Saturday, December 26, 2020

Има ли фронт между БСП и Радев?

 

Три години срещу БСП се водеше отчаяна, долнопробна и мръснишка медийна спецоперация. Следите от нея още личат в част от отчаяните заглавия и в мелодраматичните опити на космическите, пардон, на прогресивните "социалисти" да привлекат вниманието на медиите и да си измолят поне още едно кратко участие я в сутрешен блок, я в готварско политическо шоу. Нека да ви припомня - основната идея на ударите беше да се внуши на широката публика, че БСП се разпада на своите съставни части, че столетницата се тресе от политически противоречия и драми, които ще я взривят отвътре, че Корнелия Нинова ще бъде стъпкана от старите мастодонти в партията и, че буквално след още едни избори левицата ще бъде погребана в гробището на призраците на прехода. Три години тази медийна паяжина беше оплитана около БСП. Победата на Нинова на вътрешнопартийния вот и смазващата й доминация на конгреса обаче показаха, че левицата е много по-костелив орех отколкото нейните гробокопачи смятаха и се надяваха. Но понеже в спецоперацията беше инвестирано много голяма част от изпълнителите на мръсни поръчки останаха на фронтовата линия, за да продължават с ударите под кръста. Няколко месеца на бойната линия имаше известно затишие, но след като няколко последователни достоверни социологически проучвания (изследванията на "Барометър", а и на "Екзакта" отдавна трябва да се издават като медийно фентъзи) показаха, че БСП води в допитванията, яростта на ударите пак се усили. Този път атаката е съвсем различна. Този път основната задача между левицата и президента Румен Радев да бъде издълбана толкова голяма политическа пропаст, че да е невъзможно тя да бъде преодоляна. БСП и Радев са двата основни носители на идеята за промяна у нас. Ако между тях има вбит клин, то за силите на статуквото парламентарните избори моментално стават много по-лесни. Да, схемата на интригата е елементарна, очевидна, но горчивия опит показва, че точно тя работи най-ефикасно.

Всъщност и преди медиите са се занимавали с идеята, че между БСП и Радев се появяват противоречия, но това беше случаен удар между другото, нещо като упражнения по стил и политика за придворни журналисти, преди да бъдат пуснати в истинската битка. Но веднага след като първата атака се провали и то грандиозно, тази интрига започна да се заплита като нов фронт срещу левицата. Първите отблясъци на битката си проличаха още в мига в който президентът Румен Радев уволни Калоян Методиев като шеф на своя кабинет и то буквално няколко дни след като той беше забелязан на купон с Корнелия Нинова. Именно това нагнети мрачния фон на събитията, които последваха и една част от които останаха единствено в света на медийните фантазии. Темата стана особено нагнетена след като миналата седмица журналист от БСТВ сътвори доста голям гаф като си позволи невъздържан език срещу Румен Радев и то по абсолютно незначителен повод. Това подейства като сипването на бензин в голям огън. Цялата придворна преса излая радостно. И се започна - БСП и Радев вече са врагове, Корнелия Нинова ще вземе главата на президента, "ето, даже и соцлидерката не иска да има нищо общо с държавния глава". Анализаторите на повикване също се появиха на хоризонта, за да размахват пръсти и да тържествуват радостно. Гафът дори поразпали искрите на притихналата "вътрешна опозиция" в БСП, която реши, че на всяка цена трябва да издигне президента за свое знаме, въпреки, че сред най-яростните защитници на Радев днес има хора, които едно време гнусливо бърчеха устни като чуха, че точно той ще е кандидат за държавен глава. Дори Георги Гергов, който, за да спаси кожата си миналата седмица реши да се оттегли като делегиран член на Националния съвет пред останалия му малко верен актив в Пловдив се е жалвал от това, че БСП тръгва срещу президента. И, да, тук няма как само медиите да са виновни. Тук виждаме едно древно и драматично умение на самата БСП, която е майстор на това да се препъва на равното, буквално метри преди заветния финал.

Така описаната баталия заслужава няколко думи като анализ. Не очаквайте пикантерии и тайни вътрешни информации от него. Ситуацията, каквото е пред очите ни, заслужава принципни политически постановки, както и повтарянето на няколко банални и очевидни истини.

