Патриотите като стриптизьорки на "Лъвов мост"

Навремето Ботев така обезсмърти ироничния образ на "патриота" по българските ширини, че всеки, който се опитва да кръсти коалицията си по тази начин, има да преодолява бездни от литературно недоворие и много здравословен скепсис. Лирическият герой на големия поет е покварен в корена на своята същност - при него думите са големи, но в името на своя интерес той е готов да си продаде душата, да си заложи жената и да си изяде месата. Ох, Ботев просто не знае милост, когато трябва да изобличава.

Опасявам се, че когато прояви апетити да вземе третия мандат в рамките на този прокълнат парламент, новосформираната коалиция "Обединени патриоти", състояща се от партии, които преди не можеха да се гледат, а любимият им спорт беше да говорят една срещу друга, влезе в поставеният от Ботев капан и накара електората да ги загледа подозрително под вежди и да почне да сумти ядосано. Хората не обичат наглият кариеристичен стремеж, особено, когато той е обвит в патетичните фрази за отговорност и смисъл. "Не само сме готови, а сме длъжни да поемем управлението", изхвърли се Валери Симеонов с треперещ от политическа възбуда глас. Той обаче така и не обясни какво налага именно патриотите да протегнат ръка към този митичен мандат, защото приказките за "безвремието", "политическата криза" и тути кванти вече звучат като послание за зрителите на "Лека нощ, деца", но не и като сериозно обяснение. А на всички им стана ясно, че патриотите имат желание това Народно събрание да продължи да функционира на всяка цена. Още в деня в който депутатите трябваше да гласуват оставката на Борисов, същият Симеонов от трибуната призова ГЕРБ да съставят друго правителство, макар и с различен премиер. Оказа се, че единствено патриотите, а донякъде и реформаторите, имат интерес от изкуствено продължаване на живота на 43-ия парламент. Реформаторите са ясни. Там дрогата на властта ги е превърнала в радикални наркомани, а и, ако сдатат постовете къде ще работи цялата партия СДС, днес назначена навсякъде из бюрократичните лабиринти на Министерството на икономиката.

Но защо патриотите? С какво им се услади политическата ситуация?

Отговорът е повече от лесен. "Обединени патриоти" постигнаха завиден резултат на президентските избори. Тяхната кандидатска двойка взе 573 016 гласа или 14,97%, което ги изстреля в различни политически висини. И понеже не ясно дали тези магически числа ще се повторят на парламентарни избори, патриотите бързо разбраха, че техният шанс, тяхната златна кокошка е заровена в основите на това Народно събрание. Изведнъж пред тях като мираж в пустинята, като голо бедро на холивудска актриса във фантазията на тийнейджър се появи възможността да бъдат основен и стратегически балансьор на политическите процеси. А тази спецоперация можеше да получи и неподозиран блясък, ако коалицията станеше мандатоносител. Това нещо като Светия граал на политиката, особено, ако е разбираш като нещо, което се случва тук и сега, а не си губиш времето в правенето на стратегически концепции, дългосрочни планове или разни други такива подробности.

Големият успех обаче се оказа и голямата слабост. Вероятно заради това патриотите в момента приличат на хора с дълготраен махмурлук. Те бяха сигурни, че третият мандат ще отиде при тях. Възжелаха го с цялата сериозност на лирическия герой на Ботев, но птичето на късмета не само ги подмина, но и май сериозно се изцвъка върху тях. Не мога да кажа какъв анализ ще си направят патриотите, но смятам, че си струва тази ситуация да бъде анализирана в дълбочина. Какво се случи, че богинята на щастието брутално им изневери с парламентарния съсед. Защото от последните изявления на президента Росен Плевнелиев стана ясно, че той възнамерява да даде третият, последен, мандат на Реформаторския блок или поне на онази част от него, която се е окопала във властта като талибан в пещерата Тора-Бора. Дори и отиващият си държавен глава не пожела да припознае патриотите като носител на своята политическа воля. А става дума за Плевнелиев, егати. Той просто няма да какво да губи. Имиджът му е отрицателен, а фамилията му нарицателно за карикатура. Но дори и той не пожела да удостои патриотите с внимание и да сбъдне техния блян.

Може би част от болезненият отговор се крие в биографиите на основните фигури в тази коалиция. Нямаме време за детайли, но дори и едрите щрихи на портретите им подсказват едно поведение, което е толкова гъвкаво, че на моменти напомня на танц на стриптизьорка в ъндърграунд бар около "Лъвов мост".

Лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов например има политическа кариера, която е толкова разноцветна, че прилича на платното на сюрреалист, вдигнал бунт. За първи път Каракачанов стана депутат в 38-ото Народно събрание по времето на Иван Костов. Тогава той гравитираше край СДС, защото влезе с тяхната листа, при това без да го дразнят безкрайните флиртове между сините и ДПС в онзи период. Преди края на мандата обаче, през 2001 година, той напусна ОДС. Тогава ВМРО сглоби набързо коалиция с "Гергьовден" за която социолози и журналисти подозираха, че ще е бляскавата изненада на вота. Язък за големите думи. Съюзът не успя да достигне до заветните 4 процента и се разпадна като калпава постройка. След това "Гергьовден" бе отвяна от политическите ветрове като партия и последно май бе забелязана като микроскопичен субект да гравитира край кандидатурата на Ивайло Калфин на този вот. Също безуспешно.

Каракачанов обаче оцеля. През 2005 година, във времената на Тройната коалиция, той пак се появи като депутат от коалиция Български народен съюз, някаква каша от малки десни партии, решили твърдо да се борят за депутатски заплати. В онзи парламент стана ясно, че Каракачанов вече е готов да води разговори и с БСП, и с десницата. Тоест превърна се в ловък политик, който усеща момента и знае в кой разговор да се включи. През 2009 година обаче отново остана извън Бялата сграда. Цели пет години трябваха на ВМРО да си намери нови партньори, но през 2014 година на политическата сцена се появи Патриотичния фронт - съюз между ВМРО и НФСБ, които проведоха яростна анти-ГЕРБ кампания, за да попаднат в парламента. Веднага след влизането обаче Патриотичния фронт полегна на Бойко Борисов и обяви, че ще подкрепи втория му кабинет. Времената обаче вече бяха други. Патриотичната кауза излезе на дневен ред и съглашателството не бе наказано жестоко от избирателите. Нещо повече - Каракачанов успя да направи най-великия трик на земята - хем да гласува в управляващите, хем често да изглежда несъгласен с тях и това да бъде прощавано от електората. Фокусничество на ента степен.

Валери Симеонов също трябва да бъде изследван под микроскоп, за да схванем всички политически превъплащения на типажа. Той и неговата партия НФСБ са явно доказателство, че живеем в медийна демокрация, където визията превъзхожда идеите, а честото появяване на екран е политически капитал, който се натрупва бързо. С години НФСБ бавно и упорито се изграждаше около медийният гръбнак на телевизия СКАТ. Кабеларката беше непоклатима - яростно опозиционна, екзалтирано патриотична, разтърсващо регионална в добрия смисъл, защото се интересуваше от събития, които централните медии пренебрегваха. Резултатът - НФСБ набра популярност, особено след като се получи лек отлив от "Атака". И така на анти-Бойко вълната партията се оказа парламентарна сила, която веднага падна в коленете на премиера. И всичко това, защото Валери Симеонов се прояви като политически деспот, който наложи със сила своето разбиране за правене на политика. В резултат на това образът му от ден на ден става все по-неприятен и истеричен.

Волен Сидеров е труден за обрисуване в няколко изречения. След като в периода 2009-2011 година неговата партия беше най-вярната опора на ГЕРБ, след това атакистите се превърнаха в най-кресливата опозиция на Борисов. И това им помогна. Наля им ракетно гориво. В два поредни парламента те бяха яростна опозиция. А после на Волен май му омръзна да бъде такъв. Изплашиха го с няколко дела и той се вля в Обединени патриоти. Забравяйки, че бе наричал кума си Симеонов "най-големия разпространител на гей-порно в България". И се вписа в статуквото.

Може би това е причината всички да бягат с писъци от патриотите. Няма човек, който да не си дава сметка, че те декларират неща, които не могат да изпълнят, но въпреки това гравитирането край тях може да изпепели някого. Не напразно се разнесе слуха, че лично шефът на ЕНП Жозеф Дол е звънял на Борисов да му набива канчето да не подкрепя патриотите. В това се разкрива не само страх от национализма. Това всъщност е страх от хващане на хорото с хора, които могат да те бутнат в пропастта коварно, а след това да обявят убийството за морален акт. За съжаление ботевската същност на този вид патриотизъм остава досадно актуална. 

Там има по-често ядене на месата, отколкото е естетично за гледане.