Агресията, която разяжда България отвътре

В България имаме един любим спорт - да си късаме косите в мига в който разберем докъде се е докарала страната ни в своето мълчаливо ценностно разграждане. Всяка новина по телевизора е доказателство за вопли. Всяко заглавие повод за стон. Всяка трагедия начин да потънем в невероятна депресия, защото погледът на отделната електорална единица вече не може да види хоризонт на промяната. По време на първите избори за парламент, по съвет на Жак Сегела, пуснаха една карта на България в която на местата на затворите имаше черепи, а вместо очертания на границата - телена мрежа. В онзи исторически момент това беше политическо изхвърляне, политическа патетика, която трябваше да налее малко адреналин на СДС, но е парадоксално, че сега повечето запитани по автобусни спирки, гари и кръчми българи биха описали държавата си именно в тези мрачни краски. Тази сгъстена отрова може да се види най-добре в новините. Дори съвсем бърза проверка в Гугъл показва докъде са стигнали токсините на самоомразата и отвращението ни един от друг - "Пак агресия на пътя! Мъж преби жестоко жена, ожулила леко колата му", "Пак агресия без причина: Жена ритна пенсионерка в София", "Страх от нова агресия след побоя край Механото в Сливен". Това са заглавия само в рамките на няколко дни. Ако тръгнем да ровим за всички случаи от последната година текстът ще стане монотонен и ужасяващ. И да не забравим най-скандалната новина - случаят в Бургас, брутално записан и на видеокамери, където младеж съвсем без причина нападна възрастна жена. Видеото е като юмрук в челюстта. Нападателят се появява от нищото и се нахвърля с ритници. Отдалечава се, после пак се връща да бие. И не се намира никой, който да го спре. 
Но това няма как да е обвинение към хората. В държавата в която живеем не е ясно дали някой такъв, който гледа на кръв, държи се като каруцар и сумти като говедо няма да извади нож и да те убие на място. След това сигурно новините ще гърмят, процесът ще се проточи с години, а забравеният гроб на някого ще е обрасал с трева. 

И скубането на коси започна. Психолози се явяват по сутрешните блокове, за да умуват над казуса. Знайни и незнайни граждански активисти раждат дълбокомислени откровения по темата. Журналисти стенат защо сме се докарали дотам. Политици си бият главите в масите, за да се чудят как да привлекат внимание. Започват да се явяват дежурните обяснения - много насилие имало в обществото ни, тийнейджърите ставали асоциални, играели на много видеоигри с насилие, родителите били авторитарни и отключвали агресията. Когато колата се обърне пътищата наистина са много. Но поразителното повторение на един и същи сюжет - побоища, инцидентни убийства при агресия, сблъсъци и медийният шум след тях говори, че се давим отново и отново, а не можем да стигнем до спасителния пояс. 
Откъде се появиха тези тъмни страсти? Как стана така, че страната, която се смяташе за най-гостоприемна и дружелюбна, сега е място, където дори леко чукване на друга кола може да ти докара псувни, ярост, крясъци, побой. Откъде изникна всички тези възпламеняващи страсти и страховите бълбукания.

Разбира се, няма как да има един отговор. Но ние дори не се опитваме да потърсим няколкото възможни. Защото България се е отучила да решава тези проблеми и защото е затънала до ушите в политическа кал и емоционална мизерия.

Вместо ясни идеи, все стигаме до въпроса във възходяща интонация - защо, Защо, ЗАЩОООО?

Ами просто е - от държавата ни остана само един спомен. Държавата забравихме в миналото, а ние обитаваме безрадостното бъдеще, където просто я няма.

Автентичната държава осигурява правила, сигурност, дори и просперитет. Нашата държава само усвоява. Еврофондове, пари от данъци и всякакви такси. А от тях се възползват 200 семейства у нас. Те живеят в Европейския съюз зад оградите на луксозните си къщи и апартаментите с евтини наеми (Да живее Мария Габриел - Стокиращата), докато всички други са оставени да се оправят кой както намери за добре. "Нито вълк, нито брат, човек за човека е българин", бе казал с пророчески демонизъм Любомир Левчев в едно свое стихотворение. И това е болезнената реалност. Един народ, който е свикнал да бъде народ, дори и да има исторически пикове и звездни мигове, бе натикан на дъното, а там няма как да има благородни чувства, възвишени въздишки и луксозни блянове. Там има само свръхагресия и радикална омраза. Отворете произволен форум и ще се убедите, че лексиката имитира военните хроника. Едната страна иска да накъса на малки парченца другата, да я кастрира, дай пусне куршум в тиквите, да я заличи от реалността, а другата не остава по назад и тя мечтае за ритници, удари в мутрата, народен съд и бесилки по улиците. Това е хранителната среда не за революция, не за промяна, не за малък бунт дори, а за вечно статукво. Тези, които така и не видяха какво е Европейски съюз са оставени да се разкъсат едни други, да се мразят с пламнали погледи и да се гледат на кръв, защото това е перфектен начин никой никога да не си постави въпроса защо животът ни е такъв, не може ли да има някаква промяна.

