма го Джим Кери да им се обажда и да ги държи в течение на световните неразбории, хахаха.

Реформаторският блок – новата „Атака” на властта

На целия народ беше ясно, че правителство заченато в лъжи, интриги и доста неприлични пози, включващи повече от един партньор, няма как да не роди скандали от самото начало на своето съществуване, но едва ли някой някога е подозирал, че точно доктор Петър Менгеле, пардон Петър Москов, ще е в основата на расистко изстъпление, което да промени изцяло начина по който възприемаме Реформаторския блок. Москов винаги е бил политик с изявен вкус към театралниченето, телевизионен нарцис, обсебен от идеята да звучи като древнокитайски мъдрец, с екстремистко-демократичен привкус, зализан политически сноб с остра фиксация върху това умните, красиви и богати девойки да му пърхат с мигли и да го разнасят като знаме на реформаторството. Не напразно преди изборите именнно Менгеле, ох, извинете, Москов, бе пуснал някакъв клип в стил "Листопад", където се опитваше да избяга от политиката и да звучи като някакъв ранен Паулу Куелю, който обяснява простички истини по комерсиален начин. Още като видях този клип ми стана ясно, че стоя срещу човек, който отдавна иска да стане министър и не би се спрял пред нищо да осъществи своята цел. Заради това при първият случай, когато видя възможност да натрупа личен рейтинг на новия си пост Москов се впи като вампир в нея и тази ненаситна лакомия роди след себе си расистки скандал, последиците от който тепърва ще оттекват, защото като всяка иронична история и тази разкри доста повече истини отколкото беше предвидени. Точно поради тази история здравният министър наричан шеговито преди Пешо Еболата вече се сдоби с прякора Пешо Менгелето и не мисля, че оттук-нататък Москов ще може да се отърве от това народно презрение. Няма значение дали мнозинството те одобрява или не, гадните прякори ти се лепват като кармичен папарак и почват да те следят на всяка крачка.

Нека да припомним хронологията на скандала за тези, които вече са се оплели дотолкова във фейсбук-статуси, че не се в състояние да проследят интригата. Всичко започна с репликата "Бесен съм" на здравния министър на едно заседание на комисията по здравеопазване в парламента. Дотук нищо лошо - съвсем нормално е един шеф на МЗ да е ядосан от новината за това, че имаме пореден случай на посегателство на лекар, този път в ботевградското село Врачеш. Театралната интуиция на Москов и телевизионната му суета обаче този път го поведоха в доста лоша посока, защото само два дни по-късно, той обяви, че повече няма да пуска линейки в ромските махали. Думите му предизвикаха лавина от реакции. По-голямата част от бурно одобрение, защото уви в българското общество на прехода има един лъжлив консенсус, че ромите по някакъв мистичен начин са виновни за всичките ни проблеми. Не закъсняха обаче и доста отрицателни мнение, стигнали своя апогей с официалната позиция на Българския хелзинкски комитет в която се казваше, че идеите, които Менгеле, охх, пардон Москов развива, трябваше да са погребани още с тялото на Адолф Хитлер. Обвиненията във фашизъм възпалиха въображението на реформаторския нарцис и той саркастично попита, че ако да искаш някой да си върши необезпокоявано работата е фашизъм, то ромите, които пребиват лекари антифашисти ли са? Москов обаче не спря дотук - във фейсбук той написа репликата, която вече винаги ще бъде позорно свързвана с името му: "Ако някой е избрал да живее и да се държи като скот, получава и правото да бъде третиран като такъв. Всъщност дори дивите животни разбират, когато искаш да им помогнеш, и не нападат". Оставяме настрана абсолютната нелепица за дивите животни, която не само не е вярна, но и звучи изключително обидно, защото за първи път имаме политик, който поставя хора под дивите животни, което е все едно някой с ботуш да тъпче черепи.

Москов развива тезата, че бедността е въпрос на избор. Тоест - бедните са виновни за това, че живеят мизерно и следователно нямат право на никакви изисквания, права или каквато й да била помощ. Не се заблуждавайте - фраза като "ако някой е избрал да живее и да се държи като скот" много лесно може да се прехвърли като отношение към всеки един човек в България, особено, ако получи статут на реална политика. 

Не напразно доктор Менгеле продължи да копае ров с лопатата като обяви, че социалното неравенство не поражда специални права. И именно тези две реплики са в основата на обвинението във фашизъм. Защото философията на Москов почива не само на етническа, а дори и на социална основа. Бедните, неравните не съществуват в този поглед и очевидно са просто някакъв непотребен биологически материал за гордата реформаторска държава. Този популизъм, когато е насочен срещу циганите много се котира в България поради реалното неосъзнаване на хората, че подобна философия върви срещу идеята дори за елементарен хуманизъм. Едно разделено, бедно, ядосано и подхранвано с интриги общество много лесно може да бъде разпалено по пътя на най-баналното етническо противопоставяне, но това е все едно да жонглираш с много запалени топки в барутен погреб. С думите си Москов показа, че не осъзнава най-драматичния факт за България - това, че в нея е пълно с хора, които искат да получат потвърждение за собствените си черни видения от най-високото място и, че да си предводител на психопатите съвсем не е някаква печалба от тотото. Поставянето на цял един етнос под общ знаменател издава не само дефект в мисленето, но и драматична липса на демократични ценности. И в името на това да трупаш популистки точки да си позволиш подобно поведение е абсолютното дъно на политиката. Москов се държа като фашист. Това е истината. Не знам дали е фашист наистина (по-вероятно е да не е), но самия факт, че си позволи цялата лавина от дрънканици, които изсипа говори, че няма никакви морални прегради и това само по себе се е изключително опасно за един министър на здравеопазването.

