Една истинска история.
Преди около 15 години ми се наложи да посетя за три дни един миньорски край.
Обикалях доста, за да си намеря събеседници, но навсякъде с леден ужас установявах, че в момента в който кажех, че съм журналист отношението на хората рязко се променяше. Те се навъсваха, сбърчваха устни и напълно се затваряха в себе си. Не искаха да говорят с медии по никакъв начин.
Това беше една от най-измъчените ми командировки изобщо и се наложи да печеля сърцата на хората с различен подход - като им покажа, че не съм някакъв офисен хербарий, който кара по цял ден на шейк от спирулина и чия, а може наравно с тях да пие люта, ама наистина люта ракия, а след това да разкаже гаден, дисидентски и циничен политически виц.
Така най-накрая събрах сили да питам един от миньорите защо отношението им към журналистите е толкова гадно и лошо.
Лицето му се раздвижи все едно две тектонични плочи се сблъскваха, за да създадат цунами. И човекът ми разказа как при поредната им стачка в тяхната мина се изсипва човек от лъскава столична медия, с прокъсани дънки и женски нотки в гласчето. Следва нещо като сблъсък на два свята - "журналистът" отказва да проумее, че неплащането на заплати е истинска социална катастрофа, че тя води към свят в който бързите кредите са единствената възможност да задържиш вода над главата, но и това работи само, ако все пак някой ден работодателят ти реши да ти изплати дължимите пари. Иначе се превръща в нещо като самолет в свредел, който се носи към земята, за да се разбие драматично там.
Журналистът отказва да слуша за социални драми.
Иска пикантерии за собственика на мините - има ли любовница, какви коли кара, как се държи, виждали ли са го да пие, какво пие.
Миньорите се опитват да му обяснят за пореден път, че техният протест е за справедливи доходи и жълтениите работят срещу тях и възможността им да се трудят.
Пак срещат студена ледана стена, все едно извадена от сагата "Игра на тронове".
Най-накрая "репортерчето" решава, че все пак картината на социалното бедствие ще удари в сърцата дори и неговата жълтопаветна публика.
Води със себе си екип на столична телевизия, за да накарат някой миньор да отвори хладилника си и да се види колко е празен.
Миньорите не приемат и това.
Един от тях буквално му казва: "Момче, ще ме снимате пред празния хладилник, това ще обиколи медиите и могат да ни хвърлят някой лев отгоре. Само, че след два месеца доходите пак ще спрат, ама вас няма да ви има и хладилникът ми ще е празен отново. Помогнете ни хладилникът ни да не остава празен".
Представителите на медиите обаче отказват да разберат този отказ - махат се с проклятия.
След това нито един от миньорите не се е поинтересувал какво е написал "журналиста" и дали изобщо е написал нещо...
Разказвам тази история, защото тя е пряко свързана с гореща тема от днешния ден.
Благодарение на смяната на геополитическия климат в САЩ стана ясно какви пари е хвърляла американската държава за захранването на т. нар. "медийна свобода" и как тези грантове не просто изкривяват медийния пазар, а самото разбиране за истина и реалност. Темата достигна и до България под формата на огромно публично възмущение как може някой да поставя въпроса за журналистическите заплати, особено ако той принадлежи към политическата класа. И, да, Бойко Борисов не е човекът, който има право да се възмущава от грантовата журналистика, защото самият той е бил обект на възхищение от нейна страна и тя му е правила вятър в крилата. Трябва ли да ви припомням неговия първи кабинет, който поне до половината си път бе носен на ръце от грантовите лакеи, защото Борисов им се виждаше като ракета-носител на всичките им икономически и политически амбиции.
Историята за миньорите е показателна за това изкривяване. Чуждите грантове напълно ампутираха социалното светоусещане в българската журналистика, защото интересът на донорите бе съвсем различен. Стигнахме до ситуация дори в която всеки социален протест бе разглеждан като някакъв селски популизъм, а битката за доходи като опит да се отклони вниманието от мастодонта на темите - борбата с корупцията и светлото бъдеще на съдебната реформа. Захранените с чужди пари журналисти така и не проумяха борбата за по-високи доходи на народонаселението, защото, когато си удобно защитен от действителността с тлъста заплата и луксозен офис, започват да те вълнуват единствено философските битки, нали така?