Агресията има много измерения и всички от тях имат остри зъби и кошмарни мутри. Ние се задаваме тежките въпроси обаче само, когато то се появи под формата на наркоман-шизофреник, който атакува възрастна жена на спирка, но дори и тези вопли траят от ден до пладне. А какво да кажем, когато агресията се прояви в свое обичайно проявление - агресията срещу самия тебе. Да си спомним ли смразяващите дни на зимата през 2013 година, когато като някакъв върховен акт на отчаяние, като безмълвен вик срещу всичко, което става наоколо, няколко души публично се самозапалиха. Още тогава в главата ми се оформи и кошмарен образ - това са българите, които влизат в ролята на китовете-самоубийци, намирани по различни брегове на планетата. Нима онова не беше плашещ израз на агресия, насочена навътре, но все така мощна, изпепеляваща и отчайвайща.

В този свят на монополи, олигархия, банкова диктатура и мизерни доходи, обикновения човек става видим, май само ако драсне клечката върху себе си и като жива факла докаже на обществото, че ни залъгват с измислен живот. Само когато този огън на ужаса лумва, се вижда най-ясно в каква объркана и шантава държава сме живели досега. Държава, в която докато си беден, болен и мизерстваш, никой не ти обръща внимание, оставен си сам на себе си да оцеляваш в хищно общество и време. И само този пламък, който се появи като проклятие, показа, че хората са доведени до ръба на онази пропаст, от която вече няма връщане назад.

Тези самозапалвания бяха и са най-голямото обвинение срещу живота, който ни караха да водим. Понеже се опитваха да ни убеждават, че всеки трябва да живее сам за себе си, че всеки наистина е отделен остров от другите, че трябва да се успява с цената на всичко, с цената на бруталното погазване на хората, с цената на унижения и интриги. Тези, които не искаха да живеят така, се оказаха самотни и странни като леминги, а някои от тях предпочетоха да се самозапалят и поне за момент да покажат на всички нас докъде ни е докарал този озверял и глупав живот.

А след като осъзнаем това стигаме и до всичко останало. Болните са оставени на самотек, хората с психични проблеми също. Трябваше преди няколко години онзи психичноболен младеж да бутне жената в метрото, за да осъзнаем, че никой не мисли за тяхната терапия. В такава атмосфера вече никой на никога не може да има доверие, а какво остава да му повери и довери нещо. Ето как се появяват майките, които искат детските учителки да бъдат следени с камери, както и самите учителки, които протестират, че не са в "Биг брадър". Всичко това са признаци на разпад на обществото и срутване на онова, което ни държеше заедно като нация. Сега колективът е сведен до отделно оцеляващи самотници. Това е структурата на българския ужас - елит самозатворен в лукса и всички останали, които с ритници, ярост, плюнки на уста и постоянен хейт се опитват да се отбраняват в тази враждебна среда, в тази вече чужда страна. Тези, които не изтърпяха дезертираха в чужбина.

Останалите вече дори не търсят промяната. Те гледат да оцелеят. Да не станат като онези китове, които самички се изхвърлят на брега, защото вече не виждат посока в която могат да потеглят…

Това е моят отговор. 

Моля, не го посрещайте с агресия. 