Но проблемът съвсем не е само в Менгеле, ох, пардон Москов. Човек започва да остава с усещането, че по-скоро ще намери девица в публичен дом, отколкото член на Реформаторския блок да признае, че Москов направи чудовищен гаф. Гафът става три пъти по-тежък и от това, че идва от представител на коалицията, която се бе самообявила за хапчето срещу популизъм, за стожер на "евроатлантическите ценности", ченге на върховния политически морал, инквизитор за всеки, който се опитва да заиграва встрани от статуквото. Изведнъж се видя озъбеното лице на реформаторите и то много заприлича на мутрата на комендант на концлагер. Удивително е - тези, които само преди една година правеха демонстрации срещу "Атака" и се кипреха със зачертани пречупени кръстове, сега извадиха кафявите ризи от гардероба си и започнаха да говорят като герои на филма на Лени Рифенщал "Триумф на волята", апотеозът на нацисткото кино. Нещо още по-удивително. Найо Тицин, човекът, който си слагаше маска на Волен Сидеров, за да подиграва националистическите му страсти и се превърна в комедианта на протестите, написа мерзка статия срещу "политическата коректност" в която не само оправдава Москов, ами дори отива една крачка по-напред от него в буйстващия фашизъм. Което, както се изрази някой в социалните мрежи показва само едно - че, когато се вживееш много в образа на някой, неусетно започваш да му подражаваш по много екстремистки начин.

Сега да разбием още един мит. Да не приемаш изявленията на Москов съвсем не означава, че си искаш докторите да бъдат бити и тормозени, както се опитват да съскат много различни хора. Менгеле просто сбърка кого трябва да заплашва. Ако не беше насочил изпепеляваща си телевизионна ярост към ромите, а ако беше казал например - "няма да пращам линейка на нито един полицай докато биячите не бъдат арестувани", днес Москов щеше да е национална икона и символ на истински властник, който знае къде е проблема. Но Реформаторския блок колективно се провали на първия истински изпит, който им поднесе политиката. Оказа се, че това е съюз, който е много по-зле от "Атака" и нацистките блясъци в зениците му лумнаха при първия възможен случай. Разбира се, точно това беше неизбежно да се случи. От години насам десницата пали свещи и размахва кандила пред паметта на откровени български изверги. Легионерът Дянко Марков беше депутат от СДС. Яростен антисемит, фашага в червата, наскоро либералната преса пусна една негова статия със заглавие "Устояхме, защото бяхме добри хора". Сега се вижда, че целият РБ е добър по точно този сатанински начин. То не бяха и парламентарни клетви на реформаторите, че са загрижени за лекарите, че Москов говори само истината...Изобщо падението наистина не знае граници. А в мига в който здравният министър започна да използва думата "популация" вече трябваше да стане мигът на откровението. Точно с подобна лексика се събужда призракът на старите нацисти и след нейната употреба никой няма право да се сърди, че го сравняват с Менгеле.

А нека сега да обясним на прост език и докъде води този разтърсващ национал-популизъм. С подобен тип изявления Москов не само бетонира влиянието на ДПС над ромите, но и на практика потвърждава тяхното убеждение, че никой друг не иска да мисли за тях. Реформаторският блок започва да се срива напълно, не само заради лъжите, че няма да подкрепи кабинет на Бойко Борисов, но и заради това, че тръгна да конкурира Патриотичния фронт по истерия и дори ги победи с много на нула. В РБ има една активна либерална прослойка, която никога няма да прости това заиграване с кафявите идеи и на следващите избори, когато й да са те, не е ясно дали реформаторите ще могат да се борят за своя традиционен електорат или ще тръгнат да ловят в мрежите си избирателите на патриотите. Демократичното дискредитиране на РБ показва и, че българската политика е изключително имитативна и не е излязла от периода на тийнейджърските пъпки. Едните се самонарекоха реформатори, но единствената реформа, която направиха е да възкресят езика на омразата по най-гнусен начин и да почнат да палят свещи на Менгеле, ох, извинете на Москов, в неговия поход по пътя към ада, който вечно е постлан с добри намерения. Оттук-нататък май под думата "реформа" вече ще разбираме единствено и само "окончателно решение". Опасявам се обаче, че това окончателно решение ще е за целия български народ.

Питайте Москов, ох, пардон, Менгеле.