И тази разделителна линия в медиите стана кристално ясна през 2013 година, когато две философии се сблъскаха в напрегнатия въздух на столицата. През януари същата година в България избухнаха мощни социални протести. Високите сметки за тока се оказаха онази искра, която подпали България. Хората излязоха в опърпани черни колони из цялата страната. И точно на тези протести се появи призрака на истинското полицейско насилие, защото вечерта на 19 февруари полицията съвсем истински си би някои от събралите се хора. На другия ден Бойко Борисов подаде оставка. Нито един представител на грантовата политическа прослойка не се появи на него. Грантовата журналистика също не го забеляза, а там, където го отрази беше, за да се уплаши от него. В искането за намаляване на цената на тока тя с ужас чу някакво варварско клокочене срещу пазарната икономика по принцип и това я някара с писъци да изчезне в мрака.
През лятото започна друг протест - този път срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Това върна грантовата журналистика в играта, защото хранениците на чужди фондации и пари видяха шанс през протестиращите да осъществят поредното политическо инженерство и да върнат градското дясно в играта. Колкото и да се стараеха медиите, колкото и да напъваха всякакви медийни недоносчета - протестът така и не успя да излезе от София. И то не, защото в него отсъстваха морални основания, а защото цялата колективна грантаджийска гласа се опита да се направи, че зимните протести не ги е имало. Точно тогава основният мейнстрийм на журналистиката стана антисоциален и започна издълбаването на пропастта между традиционните медии и българския народ. Никаква руска пропаганда не стои в основата на този процес. Грантовете разрушиха доверието, защото изкривения медиен фокус напълно торпилира доверието на хората. Телевизиите също тръгнаха да се давят, защото от един момент нататък престанаха да се интересуват от това какви анализатори канят и се преизпълниха с идеологически работници, които през тези участия трябваше да си изкарват хляба, а не дължат истината на българския народ.
От тогава темата за грантовете интересува хората, но едва днес тя проби своя път до политически елит за ужас на всякакви журналисти, захранени с чужди пари. В рамките на няколко дни чух десетки безпомощни писъци по темата. Грантовете, казват с вой техните получатели, били прозрачни. Дали е така обаче? На пръв поглед можем да научим колко пари са попаднали в определена медия. Но знаем ли какви са условията за този грант? Или американците са единствените ходещи ангели в този прекрасен и гневен свят и не искат срещу парите си абсолютно нищо. Дават ги ей така в името на свободата, ценностите и вярата в либералната демокрация. Знаем ли дали получателите на тези пари не ги използват, за да разразстват своите бизнес-империи, за да се превърнат в същинска олигархия, но зализана по западен образец и получаваща покани за приемите в американското посолство за 4 юли? И как става така, че парите за тази "истинска журналистика" винаги отиват в ръцете на носителите на една-единствена идеология, която до скоро служеше да съживява политическите проекти на градското дясно след всеки техен пореден епичен провал?
Дали грантовете дават поле за обективна журналистика можем да съдим по едно издание, чийто главен редактор наскоро се прочу печално заради арогантното си, истерично, невъздържано и тъпашко поведение в едно студио. Ако човек си направи труда да проследи всичките статии на този човек, наричан отдавна маг Пепи, ще види, че той не е написал нищо вярно по отношение на войната в Украйна. Още в първата седмица на конфликта предрече, че Русия ще фалира до месец. Три години по-късно този фалит май е отложен за следващия век. Но всички му текстове за такива. Грантовата мотивация не е мотивация за търсене на истината, а за налагане на определена "истина". И разликата е между небето и земята. В единия случай имаме журналистика, а в другия случай щедро финансирана пропаганда. И точно външните пари развратиха журналистиката у нас и я превърнаха в елитна кол-гърла на властта. Заради това писъците на грантовите усвоители звучат смешно. Те са по-виновни за смъртта на журналистиката дори и от Делян Пеевски, защото от години насам подменят автентичната народна реалност със своята. Резултатът е обществена катастрофа. Защото представете си какво дъно е умнокрасивата журналистика щом хората предпочитат да се информират от какви ли не блатисти сайтове само да не е от нея.
Това е катастрофата на грантаджиите у нас, техният разрушен свят.
Но отварянето на дебата за чуждите пари за първи път от години ни дава възможност да проветрим оборите на журналистика, защото мнозина превърнаха тази смрад в удобен начин за прехрана.
Сигурно пак ще го правят, копрофагията съвсем не е толкова рядка, колкото ни се иска, но обществото получи представа за реалната картината в медиите.
По писъците ще познаете злите сили.
По писъците...
No comments:
Post a Comment