Кратък справочник за нацистките калинки в кабинета "Борисов" - 3

Без да е навършило още дори месец във властта, без дори да е разпределили докрай властовите порциони, правителството "Борисов" 3 беше ударено от огромен скандал, който удари управляващата коалиция в моралните слабини и я свари неподготвена, паникьосана и истерясала. Всичко започна с една снимка на прясно назначения заместник-министър на регионалното развитие Павел Тенев, пусната в неговия фейсбук-профил. Не кадърът на патриотите позираше с ръка, изпъната в хитлеристки поздрав в музей на восъчни фигури във Франция. Тенев бързо се усети, че е фотото е скандално и ще сътвори политическа буря и побърза да изтрие своя профил. Но беше късно. Снимката заживя собствен медиен и политически живот. Цели два дни обаче властта се правеше, че скандал няма и се опита да действа по принципа на щрауса, който забива главата си в пясъка с идеята, че идващото бедствие ще го отмине. Това, което беше кротка пролетна буря обаче се превърна в истинско торнадо с намесата на вицепремиера Валери Симеонов в драмата. В нескопосан и циничен опит да измие срамната постъпка на Тенев Симеонов изрече реплика, която ще остане записана с огнени букви в историята на българския преход. Лидерът на НФСБ навика журналисти за това, че пишат по темата, а после си припомни, че като студент е бил на посещение в Бухенвалд. "Кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили тогава...", отбеляза пред вестник "Сега" Симеонов. Репликата разпали огъня и го превърна в пожар. Много хора се запитаха какво сърце и душа трябва да имаш, че да можеш да си позволиш майтапчийски ексцесии в Бухенвалд? Нелепото изявление бързо премина границите на България и стигна до Европа. Групите на ПЕС и АЛДЕ излязоха с остри позиции по темата, при това доста далеч от обикновеното нищоговорене, което със сигурност е знак, че Симеонов напълно срина политическият си авторитет пред Брюксел, но това е тема по която той тепърва ще има да се пържи и да се гърчи. Когато аферата се нагорещи като нестинарска жарава, но цели 24 часа след публикацията вицепремиерът реши, че ще съди вестник "Сега", защото те преиначили думите му. Вероятно тази закана щеше да изчисти малко неговия авторитет, ако патриотът преди се е отличавал с изискан, хуманен, човеколюбив и одухотворен език, но, уви, репликата за Бухенвалд звучи точно като продукт на неговия политически ум. Само за пример - в телевизионното турне, което предприе набързо с цел да изпере своя имидж вицепремиерът опредил Холокоста като "готварска книга на канибали и човекоядци". Говорим за политик, който никога няма да разбере, че се е издигнал до ниво, където не върви да говори като квартален бургаски хулиган и всяка негова мисъл трябва да бъде прецизирана и по възможност изчистена от арогантност и цинизъм. Истината ще се установява чрез съдебен процес, но по паническия начин по който бе организирано ритуалното уволнение на Тенев, става ясно, че коалицията сериозно се е стреснала от скандала. Нека да припомним заместник-министърът на регионалното развитие бе пуснат по пързалката да си подаде оставката докато междувременно Бойко Борисов се тюхкаше театрално какъв голям професионалист бил и как българите като ходели в командировки все се държали майтапчийски. Всъщност Тенев става ритуална жертва, за да бъде свален огънят от Симеонов. Хвърлиха "експерта" на кучетата, за да може вицепремиера да има оправдание за това, че също не се оттегля от правителството. 

Казусът се оплете още повече, когато на бял свят беше изваден спомена за служителя в Министерството на отбраната Иво Антонов, когото патриотите се опитаха да пробутат за заместник-министър на отбраната през 2014 година. Тогава изплуваха негови фотоси как край немски танк е вдигнал ръка за хитлеристки поздрав. Именно тази кадри отстреляха неговото кариерно развитие, но покрай новия скандал стана ясно, че Антонов още е на работа в Министерството на отбраната. Борисов реши, че и с него не може да има милост и разпореди уволнението му. Това действие май предизвика първата по-сериозно коалиционна колизия, защото от далечен Брюксел военният министър и вицепремиер Красимир Каракачанов обяви, че не можел да уволни болен човек. Думите му се отнасяха за това, че междувременно Антонов бе постъпил в болница заради проблеми със сърцето. И така уволнението изведнъж увисна във въздуха. Само два дни след "спешното" си постъпване Антонов написа и извинително писмо в което обяви постъпката си за "незряла, необмислена и немотивирина".