Двуглавото чудовище Москов/Симеонов

Лицемерието е основният демон на българската десница. Приемете това като основна политическа аксиома. Десницата у нас щеше да е невъзможна като розов еднорог, ако не бе изградена върхо тонове лицемерие и ужасяващи лъжи за самата себе си. С други думи - тя (десницата) прилича на крайпътна секструженичка, която чете уроци по морал на някоя елитна компаньонка. Съжалявам за крайното сравнение. Отдавна обаче е време да си говорим истините и стига толкова с тази политическа коректност. Само за протокола - в последното си твърдение за политическата коректност цитирам не друг, а бардът на театралното дясно, почетният носител на маската на Волен Сидеров Найо Тицин, който, за да защити фашисткото изстъпление на Петър Москов сътвори цял текст за непоносимата тежест на политическата коректност и за това как тя се отразява негативно на музикалните импулси на реформаторската му душа.

Едва ли щях да се сетя за тази статия на Тицин, ако не бях налетял на един негов друг текст тези дни, който носи дзен-заглавието: "В страната на вечния комунизъм винаги има място за малко фашизъм". И, о, богиньо на лицемерието, в него Тицин надава вой срещу репликите на Валери Симеонов за ромите. Нека да припомним какво каза един от лидерите на патриотичния фронт - според него ромите са се превърнали в: "нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да полагат труд, искащи помощи по болест без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки"...Дори не искам да коментирам съдържанието на тази фраза. В други страни за подобно възкресяване на най-демоничната лексика на омразата се лежи в затвора и заради това за мен оставането на Валери Симеонов на свобода е най-голямото доказателство, че България не е правова държава. Мястото на фашагите е в панделата.

Интересно обаче къде беше съвестта на Тицин, когато с абсолютно подобна лексика за ромите говореше Петър Москов. Нека да припомним - реформаторът нарече ромското население "популация", каза, че когато някой е избрал да живее като скот има правото да бъде третиран като скот. Аз не виждам никаква разлика в озъбеното лице на Москов/Симеонов. Дори виждам във фашисткия плонж на лидера на ПФ опит за позакъснало кеширане на националистически гласове, страх, че някой друг игра по-добре на този терен на перманентната омраза, направо панически ужас, че патриотите са избутвани с реформаторски лакти от тяхната обичайна кочинка на битовата ксенофобия. И нека да отида една крачка по-надалече. Лексиката на Симеонов е отвратителна, груба и пошла и заради това бих казал, че тя е простовата и следователно не е въздействаща. Москов беше по-префинен - той се опита да издигне своята омраза до ранг на житейска философия, до цялостна концепция за остраняване на неравния, на омразния. С други думи - разликата между Симеонов и Москов е като разликата между Херман Гьоринг - самодоволен театрал, нагло безгръбначно, което е готово да приема всяка чужда мисъл за своя и Алфред Розенберг, студен, хладен и античовешки ум, въздигнал своята лудост до ранг на философия.

С което не искам да правя пряка аналогия между фигурите от третия райх и нашите доморасли тесногръди кръчмари, просто искам да ви обясня, че това е един и същи човек, който говори едно и също, просто единият е по-зализан и принадлежи към партия, която би простила пускането на атомна бома с обяснението, че така от планетата се заличават веднъж завинаги гадните комуняги.

Така ли стоят обаче нещата според Тицин. Разбира се, че не. Атакаджията срещу политическата коректност изведнъж си слага маската на човеколюбив самарянин и, разбира се, изкарва фашизма аналогичен на комунизма, понеже мразел различните. Ето това е истинско лицемерие. Хвърляме се да браним с голи гърди нашия фашист, а чуждия веднага изкарваме сроден с комунистите. Трябва ли да се учудваме тогава, че политическата сцена на страната е родила толкова много перверзии? При такова ниво на лицемерие е живо чудо, че България още не се е самовзривила.

Като гледам какво ниво на възмущение се опитва да хвърля сега дясната интелигенция се питам удивено - те с кого си мислеха, че подписват коалиция, с майка Тереза, която реве за сирачетата ли? Нима реформаторите не знаеха, че влизат в коалиция с дявола, а? Нека да ви припомня - именно Реформаторския блок настояваше за участието на ПФ в управленската формула. Именно заради тях Валери Симеонов е част от четворната коалиция и живее с усащането за политическа безнаказаност. Точно заради това ми е трудно да приема възмущението на Тицин, както и позицията на американското посолство. Ако бяха наистина честни - щяха първо да посекат Москов. Виж за БХК си променям мнението. Те показаха принципност. Спасиха душите си. Но това е лоша новина за всички останали реформатори - вашият танц с дявола досега се оказа не само зловещ, вие се оказахте по-голям дявол от всички останали. При това лицемерие, при системното възкресяване на фигурите на стари фашаги, представявани ни като горди борци с комунизма, беше съвсем естествено кафявите люспи на РБ да лъснат зловещо.

Едва сега обаче разбирам каква дълбочина и невероятна съвременност съдържат прословутите думи на Юлиус Фучик "Хора, бдете!". Умирайки той е бил наясно, че фашизмът ще възкръсне без да се представя за фашизъм. Че фашизъм това е една статия, която заклеймява единият фашизъм, а позорно мълчи за другия. Фучик е знаел, че възкресяването на злото ще стане от най-кресливите моралисти, от тези, които са такива пленници на своето лицемерие, че с широко затворени очи отново ще пуснат кафявите ризи в света. Заради това е поръчал на будните да бдят и да се оглеждат. Фучик преди нас е знаел как политическото зло ще се опита отново да дойде тук сред нас. Той сякаш е предвидил двуглавия монстър Москов/Симеонов и това нагло лицемерие, което може да ни унищожи като държава, защото самодоволните нарциси винаги първи са готови да целунат нацистката кубинка, ако тя следва техния измислен снобски дневен ред.