Eдва ли някой може да каже, че между БСП и президента Румен Радев никога не е имало напрежение и конфликти. Всъщност левицата никога не е търсила такава ситуация. Тя лесно можеше да номинира някой послушко за поста, но едва ли щеше да се спечели изборите с такъв човек. Бях свидетел на дискусията в БСП преди президентските избори през 2016 година и знам какъв риск пое Корнелия Нинова с номинацията на един човек, който нямаше политически опит и съществена популярност тогава. Но именно този риск възкреси БСП и я върна в голямата игра. Защото левицата улучи точния човек в точното време. Между другото - този момент и до днес е толкова голяма болка на управляващите, толкова силен удар в слабините, че за да могат поне малко да обяснят своя провал и издънка те съчиниха легендата за "плана Решетников". Тоест - вината за загубата не е тяхна вина, а е продукт на мощна геополитическа конспирация. Въпреки, че какви ли титани са тези външни сили, които с едно щракване карат 2 милиона българи да гласуват за техния кандидат, а? С други думи, съвсем нормално е между БСП и Радев не винаги да има пълно разбиране. Политическите позиции са различни. БСП цели разширяване на своето влияние и електорат, а президентът има отговорността да бъде глас на всички онези български граждани, които не приемат заблатеното статукво и искат нещо да се промени. Търсещите промяна отиват и отвъд БСП, както се видя през лятото на размирната 2020 година.

Но трябва да отчетем нещо много важно. След като толкова много хора искат да вбият клин между БСП и Радев, след като такива медийни ресурси са впрегнати, за да може тази тема да стои постоянно на дневен ред, то значи трябва да си дадем сметка колко е важно за ГЕРБ между левицата и президента да има перманентен разрив и то точно в година на избори. Защото сметката е много просто, ако БСП и Радев са в яростен конфликт, това ще удари левицата на парламентарните избори доста сериозно. Това е лесно за прогнозиране дори и само човек да проследи коментарите на социалистите под всяка дописка в която се говори за напрежение между Нинова и президента. А ако БСП и Радев се яват отделно на президентските избори, това отваря вратата за сценарий който е толкова тъмен, че дори само неговото обмисляне предизвиква гадене. В такива мигове изходът е един - напреженията и конфликтите трябва да се загладят, защото мнозинството от българския народ, това шумно мнозинство, което наводни площадите, за да търси промяна, заслужава най-накрая да види ГЕРБ вън от властта. Това няма как да стане по-отделни писти. Ето защо БСп и Радев трябва да заровят томахавките, ако изобщо някога са били вадени и да търсят начини да победят Бойко Борисов. Всичко останало е изстрел във въздуха. Всичко останало е потвърждаване на медийната спецоперация срещу БСП. Това е моето мнение, но имам странното усещане, че много хора мислят точно по същия начин. 

 

Saturday, December 19, 2020

Кубрат Пулев – досадната българска участ

 

И така - чудото не се случи. Кубрат Пулев, наричан помпозно Кобрата, падна в нокаут в деветия рунд и не успя да вземе световната титла в професионалния бокс. Загубата едва ли щеше да оттекне така болезнено, ако не беше нагнетяваното медийно напрежение преди срещата. Спортните новини в един момент изчезнаха и се превърнаха в постоянна реклама на шансовете за ннашия сънародник да вземе главата на британеца Антъни Джошуа. Знайни и незнайни инфлуенсъри започнаха да упражняват патриотични възторзи и да ни призовават да сведем глава пред чудото на юмруците на Кобрата, които щели да му осигурят световна доминация и слава. Признавам си предварително - не успях да попадна под магията на този душевен трепет. Никога не съм следил отблизо кариерата на Пулев и честно казано за първи път се замислих за неговата фигура, когато избухна скандала с американската репортерка Джени Суши. Още тогава Кобрата ме изпълни със съмнения. Не ме разбирайте погрешно - далеч съм мисълта да смятам Суши за невинна монахиня, изпълнена с непорочни мисли, но факт, че дори тя да беше най-голямата уличница на земята, един джентълмен никога не би се държал като Пулев. Това беше класически казус на история без положителен герой и самият факт, че много хора бяха готови да подпишат индулгенция на българина, ме изпълни с леки съмнения. Сега същият го видяхме в различна история. Но и тя завърши в деветия рунд като мина през няколко нокдауна и търкаляния по ринга. И след загубата вместо да дойде поне кратък миг на просветление инфлуенсърите продължиха да настояват да целуваме маратонките на Пулев. Собствената му държава и народ му дължали уважение. Така ли?