Дълбоко не вярвам, че Антонов е автор на писмото. Защото не би трябвало човек със сърдечни проблеми, които го принуждават да остане в болница, да е в състояние да сътворява такива разтърсващи извинения нали? Но има и друг аспект от това действие, което предизвиква съмнения. В "трогателното" си съчинение сниманият с хитлеристки поздрав твърди, че отхвърля всяка тоталитарна идеология, включително нацизма и комунизма. Но подобно твърдение може да бъде отправено в общество, което наистина е загубило памет за събитията. Защото в края на 2014 година, когато името на Антонов се завъртя като потенциален заместник-министър, много агенции изкараха негови мнения от фейсбук, които го доказват като категоричен хитлерист и нацист. Например тогава той наричаше Хитлер "велик германец, извел родината си до световния връх през 30-те и 40-те години, но, уви, загубил Втората световна война". Или пък беше написал ето това - "Вместо да се бием срещу червения Молох, предадохме нашите приятели и съюзници германците, които освободиха 2.5 милиона българи и дариха свободата на Санстефанска България и водихме война срещу тях...". Значи България е предала Хитлер, защото точно за този период говори Антонов.

Вместо да вземе някакви мерки и да изчисти управлението от нацистки калинки, мнозинството на издънките и управлението на майтапчиите се разшаваха панически, за да си пазят парламентарния и министерски кеф и обявиха, че са подложени на "безпрецедентна атака". Виновни за всичко, разбира се, се оказа комунистите. Именно комунистите са принудили Павел Тенев да се прави на нацистки палячо, именно комунистите със сила са вдигали ръката на Иво Антонов, комунистите подло са подправили автентичния хуманен и човеколюбив изказ на Валери Симеонов и са го заменили със зловещата изцепка за Бухенвалд. Комунистите са толкова злобни и гадни, че предизвикаха култова политическа екзотика. Вицепремиер се оплака, че е "жертва на лов на вещици". Уфф, тая подла опозиция и нейните ловни гонки! Садисти!

Оказа се, че патриотите са готови на самоубийствени салтоморталета само и само да не прочистят редиците си от хора за които всички знаят, че са писали статуси от типа: "Ехх, ако зимата на 1941 година не беше толкова тежка..." Ама иначе не са нацисти и фенове на Хитлер. Иначе ги водим "добри експерти" или "изпълнителни служители".

За пръв път от 1990 година насам България се изправя пред един автентичен фашистки скандал и има шанса да преговори историята и да види какви политически инсекти са се навъдили в нашето обществото. Беше въпрос на време част от тях да се промъкнат и в управлението, защото 27 година грантовата общност бореше споминалият се комунизъм, докато кадеше тамян на откровени фашисти и ръкопляскаше на отмяната на техните присъди. Нямаше как да бъде иначе. Те сладострастно ръкопляскаха на оскверняването на антифашистки паметници и така възкресиха демоничния призрак на фашизма, колкото и до днес да се опитват да си измият ръцете. И реакцията им по повод на този скандал казва всичко. Един шегаджия във фейсбук я обобщи най-добре - "Ти им казваш "не искам нацисти", а те ти отговарят "комунизмът е лош". Всъщност подобна истерия може да означаве единствено подсъзнателно усещане за вината, защото когато десницата тръгна да се съюзява с потомците на легионерите тя им призна статут на борци с комунизма, без да се поинтересува от малката подробност, че те имат профили на масови убийци и истеризирали антисемити. 

Именно целенасоченото размиване на политически ценности доведе дотам, че в мига в който България отново се сблъска с древния демон, то голяма част от обществото отказа да го разпознае. Умберто Еко беше написал едно великолепно есе "Вечният фашизъм" и в него ясно описа признаците на това обществено заболяване. Можем да ги открием до едно у нас и беше логично прогнилата обществена среда да роди нови последователи на това течение. Но то ни помага и за друго - да установим кои обществени групи приемат най-тежко доказателствата за това, че 27 години са дрънкали пълни глупости. Ето аз идентифицирах десницата, която запуфти тежко и започна да съска като човек в прединфарктно състояние по този скандал. Опорните им точки станаха на пух и прах.

И процесът по дефашизация едва сега започва. Защото уволниха заместник-министър, но върнаха в правосъдното министерство една калинка (Любомир Талев), която е ултрафен на ген. Луков и рони радостни сълзи пред легионера Дянко Марков. С това си обяснявам мълчанието на Бойко Борисов. Той май има смътна представа какви хора има в редиците на ГЕРБ и, че гангрената може да се принесе откъм патриотите в неговите собствени редици.

Паническото мълчание пред този скандал обаче е знак, че управлението няма ясна стабилна основа, нито кадрови ресурс да издържи повече от половин мандат. Но за това България поне малко да дойде на себе си и да даде знак, че е направила стъпка към нормализацията, Валери Симеонов трябва да изхвърчи от кабинета. 
С първа космическа.