Александър Симов: България има икономическата и социалната структура на бананова република

Интервю за сайта

http://radnevodnes.info

(http://radnevodnes.info/view.php?p=679#.VJNSnP-gQ)

Той е представител на новото поколение български журналисти. Отличава се с острото си перо, ярка метафоричност и неуморно дирене на истината. С откровени политически пристрастия, ориентирани в ляво, и ясни идеи за това как трябва да изглежда България. Перото на Александър Симов обаче не щади нито своите, нито политическите опоненти. Преди време роденият в Стара Загора журналист гостува в Раднево по покана на местното сдружение „Русофили”, за да разкаже от първо лице за случващото се в Украйна. Това беше повод да разговаряме с него за начина, по който живеем днес, за болката и отчаянието ни, но още и за надеждата и вярата, че нещата могат да се променят. Симов не изневери на себе си и отново беше честен, откровен, рязък и безпощаден.

- Г-н Симов, с изненада разбирам, че за първи път идвате в Раднево, независимо че сте старозагорец. Как усетихте града?

- О, Раднево е типичният български град, в който сякаш са запазени по-добрите отношения между хората. За пореден път се убеждавам, че София е вероятно най-истеричната и най-вече, за съжаление, ужасната част от България и фразата „София не е България” е все по-вярна. Добрата България е вън от нея. Напоследък започвам да обичам тези кротки, тихи и по-малки градове като вашия, които наистина имат много повече икономически и социални проблеми, но в които животът е запазил усещането за смисъл извън постоянната истерия и работа.

- Да, но ако се възползвам от фразата Ви, че столицата се превръща във все по-истерично и замърсено във всякакъв смисъл място, ще я допълня с това, че въпреки това именно София диктува, грубо казано, правилата на играта. В този смисъл докъде може да стигне тя?

- Ето какъв е проблемът. Фактът, че София диктува правилата на играта навсякъде, е един от знаците, че България не е наред като държава. По време на кампания за евроизборите обиколих цялата страна и никога няма да забравя какво ми каза един човек в Шабла. Констатацията му беше, че София убива България и това е така, особено ако видите икономическите показатели. Столицата е като икономическо чудовище, което изсмуква основната част от инвестициите, в нея отива и голямата част от републиканския бюджет. В момента България има икономическата и социалната структура на бананова република. София е „обрасла” с квартали и множество приходящи, които работят, а страната е заприличала на пустиня. А най-лошото от всичко е, че отново в речите на политиците чуваме, че регионалните неравновесия са драстични, но никой не посочва поне една реално направена стъпка, за да бъдат преодолени. В този смисъл столицата вече е отишла твърде далеч и наистина убива икономически страната.

- Защо според Вас продължаваме да слушаме изричаното от политиците, съзнавайки, че в него няма нито смисъл, нито истина, нито отговорност, а още по-малко желание нещата да бъдат променени или по-скоро стремеж да ни внушат намерения далеч в бъдещето с едничката цел да ни хвърлят прах в очите?

- За съжаление трябва да се съглася с Вас. У нас е налице тотална инфлация на словото и особено на политическото. Забелязвам, че все повече българи изпитват алергия към думите на политическия елит, те отказват да се припознаят в тези думи и да видят своя живот в тях и с основание, тъй като животът им не се съдържа в политическото слово. Забелязвам нещо, което отново говори, че не сме толкова модерно обществото за колкото се смятаме, и то е, че има изключително огромна пропаст между проблемите, които вълнуват политическия елит и тези, които вълнуват обикновените хора. От едната страна са кавгите за досиета и ченгета, а от другата българите, които се чудят как да оцелеят, как да не умрат от глад, как да изкарат месеца с 300 лв. и как да облекат, нахранят и изпратят на училище децата си с тези пари. Ужасът, че новата сметка идва и няма с какво да бъде покрита. И всичко това е резултат от факта, че до момента представителите на елита се провалиха в опитите си да осигурят по-добър живот за хората. Затова и заместват тази липса с празни приказки и с безкрайното дърдорене, което гражданите отказват да приемат и това е част от тихия бунт на избирателя.

- Не мислите ли обаче, че се въртим в един омагьосан кръг и сме част от параграф 22, защото не припознаваме т.нар. елит и неговите представители като водачи и лидери, но от друга страна, когато е нужно да изразим свободно мнението си, ние не го правим.