Покрай този боксов мач, прочетох десетки патетични есета на тема: "Как Кубрат Пулев ме накара да се гордея, че съм българин". Повечето от тях бяха изпъстрени със социална романтика тип "Чарлс Дикенс". Та в тези текстове сълзливо се разказваше как преди 29 години в "Младост" се ражда младо момче, което е предназначено за велики дела. Майката умира рано, бащата е патриот и тренира синовете си в мазето на техния блок. Така започвал звездният път на Пулев, който го води до обятията на Андрея и битката с Джошуа. Не знам дали някой пиар се е потил върху тази еднообразна и клиширана патетика, но тя като снайпер цели в душата на кръчмарския патриотизъм и му бие мощен адреналин както и усещането за право на съществуване. Това е равносилно на тупането в гърдите и издаването на звуци на шимпанзе, както правеше откачения брокер във "Вълкът от Уолстрийт". Някакъв наш си ритуал по усещането за родина, който става все по-абсурден и откачен. Не, защото България не го заслужава, а защото винаги избираме да се закачим за най-съмнителното, най-досадното, най-помпозното в нея и да го увеличим до размера на национална икона. Точно такъв е случаят с Кубрат Пулев.

Изобщо не искам да подценявам неговите спортни качества. А и специално за двубоя с Джошуа той очевидно се беше подготвил - видяхме го отслабнал, тренирал, мотивиран. Проблемът дойде от нелепото перчене пред камерите, от наглостта на претенцията, особено, когато не е покрита от реални възможности. Да, всички знаем, че размяната на реплики пред кантарите е нещо като обичайно телевизионно шоу преди всеки голям боксов мач. Това е рекламен трик и маркетингов фокус. Зад всяка такава среща стои огромна инвестиция и промоутърите искат да превърнат всеки бой в спектакъл, в сапунка, която да ангажира публиката и да я кара отново и отново да си плаща, за да гледа това състезание. Всъщност вече не състезание, а истинско риалити, където хвърчат страсти, тестостерон, мускули, а корпоративните спонсори с радост усещат как портфейлите им натежават все повече за сметка на подлъгания от телевизионни емоции пролетариат. Проблемът във възприемането на поведението на Пулев дойде от контраста между заканите и пъченията и реалното поведение на ринга. Още от началото се видя, че българинът по никакъв начин не е достоен противник на Джошуа. Британецът се оказа хладнокръвен, интелигентен и бърз с което си спечели тотална доминация на ринга. Дори в някакъв момент колективната българска душа беше скована от подозрението, че екипът на Джошуа съвсем целенасочено му е избрал Пулев за противник, защото той по никакъв начин не може да разклати неговото самочувствие на световен шампион. Сякаш бяха оставали нашия сънародник съвсем целенасочено да разиграе максимално шоуто на своя бабаитлък, който след това да бъде разтрошен на малки парченца в деветия рунд, а и много преди това.

Всъщност лично за мен най-унизителното дойде не от загубата. Ние сме представители на народ, който е свикнал със загубите и който отдавна не ги превръща в някаква особена форма на трагедия, освен смилането им в меланхолични фейсбук-статуси. Кубрат Пулев загуби, но това не означава, че вселената е свършила или, че утре Бойко Борисов няма да пусне ново видео в социалните мрежи. Той все пак стигна до висоти в световния спорт, където малко са стигали. Но контрастът между Джошуа и Пулев беше размазващ. Първият нито един път не мина границата на достойнството, а вторият буквално се пръсна от чалга-простотия. И не си мислете, че за мен този извод не е болезнен. Но сме длъжни да го направим. Из социалните мрежи разни новоизплюпени балкански арийци пишеха есета за Джошуа, които биха накарали даже Алфред Розенберг да се изчерви и заради това победата на британеца ме зарадва. Не, защото исках Кубрат Пулев да изгуби, а защото ми се искаше всички тези анономни расисти, маниаци и кандидати за концлагери с расови теории да получат един в топките. Победата на Джоуша в този смисъл имаше и силен политически отзвук у нас, който вероятно няма да остане докрай разбран. Цяла орда от чалгар-патриоти си го получи. Това не е за подценяване.

Кубрат Пулев обаче е по-сложен казус и отива отвъд спортната тематика. Както и отвъд патриотичните слюнки. Всъщност отдавна твърдя, че след като Патриотичния фронт нагло, брутално и арогантно си присвои думата "патриот", ние ще трябва да воюваме обратно за нея, за да й върнем яркия, символен и поетичен смисъл. Днес патриот е човек, който е правил майтапчийски снимки в Бухенвалд, който е хванат да кара пиян или хвърля бомбички срещу обикновени хора от прозорците на партийната си централа. В този смисъл Кубрат Пулев също е удар върху патриотизма, защото човек не може да се запита - това ли ще примерът, който трябва да следваме? Това ли ще е светлия блясък, който трябва да ни хвърля в политически възторг? Тази дебелащина ли ще определя живота ми и ще ме дави като водите на мътно блато? Това ли постоянно тупане по гърдите и надаването на звуци и крясъци ще е основно мерило за обич към родината?