Националпопулизмът и катастрофата на кремавите чорапки

Миналата седмица телевизионната история на България бе обогатена с величествена сценка. На диванчето в "Шоуто на Слави" седна председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов. От естетическа гледна точка това беше катастрофичен моден трилър. Камерите постоянно акцентираха на чорапките на Цветанов, издържани в кремав цвят, който сигурно би докарал сърдечен пристъп на някой моден гуру от луксозно списание. Прет-а-порте апокалипсисът вероятно е попречил на много хора да осмислят политическото значение на този пърформанс. И сигурно са пропуснали репликата на Цветанов, че от 10 години не бил сядал на диванчето на Слави. Значи човекът брои, очевидно обстановката му липсва. Връщаме 10 години назад и попадаме в годината 2007. И можем да се сетим как точно тогава Слави Трифонов бяха първи съюзници, приятели, които заедно мечтаеха за политическо бъдеще и управленски хоризонти. Нима тогава "Шоуто на Слави" не бе станало един от инкубаторите, които да бабуват на крехката организация ГЕРБ и да разширяват нейното медийно влияние като го впръскват като екзотичен токсин в общественото пространство. Десет години по-късно Цветанов пак кацна в позната обстановка. И то, за да говори за инициативата на своята партия по внасянето на законопроект за мажоритарните избори в два тура, както и за намаляване на партийната субсидия до 1 лев на глас. Тоест ГЕРБ решиха да се представят като говорители на всички онези българи, които подкрепиха референдума на Слави. Това е тяхната любима поза - "ние чуваме народа, въпреки, че се возим в луксозни коли и не можем да си преброим парите". 

В резултат на всичко това Цветанов получи възможност да демонстрира кремавите си чорапки докато Слави Трифонов му задаваше максимално удобни въпроси, за да не подплаши новия си съюзник вероятно. И така от откровенията на лидерата на гербаджийските депутати чухме, че те никога не били подкрепяли мажоритарното гласуване, но сърцата им не можели да допуснат гласа на 2,5 милиона души да не бъде чут. И заради това се нагърбили с тежката парламентарна мисия да предложат тази идея и тя да бъде разгледана от депутатите. Простата сметка обаче показва, че ГЕРБ нямат мнозинство да прокарат законопроекта си. За него подкрепа освен от партията на Бойко Борисов са заявили единствено от "Воля". Депутатите от ГЕРБ и "Воля" заедно обаче правят точно 107 души. Към тях спокойно можем да прибавим независимият Ангел Исаев и сметката спира до 108 депутати. За приемането трябват 121. И тук всъщност е големият политически номер на ГЕРБ. Защото от Цветанов изобщо не чухме дали партията му възнамерява да проведе разговори с Обединените патриоти по темата, за да ги убеди колко е важно "гласът на 2,5 милиона българи да бъде чут". Нещо повече - коалиционното споразумение, което управляващите подписаха по никакъв начин не предвижда или задължава ортаците във властта да имат съгласие по такива ключови теми. Дори напротив - там ясно е отбелязано, че по някои идеи отделните партии сами ще трябва да си търсят мнозинства и да ги формират. Цветанов обаче заобиколи тази тема отдалече, а и Слави Трифонов, сигурно замъглен от неистовия кремав цвят на чорапите, не го попита изобщо за нея. Вместо това го остави да произнесе изречение като: "Не можем в момента да гадаем, но действително с гласовете на ГЕРБ и Марешки няма да успеем с референдума". И точно тук пиеската за чорапки и доволни кимания започва да заприличва на сценарий и то по един отвратителен начин.

ГЕРБ изобщо нямат намерение да прокарват идеята за мажоритарен вот през парламента. Цветан Цветанов може да се кълне във всичките си апартаменти в обратното, но схемичката е твърде плоска. Всъщност замисълът е темата да бъде използвана като политическа пиротехника, като пиратка, която да разбуни духовете. Защото, когато законопроектът се срути в зала - ГЕРБ със сигурност ще твърдят, че само те са мислили за хората, а всички останали са искали да изнасилят народната воля. Не бих се учудил дори, ако речта на Цветанов вече е написана, а той нетърпеливо да чака момента в който да я прочете с фалцетни нотки и металически патос. БСП, ДПС, Патриотите отдавна са обявили позициите си срещу изцяло мажоритарна система, така че моментът на сблъсък е предсказуем като в некачествен филм. ГЕРБ обаче искат точно това. Те вероятно напълно са отписали този парламент, освен като средство максимално да си надуят имиджовите перки и да се надрусат до край с политически допинг преди да се опитат да играят на избори пак и да се освободят от досадната необходимост да имат каквито й да е партньори. Всичко е замислено прецизно и се разчита на една протестна кулминация, която да покаже върховната екзотика - че ето на, управляващите са на страната на хората, а проклетата опозиция души крехката свобода и порива към мажоритарен вот. 