- Ще разделя на две въпроса Ви. Първо, ако имате предвид гласуването на избори, проблемът с тях е, че хората не припознават никого и нямат никаква алтернатива на сегашното неолиберално статукво, което изхожда от предпоставките, че когато сме в криза, заплатите трябва да се замразяват, че държавата не е добър стопанин и още подобни и много неверни, според мен, неща. В тази ситуацията българите имат два избора – или не излизат да гласуват, както прави една огромна част, или гласуват протестно. Последният парламент е резултат точно на подобен протест. Забележете, че никога не е имало НС от официални осем партии, а всъщност като разградим коалициите, стават 54. Това е другата част от тихия бунт на избирателя, готов да гласува за всичко ново само и само да накаже партиите на статуквото, които на практика провалиха живота му. А другата част от въпроса Ви е още по-важна, защото през миналата година на два пъти се случи така, че хората излязоха по улиците, за да изразят протеста си. Първият път, според мен, беше най-важният и вероятно най-смисленият протест, който някога е имало в историята ни, а именно – социалният гняв от това, че държавата се управлява в полза на монополите и че монополистите задушават обикновения човек с непосилни сметки за ток. Опасявам се обаче, че няколко месеца по-късно, в следствие на иначе добрия повод, свързан с назначаването на Дилян Пеевски, се появи нещо, което можем да наречем фалшиво гражданско общество. То иззе смисъла от протеста, превърна го в безкраен карнавал и ненапразно се роди думата протестър, за да иронизира изобщо безцелните им усилия да твърдят, че са носители на някакъв морал и днес виждаме резултата. Тези протестъри в повечето случаи са наградени със съветнически и постове в държавната администрация, което показва, че идеята за протест бе убита от фалшивите революционери, от псевдопротестиращите. Мисля, че все още социалният заряд на бунта в България предстои, защото алтернатива не се предлага.

- За последното сте прав, но докъде може да стигне девалвацията, защото ние за жалост успяхме да профанизираме и принизим дори и протестите.

- Валери Найденов има една много хубава мисъл, която повтаря като кредо, и тя е, че трябва да стане наистина лошо и зле, за да стане по-добре. Според неговата теория в България все още не е станало наистина зле, за да тръгнем да се оправяме. Истината е, че повечето от хората живеят с усещането за безкрайно падение – и политическо, и социално, и обществено, и морално, и лично. И последните избори не успяха да го спрат. Е, вярно е, че лидерът на ДСБ Радан Кънев твърди, че за две седмици се е усетил икономически подем, но това го отдавам на неговата реформаторска фантазия. У нас тепърва предстои нещата да се влошават, за съжаление, но казвам това с оптимизъм, защото след това ще започне подобряването. Иначе не е ясно дали ще остане държава.

- Интересна гледна точка, но позволете да Ви попитам що за мазохизъм е това да си избереш за премиер отново човека, когото преди това си изгонил? Това има ли отношение към народопсихологията ни?

- Да, свързано е с нея или с това, че историята обича да се шегува по доста черен начин. За мен това продължава да е парадоксално. Има обаче исторически аналог и по този повод намирам някакво успокоение. През 1968 г., когато във Франция се вдигат студентите, правят барикади, държат троцкистки лозунги и говорят за световна революция, техният протест е насочен срещу Дьо Гол. В началото на 1969-а има избори и кого избират французите? Ами Дьо Гол, който две години по-късно окончателно напуска политиката. И това се случва, защото винаги на радикалните искания се отговаря с нещо консервативно, което по-късно се разпада. Мисля си, че ние сме точно в тази парадоксална ситуация. След твърде радикалната 2013-а типично българският, леко консервативен манталитет, в който не казвам, че има нещо лошо, избра отново своя собствен предишен мъчител, но той вече никога няма да бъде същият, тъй като сега виждаме, че е принуден да се съобразява с много други условия. Съдбата го наказа. Той, който най-много мразеше коалициите, сега управлява в четворна. Смятам още, че разпадът на образа на Бойко Борисов вече започна, защото той е принуден да играе роля. Трябваше да изостави онази на пожарникаря, който спасява всичко и от когото произтича всичко, а това води постепенно до девалвация на образа му. За съжаление той е феномен. Наистина. Няма друг, който да се е задържал толкова много в епицентъра на общественото внимание, но истината е, че българската среда девалвира абсолютно всички образи рано или късно.

- Това е оптимистично донякъде. Колко време давате на този кабинет?

- Рядко познавам, ако трябва да съм честен, но ще ви кажа две неща, които забелязвам и от които произтича прогнозата ми. Първо, всички знаехме, че четворната коалиция ще се разклати бързо при условие, че вътре са толкова несъвместими проекти, но никой не е очаквал, че на втората седмица Патриотичният фронт ще започне по този начин да извива ръцете на ГЕРБ. По-скоро нямаше очаквания за чак такъв драматизъм. Възможно е и да оттеглят подкрепата си за кабинета, но ще имат лесен заместител в лицето на Българския демократичен център, но и там процесите ще бъдат центробежни с наближаването на местните избори. В този смисъл моят хоризонт е септември – октомври догодина или пък малко след местния вот, когато няма да бъдат в състояние да удържат всички интереси, които ще бъдат оголени до крайност.

- Да насоча вниманието Ви сега към БСП, но първо да Ви попитам защо у нас няма нормално ляво и дясно. Какво ни се случи, че ги размихме и обезсмислихме?