Пулев е метафоричен за повечето ни претенции и към състоянието на света. Ние сме си изградили заслон в нашата интелектуална провинция и трудно приемаме, че светът от нея има някакъв смисъл. В този смисъл патриотичното тропане по масата може да ни върши работа като ритуал по временно сплотяване на нацията, но отвъд това то е безполезно, а често и разрушително. И най-лошото е, че цялото това дебелоочие настоява да бъде признато за нещо морално, светло и чисто. И наистина тук темата отива много над един боксьор. Не е ли същото и като гледаме как по време на Европейските съвети единственият премиер, който стои изолиран като аутист е нашия. Големи претенции, големи размахвания на ръце, големи очаквания, а най-накрая вместо мощен взрив се получава нещо като звук от "нецензурния канал на Боримечката". Ето този контраст между претенции и реалност е нашият вечен демон, който ни преследва в мъгливите дни на епохата и често ни паркира край бреговете на фейсбук, още по-разделени, още по-ядосани, още по-неспособни да разберем защо не можем да отлепим от гъстото блато край нас.

Големият политически покер с датата на изборите

 

Изборите ще са на 28 март. Не знам дали Румен Радев е подозирал каква буря от реакции, коментари, анализи, телевизионни дискусии и кални бани ще предизвика с обявяването на това свое намерение. Признавам си - аз бях от изненаданите. Отвсякъде се посипаха гневни обвинения. Веселин Марешки истеряса в телевизионно студио от посочването на толкова ранна дата. Вероятно трябва да го разберем - следващият парламент подсъдимия фармацевтичен милионер ще го гледа през крив макарон. Но в хора от внезапни истерици се оказа и Валери Симеонов, както и цяла сюрия придворни ибричкии на властта, които още във въздуха хванаха основната опорна точка като пуделче кокал. И заповтаряха, че е невъзможно вотът да бъде толкова рано. Те просто с кожата си схванаха, че Бойко Борисов се стреми да отложи изборите максимално дълго, а вероятно дори и да слее президентските и парламентарните избори. По какво съдим за това ли? Ами не ни го говорят звездите. Но връщайки се от Европейски съвет миналата седмица премиерът не напразно и не случайно започна да говори, че чак октомври-ноември може да се пооправи ситуацията. Още отсега просто ни правят мек мозъчен масаж в подготовка на отлагането на вота. Това са не само мои подозрения, това е общото настроение в социалните мрежи, а те са пулсиращата политическа съвест на нацията.

Всъщност въпросът за датата на изборите съвсем не е толкова второстепенен, колкото изглежда на пръв поглед. Всяка политическа сила има своя собствен залог за това кога и как ще гласуват хората и заради това цялата атмосфера леко напомня на казино. Ето защо нека като в холивудски филм да се вгледаме в лицата на участниците и в глас зад кадър да изясним техните мотиви, нервност, емоционални тикове и тайни надежди в голямата игра, която предстои.