А подготовката за уличния пърформанс върви с пълна енергия. Част от нея бяха нелепите пориви на Слави Трифонов и сие да протестират пред парламента с около 50 души фенове. Но всъщност идеята никога не е била точно тези протести да са масови, нали ГЕРБ трябваше да изиграят своята роля на загрижени за пряката демокрация либерални талибани. Големите масовки ще са запазени след като законопроектът изпуши драматично в пленарна зала. И, да, вярно е, че политиците изпуснаха момента да обясняват какви са опасностите на 100-процентовия мажоритарен вот и какво може да причини той на страната, но очевидно и много хора изобщо не искат до избирателите да стигне подобно обяснение. Националпопулизмът не допуска дори за миг рационалното мислене, защото ще рухне като кула от карти. А Слави Трифонов в случая е просто една пешка, използвана в игра по-голяма отколкото е в състояние да осмисли. Поради липсата на ясни и ярки идеи за бъдещето, българското общество системно е вкарвано в псевдодебати от типа "дали да не минем към мажоритарен вот, който ще разреши всичките ни проблеми". И тази постоянна дъвка ражда безвремието, което дави всеки опит за различен смисъл и за различно бъдеще. А зад тези логически постройки се крие нещо досадно и банално - Слави Трифонов ще бъде използван, за да подсигури на ГЕРБ максимално политическо влияние. След цели десет години историята се завръща към виновното минало. А после се чудим защо българите емигрират. Ами защото тук политиката е сведена до банален и интригантски сапунен герой, където чалгата е заменила идеите. Това е хранителната среда на ГЕРБ. Те са партията на антимодернизацията, организирана дееволюция, която може да ни върне единствено сред маймуните. 

Всъщност подобен модел на поведение не е някаква новост за ГЕРБ. В 43-ото Народно събрание партията на Бойко Борисов по същия начин екзекутира именно въпроса за мажоритарното гласуване, когато парламентът гледа въпросите от прословутия "референдум" на Росен Плевнелиев. През юли 2015 година обаче ГЕРБ изобщо не искаха да им се приказва за мажоритарно гласуване, нито пък смятаха, че "гласът на народа трябва да бъде зачетен". И макар да бяха стегнали групата си почти до възможния максимум (79 гласували "за" от 83 депутати общо), те изобщо не бяха потърсили разговори по темата със своите коалиционни партньори или присъдружните им партии. Така темата беше улучена фатално в десетката и то преди още Слави Трифонов да я превърне в своя телевизионна дъвка и любима политическа дрога. Онзи вот ще се запомни с култовото отсъствие на по-голямата част от Реформаторския блок в залата, предизвикало доста киселинни гърчове из кръвоносните системи на психодесните анализатори. А всъщност не е изключено точно в това да е бил смисълът на маневрата. ГЕРБ печелят имиджа на партията, която слухти за народната воля, но всички останали са много лоши и прецакват добрите им усилия в полза на по-хармонична вселена. А пък реформаторите се спасяват от тежката шизофрения да лягат и стават с името на Плевнелиев на уста, а същевременно да не могат да дишат идеята му, която би ги оставила безкрайно дълго извън парламента. Всъщност и пропорционалната система ги остави там, но това, както се казва, е тема на отделен разговор.

Тоест ние вече този филм сме го гледали. Офф, по-скоро - този филм вече го живяхме. България очевидно не е в състояние да преболедува своите детски политически шарки и продължава да вярва, че Слави Трифонов е лечител вместо да види сатъра, който той крие зад своя гръб. Защото през него ГЕРБ искат напълно да хвърлят опозицията в нокдаун и да трансформират политическия модел у нас в среда в която съществувават само те. Същият ефект ще има и субсидията от 1 лев за глас. Да, парите за партиите сигурно трябва да бъдат намалени, но един лев за глас е подигравка. Защото формацията на власт винаги ще може да се насмуче с пари по редица познати начини, но опозиционните партии ще бъдат изправени на ръба на оцеляването. Някой много иска партиите да станат пряко зависими от олигархичните паяжини, защото точно това ще е ефектът, който ще видим. Всеки олигарх с партия. Като брошка на скъпия му костюм. И най-лошото е, че опитът да се съпротивляваш срещу това безумие ще бъде наречен "незачитане на волята на народа". А, когато безумието напълно вземе връх и националпопулизмът се намърда навсякъде като раково заболяване, само едни кремави чорапки ще ви останат за утеха. 