- Според една теория, която харесвам, големият проблем на българския преход е в това, че на 10 ноември партиите си присвоиха понятия, на които не отговаряха. Политологът Антони Тодоров е много прав, когато казва, че на 10 ноември БКП не е лява партия и по нито един критерий не покрива лявото, освен че се е нарекла такава. Тя е леко консервативно политическо формирование. Същото е и със СДС, което не възниква като дясна, а като ляво-радикална революционна формация на промяната. И големият проблем на прехода беше, че една дясна партия трябваше да мине в ляво, а една лява – в дясно. Оттук нататък е ясно, че българите живеят с особено шизофренично усещане. Според мен обаче, в процеса на създаването на левица и десница имаше две големи затруднения. Първо, за да доказва постоянно, че е дясно, без да има такъв корен, десницата заложи на истеричния антикомунизъм, който я унищожи.

- Г-н Симов, това продължава и до днес.

- Да, защото това е единствената база за разпознаване. Без него не биха могли да съществуват. Десницата е толкова насипна, че само антикомунизмът може да я обедини, но това не е програма за действие и управление, а временно емоционално състояние. А левицата сбърка с това, че както си мисли тя, лявата политика може да се прави на парче. Ще увеличим с 5 лв. пенсиите, ще дадем 5 лв. повече на майките. Това не е ляво, а е същото като да сложиш лейкопласт върху огромна кървяща рана, без да си я третирал с каквото е нужно и както трябва. Резултатът е, че хората не припознават БСП като лява.

- Колко голяма е наистина драмата в БСП и ще я бъде или не тази партия?

- Въобще не е малка. Това е най-трагичният резултат на формацията в историята на прехода. Никога не е имало толкова слабо представяне и нещо повече, според мен, след изборите БСП взе едно правилно решение, но продължава да е в безпътица. Правилно беше, че отказа да участва в управлението, а офертата към нея не беше никак малка. Свидетел съм как Бойко Борисов почти до последно искаше да управлява с БСП. Трудният избор беше да решиш да останеш в опозиция. Проблемът е, че след това правилно решение друго не следва, а БСП беше наказана по много линии и за много свои грешки. Замислял съм се, че ако трябва да изброя грешките й през 2013-а, няма да ми стигнат два дебели тома. Грешка след грешка, след грешка. Включително и кабинетът Орешарски, когато в края му се виждаше, че той започва да играе по друг дневен ред, а не този на левицата, БСП беше готова да продължава само и само да отлага изборите. И това я досъсипа.

- Резултат от какво са тези грешки, за които говорите? На управленска немощ, на вътрешни противоречия, на лобита, които се борят?

- Вижте, ще бъда безкрайно честен. Грешките се дължаха на това, че партията си позволи да пуска клиентела в себе си. Корпоративните частни интереси започнаха да диктуват политиката й. Те обаче нямаха нищо общо с интересите на хората, които подкрепиха БСП на изборите през май 2013 г. Това я съсипа по начин, по който никой не е очаквал, защото унищожи единственото нещо, което партията имаше – авторитетът и моралното й богатство. Тя получи удар върху вярата, а от това почти няма възстановяване. Затова и стоенето в опозиция е полезно, защото в този случай клиентелата започва да бяга. А ако БСП не изчисти клиентелата от себе си, никога няма да може да бъде нормална партия и да си върне доверието на хората.

- В състояние ли е Михаил Миков да направи онази промяна, която членовете и симпатизантите очакват?

- Не искам да го сатанизирам предварително, защото е лидер отскоро.

- И въпреки това, г-н Симов, той направи достатъчно стъпки, които да коментирате, нали?

- Да, затова ще бъде честен и ще кажа, че не съм доволен от тях, което не означава, че нямам доверие в него, напротив, мисля, че е достатъчно земен, искрен, честен и последователен човек, за да осъществи промяната в партията. Ясно е, че тя е сложен и труден механизъм, но до този момент действията му са половинчати, защото изваждането на Димитър Дъбов и Евгени Узунов от Изпълнителното бюро беше добър ход, но след това трябва да следва нещо. Проблемът на БСП в момента е, че цялата й върхушка е компрометирана по един или друг начин. Дори и хора, които са морално безукорни като Янаки Стоилов, вече изглеждат изхабени в очите на избирателите. Нужно е радикално обновление на елита й на върха, ако иска хората да започнат да се връщат към нея. Със старите лица, с тяхната умора, изтощение и биография няма да стане. Убеден съм. Трябват нови лица.

- И понеже заговорихме за проблеми, кажете ми кой е най-драматичният проблем, пред който българите са изправени днес?

- Този, който разяжда България и унищожава ден след ден нацията, е проблемът, за който никой не говори и това е драматичното неравенство. То е придобило африкански размери! Ножицата между бедни и богати е толкова голяма, че вече можем да влезем в парадигмата на Смирненски и да говорим за двата свята. Има 5%, които могат да си позволят всичко, и 95%, които с ужас посрещат всяка сметка за ток. Аз постоянно се връщам към тази тема, защото това издава най-големия провал изобщо на политическата ни система. Няма друга държава, в която битовите разходи да са такъв проблем, както у нас. А когато не усещаш бита си като проблем, можеш да живееш смислено. Когато обаче всяка сметка те закопава надолу и те вкарва в блатото, за каква култура да говорим, за какво развитие на личността. Бедността и неравенството са толкова драматични тук. Не ми се ще да го казвам, но вълната от самозапалвания, дължащи се на социални причини, е поредният безгласен вик на хората, които не виждат перспектива. За каква държава говорим изобщо? Целият разговор за евроатлантически ценности, НАТО и ЕС няма смисъл, докато има дори и един човек в България, който с ужас посреща сметките си.