Най-шантаво този път е положението на ГЕРБ. Днес те се намират в капана, който сами си заложиха през лятото. Нали си спомняте как най-страстните говорители на управляващата партия си късаха ризите в телевизионните студиа, че смяната на властта по време на пандемия е равносилна на политическо самоубийство. Един особено патетичен депутат от ГЕРБ дори намери време да натрака книга със заглавие "Преврат по време на пандемия". Разбирай - всички протести, цялото улично недоволство, целият протест на младите българи е част от коварен и комплициран план за тайното изтребление на българския народ от коварния коронавирус. В името на политическото оцеляване от чекмеджето с тайните реквизити беше извадена дори идеята за нова конституция и свикване на Велико народно събрание, която наскоро скоропостижно беше погребана като труп на случаен мъртвец. ГЕРБ останаха на власт. Дойде есента. И сега какво - по-добре ли се живее щом Бойко Борисов още е на власт? Болниците подготвени ли бяха? Държавата знаеше ли какво да прави? Лекарите получиха ли подкрепа? Вторият локдаун оправи ли нещата? Всъщност целият социален и икономически хаос в държавата показва, че вариантът "ГЕРБ остава на власт" изобщо не е по-добрия. Властта развърза кесия, прие набързо бюджет с който се опитва да раздаде пари, но всичко това е жест на политическо отчаяние, а не на осъзната помощ. След огромните протести през лятото и есента властта знае, че е в цайтнот. В този смисъл ГЕРБ имат интерес от максимално отдалечаване на датата на изборите. Защото това ще им помогне да пуснат пропагандните си фабрики на пълни обороти, за да се опитат поне донякъде да заличат имиджовите щети и да изтрият от колективната памет на народа периода в който Борисов изобщо не се задържаше в столицата, а като вътрешен емигрант обикаляше из провинцията и снимаше аматьорски видеа по села и паланки. Точно заради това смятам, че в основата на цялата кампания срещу датата 28 март стоят ГЕРБ, а те нямат проблем да впрегнат в тази задача своите парламентарни компаньонки, които също чакат изборите не като празник, а по-скоро като дата за екзекуция. Проблемът е, че цялото това биене на тъпани може да избухне в лицата на своите поръчители. Защото в България протестите може и да са позатихнали, но социалното напрежение остава все така високо. Гневът на хората не се е разсеял, а продължава да бълбука като неясна алхимична смес, която може да избие във всякакви форми и време. Тоест дори самият намек за отлагане на вота, дори и при натягането на епидемиологична обстановка, може да подейства като мощен импулс срещу управляващите. Раздаването на пари не работи, дежурните политически шамани вече не действат, изобщо ГЕРБ са в ситуация в която всичко може да се обърне срещу тях. Заради това между "бързи избори" и "отложени избори" те предпочитат втория вариант. Това е тактиката на щрауса, който разчита, че като си зарови главата в пясъка вселената милостиво ще му спести останалите проблеми.

Ако в БСП пък има притеснения от по-ранната дата на вота, то със сигурност те не се дължат на нежелание от участие в избори, какъвто е случая с ГЕРБ. Три от последните четири години левицата беше основния говорител по темата за това, че само нов вот може да реши политическото напрежение в страната и всичко останало са палиативни мерки. 28 март е притеснителна за БСП единствено в технически аспект, защото в левицата има дълги процедури по номинации на кандидат-депутати, провеждане на конференции и всякакви други уставни детайли. В друга ситуация тези събирания вече щяха да текат, но със сегашните забрани това е невъзможно и сгъстява сроковете в БСП максимално. След като президентът Румен Радев обяви своите намерения вероятно най-добрата позиция дойде именно от социалистите - че това е конституционно право на президента и няма никакъв смисъл от допълнителни коментари по темата. Което всъщност е точно така. Всъщност една от големите спекулации е, че с обявяването на ранна дата Румен Радев подарява победата на ГЕРБ. ГЕРБ, твърдя го убедено, не са готови на избори. Те са надебеляла и затлъстяла партия, която вече е трудно подвижна и се разтърсва от вътрешни политически колики. БСП, макар и излизаща от най-трудния си период в историята на прехода, е доста по-политически мобилизирана за вот, макар и не решила докрай своите вътрешни проблеми. Така че, социалистите не пуснаха политически фанфари, но като цяло са в доста по-добра кондиция, отколкото подозира широката публика.

И тук вече опираме до голямата въпросителна. Дали датата 28 март е добра за извънпарламентарните партии. Според мен единствената за която тя е добра е "Демократична България". Поради една проста причина. В средата на миналата година една акция възкреси от земите на мъртвите Христо Иванов, но избухналите след това масови протести отново изгасиха пламъка. Избори на 28 март ще позволят на градското дясно да се мобилизира по-добре, а и няма да му дадат време да изпадне в обичайното си състояние - на тотално разделение. Нещо повече - бързия вот няма да даде възможност на другите хищни извънпарламентарни формации да откъснат парчета месо от ДБ, което в случая е плюс, защото електоратът им е нестабилен като новооткрит радиоактивен елемент. Оттам-нататък - ранната дата вероятно нанася сериозен удар по партията на Слави Трифонов. Това, разбира се, е само предположение, защото никой не може да си формира ясна картина на избирателите на тази формация. И все пак тя в момента е в процес на структуриране и едва ли ще има възможност да се изяви в пълния си потенциал. А колкото до Мая Манолова - датата също е проблематична. Това е партия, която не знае какво иска да бъде и кои да гласуват за нея и по-бързите избори няма как да я заставят да реши тази вътрешна драма.

Това е ситуацията край масата за изборен покер. Никой не знае кога ще бъдат свалени ръцете, всичко може да се случи, но няма играч, който да не се оглежда с отчаяната надежда, че не той е балъкът, който всички ще изцакат след малко.