Невъзможното бягство от „Биг Брадър“

 

Новият „Биг Брадър“ започна с много мощна обществена експлозия. 

Уж никой не го гледа, а социалните мрежи заприличаха на минно поле – всеки втори статус беше посветен на потреса и повика за повръщане, което предизвиквало риалити-шоуто. 

На четвъртия ден даже рекламодател за който никой не беше чувал публично се отказа от спонсорството си, превръщайки дефекта в ефект. Изведнъж тази неизвестна фирма се превърна в пилон на морала в българското общество. Те не искали участниците да се бършат с техните кърпи. 

Драматично!

„Нима наистина това е България?“, захлипаха кандидат-интелектуалци във фейсбук, а моралистичните есета на тема какво бъдеще ни очаква с такава представителна извадка се размножиха като вируси и заразиха и малкото остатъци от здрав разум на едно общество, което от години живее на територията на перманентния скандал и емоционална и политическа криза.

И понеже този драматизъм мина границите на телевизионната лудница и се превърна в обществен феномен, ми се струва, че е необходимо да кажем няколко радикални думи за това какво точно се случва.

Лично аз смятам, че създателите на новия "Биг Брадър" са нацелили точно в десетката българската национална душа и постигнаха катастрофично търсения от тях ефект.

Подобно риалити не цели да забавлява.

То трябва да скандализира.  

А в България любимият национален спорт е да сме обидени, оскърбени и ужасени от нещо, което не пасва на нашия индивидуален поглед към света. Това е феномен, който се наблюдава по цял свят, но на местна почва се превръща в абсолютен карнавал. Никой не иска да забележи другите или поне да уважи правото им на мнение. Това ражда културата на скандала.

Нека да го кажем направо - риалити телевизията не е отражение на реалния живот.

Тя е само илюзия за това. 

Разликата е между небето и земята.

Дори и дебеланата с прашки в реалния си живот вероятно има добри мигове и смислени преживявания.

От екрана на телевизора тя става единствено и само карикатура, отражение във възможно най-кривите огледала във вселената - телевизионните камери и адът на скандализираното обществено мнение.

Това е пустиня без изход.

Дори в предаването да се рецитираше само българска класическа поезия или сонетите на Шекспир, публиката пак щеше да е ужасена до безкрай и разтърсена до основите си. Понеже никой вече не забелязва думите, образите стават основен инструмент. В това отношение „Биг Брадър“ се справи перфектно. Всеки човек влязъл в такава къща моментално се деформира до карикатура. И оттук-нататък основната роля поема ужасената публика. Тя не би оставала този скандал да умре, защото живее основно от него.

Не знам защо и кой е сметнал, че "Биг брадър" трябва да е социологически разрез на обществото, който да обобщава всичките му пластове. Телевизията в нейния съвременен вид е антисоциологическа - тя източник на съвсем различна идеология, която рядко има истински досег с реалността. Тя е фрийк-шоу, която налага крайностите като норма. И това обхваща всичко - от отразяването на политическите процеси по света до събирането на шепа циркови екзотики в една къща и превръщането им в снаряд срещу съзнанието на зрителя.

Всъщност българското общество днес е в плен на един призрак. Нали знаете – един призрак броди из колективното несъзнавано на България. Това е призракът на предишното социалистическо общество, което не живееше с парите като основен мотиватор и съществуваше на границата на такава духовност, че е необходимо човек да има връзки, за да си запази в книжарницата популярна книга.

Трагедията на новата управляваща класа е, че успя да пренапише учебниците, поведе война с паметниците, но не успя да се пребори точно с този призрак. Защото той е обсебил дори и градското дясно, което е последният остатъчен продукт на бившия социализъм.

Драмата е описана прекрасно от великия Виктор Пелевин в неговото хулиганско есе „Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм“. Отчаянието на руската либерална интелигенция след промените в Русия, Пелевин отдава не на смяната на законите и правилата, а на изчезването на самото психично пространство, където течеше живота. Това психично пространство е продукт на социализма – той виждаше в хората духовни същества и им създаваше духовен живот. И нека да не се лъжем и да не изпадаме в бяс – много често духът е най-силен там, където има и репресивни органи. Кончаловски твърдеше, че истинското изкуство се ражда само там, където има цензура, така е и с духовния живот. Той е наличен, когато има ограничения. Когато човек се бори не само за свобода, но и за някакъв интелектуален начин на живот.
Капитализмът безпощадно смаза всичко това. Капитализмът е пазар. Безкраен пазар. Там няма, който да оцени дълбокият вътрешен живот или трепетът по огромен смисъл на битието. Пазарното общество е общество на безкрайното оцеляване и то по всякакъв начин. Тоест Делян Пеевски е естествен продукт на капитализма, а фактът, че градското дясно отказва да го припознае като своя пазарна икона, просто демонстрира как призракът на отминалите дни все още е в техните съзнания.

Наскоро четох някакви пространни съждения на група десни за реформирана на българската държава. Убеден съм, че дори гимназистка в романтичен период би се справила по-добре. Защото бълнуването за „капитализъм с правила“ е точно като въздишането за по-добър „Биг Брадър“ – сигурно помага на хората да приемат реалността, но това не прави хлипането по-малко абсурдно.

Ги Дебор има една великолепна книга "Общество на спектакъла", впечатляващ марксистки анализ, която е писана в далечната 1967 година.

Спектакълът в неговия съвременен вид е капиталистически инструмент за унификация на обществото, връх на консуматорството в мисълта над идеята за автентичен духовен живот. Телевизията ни предлага точно това. Тя е механизъм на пазара и няма време да мисли за интелектуалните ви страсти, вътрешни терзания и мелодраматични пориви за различен живот. Най-лошото е, че в този спектакъл дори и неговата критика всъщност става част от машината на властта и производство на образи.  В момента в който се включиш в каквато й да е форма на дискусия, ти ставаш част от машината. Сам се превръщаш в участник в „Биг Брадър“, а телевизионното чудовище има нужда единствено и само от това. В името на подобна реакция те биха вкарали дори и човекоподобна маймуна само и само да изстискат стенанията на този призрак, така неумолимо заседнал в съзнанието на България. Той обитава дори и тези, които не помнят социализма и точно тук е най-голямата му победа.

Това е някакъв пелевински кошмар, свръхреалност от която не е ясно дали може да се избяга заради нейната тоталност. Дали ще критикуваш или гледаш е практически едно и също...

Носталгията по тази психическа реалност в която хората се чувстваха по-значими може би единственото останало интересно нещо в България днес. Този спомен за миналото, пресъздаден през вечното възмущение от социалната деградация, може би някой ден ще успее да материализира различна държава. Но с оглед на всичко казано тук става ясно колко трудна, мъчителна и яростна ще бъде тази промяна.

Разбира се, винаги остава надеждата за една бърза революция. 

Те винаги идват, когато най-малко ги очакваш. 

Или поне докато управляващите класи се разсейват с гледането на „Биг Брадър“.