Естетично някак си така.

Мария Габриел и диктатурата на кумиците

Без време отишлият си Виктор Пасков в една от ранните си повести, излезли някъде в края на социализма, когато историческото време почваше да да мърда конвулсивно с крака и да излиза на бял свят, беше направил култово наблюдение. Главният герой в един от текстовете наблюдава своя колежка, която просперира благодарение на красотата си и дългите си крака. И тогава той стига до извода, че хората се движат по различен начин през живота. Колежката му например, забелязва той, се движи със задника напред, защото именно този задник е най-силното й оръжие, еволюционното й преимущество в един застинал свят на мъже и началници. Най-накрая той стигаше до извода, че ако един ден някой трябва да й направи паметник, то е необходимо бюстът да бъде на нейния задник, защото той е бил пътеводната й светлина. 

Разбира се, това е огрубен литературен образ, който трудно ще наместим в постмодерната ни реалност, но се сетих за него, когато чух новината, че новата българска комисарка ще се казва Мария Габриел. И че Бойко Борисов я е номинирал след като лично лидера на депутатите от ЕНП в Европейския парламент Жозеф Дол се е обадил да лобира за кандидатката. Жозеф Дол лично аз завинаги съм го запомнил от една друга култова сцена. Бяха го докарали като маймунка със звънче да присъства на рязането на лентичката при откриването на кръговото на Лъвов мост и там фотографите го запечатаха как палаво е сложил ръката си на евроатлантическото коляно на Йорданка Фандъкова и не я маха от там. Та в историята на Габриел той е намесен пак по романтичен начин - просто е кум на нашата нова еврокомисарка, защото съпругът й е близък негов сътрудник. Не ме разбирайте погрешно - не искам да кажа, че Мария Габриел е като героинята на Пасков и пробива европейските институции с описаната по-горе част от тялото, нито съм склонен да отричам нейните качества. Но тези роднинско-политически връзки толкова приличат на предишните времена, че човек започва да си мисли дали времето наистина е мръднало напред или просто са му направили бюрюкратичен лифтинг, но отдолу нещата са абсолютно същите.

Загадката "Габриел" се задълбочи, когато чух европейски мнения за нея. Кадър на ЕНП от българския ефир обяви, че приветства българската номинация, защото тя била "млада и жена". Това ли е най-доброто, което може да се каже за нея? Значи дори и колегите й виждат в нея единствено възрастта и пола й? Дотам ли се е докарала Европа? Тогава значи ние спокойно можем да я наричаме "Снахата" без да бъдем обявявани в сексизъм. Защото, когато човек се зачете в биографичните справки за еврокомисарката, както й в текстовете посветени на нея, ще види, че три четвърти от тях се въртят около сватбата й с французина Франсоа Габриел. Имаме си снаха на висш пост в ЕК. Величествено.

"За мен тази номинация е израз на доверие и отговорност да прилагам опита си в полза на България", обяви Габриел, когато стана ясно, че Борисов напълно ще се подчини на исканията на Жозеф Дол. Красиво и напълно банално откровение, което обаче по-късно бе замърсено с нейното изявление, че щяла да приеме какъвто й ресор да й дадат. Оказа се, че ресорът е "дигитализация". Но и младата гербаджийка и европейска снаха продължи една мегадразнеща традиция в българския политически живот. Тази на универсалните специалисти. Така се получи, че пред очите ни израсна едно поколение от кариеристи, което смята, че е подготвено за всичко, защото така или иначе разбира работата си единствено като подчинение на външни заповеди. Рекордьор в този процес стана бившият министър на икономиката Божидар Лукарски, който преди да получи заповедта за назначение последователно обявяваше, че е готов да поеме кеф ти министерството на спорта, кеф ти министерството на правосъдието. Габриел се записа в същия списък. Снахата иска да е еврокомисар, пък с какво ще се занимава ще уточняваме после.