- А как може и има ли някой желание да разсече този гордиев възел и да реши проблема?

- Ще говоря пожелателно. Смятам, че България трябва да се откаже от закостенелия модел на правене на политика. Държавата се нуждае отчаяно от лява, социална политика, т.е. в ситуацията на подобна криза е нужно да се подкрепят хората, които не могат да се справят, а не непременно да мислим как да замразяваме пенсии и заплати. Ако държавата започне да помага на гражданите да излязат от трагичното положение, да имат пари и да оцелеят в тази ситуация, то икономиката ще се раздвижи. Всичко останало са приказки за наивници.

- Да насоча вниманието Ви сега към темата, свързана с поредното разделяне на обществото ни на русофили и русофоби. Сякаш е приказка без край от времето след Освободителната война, та до днес, но мен по-скоро ме интересува въпроса за манипулацията от страна на медиите, свързана с начина, по който биде отразяван конфликта в Украйна и доколко българите им повярваха?

- Хората, с които аз се срещам всеки ден, нямат вече никакво доверие в българските медии, особено по отношение на отразяването на конфликта в Украйна. Действията на новото правителство в Киев ни се представят като безгрешни и демократични. Аз обаче имах възможност тази година да отида в двете кризисни точки там. През март бях в Крим, а през ноември в Донецк. Именно там и в печално известното село Нижнея Кринка видях масовите гробове на хората, които украинската армия е избивала само заради това, че искат независимост. Когато видиш труповете на младежи, екзекутирани с вързани ръце, почва да ти става ясно, че това е голямата европейска подлост днес. ЕС легитимира една хунта като нещо демократично и позитивно. Смятам, че у нас повечето хора се отнасят с подозрение към официозната гледна точка. Вижте, от 25 години има целенасочена пропаганда, която цели да ни внуши, че Русия ни е враг, а не приятел, че руснаците са някакви евразийски дебили, които за нищо не стават, и въпреки всичко проучванията показват, че 78% от българите определят себе си като русофили. Това е отвъдпартийно разделение. И да се върна към Вашия въпрос – от всичко казано до тук следва, че разделението русофили – русофоби е абсолютно измислено и идва оттам, че ние сме позволили 3% русофобски политически елит да овладее властовите позиции и да задава дневния ред на България. Нормална ли е обаче политика, която не се съобразява с интереса на българите? Не мисля, че някой иска да напуснем ЕС и НАТО, но хората държат да имаме добри отношения с Русия и да не сме враждебни страни. А истината е, че постоянно ни вкарват в подобни отношения. Убеден съм, че големият смисъл от политиката е да можеш да отстояваш интересите на народа си пред европейските си партньори, а не да възприемаш като догма това, което те ти казват. Това е големият проблем, който ще се разраства, ако продължаваме да виждаме провокации, подобни на прословутата стратегия 20-20, ако чуваме изявления, като тези на Даниел Митов, а преди него на Ангел Найденов и Кристиян Вигенин. Българите отказват да видят Русия като заплаха и това го показват социологически проучвания. Само 3% мислят така.

- Г-н Симов, защо ги няма духовните ни лидери и водачи, защо отсъстват те в последните 25 години?

- И аз постоянно си задавам този въпрос. Няма еднозначен отговор. Имахме няколко духовни авторитета след края на социализма, но някак не успяхме да оценим ролята им. Комерсиалното време погълна българите. Близо 15 години държавата беше в културен вакуум. В това време хора като Радой Ралин, например, тихо свършиха. В последните години, за съжаление, си отиват един по един любимците на нацията и големите личности от времето, когато българите не се мразеха толкова. Знаете ли, че преживях като лична загуба смъртта на Валери Петров. Той беше истински духовен водач, обединяваше и леви, и десни, успяваше да говори на всички със своята тиха и ненатрапчива мъдрост. Проблемът ни като нация е, че оценяваме големите едва след като си отидат, а на тяхното място зее празнина. Опасявам се, че подобни празнини стават все по-видими в живота ни и няма фигури, които да ги запълнят. Няма личности, които да покажат път, да дадат надежда.

- Докато говорите за мощния дух на поета, в главата ми се породи едно безумно сравнение за истинския духовен водач Валери Петров и сегашния ни президент, който по смисъла на институцията, която представлява, би трябвало да се приема точно като духовен лидер и водач на нацията. Представяте ли си? За какво изобщо става дума?