Признавам си, когато се появиха първите фейсбук-кипежи срещу нея, не ги разбрах напълно. Защото Габриел наистина е дотолкова политически безцветна и скучна, че идеално се вписва в бюрократичното статукво, което днес задушава Евросъюза. Мария Габриел е метафора за това как България възприема мястото си в ЕС. Защото, когато човек види и другите еврокомисари отчаяно осъзнава, че те са ходещи копия на "тя е жена и е млада". ЕС се нуждае от визионери, а получава госпожа Габриел. Това, ако не е симптом за болест, не виждам кое друго може да е. Така че воплите срещу нашата кандидатка са обречени - тя е родена за такива постове. И е знаела кой да й стане кум. И това не е бъркане в личния живот. Проблемът е, че в България тя е известна единствено със своя брак, съпруг и близост с Жозев Дол. И какво послание отправяме към отчаяния електорат тук - женете се по сметка, че това е единственият начин за бърза кариера. И така пак си имаме кандидат за който до последно ще потим в притеснение ще мине или няма да мине през допитването в Европейския парламент. И не е като да си нямаме обица на ухото.

През 2009 година, нека да припомним, първото правителство номинира позабравената вече, но тогава много силна външна министърка Румяна Желева за еврокомисар. През януари 2010 година обаче тогавашната любимка на Борисов изгърмя на прослушването. Депутатите в ЕП я разбиха с въпроси. Стигна се до ситуация, че английският език на Желева се разпадна и тя мина на български, за да отговори на всички питания. Прочу се и с това, че постави въпроса за броя на палатките като ключов за европейската солидарност и щеше да умори много специалисти от кикот. Оказа се, че и географските й познания са доста приблизителни. Госпожата така и не успя да посочи къде се намира Аденския залив, а май дори и не разбра защо я питат за него. Резултатът беше пълна катастрофа за България. И тя беше предсказуема и логична, защото страната ни не се постара да потърси специалист или кадър с познания. Идеята беше една-единствена - да уредим Желева с висок пост. Нищо друго. Нямаше визия, нямаше стратегия, нямаше дори елементарна идея. Тя трябваше да бъде трудоустроена, но шамарът след нея вероятно още се помни. 

А след това последва розовия балон Кристалина Георгиева. Защото Кристалина дойде на мястото на Желева и много време всички я смятаха за топ-звездата на българската политика. Социолозите й се мазнеха с проучвания, където тя имаше рекорден рейтинг. Под път и над път нейното име се спрягаше я за премиер, я за президент, а най-накрая и за шеф на ООН. Резултатът също беше вид катастрофа. България имаше заместник-председателско място в ЕК, но Кристалина бе решила на всяка цена да стане шефка на ООН. В опита за чесане на егото й бяха впрегнати огромни медийни и финансови ресурси, които да дискредитират официалния кандидат на страната Ирина Бокова. Стигна се дотам, че кабинетът Борисов 2 свали доверие от Бокова и номинира Кристалина. Но балонът изгърмя като пиратка. Ирина Бокова се представи достойно, освободена от каменната прегръдка на правителството, а Кристалина се превърна в черен виц за световната дипломация. Сега нито един социолог не мери нейния рейтинг, защото сигурно все още не е намерила начин да обхваща отрицателните стойности.

А преди тях в Европа наш представител беше Меглена Кунева. Като и до днес в биографията й тежат тъмни петна за връзка с банки, а след това и опитите й за политическа кариера на местна почва. Кунева беше ту либерал, ту консерватор и осъществи детската си мечта да стане вицепремиер без портфейл, а след това и министър на образованието, но както казваше майка Тереза "повече сълзи са пролени от сбъднати молитви". Защото естествения ход на българската политика остави Кунева извън историята и политиката, нещо, което можем да приемем като стрели и прашки на бясната съдба, която не обича да оставя ненаказани такива самоуверени и самозабравени хора. Между другото още една ирония. Кунева също е известна като Снахата. Снахата на секретаря на ЦК на БКП Иван Пръмов. Снахи, кумици, близки приятелки, душеприказчици, кариеристи - списъкът е безкраен, а България не може да изплува от това блато и да предложи някаква алтернативна визия, нещо различно и вдъхновяващо. Все уж имаме големи цели, приключваме с Мария Габриел. Или с Кристалина. Или с Кунева. Или с Румяна Желева. Диктатурата на кумиците. Май наистина трябва да направим паметник на задника. Не че те пробиват с него.

 А че България винаги се опитва да покаже точно тази своя част на света, а след това се чуди защо е получила червен картон за хулиганство и ексхибиционизъм едновременно.