- Говорим очевидно за драматичен срив. Загубихме един невероятен човек, цяла култура сам по себе си и когото ще трябва да преоткриваме тепърва и същевременно в момента лицето, бащата на нацията, както би трябвало да е, е един партизиран, глупав, абсолютно неадекватен човек, наричан от проф. Людмил Георгиев с тежкото, но много вярно определение „естествен и завършен идиот”. За съжаление, е точно така, но смятам, че подобно положение не може да продължава дълго. Виждам, че възмущението срещу Плевнелиев все повече придобива мащаб и най-интересното е, че то не е партийно вече, а започва да става национално. Вече и десните виждат, че той по карикатурен начин изобразява техните идеи. След лъжата му за измисления митинг на 10 ноември всички разбраха, че в политиката освен разделението на леви, десни, либерали, националисти и т.н. е нужно да има един основен критерий и той е да бъдеш смислен човек. Плевнелиев е безсмислен човек.

- За жалост. Към края на този разговор бих искала да отговорите на въпроса ми защо журналистика?

- Винаги съм го искал. Е, не ми е детската мечта. Влязох в специалността съвсем случайно, реших, разглеждайки кандидатстудентския справочник, че това може да бъде добро занимание за мен. Разбрах, че е наистина така, когато започнах да работя. Всъщност, журналистиката е страхотна професия, която ти дава възможност да се развиваш в много посоки, да изразяваш себе си. За съжаление обаче в българската има няколко големи проблема, които от година на година се задълбочават.

- И кои са те?

- Например, Вие сама знаете, че няма гениален журналист на 19 или 29 години. Журналистиката е изцяло въпрос на опит. Истински смислен професионалист човек може да стане към 45 – 50 години, когато има житейските критерии и възможностите да анализира. В България битува култ към младостта в професията, като например 19-20-годишни девойки, които не само нямат памет за събитията и опит, но и са готови да работят за жълти стотинки, подбиват цената на труда ни, създават лошо име на професията ни, правят така, че тя започва да изглежда смешно в очите на обществото. Преди никога не е било така. Проблемът е много драматичен. Никой не цени колегите с опит, а всеки е готов да вземе младата кокона с минижуп, без да се интересува дали разбира нещо, може ли да пише и в резултат на това нивото на професията е изключително ниско.

- Какво бихме могли да направим, за да си върнем доверието на хората?

- Няколко неща могат да сторят журналистите, макар че не виждам на този етап как ще се случат, защото за жалост в модерния ни свят медиите са търговски дружества. Изследвал съм опита за журналистическите кооперативи във Франция, където има вестници, собственост на журналистите, които пишат в тях. Тяхната свобода е гарантирана именно затова, а усещането е невероятно. Но там пазарът е голям и един вестник може да се издържа с тираж и реклами, у нас е невъзможно. Затова смятам, че има два възможни пътя и оставям настрани софийските медии. Убеден съм, че държавата трябва да започне да отпуска помощ на медиите или пък да има такава европейска програма. Между другото, постоянно го казвам на евродепутатите ни. Да кажа и това, че българската журналистика се оказа много жилава, независимо от финансовия недоимък и всички останали пречки. На много места в страната съществуват вестници и сайтове. Те обаче изпадат в зависимост от общината, която става единствен рекламодател и те губят своята независимост. Ето къде е мястото на държавата или на ЕС. Ако те подкрепят местни медии, ако финансират в името на това да има плурализъм, ако отпускат пари, то и журналистика по места ще се развива. Моделът не е да има силна национална журналистика, а трябва да има силна местна. Това е големият гръбнак навсякъде по света.

- Кое е най-голямото Ви разочарование до момента?

- Резултатът от изборите през 2009-а, когато ГЕРБ размазаха всички. Не го очаквах. Тогава ми стана ясно, че очевидно в България започват процеси, които не разбирам. Това е в политически план. Що се отнася до обществения, там нямам голямо, а серия от малки, свързани с това, че обществото ни, притиснато от недоимък и проблеми, някак си оцелява ден за ден, а аз съм убеден, че всяко общество трябва да има ясна идея накъде иска да върви, ако иска да оцелее.

- Вярата Ви е в?

- В това, че България може да бъде добра страна.

- Сигурен сте в това?

- Убеден съм. Българите заслужават по-добър живот.

- И накрая защо ляво и какво е то за Вас?

- Три основни неща означава то за мен. На ценностно ниво – подкрепа за по-слабите, равни възможности за всички, шанс на по-неможещите да бъдат подкрепени. В икономическо отношение означава да разберем, че държавата не може да бъде изолирана от икономическите процеси и трябва да развива дейности, чрез които да подпомага социалната си политика. В обществен и политически план – „не” на неолибералните догми и „да” на възможността хората чрез референдум да казват какво мислят. Европа може да бъде истински социален континент и да не се обвързва със САЩ много. Казвам „не” и на трансатлантическото споразумение, което ще унищожи напълно нашата икономика. Всъщност, убеден съм, че лявото е бъдещето на света.

- Коя книга четете в момента?

- Препрочитам една много любима моя книга - „Сирените на Титан” от Кърт Вонегът, който, между другото, е американски стихиен социалист, който правеше Америка много по-добра държава. След неговата смърт няма подобна фигура там.

- А коя е любимата Ви дума, г-н Симов?

Равенство. Наистина. Не в смисъл на уравниловка, а като нужда от равен шанс. Всички се нуждаем от него.